Nobility Bg

Повод да обърнем внимание на дипломатическата общност към нейната съдба е тиражираното през 1993 г. и поддържано досега от българските медии сензационно предположение, че под това име в продължение на 32 години у нас е живяла Анастасия – дъщерята на руския император Николай II.

Поканихме журналистката Йорданка Трополова, която лично е познавала Нора, да хвърли светлина върху живота на тази необикновена жена.

Мистерията в сянката на двуглавия орел

Съгласих се да опиша моменти от драматичната история на Нора не за да раздухвам сензацията. От 1920г. много историци, журналисти и писатели от цял свят са се опитвали, макар и безуспешно, да изяснят фактите около последните дни на император Николай II и семейството му. След 1993 г. у нас също излязоха десетки вестникарски публикации, а през 1998 г. и две книги: „Романови – краят на една мистерия“ от старозагорската журналистка Донка Йотова, и „Тайната на Николай II“ от следователя Благой Емануилов. В момента той завършва втора книга – „Николай II и конспирацията на века“, в която лансира две версии. Първата – за да спаси наследника си Алексей и една от дъщерите си, доста преди разстрела царят ги подменя с двойници, а истинските са изведени от Русия. И втората – че екзекуцията на царското семейство не е дело на болшевиките, а плод на международен заговор.

Моята цел е друга. Ако е възможно, да предизвикам интереса на дипломатическите среди, за да помогнат най-после да бъде разкрита и казана цялата истина за тази мистерия на отминалия ХХ в. Държавниците, политиците и дипломатите на няколко държави го дължат най-напред пред народа на Русия, след това – пред европейската и световната общественост. И това е наложително, защото след американския филм „Анастасия“ (1956) в края на 90-те години продуцентската къща 20th Century Fox пусна и анимационен филм-приказка „Принцеса Анастасия“, чрез който на подрастващите от цял свят се внушават отново неистини за съдбата на една историческа личност. А това е вече престъпление пред историята!

Абсурдна хипотеза или версия, близка до истината

Тя се появи за пръв път на страниците на казанлъшкия вестник „Седмични новини“ (бр. 1 от 22 март 1993г.) под заглавие: „Царски ли са двата гроба в Габарево?“ Нейният автор – писателят д-р Димитър Няголов, невролог в Казанлъшката болница, е син на габаревския свещеник Христо Няголов. Повод за публикацията е статия, отпечатана във в. „Труд“ (бр. 8 от 11 януари 1993 г.), че през 1991 г. от общ гроб край Екатеринбург са извадени скелети, в които – по данни на френското списание „Експрес“ – чрез сравнителни генетични изследвания са разпознати останките на император Николай II, съпругата му и три от дъщерите им, разстреляни на 17 юли 1918 г. Не са намерени останките на две от царските деца – Алексей (роден през 1907 г.) и Анастасия (родена през 1901 г.).

Вестта предизвиква развълнувани коментари в дома на стария свещеник. Дъщеря му Мария припомня на брат си Димитър тайнствени разговори, които са чували в детството си. „Напиши за някой вестник това, което знаем!“ – настоява Мария. След дълги колебания и опасения да не стане за смях д-р Няголов прави някои справки в общинските и църковните архиви, за да подкрепи версията си, и най-сетне решава да сподели публично тайната, която семейството е пазило повече от 40 години. Двата гроба, за които става дума в статията му, са на Елеонора Албертова Крюгер (Нора), починала на 20 юли 1954 г., и на Георги (Жорж) Жудин, починал през декември 1930 г. И тъй като според габаревци той е бил брат на Нора, логично е под това име да се е криел и изчезналият принц Алексей. Антропологът проф. Йордан Йорданов, сравнявайки снимките на 13-годишния Алексей и 18-годишния Жорж, също твърди във в. „Дума“ от 16 март 2001 г., че те са едно и също лице!

Прозренията на една историчка

През 1947 г. австрийката Шарлота – жена на адвоката Николай Ганев от Габарево – заживява в селото с малкия си син Жоро. „Беше много мила, приятна жена. Казвахме й Лоте. Сприятелихме се. Тя много се сближи с жената на доктора, г-жа Нора. Споделяше, че си говорели на немски, който Нора владеела „като майчин език“ (запомнете това твърдение на Лоте!). За съжаление Шарлота и съпругът й се разведоха и тя стана монахиня в манастир край Велико Търново. Не се задържа много там – постъпи на работа в Калофер, започна често да идва в Габарево. Поднови приятелството си с нас и с Нора. Ходеше често при нея и понякога ни подхвърляше: "Нора носи голяма тайна!" – разказа ми леля Недялка, почти 90-годишната вдовица на свещеник Няголов.

В Калофер Шарлота общувала с уредничката на музей „Христо Ботев“ Василка Кертева – високообразована жена. Тя проявила жив интерес към личността на Нора, Лоте ги запознала и няколко пъти се срещали в Габарево. През 1949 или 1950 г. Кертева заминава в служебна командировка до Съветския съюз да издирва в музеите материали за дейността на Христо Ботев. Там попада на една от последните снимки на царското семейство. Лицето на момичето най-вдясно (Анастасия) – продълговато, с големи умни очи, единствено от четирите дъщери с бретон над челото, й се струва познато – вече го е виждала някъде. Накрая се сеща: „Ами да, в Габарево!“ Когато се връща в Калофер, предлага на Шарлота да отидат при Нора. Разговарят, тя я наблюдава внимателно и когато си тръгват, казва на Шарлота: „Знаеш ли коя е госпожа Нора? Това е Анастасия – дъщерята на Николай II!“ Тези нейни думи и категоричното º твърдение, че по снимки и по рождени дати Анастасия и Алексей съответстват на Елеонора и Жорж, Лоте споделя под секрет със свещеническото семейство. Но това са неща, за които е опасно да се говори в онези времена. И прозрението на историчката е съхранено в конспиративно мълчание четири десетилетия...

Много емоционално и настървено с разплитането на загадката се зае следователят Благой Емануилов, родом от с. Габарево. С разкриването на истината се ангажира и екип от научни работници. Целта им беше да извадят останките на предполагаемите царски деца, за да бъдат подложени на идентификация чрез ДНК анализ. За съжаление от 1956 г. старото селско гробище е превърнато в парк, което затрудни задачата им. През юли 1995 г. антропологът проф. Йордан Йорданов от София и доц. Мария Грозева, съдебен лекар в Стара Загора, с разрешение от БАН и окръжната прокуратура разкриха два гроба, но бе изразено съмнение, че не са търсените. По-голям успех постигна Благой Емануилов. На 14 септември 1996 г. той попадна на скелети, останки от дрехи и вещи, които безспорно доказват, че са на Нора и Жорж. Емануилов ги прибра под ключ неизвестно къде и оттук нататък започна абсурдният конфликт кой, къде и как да ги изпрати за анализ, откъде да се намерят средства и пр. В този стремеж да се монополизира разкриването на истината, необяснимо защо не се намесват и досега нито българската, нито руската държава. Но това е друга история...

Отзвукът

Лансираната версия беше посрещната различно – едни я приеха с огромно любопитство, други я намериха за абсурдна, дори я нарекоха „кьорфишек“ (в. „Дума“, бр. 181, 4.08.1995 г.), а най-много бяха скептиците. И не без основание.

След разстрела на царското семейство плъзва слух, че някои от царските деца са се спасили. (Основание за него дава секретна телеграма на Ленин, изпратена ден след това до Съветите в Русия: „Издирвайте изчезналата Романова!“) Оттогава над 50 самозванци по различно време са предявявали претенции, че са наследници на Николай II. Най-фрапиращ е случаят с Анна Андерсън, която през март 1922 г. обявява, че е Анастасия. Но след 64-годишни заблуди, едва когато Андерсън умира, с ДНК анализ се установява, че тя е била подставено лице и в действителност е полякинята Франциска Шанковска.

Според историка Владлен Сироткин грузинката Наталия Бeликадзе е Анастасия. Дори от български женски манастир дойде мълва, според която монахиня от руски произход изповядала преди смъртта си, че е княгиня Анастасия. Има и лъжеалексеевци – например някой си Хейно Тамет от Ванкувър. Живеещият в Испания принц Алексис д'Анжу дьо Бурбон-Конде Романов-Долгоруки пък твърди, че е внук на оцелялата княгиня Мария (съществува версия, че спасената е не Анастасия, а Мария) от дъщеря º Олга-Беата. Той умира в Испания през 1995г. на 46-годишна възраст, без да дочака ДНК анализ от лабораторията на д-р Питър Гил в Скотланд ярд.

Всичко това дава основание на нашенските скептици да кажат: „Е, защо да не си изфабрикуваме и българска Анастасия?“ И все пак... Ще направя опит за портрет от натура на Нора – такава, каквато я видях през 1949 г.

Габаревската „графиня“

Бях 11-годишна, когато семейството ми попадна в Габарево (1946). Баща ми бе пратен да оглави клона на Българска земеделска и кооперативна банка в селото, а майка ми бе назначена за учителка. Една от първите „тайни“, която ми повериха новите ми съученици, бе, че вземат уроци по някои предмети при жената на „руския доктор“ г-жа Нора, която била „полска графиня“ (с такава легенда тя се легализира, когато през 1922 г. пристига в Габарево). Местните преподаватели се отнасяха ревниво към тези частни уроци. Може би смятаха, че се поставят под съмнение компетенциите им или пък се бояха, че Нора, за която се говореше, че води странен начин на живот, може да повлияе зле на питомците им. Кой знае? Но беше истина, че всеки ученик, „разобличен“ да посещава Нора, тутакси изпадаше негласно в учителска немилост. Признавам, че въображението ми бе пленено от странно звучащото й име, от пълните с обожание разкази на децата за нея и особено – от благородническото º потекло. Но когато три години по-късно амбициите на родителите ми да се подготвя по-солидно за градската гимназия ме присъединиха към потока на „частните“ ученици на г-жа Нора, трябваше да се простя с романтичните си представи за нея. За да възприема постепенно по-земния й, по-несъвършен, но затова пък много по-драматичен образ.

Първата ми среща с Нора беше разочароваща и дори шокираща. Посрещна ме висока, кокалеста и мършава жена, доста състарена за възрастта си (била е на 50). Късата й светла коса имаше странна прическа – бухнала над ушите като перука, с подвит бретон над високото чело. Лицето й беше синкавобледо и подпухнало. Облечена бе с артистична небрежност – панталон от кадифен рипс и пуловер с висока яка, около която бе намотан копринен шал. Край нея тичешком се изниза и ме залая голямо расово куче, но тя го сгълча строго и то изчезна с подвита опашка. Порази ме гласът й – носов и гъгнещ, сякаш излизащ от рог.

Сигурно съм изглеждала доста втрещена, защото Нора се усмихна леко, потупа ме окуражително по гърба и ме въведе в дома си. Превърнала беше служебното лекарско жилище на втория етаж на амбулаторията в своеобразен колеж – втора смяна на селското училище. Тук идваха както отчаяни двойкаджии, така и отличници, решили да научат повече по любимите си предмети. Приемаше и едните, и другите. Освен френски и руски език преподаваше математика, история, дори българска граматика, а момичетата учеше и на добри обноски, машинна бродерия, кулинария. Правеше го безплатно – не вземаше пари от никого.

Нора беше необикновена, изключително образована за времето си жена. Имаше енциклопедични познания, владееше няколко езика, учила бе живопис, свиреше на пиано. В обноските й прозираше изтънчен аристократизъм. Всичко това би могла да получи само в много богато благородническо семейство. Тя се отличаваше и с култивирана сдържаност, дискретност и достойнство Сега си давам сметка, че едва ли в Габарево е имала равностойна среда за пълноценно общуване. Затова може би остана до края на живота си самотна и неразбрана. Впрочем най-точно се изрази преди години нейната кръщелница Мариана от Казанлък: „За габаревци Нора е била винаги нещо като извънземно!“

Свитата
По твърдение на съвременници на събитието най-вероятно през лятото на 1922 г. в с. Габарево, Казанлъшко, се заселват един след друг няколко руски емигранти. Пръв се появява Пьотр Александрович Алексеев, когото бързо побългаряват на Петър Алексиев. Настанява се на квартира при самотни възрастни хора. В общинския регистър срещу името му е отбелязано: „Роден на 15 януари 1884 г. в гр. Смоленск, Русия.“ Заявява, че е доктор. След като успява да излекува няколко от местните болни, комисия от лекари проверява медицинските му познания, признава правоспособността му и д-р Алексиев е назначен да обслужва 14 села със седалище Габарево. Около месец след него пристига изящна и красива млада жена в елегантна лятна рокля. В общината се записва като Елеонора Албертова Крюгер, 24-годишна, родена в Петербург. В графата народност думата „рускиня“ е поправена на „полякиня“. Д-р Алексиев я посреща като близък човек – обръща се към нея с „Нора“, приема я да живее в същата къща. Нора споделя с габаревски жени, че е дъщеря на руски дворянин и полска графиня, но никога не споменава имената на родителите си. Нито веднъж! Разказва също, че е била омъжена, съпругът и детето й загинали, а тя се спасила с бягство от Русия.

Две неща в нея правят впечатление: гъгнещият й говор и неизменното копринено фишу, намотано край врата й. Понася се слух, че при бягството по нея е стреляно и тя е ранявана. Според едни – във врата, и са повредени гласните й струни, според други – в гърдите, а трети смятат белега на едната й буза за рикошет от куршум. Нора никога не разкрива истината.

Два месеца след нея пристига Митрофан. Отсяда при доктора и Нора. Започва да им готви, но не се застоява – заминава някъде и вече не се връща. Вероятно по същото време пристигат още трима белоемигранти – Матвей, Яков и Сергей, които също заживяват в Габарево и дори създават семейства. На пръв поглед те са слабограмотни, хора от простолюдието. Но при внимателно наблюдение габаревци установяват, че те – както Нора и д-р Алексиев – не говорят нищо за произхода и миналото си и крият истинската си самоличност. Може би имат специална задача – да бъдат на разположение (нещо като свита) на особено важни особи?

Съжителството на Нора и д-р Алексиев под един покрив започва да смущава патриархалните нрави в Габарево. За да не предизвикват общественото мнение, те се венчават на 26 септември 1924 г. В църковната книга е записано, че той е 40-годишен, ерген, тя – 25-годишна, вдовица. Въпреки че заживяват семейно, цялото село е убедено, че бракът им е фиктивен и неконсумиран. Очевидно е, че аристократичната Нора го превъзхожда по потекло, а и той се държи с нея не като влюбен мъж, а със страхопочитанието и предаността на телохранител към своя господар. Може би именно такава е била неговата роля – да бди над здравето и живота й – като се има предвид, че е болнава, може би тежко ранявана и със склонност към сомнамбулни разходки нощем (от същото е страдала и княгиня Анастасия!). Следователно не толкова морални мотиви, а наложителното му постоянно присъствие до нея е причина за този странен брак.

Месеци след венчавката им при тях пристига младият руснак Георгий Павлович Жудин, когото наричат Жорж. Бил висок и слаб, болен от туберкулоза. Умира млад на 27 декември 1930 г. Нито Нора, нито Жорж афишират, че са брат и сестра, но хората забелязват, че тя е изключително привързана към него. Посажда на гроба му два бора и редовно ходи там да полива цветята. А след смъртта й, вероятно по предварителна нейна поръка, я погребват от дясната му страна, както е прието в руската традиция за хора, свързани с кръвно родство.

Още един „пришълец“ се присъединява към странната емигрантска групичка – Константин Павлович Жудин. Съдейки по имената, би трябвало да е брат на Жорж, но нито един човек в Габарево не остава с такова впечатление. Нещо повече, на гърба на обща снимка на четиримата с други руски емигранти пред манастира в Шипка самата Нора назовава Жорж Жилин, а Константин – Жило. Не иска ли да остави следа, че и двамата не са с истинските си имена?

Няколко месеца по-късно Константин Павлович заминава в София и постъпва на работа във френското посолство. Двамата с Нора кумуват на сватбата на габаревката Лалка Вълчева в София на 15 октомври 1939 г.

Каква е ролята на тази „свита“ от съвършено различни хора, гравитиращи около Нора и Жорж? Версията на следователя Благой Емануилов е, че те наистина са принц Алексей и княгиня Анастасия и всеки от спътниците е имал определена роля, свързана с опазването на живота и тайната им. Вероятно Митрофан е имал задача да се увери дали са настанени в подходяща среда, чувстват ли се надеждно защитени от легендата си и се е върнал да докладва за това където трябва. А Константин Павлович – да им осигури френска протекция за безопасност от ликвидиране, докато в Западна Европа се разиграва фалшивата карта с подставената Анна Андерсън, чрез която съветска Русия се домогва до намиращите се в чуждестранни банки огромни парични средства на Николай II.

Които и да са били Нора, Жудин и Алексиев, те са оставили добри спомени в сърцата на габаревци. Със специални табелки два стола на първия ред в читалищния салон в Габарево са запазени символично за Нора и д-р Алексиев, а в некролога, издаден преди 10 години (за 40-годишнината от нейната и 30-годишнината от неговата смърт), габаревци са записали следните прочувствени думи: „Несретници на емигрантската съдба, тези високоблагородни люде намериха тих пристан в Габарево и безкористно дариха неговото население с плодовете на своя хуманен професионализъм и високи нравствени ценности.“ По инициатива на следователя Благой Емануилов в Габарево е основана фондация „Принц Алексей и княгиня Анастасия“...

Свидетелства в подкрепа на версията
За всякакви невероятни слухове хората казват: „Има си крушка опашка!“ Така е и с версията Нора–Анастасия. След публикуването й Петър Христов Петров от Каварна изпраща писмо до медиите (април 1993), в което излага факти в нейна подкрепа. То е поместено едва през 1995 г. в бр. 28 на старозагорския вестник „Днес“ и разказва следното: През юли 1953 г. – тогава 16-годишен ученик – Петров попада в болницата в Балчик и лежи в една стая с белогвардееца Петър Замяткин. Опасявайки се, че няма да оживее, руснакът му поверява странна история. Като подпоручик от ескадрона за охрана на царското семейство се ползвал с доверието на Николай II. Един ден бил повикан от царя и в присъствието на военния министър и духовно лице му била поверена отговорна тайна мисия – да изведе две от царските деца – Алексей и Анастасия, и да ги скрие в родното си село близо до Одеса, докато дойде специален пратеник да ги вземе, ако нещата „се оправят“. Дали му пари, злато и скъпоценности и той отвел децата, преоблечени като селянчета. Но последвал разстрелът на царското семейство, пратеник така и не дошъл и тъй като било опасно да останат в Русия, решили да избягат с кораб, отплаващ от Одеса за Александрия. В последния момент на пристанището пристигнала червена кавалерия и започнала стрелба по пътниците на палубата (той предполагал, че целта била Анастасия).

Куршумът прострелял кучето, което тя държала на гърдите си, а нея само ранил. След много митарстване – от Турция в Сърбия и оттам в България – пристигнали в София. Тук момчето се разболяло и го настанили в болница, където Замяткин се сближил със заможен пациент от Казанлък. Той предложил да настани бездомниците в къща на свои познати в село, близо до Казанлък (Замяткин обаче не споменал името на селото).

Тръгвайки по тази следа и въз основа на някои съпоставки, включително и графологични, следователят Емануилов прави предположението, че Замяткин и габаревският Сергей (Серго) са едно и също лице.

Верността на разказаното от Замяткин се потвърждава и от литературен източник. Писателят Константин Паустовски работи в началото на 20-те като журналист в Одеса. В книга трета на 6-томния му сборник „Повест за живота“ (1968, превод Атанас Далчев), в главата „Последният шрапнел“ срещаме описан същия епизод за престрелка на пристанището някъде през февруари 1920 г.

В една от легендите за бягството си от Русия (той разказва няколко) д-р Алексиев споменава, че е бил на параход, тръгващ от Одеса, и е помогнал на ранено от изстрелите младо момиче. И още един отзвук, подкрепящ версията на д-р Няголов: във в. „Чирпански новини“, бр.20 от 13 юли 1998 г. бившият кмет на Чирпан Петър Попдимитров пише, че белогвардейският офицер бай Сашо Руснака, с когото работел в читалището, обещал (било около 1959-1960 г.) да му повери тайна, от която щяла да му „хвръкне шапката“. Но споделил само, че в с. Габарево, Казанлъшко, има „важни за Русия гробове.“ После починал и отнесъл тайната в гроба...

Митове и реалност
Колкото по-дълбоко се ровя в паметта си от миналото, толкова повече се убеждавам, че някои моменти от живота и социалните контакти на Нора, Жудин и Доктора са останали извън полезрението на габаревци, поради което те са съчинили свои обяснения-митове. Иска ми се да ги отделя от реалните факти.

Първият мит: Тримата избягвали всякакви срещи и контакти със сънародниците си – висши офицери белоемигранти, живели в пансион на Международния червен кръст в с. Шипка, Казанлъшко. Но на снимки, правени през 1928–1929 г., те, заедно с неразделното си куче, са пред храм-паметника именно сред своите сънародници.

Вторият мит: Нора била високомерна и не контактувала с местните хора. Абсолютно невярно. Стефан Дженанов – син на един от габаревските първенци, ми разказа, че през 1931–1932 г., той, двамата му братя и сестра му Анка били в една компания с Нора и д-р Алексиев, лете правели туризъм из Стара планина, устройвали си пикници край Тунджа, в празнични дни ходели на танци в Павел баня. Години наред Нора общувала охотно с интелигенцията и селските жени от Габарево. Запазени са снимки от участието й в курса по машинна бродерия, организиран от фирмата „Сингер“, от откриването на жп линията Карлово–Тулово и др. Успях да издиря адреса на Анка Джананова-Смит, която по време на войната следвала зъболекарство в Германия, омъжила се за американски офицер и живее в щата Джорджия. На прекрасен български език тя ми написа трогателни спомени за Нора – включително, че й е изпращала ноти, а на д-р Алексиев – струни за китара.

Третият мит: След идването на войските на Червената армия в България Нора се изплашила панически и се затворила като отшелничка вкъщи. Оказа се пълна измислица. Очевидци ми разказаха, че когато в селото разквартирували руски военни части, сред които имало медицинска сестра и аптекарка, Нора се срещнала с тях и заедно с други жени от Габарево прекарали незабравими часове!

Вярно е, че към края на 40-те години Нора се бе затворила в себе си, но причините едва ли са били политически. Защото дори в един такъв период на изострена политическа подозрителност и „бдителност“ габаревци по никакъв повод не са третирали нея и д-р Алексиев като белоемигранти или не дай си Боже – като „класови врагове“. Габаревската интелигенция беше на висота! С подчертано русофилските си убеждения и широта тя не би посегнала на едни от най-полезните и уважавани личности за селото. Що се отнася до обикновените селяни, чувала съм, че са се отнасяли към Нора с изключителен респект. Дори когато я срещали на улицата, спирали каруците си, за да й сторят път.

Четвъртият мит: Нора през всичките 32 години на престоя си „не била мръднала от Габарево“. Но има безспорни свидетелства, че през 1936 г. по време на олимпиадата в Берлин тя е заминала там и останала почти година. Версията е, че габаревският търговец на розово масло Лалю Колев и неговата съпруга – германката Елка, са я поканили да рисува картини за дома им.

През октомври 1939 г. тя заминава за София да кумува на Лалка – дъщеря на нейна близка от Габарево. Прави й чудесен сватбен подарък – сервиз за хранене от баварски порцелан, който Лалка е запазила като семейна реликва. Когато го видях в дома й, си помислих: „Колко крехък е човекът! Порцеланът е оцелял, а Нора отдавна е станала на прах!“ Тя често гостува на младото семейство в София, посещава музеи, библиотеки, ходи на театър, опери, концерти, поддържа връзки с някои издателства, за които превежда от френски език.

Петият мит: Може би той е най-близък до реалността. В селото се говореше, че вземала опиум. Не съм виждала да го прави. Помня само, че пушеше дълги цигари с особен мирис, и пълните с угарки пепелници в дома й. Но от бивши нейни ученици, които по-дълго са се задържали край нея, научих, че всяка есен получавала от Петричкия край шоколадоподобен извлек от мак, подобен на калъп домашен сапун. Правела си малки топчета от него и ги гълтала. Сега си давам сметка, че някои кризисни моменти, които все по-често я спохождаха – разсеяност, депресия, нервност, безсъние, тремор на ръцете – са били може би симптоми на наркотичен глад.

През последните години от живота си Нора имаше вид на жена, изтляваща бавно и мъчително от някаква скрита болка. Каква точно – увредено сърце, климактерична агония на неосъществила се жена, зависимост от дрогата, неизлечима носталгия по всичко свидно, което й е било отнето в зората на младостта й, или кошмарите, които са я карали да броди нощем като сомнамбул? Кой е продължавал да я преследва в сънищата й? Мисля, че никой не разбра. Но дори скрита зад кулисите на социалния живот, Нора даваше отпечатък върху него с интелекта си – понякога я молеха да нарисува декорите за театрална постановка, да гримира артистите самодейци. А ако в казанлъшките средни учебни заведения се говореше, че от всички селски деца, дошли да продължат образованието си, габаревските са най-подготвени по езиците и математика, несъмнена заслуга имаха уроците на госпожа Нора!

Докога ще се крие истината?
След като се уверих, че поне до началото на 40-те години Нора е поддържала активни социални контакти, започна да ме измъчва въпросът: ако е била Анастасия, възможно ли е да не е споделила с никого истината за себе си? И все повече се убеждавам, че тя го е правила. Нещо повече – отчаяно е дирила начин да подскаже, че най-сетне е време да бъде идентифицирана – особено ако е разбрала за появата на Анна Андерсън. Но никой не е вникнал в символиката на жестовете й. В онези години истината би била толкова опасна и шокираща, че никой не би посмял да й повярва и да я подкрепи. Пред много от учениците си тя започва да „изпуска“ отделни многозначителни фрази: че е живяла в царски дворец, че е къпана в златно корито, че прислужнички са я обличали, ресали и са й рязали ноктите. А ето как картината с полски цветя, рисувана и подарена от Нора на нейна ученичка, бе разтълкувана от хората, обсебени от нейната загадъчност: мак – Мария, овес – Олга, тинтява – Татяна, синчец (васильок) – Царевич, лайка (ромашка) – Романови. Вероятно по тази картина Шерлок Холмс веднага би идентифицирал Анастасия. За разлика от съвременните детективи, които предпочитат да пазят гордо (а може би гузно) мълчание.

И още нещо – при положение, че по традиция руската аристокрация е говорела официално френски език, ми се стори странно, че тя е владеела немски „като майчин“. Но за Анастасия това би било обяснимо – царицата майка – Александра Фьодоровна, е германската принцеса Аликс фон Хесен-Дармщат! А фактът, че никой не си спомня да е преподавала немски, може да означава, че го е знаела добре говоримо, но не и граматически. Ами любовта й към кучетата – Рекс, Тангра, Беба, Джими, Джони? Красиви, породисти, те я съпътстват цял живот. Не е ли за нея кучето символ на спасения й живот, след като в парахода то умира от куршума, предназначен за нея? За името на нейния и на Жорж кокер шпаньол Марон (същото куче е имал и принц Алексей!) Благой Емануилов прави анаграма и се получава „Роман“! Не е ли това подсказване за произхода им?

Но най-вероятната следа е Василка Кертева. Не е ли била тя посланик на Нора, вик за помощ към родината да не я погребва, да се сети за нея? За съжаление най-близките приятелки на Нора – Лоте, Кертева, Анка, Лалка, вече не са между живите, за да дадат отговор на много въпроси. Например твърде странно е почти едногодишното й пребиваване в Берлин. Трудно ми е да повярвам, че един толкова горд и достоен човек като Нора би влязъл в ролята на „домашен“ художник при някакви си български новобогаташи! Не е ли отишла с надеждата, че германците може би са спасили майка й и други членове на семейството и че би могла да ги издири, макар и легализирани с легенди? Впрочем италианският вестник „Стампа“ е лансирал версия, че в резултат на заговор между болшевики и монархисти императорското семейство е изведено от Русия и живяло пръснато в изгнание в пълна тайна. Това би могло да обясни нелепите на пръв поглед опити да се направят негодни за идентифициране труповете на царското семейство чрез заливане с киселини и изгаряне, след като цяла Русия знае за разстрела.

Ако се нанижат една след друга всичките тези брънки от съвпадения, би могла да се оправдае депресията на Нора в последните години от живота й, когато открива, че всъщност никой в родината й вече не се интересува от нея и предпочитат да я считат за мъртва. „И досега руснаците не искат да признаят, че костите на две от децата на Николай II не са намерени и в руската преса продължава да се лансира версията, че двата липсващи скелета са намерени изгорени в отделен гроб“ – твърди следователят Емануилов.

Като журналист и общественик аз също съм изненадана, че Русия не прояви интерес към двете ексхумации в Габарево. А ето какво сподели д-р Няголов: „Писах за това, и то неколкократно, до монархически дружества в Русия. Някои въобще не отговориха, а тези, които все пак изпратиха отговор, ни съветваха да не се занимаваме с този въпрос или заявяваха, че не проявяват интерес към случая. Това ме кара да мисля, че там вероятно знаят вече истината за Алексей и Анастасия. Но след като вече се дава достъп до секретните архиви, не виждам причина да се крие истината, каквато и да е тя.“

Не знам колко трудности и отрицателни емоции донесе на изследователите това ровене в гробовете. На мен дори разравянето в спомена ми донесе болка. Защото вече от висотата на годините си осъзнах: независимо дали е била княгиня Анастасия или полската графиня Елеонора, г-жа Нора беше една жестоко ощетена от живота жена. Изтръгната от естествената си среда, запратена далеч от родината си, омъжена по принуда за нелюбим мъж, изпаднала в зависимост от пагубната дрога, тя си отиде от този свят огорчена от човешката нетактичност, завист, простотия и неблагодарност – самотна и неразбрана. Нейната съдба е всъщност част от драмата на милиони човешки същества, станали жертва на социалните сблъсъци през бурния ХХ в. Бих искала да призова хората, работещи на дипломатическия фронт, когато сядат на масата за каквито и да било преговори и вземат писалката, да помислят, преди да сложат подписите си, защото може би с тях трасират съдбите на хиляди хора.

И все пак целият живот на Нора в малкото подбалканско селце е доказателство, че една благородна, ерудирана и щедро надарена личност – дори и когато историята й е отнела всякакъв шанс – винаги оставя трайна диря след себе си...