Nobility Bg

Събитие, незатворимо в рамките на 2006-а или 1806-а година.

Личността на проф. Иван Шишманов много пъти е ставала обект на научен интерес, защото той е един от българите, превърнали нашата култура в част от европейската цивилизация. Но въпреки, че нито един от изследователите на неговата биография  не пропуска да отбележи, че големият интелектуалец е потомък на род, който според легендата изхожда от последната българска царска династия, обикновено тежестта пада само върху проф. Шишманов, но не и върху неговите предци от Видин и Свищов, върху роднинството му с Алеко Константинов, нито върху сина му, талантливия писател Димитър Шишманов. А фамилията Шишманови, погледната в нейната цялост, представлява сама по себе си културен феномен във възрожденската и следосвобожденската  история на България.

Интересно е да се проучи дали родът първоначално не обитава възрожденското градче Арбанаси, в което по време на турското робство намерили убежище потомците на търновските болярски фамилии, а защо не и на царския род. Това би доказало една интересна роднинска връзка на Шишманови с видните дарители Евлоги и Христо Георгиеви. Последните са сродени с фамилията Пулиеви, чийто основател носил странното име Полихрон. Същото име носела и умрялата през 1916 г. във Виена Стерия Полихрони (омъжена като Анна Мария фон Мирбах), която според собственото й признание водела рода си от царете Шишмановци.

Не е без значение и фактът, че предците на Иван Шишманов, за дълъг период от време, обитават града, който е последната средновековна столица на България. Родът му се преселва във Видин в началото на 18. век, а негов същински основоположник става едрият чорбаджия Шишман, чието име потомците му приемат и запазват като фамилно завинаги. Той се нарежда сред първенците на Видин, а синовете му успяват да увеличат богатството и авторитета на фамилията. Първият син Зико поема грижата за имотите във вътрешността на страната и се установява в Нишко, откъдето по-късно неговият син взима участие в сръбското въстание. Другите му двамина сина остават във Видин и се превръщат в довереници на видинските паши. Затова не бива да ни учудва факт, че неговият внук Емануил Йоанович Шишманов придобил политическа тежест като давал на кредит пари на видинския отцепник Осман Пазвантоглу. Това е същият механизъм, по който еврейската фамилия Ротшилд се издигнала, кредитирайки немските принцове.

Емануил Шишманов бил доста образован и прогресивен за времето си човек и предал ученолюбието на своите деца. Той имал четирима сина (Страцимир, Петрак, Александър и Димитър) и няколко дъщери. Синовете му станали незаменими помощници в търговията на баща си и му помогнали през 1835 г. да придобие австрийско гражданство. Това се отразило много добре на делата на търговията му, защото му спечелило защитата на австрийските консули от репресиите на поробителя. Фамилията отново се разселила, като Страцимир заминал за унгарския град Темешвар, Димитър за Свищов, а Петрак и Александър останали във Видин. По личното признание на австрийския консул в Истанбул, търговската къща на Шишманови станала важна за иконоическите интереси на Виена по Дунава.

Емануил Шишманов бил в тесни делови връзки с врачанина Димитраки Хаджитошев, с когото освен стопанските взаимоотношения го свързвали и обществено-политически въпроси и инициативи. През 1824 г. и след това той го подкрепя в борбата му срещу гръцкия владика Методий във Враца. По подобен начин заедно със синовете си той застава начело на борбата срещу гръцкия видински митрополит Кирил, който наместо да покровителства християнското население, се превърнал в сътрудник и шпионин на турската власт и нейните беззакония. В хода на конфликта, митрополитът успява да наклевети фамилията и да издейства заточение на стария Емануил Шишманов. Въпреки застъпничеството на австрийския посланик и австрийското външно министерство, фамилията се принуждава да похарчи голяма част от своето състояние за освобождаване на бащата.

Действително той се завърнал във Видин и семейството отново се отдало на своята търговия, но тя вече била значително разстроена. Две години по-късно, през 1848 г. Шишманови били споходени от ново нещастие, починал младият Петрак. За голямата му популярност и признателността към фамилията в цяла България говори това, че в негова памет Петко Р. Славейков и Кръстьо Пишурка написали две стихотворения:

Като се пени говори водата: / Падна, падна на Дунав звездата - / Петрак Мъдри Шишманов един.

От синовете на Емануил Шишманов интересна е и съдбата на Александър. Той завършва търговска гимназия в Банат и владее идеално немски, френски и турски език. Към 1842 г., след скандал с митрополит Кирил, е принуден да се установи в Свищов. Там подхваща търговия и се утвърждава като виден обществен деец, а през 50-те и 60-те години на 19. век е и един от ръководителите на духовния и обществения живот в града. Поддържа близка дружба с Емануил Васкидович и Георги С. Раковски и дейно подпомага книжовната им дейност. Заради активната си работа в защита на българщината през 1870 г. е принуден да емигрира в Румъния, откъдето се завръща след Освобождението. В периода 1883-1885 г. е избран за кмет на Свищов. Александър Шишманов е баща на трима сина (Алеко, Емануил и Борис), за които не е известно да са оставили потомство.

Най-малкият брат, Димитър, също завършва търговската гимназия в Банат. Като млад той постъпил доброволец в австрийската армия, сражавал се под ръководството на генерал Радецки при Навара (1849 г.) и получил орден за храброст. За известно време продължава военната си служба, но след това се връща в България и се отдава на търговия и комисионерство в Свищов. Подвизава се като културен деец: превежда Шилер и пише пиеси и драми, участва в създаването на Свищовския театър и защитава правата на жените, в едно консервативно и назадничаво общество. Но за разлика от повечето си роднини, Димитър Шишманов не постига сполуки в търговията. Докаран почти до фалит, той е принуден да приеме чиновнически постове в турската империя и да стане учител в родния си Видин. Там, през 1875 г., без да дочака Освобождението на България, той се разболял и починал, като оставил вдовицата и двамата си сина (Иван и Емануил) в крайна бедност.

По-големият от тях, Иван, е роден в Свищов през 1862 г. Въпреки ранната смърт на баща си и бедността, успява да получи много добро образование. Учи в Педагогическото училище във Виена (1876-1882), следва философия и литература в Йена (1884), в Женева (1885-86) и завършва докторат в Лайпциг (1888). След завръщането си у нас, той става един от основателите на Софийския университет и професор по всеобща литературна и културна история, както и по сравнителна литературна история. Автор на безброй научни съчинения и статии в областта на литературознанието, фолклора, етиката и етнографията, проф. Иван Шишманов не се отказва и от политическа кариера. Последователно той е подначалник, началник на отделение и главен инспектор в Министерството на народното просвещение, а през периода 1803-1907 г. и министър. Името му като министър се свързва с основаването и развитието на редица културни институти (Народния театър, Музикалното училище, Художествената академия, Етнографския музей, читалища, библиотеки и изложби).

Съпругата на професора се казва Лидия и е дъщеря на украинския професор Михаил Драгоманов. Двамата се запознават в Женева през 1885 г. и остават неразделни до 1928 г., когато в Осло тежка болест прекъсва живота му.

Единственият син на Иван Шишманов - Димитър е роден през 1889 г. Завършва право в Женева и дълги години заема дипломатически служби. Пише разкази и повести и е един от най-добрите ни преводачи на френска и немска литература. Най-оригиналните му произведения са романът "Хайлайф" и дневниците "Писма до самия мен". През 1943 г. е назначен за министър на външните работи, но остава такъв по-малко от година. Това обаче е достатъчно през 1945 г. Народният съд да го осъде на смърт за профашистка дейност. Димитър Шишманов не оставя потомство.

Така трагично завършва историята на един от най-забележителните ни възрожденски и следосвобожденски родове, който оставя ярка следа в българската култура и е несправедливо да бъден отдаден на забвение.