Nobility Bg

Галина Минчева, в-к “Сега”

Веднага след Освобождението нашите писатели-възрожденци Любен Каравелов, Петко Р. Славейков, Найден Геров и др. въздишат в своите последни творби, че в България няма потомствени аристократи, на които е редно да се повери управлението на страната ни.

Не случайно дипломатът Симеон Радев пише по-късно в “Строители на съвременна България”, че колкото и да се образоват в чужбина, децата на по-първите ни граждани не могат да се разделят с шаячните си дрехи, а също така трудно ходят на баня. Новият политически елит няма родова хроника, родови гербове и титли, с които може да се похвали пред европейските държавници. Това обстоятелство дълго време тежи на управляващите, макар че мнозина от тях са били достойни хора - и в личния си живот, и в обществените си действия и постъпки.
Има обаче една фамилия у нас с дълга и интересна история, в чиито вени тече синя кръв. Нейните наследници могат да се похвалят с това, но не са го правили никога, тъй като са изключително скромни личности. Днес в рода на полския граф Станислав Домбровски има предимно юристи, инженери и хора, посветени на изкуството. Юристката Лилия Лулчева и нейната сестра инженер Станислава Домбровска са правнучки на революционера. Бащата на Лилия и Станислава - Димитър Домбровски, е единственият внук на полския граф. А негови праправнуци са известната юристка Ина Лулчева и братовчедките й, педагожката Мария Трифонова-Костова, инженер Биляна Трифонова-Златкова, а също Драгомир, Пламен и Наталия Курдови. Майката на Ина, Лилия Лулчева разказва, че фамилията е благодарна на к. п. н. Петър Ив. Петров, който пръв хвърля през 80-те години на миналия век по-обилна светлина върху живота и революционния път на граф Станислав Домбровски.
Ученият, който е възхитен от цялостната му личност, посвещава на поляка възторжено стихотворение.
Лилия Лулчева споделя, че подобно на прадядо си обича да пътува, но България е държавата, без която не може. Нейната внучка Яна Даскалова също е юристка. Момичето завършва с отличие на 22 години Сорбоната, но се връща да работи в София. “Фамилията, която води началото си от прадядо Станислав, е задружна, казва Лилия. Братовчедите ми Христо и Станислав са свързали живота си с изкуството. Христо Курдов е артист, а съпругата му Розалинда е цигулар. Станислав Курдов е галерист в Благоевград. От родословното ни дърво се вижда че в рода ни, заедно с прадядо Станислав са още четирима, които носят неговото име.”
Лилия Лулчева има своя максима в живота, която принадлежи на писателя Станислав Лем: “Дойде ли ти водата до устата - горе главата!”
Изглежда подобна мисъл е ръководила и живота на прадядо й граф Станислав Домбровски. В противен случай той нямаше да стане от потомствен аристократ революционер.
Днес името на този широко скроен човек, дал толкова много за Освобождението на България, остава все още неизвестно на нашата широка общественост. Кой е Домбровски и защо жертва спокойствието и живота си в името на чужда патриотична кауза?
Станислав Домбровски е роден около 1840 г. в Люблинското воеводство в много заможно графско семейство. Роден с титла граф, Станислав завършва висше образование - става строителен инженер. Тъкмо започва да упражнява специалността си, когато селяните в завладените от руския царизъм полски земи се разбунтували. Те вдигат през януари 1863 г. въстание, което продължава година и половина. Домбровски взема съдбовно решение и е знаменосец на селските маси.
Руските войски обаче жестоко потушават бунтовниците и инженерът е принуден да емигрира от Полша. Добре въоръжен, той се придвижва пеша през гори и поля, докато накрая се озовава в Турската империя. В Цариград полякът се запознава с Михаил Чайковски - известния Садък паша. Вероятно с негова помощ той е настанен от 1865 г. на служба като технически инструктор по строежа на шосето Одрин-Пловдив-Пазарджик.
В спомените си възрожденският книжовник Йоаким Груев пише, че през лятото на 1869 г. започва строежът на шосето Пловдив-Пазарджик под надзора на Ибрахим бей. “Главен инструктор по шосето и мостовете в Пловдивски окръг бе полякът Добруски (Домбровски). Той, както и мнозина поляци на турска служба, бе същевременно вършил и службата на таен агент и експлоатирал наивността на турските управници.”
В българските земи графът върши работата си на професионален революционер. И като такъв е заподозрян от турските управници, които го следят и наричат нарочно “будала”. Настъпва моментът, в който подозрителността на властите взема застрашителни размери. Михаил Чайковски дава гаранции за инженера, но Домбровски разбира, че животът му виси на косъм. И той намира изход от сложната ситуация, за да приспи вниманието на тези, които го наблюдават.
През есента на 1869 г. графът се оженва в Пазарджик за красивата и от известния род Грънчарови девойка Елена Златкова (1844-1919 г.). После заминава като предприемач в Баронхиршовата компания по строежа на жп линията Одрин-Белово. Тази служба гарантира сигурността му. Тя му дава и възможност да работи на воля сред обикновените българи и да ги подготвя за въстание.
Единственото дете на инженер Домбровски е кръстено на него - Станислав. То се ражда на 30 август 1870 г. в Хасково. Синът живее до 1913 г. и подобно на баща си става инженер.
От есента на 1870 до лятото на 1873 г. графът е член на Интернационалния таен революционен комитет в Алмали (дн. село Ябълково, Хасковско). Той е съставен от българи, поляци и чехи. За седалище на комитета служи тъй нареченият Славянски дом - една непретенциозна постройка, която днес е уникален паметник в историята на българските железници и на революционното ни минало. Тук често минава Левски и възлага задачи на високо образованите хора с широка славянска душа. Те му се заклеват, че са готови да дадат живота си за свободата на поробените българи.
Председател на Интернационалния таен комитет е даскал Д. Х. Ралов. Той пише в спомените си, че веселото настроение в Славянския дом се поддържало от инженер Домбровски. Графът обичал да казва на добродушния чех, инженер Антонин Свобода: “Миличек мой пастир, дай ми да сторя един грях, да откъсна главата на руския цар и турския султан, за да направя най-дивното, най-светлото дело пред олтаря на царството небесно, да освободя два поробени народа!”
Движен от тези чувства и разбирания, Домбровски избира сред работниците от трасето най-коравите българи и организира през 1872 г. рота за военно обучение, както го е учил Апостолът. Графът ги карал да тренират и фехтовка с думите: “Трябва да научите как се режат турски глави!” Двамата с инженер Свобода заминават за Одрин, за да купят на учениците си оръжие. В Одрин полякът се скарва със своите колеги, които под влияние на гърците преследвали всички българи като бунтовници. Когато се връща в Алмали, той уволнява всички гърци, които работят при него.
След смъртта на Апостола през 1873 г., Домбровски трябва да потъне в нелегалност, тъй като се разкриват връзките на Славянския комитет с революционните комитети в района. Той заминава в Сливен при свои сънародници от разпуснатия Казак-алай на Михаил Чайковски.
От този момент нататък съпругата му не знае нищо за него. Започват да се носят легенди, че е бил в състава на авангардни разузнавателни части на Руската армия. По спомени на стари ябълковци, когато е в ход Руско-турската освободителна война, Домбровски ръководи прекъсването на жп линията срещу кантон N26 в Алмали. По този начин транспортирането на Сюлеймановите войски става невъзможно.
За последен път графът е видян в Казанлък, в един отряд в помощ на руските войски.
Българските приятели и близките на Домбровски смятат, че е загинал в сражение. Буйна натура, той е имал още от млад белег от сабя по лицето си. Съпругата му Елена се омъжва повторно през размирната 1876 г. за чеха Любор Байер. Той работил по същите онези шосета, които Домбровски наемал. Байер осиновява сина на инженера и му дава солидно образование. След Освобождението Любор е техник при градското управление на Пазарджик. После той планира и ръководи изграждането на изгорялата Стара Загора.
Баба Елена Златкова-Домбровска-Байерова умира на 75-годишна възраст в София. С нея изчезва и историята на легендарния й съпруг граф Станислав Домбровски. Старата жена не казва нищо пред роднините си за своя пръв съпруг. Вероятно, ръководена от разбирането, че голямата любов и голямата мъка са винаги мълчаливи.

Галина Минчева, в-к “Сега”

Хаджи Ненчо Дончев Палавеев (1861-1936 г.) е личността, за която всички копривщенци говорят с дълбоко уважение.

Когато в Копривщица се каже “Това е от Благодетеля”, се разбира, че става дума за големия български търговец и родолюбец хаджи Ненчо Палавеев. Той е притежавал огромни средства, участвал е с капитали при построяването на Суецкия канал, търгувал е с Англия, Египет, Индия, имал е невероятен дом в Кайро, но се е завърнал в разцвета на силите си в Копривщица, за да се посвети на нейното икономическо и духовно израстване. Неговите съвременници разказват, че е останал до края на живота си ерген, тъй като смятал брака за празна работа. Много арабки искали да се омъжат за снажния балканджия. Той флиртувал известно време с тях, след което влизал в близки търговски отношения с бащите им и така натрупал част от огромното си състояние. Някои от момичетата умирали мистериозно, мълвят многобройните легенди, които копривщенци с охота и с гордост разказват, когато се спомене името на Благодетеля.
Един от потомците на хаджи Ненчо - бившият дипломат Кирил Палавеев - твърди, че основната максима на търговеца била: “Богатството не е за всяка уста лъжица.” С него, споделя 81-годишният родственик, можеш да направиш добро, но и зло, ако душата ти не е скроена широко. “Моят дядо Кирил е братовчед на Ненчо. От него знам, че хаджията бил стиснат човек, но когато ставало дума за Копривщица и за копривщенци, отварял кесията си и не се скъпял за нищо”, разказва Кирил Палавеев. Той си спомня, че от братята Груйо, Кирил и Дончо разклоненията на Палавееви тръгват из цяла България. Днес у нас има около 15 семейства, които носят фамилното име.
Внучката на Кирил Габриела е студентка по българска филология и е решила да направи родословното дърво на Палавеевци. Девойката води самостоятелно предаване по телевизия “Скат” - “От българско по-българско”, в което много скоро ще разкаже за различните членове на своята фамилия от миналото и от днес. Кирил Палавеев споделя, че всичките му роднини са патриоти, независимо къде са и с какво се занимават. Дипломатът е следвал право, а след това е завършил висша политическа школа в Москва. В периода от 1965 до 1970 г. той е бил на дипломатическа служба в Берлин. “В живота си имам много произшествия, но не ми се говори за тях. Лежал съм по политически причини и във фашистки, и в комунистически затвор”, казва Кирил, който външно прилича много на хаджи Ненчо Палавеев. В Берлин той е работил заедно с Иван Даскалов, Величко Георгиев, Нако Дойнов и др. През 1979 г. Кирил пише писмо до Тодор Живков, в което изразява своето възмущение от корупцията в държавата.
Не след дълго Палавеев е хвърлен в Централния софийски затвор, където лежал цели две години. “Аз съм инат, не помолих никого за моето освобождение”, спомня си Кирил. Когато съпругата му Георгица, която е от виден македонски род, отишла и попитала началника на затвора защо не пускат мъжа й, получила отговора: “Защото половин София го познава и с тези разсъждения е по-добре да е вътре, отколкото на свобода.” Това обаче са минали работи и не е необходимо да се връщаме към тях, смята Кирил Палавеев.
Днес той се радва, че синът му Огнян, който е изпълнителен директор на “Унифарма”, при всеки удобен случай посещава Копривщица и дори е открил в града свой братовчед, който също се казва Огнян. По-големият син на дипломата, Чавдар Палавеев, е бил съветник на първия български президент Петър Младенов, но е починал наскоро. Философ по образование, Чавдар дори пишел интересни есета за Копривщица. Той е обичал да се усамотява творчески в тишината на градчето. “Кръвта вода не става”, замислено споделя Кирил.
Един от братовчедите на дипломата - Дончо Палавеев - се занимава успешно с търговия и в свободното си време ходи често в родния град на Благодетеля. Бащата на Дончо, също Дончо Палавеев (1884-1980 г.) учи в търговската гимназия в Свищов. После завършва института по винарство във Бордо, Франция. След това започва дейността си в спиртоварството. Става съдружник в “Т. Кършев и синове” и е генерален директор на Консорциума за тютюн. Дончо Палавеев изиграва активна роля в преодоляването на тютюневата криза през 30-те години на миналия век. На 27. VII. 1940 г. е избран за член на Ротари клуб като един от видните представители на българската търговска интелигенция. Съден е от Народния съд по стопански процеси. По-късно той емигрира във Франция.
Родствениците на хаджи Ненчо Дончев Палавеев смятат, че днес Копривщица живее само със старата си слава. Според тях хаджията полага основите на една традиция - дарителството, която все още не е продължена от копривщенци. Като пример за другите Благодетеля зарязва комфортния си живот в Кайро и през 1925 година се връща в Копривщица, заемайки се усилено със строителство. Построява паметника на Априлското въстание (Кост%D

Деян Енев, в-к “Сега”

Прадядото Кръстьо бил кундурджия в с. Бешевлие (Пет къщи). Но на село носят опинци, не кундури.

И той заминал за Шумен, където се намирал голям османски гарнизон. Лека-полека, от името на селото, започнали да му викат Бешевлията. Синът му Иван Бешевлиев се изучва за даскал, а след Освобождението става и областен управител на Белоградчик във вече свободна България. А неговият син, Веселин Бешевлиев, е изпратен с държавна стипендия от тогавашното Министерство на просветата от разорената след Първата световна война страна да учи в Германия - в Йена и Вюрцбург - класическа филология и археология.
Впоследствие се разбира, че държавата ненапразно е инвестирала в него.Той й се отплаща, като става световноизвестен учен.
Боян Бешевлиев продължава щафетата на предците си - все хора на науката - и става един от първите ни специалисти по историческа география на Балканите. Неговият син - кръстен на дядо си Веселин, в момента се е захванал с ремонт на джиесеми и други електронни апаратури. Затова надеждата на Боян Бешевлиев някой да продължи научна кариера в рода сега е във внука, петгодишния Никола. Ето как в рамките на няколко поколения, в тази “археология на рода” се оглежда съдбата на цяла България и на промените, настъпили за век и нещо у нас.
Смъртта през 1992 г. заварва световноизвестния български учен Веселин Бешевлиев като най-стария по възраст (92 г.) и с най-дълъг стаж член на БАН. 51 години той остава член-кореспондент, но не е предложен за академик. Кандидатурата му за академик е издигната едва година преди смъртта му, през 1991 г. , споделя синът му Боян Бешевлиев. Мудността и нежеланието на институциите и естественият ход на живота предотвратиха академичната титла за може би един от най-достойните нейни носители. “Академията трудно ще изличи това петно от името си”, пише в некролог по повод смъртта му.
Човекът, владеещ седем стари и нови езици на когото дължим разчитането на Мадарския надпис, на надписа на Омуртаговата колона в църквата “Св. 40 мъченици” и на още около 150 първобългарски надписа, е бил от стария тип учени, припомня си неговият син. Немски възпитаник и истински работохолик, той най-ценял прецизността в науката.
“Историята се базира преди всичко на извори, иначе се превръща в митология”, казвал той на сина си. “Историята няма експериментален характер, не може да се изследва в лаборатория.” Казвал още: “Истината е като огромна изронена мозайка. Ние сме тези, които камъче по камъче възстановяваме картината на миналите исторически времена.”
“Внимавай, не вдигай шум, баща ти работи”, припомня си Боян, шептящия, но силен глас на майка му Софка, когато насочва прожектора на спомена към ранното си детство.
Веселин Бешевлиев си почивал с разходки и класическа музика. Сред най-верните му другари в разходките били писателите Димитър Талев и Емилиян Станев, колегата му, проф. Иван Дуйчев, акад. Петър Динеков и др.
Бешевлиев и Дуйчев са уволнени от Софийския университет след Деветосептемврийския преврат. Под редакцията на проф. Вера Мутафчиева излезе сборника “Българската историческа наука. Документи и дискусии. 1944-1950 г.” Вътре са отразени перипетиите на историческата наука, която, като важна идеологическа дисциплина, буквално е разгромена от “народната власт”. Вътре всичко е описано подробно, съобразно наличните документи. Под номер 5 от октомври 1944 г. фигурира “Предложение за уволнение на преподаватели, обвинени във фашистка дейност”. Тук личат имената на професорите Богдан Филов (по това време вече разстрелян), на Иван Дуйчев, на Михаил Арнаудов, на Веселин Бешевлиев. “На 44 г., извънреден професор по класическа филология и виден и явен агент на хитлеризма в университета с устното си печатно слово”, пише в документа. Скоро уволнението става факт.
Следват 5 години без работа. Веселин Бешевлиев изхранва семейството си с преводи от произведения на старогръцки език. Името му стои на титулната страница на “Прикованият Прометей” от Есхил, “Цар Едип” от Софокъл, комедията “Облаци” от Аристофан.
Сетне тогавашният председател на БАН Тодор Павлов го вика и го кани да се върне на научна работа в Университета, но той отказва. Така става професор към Археологическия институт и музей, като продължава заниманията си с антична история и първобългарските паметници. Обаче без право на преподавателска дейност. Боян Бешевлиев расте сред огромна и скъпа библиотека, дарена сега на Център “Иван Дуйчев”. Контактът му с тези безценни издания, включително и географски карти, както и самият дух на дома, стават определящи за избора му на професионален път. Първата карта, която хваща в ръка, е “Карта на България с прилежащите неи държави”, в мащаб 1: 420 000, издадена от Хр. Г. Данов през 1892 г. в Пловдив. Тя принадлежала на дядото, околийския управител, и е с дарствен надпис от самия книгоиздател. “По нея са се водили военните действия през Балканската война”, говори с любов за нея, преди да я сгъне внимателно, Боян Бешевлиев.
Боян завършва география в Софийския университет и подобно на баща си е изпратен на специализация в Германия от Института по балканистика към БАН. Времената сега са малко по-други. “Германията” е бившата ГДР, специализацията е на разменни начала и е половин година - в Берлин, Лайпциг и Дрезден.
Когато се завръща в България, е поканен от Народната библиотека за консултант, какъвто продължава да е и досега. Тя разполага с прекрасен отдел с карти и графики, създаден преди всичко благодарение на дарението на инженер Любен Божков, директор на железниците преди 9 септември. Благодарение на инициативността на Боян Бешевлиев се създава и специалността историческа география в България. Той е първият преподавател по тази специалност в Търновския и Шуменския университет.
“Старите карти са пълноценни исторически документи”, търпеливо обяснява Боян Бешевлиев. Той самият по време на свои пребивавания в чуждестранни университети и хранилища е открил поне дузина със значение за родната и балканската историография. Сред тях например е създадената от Франц Ксавер Пеячевич карта на България и част от Балканите. Този Пеячевич е потомък на онези Пеячевичи, които участват през 1688 г. в Чипровското въстание. След неуспеха му избягват в Австрийската империя. Католикът Франц Ксавер Пеячевич е и първият българин професор, преподавател по катехизис и по латински в Загреб, в Линц и другаде. През 1797 г., малко след смъртта му, излиза книга в градчето Калоча, днес в Унгария, с отпечатаната вътре карта. Именно на тази карта попада у Бешевлиев. В нея, още в края на 18 век, името България е отпечатано два пъти, вторият път под надписа Македония. За изданието съобщават първо сърбите, във връзка с възникнал спор за границите на диоцезите между тях и католическата църква - без да обърнат внимание на тази подробност в картата.
През 2002 г. Боян Бешевлиев със свои средства поставя паметна плоча в чест на баща си на улицата пред дома му. “За съжаление, от БАН уж обещаха, но не направиха нищо”, споделя той.
“Човек и добре да живее, умира. И друг се ражда”, гласи известният Омуртагов надпис отпреди повече от 1000 години. Наистина, старите надписи остават. Както и името на хората, които са ги разчели.