Хаджикалчеви - от Пловдив до Лондон
Джон Бризби
Константин Хаджикалчев е човек на много парадокси, и тъй като единствените хора днес, които го помнят, са били деца по негово време, е трудно да си изградим точна представа за неговия характер.
От една страна, още се разказват истории за неговата легендарна стиснатост, от друга страна, знаем за неговата необичайна и постоянна щедрост към различни благотворителни каузи и за неговата роля на основател и дарител на училищата в Троян и Баба Стана, Троянско, както и на първия дом за стари хора в Пловдив.
От една страна, днес (и по време на комунистическото управление в България) го помнят главно като архикапиталист и монополист на своето време, с несъмнено най-голямото богатство в страната, от друга страна, той е бил революционер в своята младост и член на комитета, който Бенковски основава в Пловдив с намерение да планира Априлското въстание (за участието си в което е арестуван и осъден на смърт от турците). От една страна, го виждаме на снимки с благо изражение и подчертано невойнствен вид, с оредяла коса и пенсне; от друга страна, знаем, че на полетата на Сливница е бил награден лично от княз Александър Батенберг с най-високото отличие за храброст за това, че под тежък вражески обстрел е пренесъл лично съобщение от квартирата на главното командване до един от фланговете. Именно тези парадокси (не по-малко от факта, че той е тясно свързан с някои от ключовите събития в укрепването на българската държава) го правят толкова интересна личност.
Константин Хаджикалчев е роден в Пловдив през май 1856 г. Той е най-големият син на хаджи Калчо Станчов Дренски (18061–1892) от втората му жена Теофана Ламбрева Хаджи Андоноглу. Независимо че по майчина линия той е рожба на гръкоговорящия елит на града, – хора, които се смятат за ромеи, а не за българи, – семейството му по бащина линия остава вярно на своите български корени.
Тези корени са доста забележителни. Макар да можем да проследим генеалогията на фамилията Дренски само до XVII в., твърди се, че тя произхожда от стар аристократичен род, който избягва в Охрид от Велико Търново по времето на падането на Второто българско царство през 1393 г. Във всеки случай, въпреки че потомците на болярина Николай все още са живели край Охрид през 1628 г., те се преместват в България век по-късно. Един от тях, Банчо Дренски, около 1780 г. се установява с младото си семейство в махала Баба Стана, близо до Троян. Те са били доста различни от селяните, сред които са се установили. Преди всичко са били образовани за времето си хора и всичките са можели да четат и пишат – нещо невиждано тогава в светските среди, за разлика от висшето духовенство. Освен това те са били – или скоро стават – изключително богати със селскостопански имоти от 13 000 декара (без да се смятат планинските им пасища край Троянския проход). Как е натрупано това богатство е въпрос, който продължава да предизвиква оживени дебати в Троянския край. Въпреки че Банчовият син Станчо е бил, от една страна, уважаван представител на управляващата класа, мухтар на Троян и близък приятел на местния турски бей, когото често посещавал на „чибук и ракия“ в имението му в Дебнево, хората говорят, че той също е участвал в скрито разбойничество и че само с един удар е успял да завлече керван с 8 тона злато, който е бил пратен от Цариград, за да плати на турската армия, която е воювала с австрийците. (В една може би по-неромантична версия се твърди, че Станчо Дренски избива другите членове на своята банда, за да избегне досадните спорове за това как и в какво съотношение да разпределят плячката.) Дали всички тези „иманярски истории“ за благородно потекло и за съкровища (които, разбира се, са били заровени и никога не са били намерени) са истина, или дали в тях въобще има нещо вярно, в някакъв смисъл е без значение. Онова, което вероятно е по-важно е фактът, че те са били разказвани и продължават да бъдат разказвани показва, че Константин Хаджикалчев е роден в необичайно във всяко отношение семейство. Във всеки случай, със сигурност знаем това, че към края на живота си (и вероятно поради разумно желание да си опрости греховете) Станчо Дренски става голям дарител, построява църквата в Троян (1835), построява първото килийно училище в града и дарява един от своите имоти (чифлика Таласъм) за възстановяването на Троянския манастир. Тази традиция на даряване е продължена от неговия син хаджи Калчо и от внука му Константин Хаджикалчев.
Хаджи Калчо Дренски се премества от Троян в Пловдив около 1820 г. Твърди се, че е избягал като дете от къщи след скандал с баща си. Той постъпва като чирак в кожухарския еснаф, на който по-късно става устабашия и бързо започва да трупа богатство. През 1832 г. виждаме името му сред основните дарители за реконструкцията на църквата „Света Неделя“ в Пловдив. През 1838 г. той отива на първото си поклонение в Йерусалим, от което прибавя към името си титлата „хаджи“. Хаджи Калчо е активен поддръжник на борбата за независима българска църква и на развитието на светското образование. Освен училищата, които построява в Троян и Баба Стана към края на живота си заедно със сина си Константин, той дарява и къщата си на Чаушоглу сокак в Пловдив за българско училище. След спора, който възниква през ноември 1859 г. за това, дали гърци или българи трябва да контролират църквата „Света Богородица“ в Пловдив, спор, който в крайна сметка се решава поне отчасти с юмручен бой, той става първият български епитроп на тази църква. Подкрепата на хаджи Калчо за българското революционно движение е добре позната. Той е познавал и е приемал в дома си в Пловдив Левски, когото, както и Георги Бенковски, е подпомагал финансово.
Както вече стана дума, Константин Хаджикалчев, роден през 1856 г., е най-големият син на Хаджи Калчо. Той има един брат (Стефан) и трима полубратя от третия брак на баща си с Елена Ганчева: Богдан, който се оженва за дъщерята на Райчо Николов, единствената жертва, паднала по време на Съединението през 1885 г.; Светослав, който се оженва за внучката на известния иконописец Димитър Христов Зограф и жена му Христина („греховната любов“ на брат му, Захари Зограф); и Борис.
След като завършва първоначалното си образование в Пловдив, Константин Хаджикалчев заминава за Роберт колеж в Цариград, който завършва с отличие през 1872 г. Със завръщането си в Пловдив той участва в революционното движение и се присъединява към комитета, основан от Георги Бенковски в града. Интересен е фактът, че Захари Стоянов в своите „Записки за българските въстание“ описва Калчев като рядък пример на човек, който е от заможен произход и въпреки това е готов да се включи във въоръжената борба срещу турската власт. Хора като него са имали най-много какво да загубят. След кървавото потушаване на Априлското въстание Константин Хаджикалчев е арестуван, хвърлен в затвора и осъден на смърт. Навременната намеса на американския посланик при Високата порта го спасява от бесилката, която вече е била издигната до къщата на баща му. Според една от версиите за това събитие посланическата намеса е била съпроводена от щедри дарове в злато от баща му на турските чиновници в Пловдив. След като избягва от ноктите на турските власти, той се включва в редиците на напредващата Руска армия и е зачислен към генерал Скобелев като негова свръзка с българските доброволци.
След освобождението на България Константин Хаджикалчев е избран от гражданите на Пловдив за техен представител в Учредителното събрание, което е трябвало да се събере във Велико Търново през февруари 1879 г., за да изработи и приеме конституция на новата държава България. След решението обаче на Великите сили в Берлин, което изисква създаването на автономна провинция Източна Румелия под управлението на генерал-губернатор, назначен от Султана, той и другите делегати от Южна България и Македония са изключени от заседанията на Събранието.
Със завръщането си в Пловдив Хаджикалчев активно се включва в политическия живот на Източна Румелия и в борбата на обединението на провинцията с Княжество България. Той е член на Общото събрание и на Постоянния комитет (1880–1884) и заема длъжността началник на канцеларията на Адолф Шмит, директор на финансите на Източна Румелия през 1879–1880. Активен член на тайния революционен комитет в Пловдив, той е избран за член на временното правителство, формирано след обявяването на Съединението на 6 септември 1885 г. Заедно с д-р Янкулов той е натоварен с мисията да убеди княз Александър Батемберг да приеме да застане начело на съюза двете Българии. Хаджикалчев успява в мисията си и съпровожда княз Александър при преминаването му на Стара планина на път за триумфалното му пристигане в Пловдив. След като Сърбия обявява война на България, Константин Хаджикалчев се записва като доброволец и служи в генералния щаб, участва и в битката при Сливница. По-късно той става председател на асоциацията на доброволците „Сливница“.
Успешната българска защита на границите по време на сръбско-българската война през 1885 г. против волята на Русия, която оттегля всичките си офицери от българската армия преди разгарянето на конфликта, възбужда нестихващото негодувание на цар Александър III. Резултатът е отвличането и последвалата абдикация на княз Александър Батемберг през август 1886 г. В този критичен момент в историята на прохождащата българска държава, когато България е на практика парий в резултат на това, че със съединението си нарушава Берлинския договор, Константин Хаджикалчев, заедно с Константин Стоилов и Димитър Греков, е натоварен от Регентството (под ръководството на Стамболов) с деликатната мисия да обиколи европейските дворове, за да представи и осигури подкрепа за позицията на България, както и да сондира потенциални кандидати за вакантния български трон. Те завършват мисията си с очевиден успех. Всъщност Константин Хаджикалчев е членът на делегацията, който първи, във Виенската опера, осъществява връзка с княз Фердинанд Сакскобурготски.
През 1893 г. Константин Хаджикалчев е избран за кмет на Пловдив. През 1895 г. обикаля европейските столици като представител на Македонския конгрес. По-късно неговите дипломатически умения се проявяват в още два ключови момента в българската история. През 1908 г., след като Австрия анексира Босна и Херцеговина, българското правителство изпраща Хаджикалчев на тайна мисия при неговия стар приятел, великия везир Кемал паша, да сондира нагласата на турското правителство за един възможен вариант на македонска автономия. Хаджикалчев осигурява принципното съгласие на Отоманското правителство да даде автономен статут на Македония в рамките на Империята – съгласие, което за нещастие на България и на мира в Европа никога не влиза в сила, след като България едностранно обявява независимост на 22 септември, което предизвиква острата реакция на младотурското правителство. Също така по време на балканските войни през 1912–1913 г. Константин Хаджикалчев е изпратен на особено секретна мисия в Цариград, за да окаже натиск върху турците за отстъпки. Що се отнася до политическата му кариера, Хаджикалчев е депутат в III и IV Велико народно събрание и в V, VI, VII, X, XI, XII и XVII Обикновено народно събрание.
По-късно в своя живот Константин Хаджикалчев се оттегля от политическия живот, за да се отдаде на делова работа и благотворителност. Освен училищата в Троян и Баба Стана, през 1917 г. той основава и старопиталището „Константин Хаджикалчев“ в бившата къща на своя дядо Ламбри хаджи Андоноглу в Стария Пловдив. Константин Хаджикалчев умира на 16 юли 1940 г. в своята къща на улица „Оборище“ в София. На погребението му в църквата „Света София“ идват министри, дипломати, ветерани от битката при Сливница, представители на троянската общност в София. Начело на шествието до гробището след църковната служба стоят венци, изпратени от цар Борис и цар Фердинанд, който по това време е в изгнание в Кобург. Реакцията на прогерманското марионетно правителство към смъртта на този голям български патриот е да прокара ретроспективен закон (така наречения „разбойнически закон“ на Добри Божилов), според който три четвърти от имуществото на Хаджикалчев е експроприирано.
На средна възраст Константин Хаджикалчев се омъжва за Карлота Скеджи, млада италианка, израсла в Цариград. Тяхното единствено дете, Теофана, кръстена на майка му, е родено на 21 януари 1901 г. След като завършва Девическия американски колеж в Цариград, тя става известна концертираща пианистка. Първият съпруг на Теофана, Владимир Данев, юрист, дипломат и в един момент директор на вестник „La Parole Bulgare“, също произхожда от знатна българска фамилия. Неговият баща, д-р Стоян Данев, е бил министър-председател на България през 1901–1903 и през 1913 г. Неговият дядо по майчина линия, Тодор Бурмов, е първият министър-председател на България през 1879 г. Теофана умира в Цариград през октомври 1946 г.
Днес всички потомци на Константин Хаджикалчев живеят в чужбина. Повечето от тях обаче подържат подържат тясна връзка с България. Неговата внучка, Лиляна Данева-Бризби, се омъжва за Майкъл Бризби, чийто чичо сър Джордж Рендъл е бил британски посланик в София по времето на Втората световна война (до затварянето на британската мисия в България). След войната тя се премества да живее в Лондон, където, след установяването на комунизма в България, започва работа в Би Би Си. По-късно постъпва на работа във Форин Офис (Външното министерство), където ролята и е да противодейства на комунистическата инфилтрация сред западни академични и интелектуални среди, преди да стане главен редактор на „The World Today”, месечното списание на Кралския институт по международни отношения. Изиграва ключова роля в превода и публикацията на „Задочни репортажи“ на Георги Марков през 1983 г. Лиляна Бризби умира в Лондон през октомври 1998 г. Нейният брат, Стоян Константин Данев, живее също в Лондон. В продължение на много години той пише по въпросите на комунизма за „The Daily Telegraph“. През 1979 г. той публикува високо оценената биография на цар Фердинанд („Фердинанд Лисицата“) под псевдонима Стивън Констант.
В следващото поколение две от децата на Лиляна развиват тесни връзки с България след рухването на комунизма. Синът є Джон, който през 1985 г. се оженва за Клер, дъщеря на сър Доналд Логан, бивш британски посланик в София и по линия на прабаба є роднина на княз Александър Богориди, първия генерал-губернатор на Източна Румелия, е адвокат в Лондон. През 1996 г. му е присъдена титлата „Кралски съветник“ (QC). Заедно с Иван Станчов, бивш посланик на България в Лондон, той е съосновател на английската благотворителна организация „Приятели на България“, която и днес продължава да набира средства за хуманитарни и образователни проекти в България. Освен дейността си чрез „Приятели на България“, той продължава и семейната благотворителна традиция на Константин Хаджикалчев. Всяка година, заедно със съпругата си, Джон дава награди на около 30 талантливи ученици от Троян на церемония в двора на училището, построено от Константин Хаджикалчев и неговия баща (за съжаление, преименувано от „Константин Хаджикалчев“ на „Иван Хаджийски“ в годините на комунизма). Той също е реставрирал училището в махала Баба Стана, построено от същите дарители и финансира обучението по английски език на млади членове на Съюза на научните работници в Пловдив, който сега се помещава в красивата стара фамилна къща в Пловдив, бившия дом за стари хора „Константин Хаджикалчев“. През 1991 г. Таня, сестрата на Джон, заминава за София, където прекарва три години като съветник на правителството по преструктуриране на индустрията, приватизация и развитие на нови институции, в Агенцията по приватизация и Комисията за защита на конкуренцията, в рамките на програмата ФАР на Европейската комисия. През 1995 г. Таня се омъжи за Юлиан Попов, писател и един от основателите и първи изпълнителен директор на Нов български университет. Те живеят в Лондон заедно с двамата си сина, Джордж и Александър. След смъртта на Лиляна (1998) Джон, Таня и брат им Стивън учредиха годишна парична награда в Софийския университет за есе на тема, свързана с държавната администрация и управление.
Джон и Таня имат къщи в балканската махала, в която техните деди са се заселили преди повече от 225 години, и прекарват колкото се може повече време там.
Константин Хаджикалчев е роден в Пловдив през май 1856 г. Той е най-големият син на хаджи Калчо Станчов Дренски (18061–1892) от втората му жена Теофана Ламбрева Хаджи Андоноглу. Независимо че по майчина линия той е рожба на гръкоговорящия елит на града, – хора, които се смятат за ромеи, а не за българи, – семейството му по бащина линия остава вярно на своите български корени.
Тези корени са доста забележителни. Макар да можем да проследим генеалогията на фамилията Дренски само до XVII в., твърди се, че тя произхожда от стар аристократичен род, който избягва в Охрид от Велико Търново по времето на падането на Второто българско царство през 1393 г. Във всеки случай, въпреки че потомците на болярина Николай все още са живели край Охрид през 1628 г., те се преместват в България век по-късно. Един от тях, Банчо Дренски, около 1780 г. се установява с младото си семейство в махала Баба Стана, близо до Троян. Те са били доста различни от селяните, сред които са се установили. Преди всичко са били образовани за времето си хора и всичките са можели да четат и пишат – нещо невиждано тогава в светските среди, за разлика от висшето духовенство. Освен това те са били – или скоро стават – изключително богати със селскостопански имоти от 13 000 декара (без да се смятат планинските им пасища край Троянския проход). Как е натрупано това богатство е въпрос, който продължава да предизвиква оживени дебати в Троянския край. Въпреки че Банчовият син Станчо е бил, от една страна, уважаван представител на управляващата класа, мухтар на Троян и близък приятел на местния турски бей, когото често посещавал на „чибук и ракия“ в имението му в Дебнево, хората говорят, че той също е участвал в скрито разбойничество и че само с един удар е успял да завлече керван с 8 тона злато, който е бил пратен от Цариград, за да плати на турската армия, която е воювала с австрийците. (В една може би по-неромантична версия се твърди, че Станчо Дренски избива другите членове на своята банда, за да избегне досадните спорове за това как и в какво съотношение да разпределят плячката.) Дали всички тези „иманярски истории“ за благородно потекло и за съкровища (които, разбира се, са били заровени и никога не са били намерени) са истина, или дали в тях въобще има нещо вярно, в някакъв смисъл е без значение. Онова, което вероятно е по-важно е фактът, че те са били разказвани и продължават да бъдат разказвани показва, че Константин Хаджикалчев е роден в необичайно във всяко отношение семейство. Във всеки случай, със сигурност знаем това, че към края на живота си (и вероятно поради разумно желание да си опрости греховете) Станчо Дренски става голям дарител, построява църквата в Троян (1835), построява първото килийно училище в града и дарява един от своите имоти (чифлика Таласъм) за възстановяването на Троянския манастир. Тази традиция на даряване е продължена от неговия син хаджи Калчо и от внука му Константин Хаджикалчев.
Хаджи Калчо Дренски се премества от Троян в Пловдив около 1820 г. Твърди се, че е избягал като дете от къщи след скандал с баща си. Той постъпва като чирак в кожухарския еснаф, на който по-късно става устабашия и бързо започва да трупа богатство. През 1832 г. виждаме името му сред основните дарители за реконструкцията на църквата „Света Неделя“ в Пловдив. През 1838 г. той отива на първото си поклонение в Йерусалим, от което прибавя към името си титлата „хаджи“. Хаджи Калчо е активен поддръжник на борбата за независима българска църква и на развитието на светското образование. Освен училищата, които построява в Троян и Баба Стана към края на живота си заедно със сина си Константин, той дарява и къщата си на Чаушоглу сокак в Пловдив за българско училище. След спора, който възниква през ноември 1859 г. за това, дали гърци или българи трябва да контролират църквата „Света Богородица“ в Пловдив, спор, който в крайна сметка се решава поне отчасти с юмручен бой, той става първият български епитроп на тази църква. Подкрепата на хаджи Калчо за българското революционно движение е добре позната. Той е познавал и е приемал в дома си в Пловдив Левски, когото, както и Георги Бенковски, е подпомагал финансово.
Както вече стана дума, Константин Хаджикалчев, роден през 1856 г., е най-големият син на Хаджи Калчо. Той има един брат (Стефан) и трима полубратя от третия брак на баща си с Елена Ганчева: Богдан, който се оженва за дъщерята на Райчо Николов, единствената жертва, паднала по време на Съединението през 1885 г.; Светослав, който се оженва за внучката на известния иконописец Димитър Христов Зограф и жена му Христина („греховната любов“ на брат му, Захари Зограф); и Борис.
След като завършва първоначалното си образование в Пловдив, Константин Хаджикалчев заминава за Роберт колеж в Цариград, който завършва с отличие през 1872 г. Със завръщането си в Пловдив той участва в революционното движение и се присъединява към комитета, основан от Георги Бенковски в града. Интересен е фактът, че Захари Стоянов в своите „Записки за българските въстание“ описва Калчев като рядък пример на човек, който е от заможен произход и въпреки това е готов да се включи във въоръжената борба срещу турската власт. Хора като него са имали най-много какво да загубят. След кървавото потушаване на Априлското въстание Константин Хаджикалчев е арестуван, хвърлен в затвора и осъден на смърт. Навременната намеса на американския посланик при Високата порта го спасява от бесилката, която вече е била издигната до къщата на баща му. Според една от версиите за това събитие посланическата намеса е била съпроводена от щедри дарове в злато от баща му на турските чиновници в Пловдив. След като избягва от ноктите на турските власти, той се включва в редиците на напредващата Руска армия и е зачислен към генерал Скобелев като негова свръзка с българските доброволци.
След освобождението на България Константин Хаджикалчев е избран от гражданите на Пловдив за техен представител в Учредителното събрание, което е трябвало да се събере във Велико Търново през февруари 1879 г., за да изработи и приеме конституция на новата държава България. След решението обаче на Великите сили в Берлин, което изисква създаването на автономна провинция Източна Румелия под управлението на генерал-губернатор, назначен от Султана, той и другите делегати от Южна България и Македония са изключени от заседанията на Събранието.
Със завръщането си в Пловдив Хаджикалчев активно се включва в политическия живот на Източна Румелия и в борбата на обединението на провинцията с Княжество България. Той е член на Общото събрание и на Постоянния комитет (1880–1884) и заема длъжността началник на канцеларията на Адолф Шмит, директор на финансите на Източна Румелия през 1879–1880. Активен член на тайния революционен комитет в Пловдив, той е избран за член на временното правителство, формирано след обявяването на Съединението на 6 септември 1885 г. Заедно с д-р Янкулов той е натоварен с мисията да убеди княз Александър Батемберг да приеме да застане начело на съюза двете Българии. Хаджикалчев успява в мисията си и съпровожда княз Александър при преминаването му на Стара планина на път за триумфалното му пристигане в Пловдив. След като Сърбия обявява война на България, Константин Хаджикалчев се записва като доброволец и служи в генералния щаб, участва и в битката при Сливница. По-късно той става председател на асоциацията на доброволците „Сливница“.
Успешната българска защита на границите по време на сръбско-българската война през 1885 г. против волята на Русия, която оттегля всичките си офицери от българската армия преди разгарянето на конфликта, възбужда нестихващото негодувание на цар Александър III. Резултатът е отвличането и последвалата абдикация на княз Александър Батемберг през август 1886 г. В този критичен момент в историята на прохождащата българска държава, когато България е на практика парий в резултат на това, че със съединението си нарушава Берлинския договор, Константин Хаджикалчев, заедно с Константин Стоилов и Димитър Греков, е натоварен от Регентството (под ръководството на Стамболов) с деликатната мисия да обиколи европейските дворове, за да представи и осигури подкрепа за позицията на България, както и да сондира потенциални кандидати за вакантния български трон. Те завършват мисията си с очевиден успех. Всъщност Константин Хаджикалчев е членът на делегацията, който първи, във Виенската опера, осъществява връзка с княз Фердинанд Сакскобурготски.
През 1893 г. Константин Хаджикалчев е избран за кмет на Пловдив. През 1895 г. обикаля европейските столици като представител на Македонския конгрес. По-късно неговите дипломатически умения се проявяват в още два ключови момента в българската история. През 1908 г., след като Австрия анексира Босна и Херцеговина, българското правителство изпраща Хаджикалчев на тайна мисия при неговия стар приятел, великия везир Кемал паша, да сондира нагласата на турското правителство за един възможен вариант на македонска автономия. Хаджикалчев осигурява принципното съгласие на Отоманското правителство да даде автономен статут на Македония в рамките на Империята – съгласие, което за нещастие на България и на мира в Европа никога не влиза в сила, след като България едностранно обявява независимост на 22 септември, което предизвиква острата реакция на младотурското правителство. Също така по време на балканските войни през 1912–1913 г. Константин Хаджикалчев е изпратен на особено секретна мисия в Цариград, за да окаже натиск върху турците за отстъпки. Що се отнася до политическата му кариера, Хаджикалчев е депутат в III и IV Велико народно събрание и в V, VI, VII, X, XI, XII и XVII Обикновено народно събрание.
По-късно в своя живот Константин Хаджикалчев се оттегля от политическия живот, за да се отдаде на делова работа и благотворителност. Освен училищата в Троян и Баба Стана, през 1917 г. той основава и старопиталището „Константин Хаджикалчев“ в бившата къща на своя дядо Ламбри хаджи Андоноглу в Стария Пловдив. Константин Хаджикалчев умира на 16 юли 1940 г. в своята къща на улица „Оборище“ в София. На погребението му в църквата „Света София“ идват министри, дипломати, ветерани от битката при Сливница, представители на троянската общност в София. Начело на шествието до гробището след църковната служба стоят венци, изпратени от цар Борис и цар Фердинанд, който по това време е в изгнание в Кобург. Реакцията на прогерманското марионетно правителство към смъртта на този голям български патриот е да прокара ретроспективен закон (така наречения „разбойнически закон“ на Добри Божилов), според който три четвърти от имуществото на Хаджикалчев е експроприирано.
На средна възраст Константин Хаджикалчев се омъжва за Карлота Скеджи, млада италианка, израсла в Цариград. Тяхното единствено дете, Теофана, кръстена на майка му, е родено на 21 януари 1901 г. След като завършва Девическия американски колеж в Цариград, тя става известна концертираща пианистка. Първият съпруг на Теофана, Владимир Данев, юрист, дипломат и в един момент директор на вестник „La Parole Bulgare“, също произхожда от знатна българска фамилия. Неговият баща, д-р Стоян Данев, е бил министър-председател на България през 1901–1903 и през 1913 г. Неговият дядо по майчина линия, Тодор Бурмов, е първият министър-председател на България през 1879 г. Теофана умира в Цариград през октомври 1946 г.
Днес всички потомци на Константин Хаджикалчев живеят в чужбина. Повечето от тях обаче подържат подържат тясна връзка с България. Неговата внучка, Лиляна Данева-Бризби, се омъжва за Майкъл Бризби, чийто чичо сър Джордж Рендъл е бил британски посланик в София по времето на Втората световна война (до затварянето на британската мисия в България). След войната тя се премества да живее в Лондон, където, след установяването на комунизма в България, започва работа в Би Би Си. По-късно постъпва на работа във Форин Офис (Външното министерство), където ролята и е да противодейства на комунистическата инфилтрация сред западни академични и интелектуални среди, преди да стане главен редактор на „The World Today”, месечното списание на Кралския институт по международни отношения. Изиграва ключова роля в превода и публикацията на „Задочни репортажи“ на Георги Марков през 1983 г. Лиляна Бризби умира в Лондон през октомври 1998 г. Нейният брат, Стоян Константин Данев, живее също в Лондон. В продължение на много години той пише по въпросите на комунизма за „The Daily Telegraph“. През 1979 г. той публикува високо оценената биография на цар Фердинанд („Фердинанд Лисицата“) под псевдонима Стивън Констант.
В следващото поколение две от децата на Лиляна развиват тесни връзки с България след рухването на комунизма. Синът є Джон, който през 1985 г. се оженва за Клер, дъщеря на сър Доналд Логан, бивш британски посланик в София и по линия на прабаба є роднина на княз Александър Богориди, първия генерал-губернатор на Източна Румелия, е адвокат в Лондон. През 1996 г. му е присъдена титлата „Кралски съветник“ (QC). Заедно с Иван Станчов, бивш посланик на България в Лондон, той е съосновател на английската благотворителна организация „Приятели на България“, която и днес продължава да набира средства за хуманитарни и образователни проекти в България. Освен дейността си чрез „Приятели на България“, той продължава и семейната благотворителна традиция на Константин Хаджикалчев. Всяка година, заедно със съпругата си, Джон дава награди на около 30 талантливи ученици от Троян на церемония в двора на училището, построено от Константин Хаджикалчев и неговия баща (за съжаление, преименувано от „Константин Хаджикалчев“ на „Иван Хаджийски“ в годините на комунизма). Той също е реставрирал училището в махала Баба Стана, построено от същите дарители и финансира обучението по английски език на млади членове на Съюза на научните работници в Пловдив, който сега се помещава в красивата стара фамилна къща в Пловдив, бившия дом за стари хора „Константин Хаджикалчев“. През 1991 г. Таня, сестрата на Джон, заминава за София, където прекарва три години като съветник на правителството по преструктуриране на индустрията, приватизация и развитие на нови институции, в Агенцията по приватизация и Комисията за защита на конкуренцията, в рамките на програмата ФАР на Европейската комисия. През 1995 г. Таня се омъжи за Юлиан Попов, писател и един от основателите и първи изпълнителен директор на Нов български университет. Те живеят в Лондон заедно с двамата си сина, Джордж и Александър. След смъртта на Лиляна (1998) Джон, Таня и брат им Стивън учредиха годишна парична награда в Софийския университет за есе на тема, свързана с държавната администрация и управление.
Джон и Таня имат къщи в балканската махала, в която техните деди са се заселили преди повече от 225 години, и прекарват колкото се може повече време там.
