Nobility Bg

Владимир Дворецки, в-к “Новинар”

Властите в австрийския град Грац са обявили за продан бившата резиденция на първия княз на свободна България Александър I Батенберг.

До това решение се стигнало, тъй като общината изпитва затруднения при поддържането на сградата, която се използва за дом за деца и юноши. Досега няма подадени оферти за закупуването й, съобщиха от общинската фирма за недвижими имоти в Грац. Това дава възможност на родолюбиви българи да помогнат за спасяването на този паметник, смързан с историятя на България.
Княз Александър се оттеглил във Вила Хартенау, след като абдикирал от българския престол през 1886 г. под натиска на руския император Александър III. Самодържецът бил недоволен, че родственикът му Александър подкрепил Съединението против височайшата му воля. След абдикацията героят от Сливница се установил в австрийския град Грац. 29-годишният благородник поел функциите на глава на династията Батенберг, която е свързана с херцозите на Хесен-Дармщат.
Привлекателният ерген станал обект на внимание от страна на съпругата на германския кайзер Фридрих Вилхелм, която го пожелала за съпруг на дъщеря си принцеса Виктория. Императрицата била много доволна от снаха си принцеса Ирене Хесенска, както и от щастливия брак между сестра й, британската принцеса Виктория, и брата на княз Александър - принц Лудвиг фон Батенберг (който през Първата световна война се прекръства на Луи Маунтбатън). На заздравяването на династичната връзка между двата рода обаче се противопоставил всемогъщият канцлер Ото фон Бисмарк, тъй като се опасявал, че това ще донесе напрежение с Русия и нестабилност на Балканите. Разногласията в двора на кайзера по въпроса за височайшия брак между Александър Батенберг и Виктория станали достояние на пресата в цяла Европа. Бисмарк най-сетне успял да надделее, като през 1888 г. убедил британската кралица Виктория (майка на германската императрица), че съюзът с Батенберг не е препоръчителен. Според някои исторически свидетелства Бисмарк дори безпрецедентно заплашил, че ще си подаде оставката, ако се осъществи бракът с абдикиралия български княз. В края на краищата щастието на принцеса Виктория било пожертвано “в името на Родината”.
Разочарованият Александър не тъгувал дълго. На следващата година той се оженил за австрийската оперна певица Йохана Лойзингер. Поради този неравен брак той бил принуден да се откаже от родовата си титла и да приеме името граф фон Хартенау. Йохана му родила две деца. От имената, които им е дал князът, личи силната му духовна връзка с България - Асен и Цветана. Александър починал в Грац на 17 ноември 1893 г. по-малко от месец след раждането на дъщеря си. По-късно вдовицата му се съгласила тленните му останки да се пренесат в България, където и днес почиват в мир в скромния му мавзолей в София.

Забележка: И Асен, и Цветана умират, без да имат свои деца. Асен обаче осиновява сина на съпругата си Берта Хуса-Рамос от предишния й брак, в резултат на което той започва да се нарича Вилхелм фон Хартенау. Негови потомци живеят и до днес.

Людмила Първанова, в-к “Стандарт”

Д-р Петър Берон говори с компетентността на човек, посветил години за изучаването на родовата памет.

С чувство за хумор прескача през паралелите на времето:
“Ако става въпрос за стария д-р Петър Берон (който е по банкнотите и от които за жалост имаме твърде малко, за да ги влагаме в наука), той е брат на моя прапрадядо Христо. Имали са сестра Жейна и още един брат - Руско, чийто пък син Стефан Русков Берон е един от първите петима настоятели на БАН и неин почетен член. Заедно със сина на Жейна - Васил Хаджистоянов Берон, са сред създателите на Търновската конституция. Моя милост - като депутат от Великото народно събрание - също имах възможността през 1991 г. да подпиша новата наша конституция…” Прапраплеменникът с гордост заявява, че е наследник на единствената фамилия в България с трима академици. Другият е Васил Хаджистоянов Берон - енциклопедист, съставител на първия учебник по естествена история и на учебник по логика. Ботев го иронизира в един фейлетон, като пише, че народът има нужда от оръжие, а не от “логиката на Берона”. Неговият син - проф. Богомил Василев Берон, е сред основателите на Медицинска академия и Клиниката за кожно-венерически болести, председател на Европейския конгрес на дерматолозите. Авторът на Рибния буквар д-р Петър Берон не могъл да се нареди сред тях. Той е убит в Румъния през 1871 г., малко след създаването на академията. Житейската история на знаменития ни учен е твърде поучителна. Роден е в Котел и от забутаното балканско градче се издига до най-високите върхове на европейската наука. Негови лични познати са Фарадей и Хумболт. Започва в Брашов като възпитател на сина на богатия българин Петър Йованович. За благодарност той ги изпратил и двамата да следват медицина в Хайделберг и Мюнхен. Така става доктор по медицина и акушерство. Със средствата на същия този Петър Йованович през 1824 г. в Брашов издава знаменития “Рибен буквар” - първия български учебник. Интересното е, че на титулната му страница е записан като Петър Хаджиберович. Това е фамилното име на автора, но когато през 1831 г. защитава дисертация на латински език, се подписва с латинското Петрос хаджи Берон Тракс (тракиец). И така след него всички от рода наследяват фамилията Берон. Като окръжен лекар в Крайова, с помощта на племенника си, натрупва пари от търговия, купува голямо имение и става едър земевладелец. Почти целия си живот обаче прекарва в Париж, където пише дебелите си научни книги. Оставя завещание всичките му пари да отидат за българската просвета. С негови средства се строят читалища, училища, гимназията “Д-р Петър Берон” в Одрин. Когато разбира, че не всички пари се използват по предназначение, се връща в Крайова с намерение да промени завещанието си. Малко преди да се състои съдебното заседание, наемат двама власи, които го удушават. Така завършва живота си д-р Петър Берон и единствен от братята не оставя наследник. “Това е най-ученият българин на всички времена - убеден е съименникът му. - Написал е повече от 10 000 страници на пет езика (говорил е девет) и буквално е в основата на всички науки у нас. Оставя трудове по противопожарно дело, физико-химия, астрономия и система на световете, натурфилософия. Докторатът му е на тема “Нов уред за измерване на гинекологичния диаметър” - разстоянието между костите на таза, което позволява или не на плода да излезе без цезарово сечение.” Откъде се е взело всичко това? Вероятно от горе, от Бога. Родителите му са обикновени хора, преселници от Македония, а баща му - хаджи Беро, е пострадал от турците. Д-р Петър Берон е бил доста особен човек, ерген, живял е много скромно в хотел в Париж, не е искал да го фотографират и рисуват. Единствената известна рисунка на учения - с глобуса и каскета, е рисувана скришом от неговия стипендиант Николай Павлович. Ако не я бил направил, нямаше да се знае как е изглеждал, разказва наследникът. До зоолога-спелеолог д-р Петър Берон не е достигнал нито един предмет, притежание на именития му предшественик, но пък има оригинални томове на прапрачичо си от 1855 г., издадени в Париж. Пази се и балсамираното му сърце в Пантеона в Котел. То се намира в стъкленица, положена в черна абаносова кутия. На капака й неговият племенник Стефан Русков Берон собственоръчно е изписал: “Това сърце живо е биело единствено за любезното отечество България” Дядото на нашия съвременник д-р Петър Берон е Кръстю Берон. Той е автор на две стихосбирки с любовна лирика. Синът му Кирил Берон бил високоиздигнат за времето си човек. Завършил е френски колеж и икономика. Има двама синове - Петър и Владимир, и една дъщеря - Маргарита. Тя живее от 30 години във Франция, където е щастливо омъжена. Навремето като ученички с Юлия Берберян били сред първите млади тенисистки у нас. Владимир е един от създателите на АЕЦ “Козлодуй” и сега живее там. “С брат ми и сестра ми се стараем да не посрамим не само фамилията Бероновци, но и фамилията на майка ни Мара, която е дъщеря на ген. Владимир Стоянов, началник-щаб на Българската армия през 1925 г. и участник във войните”, завършва разказа си д-р Петър Берон.

Людмила Първанова, в-к “Стандарт”

Наскоро на честване в НДК се събраха родствениците на Димчо Дебелянов.

Поводът беше колкото тържествен, толкова и трагичен - представяне на биографичната книга за поета “Живях в заключени простори” (второ допълнено издание) и отбелязване на годишнина от гибелта на нейната авторка Димка Дебелянова-Каролева. Димка е племенничка на Димчо, дъщеря на по-големия му брат Илия. Ражда се през 1926 г. в Долна баня и я кръщават на загиналия й десетилетие по-рано чичо. Племенницата посвещава живота си на изследването на житието и творчеството му.

Родът води началото си от с. Дебелец, Великотърновско. Там, близо до столицата, били имотите на Шишмановите боляри. Когато градът паднал и османлиите влезли като победители, разграбили къщите на благородните фамилии, избили добитъка, а тези, които не искали да им се подчинят - запалили живи. Оцелелите стигнали до поляните на Копривщица. Останали с името Дебеленци, от с. Дебелец. Тъй само казали. Да не ги знаят кои са и какви са. Такова е преданието, достигнало до днешните издънки на Дебеляновия род. Сам Димчо споменава за това пред Тихомир Геров: “Ние водим началото си от династията на Шишмановци. За съжаление обаче не мога да го докажа.”
Един петък, 28 март 1887 г., Цана Дебелянова родила шестото си дете. Мъжът й - Вельо абаджията, го погледнал и казал: “Роди се дядо Димчо Дебелян.” Кръстили го навръх Великден. Всяко дете носи радост, но на бъдещия поет се радвали най-много, защото бил изтърсакът. Майка му го кърмила 5 години, баща му отстъпвал във всичко, даже когато Димчо поискал да оставят живо агънцето, определеното за гергьовденския курбан.
Племенничката Димка пише в спомените за своя чичо, как леля й Нака със смях разказвала една случка: Обули на Димчо първите панталонки, дотогава малчуганът ходел в кенарени роклички. Той изтичал на улицата и се заразхождал важно-важно. Де когото срещне, се хвалел: “Ама ти не можеш да ме познаеш. Аз съм Димчо, аз съм с панталони…”
На 47 години майката Цана останала вдовица. Качила децата си Найда, Мика, Илия и 9-годишния Димчо на волска каруца и потеглили за Пловдив при най-големия син Иван - телеграфист в пощата. След неговата смърт по-късно в Пловдив ще останат само Димчо и Найда и ще живеят само с шивашката й надница от 50 стотинки. Веднъж не й платили и Димчо, който чакал отвън, само преглътнал и тръгнал с наведена глава към Марица. Друг път изгонили Димчо от училище за неплатена такса. Съучениците му събрали помежду си 15 лева и го върнали в клас.
За глада и мизерията от онези години поетът признал само пред Христо Цанков-Дерижан (бащата на Вили Цанков), с когото били колеги репортери в София. Работил е и като надничар в Софийската метеорологична станция, и като стенограф в Народното събрание в студентските години. А след сбирките с “бохемата” в любимата им кръчма “Средна гора”, често си лягал гладен.
“Колко тежко е да си човек! Колко пъти аз съжалявам, че ми е дадено съзнание! На всяка стъпка аз съм осъден да срещам мъките и ядовете, които не произтичат толкова от това, че аз не съм богат материално, колкото от това, че хората не са богати духовно.”
“Има нещо необяснимо, което ме потиска като воденичен камък: как би ми олекнало, ако можех да го отхвърля”, казва Димчо пред Людмил Стоянов. Дали този воденичен камък не е наследената прокоба от деди и прадеди?
Майката Цана умира в самота на 64, без никога да зърне отново родната Копривщица. Погребана е във Враца, по бедност. Никое от петте й деца, пръснати по различни краища на страната, не знае къде е гробът й.
Племенницата на поета Димка Дебелянова-Каролева е била редакторка в списание “Пламък”. Загива преди две години, прегазена от автомобил пред дома й в кв. “Бъкстон”. От неестествена смърт умира и собственият й баща Илия, дърводелец в Долна баня. Придошлата от пороя река го отнася заедно с мостчето, когато отивал към нивата си. Когато научава за смъртта на Димчо, ръката му се вдървява. Дефектът му остава за цял живот.
За гибелта на поручик Димчо Дебелянов - доброволец на фронта, се пишат различни истории. Като тази, че стоял до дърво, гледал нощното небе и святкащата му цигара привлякла вражеския куршум. Очевидци разказват друго - раняват го ниско в корема, настъпва смут. “Що стана? Ротния убиха!” Поискал вода, едва успял да попита: “Нали няма да умра.” “Не бойте се, г-н поручик, леко е” - “Ох, не е леко”, отвърнал той и издъхнал.
Подофицерът прибира личните му вещи заедно с часовника, който продължава да върви… Търсят адрес, на който да ги изпратят. Но адрес няма, подпоручик Димчо Дебелянов просто няма дом. Изпращат ги на сестра му Мария в Самоков: чернови на стихотворения, книги, няколко еделвайса. Каруца откарва тялото му към двора на черквата “Света Богородица” в Демир Хисар. Там то пролежава до август 1931 г., когато Невена Буюклиева, представител на кръжеца “Живо слово”, Д. Подвързачов, Г. Райчев и братът на поета Илия откриват гроба, измиват костите му с вино и в ковчеже ги пренасят в родната Копривщица. Издават и акт за смъртта му, в който допускат две грешки: че е на 25 години, а той е бил на 29, и че е родом от Ихтиман.
Ала всичко това може би нямаше да се случи, ако адютантът на полковия командир не беше зачеркнал името на Дебелянов - Димчо Велев, от списъка на отпускарите и на негово място не бе вписал името на свой близък.
Днес от рода са останали братът на Димка - 94-годишният Иван, радиотехник. Един от синовете му се казва Димчо Дебелянов и от години работи на аерогарата. Синът на Димка, Свилен Каролев, е старши научен сътрудник в Института по литература. По-големият - Калин Каролев, е главен експерт в Комисията за регулиране на съобщенията. Съпругът на Димка е известният наш литературен критик от БАН проф. Стоян Каролев. По-неизвестното за него е, че съчинява стихотворения. “Реквием в бяло” е последното, което написал за годишнината от гибелта на Димка.

Името на първата българска владетелска династия Дуло е известно от т.нар. Именник на българските владетели преведен на славянски език през ІХ в.

Джагфар Тарихи, епосът на волжските българи разказва, че името на рода Дуло идва от реката Дулосу в степите на Централна Азия, покрай която основателите на рода живеели. В Южен Казахстан - град Чимкент до днес съществува род “дулаты”, един от основните в района.

За основател на династията Именника сочи княз на име Авитохол, в когото повечето медиевисти виждат легендарния хунски завоевател Атила. Според Именника той живял 300 години и бил наследен от Ирник. Във втория владетел вероятно се крие любимия син на Атила - Ернак, на когото било съдено да продължи владетелския род.

През първата половина на VІІ в. българите били подчинени на аварите и се управлявали от наместници. В Константинопол обаче пристигнал български аристократ от рода Дуло на име Органа, заедно със племенника си Кубрат (в Именника Курт, вероятно Курт’бат, т.е. Курт с добавка “бат” - по голям брат, старши съвладател). Те и свитата им приели християнството и заедно с него високите титли патриции и покровителството на императора. По-късно Кубрат повел въстание против аварите и се превърнал във фактическия основател на българската държава някъде около 632 г. В средището й на територията на днешна Украйна е открит гробът на Кубрат, идентифициран по три пръстена - два на самия владетел и един на чичо му Органа (Бат’Оркан).

Кубрат имал няколко синове - първородния Бат’Баян, предводителя на котрагите Котраг, предводителя на оногундурите Аспарух (Испор, Еспор, Есперих, Аспар-хрук; вероятно Аспар с добавка готското “рих”, т.е. “крал”), Кубер и Алцег. Между тях още приживе на баща им възникнали противоречия, заради което му се наложило да ги призовавав към единство. След смъртта му обаче междуособиците все пак избухнали. В тях според Джагфар Тарихи ключова роля изиграл и братът на Кубрат и чичо на петимата му сина Шамбат.

В междуособиците се намесили и хазарите, на които се подчинил Батбаян. Аспарух бил принуден да пренесе столицата си в делтата на река Дунав, непосредстевно до византийската империя. Това съседство се сторило нежелано на Константинопол и срещу българите бил организиран поход, който обаче претърпял неуспех. Така през 680-681 г. България за пръв път овладяла територия на юг от река Дунав. Въпреки това България запазила големи територии на север, за което говори и фактът, че гроба на Аспарух е намерен непосредствено до гроба на баща му Кубрат по течението на река Днепър.

Братята на Аспарух Кубер и Алцек първоначално се подчинили на аварите, но по-късно навлезли във Византия и се заселили съответно край Солун и Битоля на Балканите и край Венеция в Италия. В днешна Албания е намерено съкровище на Кубер. Той продължил да поддържа връзки с владетелите в Плиска, за което говори един от надписите край Мадарския конник, в който Тервел говори за “моите чичовци в Солун”.

Синът на Аспарух Тервел в началото на управлението си помогнал на детронирания византийски император да си върне властта в Константинопол, заради което получил титлата кесар, а вероятно и императорската дъщеря за жена. По-късно Тервел разбил арабската обсада на Константинопол и подобно на франския крал Карл Мартел спрял ислямската инвазия в Европа. Може би по тази причина българската църква дълги години поддържала култа към св. крал Тривелий, т.е. Тервел.

След Тервел България била управлявана от още двама владетели от династията Дуло - Кормесий (Кормес, Курмис, вероятно Крум (І-?) и Севар. След това династията била детронирана.

Съществуват няколко известия, които говорят, че и по-късно Дуло продалжили да играят роля в историята на Централна и Източна Европа. Така например през ХІ в. в Трансилвания управлявал унгарски аристократичен род от български произход на име Дюла. Една княгиня от този род на име Шаролта се омъжила за унгарския крал. За самата унгарска династия Арпад, както и за българската Крумова династия също съществуват хипотези, че са свързани с Дуло, но поне засега те остават непотвърдени.

Може би последният представител на династията е византийски аристократ на име Георгий Цуло, който през ХІ в. управлява провинцията Херсонес (полуостров Крим в днешна Украйна).