Фамилното име Тороманов
Nobility bg представя част от статия на Иван Танев Иванов, посветена на етимологията на по-интересните български имена. Въпреки, че в текста се съдържат някои спорни твърдения, той представлява интересен поглед върху историята на българските елити през епохата на османското владичество.
Иван Иванов, protobulgarians.com
Подобни български имена, Турман (Турмана) с производни Туро, Торо, Торно са посочени в сборника на Йордан Заимов [Български именник. Изд. къща Анимар. Трето издание. София. 2004]. Според този мастит изследовател на българската именна система през вековете, тези имена са производни на вече изчезналото Туроман. Български имена, подобни на Тороман (Туроман) са Цокоман (Цокман, Цоко), Радоман (Радман), Градоман (Градман), Драгоман (Драгман). Да си спомним, че боляринът Цок е бил регент на канство България след смърта на кан Крум до избирането на кан Омуртаг за владетел.
Но наистина ли е изчезнало името Туроман? Не е изчезнало и днес се среща като българско фамилно име Тороманов предимно в София, Пловдив и района на Копривщица. По всичко изглежда, то произхожда от района на Копривщица, пред вид на следните обстоятелства. В официалната история на град Копривщица се твърди, че този град е създаден от бежанци, които се заселили веднага след падането на България под турска власт. Това били потомци на големи български родове - търговци, скотовъдци със стадата си. Сред тях били трима овчари – Ламбо, Тороман и Арнаутин. Те създали малки семейни общности, които с времето се разрастнали и дали имената на съществуващите и до днес махали в града – Тороман махала, Ламбовска и Арнаут махала. Съществува и местно предание, че овчарят (според друга версия боляринът) Тороман дошъл в района на Копривщица след падането на България под турско робство. Много потомци на заможни български родове дошли по тези места и се смята, че е възможно те да са първите жители и основатели на града. Така се създава Торомановия род, от който по-късно се отделя нова клонка, тази на хаджиторомановите.
Не е ясно какво означава думата Тороман. Тя съдържа древната индо-иранска наставка “-ман” и морфемата “торо”, която има паралели с думи от съвременния афганистански език пащо. Много интригуващ е фактът, че един от владетелите на източно-иранския народ ефталити, които са родствени на прабългарите, се е казвал Тороман. В първите векове на н.е. ефталитите създават голяма държава на територията на днешен Афганистан, Пакистан и части от Северна Индия. Тороман бил нейн владетел от 490 год. до 515 година, когато умира. В 500 г. той нахлува с голяма армия в Индия през Пенджаб и стига до град Магадхи. През 563 или 567 година ефталитите са разгромени от съюзените войски на персите и тюрките и част от тях се изселват далеч на запад, достигайки Европа. Тук стават известни като авари и по-късно са асимилирани от българите и славяните. Така че, напълно е възможно “тороман” да е ефталитска или прабългарска дума, съхранена в днешния български език.
Напълно е възможно, името Тороман (Туроман, Турман) да има прабългарски произход и да произлиза от една раннобългарска титла – “турмарх”. Тя е спомената в Сюлейманкойския надпис на гръцки език в който се описва 30-годишния мирен договор между кан Омуртаг и император Лъв V-ти (надпис 41, ред 14): “… ed ramortхno, noirataps ek otimok [n itod]…”, което значи “…а за турмарсите, спатариите и комитите ще даде…” [Бешевлиев В. Първобългарски надписи. София. 1992]. Тук са употребени три титли, “турмарх”, “спатарий” и “комит”, от които първата е с неясно първобългарско съдържание.
Дума, подобна на “тороман” съществува като локална диалектна дума в руския език. В района на река Дон (Стара Велика България), торманы означава “крака”. В района на град Рязан, подобна дума – тормы също означава “крака”. По-общо, в руския език присъства изразът “лететь вверх тормашками”, означаващ “да се намирам в преобърнато състояние, нагоре с краката”. Съществува и подобен руски глагол – тормошить – “разтърсвам, преобръщам”. Може би подобен смисъл има и българската дума “тороман”.
Много интересни сведения за копривщенския род Тороманови дава съвременният руски художник Харлампий Г. Орошаков, живеещ в Берлин, който е известен със своите интереси към българската история. Всъщност, Харлампий Г. Орошаков е внук на копривщенеца Харлампий Г. Орошаков, бивш кмет на София, осъден на смърт и разстрелян от Отечественофронтовското правителство на България в първите години след 9 септ. 1944 год.
Според Х. Орошаков, в първите години след падането на България под османо-турско владичество, по-точно през 1394 година, в района на Копривщица се създава вакъф, който Х. Орошаков нарича не без основание “княжеска аристократична република”. Какво му дава основание да ползва такова название? На първо място, вакъфите са “независими” имения, подчиняващи се непосредствено на султана по силата на специален ферман. На второ място, коприщенския вакъф се управлявал не от фанатизиран османлия, както е било в огромния брой други вакъфи, а от християнин, при това не от кой да е, а от комит (кмет) Харламбос (Харос Ламбо) Гаврас, син на Николаос Гаврас. Преди това (1356 г.), генерал М. Кантакузин от Тракия бил първия господар на Копривщица. Харламбос Гаврас управлявал коприщенската “република” от 1394 до 1406 год.
Фактически, Хараламбос Гаврас и неговият род (жупа) основават в 1394 г. на българска почва аристократическия “град- република” Копривщица. Той е бил един от малцината християнски управители на автономна област в рамките на османската империя. Неговите потомци - Тороман, Дука и др. са воювали като васали на страната на османо-турците. Те са принадлежали към съсловието на т. н. чорбаши (господари, сеньори), които събирали данъците (беглик), управлявали големи имения, служели като придворни лекари и коняри на султана. Християнското управление на Копривщица продължава до около 1810 год. В 1741 г. Хаджи Драгож Ламбов добил трети ферман, потвърждаващ всички дотогавашни привилегии на княжеския род от Копривщица.
През това време на християнско управление, Копривщица била патрон на Рилския манастир, а също и на атонските манастири Кутлумусия (?!) и Зограф. През времето на упадъка на централната власт (1783-1804 г.), Копривщица била трикратно опожарявана от кърджалиите. Това принудило значителна част от феодалното дворянство на Копривщица да емигрира в Русия (Бесарабия и Одеса). През 19 век, по време на българското национално Възраждане, Копривщица продължила да се управлява твърде независимо спрямо централната турска власт. Като имаме пред вид всички тези исторически условия, става напълно обяснимо защо именно районът на Копривщица става център на българското Възраждане през XVIII-ти век и на Априлското въстание през 1876 года.В Османската империя е имало малко на брой владения като копривщенското, управлявани от християни. Тези управители са били официално свързани с Цариградската патриаршия и са били покровителствани от нея. Някои от тях са успели даже да получат и владетелски титли. В повечето случаи, това е известната старобългарска титла княз, с която за пръв път са се титуловали християнските владетели на Първото българско царство, а по-късно и други владетели от Източна Европа. Следните лица от европейската част на Османската империя са получили княжески титли:
Влахия и Молдова (1630-1860 г.): Маврокордати, Мавруси, Мавроенни, Ипсиланти, Каллимахи, Сотзо, Караджа, Ханчерлия, Гика, Раковица, Россети, Кантемир и Кантакузин.
Остров Самос (1834-1912 г.): Богориди, Конемни, Аристархи, Фотиади, Георгиади, Каратеодори, Белгери, Багиани, Мавройри, Беровити и Адосиади.
Остров Мани (1669-1824 г.): Мавроцини-Палеолог, Кумондури, Зервобей, Занетаки и Мавромихали.
Копривщица (1394-1810 г.): Хараламби, Торомани, Авратин, Дуки, Балабан бей, Хаджи Драгоя и Хаджи Станю.
Трансилвания (1642-1718 г.): Барзаи, Ракоши, Кемени, Апафи.
В българските земи, единствено в Копривщица е имало “християнски автономен район”. Както виждаме от представения от Харлампий Г. Орошаков списък, неговите князе са били основателят на “града-държава” Хараламби и неговите наследници Тороман, Дука и Авратин (а не Арнаутин).Както се вижда, в легендата за основаване на град Копривщица има доста истина. Само че, историческата истина е много по-силна и по-славна, отколкото съвременните българи обикновено си я представят. Защото тези лица са били князе, а не овчари, за каквито ги представят гражданите на днешния свободен град Копривщица.
ЛИТЕРАТУРА: [Архимандрит Ефтимий: Сборник Копривщица, Тт. I-II; София. 1926. За Гаврос, герцози на Трапезунт: виж A. Bryer: The Empire of Trabezond and the Pontos; London. 1988. За Гаврос (Ховри), княз Теодоро-Мангупа / Крым: виж Wassilieff: The Goths in the Crimea; London. 1927. За потомците на Гавреневи, Гаврилови-Орешакови, Харламови, Головини и Третьякови: виж История русского дворянства 17-19 вв.; Ст. Петербург. 1894. За управлението на християнските князе в Османската империя виж: E. R. Rhangabe (изд.): Le Livre d*Or de la Noblesse Phanariote; а также A. Hadschimichalis: Aspects de l `Organisation economique des Greces dans l `Empire Ottoman; Paris. 1953].
