Nobility Bg

 Надявам се информацията да е интересна и да бъде полезна на онези, които решат да си доставят върховното удоволствие да бъдат Шлиман, Шампольон или Индиана Джоунс в най-интересната от всички  експедиции – пътят назад към корените на клана N (заменете N с вашето фамилно имеJ)

1. Какво разбираме под понетието „род”? Има няколко тълкования с различен обхват. Добре е да знаем разликата между тях:

Започвам от най-широкото, „непрофесионално” понятие за род:

Род е съвкупността от всички кръвни потомци на едно лице – родоначалник.

Т.е. ако най-стария човек, чието име знаете е пра-пра-дядо ви, то той е родоначалника, а всички негови деца, внуци, правнуци и пра-правнуци представляват един род.

Обърнете внимание, че ако говорим за рода на баща ви, то роднините ви по майчина линия и не са част от този род. Брата на баща ви и сестрата на майка ви не са от един род, въпреки, че са роднини, защото нямат кръвно родство помежду си. Вие обаче сте кръвен роднина и с двамата и ще фигурирате в родословните дървета и на двата рода.

Друг подход  определя като род само хората носещи общо фамилно име – т.е. мъжките потомци на родоначалника. Идеята е, че жените след брака стават част от рода на своя съпруг, а мъжките им деца носят родовото фамилно име и продължават неговия род.

Тези две различни понятия не бива да ни объркват. Може би коректното обобщение е , че всеки мъж има само един род – родът на баща си, чието фамилно име носи. Въпреки това, той е потомък на много родове –на всички свои предци по бащина и майчина линия. Така че например Иван Хаджииванов е от рода Хаджииванови, но е потомък освен на  Хаджииванови, също така и на родовете на другите си пра-баби и пра-дядовци Петрови, Христови и т.н.

Жените до брака си принадлежат на бащиния си род. След като се омъжат вече принадлежат на рода на съпруга си. При по- „либерално”  тълкувание, можем да кажем, че омъжените жени, за разлика от мъжете имат не един, а два рода.

2. Правете ясна разлика между род и семейство. На рода следва да гледаме като на голяма , над-семейна съвкупност от хора с една фамилия -  клан или династия. Големите родове в историята (напр. Медичи, Ротшилд, Кенеди или пък Паница, Гешови, Чалъкови…) имат по няколко клона. Тези клонове са се разклонили от родоначалника преди стотици години, потомците им може да не се познават лично, но всички принадлежат на един род и гледат на рода като на едно цяло, независимо от отдалечеността си във времето, родството и пространството.

Вместо да оценят величието на понятието род, много често хората ограничават търсенето си до близките на сърцето им непосредствени роднини, от които имат слънчеви детски спомени – родителите, бабите и дядовците и някой любим вуйчо, който им е давал бонбони. Това е семейство, а не е род. За разлика от родовото, семейното проучване има само сантиментален, но не и научен или исторически принос.

В обобщение по тази точка мога да кажа, че опитния генеалог може само с поглед върху структурата на родословното дърво да различи един род „от сой” – обикновено той е разклонен преди няколко поколения  и съществува в няколко паралелни клона, които носят родовото име (напр. Ротшилд има Парижки, Амстердамски, Лондонски и Франкфуртски клон, които са се разклонили през 18-ти век). Така че съветът ми е изследвайте и почитайте не просто своите най-мили близки, но преди всичко рода, чието фамилно име носите във всичките му разклонения, до последния трети братовчед на дядо ви с чиито потомци нямате никаква връзка през последните 100 години….това е единствения възможен подход в обществата с традиции в родословието. Семейното родословие  е побългарен и осакатен подход, базиран на емоции, а последните не са добър съветник в генеалогията… Изследвайте целия си род, дори онези клонове, с които сте се съдили за някоя нива и не си говорите от години Ако родословното ви дърво е гола права вейка, не наказвате тях, а себе си…
 

3. Какво представлява родословното дърво?

Както има две различни понятия за род, има два (основни) различни вида родословно дърво:

- Дърво на потомците – това е схема, която показва всички преки потомци на даден родоначалник. Най-горе стои родоначалника, под него неговите деца, под тях – техните деца и т.н.

- Дърво на предците – схема, показваща всички предци на даден човек. При този вид родословно дърво, централната фигура сте вие, над вас са майка ви и баща ви, над всеки от тях са неговите майка и баща и така до родоначлниците на всички ваши пра-родители. При тази схем се описват само взаимоотношенията родител-дете които имат за край вас, без да се гледат братята, защото целта е да намерите всички предци, чиито гени носите. Логично е, че при тази схема на вашия ред (поколение) ще има само 1 квадратче (вие), над вас 2 (родителите ви), над тях 4 (двата ви чифта баби и дядовци), отгоре 8, 16, 32, 64…

Дървото на предците е най-базовото генеалогично проучване – то е абсолютният минимум, за да можете да кажете, че знаете нещо за потеклото си.

Ако желаете да направите пълно генеалогично  изследване, да научите всички свои роднини (т.е.вашите и на предците ви братовчеди, както и другите родове, с които сте сродени), най - добрият подход е:

1. Правите си дърво на предците – стигате до определен брой ваши крайни преки предци от различен порядък

2. За всеки предтеча от най-далченото поколение в дървото на предците правите дърво на потомците. Най-често по всяка линия стигате различен брой поколения назад: например можете да знаете само името на пра-дядо си по майчина линия, но бащиният ви род да е известен 6 поколения назад. Винаги правите дърво на потомците на родоначалника – т.е. най-стария представител на даден род.

В най-опростения случай,  ако дървото на предците ви завършва с 16-те ви пра-прабаби и пра-прадядовци (8 семейства), трябва да направите 8  дървета на потомците с изброяване на всички деца, техните бракове и техните деца. В резултат на тези 8 родословни дървета вие ще получите пълното си родословие – списък на всички ваши кръвни роднини по всички линии и от всички поколения и техните брачни партньори (т.е. тук имате и информация за сродяването на разглежданите 8 ваши кръвни рода с други родове).

…  Разбира се от всички родове на предците ви, най-важен и основен за вас е вашият род – родът, чието фамилно име носите.

4. Какви данни събираме за хорта в нашето родословно дърво? Най-краткият отговор е всякакви. Минимумът, които ни трябва са пълните имена, датите на раждане и смърт и месторождение. Освен това е добре да знаем година на сключване на брак, местоживеене, образование (кога и къде), занятие. Разбира се винаги е добре да имаме снимка на човека. Допълнително можем да открием снимки на къщата му, дипломите, личен печат, гербове, екслибриси и т.н.

Важно е да знаем годините на раждане и смърт, както и годините на раждане на децата. Родословно дърво само от имена, без години като ориентир има много по-малка стойност от такова с години. Ако някъде не  знаем точните години, посочваме ориентировъчни (например приемаме, че средната разлика между две поколения е 25г.)

6. Отбелязвайте източниците на информация. Позовавайте се на книги, статии, интервюта и всякакви други източници, като ги отбелязвате в текста. Така написаното от вас ще тежи и ще може да бъде проверено или уточнено в последствие, при инзикване на нова за вас информация или допълнително проучване от други хора (роднини, историци, музейни работници).
 

7. Въпросът за името. Ключово за родовото изследване е да тръгнем от коректното име на рода. Старите родове обикновено имат фамилно име, което е в накаква степен уникално или поне рядко. То най-често произлиза от името на родоначалника, занаятие или професия, прякор, някаква особеност (висок/куц/мургав..) или пък от населеното място откъдето родоначалника се е преселил.

Само рядко-срещаното родово име в комбинация с населеното място позволява да открием достоверна информация за рода си!  Например, ако се знае, че рода е Хаджииванови от с. Х, то вероятността в съшото село да има много на брой х. Ивановци е малка – каквото открием за х. Иван(ов) ще бъде част от нашия род. Същото важи за Даскалови, Бояджиеви, Калпакчиеви и Староселски, Габровски или някои не толкова масови имена като Кутинчеви, Шойлекови и т.н.

В същото време, ако фамилното името е на някое от масовите мъжки имена – Димитров, Иванов, Петров и т.н. т.е.показва родителско име, а не родова принаджленост, търсенето е много затрудено, поради масовото срещане на тези имена във всички български родове. По едно и също време в дадено село или град има много хора с името Петър, Димитър или Иван. Вероятно в този случай, в някое поколение наш предтеча е започнал да се нарича на баща си и родовото име е изоставено. 
От  ключово значение е, преди да пристъпим към изследване на рода да намерим истинското родово име, което ще ни помогне да разграничим своите роднини от останалите хора.

8. Бъдете обективни!  Качественото родово проучване се състои от събрана и ефектно и разбираемо представена информация. Вашата задача не е да оценявате предците си, а да съберете информацията за тях и да я съхраните и предадете в поколенията. В редица „стереотипни” родови проучвания ще срещнете умилителна информация, преувеличения и помпозно героизиране. Ако следите родовите хроники ще останете с впечатлението, че Левски е имал около 8 милиона помагачи и съратници, всички хора са били честни и трудолюбиви, онези които не са се изучили, задължително  са били природно интелигентни, а войниците винаги са безпримерно храбри…. Като ходите по улицата и се чудите октъде се е пръкнал този калпав ген на човека с голфчето, които ви засича и минава на жълто… Бъдете реалисти  - всеки род си има и черни овци, всеки човек си има и тъмни страни или постъпки с които не се гордее. Естествен стремеж е да изтъкнете позитивното и героичното и да сметете под масата нещо по-срамотно. Правете го с мярка. И най-важното – дори и извън изложението на родовата история, някъде в сухия архив съхранете всичката информация такава, каквато е. Другото е грехота…

Разбира се като автори на своето родово проучване имате право да коментирате поведението на своите „герои”. Правете го по начин, от който да става ясно къде свършва доказуемата фактология и къде започва вашата интерпретация. Колкото по-обективно подходите, толкова по-висока ще е историческата стойност  на вашия труд.

9. Къде и как да търсим:

-         Най-напред попитайте членовете на семейството си дали вече някой роднина не е правил родословно дърво. Може да се окаже, че няколко поколения преди вас, някои е поставил основата на родово изследване. Тогава ще ви бъде много по-лесно.
Ако ще сте първи, започнете от най-близките си роднини  - питайте ги за всичко, което им е известно за рода им – баби, дядовци, техните братя и сестри, къде са живели, с какво са се препитавали… Разбира се побързайте да разпитате най-възрастните си роднини, защото спомените им са най-отдавна и са най-ценни за вас. Побързайте, защото никой не е вечен на тази земя и докато се огледате, нама да има кого да питате. Ако питате много възрастни хора, които имат проблем с паметта, добре е след нялколко дни/седмици да ги попитате пак – така ще можете да потвърдите първоначалната информация или да видите, че някъде има объркване и смесване на хора и връзки.  Пишете без отлагане  всичко, което роднините ви кажат, защото колкото и да е впечатляващо и картинно да звучи в момента на расказа, след няколко часа няма да можете да повторите дори половината. Изпробвано е, вярвайте! Най-добре си нахвърляйте въпросите предварително, направете нещо като анкетна карта (нарича се генеалогичен фиш) за всяко лице от рода. Така е по-малко вероятно да пропуснете ценна информация.

-         Първо съберете информацията, а след това ще я подреждате  и разкрасявате. С помощта на възрастните си роднини изровете всички стари снимки, дипломи, документи и на гърба им с химикалка безмилостно напишете кои са хората на снимката и какво е отношението им към рода.  Питайте и пишете! Във всеки дом се намират стари снимки, за които вече няма кой да каже кого изобразяват. Не го допускайте.  Важно е да съберете максимална информация за всичките си роднини, докато има кой да ви я даде. Ще я обработвате и систематизирате по-късно, дори след години, това може да почака. Но я съберете днес.

-          Google знае всичко, или поне много повече отколкото предполагаме. Трябва да владеем простите правила за търсене и да се сетим за правилните комбинации от думи. Можем да започнем от мъжкото фамилно име. Ако резултатите са много на брой и не могат да са ни полезни, можем да добавим населеното място, професия (учител, офицер, д-р…) или друг признак, който да послужи като филтър. Трябва да пробваме търсене на името във всичките му възможни форми и правописи, за мъжки и женски род, членувано и нечленувано, за множествено число и т.н. books.google търси в огромна база данни от сканирани библиотечни архиви. Не всички текстове са достъпни, но поне можете да видите че в изданието Х от година У има информация за думата (името) Z…

-         Краеведски проучвания. За повечето градове и села има поне по една книга, в която някой местен учител е събрал данни за историята и жителите му. Почти сигурно е, че при внимателен прочит на споменатите имена ще попаднете не нещо полезно. Такива книги има в повечето обществени библиотеки и срещу 2-3 лева читателска такса можете да се ровите в тях цяла година.

-         След като сте изкопчили всичко възможно от роднините си, снимките, документите и предметите в дома си, от книгите и от Google, бихте могли да отидете по-далеч – музеи,  църковни кондики, военни и регионални архиви, общински регистри и т.н. Сигурно е, че ако направите всичко дотук, сами ще се сетите къде и как да търсите. Останалото е въпрос на систематизиране и представяне на цялата информация. Когато напишете родовата си история, копирайте я и я изпратете на всичкте си живи роднини. Може повечето от тях да не ви обърнат внимание днес, но тяхните потомци един ден ще ви благославят, защото няма да започват от нулата…

10. Полезни съвети:

-         Повечето писмени документи по българските земи се отнасят за годините след 1800. Причината е т.нар. „кърджалийско време” на граждански войни и метежи в османската империя (1780-1812). Тогава са избити много хора, цели родове и села се изселват и мигрират по други земи, повечето църкви и манастири са горени повече от веднъж, заедно с кондиките и книгите в тях. Цели села изчезват, а други се появяват, основани от бежанци. Затова и знанието за повечето български родове свършва до началото на 19-ти век. Истинско съкровище е, ако успеете да навлезете в 18-ти век (1700 и ..). Ако имате късмета да сте “назад с материала”, тогава пътят става по-труден и много по-интересен.

-         В някои периоди от миналото много хора, особено от средните и по-ниските прослойки не са носели фамилно име,  а са се кръщавали само с лично и бащино име. По този начин името се е променяло във всяко поколение: ако бащата е Иван Петров, сина е Ангел Иванов, неговия син - Георги Ангелов и т.н. Следете нишката, но не изпускайте от поглед истинското си  родово име.

-         До средата на 19-ти век окончанието –ов не винаги се използва. Т.е. ако в някой списък намерите Иванчо Пенчо, това означава Иван Пенчев или Иван, син на Пенчо. Често бащиното име оконачва на “у” (Иван Пенчу), но това не може да се приеме като правило.

-         Правописът в българския език се кодифицира относително късно. Чак до 30-те години на 20-ти век можете да срещнете най-странни и различни форми на изписване на името на едно и също лице (Иванчо Ioванчо, Иван, Иваница, Иванчу…или пък Евтим, Ефтим, Евтимий, Евтимчо, Тимчо, Тимче; Петръ, Петаръ…)

-         Много често хората произволно са ползвали различни форми на името си - пълни (т.нар. „високо име”), народни (ниско име) и умалителни. Например баба ви може да се е казвала Парашкева, да са и викали Пена, а в някое старо венчално да фигурира като Пенка. Това важи особено много за населението на Мекедония, където Петър е Пере, Тодор е Туше (Тоде) , Иван е Ванче, Филип е Фиче, Георги е Гоце…

Могат да се кажат още много много неща, но все отнякъде трябва да се започне. Мисля че споменах най-основното.

Успех!

Източник: http://templar.blog.bg/viewpost.php?id=229042

Докривяло ви е от лекомислените шумни тълпи, от хихикането пред храма, от черупките от яйца по земята, от бутилките бира и веселите остроумия към „попа”. Не се ядосвайте. Радвайте се. Това е нашият триумф.

Войната срещу вярата е истинската война за душите. Болшевиките го знаят и репресиите и гоненията срещу църквата са безпрецедентни. Хиляди свещеници са разстреляни и избити. Заковавани са на кръстове или направо на вратите на църквите, заливани са с бензин и палени живи, бесени са по камбанарийте. Първо от комисарите, след това от немците, после пак от червените.  Иконата получава куршум, кръстният знак изпраща в Сибир, Библията отива в огъня. Година, десетилетие, десетилетия, половин век…

Комунистите не предполагат, че в тази война със Словото ще получат най-упоритата съпротива. Нямат сетива за да раберат, че злодействата им само ще прославят още повече Истината.

Християнството се връща в катакомбите. Разрушените и поругани църкви пустеят. В землянки в гората безгласно се мълви Словото. Без книги, по памет, по усет. Постове по пътеките предизвестяват за задаваща се опасност, за шум от двигател, за силует по пътя. Във влажните тъмни землянки се възвестява Възкресението. Години на масово изтребление, на големия глад от който умират милиони. Полудели от глад майки ядат децата си. Червеният Нерон взима своите жертви. Онези, които оцеляват продължават да ходят в землянките. Веднъж годишно. Година след година. В тишина. Без да се оглеждат и без да разговарят.

В България в дните след 9 септември стотици свещеници са разстреляни, избити или хвърлени от скали. Духовници и миряни изчезват безследно. Манастирите стават казарми или краварници. Комунистите и нагаждачите закачат иконите в нужниците, за да покажат че не вярват в Бог. Една запалена свещ е достатъчна за да изпрати в концлагер. Един кръстен знак  обрича цяло семейство на изселване. Свещениците са организирани в трудовашки бригади и пратени да чукат камъни по планинските проходи и да пеят песни за новия живот. След работа слушат лекции по дарвинизъм. В мизерията на бригадирското движение  специално за „попската бригада” менюто през целия пост е месо. Богослужението се наказва като саботаж…В сила влизат тайните знаци на първите християни…

Въздухът се раздвижва през 60-те години. Опустелите от две десетилетия църкви започват полека да се оживяват. Камбанният звън все още е колеблив, обиколката около храма на Разпети петък е провокация, но някои, най-безнадеждните, отписаните и заклеймени но оцелели „бивши” влизат и палят свещи. Оглеждат се, ослушват се, и влизат.   Властта вижда, че вярата не е мъртва и хвърля срещу нея своите  лумпени. Тълпи от насъскани комсомолци нахлуват в църквите на Великден, скандират цинизми и замерят свещеника с яйца. Дяконите държат отворен чадър, а хорът извисява глас за да надвика крясъците. Да, същите свещеници и монаси, които в ново време с лека ръка критикуваме, оповестяваха Възкресението под град от яйца, обиди и гаври…Година, две три. Хората продължават да се трупат около храмовете, лумпените продължават да се гаврят с тях. Комунистите скоро ще съжалят – заслепени от красотата на църковната служба и безсилни пред липсата на съпротива, част от „бодрата смяна”  започва да посещава църквите и се тълпи пред храма на Великден, но вече не за да хвърля яйца… Тогава политиката се сменя. Ограждат църквите с кордони от милиция и въвеждат пропуски. Комсомолски патрули проверяват и записват всеки, който се движи по улицата. Във великденската нощ учителите трябва да проверяват децата от класа си дали са вкъщи. Стотици са изключените от университета за една запалена свещ. Кръстените получават лоша характеристика и пътя им в живота е отрязан. Следенето е възложено на т.н. „офе-старци” – квартални активисти. Онези същите, които днес се кълнат, че са били „редови комунисти” и нямат никаква вина за извращенията.

Въпреки това църковните бракове продължават, а въведения кичозен граждански ритуал буди всеобщ присмех. Баби кръщават внуците си, тайно от родителите им. По-смели свещеници кръщават семейства по домовете. Опелата са забранени, но се правят църковни помени.

Библията и църковните книги изчезват от домове и библиотеки. Не се издават и не се продават. В училищата и университетите се изучава научен атеизъм – учебна  дисциплина, която има за цел да докаже липсата на Бог и да се бори със заблудите на религията. Пишат се книги и учебници, в които се клейми, оспорва и осмива Светото Писание. Студентите изрязват библейските цитати от учебниците по атеизъм и ги лепят в тетрадки. Така се раждат апокрифните самиздатски Библии на комунизма. Когато вижда една такава Библия, асистентът по научен атеизъм, обещаващият комсомолец, син на видни комунисти Андрей Кураев напуска университета, обръща се към вярата и приема духовен сан.

В началото на 80-те години комунистите разбират, че подтискането на духа вече не е по силите им и променят тактиката. Свалят забраната над църковните книги и иконите, но  само в руслото на историята на изкуството, иконописта, средновековната литература, етнографията. Не можеш да намериш икона и кандило, но можеш да имаш албум с репродукции на икони и плоча с литургична музика – „част от средновековното културно наследство”. Официалната пропаганда започва да говори, макар и с половин уста за великденските яйца, козунаците и коледната трапеза, макар и в изцяло етнографски контекст. Като не могат да угасят църковните празници, опитват се да ги подменят с езически обичай и бабини дветини. Обяснява се какво почита народния календар, какво се зарязва, ашладисва, меси и бае в тези дни. Гергьовден става ден на овчаря, а Св. Трифон – ден на лозаря. Влизането в църква се приема, макар и с неохота,  „заради традицията”, посещението в манастир – като форма на културен туризъм. Георги Марков описва как дори заводския партиен секретар след известно препиране отговаря на великденския му поздрав, „щом е за обичая”.

Веднъж показала слабост, властта все още не знае за размерите на вълната, която ще я залее. Хиляди започват се тълпят в църквите на Великден. Светулките на свещите чертаят маршрути по софийските улици. Горят кандила пред появили се от нищото икони. Върбови венци украсяват вратите.

Владимир Свинтила си спомня:

„От отец Иван чух ободрителната новина. Всяка година расте броят на верующите. Сега е удвоен.

-         Имаме чудесно средство за контрол. Това е продажбата на свещите. Продажбата на свещите се е удвоила!”

Съпротивата диша навсякъде. Дори в театралните постановки. Когато се спомене Бог или Христос, тъмната зала избухва в дълъг, упорит аплауз. (Спомнете си „Сън” на Иван Радоев в „Народния” с Наум Шопов и Велко Кънев!)

Никога Великден не ни е носил повече надежда. Мълчаливото съзаклятие на запалените свещи даваше кураж. Пасхалното единство ни правеше отново свободни, макар и само за един миг в годината. Някой идваха пред храма от чиста вяра, други – за да са напук на властта, за да изпитат този миг на явна опозиция. Всеки сам търси пътя към вярата – несигурно, понякога комично. Но както казваше един свещеник през онези години „Днес да искаш да вярваш значи  да вярваш”

Вестник „Стършел” започна да издава „малка атеистична библиотека” с книжки, събрали вицове, карикатури  и подигравки с Бога, светците и църквата. Сериозни учени обясняваха, че Гагарин е бил на небето – там нямало никой. Властта правеше така, че точно на Великден да се работи -  съботник, ударен ден за изпълнение на плана, открито партийно събрание, ОФ-сказка за вредата от алкохола…Коледа и Великден бяха от малкото дни, в който по телевизията можеше да се види някой много нашумял западен филм . Правеха всичко, само и само да не отидем на църква, но вече бяха загубили тази война. Ние около храма го знаехме. Те зад пердетата също.

След рухването на клетката дълго подтисканата религиозна свобода полетя в най-неочаквани посоки. Появиха се секти, разкол, „алтернативен” синод, поведоха се битки за свещоливници и имоти. Посещението на църква вече не беше въпрос на вяра, не беше и протест, стана мода. На Великден църковните дворове се напълниха с младежки компании, за които това бе поредния купон. Повод да се съберат с приятели, да се изявят в голяма тълпа. Много хора не разбираха какво точно става, не ги и интересуваше, но идваха, ей така, защото всички ходят. Изпълзелия от катакомбите шепот бе заглушен от шеговити подвиквания, бръщолевене за народни обичаи, Шифърът на Леонардо и всякакви други глупости. Като че ли нещо ни бе отнето. Почувствахме ли се объркани?

* * *

Винаги, когато по време на венчавка някой пожелае „попът да кара по-бързо” за да вървят да пият аз се усмихвам.

Когато някой колега, който дъвчейки пържола на Разпети петък и ми е обяснил, че не може без месо, ден по-късно ми прати SMS с „Hristos Voskrese!” аз славя Бога.

Когато някоя изрусена позната пости, защото трябва да свали 4 кг. или защото така „изчиства токсините”, аз се смея с радостен смях.

Децата на онези, които хвърляха свещеници от „Черната скала”.

Децата на онези, които мятаха яйца по свещеника.

Децата на онези хиляди „редови честни комунисти”, които гасяха свещите и записваха имената на излизащите от храма.

Децата на онези, които изнасяха сказки за заблудите на религията.

Те дойдоха при нас в храма.

Поздравиха ни с ”Христос воскресе, копеле!”* 
Запалиха свещ.

Венчават се в църква - заради обичая

Кръщават децата си - против уроки.

Освещават домовете  си – за всеки случай…

Те още нямат вяра, но вече нямат  неверие…

Децата на червения Нерон бавно и полека намират своя път към храма – сами, без домашен иконостас, без книги, без проповед, с онзи природен инстинкт,  който движи зелената еуглена към светлината.

Прекръстиха се. Непохватно,  с лявата ръка. Нищо, ще се научат. Догодина. Или на следващата година. Тъкмо непохватните и недокрай възпитани „богомолци” са днешната Блага вест. 

Онези, които поведоха война срещу вярата на бащите ни, бяха победени от вярата на собствените си деца!

Де ти е Смърте жилото? Де ти е Аде победата?**   

______
*   Христос Воскреси майна (Пд.); Христос Воскрйесйе мой (Вн.) ; В Плевен оглашените е най-добре да поздравяват с Добър ден :)
 **   1Кор 15:55