Nobility Bg

Анелия Башева, в-к “Сега”

Едва ли има друг политик в България, с толкова дълбоки корени и толкова известно потекло, както Снежина Чипева от НДСВ.

 Малцина знаят, че в жилите на скромната депутатка тече кръвта на будителя Софроний Врачански, на основоположника на българския балет Атанас Петров и на поколения видни магистрати. Нейни далечни роднини се падат Стефан Богориди, някогашният губернатор на Източна Румелия Александър Богориди, известната френска поетеса Ана дьо Ноай и т.н. Самата народна избраничка досега не е споменавала и дума за предшествениците си. Може би защото, както самата тя казва, богатото минало ти дава чувството за умереност и те освобождава от евентуално избиване на комплекси.
Снежина Чипева е седмо поколение пряка потомка на Софроний. Нейна пра-пра…-баба е дъщерята на съратника на Паисий Хилендарски Ганка Стойкова. Депутатката отбелязва, че Софроний Врачански освен че е владеел словото, е и рисувал. Затова в рода има и представители на творческите среди.
Доказателството е братът на дядо й по майчина линия Добрин - Атанас Петров, който е основоположник на балета в България. Навремето той е завършил в Германия и въпреки че е имал възможност да остане да играе по сцените там, се върнал в родината си.

Заедно с партньорка рускиня създал балетна школа.

Според Чипева всички видни български имена в сферата на това изкуство са негови ученици.
Атанас Петров ходел на свои разноски да гледа постановки в чужбина. Пътувал до Лондон, за да се наслади на “Зле опазеното момиче” и след това я поставил и у нас. Депутатката си спомня, че като ученичка ходела на представления в операта и постановки на чичо й били балетните сцени от “Аида”, “Кармен” и др.
Тя има известни предшественици и по бащина линия. Сливналията Петър Папанчев й е прадядо. Навремето той е завършил с императорска стипендия в Русия и е един от първите адвокати в България. Бил е и около 20 г. народен представител.
Чипева отбелязва, че тя е четвърто поколение юрист по линия на баща си. И обяснява, че синът на Петър Папанчев - Александър, до 9 септември е бил председател на Касационния съд.
Баща й Венцислав Очков 40 г. е бил съдия, с ранг председател на Трето наказателно отделение във Върховния съд. Работил е в областта на непредпазливите деяния. Той е един от авторите на на първия Закон за движение по пътищата. През 1975 г. е въвел в нашето законодателство положенията, залегнали в международната конвенция за движение по пътищата. На неговия баща Владислав Очков пък е наречена улица в Сливен. Той е завършил в Женева, бил земеделец по убеждения и е убит при събитията през 1923 г.
Депутатката не без гордост казва, че от рода на Папанчевите е бил и

байрактарят на четата на Хаджи Димитър.

Тя се шегува, че по линия на баща й родът е от юристи, а по линия на майка й - от интелектуалци.
Чипева има кръвна връзка и с известната френска поетеса Ана дьо Ноай, която също е пряка потомка на Софроний Врачански, но по линия на сина му Цонко. Деца на Цонко са Стефан и Александър Богориди.
Поетесата е родена и живяла във Франция, била омъжена за френски граф, и както, разказва депутатката, научила в зряла възраст за българските си корени. За потеклото й разказал братът на баба й Ана - генералният губернатор на Източна Румелия Александър Богориди.
Ана дьо Ноай твори в периода на романтизма - 1910-1930 г. Била е много близка с Марсел Пруст, Анатол Франс, Едмон Ростан, Пол Валери, Морис Барес, Франсис Жам, Жан Кокто, Колет и др. Малцина знаят, че през 1933 г. тя използва целия си авторитет, за да издигне глас в защита на Георги Димитров, който е обвинен от хитлеристите в подпалването на Райхстага.
В действителност тя е била изключително популярна личност. Лондонският в. “Таймс” я обявил за най-големия поет,

с когото 20-и век е дарил Франция,

а може би и Европа. Тя е спечелила голямата награда за литература на Френската академия. Ана дьо Ноай е първата жена, избрана за действителен член на Белгийската кралска академия за литература, както и първата жена във Франция, удостоена със званието кавалер на Почетния легион.
Чипева разказва, че при едно от посещенията си в Париж в музея на Роден видяла бюст, който известният скулптор направил на поетесата. В музея “Карнавале” пък имало специален кът, където били поставени мебели от стаята и неин портрет.
Не по-малко известна е и фамилията на съпруга на народната избраничка Теодор Чипев. Той е бивш конституционен съдия, беше министър на правосъдието в кабинета на Ренета Инджова и е доцент по “Граждански процес”. Както казва депутатката, той е възпитал поколения юристи.
Мъжът й е внук на известния издател Теодор Филипов Чипев. Неговото издателство “Т.Ф. Чипев”

първо публикува “Под Игото” на Иван Вазов,

както и други негови произведения, а така също и творби на Димчо Дебелянов. Книжарницата му била в сградата на сегашното президентство и била средище на културния елит. До 3 дни издателството можело да изпише всяка новоизлязла книга в Париж или Берлин. Канцеларски материали са внасяли дори от Япония.
Снежина се запознала със съпруга си в Софийския университет, където той й водел упражненията по “Граждански процес” в последния курс на обучението. Около година след това двамата се оженили. Имат две цеца - Антон и Венцислава. Антон е на 26 г., завършил е Стопанския факулет на СУ и в момента кара докторантура по “Международни финанси” в Германия. Владее 5 чужди езика - руски, френски, немски, испански и английски. И то конкурентно, както казва майка му.
Венцислава е на 21 г., следва френска филология и владее още руски, немски и английски. Тя също пише стихове и както казва депутатката, била много впечатлена от книгата за Ана дьо Ноай, защото с изненада открила общност на темите.
Единственото, което Снежина Чипева вметва, след като е разказала за родословието си, е, че човек с толкова богато минало има по-друго усещане за нещата. “Аз и съпругът ми, например, сме от хората, които при никакви обстоятелства не си променяме поведението в обществото и отношението към другите хора. За мен това е много показателно. Много типично е у нас някой, като стъпи във властта, да се промени до неузнаваемост. Смятам, че човек трябва да си остане такъв, какъвто е, защото всичко в живота е преходно. Силата за това ми дава именно миналото.”

Дафина Ленци-Дафне е родена в Благоевград, но се омъжва за италианския граф Лоренцо Ленци, последния наследник от рода на Медичите, и заминава за Италия.

През 2003 г. се прибира в родния си град. Дафне е известна в Италия с многобройните си изложби, в които върху огромни маслени платна са изобразени само роми. За себе си тя казва, че е българка с циганска душа. Автор е на книгата кажи си името, излязла на български през 1994 г.

в-к “24 часа”

Тъмнокосата красавица, известна от телевизионния сериал “В името на закона” и риалити шоуто “Джунгелкамп”, ще сключи брак с Патрик фон Фабер-Кастел, един от наследниците на моливната империя.

Фамилията има 18 предприятия в Европа, Северна и Южна Америка с над 5000 души персонал. С марката “Фабер-Кастел” годишно се произвеждат около 1,8 млрд. пишещи пособия. Седалището на основаната през 1761 г. фирма е замъкът Щайн в Нюрнберг. Тогава графското семейство живеело там. Сега замъкът се използва само за официални мероприятия. Любовната им история  прилича на приказка, пише сп. “Бунте”. Красиво момиче от народа среща благороден граф, който живее в замък. Двамата се влюбват, женят се и  живеят щастливо до края на дните си. Сватбата на нашенката с графа е в близките месеци. 37-годишната Мариела е плод на студентска любов между германец и българка. До 5-ата си година живее във Варна, откъдето е майка й, по професия лекар. После семейството се мести в Източен Берлин. Там Мариела посещава и актьорско училище, но минават доста години, преди успехът да почука на вратата й. Първият пробив е, когато преди 10 г. я ангажират за роля в криминален сериал по Едгар Уолас, продуциран от Ер Те Ел. Въпреки че работи упорито и дисциплинирано, Мариела е чест и желан гост на лъскави светски партита. Красавицата нерядко бе дама на различни благородници и богаташи по луксозни курорти и галавечери. Бурните купони вече са минало, откакто граф Патрик спечели сърцето й през ноември 2005 г. Сега актрисата е бременна в 4-ия месец, но не планира почивка в професионално отношение. Пред “Бунте” Мариела обяснява, че твърде дълго и упорито е работила за успеха си пред камерата, за да се откаже в името на светския живот. За Патрик товаще бъде първи брак, хубавицата вече има дъщеря - Изабела, на 7г. “От личен опит установих, че на един мъж не трябва да се има прекалено доверие. Човек не знае какво ще му поднесе животът. Аз съм отговорна за Изабела”, не крие преживяната горчилка Аренс. Бъдещият й съпруг обаче чака с ентусиазъм да стане татко. “Той ме пmопита дали мога да си представя да бъда майка още веднъж. Не бях мислила по въпроса, но спонтанно отговорих:  Да, разбира се! После всичко стана много бързо. През август разбрах, че съм бременна”, разказва Мариела. Точно сега кариерата й е във възход, но тя също се радва, че Изабела ще има братче или сестриче. “Винаги съм искала да имам още едно дете, са* мо трябваше да съм сигурна, че до мен е правилният мъж. Не ми се щеше накрая да се окажа сама с две деца”, споделя тя. С Патрик бързо установили, че са си лика-при-лика. И двамата са си поживели, събрали са опит с друп партньори и бурният светски живот с купони до зори няма да им липсва. “Определено сега съм по-спокойна, отколкото преди 5 г.н, признава Мариела. Графът спечелил съвсем сърцето й, когато бързо се сприятелил с малката й щерка. Той дори предложил да осинови Изабела. “Вярвам,че Патрик ще бъде фантастичен татко”, убедена е актрисата. Мариела дори ги сварила, докато Изабела учи графа как да коленичи, преди да поиска ръката на майка й.

Галина Минчева, в-к “Сега”

За семейството и близките на големия български поет Николай Лилиев (1885-1960 г.) се знае твърде малко.

В речници, енциклопедии и литературни истории пише, че той остава от малък сирак и с това се изчерпва неговата лична биография. Един от най-ярките представители на символизма у нас, наречен “брилянтен лирик”, има интересна родова история и житие. Професор д-р на филологическите науки Елка Константинова, която е негова племенница, разказва за фамилията на своя вуйчо. “Баба Кера и свещеник Николай Михайлов, родом от Стара Загора, са родители на Николай Михайлов (по-късно Лилиев) и на Божана Михайлова. Семейството на свещеника било на почит сред старозагорското общество. За съжаление свещеник Николай и Керана умират твърде млади - на около 30 години.” Така те оставят кръгли сираци двете си деца - Николай и Божана. Елка Константинова си спомня, че за сирачетата се грижат двете стари сестри на поп Николай - леля Руска и леля Мина.
Животът на децата може би щял да протече само между двете жени, ако съдбата не била решила друго. Когато Божана става на 16 години, получава предложение за женитба от един изключителен човек - Минчо Чакъров. Минчо бил учител по френски език и един от най-богатите хора в Търново Сеймен (днес град Марица). Специализира френски език и литература в Гренобъл и става инспектор в Стара Загора и широк социалист.
Той презирал собствеността

и раздал почти всичките си имоти на бедни и нещастни свои съграждани. Голямата си къща подарил на комуниста Георги Петров, който по-късно става главен обвинител в Народния съд. Като инспектор спасил от уволняване и комуниста Минчо Нейчев. След 9 септември 1944 г. Нейчев и Георги Караславов работят заедно в Държавния съвет на НРБ. Георги Петров и Минчо Нейчев не забравят доброто, което им е направил Минчо Чакъров, и след време се отблагодаряват по особен начин на своя приятел. Когато литературният критик и историк Георги Константинов, бащата на Елка Константинова, изчезва безследно в първите дни след 9 септември, Минчо взема внучката си и отива да търси помощ от предишните си приятели. Чакъров моли Георги Петров и Минчо Нейчев да освободят зет му. Така Георги Константинов е пуснат на свобода, но Елка дълги десетилетия не може да проумее каква е “вината на баща й”.
Истината за него тя разбира от един писател, бивш служител на ДС. Оказва се, че като заместник-председател на Съюза на българските писатели заедно със Стилиян Чилингиров Константинов трябва да посети Полша и да изрази своето възмущение за Катин, където през 1940 г. е разстреляно цялото полско офицерство. От нашите интелектуалци се е искало да кажат, че престъпленията са на Сталин, а не на Хитлер. (Това СССР признава едва през 1990 г. - бел. ред.) Потресен от всичко, което вижда през мрачната 1943 г., Георги се връща в България болен. Пред близките си споделя само, че такова нещастие не се побира в главата му. Не след дълго Константинов изчезва, а Елка носи дълго време

прозвището “дъщеря на фашист”

“Благодарение на дядо ми Минчо Чакъров, който беше трезв и разумен човек, нещата бавно се оправяха, но имаха тежки последици за цялото ни семейство”, казва проф. Константинова.
Деликатният Чакъров живял дълго време с Божана, без да я докосне, тъй като чакал тя да порасне и да се влюби сама в него. След години той признавал пред близките си, че в началото осиновил не само жена си, но и нейното братче Николай. Двете умни и красиви сирачета харесали на Минчо и той решил завинаги да се грижи за тях. Купува в София в квартал “Лозенец” къща на ул. “Мерхамлъ” 11 (днес ул. “Николай Лилиев”). Тук Минчо осигурява по една стая за всеки член от своето семейство. Раждат му се три деца - Василка, Мила и Георги. По-късно децата му имат свои деца и се налага трите нови семейства да живеят в три стаи. Николай Михайлов, известен вече като Лилиев, запазва малка самостоятелна стая в първия етаж на къщата. До края на живота си Минчо Чакъров го обича като свой брат. Лилиев умира обаче през 1960 г., преди зет си. Тогава никой не посмява да каже на Чакъров за смъртта му. Близките измислят лъжата, че той е заминал в дълга командировка, като драматург на Белградския театър.
Елка Константинова смята, че е добре всички роднини да живеят под един покрив, за да си помагат във всичко. Малката Елка харесвала най-много летните месеци, когато оставала в къщата сама със своя вуйчо Николай Лилиев. За разлика от другите той никога не взел отпуск от Народния театър. Работил в него като драматург без прекъсване от 1932 до 1960 г. Елка винаги готвела на Николай постни яденета, тъй като от 40-ата си година той станал вегетарианец. От своя страна, поетът се отблагодарявал на момичето, като го запознавал с най-новите си преводи. “Едно лято вуйчо ми чете своя превод на “Ромео и Жулиета”. Казваше, че трябва да измисли две песнички за Меркуцио и ги направи толкова звучни, че дълго време си ги тананиках. На въпроса на племенницата си защо нарича в един стих своята любима “Никоя и ничия”, Лилиев поклащал глава и казвал, че не е хубаво, дето се интересува от интимния живот на другите. “Ама вуйчо, казвали са ми, че като си бил на специализация във Франция, си имал голяма любов. Тази жена ли наричаш “Никоя и ничия?” “Не, отговарял Лилиев. Това стихотворение написах, преди да срещна жената, на която оставам верен.” “Баба ми Божанка знаеше много за

френската любов на брат си

Тя дори пазеше техни писма. После изглежда ги е унищожила, като прекалено лични”, предполага Елка Константинова.
Когато Елка и вуйчо й Николай се разхождали по софийските улици, момичето било удивено от един факт. Лилиев винаги носел в единия си джоб шоколадчета, в другия цигари, а в специална торбичка - и добре подострени моливчета. Тях той непрекъснато подарявал на своите близки и познати. И докато пред приятелите си Лилиев минавал за щедър човек, романтик, то пред близките си казвал: “Трябва да сте готови да живеете и с малкото, защото идват тежки времена. Но каквото и да е времето и каквото й да ви се случи, не бива да забравяте, че “Другият е по-важен от теб”.

Човек се нуждае винаги от нежна дума,

от внимание и трябва да сте готови да му ги дадете.” Лилиев е завършил Свищовската търговска гимназия, а след това и литература в Лозана. Под негово влияние тримата му племенници Веса, Мила и Георги завършват филология. Мила дори става актриса и специализира в театъра на Рейнхард. Нейният син, проф. Боян Данаилов, днес е преподавател по цигулка в Софийската консерватория. Двете дъщери на Веса и Георги Константинов - Елка и Божанка, завършват българска филология. Божанка Константинова е доцент по детска литература в СУ “Св. Климент Охридски”, а Елка е от 1952 г. в Литературния институт. Работила е като гост-лектор в Полша, била е там и пълномощен министър от 1991 до 1994. В момента преподава в НАТФИЗ на кукловоди лекциите “Древни митове, приказки на народите и западна детска литература”. В апартамента й на бул. “Васил Левски” живеят подобно в миналото, на ул. “Мерхамлъ”, три поколения - тя с двете си снахи, с внуци и с един двумесечен правнук. “Господ, изглежда, ме обича - казва проф. Константинова, - защото е голямо щастие да си под един покрив с най-близките си. И най-важното: всички се обичаме. Синът ми Васил е завършил театрална академия. Неговият син Георги следва кинорежисура, а дъщеря му Елка е една невероятно талантлива художничка. Така децата ми продължават традицията в нашия род- да са свързани с изкуството”, казва професорката.
Тя не мисли, че когато е била министър на културата е направила всичко, което е било по силите й. Уверена е обаче, че има още много книги, които трябва да напише. “Иначе ще продължа да сънувам вуйчо Николай и татко. Те искат да ми напомнят, че ме чака още много работа”, споделя Елка Константинова.

Йорданка Трополова, сп. “Български дипломатически преглед”

Точно преди 50 години в с. Габарево, Казанлъшко, умира Елеонора Албертова Крюгер (Нора) – една от най-загадъчните личности от средите на руските емигранти, намерили пристан в България след Октомврийската революция.

Повод да обърнем внимание на дипломатическата общност към нейната съдба е тиражираното през 1993 г. и поддържано досега от българските медии сензационно предположение, че под това име в продължение на 32 години у нас е живяла Анастасия – дъщерята на руския император Николай II.

Поканихме журналистката Йорданка Трополова, която лично е познавала Нора, да хвърли светлина върху живота на тази необикновена жена.

Мистерията в сянката на двуглавия орел

Съгласих се да опиша моменти от драматичната история на Нора не за да раздухвам сензацията. От 1920г. много историци, журналисти и писатели от цял свят са се опитвали, макар и безуспешно, да изяснят фактите около последните дни на император Николай II и семейството му. След 1993 г. у нас също излязоха десетки вестникарски публикации, а през 1998 г. и две книги: „Романови – краят на една мистерия“ от старозагорската журналистка Донка Йотова, и „Тайната на Николай II“ от следователя Благой Емануилов. В момента той завършва втора книга – „Николай II и конспирацията на века“, в която лансира две версии. Първата – за да спаси наследника си Алексей и една от дъщерите си, доста преди разстрела царят ги подменя с двойници, а истинските са изведени от Русия. И втората – че екзекуцията на царското семейство не е дело на болшевиките, а плод на международен заговор.

Моята цел е друга. Ако е възможно, да предизвикам интереса на дипломатическите среди, за да помогнат най-после да бъде разкрита и казана цялата истина за тази мистерия на отминалия ХХ в. Държавниците, политиците и дипломатите на няколко държави го дължат най-напред пред народа на Русия, след това – пред европейската и световната общественост. И това е наложително, защото след американския филм „Анастасия“ (1956) в края на 90-те години продуцентската къща 20th Century Fox пусна и анимационен филм-приказка „Принцеса Анастасия“, чрез който на подрастващите от цял свят се внушават отново неистини за съдбата на една историческа личност. А това е вече престъпление пред историята!

Абсурдна хипотеза или версия, близка до истината

Тя се появи за пръв път на страниците на казанлъшкия вестник „Седмични новини“ (бр. 1 от 22 март 1993г.) под заглавие: „Царски ли са двата гроба в Габарево?“ Нейният автор – писателят д-р Димитър Няголов, невролог в Казанлъшката болница, е син на габаревския свещеник Христо Няголов. Повод за публикацията е статия, отпечатана във в. „Труд“ (бр. 8 от 11 януари 1993 г.), че през 1991 г. от общ гроб край Екатеринбург са извадени скелети, в които – по данни на френското списание „Експрес“ – чрез сравнителни генетични изследвания са разпознати останките на император Николай II, съпругата му и три от дъщерите им, разстреляни на 17 юли 1918 г. Не са намерени останките на две от царските деца – Алексей (роден през 1907 г.) и Анастасия (родена през 1901 г.).

Вестта предизвиква развълнувани коментари в дома на стария свещеник. Дъщеря му Мария припомня на брат си Димитър тайнствени разговори, които са чували в детството си. „Напиши за някой вестник това, което знаем!“ – настоява Мария. След дълги колебания и опасения да не стане за смях д-р Няголов прави някои справки в общинските и църковните архиви, за да подкрепи версията си, и най-сетне решава да сподели публично тайната, която семейството е пазило повече от 40 години. Двата гроба, за които става дума в статията му, са на Елеонора Албертова Крюгер (Нора), починала на 20 юли 1954 г., и на Георги (Жорж) Жудин, починал през декември 1930 г. И тъй като според габаревци той е бил брат на Нора, логично е под това име да се е криел и изчезналият принц Алексей. Антропологът проф. Йордан Йорданов, сравнявайки снимките на 13-годишния Алексей и 18-годишния Жорж, също твърди във в. „Дума“ от 16 март 2001 г., че те са едно и също лице!

Прозренията на една историчка

През 1947 г. австрийката Шарлота – жена на адвоката Николай Ганев от Габарево – заживява в селото с малкия си син Жоро. „Беше много мила, приятна жена. Казвахме й Лоте. Сприятелихме се. Тя много се сближи с жената на доктора, г-жа Нора. Споделяше, че си говорели на немски, който Нора владеела „като майчин език“ (запомнете това твърдение на Лоте!). За съжаление Шарлота и съпругът й се разведоха и тя стана монахиня в манастир край Велико Търново. Не се задържа много там – постъпи на работа в Калофер, започна често да идва в Габарево. Поднови приятелството си с нас и с Нора. Ходеше често при нея и понякога ни подхвърляше: “Нора носи голяма тайна!” – разказа ми леля Недялка, почти 90-годишната вдовица на свещеник Няголов.

В Калофер Шарлота общувала с уредничката на музей „Христо Ботев“ Василка Кертева – високообразована жена. Тя проявила жив интерес към личността на Нора, Лоте ги запознала и няколко пъти се срещали в Габарево. През 1949 или 1950 г. Кертева заминава в служебна командировка до Съветския съюз да издирва в музеите материали за дейността на Христо Ботев. Там попада на една от последните снимки на царското семейство. Лицето на момичето най-вдясно (Анастасия) – продълговато, с големи умни очи, единствено от четирите дъщери с бретон над челото, й се струва познато – вече го е виждала някъде. Накрая се сеща: „Ами да, в Габарево!“ Когато се връща в Калофер, предлага на Шарлота да отидат при Нора. Разговарят, тя я наблюдава внимателно и когато си тръгват, казва на Шарлота: „Знаеш ли коя е госпожа Нора? Това е Анастасия – дъщерята на Николай II!“ Тези нейни думи и категоричното º твърдение, че по снимки и по рождени дати Анастасия и Алексей съответстват на Елеонора и Жорж, Лоте споделя под секрет със свещеническото семейство. Но това са неща, за които е опасно да се говори в онези времена. И прозрението на историчката е съхранено в конспиративно мълчание четири десетилетия…

Много емоционално и настървено с разплитането на загадката се зае следователят Благой Емануилов, родом от с. Габарево. С разкриването на истината се ангажира и екип от научни работници. Целта им беше да извадят останките на предполагаемите царски деца, за да бъдат подложени на идентификация чрез ДНК анализ. За съжаление от 1956 г. старото селско гробище е превърнато в парк, което затрудни задачата им. През юли 1995 г. антропологът проф. Йордан Йорданов от София и доц. Мария Грозева, съдебен лекар в Стара Загора, с разрешение от БАН и окръжната прокуратура разкриха два гроба, но бе изразено съмнение, че не са търсените. По-голям успех постигна Благой Емануилов. На 14 септември 1996 г. той попадна на скелети, останки от дрехи и вещи, които безспорно доказват, че са на Нора и Жорж. Емануилов ги прибра под ключ неизвестно къде и оттук нататък започна абсурдният конфликт кой, къде и как да ги изпрати за анализ, откъде да се намерят средства и пр. В този стремеж да се монополизира разкриването на истината, необяснимо защо не се намесват и досега нито българската, нито руската държава. Но това е друга история…

Отзвукът

Лансираната версия беше посрещната различно – едни я приеха с огромно любопитство, други я намериха за абсурдна, дори я нарекоха „кьорфишек“ (в. „Дума“, бр. 181, 4.08.1995 г.), а най-много бяха скептиците. И не без основание.

След разстрела на царското семейство плъзва слух, че някои от царските деца са се спасили. (Основание за него дава секретна телеграма на Ленин, изпратена ден след това до Съветите в Русия: „Издирвайте изчезналата Романова!“) Оттогава над 50 самозванци по различно време са предявявали претенции, че са наследници на Николай II. Най-фрапиращ е случаят с Анна Андерсън, която през март 1922 г. обявява, че е Анастасия. Но след 64-годишни заблуди, едва когато Андерсън умира, с ДНК анализ се установява, че тя е била подставено лице и в действителност е полякинята Франциска Шанковска.

Според историка Владлен Сироткин грузинката Наталия Бeликадзе е Анастасия. Дори от български женски манастир дойде мълва, според която монахиня от руски произход изповядала преди смъртта си, че е княгиня Анастасия. Има и лъжеалексеевци – например някой си Хейно Тамет от Ванкувър. Живеещият в Испания принц Алексис д’Анжу дьо Бурбон-Конде Романов-Долгоруки пък твърди, че е внук на оцелялата княгиня Мария (съществува версия, че спасената е не Анастасия, а Мария) от дъщеря º Олга-Беата. Той умира в Испания през 1995г. на 46-годишна възраст, без да дочака ДНК анализ от лабораторията на д-р Питър Гил в Скотланд ярд.

Всичко това дава основание на нашенските скептици да кажат: „Е, защо да не си изфабрикуваме и българска Анастасия?“ И все пак… Ще направя опит за портрет от натура на Нора – такава, каквато я видях през 1949 г.

Габаревската „графиня“

Бях 11-годишна, когато семейството ми попадна в Габарево (1946). Баща ми бе пратен да оглави клона на Българска земеделска и кооперативна банка в селото, а майка ми бе назначена за учителка. Една от първите „тайни“, която ми повериха новите ми съученици, бе, че вземат уроци по някои предмети при жената на „руския доктор“ г-жа Нора, която била „полска графиня“ (с такава легенда тя се легализира, когато през 1922 г. пристига в Габарево). Местните преподаватели се отнасяха ревниво към тези частни уроци. Може би смятаха, че се поставят под съмнение компетенциите им или пък се бояха, че Нора, за която се говореше, че води странен начин на живот, може да повлияе зле на питомците им. Кой знае? Но беше истина, че всеки ученик, „разобличен“ да посещава Нора, тутакси изпадаше негласно в учителска немилост. Признавам, че въображението ми бе пленено от странно звучащото й име, от пълните с обожание разкази на децата за нея и особено – от благородническото º потекло. Но когато три години по-късно амбициите на родителите ми да се подготвя по-солидно за градската гимназия ме присъединиха към потока на „частните“ ученици на г-жа Нора, трябваше да се простя с романтичните си представи за нея. За да възприема постепенно по-земния й, по-несъвършен, но затова пък много по-драматичен образ.

Първата ми среща с Нора беше разочароваща и дори шокираща. Посрещна ме висока, кокалеста и мършава жена, доста състарена за възрастта си (била е на 50). Късата й светла коса имаше странна прическа – бухнала над ушите като перука, с подвит бретон над високото чело. Лицето й беше синкавобледо и подпухнало. Облечена бе с артистична небрежност – панталон от кадифен рипс и пуловер с висока яка, около която бе намотан копринен шал. Край нея тичешком се изниза и ме залая голямо расово куче, но тя го сгълча строго и то изчезна с подвита опашка. Порази ме гласът й – носов и гъгнещ, сякаш излизащ от рог.

Сигурно съм изглеждала доста втрещена, защото Нора се усмихна леко, потупа ме окуражително по гърба и ме въведе в дома си. Превърнала беше служебното лекарско жилище на втория етаж на амбулаторията в своеобразен колеж – втора смяна на селското училище. Тук идваха както отчаяни двойкаджии, така и отличници, решили да научат повече по любимите си предмети. Приемаше и едните, и другите. Освен френски и руски език преподаваше математика, история, дори българска граматика, а момичетата учеше и на добри обноски, машинна бродерия, кулинария. Правеше го безплатно – не вземаше пари от никого.

Нора беше необикновена, изключително образована за времето си жена. Имаше енциклопедични познания, владееше няколко езика, учила бе живопис, свиреше на пиано. В обноските й прозираше изтънчен аристократизъм. Всичко това би могла да получи само в много богато благородническо семейство. Тя се отличаваше и с култивирана сдържаност, дискретност и достойнство Сега си давам сметка, че едва ли в Габарево е имала равностойна среда за пълноценно общуване. Затова може би остана до края на живота си самотна и неразбрана. Впрочем най-точно се изрази преди години нейната кръщелница Мариана от Казанлък: „За габаревци Нора е била винаги нещо като извънземно!“

Свитата
По твърдение на съвременници на събитието най-вероятно през лятото на 1922 г. в с. Габарево, Казанлъшко, се заселват един след друг няколко руски емигранти. Пръв се появява Пьотр Александрович Алексеев, когото бързо побългаряват на Петър Алексиев. Настанява се на квартира при самотни възрастни хора. В общинския регистър срещу името му е отбелязано: „Роден на 15 януари 1884 г. в гр. Смоленск, Русия.“ Заявява, че е доктор. След като успява да излекува няколко от местните болни, комисия от лекари проверява медицинските му познания, признава правоспособността му и д-р Алексиев е назначен да обслужва 14 села със седалище Габарево. Около месец след него пристига изящна и красива млада жена в елегантна лятна рокля. В общината се записва като Елеонора Албертова Крюгер, 24-годишна, родена в Петербург. В графата народност думата „рускиня“ е поправена на „полякиня“. Д-р Алексиев я посреща като близък човек – обръща се към нея с „Нора“, приема я да живее в същата къща. Нора споделя с габаревски жени, че е дъщеря на руски дворянин и полска графиня, но никога не споменава имената на родителите си. Нито веднъж! Разказва също, че е била омъжена, съпругът и детето й загинали, а тя се спасила с бягство от Русия.

Две неща в нея правят впечатление: гъгнещият й говор и неизменното копринено фишу, намотано край врата й. Понася се слух, че при бягството по нея е стреляно и тя е ранявана. Според едни – във врата, и са повредени гласните й струни, според други – в гърдите, а трети смятат белега на едната й буза за рикошет от куршум. Нора никога не разкрива истината.

Два месеца след нея пристига Митрофан. Отсяда при доктора и Нора. Започва да им готви, но не се застоява – заминава някъде и вече не се връща. Вероятно по същото време пристигат още трима белоемигранти – Матвей, Яков и Сергей, които също заживяват в Габарево и дори създават семейства. На пръв поглед те са слабограмотни, хора от простолюдието. Но при внимателно наблюдение габаревци установяват, че те – както Нора и д-р Алексиев – не говорят нищо за произхода и миналото си и крият истинската си самоличност. Може би имат специална задача – да бъдат на разположение (нещо като свита) на особено важни особи?

Съжителството на Нора и д-р Алексиев под един покрив започва да смущава патриархалните нрави в Габарево. За да не предизвикват общественото мнение, те се венчават на 26 септември 1924 г. В църковната книга е записано, че той е 40-годишен, ерген, тя – 25-годишна, вдовица. Въпреки че заживяват семейно, цялото село е убедено, че бракът им е фиктивен и неконсумиран. Очевидно е, че аристократичната Нора го превъзхожда по потекло, а и той се държи с нея не като влюбен мъж, а със страхопочитанието и предаността на телохранител към своя господар. Може би именно такава е била неговата роля – да бди над здравето и живота й – като се има предвид, че е болнава, може би тежко ранявана и със склонност към сомнамбулни разходки нощем (от същото е страдала и княгиня Анастасия!). Следователно не толкова морални мотиви, а наложителното му постоянно присъствие до нея е причина за този странен брак.

Месеци след венчавката им при тях пристига младият руснак Георгий Павлович Жудин, когото наричат Жорж. Бил висок и слаб, болен от туберкулоза. Умира млад на 27 декември 1930 г. Нито Нора, нито Жорж афишират, че са брат и сестра, но хората забелязват, че тя е изключително привързана към него. Посажда на гроба му два бора и редовно ходи там да полива цветята. А след смъртта й, вероятно по предварителна нейна поръка, я погребват от дясната му страна, както е прието в руската традиция за хора, свързани с кръвно родство.

Още един „пришълец“ се присъединява към странната емигрантска групичка – Константин Павлович Жудин. Съдейки по имената, би трябвало да е брат на Жорж, но нито един човек в Габарево не остава с такова впечатление. Нещо повече, на гърба на обща снимка на четиримата с други руски емигранти пред манастира в Шипка самата Нора назовава Жорж Жилин, а Константин – Жило. Не иска ли да остави следа, че и двамата не са с истинските си имена?

Няколко месеца по-късно Константин Павлович заминава в София и постъпва на работа във френското посолство. Двамата с Нора кумуват на сватбата на габаревката Лалка Вълчева в София на 15 октомври 1939 г.

Каква е ролята на тази „свита“ от съвършено различни хора, гравитиращи около Нора и Жорж? Версията на следователя Благой Емануилов е, че те наистина са принц Алексей и княгиня Анастасия и всеки от спътниците е имал определена роля, свързана с опазването на живота и тайната им. Вероятно Митрофан е имал задача да се увери дали са настанени в подходяща среда, чувстват ли се надеждно защитени от легендата си и се е върнал да докладва за това където трябва. А Константин Павлович – да им осигури френска протекция за безопасност от ликвидиране, докато в Западна Европа се разиграва фалшивата карта с подставената Анна Андерсън, чрез която съветска Русия се домогва до намиращите се в чуждестранни банки огромни парични средства на Николай II.

Които и да са били Нора, Жудин и Алексиев, те са оставили добри спомени в сърцата на габаревци. Със специални табелки два стола на първия ред в читалищния салон в Габарево са запазени символично за Нора и д-р Алексиев, а в некролога, издаден преди 10 години (за 40-годишнината от нейната и 30-годишнината от неговата смърт), габаревци са записали следните прочувствени думи: „Несретници на емигрантската съдба, тези високоблагородни люде намериха тих пристан в Габарево и безкористно дариха неговото население с плодовете на своя хуманен професионализъм и високи нравствени ценности.“ По инициатива на следователя Благой Емануилов в Габарево е основана фондация „Принц Алексей и княгиня Анастасия“…

Свидетелства в подкрепа на версията
За всякакви невероятни слухове хората казват: „Има си крушка опашка!“ Така е и с версията Нора–Анастасия. След публикуването й Петър Христов Петров от Каварна изпраща писмо до медиите (април 1993), в което излага факти в нейна подкрепа. То е поместено едва през 1995 г. в бр. 28 на старозагорския вестник „Днес“ и разказва следното: През юли 1953 г. – тогава 16-годишен ученик – Петров попада в болницата в Балчик и лежи в една стая с белогвардееца Петър Замяткин. Опасявайки се, че няма да оживее, руснакът му поверява странна история. Като подпоручик от ескадрона за охрана на царското семейство се ползвал с доверието на Николай II. Един ден бил повикан от царя и в присъствието на военния министър и духовно лице му била поверена отговорна тайна мисия – да изведе две от царските деца – Алексей и Анастасия, и да ги скрие в родното си село близо до Одеса, докато дойде специален пратеник да ги вземе, ако нещата „се оправят“. Дали му пари, злато и скъпоценности и той отвел децата, преоблечени като селянчета. Но последвал разстрелът на царското семейство, пратеник така и не дошъл и тъй като било опасно да останат в Русия, решили да избягат с кораб, отплаващ от Одеса за Александрия. В последния момент на пристанището пристигнала червена кавалерия и започнала стрелба по пътниците на палубата (той предполагал, че целта била Анастасия).

Куршумът прострелял кучето, което тя държала на гърдите си, а нея само ранил. След много митарстване – от Турция в Сърбия и оттам в България – пристигнали в София. Тук момчето се разболяло и го настанили в болница, където Замяткин се сближил със заможен пациент от Казанлък. Той предложил да настани бездомниците в къща на свои познати в село, близо до Казанлък (Замяткин обаче не споменал името на селото).

Тръгвайки по тази следа и въз основа на някои съпоставки, включително и графологични, следователят Емануилов прави предположението, че Замяткин и габаревският Сергей (Серго) са едно и също лице.

Верността на разказаното от Замяткин се потвърждава и от литературен източник. Писателят Константин Паустовски работи в началото на 20-те като журналист в Одеса. В книга трета на 6-томния му сборник „Повест за живота“ (1968, превод Атанас Далчев), в главата „Последният шрапнел“ срещаме описан същия епизод за престрелка на пристанището някъде през февруари 1920 г.

В една от легендите за бягството си от Русия (той разказва няколко) д-р Алексиев споменава, че е бил на параход, тръгващ от Одеса, и е помогнал на ранено от изстрелите младо момиче. И още един отзвук, подкрепящ версията на д-р Няголов: във в. „Чирпански новини“, бр.20 от 13 юли 1998 г. бившият кмет на Чирпан Петър Попдимитров пише, че белогвардейският офицер бай Сашо Руснака, с когото работел в читалището, обещал (било около 1959-1960 г.) да му повери тайна, от която щяла да му „хвръкне шапката“. Но споделил само, че в с. Габарево, Казанлъшко, има „важни за Русия гробове.“ После починал и отнесъл тайната в гроба…

Митове и реалност
Колкото по-дълбоко се ровя в паметта си от миналото, толкова повече се убеждавам, че някои моменти от живота и социалните контакти на Нора, Жудин и Доктора са останали извън полезрението на габаревци, поради което те са съчинили свои обяснения-митове. Иска ми се да ги отделя от реалните факти.

Първият мит: Тримата избягвали всякакви срещи и контакти със сънародниците си – висши офицери белоемигранти, живели в пансион на Международния червен кръст в с. Шипка, Казанлъшко. Но на снимки, правени през 1928–1929 г., те, заедно с неразделното си куче, са пред храм-паметника именно сред своите сънародници.

Вторият мит: Нора била високомерна и не контактувала с местните хора. Абсолютно невярно. Стефан Дженанов – син на един от габаревските първенци, ми разказа, че през 1931–1932 г., той, двамата му братя и сестра му Анка били в една компания с Нора и д-р Алексиев, лете правели туризъм из Стара планина, устройвали си пикници край Тунджа, в празнични дни ходели на танци в Павел баня. Години наред Нора общувала охотно с интелигенцията и селските жени от Габарево. Запазени са снимки от участието й в курса по машинна бродерия, организиран от фирмата „Сингер“, от откриването на жп линията Карлово–Тулово и др. Успях да издиря адреса на Анка Джананова-Смит, която по време на войната следвала зъболекарство в Германия, омъжила се за американски офицер и живее в щата Джорджия. На прекрасен български език тя ми написа трогателни спомени за Нора – включително, че й е изпращала ноти, а на д-р Алексиев – струни за китара.

Третият мит: След идването на войските на Червената армия в България Нора се изплашила панически и се затворила като отшелничка вкъщи. Оказа се пълна измислица. Очевидци ми разказаха, че когато в селото разквартирували руски военни части, сред които имало медицинска сестра и аптекарка, Нора се срещнала с тях и заедно с други жени от Габарево прекарали незабравими часове!

Вярно е, че към края на 40-те години Нора се бе затворила в себе си, но причините едва ли са били политически. Защото дори в един такъв период на изострена политическа подозрителност и „бдителност“ габаревци по никакъв повод не са третирали нея и д-р Алексиев като белоемигранти или не дай си Боже – като „класови врагове“. Габаревската интелигенция беше на висота! С подчертано русофилските си убеждения и широта тя не би посегнала на едни от най-полезните и уважавани личности за селото. Що се отнася до обикновените селяни, чувала съм, че са се отнасяли към Нора с изключителен респект. Дори когато я срещали на улицата, спирали каруците си, за да й сторят път.

Четвъртият мит: Нора през всичките 32 години на престоя си „не била мръднала от Габарево“. Но има безспорни свидетелства, че през 1936 г. по време на олимпиадата в Берлин тя е заминала там и останала почти година. Версията е, че габаревският търговец на розово масло Лалю Колев и неговата съпруга – германката Елка, са я поканили да рисува картини за дома им.

През октомври 1939 г. тя заминава за София да кумува на Лалка – дъщеря на нейна близка от Габарево. Прави й чудесен сватбен подарък – сервиз за хранене от баварски порцелан, който Лалка е запазила като семейна реликва. Когато го видях в дома й, си помислих: „Колко крехък е човекът! Порцеланът е оцелял, а Нора отдавна е станала на прах!“ Тя често гостува на младото семейство в София, посещава музеи, библиотеки, ходи на театър, опери, концерти, поддържа връзки с някои издателства, за които превежда от френски език.

Петият мит: Може би той е най-близък до реалността. В селото се говореше, че вземала опиум. Не съм виждала да го прави. Помня само, че пушеше дълги цигари с особен мирис, и пълните с угарки пепелници в дома й. Но от бивши нейни ученици, които по-дълго са се задържали край нея, научих, че всяка есен получавала от Петричкия край шоколадоподобен извлек от мак, подобен на калъп домашен сапун. Правела си малки топчета от него и ги гълтала. Сега си давам сметка, че някои кризисни моменти, които все по-често я спохождаха – разсеяност, депресия, нервност, безсъние, тремор на ръцете – са били може би симптоми на наркотичен глад.

През последните години от живота си Нора имаше вид на жена, изтляваща бавно и мъчително от някаква скрита болка. Каква точно – увредено сърце, климактерична агония на неосъществила се жена, зависимост от дрогата, неизлечима носталгия по всичко свидно, което й е било отнето в зората на младостта й, или кошмарите, които са я карали да броди нощем като сомнамбул? Кой е продължавал да я преследва в сънищата й? Мисля, че никой не разбра. Но дори скрита зад кулисите на социалния живот, Нора даваше отпечатък върху него с интелекта си – понякога я молеха да нарисува декорите за театрална постановка, да гримира артистите самодейци. А ако в казанлъшките средни учебни заведения се говореше, че от всички селски деца, дошли да продължат образованието си, габаревските са най-подготвени по езиците и математика, несъмнена заслуга имаха уроците на госпожа Нора!

Докога ще се крие истината?
След като се уверих, че поне до началото на 40-те години Нора е поддържала активни социални контакти, започна да ме измъчва въпросът: ако е била Анастасия, възможно ли е да не е споделила с никого истината за себе си? И все повече се убеждавам, че тя го е правила. Нещо повече – отчаяно е дирила начин да подскаже, че най-сетне е време да бъде идентифицирана – особено ако е разбрала за появата на Анна Андерсън. Но никой не е вникнал в символиката на жестовете й. В онези години истината би била толкова опасна и шокираща, че никой не би посмял да й повярва и да я подкрепи. Пред много от учениците си тя започва да „изпуска“ отделни многозначителни фрази: че е живяла в царски дворец, че е къпана в златно корито, че прислужнички са я обличали, ресали и са й рязали ноктите. А ето как картината с полски цветя, рисувана и подарена от Нора на нейна ученичка, бе разтълкувана от хората, обсебени от нейната загадъчност: мак – Мария, овес – Олга, тинтява – Татяна, синчец (васильок) – Царевич, лайка (ромашка) – Романови. Вероятно по тази картина Шерлок Холмс веднага би идентифицирал Анастасия. За разлика от съвременните детективи, които предпочитат да пазят гордо (а може би гузно) мълчание.

И още нещо – при положение, че по традиция руската аристокрация е говорела официално френски език, ми се стори странно, че тя е владеела немски „като майчин“. Но за Анастасия това би било обяснимо – царицата майка – Александра Фьодоровна, е германската принцеса Аликс фон Хесен-Дармщат! А фактът, че никой не си спомня да е преподавала немски, може да означава, че го е знаела добре говоримо, но не и граматически. Ами любовта й към кучетата – Рекс, Тангра, Беба, Джими, Джони? Красиви, породисти, те я съпътстват цял живот. Не е ли за нея кучето символ на спасения й живот, след като в парахода то умира от куршума, предназначен за нея? За името на нейния и на Жорж кокер шпаньол Марон (същото куче е имал и принц Алексей!) Благой Емануилов прави анаграма и се получава „Роман“! Не е ли това подсказване за произхода им?

Но най-вероятната следа е Василка Кертева. Не е ли била тя посланик на Нора, вик за помощ към родината да не я погребва, да се сети за нея? За съжаление най-близките приятелки на Нора – Лоте, Кертева, Анка, Лалка, вече не са между живите, за да дадат отговор на много въпроси. Например твърде странно е почти едногодишното й пребиваване в Берлин. Трудно ми е да повярвам, че един толкова горд и достоен човек като Нора би влязъл в ролята на „домашен“ художник при някакви си български новобогаташи! Не е ли отишла с надеждата, че германците може би са спасили майка й и други членове на семейството и че би могла да ги издири, макар и легализирани с легенди? Впрочем италианският вестник „Стампа“ е лансирал версия, че в резултат на заговор между болшевики и монархисти императорското семейство е изведено от Русия и живяло пръснато в изгнание в пълна тайна. Това би могло да обясни нелепите на пръв поглед опити да се направят негодни за идентифициране труповете на царското семейство чрез заливане с киселини и изгаряне, след като цяла Русия знае за разстрела.

Ако се нанижат една след друга всичките тези брънки от съвпадения, би могла да се оправдае депресията на Нора в последните години от живота й, когато открива, че всъщност никой в родината й вече не се интересува от нея и предпочитат да я считат за мъртва. „И досега руснаците не искат да признаят, че костите на две от децата на Николай II не са намерени и в руската преса продължава да се лансира версията, че двата липсващи скелета са намерени изгорени в отделен гроб“ – твърди следователят Емануилов.

Като журналист и общественик аз също съм изненадана, че Русия не прояви интерес към двете ексхумации в Габарево. А ето какво сподели д-р Няголов: „Писах за това, и то неколкократно, до монархически дружества в Русия. Някои въобще не отговориха, а тези, които все пак изпратиха отговор, ни съветваха да не се занимаваме с този въпрос или заявяваха, че не проявяват интерес към случая. Това ме кара да мисля, че там вероятно знаят вече истината за Алексей и Анастасия. Но след като вече се дава достъп до секретните архиви, не виждам причина да се крие истината, каквато и да е тя.“

Не знам колко трудности и отрицателни емоции донесе на изследователите това ровене в гробовете. На мен дори разравянето в спомена ми донесе болка. Защото вече от висотата на годините си осъзнах: независимо дали е била княгиня Анастасия или полската графиня Елеонора, г-жа Нора беше една жестоко ощетена от живота жена. Изтръгната от естествената си среда, запратена далеч от родината си, омъжена по принуда за нелюбим мъж, изпаднала в зависимост от пагубната дрога, тя си отиде от този свят огорчена от човешката нетактичност, завист, простотия и неблагодарност – самотна и неразбрана. Нейната съдба е всъщност част от драмата на милиони човешки същества, станали жертва на социалните сблъсъци през бурния ХХ в. Бих искала да призова хората, работещи на дипломатическия фронт, когато сядат на масата за каквито и да било преговори и вземат писалката, да помислят, преди да сложат подписите си, защото може би с тях трасират съдбите на хиляди хора.

И все пак целият живот на Нора в малкото подбалканско селце е доказателство, че една благородна, ерудирана и щедро надарена личност – дори и когато историята й е отнела всякакъв шанс – винаги оставя трайна диря след себе си…

Христо Капитанов (публикация от 1936 г.), текстът е взет от сайта lupu.dir.bg 

Василий Лупу е един от най-видните молдавски князе, князувал продължително дълго време (1634 - 1653) на Яшкия трон, издигнал престижа на Молдовското княжество* пред Високата порта и съседните държави.

В румънската историография съществуват големи противоречия относно народностния произход на този княз. Напоследък немският историк Франц Бабингер, след дълги и упорити изследвания, установи с две съобщения пред Румънската академия в 1927 година, че Василий Лупу действително е роден в село Арбанаси, но не в това до Търново, както погрешно мислеха румънските историографи, а в това при Разград, наречено Бей-арнаутлар или Голямо Арбанаси, а днес прекръстено Пороище. От името на селото - Арбанаси, се вадеше заключението, че Василий Лупу е от албански произход. Обаче днес вече е установено, че в това село е имало заселници македонски българи от Костурско.

На 10 май 1634 г. Василий Лупу е назначен за молдавски княз от Високата порта срещу големи парични суми. Като такъв той престоява близо 20 години, което е било рядкост по онова време. Василий Лупу е показал особен интерес към своята родина България и към всичко българско.** В това няма нищо чудно, защото Василий Лупу не само че произхожда от родители българи от село Пороище, но и сам е роден в това село през 1597 г.

Още баща му Никола Кочов показва живо внимание към българския манастир “Зограф” в Света гора. В една черква в молдавския град Васглуй е намерена позлатена сребърна чаша (потир) с български надпис, който гласи, че е подарена от бащата на Василий Лупу през 1630 г. за църквата “Св. Георги” в Зографския манастир. Тази традиция на бащата продължава и синът. През 1641 г. Василий Лупу подарява на Зографския манастир няколко чифлика отвъд реката Прут, т. е. в Бесарабия. На 26 март 1651 г. той подарява пак на Зографския манастир богатия румънски манастир “Добровец” с обширните негови имоти.

С големи жертви към Цариградската патриаршия Василий Лупу сполучва да вземе мощите на Св. Параскева, които са били символ на българското величие и са свързани с най-големия възход на Българското царство през времето на Иван-Асен II, който ги е пренесъл в Търново, поради което и светицата наричат Света Параскева Търновска. Именно тях поискал през 1641 г. молдавският княз и ги поставил в построения от него храм “Три светители” в Яш на 13 юни 1641 г.* В тази църква се намират княжеските гробове на Василий Лупу, неговата първа жена Тудоска и синът им Стефан Вода.

При храма в Яш Василий Лупу създава училище и установява първата печатна преса през 1639 г., където е издадена първата печатна книга в Молдовското княжество, а през 1640 г. той открива там академия “Василиана” - висше училище за латински и славянски езици.)

Василий Лупу не забравя и своето родно село. В специално решение на Цариградската патриаршия селото Арнауткьой до Разград, днес Пороище, е било извадено от властта на владиката от Червенска епархия и освободено от всякакви парични и други задължения към нея, като го обявяват за “патриаршеско и ставропигално място”, което е било особена чест за него време. Също така той нарежда да се отпечатат редица църковни книги на български език, предназначени за отвъд Дунава.

Василий Лупу е починал през април 1661 г. в Цариград. Княжеските гробове на Василий Лупу, неговата първа жена Тудоска и синът им Стефан Вода се намират в построената от Василий Лупу църква “Три светители” в Яш.

Този бележит българин е бил полезен не само за Молдавия, но и на своя български народ.

Бележки:

* Княжество Молдова се създава към средата на ХIV век с главен град Яш. От 1387 до 1497 г. било васално на Полша, а след 1511 станало васално на Турция.

През 1594 г. Михаил Храбри преминава Дунава и достига Разград, като в неговита войска е участвала и българска доброволна конница.

** Маргос, А., “Полъх от вековете”, в. “Народно дело”, В., 1975 г.: “Варна се е славила в миналото с многобройните си чешми, някои от които уникални архитектурни паметници. Такива са били чешмата при старата пристанищна порта и особено тая, която се е намирала пред сградата на днешната опера.

Една от забележителните чешми на града е била “Богдановата”. Тя се е намирала в един от най-живописните кътове на града - “Вароша”, недалеч от Римските терми. Засенчена под широката корона на вековен кавак, от нейния чучур е бликала изобилна, студена и пивка вода. По предание, запазено сред старите варненци, чешмата била построена със средства, дадени от Богдан бей. Върху чешмата били вградени два надписа, които по-късно са прибрани от братя Шкорпил във Варненския музей, където се съхраняват и досега. Тяхното съдържание осветлява историята на чешмата.

Първият надпис, който е изсечен с релефни църковно-византийски букви, гласи: “С благодатта и милостта на висшето провидение, аз, Василий, господар на цяла Молдовлахия, помолен от много жители на Варна, поради липса на вода, която ги измъчва, и от милост към християните дадох сто турски лири, за да се направи това добро дело и да се отличава от светилищата на преславна Варна. Това го направих, както те желаеха не само с мои разноски, но и с иноверни. Всичко, както се е почнало, така се е и свършило. Вие, които пиете, споменете и Бога и помолете опрощение на нашите грехове. Година на Спасителя 1646, ноември 5.”…”

Родословното дърво на семейство Нейкови от някогашното с. Арабаджиево (сега Коларово) включва общо 1811 имена.

Уникалният документ с размери 2,40 на 1,40 метра ще бъде показан на изложбата “Моето родословие - кои са дедите ни?”, която отваря врати в края на месеца в Националния исторически музей.
Автор на фамилното изследване е Жельо Тенев. “Знам си корените до девето коляно”, хвали се с усмивка 69-годишният краевед от старозагорското с. Коларово. А сред предците му е и авторът на “Видрица” поп Минчо Кънчев.

“Ако не беше “Видрица” на нашия поп Минчо Кънчев, никога нямаше да стигна до корените на семейството ни”, признава Жельо Тенев. Той прочита първата книга на своя прочут родственик още преди две десетилетия. Тогава видяха бял свят самородните записки на попа бунтар от Коларово за дните на робството и турските зандани в Диарбекир.
Колко пъти е прехвърлял тези грапави, но истински случки за “турските варварщини и българските опачини”, както сам авторът ги определя, Жельо вече не може да си спомни.
Пожълтелите страници с протрит на места текст показват, че в техния дом “Видрица” е била семейната библия. Тъкмо в нея краеведът среща и скъпоценно свидетелство за един от своите предци.
“… Най-напред вари и знамето носи Теньо Господинов, когото в този ден пред бюрото го удариха с камен в главата, та му пробиха черепа. Той умря на 21 ноемврий 1896 г… Опях го и законно погребах…” Така поп Минчо описва гибелта на прапрадядото на Жельо Тенев, за когото са му разказвали още като дете. Според дядото и бащата на краеведа въпросният Теньо е бил убит “заради политиката” след Освобождението на митинг в Стара Загора. Описаната във “Видрица” трагична случка под наслов “Некролог” потвърждава това. Тя има и не по-малко драматично продължение. Три дни след погребението при поп Минчо неочаквано дошли властите. Те му поискали сметка защо е опял мъртвеца, преди да изминат 24 часа от кончината му, и близките са го погребали, преди да приключи разследването. Следователят поискал ексхумация на тялото.

“Д-р Коджейков и един фелдшер го изровиха, направиха “операция” и пак го погребаха”, пише поп Минчо.
Освен покъртителния разказ за мъченическата смърт на Теньо Господинов във “Видрица” неговият потомък Жельо открива и точни данни за рода си. Според тях Теньо е роден през 1834 г. от православни родители - Господин Кънев и Гаркина Райкова. И тук вече идва изненадата: според поп Минчо неговият баща, Кънчо Стоянов, и Господин Кънев са деца на двама братя. “За мене вече беше лесно да стигна до основата на този голям род”, казва Жельо. Авторът на “Видрица” пише кога е побил кол в с. Арабаджиево основателят му Кольо Нейков - около 1688 г. Споменава и че Кольо имал четирима синове - Стоян, Нейко, Тодор и Къньо, и две дъщери - Злата и Маша.
Много по-трудно обаче се оказва да се разкрият издънките на този внушителен род.
Противно на логиката Жельо Тенев започва отзад напред. Първо намира човек, който ще нарисува родословното дърво, за да е сигурен, че трудът му няма да отиде на вятъра. “Аз пари не вземам, ти само събери данните, нямаш проблем”, успокоява го председателят на краеведческия клуб “Род и памет” в Стара Загора Васил Станчев. Жельо се връща в Коларово, купува голяма тетрадка и тръгва от къща на къща. През деня записва родовата хроника на баби и дядовци, вечер сверява с “Видрица” и други краеведчески изследвания от региона. Не навсякъде го посрещат с охота и разбиране. Малцина са и съхранилите родовия си корен като Костадин Грозев. Той му предоставя готов изцяло дела на своя род - прапрабаба му Неша е сестра на поп Минчо. Така след малко повече от година тетрадката на Жельо Тенев побира цялата родова памет на с. Коларово.

Любен Обретенов, в-к “Сега”

Една от основните причини за липсата на качествен политически елит у нас е фактът, че на всеки 40-50 години в България всичко е започвало отначало. Това в много случаи се е оказвало непреодолима пречка за последователна успешна реализация на няколко поколения, с което да се създаде някакъв вид аристокрация.

И така властта почти винаги се е оказвала в ръцете на най-добре ориентиралите се парвенюта след поредния преломен момент.
Въпреки изпълнената ни с превратности история все пак и у нас има хора, които могат да се гордеят със своето родословие. Такъв например е настоящият депутат от ДПС Ариф Агуш, който е потомък на известния в Родопите Агушев род. Мнозина туристи знаят за Агушевия конак в село Могилица, който е една от забележителностите на планината на Орфей.
Съществува версия, според която началото на рода Агуш идва от древен български болярски род, приел доброволно исляма. Според родовата памет обаче нещата стоят по друг начин. През XVIII в. братята Хасан, Пертеф и Салих Агуш са високопоставени сановници в Османската империя. Хасан е валия на Палестина, Пертеф - на Измир. Салих пък е офицер, който участва в неуспешен опит за преврат във Високата порта. За да се спаси, той напуска Истанбул и се установява в Родопите. Салих заживява на територията на сегашния смолянски кв. “Райково”. Тук той построява първия си конак, който е бил на мястото на сегашната гимназия, за чието построяване през 1912 г. родът Агуш дарява мястото. Малко по-късно Салих Агуш и синът му хаджи Исен построяват летен конак в махала Черешево и известния зимен конак в с. Могилица. Това строителство е завършено в средата на XIX в.
Хаджи Исен има трима синове. Първият е хаджи Салих Сами, който е бил мюфтия на областта и много учен за времето си човек в областта на ислямската теология. Хаджи Салих е бил и изключително толерантен, тъй като именно по негово време християните в областта са получили право да строят църкви. Мюфтията има заслуги и за това, че не позволява разправа с местното население по време на Априлското въстание. Той не допуска в района и четите на Сенклер по време на Руско-турската война.
Хаджи Салих Сами е имал и най-голямата частна библиотека на Балканите. В нея е имало книги от VI в. След 9 септември обаче сградата на Агушевия конак става за кратко казарма. Аскерът е ползвал ценните ръкописи за подпалки, разказва Ариф Агуш. Един арабист обаче в крайна сметка успява да спаси голяма част от документите. В момента те се съхраняват в библиотеката “Иван Вазов” в Пловдив и в Народната библиотека “Св. св. Кирил и Методий”. И в двете книгохранилища има Агушев фонд.
Вторият син на хаджи Исен е Рашид, който се е занимавал със земеделие. Третият е Тахир, който е бил скотовъдец и е притежавал 16 хил. овце.
Агушевият род успява да запази своето влияние и по време на Третото българско царство и участва в политиката. Ариф Агуш, който е дядо на сегашния депутат от ДПС, е бил народен представител от БЗНС по времето на Александър Стамболийски. След преврата на 9 юни 1923 г. той е осъден на смърт. Събитията обаче го заварват в Турция и той се задържа там, докато отмине бурята. По-късно става близък с Атанас Буров. Брат му Афуз Емин Агуш пък е депутат по времето на Андрей Ляпчев. Политици и генерали от Агушевия род има и в Турция.
След 9 септември 1944 г. родът Агуш споделя съдбата на всички семейства, обявени за неблагонадеждни, тъй като не са с работническо-селски произход. Родът е изселен в Еленския край, а по-късно се установява в Русе. Заради публично изявено несъгласие с политиката на ОФ бащата на Ариф Агуш лежи в Белене от 1949 до 1953 г. През 60-те години обаче народен представител е Емин Афузов, чиято майка е от Агушевия род.
Самият Ариф Агуш е роден в Русе. Завършил е Техническия университет в Русе, учил е мениджмънт и управление. Като млад специалист е работел в завод “Мадара” в Шумен. Впоследствие е преподавател в Техническия университет в Русе. От 1990 г. живее в София, бил е председател на съвета на директорите в “Кремиковци”.
Ариф Агуш се включва в политиката още през 1990 г., когато става член на новосъздаденото ДПС. Поради лични проблеми обаче известно време е на заден план, макар че е е бил член на централното оперативно бюро на партията. През този мандат е за първи път депутат от Смолян. Макар, че е роден в Русе, Ариф Агуш признава, че винаги е бил привързан към Родопския край. И очаква мига, в който България ще влезе в ЕС, защото според него в момента границата между Родопите и Беломорието пречи на региона. Навремето целият икономически живот в Родопите е бил обърнат на юг, разсъждава Ариф Агуш. Той обяснява, че до Беломорието се е слизало за един ден, докато до Пловдив е била необходима цяла седмица. Чрез пристанищата на Бяло море стоките, произвеждани в Родопите, са влизали в международния търговски оборот. Стадата в тази планина никога не са били на ясла, защото през зимата са били на паша в Беломорието, а през лятото са се връщали обратно в планината, обяснява Ариф Агуш. По крайбрежието е имало рибарски селища на родопчани. Господ е създал този район така, че да бъде обединен, смята депутатът от ДПС. И пресмята, че като падне границата, ще имаме излаз не само на топло море, но чрез него и на Ламанша.
Границите на Балканите ограничават икономическия живот, смята Ариф Агуш. Той мисли, че най-големият проблем е, че в нашия регион хората се страхуват от различията Трябва да се научим да празнуваме различията, не да се страхуваме от тях, убеден е Агуш. Според него етническите проблеми се решават най-лесно с икономически средства. В момента депутатът е сред 9-имата наследници на Агушевия конак, който наскоро им бе реституиран. Конакът представлява три затворени двора, всеки от които е бил на единия от тримата синове на хаджи Исен. Постройката е ансамбъл от жилищни и стопански сгради и се намира близо до извора на река Арда. Според специалисти архитектурните й качества я определят като едно от най-големите достижения на българската архитектура и е образец дори със световно значение. Най-забележителна в това отношение е източната фасада на конака.
Любопитен факт от неговата история е, че той е единствената национализирана къща след 1944 г., защото национализацията е обхванала предимно средства за производство, предприятия и т. н. След национализацията той претърпява известна реставрация и става етнографски музей.
Когато идва демокрацията, конакът дълго време е обект на реституционни спорове. Това го лишава от възможността да получи средства по програмите “Красива България” и “Историческо наследство”, защото за тях изискването е да е категорично изяснен собственикът на обекта.
Конакът ще остане музей със сигурност, категоричен е Ариф Агуш. В момента той е затворен, защото не е в добро състояние, тъй като от 1974 г. насам по него не е правено нищо. Депутатът обаче твърди, че скоро той ще бъде отворен.
Съдбата на конака в Черешево е доста по-трагична. След 9 септември той е използван от местното ТКЗС за склад за изкуствена тор. От изпаренията сградата прогнива, събаря се и до ден-днешен е в руини. Възможно е и този конак да се възстанови, но ще трябват прекалено много средства, тъй като там ще се почва от нулата, смята Ариф Агуш.

Татяна Томова, в-к “Марица” 

Веселина Георгиева, баронеса Ротшилд, е родена през 1927 г. в София в заможно семейство.

20-годишна заминава за Франция, за да продължи образованието си в Парижкото училище по приложни изкуства в класа на проф. Катлен. Спускането на Желязната завеса превръща младата красавица в бежанка. Българката аранжира витрини, прави букети от сухи листа върху телена арматура.Веселина Георгиева се посвещава на скулптурата благодарение на учителя си Алберто Джакомети. През 1968 г., вече Лина Георгиева, прави самостоятелна изложба в амстердамската галерия “Еендт”. Голям почитател є бил Ърнест Хемингуей. Заразена от авантюристичния му дух, тя посещава Индия, Израел, Египет. “Живяла съм няколко живота. Но в края на краищата винаги се връщам към скулптурата”, казва Веселина. Българката непрекъснато се разкъсва между скучните чаени следобеди, ски-курорти и казина. Между “лудориите” є е и сродяването с прочутата фамилия Ротшилд.

След развода с Веселина Георгиева до сетния си час Едмон де Ротшилд остава смъртен враг на България. “През 2030 година няма да има нито държава България, нито живи българи!” Тази зловеща прогноза той изрича през лятото на 1997 г. Скоро след това Едмон де Ротшилд умира. Версията е самоубийство.

Попитали Натан, син на основателя на Ротшилдовата династия, колко нации има в света. Само две ­ еврейското семейство и другите, бил отговорът му. Главата на легендарния клан Майер Амшел Ротшилд е роден през 1743 г. във Франкфурт на Майн. Най-големият му син Анселм остава при баща си. Вторият ­ Соломон, се установява във Виена, третият ­ Натан ­ в Лондон. Карл намира реализация в Неапол, а най-малкият ­ Джеймс, отпътува за Париж. И петимата братя играят важна роля не само във финансовия свят, но и в политическия. От 200 години повечето от коронованите глави са приятели или длъжници на династията.

Основателят на династията Майер Ротшилд е изпратен да учи за равин, но след кратко време постъпва в еврейска банкова къща в Хановер. Там изучава финансовите игри, но не се застоява много. Връща се в гетото на Франкфурт, където двамата му братя продават стари вещи и дрехи. При тях, в един ъгъл на магазинчето, той започва свой бизнес със стари монети. Изработва нумизматичен каталог, който изпраща на известни хора. Търговията бързо разцъфтява. Немският принц Вилхелм лично посещава Майер. С добрите си маниери бъдещият милиардер прави отлично впечатление на държавника, който става негов редовен клиент. Майер прибавя към името си Ротшилд, което идва от малката червена фирмичка на къщата.

От 1810 г. до днес фирмата Ротшилд не се занимава повече с покупко-продажби на стоки, а само с парични сделки. Първата е придобиването на 400 тона злато от известната Източноиндийска компания. От това Ротшилд спечелва четири пъти повече, отколкото е вложил. Същото злато веднага е продадено на Англия.

Най-безскрупулният от всичките братя е Натан Ротшилд. Веднъж човекът, който му лъскал обувките, го попитал защо неговият бакшиш е по-малък от този на сина му. Той му отговорил: Бащата на момчето е милионер. Моят не е.

След смъртта на Натан по решение на четиримата братя фамилният скиптър бил даден на най-малкия ­ барон Джеймс. Винаги изискано облечен, червенокосият младеж бързо навлиза в най- изисканите кръгове на Париж. На 29 години става генерален консул на Австрийската империя в Париж. Оженва се за племенницата си Бети, дъщеря на брат му Соломон от Виена, за която Хайнрих Хайне написва поемата “Ангелът”. Известният художник Делакроа му предлага да го нарисува като просяк и Джеймс приема. На другата сутрин отива преоблечен в просяшка дреха и звъни в студиото на твореца. Отваря един от учениците му и като вижда жалкия просяк, му пъха един франк в ръката. На другия ден един прислужник, облечен в ливрея, предава на ученика следното писмо: “Драги господине, ще намерите в плика единия франк, който ми дадохте на вратата на студиото на господин Делакроа, с лихвата му от десет хиляди франка. Може да осребрите чека в моята банка, когато пожелаете. Джеймс де Ротшилд”.

Карл Ротшилд се различава малко от братята си, поради което до 35-годишната си възраст не получава самостоятелна работа. Главната му работа е да ръководи куриерската служба, която е била от решаващо значение за успеха на династията.

Най-големият син на Майер Ротшилд ­ Амшел, наследява Франкфуртската банка. Силно религиозен, той прекарва доста време в синагогата, молейки Господ да му даде син. До последния си ден живее скромно и разумно. Изразходва много средства за благотворителни цели. Веднъж къщата му била обградена от разярена антисемитска тълпа. Вместо да се скрие, той излиза на балкона и започва да им говори: “Скъпи приятели, вие искате пари от богатия евреин. Германците са 40 милиона. Аз имам толкова флорина. Като начало ще хвърля по един на всеки от вас”. Тълпата протяга ръце, хваща парите и се разотива.

Около 100 години след основаването на фирмата “Ротшилд и синове” те стават главните банкери на империи и континенти. Само лондонският им клон за това време е отпуснал заеми за повече от 7000 милиона долара.

Поради кръвните женитби след няколко поколения се получава дегенерация. Някои от мъжете се раждат инвалиди. Повечето наследници са момичета. Това е причината да изчезнат клоновете на фамилията в Италия и Франкфурт.…

Галина Минчева, в-к “Сега”

Това, което цял Литературен институт не успя да направи от своето създаване до днес с многобройните си научни специалисти, го направи Иван Богданов.

Един пример: “Речник на българската литература” на БАН в три тома се издава близо 20 г. - от началото на 70-те до края на 80-те години на миналия век. И когато беше завършен, фактите в него бяха вече стари, а сред плеядата български писатели се мъдреха с най-дълги биографични данни тъкмо имената на научните специалисти, които работеха в Литературния институт.
Подобен морал беше чужд на Иван Богданов и не случайно някои от неговите “колеги”, които изследваха българската литература, се отнасяха със завист към богатото му творчество. Самият Иван Богданов обаче беше далеч от омразата им. По природа той беше весел и винаги усмихнат човек. Очите му и цялото му поведение излъчваха благородство и духовен аристократизъм. Той беше отзивчив и помагаше на всеки, потърсил неговата помощ.
Големият изследовател на българската литература, архивист и библиограф (1910-1992 г.) Иван Богданов е автор на повече от 70 книги - монографии, студии, очерци, енциклопедични речници и справочници - труд, който е почти непосилен за един човешки живот. Достатъчно е да се споменат неговите крайно ценни изследвания “Българската литература в дати и характеристики”, “Речник на българските псевдоними”, “Българска литературна периодика”, “Енциклопедичен речник на литературните термини”, “13 века българска литература - събития, автори, произведения, библиография, синхронен репертоар” и др., за да се разбере, че той е един от нашите талантливи творци, от чиито книги се учат поколения българи.
Макар че тоталитарната диктатура поставя на изпитание интелектуалеца, той се радва искрено на успехите на другите. В периода от 1947 до 1960 г. му е забранено да печата и издава.
През това време той не страда и не се оплаква, не проявява слабост, а създава своя система и организация за работа, която го води до многобройни интересни и задълбочени изследвания.
Неговият син професор Богдан Богданов, който е един от най-добрите ни познавачи на класическата гръцка литература, си спомня: “Баща ми беше силна, нестандартна и борбена личност, със самочувствие на организиран човек. Събитията го бяха направили единак. Имаше много познати - Константин Константинов, Стоян Загорчинов и др. Пред тях, в кафене, той обичаше да разказва и обяснява за личности и събития, свързани с българската литература, но не за да си губи времето. Строгият му режим на писане не позволяваше това.
Официалните литератори се отнасяха с високомерие към него, като към човек, който сам работи и не е сигурно какво прави.”
Професор Богданов разказва, че баща му завършва през 1939 г. право в Софийския университет. От младини той мечтае да стане писател. Пише разкази и новели, но не ги публикува никъде. През 40-те години на миналия век интелектуалецът започва да издава малки изследвания. Първото му голямо изследване е свързано със Стоян Михайловски - с неговата личност, с жизнения и творческия му път. През 1946 г. Богданов издава политическата книга “Между примирието и мира”, която представлява диалог на автора с фиктивен опонент комунист.
След 1947 г., когато му се забранява да публикува каквото и да е, Иван Богданов работи като адвокат и по този начин изхранва семейството си. Неговият син споделя, че баща му никога не е прекъсвал литературните си занимания - изследванията са му били необходими, за да живее истински. След смъртта му професор Богдан Богданов предава на Музея на българската литература огромния му архив - ръкописи, писма, библиография, книги, за да бъдат използвани от бъдещите изследователи на българската литература. “За съжаление, казва професорът, волята ми не беше изпълнена, тъй като и до ден-днешен ръкописното богатство на баща ми стои в кашони”. Иван Богданов се радвал много, когато разбрал, че синът му ще следва класическа филология. “Ако трябва да започна отново, и аз бих следвал филология”, споделял той. Богдан завършва Софийския университет през 1963 година. Последователно е асистент и преподавател във Великотърновския и в Софийския университет в катедра “Класическа филология”. От 1991 до 1993 г. е наш посланик в Атина. В момента професорът е председател на Настоятелството в Нов български университет. Автор е на солидните изследвания “История на старогръцката литература”, “Литературата на елинизма”, “Мит и литература”. Характерна обща черта между баща и син е, че не обичат да говорят за себе си, да засипват другите с биографични моменти. За тях важи максимата, че само който не работи и има комплекси за малоценност, влиза в ролята на разказвач на собствената си съдба.
И все пак проф. Богданов сподели за “Сега” следните интересни подробности за своя род, в който мнозина са имали предпочитания към художествената литература като към най-висше изкуство. Родителите на баща му Богдан и Стефанка Генчеви, които били родом от Габрово, имали в къщата си огромна библиотека. Богдан Генчев бил търговец. Притежавал е магазин за платове. След като през 1906 г. се жени за Стефанка, той свързва бизнеса си с имота на съпругата си и купува малка текстилна фабрика в Габрово. Макар че е била материално задоволена, Стефанка създава в Габрово дружество “Майчина грижа”, в което играе важна роля и спечелва висока обществена репутация. По време на Балканската и Първата световна война съпругата на Богдан Генчев помага на лекарите в градската болница. Събира храни и дрехи за войниците на фронта. Тя е първата жена в Габрово, която говори на обществено място пламенно против решенията на Ньойския договор
Стефана полага много грижи за габровските училища. Тя ипотекира собствения си дом за 1 милион лева, за да бъде осигурена сграда за “Майчина грижа”, в която се открива професионално училище. За тридесет години благородна работа цар Борис III я удостоява с медал и грамота за човеколюбие.
Бащата на Стефанка Иван Кожухаров бил енорийски свещеник, уважаван и богат човек. Неговият син Илия Кожухаров става кмет на Габрово, а през 30-те години на миналия век министър на търговията и министър на правосъдието в правителството на Георги Кьосеиванов. Илия е един от основателите на Демократическата партия в България, поради което е бил високо ценен и от Стефан Савов. След 1944 г. министър Кожухаров е осъден за 10 години на лагер в Белене, но никога по-късно не се е оплаквал от съдбата си. Илия умира на 101 години, през 1994. Той обичал да контактува често със своите племенници, децата на неговата сестра - Георги, Иван и Любомир. От братята на Иван Богданов днес е жив само Любомир, който е на 90 години. Той е следвал икономика и е извървял доста от дългата и сложна йерархия във финансовото министерство. Неговата племенница и сестра на проф. Богдан Богданов - Албена, също завършва Икономическия институт, но има и подчертана слабост към художествената литература. Албена и Богдан държат на контактите си с даровити личности.
“Една от най-големите злини в България е, че няма подбор, няма усет за ценността на хората. А тежко на този народ, който не използва умните си хора. Неговата задача е да ги открие… Да се ровим навред и да дирим човека”, обичал да казва пред децата и близките си Иван Богданов.