Nobility Bg

Ако кланът Дикови в днешно време трябва да си направи герб, то със сигурност на него ще има пиано.

Музиката е белязала рода преди няколко поколения, а съдба или случайност е предопределила в семейството да се раждат все пианисти. Несъмнено най-прочутият от всички е Антон Диков, чието име е отдавна известно и извън родината.

"Аз съм трето поколение музикант.

Моята баба Райна Ковачева е завършила Петербургската консерватория с оперно пеене през далечната 1905 г. Това е началото на връзката ни с музиката. Оттам идва този тласък", разказва Антон Диков. Неговата баба също така е и сред основателите на Пловдивската опера, въпреки че родът няма нищо общо с града на тепетата. "Така се е случило. Била е командирована през 20-те години там." Райна Ковачева била еднакво известна и в Пловдив, и в София, където пеела много често на концерт.
Нейната дъщеря продължава музикалната традиция. Елена Ковачева, а после Дикова по мъж, е профeсионална пианистка. Завършила е в Мюнхен и Виена, специализирала се е впоследствие да работи с начинаещи деца. С някои от своите ученици обаче се занимавала до късна възраст. "Като с мен например", казва Антон Диков. Елена Дикова има

силно присъствие в концертния живот на страната

преди войната. Изявите й обаче са най-вече като акомпаниатор. "Тя имаше проблеми с ръцете и това не й позволяваше да свири солова музика, за което съжаляваше до края на живота си."
Бабата и майката на Антон Диков обаче не са единствените хора в рода, изкушени от музиката. "Моите леля и вуйчо по майчина линия също бяха в известен смисъл свързани с музиката, без да са професионалисти. Леля ми пееше много хубаво, а вуйчо ми, който е филолог, преводач и поет, свиреше прекрасно на пиано. Към това се прибави връзката с моя баща. На него пък му било забранено да учи музика, защото цигулар къща не хранел. Завършил е електроинженерство, с което и изхранваше фамилията до края на живота си. Но като аматьор

свиреше на много инструменти

- пиано, акордеон, виолончело, тромпет, флигорна. Имаше и много хубав глас."
В такава среда малкият Антон Диков нямал друг избор, освен да се увлече на свой ред по музиката. Той добре помни периода непосредствено след 1944 г. "Бях малко момче, а учениците на майка ми, които бяха безброй, пълнеха къщата от сутрин до вечер." Неусетно и той бил завладян от магията на черно-белите клавиши. "Сядайки веднъж на пианото, аз вече нямах друг избор." Родителите бързо забелязали, че момчето не просто свири, а има голям талант. "Така започна моето професионално обучение."

Първата му сериозна изява е на 15 г.

с рецитал, от който помни само, че свирил Шопен и "Лунната соната". А първото качване на сцена в голяма зала било през 1949 г. - в обновената и реконструирана след войната зала "България" като участник в първото общобългарско състезание за деца и юноши - пианисти. "Това беше моето сценично кръщение." Последвали отличията от международни конкурси. "В онези години много ме пращаха по конкурси. Но това е и нож с две остриета. Наистина човек си сверява часовника с европейското и световното ниво. Но забелязах също, че една група от едни и същи млади музиканти пътуваме по различни конкурси. Някои от тях до ден днешен са ми близки приятели - руснаци, американци, французи."
Антон Диков е

свирил в най-прочутите концертни зали на планетата

и отдавна е влязъл в световния елит. "Най-трудно се свири в собствения град пред собствената публика. Сега го осъзнавам. Чух това като младеж, но тогава не го приех сериозно. В чужбина отговорността е от друг вид. Тук те познават стъпка по стъпка и нямаш право на никакви компромиси и отпускания. Тук публиката иска винаги да си на онова ниво."
У всички меломани съществува едно любопитство - кои са предпочитаните творби на даден музикант. В случая не е лесно да се отговори. "Изсвирил съм доста неща. Бах и Бетовен неизменно са присъствали в репертоара ми. А иначе предпочитанията се променят с годините. Има, и то не малко творби, които още не съм изсвирил въпреки голямото ми желание. Например втория концерт на Рахманинов. И вероятно няма да стигна до него, нека да не се заричам."
Освен на концертния подиум Антон Диков може да бъде видян

често да влиза в Музикалната академия в София

От 1974 г. той преподава в най-елитното висше учебно заведение за музика у нас. В началото доста се двоумял дали да приеме предложението на ректора, защото не искал да се отделя от активното концертиране. Но след дълги увещания от страна на колеги склонил. "Не съм искал да правя кариера в преподаването, но в един момент това стана. Получих доцентура, а после - професура. Човек навлиза в тази работа, все по-дълбоко и няма отърване". Антон Диков води редовни курсове и в Сеул, Корея - 2 пъти годишно. Преподава епизодично и във Франция и Япония.
Музикалната традиция на фамилията съвсем не свършва с неговото име. Двете му деца, Елена и Венцислав, избраха същия път. "Музиката продължи в тях, в двете ми братовчедки и в производните.

Дъщеря ми е дори вече преподавател

по пиано в Музикалната академия, а синът ми е студент по китара при Росен Балкански", казва Антон Диков.
Елена свири на пиано, а началото е аналогично с това на татко й. "Но не започнах толкова рано като него. Може би защото всички са изчаквали да видят аз сама какво ще избера. Но то си стана. Дълго време ме занимаваха роднините вкъщи, без баща ми. С него като дете съм работила твърде малко. Учеха ме най-вече баба ми и лелите", обяснява Елена. В един момент я завели при проф. Милена Куртева, за да продължи вече започнатото. Елена завършила Музикалното училище в София, после академията и веднага била поканена за преподавател.

"Започнах много рано, твърде бързо ми дойде."

Особено събитие в живота й са двата съвместни концерта с баща й. Двамата изпълнили концерти за две пиана от Бах и Моцарт със Софийски солисти и Софийската филхармония. "Беше много вълнуващо и много отговорно." През есента й предстои още една важна изява - премиера на Концерт N4 за пиано и оркестър от Александър Йосифов с оркестъра на БНР.
Чужбина? "Никъде не е лесно и няма смисъл да се жертват твърде много неща, само за да се напусне България. Убедена съм, че нашата музика никога няма да изчезне. Рано или късно в държавата ще се събуди повече интерес към нея, тъй като тя е основа. Без нея няма да може и след 10 г., независимо от цялата техника, електронизиране и компютъризиране. Живата музика няма да умре", категорична е Елена.
Изключение от правилото прави синът на Антон Диков. Вместо пиано, той е избрал за свой инструмент китарата. На 15 години се запалил покрай приятели и решил да става рок-китарист. После се увлякъл по джаза. "Накрая попаднах на съответния преподавател и станах класически китарист. Пианото никога не ме е изкушавало. Между шестата и седмата си година свирих на него и това беше много омразен период за мен. Но и никой не ме е карал насила да ставам музикант."
Пратили го при една студентка на Антон Диков да усъвършенства свиренето, но това се оказало почти фатално. "По време на уроците изпушваше по 15 цигари, което съвсем ме отблъсна."

Венци все още не е имал щастието

да бъде на една сцена със своя баща, но е свирил със сестра си - на фестивала "Пианисимо". "Бих работил известно време в чужбина, но не и постоянно. Предпочитам България." Мечтата му е да свири в зала "България", но осъзнава, че дотогава има време. "Трябва да уча още, да си взема друга китара, за да мога да участвам в международни конкурси в чужбина...", обмисля той своето бъдеще.
"Бих искал да науча децата си на професионално отношение и любов към музиката", казва Антон Диков. "В нашата професия се започва от много ранна възраст и човек иска или не иска е в това русло. Много трудно може да излезе. А трудът трае десетилетия. В по-зряла възраст идва удовлетворението от всичко онова, което музикантът е вложил в своя къртовски труд. Ето, това опитвам - да помогна на децата си да достигнат до удовлетворение. А и времената са изключително трудни за музикантите. Не знам как ще се справят, но опитвам да им вдъхна оптимизъм, кураж, упоритост, инат дори. За да осмислят всичките лишения и ужасяващ понякога труд в най-хубавите детско-юношески години."