Сквирските князе Половци-Рожиновски - клон на династията Тертер
Петър Николов
В историографията е слабо известен фактът, че една от българските средновековни династии – тази на Тертеровци, е играла ключова роля не само в българската история.
Едва напоследък се появиха редица публикации и най-вече бяха осветлени проучванията на големия американски медиавист от украински произход Омелян Прицак, чрез които може да се реконструира част от добългарския период на фамилията.
Стана ясно, че вероятно на династията Тертер или Тертероба (“оба” на кумански означава род) са принадлежали едни от първите кумански князе – Сокал и Болуш, които предвождали първите походи на народа си срещу руските княжества. В края на ХІ век Тертероба била една от двете върховни кумански династии, а по-късно, макар че изгубила част от властта си, останала с най-висок ранг сред куманите по течението на река Дон. Преди това обаче особено се прочул княз Тугоркан (Тертероба ?), който провел редица походи срещу Византия и станал един от най-забележителните кумански владетели въобще.
През ХІІІ в. Тертероба възстановили своето положение, благодарение на знаменития княз Котян, син на някой си Суто Тертероба. Татарското нашествие обаче принудило Котян Сутоевич да избяга начело на част от народа си в Унгария, където бил убит от унгарските аристократи. Неговите потомци преминали в България и основали династията, която дала редица владетели на Търновското царство (Георги І Тертер, Теодор Светослав, Георги ІІ Тертер и вероятно Михаил ІІІ и Иван Стефан), на Видинското (Шишман, Михаил (ІІІ) и Белаур), Крънското (Алдимир) и Карвунското княжество (Балик, Добротица и Иванко). Вероятно на същата династия е принадлежал и цариградския патриарх Йосиф ІІ.
Нашата тема обаче е за един друг клон на фамилията, който днес е почти неизвестен. Става въпрос за князете на Сквир, на територията на днешна Украйна. Според преданието те били потомци на споменатия кумански княз Тугоркан и получили във владение Сквир (в днешна Киевска област) и Рожинов (в днешна Черниговска област) от великия княз Святополк ІІ Изяславич, женен за дъщерята на Тугоркан. Тогава възникнало и тяхното име – Половци-Рожиновски, като “половци” е руското и украинско название за кумани.
Според някои Половци-Рожиновски си били присвоили титлата „княз”, на която нямали право, но според Роман Половец от ХІV в. Именно като потомци на Тугоркан те имали основанието да се кичат с нея.
През ХІV в. Се срещат и други представители на фамилията. Така например Юрий Ивантич Половец е споменат в документи от 1390 г., а неговият син Михаил Юриевич Половец – от 1440-1454 г. Въпросният княз Михаил бил особено забележителна личност и напарвил големи дарения за киевския Михайловски Златоверхски манастир.
Синът на Михаил Юриевич се оженил за сестрата на Ивашка Немирич. Неговият син Яцко Половец-Рожиновски носил между 1516 и 1536 г. княжеската титла. Яцко имал двама сина: Дамян и Теминка (починал през 1568 г.), както и една дъщеря Овдотя. Не е ясно чий син е бил княз Симон Рожиновски, но най-вероятно на Теминка.
В следващото поколение са известни Юрий (починал 1611 г.), оженен за Анна Берестовска, Симон (починал след 1605 г.) и Ян (починал след 1597 г.). Юрий имал три дъщери: Аксения женена за Василий Некрашевич; Маруша — за Ян Марцинковски; и Катерина — за Михаил Хмару-Миловшски.
В непрестанните стълкновения с кримските татари, князете Половци-Рожиновски постепенно загубили своите владения. Последният княз – Дамян, след завръщането си от татарски плен открил своите имения разграбени. Това го принудило да влезе в общността на казаците от близката до Сквир местност Белой Церкви, с което започнал нов етап р развитието на фамилията.
От казаците Половци (Половци-Рожиновски) са известни имената на Роман, ръководител на посолството, което казаците изпратили през 1636 г. до полския крал Владислав IV, Степан и др. Но най-забележителният сред тях е Симеон Половец. Той бил не само храбър военачалник, но и човек на перото.
Симеон Половец бил Белоцерковски полковник във времето на присъединяването на Украйна към Русия. Запазени са няколко негови писма до московския цар Алексей Михайлович, които съдържат важни от сведения, както за тогава така и днес, вече от историческа гледна точка. Известно е, че московското правителство му е било особено благодарно за тези писма. Като военен Симеон взел участие в Переяславската битка на 8 януари 1654 г.
След битката обаче, през март същата година, между него и Богдан Хмелницки възникнали разногласия и той изоставил военната кариера. Запазено е едно Евангелие от църквата Преображение (в която Белоцерковския полк се заклел във вярност на руския цар) със собственоръчно написана приписка от Симеон Половец. В нея той нарича себе си (на 14 юни 1654 г.) "бывшим полковником Белоцерковским".
През 1658 г. обаче Симеон отново станал за известно време полковник в Белой Церкви и взел дейно участие във военните действия. През 1660 г. Половец бил войскови писар и са запазени думите на един съвременник за него: "писарь Семен Половец весь принадлежит царю и поставлен царем". Тези думи са останали като девиз на рода Половци.
Внукът на Симеон, казакът Иван Андреевич Половец, бил награден от цар Петър Велики през 1702 г. "за бои в ливонских и немецких землях". В указа той е наречен наместо Половец – Половцов, с което фамилията била променена за пореден път.
През ХVІІІ в. четири поколения Половцови живеели в имението си в Псковската губерния и служели в губернските граждански учреждения. В самия край на века обаче статският съветник Андрей Петорвич Половцов неочаквано постъпил в Измаиловския полк на княз Репин, а четири години по-късно бил "отослан в Морской корпус". През следващите дванайсет години той плавал преди всичко в Балтийско море, но също и до бреговете на Англия и Шотландия. Двамата Братя на Андрей – Егор и Логин Половцови, също постъпили във флота.
През 1802 г. в пристанищния град Ревеле Андрей Половцов се оженил за германката Юлия-Шарлота Якоб Гипиус, принадлежаща към една от най-знатните ревелевски фамилии. През 1810 г. те Андрей продал Псковското си имение и се преселил в Араниенбаум, близо до Санкт Петербург, където бил назначен на служба.
От брака на Андрей и Юлия-Шарлота се родили шест момчета и три момичета. Сред синовете на Андрей най-забележителни са известния филолог и педагог Виктор Половцов и по-малкия Иван Андреевич Половцов, по известен като Вилнюския и Литовски архиепископ Ювеналий.
Иван Половцов (роден през 1826 г.) е и последният забележителен представител на тази фамилия, чийто корени се губят в куманските степи, в българското, унгарското и руското средновековна минало. Отначало той учил във военно училище и академия, но по-късно неочаквано се постригал за монах под името Ювеналий. През 1892 г. г. той бил ръкоположен за епископ и назначен за викарий на Нижегородската епархия. А пет години по-късно е избран за архиепископ на Вилнюс и Литва. Като архиепископ той водел упорита борба срещу опитите на католическата църква да измести православната. Починал през 1904 г. като един от най-почитаните архиереи на Руската православна църква.
Стана ясно, че вероятно на династията Тертер или Тертероба (“оба” на кумански означава род) са принадлежали едни от първите кумански князе – Сокал и Болуш, които предвождали първите походи на народа си срещу руските княжества. В края на ХІ век Тертероба била една от двете върховни кумански династии, а по-късно, макар че изгубила част от властта си, останала с най-висок ранг сред куманите по течението на река Дон. Преди това обаче особено се прочул княз Тугоркан (Тертероба ?), който провел редица походи срещу Византия и станал един от най-забележителните кумански владетели въобще.
През ХІІІ в. Тертероба възстановили своето положение, благодарение на знаменития княз Котян, син на някой си Суто Тертероба. Татарското нашествие обаче принудило Котян Сутоевич да избяга начело на част от народа си в Унгария, където бил убит от унгарските аристократи. Неговите потомци преминали в България и основали династията, която дала редица владетели на Търновското царство (Георги І Тертер, Теодор Светослав, Георги ІІ Тертер и вероятно Михаил ІІІ и Иван Стефан), на Видинското (Шишман, Михаил (ІІІ) и Белаур), Крънското (Алдимир) и Карвунското княжество (Балик, Добротица и Иванко). Вероятно на същата династия е принадлежал и цариградския патриарх Йосиф ІІ.
Нашата тема обаче е за един друг клон на фамилията, който днес е почти неизвестен. Става въпрос за князете на Сквир, на територията на днешна Украйна. Според преданието те били потомци на споменатия кумански княз Тугоркан и получили във владение Сквир (в днешна Киевска област) и Рожинов (в днешна Черниговска област) от великия княз Святополк ІІ Изяславич, женен за дъщерята на Тугоркан. Тогава възникнало и тяхното име – Половци-Рожиновски, като “половци” е руското и украинско название за кумани.
Според някои Половци-Рожиновски си били присвоили титлата „княз”, на която нямали право, но според Роман Половец от ХІV в. Именно като потомци на Тугоркан те имали основанието да се кичат с нея.
През ХІV в. Се срещат и други представители на фамилията. Така например Юрий Ивантич Половец е споменат в документи от 1390 г., а неговият син Михаил Юриевич Половец – от 1440-1454 г. Въпросният княз Михаил бил особено забележителна личност и напарвил големи дарения за киевския Михайловски Златоверхски манастир.
Синът на Михаил Юриевич се оженил за сестрата на Ивашка Немирич. Неговият син Яцко Половец-Рожиновски носил между 1516 и 1536 г. княжеската титла. Яцко имал двама сина: Дамян и Теминка (починал през 1568 г.), както и една дъщеря Овдотя. Не е ясно чий син е бил княз Симон Рожиновски, но най-вероятно на Теминка.
В следващото поколение са известни Юрий (починал 1611 г.), оженен за Анна Берестовска, Симон (починал след 1605 г.) и Ян (починал след 1597 г.). Юрий имал три дъщери: Аксения женена за Василий Некрашевич; Маруша — за Ян Марцинковски; и Катерина — за Михаил Хмару-Миловшски.
В непрестанните стълкновения с кримските татари, князете Половци-Рожиновски постепенно загубили своите владения. Последният княз – Дамян, след завръщането си от татарски плен открил своите имения разграбени. Това го принудило да влезе в общността на казаците от близката до Сквир местност Белой Церкви, с което започнал нов етап р развитието на фамилията.
От казаците Половци (Половци-Рожиновски) са известни имената на Роман, ръководител на посолството, което казаците изпратили през 1636 г. до полския крал Владислав IV, Степан и др. Но най-забележителният сред тях е Симеон Половец. Той бил не само храбър военачалник, но и човек на перото.
Симеон Половец бил Белоцерковски полковник във времето на присъединяването на Украйна към Русия. Запазени са няколко негови писма до московския цар Алексей Михайлович, които съдържат важни от сведения, както за тогава така и днес, вече от историческа гледна точка. Известно е, че московското правителство му е било особено благодарно за тези писма. Като военен Симеон взел участие в Переяславската битка на 8 януари 1654 г.
След битката обаче, през март същата година, между него и Богдан Хмелницки възникнали разногласия и той изоставил военната кариера. Запазено е едно Евангелие от църквата Преображение (в която Белоцерковския полк се заклел във вярност на руския цар) със собственоръчно написана приписка от Симеон Половец. В нея той нарича себе си (на 14 юни 1654 г.) "бывшим полковником Белоцерковским".
През 1658 г. обаче Симеон отново станал за известно време полковник в Белой Церкви и взел дейно участие във военните действия. През 1660 г. Половец бил войскови писар и са запазени думите на един съвременник за него: "писарь Семен Половец весь принадлежит царю и поставлен царем". Тези думи са останали като девиз на рода Половци.
Внукът на Симеон, казакът Иван Андреевич Половец, бил награден от цар Петър Велики през 1702 г. "за бои в ливонских и немецких землях". В указа той е наречен наместо Половец – Половцов, с което фамилията била променена за пореден път.
През ХVІІІ в. четири поколения Половцови живеели в имението си в Псковската губерния и служели в губернските граждански учреждения. В самия край на века обаче статският съветник Андрей Петорвич Половцов неочаквано постъпил в Измаиловския полк на княз Репин, а четири години по-късно бил "отослан в Морской корпус". През следващите дванайсет години той плавал преди всичко в Балтийско море, но също и до бреговете на Англия и Шотландия. Двамата Братя на Андрей – Егор и Логин Половцови, също постъпили във флота.
През 1802 г. в пристанищния град Ревеле Андрей Половцов се оженил за германката Юлия-Шарлота Якоб Гипиус, принадлежаща към една от най-знатните ревелевски фамилии. През 1810 г. те Андрей продал Псковското си имение и се преселил в Араниенбаум, близо до Санкт Петербург, където бил назначен на служба.
От брака на Андрей и Юлия-Шарлота се родили шест момчета и три момичета. Сред синовете на Андрей най-забележителни са известния филолог и педагог Виктор Половцов и по-малкия Иван Андреевич Половцов, по известен като Вилнюския и Литовски архиепископ Ювеналий.
Иван Половцов (роден през 1826 г.) е и последният забележителен представител на тази фамилия, чийто корени се губят в куманските степи, в българското, унгарското и руското средновековна минало. Отначало той учил във военно училище и академия, но по-късно неочаквано се постригал за монах под името Ювеналий. През 1892 г. г. той бил ръкоположен за епископ и назначен за викарий на Нижегородската епархия. А пет години по-късно е избран за архиепископ на Вилнюс и Литва. Като архиепископ той водел упорита борба срещу опитите на католическата църква да измести православната. Починал през 1904 г. като един от най-почитаните архиереи на Руската православна църква.
