Nobility Bg

Людмила Първанова, в-к “Стандарт”

Сексолог №1 на републиката Тодор Бостанджиев упорито се е заровил в дебрите на науката генеалогия.

Професорът пази снимки и документи на предците си до шесто коляно и е начертал родословното си дърво на хартиено руло, дълго 30 м. Казва, че историята му е хоби и на тази тема може да говори даже повече, отколкото за секса. Колите, прелитащи по Цариградско шосе, са в пълен дисонанс с пасторалното настроение в дома му, намиращ се до хотел “Плиска”. Седим в хол и докато съпругата му поднася кафето, се чудим откъде да започнем. Където и да бръкнем, излизат все хора, които са били на гребена на вълната.

“Току-що си дойдох от сбирка в Народната библиотека. През април се навършват 170 години от Велчовата завера и аз съм в инициативния комитет за възпоменателнота тържество”, разказва проф. Бостанджиев и разпалено обяснява как търновският търговец Велчо Атанасов Джамджията и Георги Мамарчев - вуйчо на Раковски и кмет на заетия от руската армия град Силистра, организирали в Търновско заговора против турското владичество. Според плана въстанието трябвало да се разпростре в цяла България, но естествено, както става винаги у нас, се намерил предател и на 4 срещу 5 април 1835 година заговорниците са арестувани. Велчо е осакатен и полумъртъв е обесен навръх Разпети петък… На въпроса какво общо има той с това, професорът се усмихва загадъчно и разгръща 30-метровото руло на родословното си дърво. Най-отгоре е Велчо Атанасов Джамджията - негов три пъти прадядо. “Вероятно коренът му е в Килифарево. Имал е три брака. От третия си брак няма потомци. От втория брак със Зафири има пет деца и този клон на рода е огромен. Един от тях е Харалампи Джамджиев - първият български авиостроител. Аз съм издънка от първия брак на Велчо с Елена. Тяхната дъщеря Тодорица се оженила за Медникаров, кръстник на Петко Рачов Славейков. Двамата имат дъщеря Вангели Медникарова. Тя е моята прапрабаба, която се омъжила за Панайот Бостанджиев”, разказва потомъкът. А откъде идва фамилията Бостанджиеви? Това е по-скоро прякор. Един от прадядовците имал някакво лозе, на което за табиет си посадил дини и пъпеши. На смях го наричали бостанджията. Търновци имат, изглежда, наследствен ген да се ровят в миналото си и да пишат спомени, заключава философски професорът и показва документи, на които Бостанджията се е подписвал като Бостанджоолу. Но да се върнем към Велчо, чийто паметник сега се издига в центъра на Търново. Според разказите на наследниците той е бил буен младеж. Скарал се с някакви турчета и избягал във Влашко. Там става търговец, прави състояние и вече години по-късно, подтикван от родолюбиви чувства, се връща в Търново. Тук разширява търговските си предприятия, има голям магазин за стъкла, откъдето идва името му Джамджията. Смята се за един от първите книжари, защото купувал от Русия славянска черковна литература и я разпространявал у нас, опълчвайки се срещу гръцкото влияние в българската култура. С негови средства е открито частно училище, а по времето на чумната епидемия през 1833 г. раздига дюкяна си и прави в него лазарет. “Чудно защо днес няма нито едно болнично заведение, книжарница или училище, което да носи неговото име. Това е човек с големи заслуги към България, който е забравен”, възмущава се професорът. Не по-малка е и родата му по майчина линия. Тя е от Сеизови от Казанлък. Дядо му Михаил Сеизов е един от основателите на читалище “Искра” в града. После е сред първите учители и издатели на учебници в Търново. Има запазено и едно писмо от Стефан Стамболов, който го кани на партийно събрание след Освобождението. Вуйчо на майката на проф. Бостанджиев е Никола Лазаров - един от дейците на Българската екзархия, когото наричали Македонския министър. Наскоро професорът намерил писмото от Иречек до него във връзка с основаването на Софийския университет и го предал в архивите. В семейството на Бостанджиеви има още един сексолог - синът Румен Бостанджиев, тръгнал от студентския кръжок по сексология на баща си и станал известен колкото него. Той обаче живее отделно с втората си жена и децата от първия и втория си брак. “Аз се оказах по-консервативен. Женил съм се един път - за майка му, която също е психиатър и скоро празнувахме златна сватба”, смее се професорът. Съпругата д-р Захарина Манолова е създател и вече 18 години ръководител на Телефона на доверието към БЧК - София. Бостанджиеви живеят с дъщеря си Стефка, която е специалист по комуникации на техниката. “Баща ми Панайот Бостанджиев имаше нерадостната съдба на всички юристи от онова време. След 9 септември го пенсионираха като прокурор във Върховния касационен съд и не му дадоха повече да работи. Аз пък в ученическите години прочетох “Половият въпрос” на Август Форел и се запалих по сексологията. Абсурд да ти влезе такава муха в главата по ония времена. Дори в съветската медицинска енциклопедия пишеше, че това е буржоазна лъженаука.” Според професора две са основните дейности в човешкия живот - трудовата и сексуалната. Едната произвежда материалните блага, другата човека. Сексологията най-добре е развита в медицината и психиатрията, която специализирал. Заедно със съпругата си заминал за Карлуково, където младите лекари си поставили задачата да превърнат приюта за луди в болница. Школували занаята и на “Четвърти километър”. Там през 1963 г. Тодор Бостанджиев основава първия кабинет по сексология в България, който прераства в цял сектор и който ръководи до пенсионирането си през 1984 г. Секторът е закрит и чак в края на миналата година синът Румен успява да го възроди отново в Александровска болница. “Българите са свръхсексуални, но за тях сексът винаги е бил тема табу. Именно затова и данните за сексуалния ни живот са твърде оскъдни. По мръсни вицове обаче сме първенци в Европа”, смее се авторът на мащабния труд “Сексология”, допълнен и преиздаден миналата година.

Галина Минчева, в-к “Сега”

90-годишният известен в миналото фармацевт-енциклопедист Константин Цанков е от фамилията на големия български патриот и политик - Драган Цанков (1828-1911 г.).

Неговият дядо по баща е пръв братовчед на възрожденеца. Константин познава рода си по мъжка линия няколко поколения назад. Той води своето начало от 1644 година. В него преобладават тежките търговци родом от Свищов. Онова, което ги обединява по дух, е добродетелта. Делата на всички Цанкови са свързани с Отечеството. С право фармацевтът твърди, че патриотизмът в многобройната им фамилия е наследствена черта.
Константин Николаев Цанков е от онези редки българи, които правят чест на нацията ни. Той е роден през 1912 г. в Свищов в семейството на крупния търговец и банкер Николай Константинов Цанков. Баща му има пет деца: Елена, Александрина, Теодора, Христо, а най-малкият е Константин. Момичетата завършват езикови колежи. От тях единствено Теодора заминава да живее в Тур, след като сключва брак с френския инженер Роже Мерсие. До края на живота си тя не забравя българските проблеми. Подпомага финансово Зографския манастир на Атон и следи за реставрацията на редица наши светини. Между Теодора и Константин съществува силна връзка. Затова през 1933 г., след като завършва първия випуск на Американския колеж в Симеоново, най-младият наследник на Николай Цанков продължава образованието си във Франция. В Страсбург Константин следва фармация. По това време негови добри приятели са редица известни личности. Съпругът на сестра му Теодора е съмишленик на генерал Шарл дьо Гол.
По-късно Константин се запознава с Жак Ширак, бъдещия френски президент. Двамата се срещат, водят разговори по редица актуални за онова време теми, а Константин го запознава с историята и природните забележителности на България. През 2000 г. Константин отправя до Жак Ширак изложение, в което защитава правото на българите да пътуват свободно по света без визови ограничения. Той призовава Ширак да съдейства на държавата ни за падането на Шенгенската стена. Константин Цанков е поклонник не само на френската история и култура, но и на френския футбол. През 1998 г. той прогнозира в писмо до Ширак, че “петлите” ще спечелят световното първенство. За своята вярна прогноза фармацевтът получава от внуците си Александър и Веселин, които живеят във Франция, юбилейна монета на френския национален тим.
Друг известен приятел на Константин е бил един от директорите на компанията “Кристиан Диор”, човекът, който десетилетия наред отговарял за производството на парфюмите, химикът д-р Паяр. Дори д-р Паяр подарява на семейство Цанкови панорамна картина на Париж, която и днес се намира на видно място в техния хол.
В живота на Константин настъпва нов момент, когато той се оженва за юристката Екатерина Накашева. Тя е дъщеря на известния по това време не само в България, но и в чужбина фармацевт Панчо Накашев. По-възрастните софиянци помнят и до днес неговата добре уредена аптека на ъгъла на булевардите “Витоша” и “Патриарх Евтимий”. Накашев произвежда пръв в България таблетирания хинин. В работата му помага неотлъчно Константин Цанков. По-късно към двамата фармацевти се присъединява и Екатерина. Семейството таблетира първо в България и буровина, и сантонина. В аптека “Накашев” се произвеждат рецепти от цялата страна- сиропи, прахове, мехлеми, помади. Днес Константин казва, че понякога една тежка болест може да се излекува с много обикновени лекарства. Важни са само съставките и съчетанията. А Цанков знае как да се приготвят десетки илачи за различни неразположения. Аптеката на Панчо Накашев достига върха на своята слава, когато в нея започва да се продава прочутото лекарство за Паркинсон Bella bulgara. Негов създател е Панчо Накашев, който е родом от Щип.
През 1948 година аптеката е национализирана от комунистическата власт, а Константин Цанков е изгонен от София и е изпратен да работи като аптекар в гара Белово цели 20 г. Така един от най-достойните наследници на Драган Цанков, без да има някаква вина, прекарва най-творческите години от живота си далеч от София. Докато не е в столицата, за двамата му сина Николай и Панчо се грижи съпругата му Екатерина. Днес Николай Цанков е уважаван професор по медицина. Той е декан на Медицинската академия и шеф на катедрата по дерматология и венерология. Посочен е от ежегодния медицински справочник “Кой кой е ?”, който се издава в Америка, за мъж на 2000 г. Другият син - Панчо завършва биохимия в Софийския университет. Прави интересни научни и документални филми в продължение на 20 г. От 1992 г. до 1996 г. е културен съветник в посолството ни във Франция. Панчо Цанков е бил и заместник-министър на културата. Преподавал е и режисура в Нов български университет. В момента е председател на Евро-българския културен център.
Уважаваният от много поколения българи фармаколог-енциклопедист Константин Цанков си спомня от разказите на своя баща за многолюдния им свищовски род и за първия братовчед на дядо му Константин - Драган Цанков. Всички в рода боготворели Драган и неговите братя: Константин, Антон, Георги, Иван и Стамат, които били търговци на едро. Братята на известния политик дават огромни суми за строежа на църкви и училища. Фармацевтът Константин Цанков казва, че между тях със своите културни интереси изпъква Антон. Той е от онези родолюбци, които подкрепят началото на българския периодичен печат.
Синът на Антон - Кирияк Цанков, продължава родолюбивото дело на своя баща. Издава в. “Тъпан” и в. “Балкан”, а през 1876 г. е председател на Българското централно благотворително общество. След Освобождението Кирияк е дипломатически представител в Букурещ и управляващ Министерството на външните работи.
С видния род на Цанкови е свързано и началото на икономическото образование у нас. Един от братовчедите на Драган по бащина линия - Димитър х. Василев - подарява на Свищов 240 000 златни франка за учередяването на класическа гимназия, в която да се преподава и икономика. Така се ражда
първата търговска гимназия в България. В генеалогичното дърво на Цанкови е и неговата първа братовчедка Пауница, която е майка на Николай Д.Катранов. Пламенен патриот и поет, той умира рано, но става прототип за образа на Инсаров в романа на Тургенев “В навечерието”.
Най-прочутият от фамилията Цанкови - Драган, за разлика от близките си не става търговец. Израства като политик, чиято многостранна дейност привлича още неговите съвременници. Свищовлията е водач на униатското движение у нас. Той е за отделянето ни от Цариградската патриаршия и за създаването на независима българска църква в уния с католическата. В Цанковия род се помни, че в навечерието на Връбница, 1855 г. Драган приема католицизма. Причината за това му действие е линията на руската дипломация, насочена към единство на православието под върховенството на Цариградската патриаршия. Отвратен от лицемерието на руските политици, Драган се превръща от страстен русофил в русофоб. Негови са думите, превърнали се днес в пословица: ” Ни ви щем ни жилото, ни меда”.
След 1878 г. Драган Цанков се издига до водач на Либералната партия и до министър-председател (1880 г., 1883-1884 г.). Той е и почетен член на БАН.
От политиката и от обществените си постове възрожденецът не натрупва никакви пари. С помощта на своите братя търговци той си купува малък едноетажен дом на тихата софийска улица “Парчевич”, който единствено завещава на двете си дъщери. В момента той е в развалини.
Фармацевтът Константин Цанков си спомня, че чичовците му разказвали как в дома на “Парчевич”, в късен следобед се събирали видни софиянци. Заедно с Драган те размишлявали върху новото време и новата политика, а по-късно играели карти. Цанков казвал, че не признава друг белег на превъзходство, освен добродетелта към Отечеството.

Людмила Първанова, в-к “Стандарт”

Александър Воронов казва, че във вените му тече синя дворянска кръв, но пъпът му е хвърлен в театъра. Израснал е зад кулисите в Младежкия, на чиято сцена родителите му играят заедно в началото на 70-те.

Майка му Маргарита Пехливанова и до днес е популярна актриса, но сега името й фигурира в афиша на Сатирата. Баща му Стефан Воронов беше като че ли по-известен като звезда на българската естрада. Изпълнителят на “Суранайка” загина трагично в катастрофа през 1974-а, току-що навършил 29 години.

“Родът Воронови е от средата на XVIII век. Ние сме четвъртият му клон, притежавали сме големи имения в Казанска губерния и в Подмосковието”, разказва Александър Воронов. 35-годишният актьор е слушал от леля си Наталия, че има и полска закваска, а някой от далечните им прапрадядовци получил титлата граф за военни заслуги. След Октомврийската революция прадядото Александър със съпругата си и майка си емигрират в Истанбул. Фамилната шевна машина “Зингер”, която изхранвала семейството там, се предава като реликва в рода По-късно се установяват в България, а след 9 септември отиват в Париж. “Елена Воронова, сестра на дядо ми (също Александър), е била балерина в Софийската опера. Последното й турне е в Унгария и оттам тя директно заминава за френската столица. По-късно успява да уреди пътуването на майка си и баща си. Моят прадядо е погребан в “Пер Лашез” и скоро след смъртта му балерината и майка й заминават за Монреал, където тя продължава да упражнява професията си. Преподава класически и модерен балет. Известно време е била хореограф на Кралския канадски телевизионен балет.
Междувременно дядо ми Александър се жени за българка - баба ми Емилия. Традицията в рода е първородният син да се кръщава Александър. Изключение прави само баща ми Стефан, защото се появява след сестра си Наталия и носи нелегалното име на дядо ми, който като белогвардеец и “враг на народа” се укрива с фалшиви документи. Лагерът в Белене не му се разминава, но малко преди да го заловят от милицията, тайно присъства на раждането на баща ми - на 3 юли 1945 г.
Бъдещата естрадна звезда Стефан Воронов се изявява още в Строителния техникум “Христо Ботев”. Съвсем случайно в “БИАД”, откъдето “Студио 5″ излъчва предаването на Вили Казасян “Микрофонът е ваш”, го избутват да изпее френски шансон. Доколкото личи от запазените снимки, става дума за 1966 г. А в началото на 70-те неговите “Суранайка”, “Стрели”, “Дама Пика” вече са хитове. Слабичкият русокос и синеок чаровник притежава не един талант. Пее, рисува прекрасно, танцува и е отличен пантомимист. Когато се влюбва в красивата първокурсничка от ВИТИЗ Маргарита Пехливанова, решава да кандидатства актьорско майсторство - за да е по-близо до нея, а и защото е лудо ревнив. Сватбата им е фурор и за двете фамилии, неизвестно защо всички са против. За да избегнат разправиите, се женят тайно в Благоевград И понеже в събота общината не работи, кметът докарва зорлем служебното лице, което трябва да ги венчае. Те са обути в дънки, а Гошо Минчев свири на китарата си “Сватбения марш”. Рок легендата, Богдана Карадочева и младоженците в онези години са неразделни. После Воронов го пращат по разпределение в плевенския театър, където Пехливанова вече играе, а през 1971-ва ги назначават заедно в Младежкия театър. Щастието им продължава кратко. Актьорът-певец загива нелепо през 1974 г. на връщане след турне на театъра във Виена и Братислава. Пътуват с бусче и той спи уморен на седалка до прозореца. Такава е последната му снимка, която колеги му правят минути преди катастрофата. В съня си дори не усеща смъртта. “Ние сме три деца Риби, родени на 8 март, все на бащи Раци от “Младежкия театър”, казва Александър Воронов. Николай Бинев е роден на 5 юли. Неговият син Велизар също е роден на 8 март, само че е три години по-голям от Сашо. Джина, дъщерята на Владимир Смирнов, е родена също като Сашо на 8 март 1971 г. Като деца празнували задружно рождените си дни в театъра. Сега и тримата родители са покойници. “Когато е станала катастрофата, съм бил едва на три и половина години. Малкото, което си спомням от татко, ми е пред очите като на диапозитиви. Помня един бой от последното ни лято в Созопол. Избягал съм от къщата и съм отишъл при рибарите на кея. Търсили ме, настанала паника и изведнъж баща ми ме вижда събул сандалите и провесил крака във водата. Хвана ме за врата и ме шамароса. Помня също как ме учеше да казвам “Добър ден” и “Лека нощ” на френски. Много искаше да знам отрано езика, за разлика от дядо ми, който наблягаше на матерния и ме водеше на руска забавачка. Учудващо и за мен е, че си спомням тумбата колеги, които посрещаха баща ми при завръщането му от Канада в началото на лятото на 1974 г. Размахваха плакати. Между тях бяха Николай Бинев, Искра Радева, а татко си беше пуснал мустаци и носеше високи ботуши с катарами отстрани. Той е играл година и половина в “Роял мим тиатър” - кралски пантомимен театър в градчето Ниагара он да лейк. Там е бил по покана, за която съдействала и леля му - балерината. След неговата смърт трупата дойде в България, за да изиграе същото представление - “Алиса в страната на чудесата”. А в сцените, в които той е участвал, изнасяха цветя. Подариха ми емблемата на техния театър - парцален клоун със звънчета който пазя и до днес.” Синът, естествено, не присъства на погребението. Гробът е в Орландовци, в католическия парцел, близо до паметника на певицата Паша Христова. Лоша поличба е, че Стефан Воронов е трябвало да лети с нея на фаталното турне, когато тя пада със самолета и загива. Той остава в София, защото не го пускат от театъра, а когато разбира за катастрофата, едва не се блъска с колата, бързайки за Първа градска.
Александър Воронов завършва класическата гимназия и всички очакват, че ще поеме към медицината или правото. Избира ВИТИЗ, съвпадение е, че го приема преподавателката на баща му проф. Надежда Сейкова. Още като студент започва в Младежкия, който напуска по собствено желание през 1997 г. Само в постановката на Пинокио там е играл над 300 пъти. По-популярен е гласът му от филмовите дублажи на БНТ. Преди три години участва в хитовата серийна руска продукция “Турски гамбит”. За ролята се явява на кастинг с руски език. Играе свързочник на полк, а режисьорът се шегува, че може и да не го дегизират, защото отвсякъде си прилича на руснак. Александър Воронов има 6-годишен син. Много хора очаквали, че ще го кръсти на баща си Стефан, но съпругата му Мирослава настояла да се спази традицията. От повторния брак на Маргарита Пехливанова с актьора Васил Бъчваров Сашо има брат. Оцелелият от лагера в Белене дядо Александър умира през 1983 г. от инсулт. До последния си ден работи като журналист в “Антени”. Той е последният чистокръвен граф от рода Воронови.
“Баща ми е половин, аз съм четвърт, а синът ми осминка”, шегува се Воронов-младши и добавя сериозно: “Все още се гордея, че съм българин, но съм убеден, че ако талант като баща ми се беше развивал в Русия, днес щеше са е световноизвестен”.

Мария Георгиева

Когато се каже “Вазов” , всеки българин по инерция се сеща само за класика на родната литература. Иван Вазов е първото име, което децата научават от читанките, още щом прекрачат училищния праг.

С него започват учебниците по литература и всички антологии на българската поезия в чужбина. Фамилията Вазови обаче не се изчерпва само с най-големия ни народен поет. Неговите роднини и съребрени наследници също са прочути хора. Някои от тях са живи и до днес, а най-малкият продължител на рода - Александър - се появи на бял свят преди седмица. “Най-голямата ми радост е, че станах прадядо” , хвали се режисьорът Януш Вазов. Той е роднина на Иван Вазов по бащина линия. Дядо му е прочутият генерал Георги Вазов, който е брат на писателя.

“Историята на генерала е много интересна” , разказва днес внукът му Януш. Той си спомня своя дядо, но много бегло. Повечето неща за него знае от роднини.

Най-впечатляващи са разказите за неговото следване в Санкт Петербург, където е завършил военна академия. За да си вземе дипломата от там, Георги Вазов трябвало да изпълни една важна и тежка задача - да участва в укреплението на военна база на руско-иранската граница. Българският генерал прекарал на далечното място около 4 години, за което време израснал град Ашхабад, столица на Туркменистан. И до ден днешен една от улиците носи името на Георги Вазов.

След това генералът се връща в България. Той

ръководи битката при Одрин

по време на балканските войни, след което се заселва в София. В столицата Георги Вазов си построява къща, която обаче не е запазена. След смъртта на генерала неговата съпруга Мария наема предприемачи, които да построят кооперация на мястото на старата къща на ул. “Раковски” . Тя е завършена през 1938-1939 г., а днес е обявена за паметник на културата от местно значение. Част от сградата е разпродадена още при строежа, а 4 апартамента остават за децата на генерала - Вера, Зора, Митко и бащата на Януш - Александър, който също е бил режисьор.

“Баща ми веднага продал всичко. Трябвали са му пари, за да прави театър и кино” , разказва Януш, който днес притежава само едно таванско ателие от кооперацията на баба си.

Александър Вазов също е известно име. Той е сред основоположниците на българското кино. Роден през 1900 г., Александър е първият представител на фамилията Вазови, който се насочва към седмото изкуство и става режисьор.

Той е основател на първия Съюз на кинодейците

Създател е и на първото кино-студио в България, в което са снимани няколко филма.

“Прекрасен човек” , спомня си днес Януш. “Той ми е пример в живота. Работеше много и го правеше не толкова за себе си, колкото за другите. Той буквално се раздаваше на хората.”

Януш си спомня още, че последните думи на баща му са били свързани с неговата работа в киното. Александър починал през 1972 г., когато се разболял от бронхопневмония. Вечерта, преди да се помине, той казал на Януш: “Обади се на консултантите, че утре ще закъснея” .

Освен че е направил много за българското кино, Александър Вазов е работил известно време в Унгария и в Германия. В кариерата му е помагала неговата съпруга - полякинята Мелания. От брака им е Януш. Той е

роден в полския град Познан,

но израства в София

“Бях голямо авантюристче като момче” , спомня си той. “Винаги правех някакви пакости. Изключиха ме от училище, когато бях второ отделение.”

По-късно обаче той се заема сериозно с учението и по примера на баща си се насочва към киното. През 1943-1944 г., когато завършва Първа мъжка гимназия, става стажант-ученик в единствената за времето си киностудия “Българско дело” . Висшето си образование по кинорежисура завършва в академията за изкуство в Прага. Там Януш среща първата си съпруга - режисьорката Лада Бояджиева, една от дъщерите на известния по това време адвокат Анто Бояджиев.

“Преди да дойде в Прага, Лада е учила в Париж, но заради прогресивните си убеждения е била екстрадирана от френските власти” , разказва Януш. “Много усилия положих, за да спечеля сърцето й.”

Първото си кино Януш Вазов снима през 1952 г. в България. Това е документалният филм “Труд в мир” . Оттук насетне кариерата на младия режисьор има доста противоречиво развитие…

“Бях смятан за “буржоазно копеле”

заради фамилията ми,

свързвана с името на “буржоазния поет и писател Иван Вазов” . Казвам ви го направо. Така пише и в досието ми, което наскоро видях” , разказва Януш Вазов.

Някои от филмите му са забранявани по времето на Тодор Живков. Тайното му досие се свързва с един от тях - “Катина” с Катя Паскалева, който трябвало да пресъздаде образа на работническата класа. Когато бившият Първи го изгледал, казал сърдито: “Та това ли е нашата работническа класа?” . След това критиката страшно оплюла филма, спомня си с огорчение режисьорът.

Януш Вазов е автор и на други творби, които хич не били по вкуса на управляващите. Един от тях е неговият любим филм “Завръщане” , в който участват Петър Салабаков и Наум Шопов. Това е разказ за подводничарите - българи емигранти от Русия, които се завръщат в родината, за да организират военната съпротива на комунистите срещу тогавашните власти. Филмът е направен по мемоарите на Кирил Видински, който е бил един от тези подводничари. За реализацията му помага писателката Свобода Бъчварова. Въпреки това веднага след като се появява на бял свят, той е заключен по решение на Политбюро.

“Тогава Пенчо Кубадински ми каза: “Момче, историята във филма си е точно такава, но не му е сега времето да я показваме” , спомня си Януш.

С един от филмите си, посветен на кукерските ритуали, Януш Вазов

печели първа награда в Сиена, Италия

От чужбина той има и други отличия, най-престижните от които са за документалния филм “Сянка на празника” . С него той печели “Сребърен лъв” от Венеция и “Сребърен гълъб” от Лайпциг.

Последният игрален филм, над който се е потил Януш, се казва “Степни хора” - заснет през 1987 г. Оттогава той не се занимава с кино, ако не броим документалния му филм за събитията от 1989-1990 г.

След 40-годишна кариера в киното режисьорът се насочва към книгите.

Той не пише и никога не се е пробвал,

но притежава книжарница, с която са обвързани още племеникът му Александър Иванов и втората му съпруга Правда, лекарка по образование. В малкото магазинче Януш предлага най-доброто от българската литература, в това число и някои от произведенията на своите роднини.

“Всичките деца на генерала, даже и баща ми, пишеха” , казва Януш. Леля му Вера Вазова има 3 издадени книги, най-известната от които е “Иван Вазов и неговите близки” .

Редом до произведенията на класиците Януш е поставил бюста на човека, дал му своя пример в живота - Александър Вазов. Книжарницата е направена в негова памет.

в-к “Над 55″

Евгений Босяцки е роден на 21 май 1929 г. в София, в прословутия квартал “Коньовица”. През 1947-а влязъл в Художествената академия.

Колебаел се дали да учи “Мозайка” при Иван Ненов или “Стенопис” при Георги Богданов. Заради култа към личността тогава изгонили голяма част от професорите и той записал “Стенопис”. 76-годишният художник е с 60-годишно творчество зад гърба си. Сред събратята си по муза е единственият “летял” в Космоса. През 1979 г. в кораба на Георги Иванов и Николай Рукавишников са и илюстрациите му на папирус на “Слово за буквите” от Черноризец Храбър и “История славянобългарска”.
Босяцки е илюстрирал е стотици книги на български автори, сред които “Вечери в Антимовския хан” на Й. Йовков, “Прикованият Прометей” на Хр. Смирненски, 13 от поетичните книги на Павел Матев. “Антихрист” и “Легенда за Сибин, преславския княз” на Ем. Станев. От световната литература е оформял “Химни. Аргонавтика” на Орфей, “Евангелие” от Лука, “Сонети” на Шекспир, “Дон Кихот” на Сервантес и много други. Босяцки бе първият, който разработи графична концепция на наш вестник със старобългарски шрифтове, с колонцифри на кирилица и глаголица. Има два сребърни и три бронзови медала от Международната изложба на изкуството на книгата. Търпението и любовта е наследил от рода си. Баща му Дмитрий Николаевич Босяцки след 1917 г. отива с мисия на “Червения кръст” в Полша, за да помогне на руските пленници да се завърнат в родината си. Тогава затварят полско-руската граница и през Унгария се озовал в Гърция. Като истински дворянин искал да емигрира в Париж, но на пристанището срещнал руски белоемигранти и с тях се озовал във Варна. Установил се в София и работил като домакин в приют за изоставени деца. Майка му Василка е от рода на Васил Сребров, създател на социалистическата партия заедно с Димитър Благоев и Никола Габровски. По тази линия Евгений е правнук на първия кмет на Севлиево Христо Спиридонов. Той обаче не крие левите си убеждения. Звучи ли странно за наследник на руски дворяни?
От 1988 г. до 2001 г. Босяцки се захваща с Паисиевата “История славянобългарска”. На ръка я изписва, оформя, илюстрира, прави орнаменти и заглавни букви с перо. Започнал на 1 януари, защото държал началото да е в първия ден на новата година. От замисъла до реализацията му оригиналът на “История славянобългарска” бе откраднат от Атон. Художникът изработил “Историята” два пъти на паус. Сега оригиналното копие на българската реликва Босяцки държи в метална каса на свой приятел, за да се застрахова от кражби. Когато започнал работа, не мислил за парите.
“История славянобългарска” е готова, но пари за издаването й няма.
Преди години му позвънили посред нощ с думите: “Ателието гори!” “Колата още не беше открадната”, уточнява той. Как е стигнал до мястото, не си спомня. Сварил комшиите да гасят. “То беше нечовешко”, задъхва се при спомена за изгарянето на голяма част от творческото му дело. Рисунките му били безчет наред с книгите, някои единствени в България, както и “Перачки перат на реката” е една от най-известните му гравюри. Там били всички илюстрации на “Антихрист” и маслените му платна, за които не му идвало наум, че може да продаде. “Това беше кражба, а пожарът прикри следите”, убеден е днес художникът. След време полицията му върнала една картина.
Съдбата на художника днес е беднотията. Пенсията му е 74 лева.
Наскоро прекарал трети инфаркт. Като не стигнали парите за лечението в “Света Екатерина”, дъщеря му Румяна договорила част от сумата да се намали, като направят дарение от негови картини. И редом до репродукциите на Дали, Ван Гог, Кандински и оригинали на много български художници се наредил и Евгений Босяцки. Преди месец дошли да му спират парното. “Наказателите” си спомнили, че е известен художник и отложили санкцията. Художникът взел пари назаем и платил за топлото.

Олга Боева, в-к “Черно море”

Цани Калянджиев - втори, е роден в Русе. Година след раждането му, през 1930-а, родителите му напускат града.

Завършва политехниката в София. Работи на Старозагорската напоителна система, Баташкия водносилов път, в “Енергопроект” - София ( там работи цели 26 години). От 1980 година се преселва във Варна. Работи в Проектантската организация до 1989 година, когато се пенсионира.

- Основоположник е някой си Вачо - започна разказа за своите праотци Цани Калянджиев. - Родът е лясковски, праотците ни са били земеделци и винари. През ХVII век Лясковец, Горна Оряховица, Долна Оряховица и Арбанаси по времето на Сюлейман I са били провъзгласени със султански ферман за свободни села. Там не е имал право да нощува турчин и не е можело да се ражда турско дете. Тези селища са били освободени от всякакви данъци, а местните жители са можели да изповядват свободно религията си. Затова там са се заселвали хора, които не са се чувствали добре в турската губерния. Като научил за гръцкото въстание през 1821 година, Вачо, мислейки си, че като заиграе мечката в съседите, ще заиграе и у нас, решил да замине. Попаднал на гръцки бойни кораби, наречени каляни. Изглежда, че е проявил военна дарба, защото не след дълго са го направили командир на флотилията. Същата година загинал във въстанието, известно като Мора кавгасъ. След известно време в България пристигнал семейният му герб.

Годината е 1821. Понеже бил командир на кораби-каляни, нарекли го Калянджи. Вачо имал двама сина. Единият, Паню, е известен като участник в Браилския бунт през 1841 година. Заради това е лежал в затвор. Умрял е без наследници. Другият син е Стоян (Цани е съкращение на Стоян - Станьо, Цаньо, Цани). За него има сведения в съдебните архиви във връзка с изгарянето на гръцките книги през 1842 година, участвал е в Руско-турската и Кримската война. Бил е награден със златен орден от руския цар, почетен гражданин на Кишинев. Той има трима сина. Иван е бил политически и военен деец, заместник-губернатор на Бесарабската губерния, генерален-губернатор на Сливен, Пловдив и Русе. Павел е бил учител и книжовник, издал е “Български буквар”, “Кратка читанка”, “Кратка свещена история с молитви”, участвал е в освободителното движение. Третият син - Стоян Калянджи, е останал в Лясковец. Бил е земеделец. До 9 септември 1944 година в Лясковец е имало местност, наречена Калянджийско. Там бяха най-големите лозя. Стоян има пет сина и две дъщери. Знам за двама от синовете му - Цани, моя дядо професора, той е най-големият. И Върбан, когото също помня. Той пък се занимаваше с винарство в Лясковец, имаше най-голямата винарска изба на времето.

- Какво си спомняте за Цани Калянджиев?

- Спомням си го много живо. За неговото дело е много трудно да се говори, защото не зная дали има област, в която да не се е бъркал. Има няколко характерни черти, които се проявяват във всички членове на рода Калянджиеви. Били са ученолюбиви - всички са били отличници и са се проявявали в областта на литературата и науката. Всички са знаели по няколко чужди езика. Всички са били бунтари - бунтували са се срещу порядките, неуредиците в политическия и обществения живот. Повечето са женени за чужденци или за чужденки. У дядо Цани например се говореше предимно руски, понеже баба ми беше рускиня. И децата им са имали руски имена. Пред външни хора, естествено, говореха български. Бил съм малък и за съжаление съм гледал роднините си отблизо, без перспектива, и никога не съм си давал сметка какво представляват. Чак сега започвам да разбирам що за човек е бил дядо ми Цани. Беше с грубовато и много своеобразно чувство за хумор.

Имаше една стая в къщата ни на ул. “Караджа” № 38 във Варна - тя още съществува, малко след Музикалното училище, която представляваше огромна библиотека - целите стени бяха само в книги. Тази библиотека бе дарена след смъртта му на Икономическия университет. В нея имаше само едно бюро. Около стаята се ходеше на пръсти. Аз съм влизал много пъти. Вземал ме е на колене, разказвал ми е приказки, чел ми е от книгите си. Той е писал дори и приказки. Под популярна форма в тях се излага някакво природно явление, или животът на някакво животно. Той беше кален човек. Ходеше на лов почти до смъртта си на седемдесет и девет години. През 1944 година го видях за последен път, в началото на следващата почина. Беше много прям и малко безцеремонен. Заради това не са го обичали много, много, освен студентите. Имал си е доста неприятности. Доста карикатури са вървели по негов адрес. Правеше огромни крачки и даже майка ми е разказвала за един пасквил по този повод. Правен е на ръка и разпространяван между студените: дядо Цани върви с огромни крачки, както си ходеше обикновено, баба Матилда подтичва след него и вика: “Цаня, подожди!”. И аз така ходя и досега жена ми ме възпира. Независимо че изглеждаше грубоват, той беше много сърдечен човек, но се стараеше да го прикрива. Беше безкрайно зает. Като оставим настрана Търговската академия, днес Икономически университет - беше сред основателите му, Икономическия техникум, който също беше основан и ръководен дълго време от него, той е бил председател на Читалищния съюз, председател на Читалищното научно-просветно дружество и един от организаторите на летните музикални тържества; има библиография от може би стотина книги - мнографии, преводи, статии; той е сред първите, които са разработили методиката за изследване на хранителните продукти и има капитална книга, която все още е значителна за изследването качеството на българските вина и ракии. Ходил е специално в чужбина и е проучвал опита там.

- Дела в полза на народа и родината. Какво го е мотивирало?

- Тогава не сме говорили. Но предполагам, че делата му са били резултат на огромното родолюбие, което е у всички Калянджиеви за съжаление, защото от такова родолюбие никой не е спечелил. На дядо Цани няколко пъти му е предлагана работа в чужбина, и то много изгодно. Той е емигрирал два пъти. Бил е гледан с лоши очи като свободомислещ човек, напуснал е гимназия по средата на годината, защото е станал много неудобен. Принуден бил да избяга в Швейцария, там се запознал с баба ми - Матилда Осипова Гросман. С нея са заминали за САЩ. Там е работил 2 - 3 години. Негови близки са го кандардисали да се върне в България. Когато си дошъл, са му предложили третостепенна длъжност. Едновременно с това е дошла покана за работа в голяма американска фирма срещу много добро заплащане. Той обаче отказал. И баща ми навремето последва примера му. Завърши строително инженерство, следвайки родовата традиция като първенец на випуска в Щутгарт. И Фридрих Круп веднага му е предложил да стане представител на “Круп” в Цюрих. Баща ми писал на майка ми - да приеме ли. Майка ми, понеже също беше предприемчив човек, му писала да приема веднага. Той обаче се върнал, защото в момента България имала нужда от специалисти.

- Тачат ли днешните българи родовите традиции така, както е било в миналото? Струва ми се, че Вашият дядо е държал на фамилните порядки.

- О, и двамата ми дядовци държаха. Особено дядо Яков. Дядо Цани не толкова, той беше прекалено зает, за да се занимава с традиции. И освен това Калянждиеви са бунтарски и ренесансов род. Навремето е било голямо събитие да се свържеш живота си с чужденка или чужденец. Леля ми Вера е сменила трима мъже и тримата са чужденци - първият беше германец, вторият американец, с него живя известно време и в Токио, третият - швейцарец. Починаха и двамата в Швейцария. Дадо Яков беше абсолютен чорбаджи Марко. Беше въвел строги порядки. Думата му беше закон. Когато се върне, едното дете му носи чехлите, другото - пешкира. От родовите порядки на българина днес нищо не е останало. В известен смисъл това е загуба. Но тези процеси са неизбежни.

- Найденови са музикантите в рода Ви. Какви хора бяха? Братята Найден и Асен са допринесли много за основаването на “Варненско лято”.

- Майка ми по баща носи фамилията Найденова. Дядо Яков, бащата на майка ми, е предприемчив търговец. Станал е председател на варненската Търговска камара. Негов е бил прословутият параход “Зора”. Той е бил купен по поръчка на руска революционна организация, за да пренася нелегално оръжие за Русия. Обаче при буря заседнал някъде към Кюстенджа и станало голям скандал. Корабът е кръстен на името на майка ми Зорка. Тя ми е разказвала, че дядо Яков е бил много предприемчив човек, получавал е стоки от цял свят. Четирите деца - Найден, Асен, майка ми и най-малката дъщеря Дора, са гледани с гувернантка, готвачка и слугиня. Имали са пиано - за момичетата. Всяко момиче от добро семейство е трябвало да учи и да свири на пиано. Такава била традицията. Дядо Яков ги е карал да работят наравно със слугинята и готвачката. Казвал: “Аз ви готвя за зима, пък ако излезе лято, по-хубаво.” Бил е явно много мъдър човек. Пианото се е заключвало с катинар, за да не свирят момчетата. Чалгаджии вкъщи не му трябвали.

Вуйчо Асен бил изпратен в Германия да следва търговия. Той обаче се хванал да учи музика. Писали на дядо Яков, той го заплашил, че ще му спре издръжката. Въпреки това вуйчо Асен останал в Германия и се хванал да свири на пиано в някакво кино, за да завърши. И завършил. За по-малкия се говореше, че бил по-даровитият, само че Асен е бил по-работлив и по-дисциплиниран. Найден беше малко по-несистемен. Помня го добре. С дъщеря му Жени много се разбирахме. Тя беше изключително даровита, на 6 години изнасяше концерти със симфоничния оркестър със Саша Попов. В консерваторията си навехна два пръста и повече не можеше да свири. И понеже свиреше от 4-годишна възраст, не можа да понесе този случай и се обеси. Беше женена за Богомил Стършенов. Найден се е женил два пъти. Дъщеря му от първия брак е Цветана Кареева. На Цеца децата са музиканти - небезизвестният Атанас Кареев и брат му Марио, който също е много добър музикант, макар че той е като Найден Найденов - малко несистемен, но е много кадърен. За Найден си спомням фрапиращи неща. Беше във времето, когато предаваше уроци по музика, нямаше още магнетофони и по радиото всичко вървеше на живо. Пристигна някаква певица от чужбина и ден преди участието й по радиото корепетиторът й се разболя. И сложиха пред Найден куп ноти, писани на ръка. Той седна и засвири на прима виста без репетиция. Беше феноменален. Като човек беше много дръпнат, безцеремонен и безпощаден. Баба Мария - жената на дядо Яков, е била попска дъщеря, доколкото знам. Помня я, беше много, много стара. Живееше в едно стайче в къщата и не излизаше оттам. Къщата беше на “Войнишка” 30, днес - бул. “Осми приморски полк”. Таванът беше обширен и винаги миришеше на орехова шума и някакви сушени плодове. Там съм прекарал доста време - всяко дете обича да се рови по таваните. Повечето време обаче бях при дядо Цани. Той ме обичаше - нали на него съм кръстен.

Олга Боева, в-к “Черно море”

Роден на 7 октомври 1932 година. Днес е сред майсторите на изящното изкуство, ценен както у нас, така и в чужбина, с много творчески изяви, награди.

Професор в Националната художествена академия. Женен с две дъщери - Росица, която живее и работи в Торонто, и Деница, която живее и работи в Ню Йорк, и двете художнички.
Аз не съм свикнал да воювам с други хора, аз воювам единствено със себе си, твърди проф. Скорчев. Открие ли се битка, оттеглям се. Опита ли се някой да ме догонва, за да влиза в бой с мене, обръщам се и си разчиствам пътя. Но никога нямам претенции спрямо други. Тази моя реакция я знаят много хора. Знаят също, че съм бил винаги коректен…
- Проф. Скорчев, Вашата фамилия не е популярна. Откъде са корените на рода Ви?
- Бащиният ми род е от Трявна, по-точно от село Скорците, което е на 4 км над Трявна, и е с много интересна история. Дядо ми е бил Ботев четник, а баща ми - братовчед на Ангел Кънчев. Предците ми са българи, които са дошли по тези земи от областта Корча в Албания, там, където няколко години преди Аспарух да пресече Дунав минава неговият брат Кубер и създава западното българско царство. Това са две Българии, които правят опит да се съединят, а Византия иска да ги разделя. Областта Корча, или Девол, е езерно място в албанските планини, което не е попадало под турско робство. - Умеем ли да пазим родовите си традиции?
- Не сме се научили на това. Баща ми се помина през 1951 година, но не знаеше точно от къде произхожда. Не от необразованост - беше интелигентен човек с европейско възпитание и образование. Би говорил свободно за много големи периоди от световната култура, но тези подробности, които аз знам за произхода на рода ни, той не ги знаеше. През 1988 година с помощта на историка Богдан Морфов, племенник на Христина Морфова, направихме родословното ни дърво. Богдан Морфов всъщност имаше поставена задача от тревненската управа да направи родословното дърво на Скорчевия род. Аз бях понаправил нещо, но самодейно. Получи се 11-метрово родословно дърво, което аз преписах и сгъстих до 5 метра, стана по-прегледно. Правя последни уточнения и вече е готово. Ще предам копие в Историческия музей, в Държавния архив. Нямам впечатление, че много родове имат документи.
- Какви са били предците ни в сравнение с днешните българи - по-лоши, по-добри?
- Ако говорим не за Скорчевия род, а за българите, мога да ви кажа, че хората в Тревненския край, с които аз никога не съм живял, но съм наблюдавал - имам предвид баща ми, мои роднини, колеги - са по-особен тип хора. По-различни са например от шопите, които аз добре познавам - като дете съм израснал в Перник, живея в София от дълги години. Шопите са по-арогантни. Не че са по-некачествени, но има нещо безпардонно в поведението им, докато тревненци за меки, топли хора. Не напразно културата на България е създавана на определени места. И Европа е била много варварска, и там са ставали ужасии, но е имало едни чаркове в общия механизъм, които са работили по-качествено и са създавали европейската култура по-напред от нас. И пред нас е имало големи възможности, но те не са се развили така блестящо, както в Европа.
- Проф. Скорчев, а от кого сте наследили страстта към рисуването?
- Не вярвам, че склонностите - да не ги наричаме дарби, се предават пряко. Сега вече съм убеден, че за да се създава нещо с творчески импулс, независимо какво - дали ще се пече хляб, или ще се строи, рисува, пише - въобще там, където има проява и на въображение, и на артистичност, наричано творчество, е нужно натрупване, в което се включва и моралът, и любознателността, и волята, и склонността към извисяване. А тези неща могат да се открият и у един овчар например. Не напразно нашите чорбаджии с потурите едно време са пращали синовете си да учат в Западна Европа и те са се връщали изучени. Много от тях ставали големи учени. А художник преди мен в рода ни няма. Както Толстой казва, природата си почива. Това е естеството. Но пък и аз самият не съм имал някакво чувство за предопределеност.
- Излиза, че изборът Ви е случаен. Така ли е, или е плод на някакви вътрешни закони?
- Аз живеех в дом, в който нямаше закани, празни амбиции, борби за власт, изхвърляния по политически проблеми. Имаше спокойна, творческа атмосфера. Имам запазена една снимка с моя прадядо, който смътно си спомням - бях 24-годишен, когато той почина, с прабаба ми, са баба ми, майка ми - мъничко момиченце, с вуйчовци. Прадядо ми е бил голям чифликчия на времето. Имал е къща в Шумен, голям чифлик в село Айладън, сега Бистра, край Търговище. Такива са били всички българи - с потури, с калпаци. У човека трябва да има наслоявано у предците трудолюбие, морал в отношенията, в бита, във всичко. И ако тези неща се предават, след някое и друго поколение може да се появи добър обущар, музикант, писател…
Аз растях в дом, в който много се четеше, много музика се слушаше. Тогава нямахме телевизор, но имахме радио, което с жад слушахме. Следяхме програмите - кога и какво ще има: довечера ще звучи Моцарт или опера от Вагнер, и чакахме. Четяха се и творби на световната литература. Понякога се откриваха изложби, изнасяха се концерти. Бедни военни времена, в които прехраната беше с купони. Бяхме малчугани и крадяхме от дворовете плодове, за да си напълним стомасите. Беше свободно детство, в което всяко дете израства като личност. А дали ще бъде малък, или голям човек, зависеше от това как се гради. Важно бе чувството, че детето расте като свободен човек, че може да мисли. И в една определена възраст започва да взема сам решения, започва да иска нещо да направи, започват да зреят у него идеи да бъде нещо. Аз съм имал усещането не за някакъв пост, а затова, че нещо ще правя и че ако го правя добре, ще мога да зарадвам някои хора. Усещане, че трябва да вършиш нещо, да си полезен за другите, но и да радваш и себе си - тогава животът става сладък.
- На такъв човек не му пречи нито тоталитарна, нито някаква друга система, така ли?
- През последните 10 години не съм се чувствал така свободен, както преди това. Аз не съм расъл в семейството на партийци - баща ми беше антикомунист, но интелигент, ясно разбиращ, че по този начин светът не може да се развива. Аз обаче на 18 години извърших много тежка политическа грешка, която даваше право на властта да ме ликвидира, да ме запрати, където си иска - окарикатурих Сталин и разпространих карикатурата. Сгромолясах се. Баща ми се разстрои, почина. И както бях с отлична диплома от гимназията и трябваше да отида да следвам, аз се озовах в мините. Две години бях миньор. Така че вкусих от това, за което псевдодемократи сега се бият в гърдите, а с приказките си бивши секретари, слугували на всяка власт, са ми смешни.
След като съм разбрал как човек може да изстрада нещо и след това да не обвинява другите, а да разбере, че той сам е виновен за своята беда, пораснах вътрешно. Разбрах, че мога да бъде отговорен за нещата. Всяко деяние е риск, който поемам. Завърших инженерство - от първия випуск на паркостроителите инженери съм. Веднага след дипломирането си пострадах много тежко - ослепях и ми казаха, че никога няма да виждам. Преживях го много тежко. После, лека-полека, без никакво особено лечение, прогледнах в болницата. Зарадвах се на живота…
По време на моето юношество мислех, че ще се занимавам с литература. Тя ме увличаше. В гимназията се знаеше, че мога и да рисувам. Правехме портрети на велики писатели от световната литература - Толстой, Балзак, окачвахме ги по стените на класните стаи. Не съм се чувствам художник, макар да знаех, че съм. Както малката ми дъщеря в отделенията в отговор на въпрос има ли девиз, беше написала: аз мога. И цял живот го доказва… Продължавах да рисувах. Като влязох да следвам в Художествената академия, се издържах с рисуване - печатаха ми във вестници рисунки, карикатури. С хонорара си купувах хляба. Беше много тежко. Обаче работех много яко.
- Излиза, че работата е най-важното нещо в живота, така ли?
- Не само. Това е някакво перпетуум мобиле. Едновременно машината работи и задвижва други вътрешни механизми, които се връщат и отново подсилват работата. Кръгът се затваря - колкото повече човек работи, толкова по-силно е вдъхновението, толкова повече е и радостта от самата работа. Тя отново създава мощност. И така на моите години - догодина правя 70, започвам да усещам, че от младостта насам работя все по-интензивно и струва ми се, че навлизам в някои неща по-дълбоко, че животът ми става по-ползотворен, богат и интересен. В ония години много хора казваха: няма свобода, не можем да рисуваме. Че кой му е пречил на човек да работи това, което иска. Имаше приказки за някакви догми, които уж някой изисква и сервилните винаги се втурваха да ги изпълняват. Пък мои колеги - най-добрите ни художници, с които съм общувал и познавам добре, пет пари не даваха затова и всеки си работеше, трупаше лично творчество, за създаването на което друго време няма - годините минават и човек трябва да работи във времето, в които живее.
- Съдбата щедра ли е към Вас, проф. Скорчев?
- Съдбата човек не бива да закача никога, опасно е. Да не дърпаме дявола за опашката. Мисля, че това, което съм преживял и преживявам, далеч, далеч надхвърля моите очаквания и мечти като малък. Когато като малък, запокитен в някакъв край на България, в малко жилище, гледам от едно балконче и си викам: какво ли има оттатък, зад онова бърдо… А толкова свят видях, толкова пътища извървях по света с моята съпруга и много често и с моите две дъщери. Това са многобройни изложби, срещи с хора. Никога не съм пътувал като длъжностно лице, в смисъл като държавен пратеник, а канен въз основа на мои прояви, които след това се мултиплицират. Така година след година върви животът на един художник. Щастлив съм, че видях много неща и имах възможност да правя това, което искам. Никакви компромиси не съм правил в работата си. Правил съм други компромиси, например да помогна на човек, който не заслужава това, да бъда рецензент на някого, за да стане професор, а той да се окаже калпазанин. Това са грешки. Човек тръгва с добронамереност, а извършва злина. И това е неизбежно. Всеки човек в живота си върши едни такива необмислени злини. Няма ангел, няма чист до кристалност човек. Лошото е, ако се вършат преднамерени злини.
- Война, убийство на невинни хора - това ли е най-лошото човешко дело?
- Човек не знае какво би имало резултат и в какъв размер би бил, когато прави нещо. Ромен Ролан например с огромни амбиции пише трилогията “Жан Кристоф”, а си почива с “Кола Брюнон”, но точно с “Кола Брюнон” името му остава. Важното е човек да работи с радост и в това, което прави, да влага себе си. Колкото е по-дълбок и пълен неговият арсенал, толкова повече ще излее. Огромна да е кацата, ако е празна, като я наклони, нищо няма да изтече. Това значи, че човек трябва да има богат и смислен живот, за да пълни своята каца. Ако душата му е бедна, нищо няма да излезе от него, каквото и да учи, каквото и да прави, няма да може да ни каже нищо повече, от това, което е самият той. На писател, когото аз познавам като глупак, не мога да чета книгите му, защото той не може да бъде повече от себе си.
- След трагичната случка в Ню Йорк, г-н Скорчев, какво е усещането Ви за нещата?
- Ще разберем колко страшно е, ако човечеството не вземе мерки след случилото се. Не говоря за убийства, за репресии. Но нещо трябва да промени този начин на живот, трябва да ни направи по-предпазливи към някои неща и по-агресивни към насилието. Не може така да се оставят луди, фанатизирани хора да се разправят със световно трупана култура, каквато представлява Ню Йорк. Градът може да няма свои лични натрупвания, но той е всмукал толкова много неща, че ако бъде унищожен, ще зейне празнина.

Иван Иванов, в-к “Станадрт”

Страх и безкрайно лутане от канцелария в канцелария. Това е ежедневният кошмар през последните 15 години за 50 българи, които претендират, че са наследници на прочутия американски милиардер Джон Рокфелер.

За мнозина звучи като виц, но нашенци са готови да доказват с факти и документи връзката си с фамилията, станала символ на несметни богатства. Заслугата за сродяването всъщност е на предприемчивия емигрант Иван Чорбаджийозов. Свищовлията заминал отвъд океана, където в началото на ХХ век се оженил за една от племенниците на Джон Рокфелер - Жаклин. След смъртта й българинът наследил мини, пари и злато в няколко банки. Понеже Жаклин нямала потомство, нейни наследници станали децата на Иван от първия му брак. Самият той се завърнал с гръм и трясък през 1932 г. в родината. Чорбаджийозов носел куп акции и нотариални актове, удостоверяващи собствеността над златни мини в Южна Африка, 7 хотела в Ню Йорк и 6 в Чикаго. Драмата за наследниците му настанала преди половин век, когато комунистическата власт прибрала от тях всички документи. По-късно те мистериозно изчезнали. Така потомците на Чорбаджийозов се разминали с наследство, оценявано за 1,5 милиарда долара. Сега близките са се разпръснали из цяла България и всички живеят в невероятна бедност. Част от тях се препитават със земеделие в свищовското село Ореш. 65-годишната Анка заедно със съпруга си Захари са едни от малкото, които се съгласиха да говорят за дългата сага. Двамата копаеха лук в градинката си. Захари казва, че се страхува да си отвори устата, защото каквото и да каже, каквото и да направи, стига до задънена улица и неведнъж са му отговаряли, че не може да получи нито цент. По техните думи съпругата му Анка е пряк наследник на Иван Чорбаджийозов, но тъй като се е разболяла, е дала право на съпруга си да движи всички неща по доказването на наследството. В момента освен Захари упълномощена от роднините била и правнучката на Чорбаджийозов Катя Кърчева, която живее в Белене. След като в България идва демокрацията, наследниците решават, че вече имат шанс да се сдобият с наследството си и тогава започват техните “битки”. Захари, заедно с останалите наследници, започва да пише жалби и да подава сигнали до всички институции, за които се сети. Освен че е проверявал във всички банки в региона дали има сметки на името на дядо му, той е подавал писмени сигнали неколкократно до Главна прокуратура. Според слуховете, които достигали до него и сега, дядото на жена му и в момента има две банкови сметки, които обаче вече не са на негово име и парите продължават да се превеждат от Щатите у нас. Според слуховете в село Ореш преводите от САЩ отивали направо в българското външно министерство. По този повод роднините неколкократно подават сигнали при бившия главен прокурор Иван Татарчев, при Симеон Сакскобургготски, а преди това при президента Желю Желев и до Страсбург. Наемат и адвокати. Всеки обаче, който се е захващал да им помага, освен че стигал до задънена улица, след това се оказвало, че или е уволнен от заеманата длъжност или е преместен на друга, коренно различна работа. Един от случаите, които разказва Захари, е с Христо Илиев Дипчиков, който работел в плевенска банка. Служителят в трезора според едните слухове изплатил голяма сума на част от наследниците, а според друга версия е прибрал парите за себе си, но в крайна сметка бил осъден и лежал няколко години зад решетките. Роднините сега смятат, че той е бил пратен в затвора, за да запази тайната за тяхното наследство. Един от праправнуците на Чорбаджийозов успял да намери връзки и с помощта на Тошо Пейков успял да се срещне на 4 очи със Симеон Сакскобургготски преди две години. Според роднините царят казал на праправнука, че проблемът е много сериозен и посъветвал роднините да изпратят пълномощник направо в Щатите, който да уреди нещата там. Праправнукът се явил на разговори в американското посолство за виза, но оттам му отказали такава. Това е и последният опит на роднините да изпратят човек през Океана, за да търси парите на дядо им.

Елена Димитрова, в-к “Стандарт”

Почти няма страна в Европа, в която да не са чували името на българина Койчо Белчев. 84-годишният ни сънародник се прочу в цял свят с перфектните копия на световноизвестни картини.

Повече от 20 години той продава репродукции на Да Винчи, Ван Гог, Салвадор Дали, Дега, Реноар, Модилиани, Климт и много други класици. Обича да казва, че призванието му е да продава “оригинални фалшификати”. И се забавлява с най-често задавания му въпрос - дали не се притеснява от преследване. Всъщност в бизнеса на Койчо Белчев няма нищо незаконно, защото властите в Европа отдавна са признали правото му да продава фалшификати на световноизвестни шедьоври. Белчев се занимава с този бизнес от 1990 г. Съдружник е на най-известния художник в света проф. Даниеле Ермес Донде, който вече 18 години рисува копия на старите майстори. Във фирмата им “Донде енд партнер” участва и племенникът на Донде. Тримата са организирали изложби и разпродажби с копия на световноизвестните класици почти във всички страни в Европа. Продавали са в най-скъпия хотел в Сардиния “Кала ди Волпе”. В чужбина цената на един фалшификат варира от 4 до 5 хиляди евро. От любов към родината си Койчо Белчев е извоювал пред съдружниците си правото да продава в България няколко пъти по-евтино. Само преди броени дни той организира в Бургас 13-ата поред разпродажба. Цените на фалшификатите варираха от 550 до 1800 евро. Най-скъпо се продаваха “Слънчогледите” и “Жътва” на Ван Гог и ”Дамата с хермелина” на Да Винчи.
 Освен с фалшификатите Койчо Белчев е известен и с потеклото си. Той е наследник на известната фабрикантска фамилия Белчеви, която се е занимавала с тютюнопроизводство. Преди 9 септември 1944 г. фирмата на дядо му “Марко Белчев и синове” е държала собствеността на прочутата цигарена фабрика “Слънце”. Въпреки че никога не се е занимавал с производство на тютюн, страстта към този бизнес все още е жива у Койчо Белчев. В края на 40-те години той завършва икономика в Цюрих, а докторатът му е бил на тема “Тютюнът в България”. Само преди една седмица издаде на български книга със същото име, която е единственият статистически справочник по темата. Белчев е признат не само у нас, но и по света като един от най-големите познавачи в тютюневия бранш. Преди 10-ина дни е бил помолен от ръководството на “Булгартабак” да им помогне в продажбата на 15 000 т ориенталски тютюни чрез фирмата му ”Слънце - Койчо Белчев” ООД. Дълги години се е занимавал в Швейцария с бизнес и финанси. Работил е с най-известните швейцарски банки и с инвестиции на частни клиенти. В България обаче не желае да подхваща този бизнес. Твърди, че българската борса е неликвидна и не разполага с достатъчно материал.
 Койчо Белчев има три деца и петима внуци. Всички те са родени в Америка. Най-голямата му дъщеря Надя живее в Бостън и е един от най-добрите компютърни специалисти там. Синът Александър пък се е установил в Тексас и работи като финансист. Най-малката София е майка на три деца и живее в Нион, Швейцария - града, основан от Юлий Цезар.
 Белчев твърди, че след повече от 50 години брак все още е щастлив със съпругата си Татяна, която е половин швейцарка и половин рускиня. Тя живее във фамилния им апартамент в Женева. Пренесли се в скромно жилище от 150 кв. м преди 15 г., когато децата пораснали и изхвърчали от семейното гнездо. Дотогава фамилията обитавала огромно имение на Женевското езеро, разположено върху площ от 4000 кв. м. Белчев с носталгия си спомня за бившия си дом. “Имахме три отделни къщи. Едната използвах аз за офис, другата беше за гости, а в третата естествено живеехме ние. Имението беше толкова голямо, че имахме 86 м бряг на Женевското езеро. След като децата се изнесоха, решихме, че няма смисъл да поддържаме толкова голям имот. Продадохме го и си купихме малко жилище”, връща се към онова време Белчев. Когато е в родината си, Белчев отсяда в апартамент на ул. “Раковски” в столицата, който е взел под наем. Белчев е собственик и на два огромни имота в Пловдив, които са му били реституирани през 1995 г. В единия от тях се помещава ПУ ”Паисий Хилендарски”, а в другия - Нов български университет.

Светият Синод на Българската православна църква не призна архонтската титла на Слави Бинев, получена на церемония в Рим.

Старозагорският митрополит Галактион не е имал благословия от патриарх Максим и синода, за да отиде в Рим и посещението му е било от частен характер. Той не е имал и разрешение да извърши въвеждането в архонтския сан на Слави Бинев, известен основно като собственик на чалга заведения. В наградния фонд на БПЦ не съществува званието “архонт”, то не може да бъде давано от нейно име и не се признава за българско църковно отличие, обявяват отците. С това като че ли поприключва скандалът с благородническите титли в българската Църква.

Раздаването на архонтски сан от родната православна църква започва преди 4 години. Хрумването е на Западно- и средноевропейски митрополит Симеон и най-вече на неговия викарий епископ Тихон. Той си навлече гнева на Синода в София, като започна да се подписва като Римски владика. Седалището му в италианската столица пък започна да се титулува като Света Римска православна епископия. Пред входа на епископския дом се развява знаме и собствен герб, изобразяващ два лъва, които държат владишка митра (корона), а под нея е изобразен храмът сърце “Св. св. Викентий и Атанасий”… Сред енориашите си Тихон силно пропагандира дарителството и ктиторството. Според българи в Рим към новоучредената епископия потичат реки от пари. Срещу всяко дарение се издава и съответната грамота индулгенция за заслуги към идеята за сближаване на католическата и православната църква, на Изтока и Запада. На най-щедрите се присъжда званието архонт.

Първият удостоен е известният на Запад българин Димитър (Джим) Велков. Той е американски поданик, който притежава огромни земи на Канарските острови и има политически и икономически връзки на високо ниво из цяла Европа. Освен титлата “архонт” Велков е два пъти носител на ордена “Свети Александър”, връчен му в Мадрид лично от Симеон Сакскобургготски, включително и като издател на книгата за цар Борис III “Корона от тръни”. В края на 2004 г. епископ Тихон го въвежда в архонтия след благосклонното съгласие на Светия престол. Другият мъж, удостоен с архонтия, е Илко Йоцев, бивш зам.-министър на енергетиката от кабинета на Симеон Сакскобургготски. Той пък е спонсорирал издаването на книгата “Цветя за България” на бившия изповедник на патриарх Максим, дядо Иларион, който сега е Доростолски митрополит. Освен издателската си заслуга обаче Йоцев е осигурил няколкото офиса в София, където работи екипът на епископ Тихон. Те носят гръмкото название “Евроинтеграционно представителство на Римската православна епископия при Европейската света митрополия”. Според информации има и още един провъзгласен с участието на Тихон за архонт преди скандала със Слави Бинев, но името му се пази в тайна.

Отсъствието и на дядо Симеон, и на дясната му ръка епископ Тихон от церемонията със Слави Бинев е донякъде изненадващо. Запознати обаче твърдят, че митрополит Галактион също има здрави връзки с Ватикана, най-вече по линия на някои германски католически конгрегации, и е ревностен привърженик на сближаването между БПЦ и Светия престол.

Титлата архонт означава буквалнo водач, предводител. Тя възниква в древна Атина, където така са се наричали деветимата управители на града, избирани от Народното събрание. Във Византия званието става висш ранг в църквата и администрацията. Постепенно губи религиозния си характер и се превръща в светска благородническа титла, предавана по наследство по мъжка линия от баща на син. Днес титлата архонт се дава единствено от Вселенския патриарх в Цариград.  Престолът в Цариград има цял набор от подобни звания, над 20, които се дават за различни заслуги на мирски лица към Църквата - книгопазител, нотар, протекдит и т.н. Те са останали от епохата на Византийската империя. Дават се както за материални дарения, така и за научни, юридически и други подобни заслуги към Църквата. Затова по-различно стои въпросът с титлата на проф. Иван Желев - директор на Дирекция “Вероизповедание” към Министерски съвет. Той получава титлата от Вселенската патриаршия като знак на уважение за работа си като преводач по време на различните православни съборни съвещания и срещи.

Никой дори от другите трима древни православни патриарси - Антиохийският, Йерусалимският и Александрийският, няма право да дава архонтска титла. Някои от тях обаче имат правото да провъзгласяват в рицарство. Единственият българин, който е получил подобна титла е бившият председател на Народното събрание Йордан Соколов. Преди седем години той беше официално провъзгласен от Йерусалимския патриарх Диодор за рицар на Светата гробница. Това стана на тържествена церемония посветена на 2000 години от Рождество Христово, на която Йерусалимската патриаршия направи рицари държавните глави на всички православни държави, включително предишния руски президент Борис Елцин.