Nobility Bg

На превала между Банско и Горна Джумая дядо Вълчо спира синовете си, посочва им околностите на с. Осеново и казва: "Да знаете, че коренът на нашия род Сарафови е от това село. Преди 150 години и повече, когато целият Доспат е потурчен, прадядото на дядо ви Коста (баща на дядо Вълчо) като по-буден и корав християнин плюл на мохамеданството и заедно със своите братя се преселил в Гайтаниново."

Ако върнем колелото на родовата история на Сарафови назад, можем да изчислим, че преселването е станало приблизително около 1690-1700 г. Това напълно съвпада с установеното от историческата наука, че помохамеданчването на населението по тези земи става през втората половина на ХVII в. по време на Мохамед IV (1648-1687 г.) В с. Осеново братята носят името Дамянови, а когато идват в Гайтаниново, получават фамилията Шопови. Така наричат в Неврокопско заселниците от вътрешността на българските земи. Бащата на дядо Вълчо, Коста Шопов, е роден около 1760-1770 г. Бил красив и начетен мъж. Станал прочут търговец на гвоздеи, подкови и клинци в Серес и Солун. Избиран е за кмет на Гайтаниново и вилаетски коджабашия със седалище в Неврокоп. Понеже защитавал интересите на българското население в Неврокопско, си спечелил ненавистта на гърците и османлиите, с помощта на които бил отровен. Погребан е в манастира "Св. Йоан Предтеча" близо до Сяр. В началото на ХIХ в. той получил прозвището Сараф и фамилията Шопови се променила на Сарафови. Сараф наричали лице, което разменя пари, търговец с ценни книжа и чужда валута. Само най-малкият син на дядо Коста - Вълчо, запазил фамилията Сарафови. По-големият му син Коста е от най-активните местни дейци за създаване на българска независима църква. Другият му син Петър В.Сарафов е роден през 1842 г. Завършва с отличие гръцката гимназия и едва 22-годишен, идва учител в Либяхово (дн. Илинден), Неврокопско, и се оженва за единствената дъщеря на овдовелия поп Харитон - Сирма Карпузова. Раждат им се 6 момчета (Ангел, Петко, Борис, роден 1872 г. - бъдещия голям революционер, Кръстьо, роден 1876 г. - по-късно народен артист, Вълчо и Никола) и 4 момичета (Катерина, Кипра, Злата и Елена). Като прочут учител Петър Сарафов е канен от видните личности на по-будните и големи села. Изключителна личност е и дядото по майчина линия на Борис и Кръстьо Петрови Сарафови - отец Харитон. През 1876 г. Харитон получил най-високата църковна титла - архимандрит на София. По това време тук се разглеждало делото на голяма група от заловените участници в четата на Христо Ботев. Харитон използвал авторитета си пред турските големци в София и по много хитър начин успял мъничко да облекчи положението им по време на процеса, а след амнистирането им взел под покровителството си двама свои земляци - Тодор Стоянов от Неврокоп и Атанас Николов от Горно Броди. След като се възстановили от глада и изтезанията в затворите, архимандрит Харитон им дал средства и ги изпратил за Неврокоп. През ноември 1880 г. по поръчение на Екзархията Петър Сарафов полага основите на бъдещото българско педагогическо училище в Сяр. Той е назначен за директор и инспектор на българските училища из околността, а неговият тъст Харитон става архиерейски наместник и председател на българската община в Сяр. Заради своята просветно-патриотична дейност двамата народни будители са наклеветени и през 1885 г. осъдени на 16 г. заточение в Мала Азия, където след две години с помощта на Екзархията се организира бягството им. През Одеса се завръщат в София, а през 1888 г. П. Сарафов успява да премести многолюдното си семейство от Либяхово в София. Най-популярни са синовете на Петър - Борис и Кръстьо Сарафови. Борис се учи в Либяхово, а след това в Солунската гимназия. През 1890 - 1893 г. завършва военното училище в София и се включва в национално-освободителното движение на българите в Македония и Одринско. Избран е за председател на Върховния македоно-одрински комитет. Геройски се сражава по време на Илинденско-Преображенското въстание като член на Главния щаб на Битолския революционен окръг.

При твърде интересни обстоятелства се ражда Кръстьо Сарафов. Той сам пише: "Когато майка ми била в положение на 9 месеца с мене, отишла на реката да пере черги. Изпрала ги и простряла по трънаците да съхнат на слънце. Но започват родилните мъки. Тя се сбъркала какво да прави при това положение - започнала бърже да ги прибира, задява се с тях, макар че били мокри и тежки за носене. След малко обаче била принудена да ги хвърли и набърже ме изтърсва на пясъка край реката". Когато Сарафови се преместват да живеят в София, Кръстьо е на 12 г. "Пристигнах в столицата на България, яхнал гордо едно пъргаво и упорито магаре. Бях облечен с вехти селски дрешки и фес на главата. Тогава и наум, разбира се, не ми е минавало, че ще стана артист, че ще доживея 50-годишна сценична дейност", пише по-късно артистът. По това време в центъра на София в една дъсчена барака се подвизава единственият в града театър "Зора" с ръководител Борис Пожаров. От първия ред със сияещи очи юношата Кръстьо Сарафов следи играта на артистите. Това прави голямо впечатление на Пожаров и на една репетиция го повиква да замести отъстващ артист в ролята на Спиро Македонски от пиесата "Стефан Караджа". След няколко дена, на 6.01.1891 г., когато Кръстьо няма навършени 15 години, е неговият дебют в театър "Зора". За да остане след това на сцената повече от половин век и пресъздаде над двеста образа, някои от които и днес са ненадминат връх в сценичното майсторство. Умира в София през август 1952 г.

Ето съдбата и на останалите братя и сестри на Борис и Кръстьо Сарафови: Катерина починала като ученичка в Солунската гимназия. Ангел учил във Виена и станал очен лекар. Петко, строителен инженер, завършил в Петербург, а Кипра завършила приложни изкуства във Виена. Злата учила в Женева медицина и станала гинеколог, а сестра й Елена починала след раждане. Последният - Никола, бил строителен инженер, завършил образованието си в Петербург. В следващите десетилетия родът Сарафови се разраства и дава десетки талантливи и известни люде. Мнозина от тях са с характерната за рода им черта - бохемство, любознателност и вярност към род и родина.