Nobility Bg

- Разкажете за дядо си. Как е придобил титлата барон?

- В един род винаги има една силна личност, от чиято сянка другите не могат да излязат. В нашия това е дядо ми Христо Гендов. Той е от Сливен. Баща му е търговец и го изучил добре. Дядо знаел 5 езика и станал преподавател по география и история. Като куриер на Левски попада в Русенския затвор, но успява да избяга през Румъния за Одеса. Там се включва в просветно-политическото движение за освобождение на България и прави силно впечатление. За смелостта си е удостоен от руския цар Алекандър Втори с титлата барон. След Освобождението е депутат в 10 народни събрания. Участва в строежа на първата жп линия в България, изгражда моторна мелница на р. Тунджа и стъкларска фабрика в Перник. През 1890 г. купува земята около Народния театър и построява нашата къща - 7-етажна, с локално парно. Тогава е била най-високата сграда в София. Дядо е роден през 1847 г. На 42 години се оженва за баба ми Кирила от богатия род Кебеджиеви. Когато баща ми се ражда, тя е на 40 г., а дядо ми - на 65. Мен пък баща ми ме е създал на 42. И като кажа, че дядо ми е съратник на Левски и Добри Чинтулов, изглеждам върла лъжкиня. Ама е така.

- Как ви възпитаваха вкъщи, като потомци на благороднически род ли?

- Вкъщи винаги е имало любов и разбирателство, уважение към родителите. Обръщахме се към по-възрастните на вие. Не сядахме на масата преди татко. Не отпивахме от чашата безалкохолно, преди татко да отпие. Традициите от неговото семейство се пренасяха и в нашето. За съжаление след 9 септември връзката между поколенията е била прекъсната. Децата раснаха в детски градини. Някак си изчезнаха домът, уютът, огнището, родът.

- Вие отличавахте ли се от другите деца, с които трябваше да учите в соцучилищата?

- Аз и брат ми винаги сме се отличавали от околните деца, но и винаги са ни възпитавали да сме честни, скромни, да не претендираме и да не казваме кои сме. Бяхме по-въздържани и учени на достойнство, но не и на борбеност, защото тя е типична за новите, които дойдоха на власт, и на техните деца. Да се бориш с лакти не беше присъщо за нас. Ние знаехме, че все едно няма да ни дадат шанс. Затова и стояхме със своето достойнство настрани.

- Кога за първи път се сблъскахте с несправедливостта?

- Когато кандидатствах и не приемаха никъде документите ми. От мечтата да стана актриса сама се отказах. Там приемаха само децата на активните борци. Трябваше да избера институт, в който могат да учат и деца на "враговете". Приеха ме първа резерва в Минно-геоложкия и завърших автоматизация на производството, а брат ми, който е 4 години по-голям, геофизически проучвания и второ висше ядрена техника. Когато излязох от института през 1978 г., знаех, че няма никога да съм водещ инженер.

- И как премина кариерата ви на работеща жена?

- През 1988-а постъпих при военните. Независимо че се водех към графа неблагонадеждни, едно векере ме назначи, за което след това си заплати - уволниха го дисциплинарно. Все пак като глава на семейство и разведена с дете, ме оставиха, но ме свалиха от длъжност водещ технолог. После станах началник-цех и отговарях за 30 работници. Водех се с бащиното си име и колегите не знаеха коя съм. После дойде реституцията и аз направих банкет за раздялата си с държавната работа. Не всички можаха да преодолеят бариерата на завистта, за да дойдат. Но пък аз бях достатъчно благородна да им изпратя да се почерпят по места за мое здраве. Пожелах им и те да върнат от своите родители и дядовци имотите си.

- Как разграничавате неискрените хора около вас?

- Научих се да ценя приятелите, които винаги са ме уважавали заради самата мен, а не заради положението и имота. Защото в крайна сметка парите са нещо, което може да имаш, а може и изведнъж да ги нямаш. Но сърцето на човека, интелектът, културата му не могат да се загубят. Независимо в какъв строй и в каква среда е. Много мои колеги и приятели от детските години едва свързват двата края. Те започнаха да се изолират, защото чувстват неудобство, когато искам да им помогна. А с новобогаташите не мога да намеря общ език. Парите не променят провинциалния манталитет.

"Всички благороднически родове у нас имат еднаква съдба", смята баронесата. Всички те са били гонени и изселвани. На един от портретите е нарисуван един от чичовците й. Облечен е точно така, когато идват да го изпратят в Белене - с меката шапка, костюма, пръстена, вратовръзката... През 1949 г. всичко е конфискувано, изселват цялото семейство в Мала Църква. Брат й Кирил е бил едва 2-годишен и се е отървал от ТВУ, а баща й и чичо й пращат в Белене. Чичото почива там през 1952 от т. наречения слънчев удар. През 1951 г. се ражда Мариана Гендович. Баща й е принуден да купи на изплащане гарсониера на ул. "Толбухин" и я изплаща чак когато тя е в 11 клас. "Като царски офицер баща ми нямаше право да работи никъде. Стана техник в завод за пектин, а после с връзки успя да достигне до склададжия в "Софстрой". Селски тарикати се радваха, че могат да го използват като чирак", спомня си Мариана. Баба й умира в комунално жилище в "Красно село" през 1971 г. на 104 години. А леля й - един месец преди промяната през 1989 г. Единственото, което потомците на Гендович получават от реституцията, е великолепната барокова къща на ул. "Левски" 7. Преди това е ползвана като военен хотел и офицерски стол, а преди 1966 г. в нея се помещава заведението "Бамбука". Всички останали имоти са продадени или разрушени. Мариана има един син, Калоян, който се занимава с компютри. На долния етаж живее брат й Кирил с жена си и двете си деца. Те са оцелелите от рода Гендович.