Nobility Bg

Галина Минчева, в-к “Сега”

31-годишният Лаврен Петров, който е внук на големия ни художник Цанко Лавренов (1896-1978 г.), е завършил наскоро изкуствознание в Нов български университет.

Младият човек смята, че продължава по свой начин работата на дядо си - откупува някои от разпръснатите картини на маестрото, готви се да издаде неговите дневници, спомени и писма, а също така е един от учредителите на семейната фондация “Цанко Лавренов”. Лаврен е бил на седем години, когато дядо му умира, и помни някои случки, свързани с художника. Той е заедно с него в Пловдив, когато честват 80-годишнината му. Отвсякъде се стича народ и всички искат да докоснат именития си съгражданин. В инвалидна количка Цанко приема поздравленията и се радва на обичта и признанието на пловдивчани. Градските големци обещават на маестрото, че ще му издигнат музей в стария Пловдив, в който ще бъдат изложени картини от неговия “златен фонд”. Това са платна, които художникът е творил и събирал през целия си живот. “Бих искал да спомена нещо за съдбата на “златния фонд”, казва Лаврен Петров. През последните 20-30-години от живота си дядо ми се е вълнувал от мисълта да се построи музей в неговия роден град Пловдив. Тази дълго време утопична идея през 1976 г. изведнъж се придвижва учудващо бързо. Във връзка с юбилейната изложба на Цанко Лавренов през същата година Окръжният народен съвет в Пловдив сключи договор с художника, съпругата му Йорданка Лавренова и дъщеря му Силва Лавренова, собственици на 42 негови картини, съгласно който ОНС поема задължението да закупи тази колекция и да изгради къща-музей (галерия) на Цанко Лавренов в Пловдив. В договора има доста неясноти, на всичко отгоре СБХ преоценява колекцията и намалява стойността й наполовина, но въпреки това дядо ми, вече много болен, не се отказа от споразумението и не загуби надеждата, че такава галерия ще бъде построена. Не сме се оттеглили и ние, неговите наследници, защото всички искаме и не губим надеждата, че в Пловдив ще има музей-галерия на Цанко Лавренов. Мисля, че градът и по-скоро неговите управници, от които зависи това, дължат тази почит на видния си съгражданин.”
В момента картините от “златния фонд” на художника са изложени в стария Пловдив, в музея за Мексиканско изкуство. Според Лаврен Петров това не отговаря на представителността на творческата му личност. “Дядо ми е живял в ужасно трудно време, споделя внукът, и ние днес нямаме никакво право да се оплакваме от абсолютно нищо.” Втората световна война, липсата на средства, обвиненията на критиците, че Лавренов твори религиозно изкуство - всичко това прави невъзможен живота на един от най-чувствителните ни художници, автор на прочутите платна “Старият Пловдив”, “Пловдив-зима”, “Манастирът Хилендар”, “Атинският Акропол”, “Трите Марии при разпятието”, “Работници” и много други. Синът на Златю Бояджиев - Георги Бояджиев, пише в своите спомени, че не е лесно да бъдеш абсолютна контра на тоталитарната власт.
“Цанко Лавренов го плюят и критикуват насам-натам, но аз съм единствен в България - чувал съм го да казва”, продължава за него Г.Бояджиев. Неповторим художник на стария Пловдив, на българските и светогорските манастири, на редица личности и епизоди от славното ни историческо минало, на обикновени хора от народа, Лавренов не може да бъде сбъркан с никой друг. “Ама са хубави моите картини”, възкликва веднъж той пред своя приятел Христо Стефанов и тръгва с него из Пловдив да дири платната си, пръснати из частни колекции. Целта на художника, който не обичал да продава картините си, е била да ги събере, ако притежателите им решат да му ги продадат, защото “никой баща не може без децата си”. Така Лавренов си връща доста платна и тъжи за тези, които не успява да прибере.
От спомени на близките му приятели се разбира, че той е продавал изключително рядко, в моменти на голяма нужда и когато партийните величия го задължават да направи това. “Не продавайте вашите картини. Те имат изключително значение за българското изкуство и култура”, му казал веднъж шведски дипломат. Само на хора, които обича, и на свои приятели художникът подарява картини. Днес голяма част от творчеството му е собственост на неговата дъщеря Силвана Лавренова и на внука му Лаврен Петров. Силвана е музикален редактор в Националното радио, програма “Христо Ботев”. Тя е завършила Софийската консерватория, специалност пиано. Спомня си, че баща й обичал да свири на този инструмент и често слушал изпълненията й. Когато усетил, че Силвана свири вече по-добре от него, той престанал да се докосва до пианото.
Най-близките приятели на Цанко Лавренов - Златю Бояджиев, Данаил Дечев, Васил Бараков, Давид Перец, Владимир Рилски и други - подобно на него са тясно свързани с Пловдив, с този древен, с магическа сила град, който е изиграл изключителна роля за утвърждаването им като художници. В своята мемоарна книга “По стръмната пътека” Цанко Лавренов разказва с изключителна любов за родния си град, за своите близки и роднини, които са формирали неговия детски и юношески свят.
Цанко е роден в семейството на богатия пловдивски търговец Иван Лавренов. Той и съпругата му Силвина били католици. Пътуващи католически свещеници босненци и хървати при обиколките си из поробеното ни отечество намират в Пловдивско цели селища от павликяни, които имали особени вярвания, обичаи и заклинания - едно изродило се богомилство. Принципите им според Цанко Лавренов били: “Неподчинение и роптание срещу властниците и богатите и дуалистично вярване в борбата между доброто и злото. Та от такова павликянско потекло съм аз”, признава по-късно художникът. Иван и Силвина кръщават бъдещия художник с името Александър-Стефан. След време всички викали Цанко на момчето, което от малко искало да стане творец. Затова по-късно в документите си Лавренов променя малкото си име на Цанко. В периода от 1907 до 1916 г. той учи във френския колеж “Св.Августин” в Пловдив. През този период той печата карикатури в сп.”Българан” под псевдонима Лоран. След това завършва школата за запасни офицери в Княжево и работи в магазина на баща си в Пловдив. Иван Лавренов разбира, че синът му не става за търговия и го изпраща във Виена, където Цанко посещава частното рисувално училище “Св.Ана” и курсове в Академията за приложни изкуства. През 1925 г. Лавренов пътува из Италия. Вижда Рим, Венеция, Флоренция и Асизи и по случай “свещената година” на католическия свят прави ауденция при папата, която след време описва в своите спомени. Цанко е разочарован от католиците, тъй като не успява да получи стипендия от тях, за да продължи образованието си в Италия. По-късно, през 1942 г., когато сключва втория си брак с Йорданка Маринова Базанова, той променя вероизповеданието си и от католик става източноправославен. Йорданка е любимата жена на Цанко и тя е в продължение на 34 години неотлъчно до него. Тя е първата критичка на картините и статиите му. Израснала в горнооряховско село, деветгодишна тя напуска родното си място и отива в Горна Оряховица. Там става една от най-добрите и търсени шивачки. “Такава жена днес трудно се среща”, казва за нея внукът й Лаврен Петров. “С дядо ми те бяха идеалната двойка, минават през редица изпитания, но запазват обичта и уважението си един към друг. Баба ми само веднъж се е карала на дядо ми, когато се напива с Николай Райнов, но това повече не се повтаря. След време те разказваха тази случка и се смееха”, споделя Лаврен.
Днес младият мъж иска да напише и книга за живота на своите дядо и баба, за пътуванията, изложбите и наградите на Цанко Лавренов. Той си спомня, че максимата на дядо му била: “Нито ден без черта, нито ден без линия!” “Вярно е, сега повече ми се живее, но аз съм продължителят на делото на моя дядо и съм наследил неговата работоспособност и упоритост, които са характерни черти на Лавреновия род”, споделя внукът.

в-к “Марица днес” 

В чест на 2000-годишнината от Рождество Христово искахме да направим изложба, която да излезе от традиционните рамки, като показването само на икони.

Досега нито у нас, нито на Балканския полуостров, а доколкото знаем и в Европа, не е имало експозиция с предмети от поклонничеството до Ерусалим и Синай, казва изкуствоведката Светла Москова. В изложбата от около 100 експоната са включени горе-долу всички популярни предмети, за които суетният български хаджия е хвърлял хиляди грошове из светите земи.

Историята на родното поклонничество е цяла приключенска приказка.Като всяка приказка (и като всичко българско) е малко наивна и не е съвсем в час по отношение на европейските духовни тенденции. Западноевропеецът спира да се интересува от божигробски проблеми още през ХIII век ­ след кръстоносните походи. Дори Еразъм Ротердамски прави на пух и прах хаджийството в цяла глава от книгата си “Възхвала на глупостта”. В същото време през робството българинът дава мило и драго, за да се окичи с титлата “хаджи”. Измерението на поклонничеството е като благородническа титла. Един вид баронска титла, както има такава в Западна Европа. За известния български етнограф Михаил Маджаров “титлата хаджия и хаджийка е като английското леди и сър”. И става така, понеже по нашите земи отдавна няма благородници, обществото само намира начин да си ги произведе. Изложбата проследява стъпка по стъпка ходенето по мъките, докато се достигне тази голяма цел. Пътуването до Божигроб не е било шега работа ­ обикновено е продължавало около година и не е струвало на бъдещия хаджия по-малко от 10 000 гроша. Изключително малко хора са можели да си го позволят, разказва изкуствоведката, запознала се покрай събирането на експонатите с живота на десетки хаджии от Пловдивския край.

Самото пътуване е било половин околосветско пътешествие за ония времена и тогавашните транспортни средства. Преди да стигне Ерусалим за Великден, бъдещият хаджия е живеел най-често месеци в Цариград, Александрия и Кайро. По време на тези си престои българинът е правил и най-интересните си открития за другите народи и техните обичаи. От спомените на нашите хаджии е известно, че

едно от големите казина, разположено сред портокаловите градини извън Александрия,се държи от копривщенци. По същото време ­ преди 130 години, най-прочутата гилдия в този красив египетски град е на българските млекари и търговци абаджии. Пак от пилигримството из светите места се разбира, че нашенци се преуспели търговци на роби и оръжие в Судан и Етиопия. Българинът дотам привиква с пътуванията из тези екзотични страни, че още през 60-те години на ХIХ век почти не му правят впечатление такива морални проблеми, непривични за нашите земи, като робството например. Хаджиите Дончо и Иван от Копривщица дори спорят да купят ли, или не две черни судански момичета и да ги внесат като слугини в родния си град. Цената им била “само 30 000 гроша”. Отказват се, защото хаджи Иван казва: “Какво ще ги правим утре, когато полудеят за женене? Няма ли да си вземем беля на главата?”

Нашенците обикновено не са се ограничавали само с посещението на Ерусалим и Витлеем, но почти винаги са обикаляли пирамидите в Гиза и другите прочути туристически обекти в Египет, казва г-жа Москова. Пътуването дотам, а после и до Палестина е било с кораб. От документите, които са запазени, се разбира, че българските хаджии обикновено пътуват от Александрия до пристанището Яфа, което е неудобно за акостиране, и често по време на буря са загивали всички поклонници, смята тя.

Голямото харчене на грошове за купуване на реликви започва с пристигането в Ерусалим. Повечето предмети в изложбата “Хилядолетното православие в Пловдив” са точно такива хаджийски сувенири. Ходещият до Ерусалим освен всичко друго е имал и моралното задължение да донесе

армагани на всичките си близки и приятели.Купували са се най-различни неща ­ от малки дървени кръстчета и картички с библейска тематика до най-скъпата реликва в Светия град ­ покривалата с щамповани картини ­ така наречения “ерусалим”, който е струвал до 1000 гроша, разказва г-жа Москова. Този най-скъп предмет е служил за украса в дома на хаджията само по Великден. В изложбата ще бъде показан един екземпляр. Страстта на българския поклонник към тези покупки е била толкова голяма, че обикновено са се събирали на връщане по 5-6 товарни волски коли, пълни с подобни предмети.

Един от най-ценните експонати е книга на гръцки от 1787 година. В нея има чертежи на църквата на Божигроб, както и на всички палестински забележителности. Друг интересен сувенир е тесте отлично отпечатани ерусалимски картички, които са се продавали със специална лупа за разглеждането им. Най-ценното от хаджилъка обаче си остава

индулгенцията, подписана от ерусалимския патриарх,която удостоверява, че човекът е бил на Божигроб по Великден. На изложбата ще бъде показана индулгенцията на един от собствениците на “Гюмюшгердан”. Много пари са се харчели в Светия град, защото дори най-малката църковна услуга е струвала много пари и се е заплащала на гръцкото духовенство. Въпреки всичко тогавашният българин е мислел, че с хаджилъка се прочиства духовно и отива директно в рая, смята г-жа Москова.

Посрещането на завръщащ се от Божигроб хаджия е било цяло събитие. Половината град се е събирал да го поздрави. И така, закупилият от Ерусалим благородничество получава на родна земя и уважение. И думата му тежи винаги повече от тази на нехаджиите.

Пак по български ­ дай 10 000 гроша и си натовари две магарета с уважение. Така става, разбира се, и във всички останали страни, където липсват традиции и наследствена “синя” кръв.

Галина Минчева, в-к “Сега”

Професор д-р Илко Карагьозов, който е един от водещите онкогинеколози у нас, прогнозира, че от здравето на жената зависи бъдещето на нацията ни.

“В последните години българката започна да ходи на гинеколог, но все още има какво да учи в тази насока. Здравата жена трябва да се преглежда на всеки две години. Успоредно с това е задължително да прави и мамографски прегледи, за да се избегне предраковото и раковото състояние на млечната жлеза”, твърди известният учен.
Професорът е работохолик. Работният му ден започва от 7 часа сутринта и трае често до 19 вечерта. Д-р Карагьозов е началник на оперативната гинекологична клиника и е заместник-ректор по лечебната част в Медицинска академия. За него си спомнят много благодарни пациентки, а други, които се борят за живота си, желаят да бъдат лекувани от авторитетния лекар. Професорът не се оплаква от многобройните си ангажименти. Дори толкова е свикнал с тях, че когато остане по-свободен, се чувства неудобно.
“Моят баща д-р Илия Карагьозов (1903-1991) беше акушер-гинеколог цели 40 години, разказва докторът. Той бе началник на акушеро-гинекологичното отделение на Окръжна болница в Русе. Отговаряше за здравето на жените от цяла Североизточна България. Често пъти са го будили през нощта, за да отиде в болницата и спаси живота на някоя пациентка. Все още от Русе, Силистра или Разград ми се обаждат възрастни жени, които твърдят, че са благодарни завинаги на баща ми. Не зная откъде идва у него любовта към акушерството и гинекологията, тъй като баща му, дядо ми Дончо, беше учител. Прадядо ми Илия пък е бил търговец. Коренът ни е от Копривщица.” Прадядото Илия е бил четник в четата на Бенковски. По-късно, след Освобождението, той дарява дворното си място на общината в Копривщица. На мостчето в неговия имот е пукнала първата пушка, дала началото на Априлското въстание.
Илия Карагьозов не скъпи средства и праща сина си Дончо да специализира педагогика във Франция. В началото на миналия век става учител в Ботевград и Правец. След като се пенсионира, се премества да живее в София. Децата на Дончо - Илия, Рачо и Анастасия - имат от малки влечение към хуманитарните науки. Илия става гинеколог. Рачо е дългогодишен съдия в софийските съдилища. Анастасия завършва право и се отдава на адвокатска практика. Краят на трудовата й кариера е като заместник-директор на Института по българистика към БАН.
Рачо и Анастасия се радвали на успехите на своя брат Илия, който учи медицина в Загреб и специализира акушерство и гинекология в “Майчин дом”, София. След като спечелва конкурс за началник на отделение в Окръжната болница в Русе, от 1930 г. той се преселва в града и поема най-тежките случаи от цяла Североизточна България.
Жена му Иванка е филоложка и му ражда двама сина - Антон (1928 г.) и Илко (1940 г.). За съжаление красивата и нежна съпруга умира твърде рано, през 1954 година. Тогава Антон е на 26 години и вече е определил своя път в живота. Илко е само на 14 години и за него д-р Илия Карагьозов намира подходяща гувернантка.
“В големия ни русенски дом дойде г-жа Клементина Березинска. Тя беше австрийка, омъжена за руски белогвардеец. Беше и икономка - въртеше цялата къща. Безкрайно честна жена. С нея имахме “политически” спорове. Аз бях възпитан в пионерската организация. Често й говорех с разни клишета за Павлик Морозов или за Тимур и неговата команда. Съвсем аргументирано Клементина ме разубеждаваше да не помня глупости, защото няма да ми потрябват в живота. Някъде през 1958 г. г-жа Березинска ни напусна, тъй като замина за Австралия, където нейната дъщеря Олга беше сключила брак. Постепенно писмовната ни връзка изтъня. Може би добрата жена и дъщеря й бяха починали. Благодарен съм й, тъй като тя беше до мене в най-опасните ми юношески години.
Тогава в Русе нямаше наркотици. Бандитизмът и хулиганството не бяха на мода. Градът на моето детство беше един спокоен, патриархален оазис. Хората се познаваха и поздравяваха. В Русе имаше опера, театър, симфоничен оркестър. Сред русенци кипеше артистичен живот. От всяка трета къща се разнасяха звуците на пиано или на цигулка. Мама държеше да стана пианист. И досега в дома си имам едно старо пиано, което мисля да завещая на своята внучка Стефка. Разбира се, аз не можах да стана пианист, както искаше мама. Научих се да свиря само Първи концерт за пиано и оркестър от Шопен и спрях. Мама имаше към мен и към брат ми Антон една голяма молба - да станем добри хора. Мисля, че и двамата успяхме да постигнем това.”
Д-р Антон Карагьозов завършва медицина в София. После работи 6 години като завеждащ Окръжния онкологичен диспансер в Русе. Неговата специалност е онкогинекология. Антон спечелва конкурс за асистент в Университетската акушеро-гинекологична клиника. После става доцент и оглавява онкогинекологичната клиника в Националния онкологичен център.
Брат му Илко го настига, като завършва медицина през 1965 г. и печели конкурс за асистент в университетската клиника в “Майчин дом”. През 1987 г. той защитава докторска дисертация, а през 1991-а става и професор. Втората специалност и на Илко е онкологията. Подобно на брат си и той е автор на десетки монографии, между които “Генитален флуор”, “Урогенитална трихомоноза”, “Генитални инфекции с човешки папилонен вирус” и др.
Трудовете на двамата лекари Карагьозови са признати от международни учени, сред които имат много приятели.
Професор Илко Карагьозов не обича да разказва за постовете, които е заемал - директор на “Майчин дом”, а сега заместник-ректор по лечебната част на Медицинска академия. За него по-важни са резултатите от работата му. “В нашата професия лекарят трябва да бъде много издържлив.
Понякога адреналинът надскача ръста ми, но аз имам воля и издържам на всякакви рискови ситуации. При тежките кръвотечения в акушерството и при комплицираните случаи в гинекологията се боря не за здравето, а за оцеляването на пациентката. Оперативното акушерство и оперативната гинекология са стресови професии, но те ми дадоха много като практика и като възможност да дарявам усмивки на хората. Максимата на баща ми беше, че гинекологът трябва да има четири очи - две на лицето и две на гърба, тоест да бъде свръхвнимателен. Аз и брат ми възприехме неговата мъдрост, но имаме и своя: “Направи добро и го хвърли в морето!”
Голямата гордост на проф. Карагьозов е неговият син Илия, който върви по стъпките на баща си. В момента Илия е на 35 години и е завършил медицина. Взел е специалност акушерство и гинекология и сега получава втора - коремна хирургия. “Добър специалист и оператор”, е кратката и строга оценка на бащата за д-р Карагьозов-младши. “В рода ни има и човек на изкуството - племенникът ми Илиян, който се занимаваше с дърворезба. Сега има собствен бизнес”, разказва професорът.
Братята Антон и Илко Карагьозови обичат, когато са заедно, да слушат класическа музика и да си спомнят романтичния град Русе от детските им години. Често се ядосват за младите лекари, които са добри специалисти, но заради по-високо заплащане започват работа към големи фармацевтични компании. “От това губим всички!”, разсъждават Карагьозови.
Понякога Илко споделя пред петгодишната си внучка Стефка как една мартенска вечер се е смъквал цяла нощ стъпка по стъпка от Черни връх. В мъглата попада на лавината между Комините, две връхчета надолу. Слизайки бавно по нея, той внимава да не събори снега под себе си, тогава щял да настъпи и неговият край. “Когато на сутринта разбрах, че съм се измъкнал от лавината, въздъхнах с облекчение. И в медицината е така - често един случай изглежда обречен, но с повече търпение и упоритост и с любов към живота на другия се постига желаното”, твърди ученият.
Питам професора дали 5-годишната внучка Стефка, която носи името на баба си, го разбира, а той ми казва: “Детето е най-голямата ми гордост и е много интелигентно за възрастта си. Дано има отношение и към старото русенско пиано на дядо си!”