Nobility Bg

Анна Георгиева, в-к “Стандарт”

Перничанин е обявен за най-колоритния зевзек на България в края на XIX век. Бакалинът, който заради бизнеса се мести в София, се провъзгласява за барон и потомък на деспота Кракра Пернишки.

Дори се сдобива с фалшив нотариален акт за крепостта “Кракра” в миньорския град и иска да я реституира. Екстравагантните му идеи го превръщат в любимец на столичните кръчмари. Собствениците на пивници с охота го поят и хранят безплатно, а покрай него продават тонове вино на клиенти, дошли да видят живата атракция.

За барон Георги Кракра пишат почти всички вестници по това време. Перничанинът дори става представител на бакалското сдружение. С цилиндър, бели ръкавици и редингот, на който вместо лента препасва българския трикольор, самозванецът се включва неканен във всяко официално посещение в София. Шествията към двореца, предвождани от конна стража и с участието на кмета на бял кон, следван от файтоните на гостите и на министрите, завършват с взетата под наем каляска на менте благородника. Бурно аплодиран пред входа от зяпачите, “баронът” тайно излиза от западната врата, за да не разкрият феновете, че няма достъп до палата.
Георги фанатично вярва, че е потомък на Кракра. Той дори обвинява княз Фердинанд, че не признава титлата му от страх, че ще предяви претенции към трона. Затова пък става любимец на столичните кръчмари, които покрай него пълнят пивниците си с клиенти. В ресторанта на Мито Кебапчията на бул. “Дондуков” дори му поставят трон и му осигуряват корона, мантия и жезъл. От престола си Георги великодушно обявява всяка вечер посетителите за свои велможи и верни поданици. Въодушевен от високия си сан, бакалинът държи дълги речи пред тях, а завалиите, залепени за масите от уникалната комедия, пият вино до припадък.
Бакалинът с уж синя кръв пише и до руския император
Натрапчивата идея, че е роден болярин, въодушевява столичните шегобийци. Подтикван от тях, Георги повежда битка за признаване на благородническите си права. Гаврата на тълпата стига дотам, че перничанинът под натиска на “велможите си” започва кореспонденция с батюшката цар. Сеирджиите го придумват да изпрати депеша до монарха, в която моли за намесата му. В писмото “потомъкът” на Кракра се оплаква от “безразличието” на Фердинанд и от нежеланието му да го включи в редиците на столичната аристокрация. Естествено посланието никога не стига до Русия. “Поданиците” на Георги обаче скалъпват ръкописен отговор от императора, в който той напълно реабилитира “барона”. “Важният документ” е залепен на почетно място в кръчмата на Митьо Кебапчията и слага началото на неколкогодишното царуване на наивника. В миньорската столица го посрещат като цар Родният град на Георги приема сериозно завръщането му. Бляскавата визита, естествено, е уредена от “велможите”. Те се качват със самозванеца във влака за Перник. Гиздят го с мантия и корона. През кръста му препасват крива сабя. Заинтригуван от шумната група в трена, началникът на гарата в Горна баня се осведомява за нестандартните пасажери. Дали от наивност, или от желание да усили комедията, той предава по ведомствения телефон на жепейците в миньорския град за предстоящото пристигане на благородника, който идва, за да нагледа бащинията си.
Дори Георги остава стъписан от празничното посрещане. На гарата го чака шпалир от деца и стотици местни хора. Всички го приветстват и даряват с цветя. Това става в присъствието на полицията. Разбирайки, че работата става дебела и може да си имат неприятности, част от “велможите” се изплашват и
тайно бягат в София още със следващия влак, идващ от Радомир. Само Георги не се притеснява. Три месеца той живее като истински цар в Перник. Всеки ден го канят в различна кръчма и го гощават безплатно. Съгражданите му охотно го приемат и в домовете си. Информацията за цирка в миньорския град обаче стига до двореца. Князът се усъмнява, че разиграващата се комедия е подигравка към него и може да урони престижа му. Затова дава задача на градоначалника на София да спре представленията. “Поданиците” на Георги са привикани в полицията и заплашени с арест. Притиснати от служителите на реда, те се оттеглят от кръчмарските веселби, а “баронът” потъва в забвение.

Вера Александрова, в-к “Сега”

Нито като шеф на БНБ преди, нито като кандидат-кмет на ДСБ сега Светослав Гаврийски е настроен да говори за себе си или за семейството си.

Той държи да бъде оценяван по това, което лично прави, и всякакви въпроси за известния му род удрят на камък. Въпреки това за момент ледът около известния финансист се разчупва и покрай проблемите на София може да се чуе и научи и нещичко за него и рода му.
Родът Гаврийски по всички правила влиза в графата “Знатна софийска фамилия”. Дядото - Димитър Гаврийски, слага началото на интелектуалната история на семейството. Неговият баща пък, прадядото на сегашният кандидат-кмет, е бил от българите, които виждали смисъл в доброто образование и затова отделял всичките си средства, за да изучи децата си в чужбина. “Всички братя и сестри на дядо ми са завършили в чужбина”, разказва сега Светослав Гаврийски. Дядото - Димитър, е бил философ, литератор и езиковед, член на Съюза на българските писатели преди 1944 г. Заради книгите и позициите си след 9 септември е обявен за враг на народа и културата. През ноември 1944 г. управителният съвет на Съюза на писателите изключва Гаврийски от редиците си заедно с още 27 известни творци и общественици, защото “с дейността си са унизили писателското звание, а някои са работили и против интересите на СБП”. Сред изключените, наред с Димитър Гаврийски, са и бившият премиер Богдан Филов, бившият министър на просветата Борис Йоцов, писателката Фани Попова-Мутафова, Чавдар Мутафов, Михаил Арнаудов, Змей Горянин, Димитър Талев, Йордан Стубел и др. Срещу името на Гаврийски е записано и “провинението” му - “председател на Хитлеровия комитет “Нова Европа”. Всъщност “Нова Европа” е списание на европейската академична младеж, забранено след 1944 г.
В списъка на забранените издания е и книгата на д-р Гаврийски “Философия и политика на войната”.
“Действително семейството ни е репресирано от народната власт в онези години. Но не смятам, че това е най-важното, което трябва да разискваме”, казва сега Светослав Гаврийски. И веднага допълва, че гледа да обръща внимание повече на работата си и на усилието си да прави нещо стойностно, отколкото да изтъква качествата на семейството си.
Баща си представя с едно изречение: “Професор д-р Велеслав Гаврийски е основател на застрахователното дело в България”. На името на проф. Гаврийски през 1997 г. е създадена фондация на застрахователите в България. Тя се занимава с издателска дейност в сферата на застрахователната наука и преиздава учебниците на професора - “Икономика на застраховането”, “Застрахователно право” и “Презастраховане”. “По тези учебници се учи и сега, студентите продължават да ги ползват, въпреки че баща ми почина преди почти трийсет години”, разказва Светослав Гаврийски. Той си спомня, че когато станали промените в България, застрахователите решили да направят фондацията и помолили семейството да даде името на Велеслав Гаврийски. Те определили и награда за застраховател на годината, фондацията връчва и стипендии, организира обучения и семинари по актуални проблеми на зстраховането, разработва проекти, подпомага развитието на млади хора… Учредители на фондацията са утвърдени застрахователи, юридически и физически лица, Университетът за национално и световно стопанство и Стопанската академия “Д.А.Ценов”-Свищов.
“Баща ми е завършил право в университета. Но тогава е решил, че застраховането е по-добра специалност с възможност за развитие и специализирал в Германия”, обяснява Гаврийски интереса на баща си към непознатата за онова време в България наука на застраховането.
Част от интелектуалната история на рода Гаврийски е и бабата на финансиста. “Тя е имала частно училище - търговската гимназия “Миневра” в София, на която е била собственик и директор”, разказва ексшефът на БНБ. Преди месец, на представянето на Гаврийски като кандидат-кмет на ДСБ във ВИАС, възрастна жена се хвърли към него да го поздрави и му припомни, че е била ученичка на баба му и е учила в нейното училище. “Да, тя живее до нас”, спомня си случая Гаврийски. На въпроса често ли му се случва да го спират възпитанички на баба му, отговаря с усмивка: “Трудно е да ми се случва често, защото е било отдавна и ученичките на баба ми са вече рядкост. Аз познавам само тази жена.” Той си спомня още, че баба му също е израснала в интелектуална среда и че училището “Миневра” е преминало в ръцете на комунистическата държава след 1944 г.
Самият Гаврийски вече е достоен наследник на знатната си фамилия. Показват го столичани, които го спират често по столичната улица “Оборище”, където живее. “Питат ме предимно какъв ще е курсът на долара, поне по два-три пъти на ден”, разказва Гаврийски. Той беше шеф на БНБ в едни от най-трудните години на България след падането на правителството на Жан Виденов. Когато сяда на шефския стол на банката, резервът на държавата практически го няма. “Не заварих резерв, когато започнахме. А завършихме с над 5 млрд. лв.”, спомня си сега Гаврийски. Той е категоричен, че ако управлението на парите на България не е било променено през 1997 г., е щяло да има втори мораториум за изплащане на дълга. “Не е необходимо всички българи да са наясно с тези неща, но на практика това означаваше отново да бъдем забравени от всички”, казва Гаврийски. Учудва се, че някои от критиците му сега твърдят, че не може банкер да бъде добър кмет. “Ще трябва да ги питам тези хора какъв трябва да е градоначалникът според тях - историк или може би художник”, лаконичен е ексшефът на БНБ и допълва, че столицата е като държавата. “Не смятам, че се хвърлям в нещо много различно. Като естество на проблемите - да, но като начин на решаване - не”, категоричен е Гаврийски. Равносметката му е 33-годишен път в професията на финансиста. “Работил съм единствено в Министерството на финансите - 25 г., после повече от 6 г. в банката. Само с това съм се занимавал. Мисля, че имам някакъв усет за тези неща.” Решението си да се кандидатира за кмет на София обяснява с факта, че обича града си и смята, че може да го направи по-добър. Спомня си, че когато е бил дете, кв. “Гео Милев” е бил на края на града, а ходенето до “Княжево” се наричало екскурзия. “По “Оборище” минаваха само каруци и файтони. От гарата се връщахме с файтон”, разказва Гаврийски. Спомня си, че срещу къщата му била само гората на военното училище и плувен басейн. “Сега има училище и не мога да си отворя прозореца, защото не се чува нищо”, констатира той, но допълва, че това е животът. “Не може да няма строителство, напротив, но ако се строи малко по-разумно, ще бъде добре”, допълва Гаврийски.
Иначе строгият финансист има малко слабости. Освен че обича да ходи пеша, е любител на бриджа. Практикува го отдавна. “На всички скамейки - училищни, студентски…” лаконичен е и по този въпрос Гаврийски. Въпросите за хоби отбива с едно изречение: “Не пуша определени пури, не пия марково уиски, нищо съсипващо за себе си не мога да ви кажа.” Иначе разказва, че не е от тези, които твърдят, че работят по 24 часа в денонощието, макар да е отделил доста време за работа и квалификация. Обича да слуша “така наречената естрадна музика”, непоправим фен е на Тина Търнър и Шер. Спомня си, че едно време никак не е било лесно да се слушат и това е било събитие. “По този въпрос всички бяхме един вид репресирани”, констатира той и си спомня, че са се правели записи от Би Би Си, “Топ тен” и “Топ туенти”, които са се препредавали от ръка на ръка. По купони се е ходело с огромния магнетофон. “Ролката се навиваше от време на време и започваше голямото разплитане. Сега не е толкова интересно, в mp3 няма никаква емоция”, смее се Гаврийски.

Галина Минчева, в-к “Сега”

Христо Априлов, който е прапраплеменник на големия български патриот Васил Априлов, твърди, че зад гърба на всеки успял мъж стои винаги по една жена.

“Това правило е желязно и аз бих добавил към него, че съжалявам мъжете, които не са срещнали голямата си любов”, казва 76-годишният софиянец. Положителната промяна в неговия живот започва през 1992 година, когато се запознава с поетесата и преводачка от чешки Мария Генова. Красивата жена е поразена от невероятната прилика на Христо с автора на “Фауст” Йохан Волфганг фон Гьоте. Първите й думи към него били: “Знаете ли колко много приличате на Гьоте?”
“Работил съм в бившата ГДР и в Полша, участвал съм 10 години в строежа на НДК, но никой не е споменавал и думичка, че имам външна прилика с великия немски поет”, споделя инженерът.
Всичко, което следва оттук нататък, Христо дължи на Мария. Двамата отиват през 1993 година на гости на брат й Ненчо Генов, който от 40 години живее в Германия. Градчето Цайц, където е домът на Ненчо, е на 70 километра от Ваймар. Тук жителите се удивлявали на българина, който бил за тях огледален образ на Йохан Волфганг. Генов запознал Априлов със своя приятел - оператора Густав Ола от Виршивиц, който пък предложил да заминат за Ваймар. Ола взема оригинален костюм на Гьоте от неговия музей, за да облекат с него Христо.
Дрехите на поета като че били шити за нашенеца. С черен костюм, с бяла копринена риза и с наметнат бял шал, Априлов се разхождал по улиците на Ваймар, а хората се спирали да го гледат, стреснати от невероятната прилика с любимия им поет.
“Само обувките на гениалния майстор на мереното слово ми стискаха леко и това ме притесняваше”, спомня си днес строителният проектант. До този момент Априлов имал 44 години трудов стаж и никога не си е представял дори, че ще работи като актьор.
“Професията ми е свързана с точните науки, но днес уважавам максимата, че на повърхността на случайността плава необходимостта”, изповядва разбиранията си Христо.
“Мисля, че в теорията за преражданията на човека има нещо рационално. А то е свързано с вярата, че не всички и не всичко от нас си отива безвъзвратно - твърди Мария Генова. - Иначе не бих могла да си обясня факта, че дори и бръчките в рисуваните портрети на Гьоте съвпадат с бръчките на Христо. Затова и външната прилика на мъжа ми с големия творец се превърна в събитие.”
Докато българинът се разхожда из улиците на Ваймар, щастливо ухилени немци се снимат него за спомен. Появата на българина с дрехите на Гьоте и 20-минутният късометражен любителски филм, който се появява малко по-късно, са сензация за всички.
След шест години, през 1999-а, в Германия се чества 250-годишнината от рождението на поета. Тогава Ненчо Генов се обажда отново. Съобщава на Априлов, че операторът Хелмут Пешел, който работи с режисьора Томас Фрикел и телевизия ZDF, има намерение да направи съвременен филм, индиректно свързан с Гьоте. И си търси главния герой…
Явно го е намерил в любителската лента, защото Априлов заминава спешно за Германия, където остава 5 месеца. Снимките започват през май и свършват в началото на август. Филмът “Леко за Гьоте” е готов за 28 август, рождения ден на гениалния немец. Чак в хода на работата Христо разбрал и съдържанието на сценария. Историята започва на границата. Петима души бягат от германските граничари, а един от тях е човекът от Балканите - Христо Априлов. Той успява да се скрие от преследвачите, но има нужда от храна, дрехи и паспорт. Така попада на немско семейство, което изчаква в колата си да премине бурята. Двамата пресметливи германци веднага забелязват, че Христо прилича на възрастния Гьоте.
Съпрузите решават светкавично да му “помогнат” и основават фирмата “Гьоте под наем”. Така семейството иска да прави пари от десетките чествания на писателя в юбилейната година.
Следват действия като в приказките. Балканският субект е посрещан навсякъде възторжено, защото има изумителна прилика с големия творец. Той е по трибуните на различни градове и винаги е в центъра на събитията, в светлината на прожекторите. Раздава автографи върху съчиненията на гения. Скоро след големите успехи обаче героят е арестуван от полицията като подозрителен чужденец.
Филмът “Леко за Гьоте” има невероятен успех. Получава награда на немския филмов фестивал в гр. Емден и е един от 15-те номинирани филма сред общо 95 представени. “Преживяването по време на премиерата и след това беше страхотно”, споделя Христо. Априлов се среща с премиера на Тюрингия Фогел и с известния немски певец Удо Линденберг, които го поздравяват.
Целият снимачен екип обикаля Германия с шаржов плакат с любимите наденички на Гьоте. Днес оригиналната 92-минутна кинопродукция все още не може да бъде гледана от нашите зрители, тъй като никой от българска страна не е и помислял за купуването на филма.
Христо казва, че благодарение на Мария се замисля в зрели години и за творците от своя род. А те не са малко. Съжалява, че не е записвал всичко, което е слушал от своя баща Димитър за големия и богат род Априлови.
Безспорно най-интересната личност в нея е Васил Априлов (1789-1847). Той е роден в Габрово в заможно търговско семейство. Учи в Москва и следва медицина във Виена. През 1811 г. се установява в Одеса и поема търговията на братята си. Априлов дава изключително много средства за образованието на редица българи в Русия. Подпомага и българските училища, а през 1835 г. участва в основаването на Габровското училище - първото светско училище у нас. Издава и много книги, посветени на историческия произход на българите и на тяхното бъдещо възраждане. Завещанието на Васил Априлов е дълго 10 метра и е посветено на бедния български народ.
Васил имал двама братя - Христофор и Никифор, но те не оставили наследници. Самият той също не бил женен. Двете му сестри Бона и Кера имат деца, които продължават Априловия род. Внук на Бона е големият патриот Цанко Дюстабанов. Фамилията Априлови е продължена по мъжка линия и от Пенчо Априлов - син на Никола, който е брат на хаджи Евстати Априлов - бащата на Васил Априлов.
В рода на Априлови има редица прочути личности: историкът д-р Христо Даскалов, разчел много старобългарски паметници; Стефан Априлов, който става известен съветски актьор и е убит при сталинските чистки; диригентът Константин Илиев; бившата примабалерина на Софийската опера Стефания Априлова, сестра на Христо Априлов, и др.
“От баща си Димитър, който имаше куп военни отличия като участник в Първата световна война, съм чувал често, че майка ми Марийка е била неговият голям късмет в живота. Двамата се запознават в Охрид по време на военните операции. Щом войната приключва, баща ми впряга един кон и я кара от Охрид до Габрово, за да я покаже на близките си и да се ожени за нея. Пътуването било дълго и уморително, но двамата не са запомнили неприятностите по пътя, а щастливия си семеен живот. Днес ми се струва, че с Мария твърде дълго сме пътували един към друг, преживели сме доста неща, но след като се срещнахме, нещата се промениха, защото животът ни се движи от магията на любовта”, споделя Христо Априлов.

Григор Николов, Нора Димитрова, в-к “Сега”

Макар да води началото си от ямболското село Бояджик, днес родът на Джон Атанасов е по-известен в САЩ, отколкото в България.

Корените му водят много назад. Дядо му Атанас участвал в Априлското въстание. Башибозуците опожарили бунтовното село, арестували всички, отвели ги към близката гора и ги пуснали - уж да се спасяват с бяг, а всъщност започнали да стрелят след тях. Атанас тичал на ръце с тримесечния си син Иван. Турски куршум убил на място Атанас, а синът му само одраскал по темето. Баба му, която се престорила на убита, го измъкнала от касапницата.
Когато бил на 13 г. починала и майка му. Тогава вуйчото Константин взл Иван със себе си в пътуване до Америка. Момчето обаче останал сам-самичък отвъд океана и така положил началото на американския клон на рода Атанасови.
В Америка бащата на Джон Атанасов - Иван, усвоил електричарството и пътувал от град на град. Накрая се установил във Флорида и започнал работа като минен инженер.
Там се запознал с Ива Люсена Парди, от ирландско-френско потекло, чийто дядо пък се сражавал в Гражданската война.
Когато двамата се срещнали, Ива била млада учителка по математика, а Иван завършвал академия “Колгейт”. Оженили се и имали 8 деца. Бащата на компютъра - Джон, се родил във Флорида. Днес наследниците им са около 150 души само в Щатите.
Тъй като Иван и Ива не успели да се замогнат, Джон постъпва в държавно училище. После обаче е едно от малкото деца от града, които учат в колеж, и то в известния “Талахафи” - Флорида. Докато следва, Джон работи и като частен учител.
След Флорида продължава образованието си в университета в Айова. Защитава магистърска степен по математика и на един бал се запознава с бъдещата си съпруга Лора Мийт. Тя е от градче в щата Оклахома. Родителите й са бедни и необразовани, а Лора е първият човек от градчето, който отива да учи в колеж.
Лора и Джон Атанасов имат 3 деца - Елси, Джоан и Джон.
Типично по американски, те често се местят от щат в щат. В Уискънсин Джон защитил докторат по теоретична физика. Дипломирал се по времето на Голямата депресия през 1929 г. Тогава получил и много добри предложения за работа, но се завърнал в университета в Айова като преподавател. Пак тогава става и професор. Именно там замисля и започва да конструира компютъра. Идеята за изобретението му идва през 1937 г., а го патентова чак през 1973. В крайна сметка семейството на Джон се установява в Мериленд. Построява си къща в имение от 250 акра, дом доста странен и различен от всички наоколо. Там Джон отглеждал десетки крави. Според родовите спомени той имал много пари, но живеел семпло.
Не обичал да купува машини - просто си ги изобретявал. Те били колкото страни, толкова и полезни. Обработвал например земята със собственоръчно направен трактор.
Внучката му Тамара Бъртън, която посети България и стана обект на интерес с участието си в археологическата експедиция на Георги Кито, има своето обяснение: “Дядо ми прави много пари, но не от изобретяването на компютъра. През II св. война работи във военна лаборатория в столицата Вашингтон, в която създава оръжия за военноморските сили и артилерията. След войната създава своя инженерна компания. Машината, измислена от него, ако мога така да кажа, е сметачната част на днешния компютър. Но пък е създаден на нейната основа. По онова време всички учени, дори и физици, и математици, правят опити да изобретяват какви ли не машини, за да помогнат на американците във войната. Докато работи по компютъра, дядо ми го показва на доста хора. Знам, че е имало учен от университета в Пенсилвания, който използва идеите на дядо ми, за да създаде друга машина, за която всъщност армията му е платила. Тази машина е първата стъпка към компютъра във вида, в който го познаваме днес.”
Джон и Лора след време се развеждат. Лора се премества с трите си деца в Бълдър (щата Колорадо). По-късно Джон се жени за Алис, с която живее до края на живота си през 1996 г.
Джоан, дъщерята на Джон, завършва изящни изкуства в университета в Колорадо. Бъдещият й съпруг Чарлс Гедърс е неин колега - архитект. След сватбата двамата заминават за Илинойс. Чарлс работи в компанията на архитекта Ероу Серонън. Той проектира летище “Толъс”, прави дизайна за летището в Сейнт Луис и е главният архитект на летището “JFK” в Ню Йорк. Докато Чарлс и Джоан правят околосветско пътешествие, архитект Ероу умира и в знак на приятелство двамата кръщават най-малкия си син на негово име. Двамата имат 3 деца: Чарлс-джуниър, Тамара Бъртън, която наскоро участва в разкопките на археолога Георги Китов у нас, и Ероу.
Някои от наследниците на Джон Атанасов за пръв път посещават България през 2001 г. Сред тях бяха Фред Уислър и Брус Уислър - синове на починалата наскоро негова дъщеря Елси, гостуваха в България. Фред дори получи българско гражданство.
Същото направиха Тамара Бъртън и нейните родители Джоан и Чарлз Гедърс. Тамара има интересно мнение за българското си гражданство: “Не бих се отказала от американско си. А българското просто ми е плюс. То всъщност си има своите предимства. Като например това да пътувам из Европа, да пътувам свободно из Европейския съюз (смее се). Сега сериозно - мисля, че това е по-скоро нещо символично и духовно. Но и никога не се знае какво може да се случи и какво може да ми потрябва.”
Тамара е била 6 пъти в България. Смята, че ако има прераждане, точно в нея като характер се е преродил дядо й Джон Атанасов.
Израснала е в Колорадо и е завършила тамошния университет като строителен инженер. Разбрала обаче, че това няма да е професията й за цял живот. Защото усетила неистово влечение. И понеже най-добрият начин да се отървеш от порока, е като му се отдадеш - точно това и направила. Станала пилот и забравила за инженерството. Отначало летяла с малки самолети, а след преместването си в Сан Франциско пилотира товарни. Странно е - защото никой от семейството не е бил пилот, като се изключат любителските опити на дядо й. Когато развил своята инженерна компания, той е пътувал много и на дълги разстояния. Това го принудило да пилотира сам самолета си. Веднъж обаче катастрофирал, самолетът се разбил, а самият Джон счупил челюстта си. Оттогава намразил самолетите. Когато научил, че Тамара е станала пилот, той бил много сърдит, спрял да и се обажда по телефона, а само й пишел предупредителни писма за това колко е опасно да се лети със самолет.
В последните дни Тамара нашумя с участието си в разкопките край Крън и Енина, ръководени от Георги Китов. За участие в първата й археологическа експедиция я поканил нейният български приятел Стоян Минковски, един от ръководителите на група ТЕМП. Дотогава познанията й за археология се изчерпвали с отпечатъци и запазени културни паметници на индианците в нейната страна. Сега съжалява, че е открила само части от тракийски керамични съдове, но пък утехата й е, че участва в разкриването на женско погребение в Часовата могила, където беше открит още златен венец и много други ценни неща.
Археологията е второто й “приключение” в България. Първото било преди две години в пернишкото село Ярджирловци по време на кукерски карнавал. Нощта била леденостудена, не разбрала ритуала, а й се видял доста страшничък, особено актьорите в него - със страховити маски и чанове. Точно тогава една от присъстващите на ритуала я хванала за ръката и я задърпала към мазето. Оказало се, че няма никой от нейните приятели, който да и каже дали трябва да отиде. Така се озовала и в мазе на българска къща. “И то е страшно, но е различно от всичко друго” - казва сега Тамара и премълчава с какво са я гощавали там.
Госпожа Бъртън е “щастливо омъжена” по нейните думи и живее в Сан Франциско. Има две деца. По-голямата - Александра, галено Лакси, е на 10 години. И тя е чудак - добър атлет е, но играе и в детския национален отбор по футбол на САЩ. Синът Питър е на 6 години и още не е проявил чудатостите на Джон-Атанасовия род.
Самата Тамара се смята за разглезена както от съдбата, така и от многобройните си български приятели: “Говорите само на английски. В “Бъркли” има катедра по славянски езици, ще се запиша да уча български” - казва американската гражданка с български корен Тамара Бъртън.

Димитър Димитров, в-к “Литературен вестник”

Проблясването на рода Шишманови, появил се от мрака и изчезнал отново, е алегория на прекъснатостта, белязала българската духовна история през вековете.

Събитие, незатворимо в рамките на 2006-а или 1806-а година.

Личността на проф. Иван Шишманов много пъти е ставала обект на научен интерес, защото той е един от българите, превърнали нашата култура в част от европейската цивилизация. Но въпреки, че нито един от изследователите на неговата биография  не пропуска да отбележи, че големият интелектуалец е потомък на род, който според легендата изхожда от последната българска царска династия, обикновено тежестта пада само върху проф. Шишманов, но не и върху неговите предци от Видин и Свищов, върху роднинството му с Алеко Константинов, нито върху сина му, талантливия писател Димитър Шишманов. А фамилията Шишманови, погледната в нейната цялост, представлява сама по себе си културен феномен във възрожденската и следосвобожденската  история на България.

Интересно е да се проучи дали родът първоначално не обитава възрожденското градче Арбанаси, в което по време на турското робство намерили убежище потомците на търновските болярски фамилии, а защо не и на царския род. Това би доказало една интересна роднинска връзка на Шишманови с видните дарители Евлоги и Христо Георгиеви. Последните са сродени с фамилията Пулиеви, чийто основател носил странното име Полихрон. Същото име носела и умрялата през 1916 г. във Виена Стерия Полихрони (омъжена като Анна Мария фон Мирбах), която според собственото й признание водела рода си от царете Шишмановци.

Не е без значение и фактът, че предците на Иван Шишманов, за дълъг период от време, обитават града, който е последната средновековна столица на България. Родът му се преселва във Видин в началото на 18. век, а негов същински основоположник става едрият чорбаджия Шишман, чието име потомците му приемат и запазват като фамилно завинаги. Той се нарежда сред първенците на Видин, а синовете му успяват да увеличат богатството и авторитета на фамилията. Първият син Зико поема грижата за имотите във вътрешността на страната и се установява в Нишко, откъдето по-късно неговият син взима участие в сръбското въстание. Другите му двамина сина остават във Видин и се превръщат в довереници на видинските паши. Затова не бива да ни учудва факт, че неговият внук Емануил Йоанович Шишманов придобил политическа тежест като давал на кредит пари на видинския отцепник Осман Пазвантоглу. Това е същият механизъм, по който еврейската фамилия Ротшилд се издигнала, кредитирайки немските принцове.

Емануил Шишманов бил доста образован и прогресивен за времето си човек и предал ученолюбието на своите деца. Той имал четирима сина (Страцимир, Петрак, Александър и Димитър) и няколко дъщери. Синовете му станали незаменими помощници в търговията на баща си и му помогнали през 1835 г. да придобие австрийско гражданство. Това се отразило много добре на делата на търговията му, защото му спечелило защитата на австрийските консули от репресиите на поробителя. Фамилията отново се разселила, като Страцимир заминал за унгарския град Темешвар, Димитър за Свищов, а Петрак и Александър останали във Видин. По личното признание на австрийския консул в Истанбул, търговската къща на Шишманови станала важна за иконоическите интереси на Виена по Дунава.

Емануил Шишманов бил в тесни делови връзки с врачанина Димитраки Хаджитошев, с когото освен стопанските взаимоотношения го свързвали и обществено-политически въпроси и инициативи. През 1824 г. и след това той го подкрепя в борбата му срещу гръцкия владика Методий във Враца. По подобен начин заедно със синовете си той застава начело на борбата срещу гръцкия видински митрополит Кирил, който наместо да покровителства християнското население, се превърнал в сътрудник и шпионин на турската власт и нейните беззакония. В хода на конфликта, митрополитът успява да наклевети фамилията и да издейства заточение на стария Емануил Шишманов. Въпреки застъпничеството на австрийския посланик и австрийското външно министерство, фамилията се принуждава да похарчи голяма част от своето състояние за освобождаване на бащата.

Действително той се завърнал във Видин и семейството отново се отдало на своята търговия, но тя вече била значително разстроена. Две години по-късно, през 1848 г. Шишманови били споходени от ново нещастие, починал младият Петрак. За голямата му популярност и признателността към фамилията в цяла България говори това, че в негова памет Петко Р. Славейков и Кръстьо Пишурка написали две стихотворения:

Като се пени говори водата: / Падна, падна на Дунав звездата - / Петрак Мъдри Шишманов един.

От синовете на Емануил Шишманов интересна е и съдбата на Александър. Той завършва търговска гимназия в Банат и владее идеално немски, френски и турски език. Към 1842 г., след скандал с митрополит Кирил, е принуден да се установи в Свищов. Там подхваща търговия и се утвърждава като виден обществен деец, а през 50-те и 60-те години на 19. век е и един от ръководителите на духовния и обществения живот в града. Поддържа близка дружба с Емануил Васкидович и Георги С. Раковски и дейно подпомага книжовната им дейност. Заради активната си работа в защита на българщината през 1870 г. е принуден да емигрира в Румъния, откъдето се завръща след Освобождението. В периода 1883-1885 г. е избран за кмет на Свищов. Александър Шишманов е баща на трима сина (Алеко, Емануил и Борис), за които не е известно да са оставили потомство.

Най-малкият брат, Димитър, също завършва търговската гимназия в Банат. Като млад той постъпил доброволец в австрийската армия, сражавал се под ръководството на генерал Радецки при Навара (1849 г.) и получил орден за храброст. За известно време продължава военната си служба, но след това се връща в България и се отдава на търговия и комисионерство в Свищов. Подвизава се като културен деец: превежда Шилер и пише пиеси и драми, участва в създаването на Свищовския театър и защитава правата на жените, в едно консервативно и назадничаво общество. Но за разлика от повечето си роднини, Димитър Шишманов не постига сполуки в търговията. Докаран почти до фалит, той е принуден да приеме чиновнически постове в турската империя и да стане учител в родния си Видин. Там, през 1875 г., без да дочака Освобождението на България, той се разболял и починал, като оставил вдовицата и двамата си сина (Иван и Емануил) в крайна бедност.

По-големият от тях, Иван, е роден в Свищов през 1862 г. Въпреки ранната смърт на баща си и бедността, успява да получи много добро образование. Учи в Педагогическото училище във Виена (1876-1882), следва философия и литература в Йена (1884), в Женева (1885-86) и завършва докторат в Лайпциг (1888). След завръщането си у нас, той става един от основателите на Софийския университет и професор по всеобща литературна и културна история, както и по сравнителна литературна история. Автор на безброй научни съчинения и статии в областта на литературознанието, фолклора, етиката и етнографията, проф. Иван Шишманов не се отказва и от политическа кариера. Последователно той е подначалник, началник на отделение и главен инспектор в Министерството на народното просвещение, а през периода 1803-1907 г. и министър. Името му като министър се свързва с основаването и развитието на редица културни институти (Народния театър, Музикалното училище, Художествената академия, Етнографския музей, читалища, библиотеки и изложби).

Съпругата на професора се казва Лидия и е дъщеря на украинския професор Михаил Драгоманов. Двамата се запознават в Женева през 1885 г. и остават неразделни до 1928 г., когато в Осло тежка болест прекъсва живота му.

Единственият син на Иван Шишманов - Димитър е роден през 1889 г. Завършва право в Женева и дълги години заема дипломатически служби. Пише разкази и повести и е един от най-добрите ни преводачи на френска и немска литература. Най-оригиналните му произведения са романът “Хайлайф” и дневниците “Писма до самия мен”. През 1943 г. е назначен за министър на външните работи, но остава такъв по-малко от година. Това обаче е достатъчно през 1945 г. Народният съд да го осъде на смърт за профашистка дейност. Димитър Шишманов не оставя потомство.

Така трагично завършва историята на един от най-забележителните ни възрожденски и следосвобожденски родове, който оставя ярка следа в българската култура и е несправедливо да бъден отдаден на забвение.