Nobility Bg

Но е истинска.

В нейния живот има всичко - житейска трагедия и изгнаничество, несметно богатство и бляскав разкош, светска слава и 15 годишна раздяла с родината, изпепеляващи драми и красиви любови. Четири брака, три деца и невероятна страст за живот.

Сега обаче Валентина, контеса Артсруник, заедно с четвъртия си съпруг, световноизвестния затворник-писател Джон Маквикър, се опитва да се върне към корените си - строи къща в България, в едно от най-красивите места -Странджа.
Валентина Джелебова за себе си пред ЕВА

сенки от миналото

Родена съм през 1957 г. в Ямбол. Хората, които населяваха детството ми, бяха моите дядо и баба по майчина линия, родителите ми и Фанче, жената, която ме гледаше.
Баба Фанче, както я наричах, бе една от тези гранд дами от преди Втората световна война, чието семейство през комунизма изпадна в немилост. Тя живееше в голяма разхвърляна къща с градина и се грижеше за мен през деня, докато родителите ми бяха на работа. А през нощта играеше бридж...

Ако трябва да обобщя детските си спомени в една случка, тя би била следната:
Малко момиченце пита своя брат:
- Коя е тази красива ухаеща жена, която влиза да ни целува всяка вечер за лека нощ?
А братчето отговаря:
- Това е майка ни, глупаче.

Това не бе майка ни, а баба Фанче. Споменът от детството, който разказах по-горе, звучи така не защото майка ни отсъстваше, а защото бе далеч от нас. Бе блестяща и имаше своя живот. Не бе само съпруга и майка, а личност със забележителен собствен стил.

Баба ми и дядо ми бяха това, което днес наричат дисиденти. Не защото времето им го наложи, а защото бяха бунтари по рождение и по убеждение. Впрочем такава бе по-голяма част от семейството ми. Особено дядо ми Тодор - той никога не се страхуваше да говори това, което мисли.

Дядо бе безкомпромисен, горд, изискан и с безупречни старовремски маниери. Действаше като закрилник на своето семейство и на тези, които намираше, че се нуждаят от защита. Заради това бе наричан "съдията".

Той раздаваше правосъдие по свой собствен стил и експедитивно. Ако някой от нас беше в опасност, той бе готов да отмъсти, дори това да костваше неговия собствен живот.

Говореше малко, а когато беше афектиран, го показваше само с очите си. Но в тези очи имаше повече нежност и обич, отколкото във всички поучителни жестове или словоизлияния, взети заедно.

Той бе строг човек. Въобще мъж, каквито не се раждат вече.
Баба ми Петя бе не само красива и бляскава като холивудска звезда, но и много мъдра. Бе по-мека и по-отстъпчива, но духът й поддържаше семейството в някои доста тежки времена. Тя бе настроена философски и опрощаващо и ми даде вкус за всичко най-добро, красиво и ценно в живота.

Баба ми и дядо ми имаха добър живот и останаха влюбени един в друг, въпреки че бяха женени 50 години и подозирах, че всеки от тях е имал разтърсващи преживявания, драми и помирения. От дядо ми би могло да се научи как мъжете ухажват жените, докато играят играта на съблазняването.

Той често обясняваше, че когато мъжете ухажват, те нямат предвид нещата, които казват. Затова съм склонна да бъда предпазлива, когато хората са много щедри на комплименти. Той бе находчив и пълен с идеи и ми показа, че тези качества са по-полезни в живота, отколкото наученото в училище.

Те не бяха от дядовците и бабите, които непрекъснато тичаха след брат ми или след мен, но ни дадоха чувство за широта и ни отвориха хоризонти, които не бяха достъпни за други деца по онова време.

защо не се върнах 15 години в България

Видях дядо ми за последен път през 1987 г., когато почина. Той ми каза "довиждане", застанал на прага, без да демонстрира никакво вълнение, освен в очите. Имаше повече нежност в тези очи, отколкото видях във всеки друг мъж по света.

Дядо ми беше пребит до смърт от двама милиционери на преклонната възраст от 81 години, две години преди омразният режим да преживее своята собствена смърт. Може би защото веднъж си бе позволил да говори повече, отколкото трябва. И се превърна в неназования герой на моята младост. Може би затова винаги съм обожавала мъже, които в една или друга степен приличат на него...

Когато го убиха, се заклех да не идвам повече в България. По онова време свидетелите се страхуваха твърде много, за да дадат показания срещу милицията. След случката у мен остана усещането, че това е нация от страхливци, с която повече не искам да имам нищо общо. Не се върнах 15 години.
Той ми липсва повече, отколкото ми липсва всеки друг, и никога не се примирих с неговата смърт.

Когато той почина, баба ми се затвори в себе си и сякаш животът за нея спря да има значение. Сякаш и тя умря тогава.
Баща ми Добри бе мил, любезен и мисловен. Много по-мил, отколкото съм аз със сигурност. Той имаше усещането за благородна отдаденост и се държеше дори със своя помощник както с благородник.

С татко бяхме много близки, обожавах го. Но той си отиде твърде млад от диабет - през 1986 г. и никога не можа да дойде в Лондон.

Брат ми Ванко и досега си остава най-добрият ми приятел. Знам, че мога напълно да разчитам на него и той на мен. Той също е най-хубавият, мил и благороден човек, когото някога съм срещала. Неспособен е да направи лошо на някого. Той е много по-малко безразсъден, отколкото съм аз, и изтръпваше заради някои от моите истории, в които съм го забърквала.

Сега той разпространява книгите ми в Америка, но се надявам, че скоро ще се върне в Европа, защото ми липсва.

първите уроци по смелост

На 15 години започнах да уча във Френската гимназия в София. Живеех в апартамента на далечна леля, чийто съпруг бе дипломат. Напуснах го внезапно, защото също толкова далечен братовчед, около 20 години по-възрастен от мен, се опита да ме съблазни.

Бях на 15 години. Eдин ден той ме целуна леко, но продължително. И ако не бях забила камбаната, след време можеше да стигне и по-далеч.

Така ме преместиха да живея в един апартамент на ул. "Аксаков", който принадлежеше на голяма руска фамилия. Тук получих първите уроци по декадентство и имах относителна свобода, която използвах най-вече да посещавам модерните места в София и да се приобщавам към артистичните кръгове.

Прекъснах образованието си неочаквано заради 2 операции. Едната, защото паднах от кон, докато яздех - едно от любимите ми занимания някога. Затова завърших френската гимназия като частна ученичка - нещо, което ми помогна да се чувствам по-зряла и мъдра от годините си.

Докато бях в София, завързах малко, но запомнящи се приятелства. Най-добрата ми приятелка се казваше Дочка и произхождаше от праволинейно комунистическо семейство. Това предизвика търкания между майка й и мен. Но нашето приятелство бе предано въпреки идеологическите ни различия.

Двама мъже бяха част от нашата малка уникална група - Хари Маринов - наследник на стара софийска фамилия и син на известен психиатър, и Владислав Остоич - емоционална душа зад ледена външност, дяволски кадърен във всяко отношение. Той бе като рицар за мен и, признавам си, бях безкрайно поласкана, че намира компанията ми за интересна.

Тримата - Остоич, Дочка и аз, прекарвахме много от времето си заедно, най-често слушайки музика и обсъждайки абстрактни теми, но също - шегувайки се, главно с моите провокации и идеи.

Спомням си тези дни с любов, защото това бе последният и единствен път, когато другарувах с мои връстници. В деня, в който напуснах гимназията, станах възрастна по неволя.
Както може да се очаква от всичко, казано дотук, израснах като бунтарка - нещо, което манифестирах по различни начини например като отказвах да си платя членския внос за Комсомола и заявявах, че членството никога не е било мое съкровено желание.

Заради това с майка ми трябваше да ходим в милицията, за да пишем обяснения. Заради моята нечувана дързост станах и редовен клиент на детската педагогическа стая и колкото минаваше времето, ставах все по-ужасна - ходех на църква на Великден, кореспондирах си със западняци и особено - когато имах любовен роман с Пламен Воденичаров.

Пламен - първата любов, най-великият роман

Пламен оказа огромно влияние в моя живот. Той бе забележителен човек, който вдъхновяваше и запалваше всеки, до чийто живот се докосваше. Той бе като материк за мен - човек,надарен с много умения и таланти, който живееше много по-напред от своето време. Свиреше на цигулка и имаше свой струнен квартет "Диана". Ако трябва да го сравня с нещо, бих го оприличила на свещ, запалена от двата края. Не е изненадващо, че свещта изгоря твърде рано, когато той бе на 52 години.

Срещнах го, когато организираше първия джаз фестивал в България. Бях на 17 години. Той бе женен, но живееше отделно от съпругата си и имаше син Калоян, който вероятно ще бъде потресен да прочете това след смъртта на баща си, защото майка му по онова време ме ненавиждаше. Но не аз бях фаталната жена. Бях твърде наивна и абсолютно неопитна. Когато го срещнах, бе забележителен женкар и удивителен пияч.



Двамата имахме платонична връзка почти докато заминах за Франция. Той ме закриляше и когато започнах да уча в университета в Търново, напусна София и започна работа в един търновски оркестър, за да може да бъде с мен.

Ето една история от онова време:
Трябваше да държа приемните изпити за великотърновския университет и пътувах сама. Пламен бе на концерт в Русия, майка ми - във Франция, а баща ми - далеч в командировка.

Аз се успах и закъснях с 5 минути за единия изпит. Казаха ми, че трябва да пропусна кандидатстването това лято. Пламен веднага долетя в София и уреди с министъра на образованието да държа изпита с кандидатстудентите в София следващата седмица. Така започнах да уча в университета още същата есен.

Той сядаше в залата по време на лекции, записваше ги на касетофон и след това ги пишеше, защото не можеха да се купят отникъде. Той бе тотално отдаден, а аз твърде млада, за да оценя това - бях на 18, а Пламен на 30.

Пламен и аз имахме най-великия роман, който някога може да се изживее. Това бе страстна връзка, която вълнува въображението на всеки, дори когато не я одобрява. Въпреки че го оставих заради французин, или по-скоро заради паспорта на французин, не можах никога да го забравя.

Нито той мен. Когато идвах в България, го виждах, но след това престанах да му се обаждам, защото в тези срещи имаше нещо самоубийствено. Продължихме обаче да си кореспондираме болезнено и страстно до деня, в който той умря.

Малко преди да си отиде от този свят през 1998 г., получих от него писмо, в което ми пишеше: "Ти си единствената жена, която някога съм обичал. Моля те, обади ми се." Тогава обаче имах свои проблеми, а мое правило е да не занимавам хората с проблемите си. Когато реших да му се обадя, вече бе твърде късно. И винаги ще страдам заради това.

първият съпруг - моят билет за свободния свят

Срещнах първия си съпруг на Слънчев бряг, когато бях на 16 години. Трябва да е било 1973 г. Вече учех във Френската гимназия.

Морис бе с 33 години по-стар от мен и аз направих всичко, което мога, за да го очаровам, знаейки, че такъв мъж би бил моят билет за напускането на комунистическа Европа.
Той ми предложи да се оженим няколко месеца по-късно след старомодно ухажване и очарователна кореспонденция. Той не беше се женил преди това и нашият брак бе най-важното събитие през целия му живот.

Семейството ми бе в ужас заради възрастовата разлика - но не чак толкова. Или поне не толкова, за да възразят сериозно на това. Така се омъжих и успях да напусна България през 1976 г. преди да навърша 20 години. Бях учила 1 година в университета.

Това бе моят първи брак от многото след това.

И никога повече не останах сама.

Хвърлих се в живота във Франция като човек, който дълги години е бил в затвора. А България наистина бе затвор за мен. Имаше какво да науча и го направих много бързо, докато чаках моя скъпоценен френски паспорт. Всичките си открития за западната и френската култура направих сама, разчитайки на инстинкта си, доброто познаване на езика и личната находчивост, а разбира се - и на доза късмет. Това продължи 18 месеца.

Морис страдаше от периодична нервна депресия и въпреки че бе доста богат, скоро животът с него стана невъзможен. А и аз не се стремях да го променя. Той обичаше да пътува, грижейки се за своята доста по-млада сестра. Ние не живяхме заедно.

Първата година, когато заминах за Франция, той влизаше и излизаше от болница. Тогава си взех паспорта, напуснах го и се отправих към Англия, където се омъжих за втория си съпруг дни след развода си с Морис.

Ерик - съпруг №2
Вторият ми съпруг бе също толкова стар, както и първият. Сприятелих се с него също в България - нещо като застраховка. Винаги е добре да имаш някого в резерв в случай, че първият ти избор се окаже несполучлив.

А аз винаги съм разбирала, че първият ми избор бе грешен.
Ерик бе пенсиониран военен инженер - горда и престижна работа. Той бе мил и щедър до крайност към мен и ми позволи да задоволявам капризите си по всякакъв начин.

Пътувах до Париж, купувах дрехи и шапки, включвах се в различни клубове, купих една стара къща в Бретан, Франция, която вече смятам да продам, защото предпочитам южната част на Франция. Но тогава по всякакъв начин опознавах западния начин на живот.

Четях жадно и бързо достигнах ниво на английския, което ми позволи да си намеря работа в Би Би Си Уърлд Сървиз благодарение на флирта ми с друг мъж - чуждестранния кралски кореспондент на Би Би Си Джон Осман.

Винаги съм била градско чедо и редовните пътувания до Лондон ме убедиха, че не бих могла да живея никъде другаде. В Лондон живея от 1986 г.

На 27 години наех апартамент в Лондон с няколко хиляди английски лири в сметката си и с перспектива да работя в Би Би Си. Но за няколко месеца трябваше да осъзная, че това не е професията, за която съм призвана - тя бе скучна и зле платена. По това време обаче срещнах няколко вестникарски магната. Робърт Максуел бе един от тях. Когато пресата започна да прави разследвания за дейността му, реших да предприема дълга ваканция до Испания.

съпруга-трофей на конт Артсруник

В края на тази ваканция срещнах човека, който стана мой трети съпруг и баща на първия ми син.
Едуард Ахажот, конт Артсруник, бе страхотно богат и много, много забавен. Ние имахме общи интереси в ездата и хазарта и в края на едно пътуване до Монте Карло той ми предложи да се оженим.

Преди да го направим, трябваше да се разведа с Ерик. За целта трябваше да похарча на Ерик толкова много пари, че се почувствах виновна.
Едуард му предложи да възстанови разноските, които е имал по мен. Така в края на още един развод и след значителен чек, който трябваше да покрие летните ми харчове, станах контеса Артсруник - името, което върви с мен през годините и днес.

Едуард бе също толкова щедър и толерантен. Аз станах квинтесенция на неговия дотогавашен живот - съпруга трофей, на която трябваше да докаже, че е успял - обществено и финансово.Забавлявахме се разточително, пътувахме непрекъснато и намерихме много нови приятели.

Едуард обожаваше моите обществени умения и се шашваше от моето въображение, младост и жажда за живот.Той никога не търсеше сметка на моята слабост към нетрадиционното, смешното и неправолинейното. Но бе забравил, че се омъжвам за него заради доброто, а не заради лошото, както казва обетът.

Месец преди синът ни да навърши 2 години, взех него и нянята и отидохме на ски в Сен Мориц. Може би тук е мястото да кажа, че съм пътувала по целия свят с Едуард и без него, била съм в най-хубавите хотели, в най-известните ресторанти, имах коне от най-чиста порода, които участваха в светски конкурси, имах огромен и скъп гардероб.
Всичко, което някога съм искала да имам или да правя, имах и правех.

Малко преди да напуснем хотел Палас в Сен Мориц, Едуард имаше първия от смъртоносните му конфликти с данъчната служба. Тя блокира сметките му, което съсипа застрахователния му бизнес и бе на крачка да го ликвидира.
Беше ми омръзнало от неговата несигурност.

Беше ми омръзнало неговото незачитане на старндартните бизнес отношения - бе мегаломан, който се мислеше за недосегаем. Бе ми омръзнало от чувството му за социална изолация - бе мизантроп, макар и избирателно.

Дейвид, който ми върна чувството за младост

В Сен Мориц срещнах Дейвид Конуей, рядка прода американец - спокоен, с красиви маниери, ненатрапчив, културен.
Той лесно се изчервяваше и споделяше моето доста консервативно възпитание. Сексът бе тема табу, никой от нас не се вълнуваше от модерната култура еднодневка и глупава музика.

Той се влюби в мен само за 4 дни и поиска да му отида на гости в Нантъкет, където имаше къща. Нантъкет е американски остров - курорт за богаташи. През следващите години там прекарвахме летата си, плавайки с неговата яхта.

Когато го срещнах, нямах идея, че Дейвид е наследник на богата корабна фамилия. Чувствах се чудесно с него. Той бе само 5 години по-голям от мене и понеже бе най-младият мъж в живота ми, се чувствх толкова млада, колкото никога дотогава.

Той дойде с мен до Лондон, за да ме подкрепя, когато съобщя новината за нашата любов на Едуард, и след това заминахме за САЩ. Едуард никак не хареса идеята за развод и ми отне 8 години, за да получа пълната си свобода.

През това време ние с Дейвид се разкъсвахме между Англия и САЩ. Той напусна Америка, защото аз отказах да живея там. Искаше да купи къща в Барбадос и ние прекарахме около 1 година, изучавайки Карибите. Но накрая аз бях отегчена и това приспа мечтите му. Започнахме да гледаме къщите в Монте Карло, но аз не одобрявах училищата там, и накрая той купи къща в Англия. През това време вече имахме 2 деца, но рутината ми бе омръзнала.

Дейвид бе невероятно точен, коректен и порядъчен човек. Понякога се побъркваше от драмите, които създавах, но после това направи живота му интересен и сега, когато отивам в къщата му - всеки втори уикенд, той се бори с децата за моето внимание - обича да говори с мен и ме насърчава да ходя по-често.

Но тогава рутината ми бе омръзнала. Аз бях обществена личност, дама, която ходеше по обяди и вечери, любителка на яхти, майка, която бе наела няня, която денонощно стоеше вкъщи и гледаше децата. Между другото, това бе бившата няня на фамилия Кашоги - най-богатият и най-екстравагантният мъж на планетата, най-известният представител на лондонския хайлайф през 80-те години.

В светските кръгове ме запомниха с моите свирепи наблюдения и драматичен стил на обличане. Много мъже ме ухажваха, но дори това ме оставяше безразлична.Животът се повтаряше и аз реших да остана малко настрани. Бе време да счупя тази ледена рамка и да се погрижа за себе си. Точно преди Коледа 1996 г. взех 8-годишния си син Николас и отидохме на курорт в Палм Бийч във Флорида.

Дориан Лестер - моят спасителен пояс от скуката

Седейки в хотелския бар един следобед, видяхме висок мъж от другата страна на бара, който ни наблюдваше с блясък в очите. Той напусна преди нас и когато поисках сметката, ми казаха, че е платил, без да си каже името. Видях го същата вечер, след като вечерях с някои от моите приятели от Палм Бийч.

Дориан Лестер бе професионален охранител, чийто основен клиент бе Патриша Клъдж, бивша кабаретна танцьорка и порнозвезда - съпруга на един от най-богатите мъже на планетата. Реших, че Дориан ще ми даде спасителен пояс и ще ми помогне да избягам от застоялото си съществуване, а аз мога да помогна на него да започне охранителен бизнес в Европа.

Мечтите ни се превърнаха в кошмари, когато той бе обвинен в убийството на свой близък познат и по-късно бе осъден на доживотен затвор. Тъй като по това време живеехме заедно, арестуваха и мен и известно време бях в ареста. Престоят там беше изпълнен с притеснения за Дориан, за когото знаех, че няма защита.

Аз имах голям избор от адвокати, защото Дейвид ми осигури средства и за мен не бе трудно да спечеля делото. Адвокатите се бориха и за Дориан. Нямам трайни спомени от ареста - бе умопомрачително, но издържах.

Дориан стана жертва на интригите в коридорите на властта, а и като човек, който по силата на служебните си задължения знаеше твърде много лични и политически тайни. Когато той напусна живота си, това стана така внезапно и той изведнъж се превърна в бита карта.

Мисълта, че съм го тласнала към неговата трагедия, ме навестява често и бих направила всичко, което мога, за да му помогна. Да опиша в книга неговата история, е една възможност.

Ако го направя, не знам дали в нея ще включа поне част от любовните писма, които ми е писал. А те са хиляди - пазя ги в големи кутии. Най-вълнуващият мотив в тях е: "Най-трудното нещо, което някога ми се е налагало да правя, е да живея без теб." Писмото бе изпратено от затвора, разбира се.

любовните ми писма

Не съм сигурна, че си спомням много от любовните писма, които съм получавала. Дейвид ми писа в първото си писмо, че съм типът жена, за която всеки може да мечтае. Беше много мило.

Настоящият ми и последен засега съпруг Джон Маквикър казва, че никога не е бил така близък с нито една жена, както с мен.

Първият ми съпруг ми каза, че съм "малко пламъче, което пали голям огън" в неговото сърце.

Третият ми съпруг Едуард никога не ми е писал писма, но се грижеше за мен толкова бащински.

В края на миналата година един от мъжете, с които съм имала кратка връзка - Филип - ми каза, че единствените хора, които винаги и истински ще ме обичат в този живот, са той и децата ми.

Един от най-големите комплименти съм получавала от бащата на двете ми най-малки деца - Дейвид Конуей. Той каза, че аз съм най-немеркантилната жена, която познава. Никога не съм му поискала или очаквала нещо, когато го напуснах в мисълта и сърцето си. Върнах му всички подаръци, които някога ми е правел.

С всичките си досегашни съпрузи продължих да поддържам връзка и след като се разделяхме.

Водейки кампанията в защита на Дориан и докато имах проблеми с публикуването на своя собствена Интернет страница, за която Елтън Джон ме осъди преди 2 години, срещнах друг мъж - телевизионния продуцент Филип Патирис от Сан Франциско.

Той бе много поривиста личност, "кралица на драмата" по неговите думи, човек с брилянтен ум и страхотен събеседник. Гледаше на себе си и на мен като нещо различно от света и неговите сриващи се стойности. Пародираше и ненавиждаше поп културата.

Преди 2 години купих яхта на една разпродажба в Сиатъл и мислех да я пазя на пристанището в Сан Франциско, където живее Филип. Мислех да живея на борда й и част от годината да обикалям с нея света. Но плановете ми се промениха. Реших да търся лодка в Европа и продадох яхтата в Сан Франциско. Тогава, през лятото на 2001 г., срещнах настоящия си съпруг Джон Маквикър.

Джон Маквикър Всичко стана случайно. Бяхме представени един на друг от наш общ познат на среща с нашите двама адвокати.
По това време водех съдебни дела с Елтън Джон. Имах страница в Интернет за светския живот в Лондон. В нея имаше място за различни мнения. Един ден някой бе пуснал анонимно нещо за Елтън Джон. Не махнах съобщението и то бе пр ичина за делото.

Процесът стана голяма новина - първата подобна по рода си. За мен обаче нямаше финансови последици и мога да се считам поне за морален победител. Беше интересна, неравна юридическа борба и Филип подготви всички доказателства за пред съда.

Но както казах, по това време срещнах Джон. Вече бях регистрирала своя издателска къща, която до този момент не правеше нищо. Джон стана катализатор да я развия.
Той е страхотно остроумен, очарователен мъж и неговата компания и пръсъствие са заредени с електричество. Той има вродена страст за живот - качество, което понякога причинява драми.

Възхищавам се на умението му докрай да следва решенията, които е взел веднъж. Малко са хората, които имат капацитет за промяна въпреки всичко, което им се сервира.
Оженихме се през декември 2001 г. Нашата връзка бе експлозивна във всяко отношение - физически, емоционално, интелектуално. Спорим често, защото и двамата имаме собствено мнение и здрав разум. Животът ни е интресен, изпълнен със събития.

Предполагам, че Джон ще тушира моята неуморимост. Бях описана като непоправимо чудо. Но бих се радвала, ако този брак издържи всеки тест. Вестниците в Англия писаха за него като за "поредния брак на Валентина". Ще се радвам да мисля, че е последният. Но времето ще покаже...

Не гледам на Джон като на прочут банков обирджия, беглец от затвора, който се е превърнал в писател. Виждам го като човек, който срещнах преди по-малко от година - стимулиращо и предизвикателно присъствие, различен от всички други мъже, които съм срещала досега. И, разбира се, по някакъв начин много приличащ на дядо ми Тодор.

Имаме много планове заедно и се надявам, че не е далеч денят, когато ще можем да пишем книги в нашата база в Странджа и ще прекарваме времето си между Лондон, Франция и България.

Животът ни в Лондон е много интензивен. Гледам да го разпределям по равно между работата, децата си и Джон.
Големият ми син Николас от миналата есен учи в колежа Крист Хоспитал и може да се прибира веднъж на няколко седмици. Тогава гледам да сме заедно. При последното му завръщане планирахме да отидем до Франция с него и Джон.

Всяка втора седмица ходя при Дейвид и двете по-малки деца. Останалото време прекарвам с Джон. С него обичаме да ходим по концерти и опери. Когато бяхме в Москва, за да интервюираме чеченския лидер Малик, гледахме операта "Бохеми".

Много се радваме да бъдем заедно. Често прекарваме ранните сутрини в леглото, дискутирайки различни неща с часове. Често ходим на фитнес. Той е фитнес фанатик и аз се присъединявам към него за баланс, а не за да контролирам теглото си - то е почти същото в последните 25 години.

Приятелският ми кръг в Лондон се променя и напоследък включва някои приятели на Джон от медийните среди. Моите собствени приятели са предимно светски личности. Принадлежа към клуб, воден от сина и племенника на Камила Паркър Боулс и още няколко млади хора. Те организират много партита и приеми и понякога, но не винаги, ходя на тях.

Скоро имаше състезание по покер в подкрепа на британската лира и срещу еврото. Това бе състезание между известни личности и в него ще участват много приятели. Когато казвам известни личности, нямам предвид евтини поп звезди и футболни идоли. Не общувам с идоли от популярната култура - те ме отегчават до сълзи. Приятна ми е компанията на дискретни и интересни хора.

В последно време отделям повече време на своята издателска къща "Артник". Ще се радвам да я видя да се разраства, за да оставя на децата си нещо, в което има повече кредит, отколкото в авантюристичния и бляскав живот, с който околните са ме свързвали досега.

Издателството няма да бъде само в България, но тук ще печатаме книгите си. Джон вече издава една от своите книги "Маквикър за себе си" на български и реши да даде приходите от нея на едно ямболско сиропиталище. Има такава традиция в нашето семейство. Когато бях малка, апартаментът ни гледаше към двора на едно такова сиропиталище и някога дори исках да осиновя всички деца, които гледаха тъжно. Баба ми даваше средства на това сиропиталище. Брат ми също направи няколко дарения в последно време.

Написала съм и издадох 3 кратки ръководства, които събират макар и не съвсем на сериозно целия ми опит и мъдрост. Никой не трябва да се възприема твърде сериозно, но ръководствата отразяват темите, които очароват и вълнуват съвременното общество - богатството, славата, съблазняването, брака, обществения успех, вечната младост и красота. Такива са и заглавията им "Как да се присъединим към клуба на богатите и известните", "Как да флиртуваме и да съблазняваме" и "Как да запазим лицето и фигурата си".

Част от плановете ми са свързани с България и по-специално - със Странджа. Винаги съм харесвала Странджа. Планирах да купя къща там още преди да срещна Джон. Той ме докара в България през есента на 2001 г. и също се влюби в мястото.
Не виждам себе си като авантюристка. Аз съм фаталистка, но само в някаква степен. В крайна сметка ние сме тези, които правят избора.

Когато съм отчаяна или наранена, както всички се чувстваме понякога - си припомням, че имам 3 прекрасни деца и че съм била щастлвива да бъда и да съм обичана.
В края на краищата това е всичко, което има значение.