Nobility Bg

Завършва политехниката в София. Работи на Старозагорската напоителна система, Баташкия водносилов път, в “Енергопроект” - София ( там работи цели 26 години). От 1980 година се преселва във Варна. Работи в Проектантската организация до 1989 година, когато се пенсионира.

- Основоположник е някой си Вачо - започна разказа за своите праотци Цани Калянджиев. - Родът е лясковски, праотците ни са били земеделци и винари. През ХVII век Лясковец, Горна Оряховица, Долна Оряховица и Арбанаси по времето на Сюлейман I са били провъзгласени със султански ферман за свободни села. Там не е имал право да нощува турчин и не е можело да се ражда турско дете. Тези селища са били освободени от всякакви данъци, а местните жители са можели да изповядват свободно религията си. Затова там са се заселвали хора, които не са се чувствали добре в турската губерния. Като научил за гръцкото въстание през 1821 година, Вачо, мислейки си, че като заиграе мечката в съседите, ще заиграе и у нас, решил да замине. Попаднал на гръцки бойни кораби, наречени каляни. Изглежда, че е проявил военна дарба, защото не след дълго са го направили командир на флотилията. Същата година загинал във въстанието, известно като Мора кавгасъ. След известно време в България пристигнал семейният му герб.

Годината е 1821. Понеже бил командир на кораби-каляни, нарекли го Калянджи. Вачо имал двама сина. Единият, Паню, е известен като участник в Браилския бунт през 1841 година. Заради това е лежал в затвор. Умрял е без наследници. Другият син е Стоян (Цани е съкращение на Стоян - Станьо, Цаньо, Цани). За него има сведения в съдебните архиви във връзка с изгарянето на гръцките книги през 1842 година, участвал е в Руско-турската и Кримската война. Бил е награден със златен орден от руския цар, почетен гражданин на Кишинев. Той има трима сина. Иван е бил политически и военен деец, заместник-губернатор на Бесарабската губерния, генерален-губернатор на Сливен, Пловдив и Русе. Павел е бил учител и книжовник, издал е “Български буквар”, “Кратка читанка”, “Кратка свещена история с молитви”, участвал е в освободителното движение. Третият син - Стоян Калянджи, е останал в Лясковец. Бил е земеделец. До 9 септември 1944 година в Лясковец е имало местност, наречена Калянджийско. Там бяха най-големите лозя. Стоян има пет сина и две дъщери. Знам за двама от синовете му - Цани, моя дядо професора, той е най-големият. И Върбан, когото също помня. Той пък се занимаваше с винарство в Лясковец, имаше най-голямата винарска изба на времето.

- Какво си спомняте за Цани Калянджиев?

- Спомням си го много живо. За неговото дело е много трудно да се говори, защото не зная дали има област, в която да не се е бъркал. Има няколко характерни черти, които се проявяват във всички членове на рода Калянджиеви. Били са ученолюбиви - всички са били отличници и са се проявявали в областта на литературата и науката. Всички са знаели по няколко чужди езика. Всички са били бунтари - бунтували са се срещу порядките, неуредиците в политическия и обществения живот. Повечето са женени за чужденци или за чужденки. У дядо Цани например се говореше предимно руски, понеже баба ми беше рускиня. И децата им са имали руски имена. Пред външни хора, естествено, говореха български. Бил съм малък и за съжаление съм гледал роднините си отблизо, без перспектива, и никога не съм си давал сметка какво представляват. Чак сега започвам да разбирам що за човек е бил дядо ми Цани. Беше с грубовато и много своеобразно чувство за хумор.

Имаше една стая в къщата ни на ул. “Караджа” № 38 във Варна - тя още съществува, малко след Музикалното училище, която представляваше огромна библиотека - целите стени бяха само в книги. Тази библиотека бе дарена след смъртта му на Икономическия университет. В нея имаше само едно бюро. Около стаята се ходеше на пръсти. Аз съм влизал много пъти. Вземал ме е на колене, разказвал ми е приказки, чел ми е от книгите си. Той е писал дори и приказки. Под популярна форма в тях се излага някакво природно явление, или животът на някакво животно. Той беше кален човек. Ходеше на лов почти до смъртта си на седемдесет и девет години. През 1944 година го видях за последен път, в началото на следващата почина. Беше много прям и малко безцеремонен. Заради това не са го обичали много, много, освен студентите. Имал си е доста неприятности. Доста карикатури са вървели по негов адрес. Правеше огромни крачки и даже майка ми е разказвала за един пасквил по този повод. Правен е на ръка и разпространяван между студените: дядо Цани върви с огромни крачки, както си ходеше обикновено, баба Матилда подтичва след него и вика: “Цаня, подожди!”. И аз така ходя и досега жена ми ме възпира. Независимо че изглеждаше грубоват, той беше много сърдечен човек, но се стараеше да го прикрива. Беше безкрайно зает. Като оставим настрана Търговската академия, днес Икономически университет - беше сред основателите му, Икономическия техникум, който също беше основан и ръководен дълго време от него, той е бил председател на Читалищния съюз, председател на Читалищното научно-просветно дружество и един от организаторите на летните музикални тържества; има библиография от може би стотина книги - мнографии, преводи, статии; той е сред първите, които са разработили методиката за изследване на хранителните продукти и има капитална книга, която все още е значителна за изследването качеството на българските вина и ракии. Ходил е специално в чужбина и е проучвал опита там.

- Дела в полза на народа и родината. Какво го е мотивирало?

- Тогава не сме говорили. Но предполагам, че делата му са били резултат на огромното родолюбие, което е у всички Калянджиеви за съжаление, защото от такова родолюбие никой не е спечелил. На дядо Цани няколко пъти му е предлагана работа в чужбина, и то много изгодно. Той е емигрирал два пъти. Бил е гледан с лоши очи като свободомислещ човек, напуснал е гимназия по средата на годината, защото е станал много неудобен. Принуден бил да избяга в Швейцария, там се запознал с баба ми - Матилда Осипова Гросман. С нея са заминали за САЩ. Там е работил 2 - 3 години. Негови близки са го кандардисали да се върне в България. Когато си дошъл, са му предложили третостепенна длъжност. Едновременно с това е дошла покана за работа в голяма американска фирма срещу много добро заплащане. Той обаче отказал. И баща ми навремето последва примера му. Завърши строително инженерство, следвайки родовата традиция като първенец на випуска в Щутгарт. И Фридрих Круп веднага му е предложил да стане представител на “Круп” в Цюрих. Баща ми писал на майка ми - да приеме ли. Майка ми, понеже също беше предприемчив човек, му писала да приема веднага. Той обаче се върнал, защото в момента България имала нужда от специалисти.

- Тачат ли днешните българи родовите традиции така, както е било в миналото? Струва ми се, че Вашият дядо е държал на фамилните порядки.

- О, и двамата ми дядовци държаха. Особено дядо Яков. Дядо Цани не толкова, той беше прекалено зает, за да се занимава с традиции. И освен това Калянждиеви са бунтарски и ренесансов род. Навремето е било голямо събитие да се свържеш живота си с чужденка или чужденец. Леля ми Вера е сменила трима мъже и тримата са чужденци - първият беше германец, вторият американец, с него живя известно време и в Токио, третият - швейцарец. Починаха и двамата в Швейцария. Дадо Яков беше абсолютен чорбаджи Марко. Беше въвел строги порядки. Думата му беше закон. Когато се върне, едното дете му носи чехлите, другото - пешкира. От родовите порядки на българина днес нищо не е останало. В известен смисъл това е загуба. Но тези процеси са неизбежни.

- Найденови са музикантите в рода Ви. Какви хора бяха? Братята Найден и Асен са допринесли много за основаването на “Варненско лято”.

- Майка ми по баща носи фамилията Найденова. Дядо Яков, бащата на майка ми, е предприемчив търговец. Станал е председател на варненската Търговска камара. Негов е бил прословутият параход “Зора”. Той е бил купен по поръчка на руска революционна организация, за да пренася нелегално оръжие за Русия. Обаче при буря заседнал някъде към Кюстенджа и станало голям скандал. Корабът е кръстен на името на майка ми Зорка. Тя ми е разказвала, че дядо Яков е бил много предприемчив човек, получавал е стоки от цял свят. Четирите деца - Найден, Асен, майка ми и най-малката дъщеря Дора, са гледани с гувернантка, готвачка и слугиня. Имали са пиано - за момичетата. Всяко момиче от добро семейство е трябвало да учи и да свири на пиано. Такава била традицията. Дядо Яков ги е карал да работят наравно със слугинята и готвачката. Казвал: “Аз ви готвя за зима, пък ако излезе лято, по-хубаво.” Бил е явно много мъдър човек. Пианото се е заключвало с катинар, за да не свирят момчетата. Чалгаджии вкъщи не му трябвали.

Вуйчо Асен бил изпратен в Германия да следва търговия. Той обаче се хванал да учи музика. Писали на дядо Яков, той го заплашил, че ще му спре издръжката. Въпреки това вуйчо Асен останал в Германия и се хванал да свири на пиано в някакво кино, за да завърши. И завършил. За по-малкия се говореше, че бил по-даровитият, само че Асен е бил по-работлив и по-дисциплиниран. Найден беше малко по-несистемен. Помня го добре. С дъщеря му Жени много се разбирахме. Тя беше изключително даровита, на 6 години изнасяше концерти със симфоничния оркестър със Саша Попов. В консерваторията си навехна два пръста и повече не можеше да свири. И понеже свиреше от 4-годишна възраст, не можа да понесе този случай и се обеси. Беше женена за Богомил Стършенов. Найден се е женил два пъти. Дъщеря му от първия брак е Цветана Кареева. На Цеца децата са музиканти - небезизвестният Атанас Кареев и брат му Марио, който също е много добър музикант, макар че той е като Найден Найденов - малко несистемен, но е много кадърен. За Найден си спомням фрапиращи неща. Беше във времето, когато предаваше уроци по музика, нямаше още магнетофони и по радиото всичко вървеше на живо. Пристигна някаква певица от чужбина и ден преди участието й по радиото корепетиторът й се разболя. И сложиха пред Найден куп ноти, писани на ръка. Той седна и засвири на прима виста без репетиция. Беше феноменален. Като човек беше много дръпнат, безцеремонен и безпощаден. Баба Мария - жената на дядо Яков, е била попска дъщеря, доколкото знам. Помня я, беше много, много стара. Живееше в едно стайче в къщата и не излизаше оттам. Къщата беше на “Войнишка” 30, днес - бул. “Осми приморски полк”. Таванът беше обширен и винаги миришеше на орехова шума и някакви сушени плодове. Там съм прекарал доста време - всяко дете обича да се рови по таваните. Повечето време обаче бях при дядо Цани. Той ме обичаше - нали на него съм кръстен.