Nobility Bg

Поводът беше колкото тържествен, толкова и трагичен - представяне на биографичната книга за поета "Живях в заключени простори" (второ допълнено издание) и отбелязване на годишнина от гибелта на нейната авторка Димка Дебелянова-Каролева. Димка е племенничка на Димчо, дъщеря на по-големия му брат Илия. Ражда се през 1926 г. в Долна баня и я кръщават на загиналия й десетилетие по-рано чичо. Племенницата посвещава живота си на изследването на житието и творчеството му.

Родът води началото си от с. Дебелец, Великотърновско. Там, близо до столицата, били имотите на Шишмановите боляри. Когато градът паднал и османлиите влезли като победители, разграбили къщите на благородните фамилии, избили добитъка, а тези, които не искали да им се подчинят - запалили живи. Оцелелите стигнали до поляните на Копривщица. Останали с името Дебеленци, от с. Дебелец. Тъй само казали. Да не ги знаят кои са и какви са. Такова е преданието, достигнало до днешните издънки на Дебеляновия род. Сам Димчо споменава за това пред Тихомир Геров: "Ние водим началото си от династията на Шишмановци. За съжаление обаче не мога да го докажа."
Един петък, 28 март 1887 г., Цана Дебелянова родила шестото си дете. Мъжът й - Вельо абаджията, го погледнал и казал: "Роди се дядо Димчо Дебелян." Кръстили го навръх Великден. Всяко дете носи радост, но на бъдещия поет се радвали най-много, защото бил изтърсакът. Майка му го кърмила 5 години, баща му отстъпвал във всичко, даже когато Димчо поискал да оставят живо агънцето, определеното за гергьовденския курбан.
Племенничката Димка пише в спомените за своя чичо, как леля й Нака със смях разказвала една случка: Обули на Димчо първите панталонки, дотогава малчуганът ходел в кенарени роклички. Той изтичал на улицата и се заразхождал важно-важно. Де когото срещне, се хвалел: "Ама ти не можеш да ме познаеш. Аз съм Димчо, аз съм с панталони..."
На 47 години майката Цана останала вдовица. Качила децата си Найда, Мика, Илия и 9-годишния Димчо на волска каруца и потеглили за Пловдив при най-големия син Иван - телеграфист в пощата. След неговата смърт по-късно в Пловдив ще останат само Димчо и Найда и ще живеят само с шивашката й надница от 50 стотинки. Веднъж не й платили и Димчо, който чакал отвън, само преглътнал и тръгнал с наведена глава към Марица. Друг път изгонили Димчо от училище за неплатена такса. Съучениците му събрали помежду си 15 лева и го върнали в клас.
За глада и мизерията от онези години поетът признал само пред Христо Цанков-Дерижан (бащата на Вили Цанков), с когото били колеги репортери в София. Работил е и като надничар в Софийската метеорологична станция, и като стенограф в Народното събрание в студентските години. А след сбирките с "бохемата" в любимата им кръчма "Средна гора", често си лягал гладен.
"Колко тежко е да си човек! Колко пъти аз съжалявам, че ми е дадено съзнание! На всяка стъпка аз съм осъден да срещам мъките и ядовете, които не произтичат толкова от това, че аз не съм богат материално, колкото от това, че хората не са богати духовно."
"Има нещо необяснимо, което ме потиска като воденичен камък: как би ми олекнало, ако можех да го отхвърля", казва Димчо пред Людмил Стоянов. Дали този воденичен камък не е наследената прокоба от деди и прадеди?
Майката Цана умира в самота на 64, без никога да зърне отново родната Копривщица. Погребана е във Враца, по бедност. Никое от петте й деца, пръснати по различни краища на страната, не знае къде е гробът й.
Племенницата на поета Димка Дебелянова-Каролева е била редакторка в списание "Пламък". Загива преди две години, прегазена от автомобил пред дома й в кв. "Бъкстон". От неестествена смърт умира и собственият й баща Илия, дърводелец в Долна баня. Придошлата от пороя река го отнася заедно с мостчето, когато отивал към нивата си. Когато научава за смъртта на Димчо, ръката му се вдървява. Дефектът му остава за цял живот.
За гибелта на поручик Димчо Дебелянов - доброволец на фронта, се пишат различни истории. Като тази, че стоял до дърво, гледал нощното небе и святкащата му цигара привлякла вражеския куршум. Очевидци разказват друго - раняват го ниско в корема, настъпва смут. "Що стана? Ротния убиха!" Поискал вода, едва успял да попита: "Нали няма да умра." "Не бойте се, г-н поручик, леко е" - "Ох, не е леко", отвърнал той и издъхнал.
Подофицерът прибира личните му вещи заедно с часовника, който продължава да върви... Търсят адрес, на който да ги изпратят. Но адрес няма, подпоручик Димчо Дебелянов просто няма дом. Изпращат ги на сестра му Мария в Самоков: чернови на стихотворения, книги, няколко еделвайса. Каруца откарва тялото му към двора на черквата "Света Богородица" в Демир Хисар. Там то пролежава до август 1931 г., когато Невена Буюклиева, представител на кръжеца "Живо слово", Д. Подвързачов, Г. Райчев и братът на поета Илия откриват гроба, измиват костите му с вино и в ковчеже ги пренасят в родната Копривщица. Издават и акт за смъртта му, в който допускат две грешки: че е на 25 години, а той е бил на 29, и че е родом от Ихтиман.
Ала всичко това може би нямаше да се случи, ако адютантът на полковия командир не беше зачеркнал името на Дебелянов - Димчо Велев, от списъка на отпускарите и на негово място не бе вписал името на свой близък.
Днес от рода са останали братът на Димка - 94-годишният Иван, радиотехник. Един от синовете му се казва Димчо Дебелянов и от години работи на аерогарата. Синът на Димка, Свилен Каролев, е старши научен сътрудник в Института по литература. По-големият - Калин Каролев, е главен експерт в Комисията за регулиране на съобщенията. Съпругът на Димка е известният наш литературен критик от БАН проф. Стоян Каролев. По-неизвестното за него е, че съчинява стихотворения. "Реквием в бяло" е последното, което написал за годишнината от гибелта на Димка.