Nobility Bg

Фани Чоджумова, в-к “Новинар”

Аз съм непоправим оптимист и това поддържа духа ми, казва за себе си 82-годишният адвокат по граждански дела Александър Караминков.

Това, което ме е крепяло през жизнения ми път, е щастливото ми семейство и многобройните приятели, с които сме тичали заедно по софийските улици още като деца, твърди Караминков. Когато става дума за знаменития му род, който е творил новата история на България, Караминков е категоричен, че неговите предци са били представители на интелигенцията у нас, не на аристокрацията. Всъщност аристокрация в истинския смисъл на думата у нас няма и не е имало, твърди юристът. Но всяка вещ в дома на Караминков, както и самата осанка на възрастния мъж издават аристократизма му. Посреща ни на прага стегнат, в сив костюм, с грейнала в червено вратовръзка и трептяща от чистота риза. В дома на юриста в центъра на столицата умело се съчетават стари и нови мебели, а малкият му кабинет е претрупан с книги. Прекарвам половината от деня си в търсене на една или друга вещ или книга, усмихва се домакинът. Всеки том е подвързан стрателно, а на бюрото на Караминков са поставени портретите на първия български министър на правосъдието Димитър Греков, който е дядо по майчина линия на юриста. Димитър Греков е един от бащите на Търновската конституция.
    Караминков е наследник на четири знаменити рода - Караминкови, Пулиеви (Горанови), Грекови и Протич. Те са гръбнакът на българската възрожденска интелигенция, твърди Караминков. За всеки род юристът е готов да разказва с часове. Паметта на Караминков е скътала скъпите образи и той си спомня за знаменитите си близки хора в детайли.
    Не помни дядо си Димитър Греков, защото той е починал, преди да се роди, но за баща си Иван Караминков е готов да разказва дълго. Загубих баща си, когато още нямах навършени 17 години, казва с въздишка юристът. Това е една загуба, която и до ден днешен не съм преживял, твърди той. Беше много умен човек и добър юрист, твърди Караминков. Като че ли беше вложил всичките си амбиции в мен. И до ден днешен помня това, което ми е внушавал. Ако бе живял по-дълго, щеше да ме насърчи извънредно много в развитието ми като юрист, казва Караминков. Родът му по бащина линия е от Калофер. Дядо му Христо Димов Караминков заедно с брат си Стоян откриват търговска кантора в Цариград през 1849 г. В историята Христо Димов влиза като значителен стопански деец. Той взима дейно участие в църковните борби, участва и в първия църковен събор, който провъзгласява българската екзархия и след това е член на екзархийския съвет. Има принос и в създаването на българските читалища. В архива на Георги Сава Раковски има запазени писма от Христо Димов, твърди адвокат Караминков. След Освобождението Христо Димов се преселва в Пловдив, където заема важни държавни длъжности. Съпругата на Димов, Елисавета, е от рода Пулиеви. Тя е една от основателките на женското движение у нас. Още преди Освобождението от турско робство Елисавета става един от активните автори на сп. “Читалище”. Тя е първа братовчедка с братята Евлоги и Христо Георгиеви.
    В рода на майката на адвокат Караминков обаче най-голямата гордост е дядо му Димитър Греков, един от строителите на съвременна България. Освен първия министър на правосъдието Греков е бил и министър на външните работи в кабинета на Стефан Стамболов от 1890 до 1894 г. Димитър Греков е бил и министър-председател през 1899 г. Като отличен дипломат той е посредникът с Цариград веднага след Освобождението за преодоляване на някои конфликти и недоразумения с Високата порта. Баба ми Констанца е дъщеря на д-р Петър Протич, който има участие в създаването на Букурещкия медицински университет, допълва Караминков. Димитър и Констанца Грекови имат осем деца, три от които умират малки.
    Младостта ми мина с много надежди и амбиции, но всичко бе попарено като слана след 9 септември 1944 г., казва адвокат Караминков. По това време той бил в казармата, след това отишъл на фронта. Вече бях се записал за студент в СУ “Св. Климент Охридски”, така че не можаха да ми попречат, защото именно заради богатата си биография бях трън в очите на комунистите, твърди адвокатът. След като завършил право, се наложило да работи като касиер-счетоводител на адвокатските кантори. След това поел кариерата на защитник по граждански дела и продължава до днес. След 10 ноември, по време на правителството на Филип Димитров Караминков е посланик в Австрия. Веднага след като правителството паднало и държавното управление било поето от Любен Беров, юристът подал оставка. Предвидих застоя на страната ни и така се случи, казва той. Във Виена той разбрал, че страната ни е фатално изостанала в развитието си в сравнение другите посткомунистически държави.
    В живота си съм се интересувал от история и политика, казва Караминков. Той е бил зам.-председател и председател на Висшия адвокатски съвет. Продължава да следва професията си, защото е роден за нея, казва доайенът на българската адвокатура.

Григор Николов, в-к “Сега”

Днес за мнозина братя Прошек са едни от колоритните легенди на стара София.

И се сещат за тяхната бирена фабрика, чието полупорутено здание все още клечи срещу държавната национална телевизия. През 1885 г., когато започва строителството на фабриката, това е бил краят на София и столичани излизали там на разходка. За качеството на бирата и за чешмичката, от която тя течала, се разказват небивалици. Според едни тя била в двора и всеки софиянец, който минавал оттам, влизал, давали му чаша и той цоквал по една. Според други прословутата чешма била в ресторанта и оттам бирата течала на воля.
Нищо подобно не е имало, но легендата свързва братя Прошек единствено с бирата и забравя, че “братята” са трима - Иржи, Теодор и Вацлав, а когато се позамогват, привикват в София и братовчед си Йозеф. Всички те са родени в чешкото градче Бероун в семейства на шивач и обущар. И, както в американската легенда, с търпение, упоритост и постоянство достигнали до върха. В София са участвали в строителството на Централна гара и Народното събрание, построили са Орлов и Лъвов мост, Варненското пристанище, създават дружество “Славянска беседа” и Българското инженерно строително дружество. Тяхна собственост е била и първата столична печатница, печатала всички вестници, списанието на книжовното дружество (днес БАН), “Държавен вестник” още от първия му брой, бланки и формуляри за двореца, министерствата и всички държавни учреждения.
Братя Прошек се изявяват като енциклопедисти, и то не защото имат специалната подготовка за това, а поради нуждите на времето. Пръв от фамилията Прошек в България пристига Иржи, който учил в Прага два семестъра в Императорското техническо училище, а после три години машиностроене в чешкото Висше техническо училище. През 1970 г. по неведоми пътища 23-годишният младеж се озовал в България и започнал работа като инженер в Дружеството за строителство и експлоатация на железопътните линии в Европейска Турция на барон Морис Хирш.
По време на Освободителната руско-турска война Иржи станал кореспондент на чешки вестници и отразявал хода на военните действия. През 1878 г. при него пристига брат му Теодор, роден през 1858 г. Двамата се заемат със собствен бизнес и правят печатница. По това време се сприятеляват с Иречек и Иржи зарязва временно инженерството - станал стенограф в Народното събрание, тъй като бил един от малцината, които владеели този занаят. Сред техните приятели са министър Тодор Бурмов, митрополит Климент, наследил Бурмов като министър-председател от ноември 1879 г., Петко Каравелов, Константин Стоилов, министърът на просвещението Георги Атанасович и на финансите Григор Начович. Мнозина им завиждат и ги упрекват, че именно заради тези познанства техният бизнес се развива твърде бързо. Тогава Иржи сменил името си на Георги, а Теодор - на Богдан.
През 1879 г. първият кмет на София Стойко Салабашев кани чешкия архитектурен техник Лубор Байер за архитект и той прави първия план за развитието на София. Негови асистенти стават Георги Прошек и Вацлав Раубал.
За работата по този план двамата братя канят и братовчед си Йозеф Прошек. След това той започва работа в Дирекцията на обществените сгради и през 1884-86 г. е асистент на архитект Фридрих Грюнагер, роден в Румъния и син на майстор тъкач, който прави новата сграда на Народното събрание.
На 3 януари 1880 г. планът бил предоставен на одобрението на министрите и княз Батенберг. Той утвърждава сегашната кръгова система на днешните булеварди “В. Левски” , “П. Евтимий”, “Хр. Ботев”, “Сливница” и “Волгоград” (някога “Константин Стоилов”).
Останалият в историята като “Батенбергов план на София” бил типично американски - столицата е разделена на квадрати, между които се промушват малки и тихи улици, а във всеки парцел има по 5-6, максимум до 10 къщи с дворчета. Докато работят по плана, Георги Прошек се задомява за Анна Раубал, сестра на градоустройствения техник Вацлав Раубал, и остава на работа в столичната община.
Брат му Богдан през тези години основно се занимава с печатницата. Двамата си построяват аристократичен за времето си дом на улица “Московска 5″. Скоро след това основават и семейната фирма “Братя Георги и Богдан Прошек”. Нейното първо голямо дело е строителството на бирената фабрика. Те започват строежа през 1884 г. накрай София. Строителството е изцяло на принципа на предприемачеството и предварителния договор - плащат накрая за свършената работа. Така майсторите Нено Христов и Георги Николов се задължават да направят 100 000 тухли, като ще получат за всеки 1000 от тях по 16 сребърни лева. Друг договор сключват с изкопчията Арсо Митрев за изкопаване на “зимник”, в който ще отлежава бирата. Той е широк 7.7 м, дълъг 22.30 и широк 6. Със същия майстор сключват и договор за ледарница, тъй като братя Прошек сметнали, че за да правят хубава бира, трябва да произвеждат и собствен лед. Изкопните работи са оценени за 1.20 лева за кубически метър. Когато бирената фабрика е готова, братята правят и собствена бирария, непосредствено до фабриката си - това е първообразът на прочутия “Дълбок зимник”. Тая бирария имала за времето си 400 стола и 50 маси. Дават я под наем на Илия Аврамов през 1915 г. във времето, когато вече се е изплатила.
Фабриката е готова през 1885 г. и веднага става придворен доставчик на пиво. Двамата братя очевидно доста добре са преследвали своя интерес. Техният, днес модерно наричан дистрибутор, Макс Рот започнал да разрежда бирата. И тогава Прошекови пишат писмо до двореца: “От години време насам в двореца се продава пиво от фабриката ни чрез г-н Макс Рот. Понеже по този начин не е възможно да ви се доставя винаги съответното хубаво и качествено пиво, а освен това и самото ни пиво ви се продава значително по-скъпо от посредници, то ний ви молим занапред да не си правите поръчките чрез Морис Рот, а направо във фабриката ни, в който случай ние ще знаем, че пивото е за двореца и ще ви изпращаме винаги само от най-хубавото ни пиво, при по-ниска цена отколкото вий сега го имате.”
През 1901 г. братята разширяват пивоварния бизнес и към Чам Кория. Те наемат сграда, правят я локал и започват продажба на бира. След десетина години обаче той се оказва недостатъчен за родните аристократи-курортисти и те наемат втора сграда за нов локал. И влизат в скандал с търговеца и предприемача Александър Балабанов през 1912 г. Десетина години преди това той е купил една къща от Фердинанд на бул. “Цар Освободител” (днес “Руски”) не съвсем в условията на закона, но пък с княза добре са се разбрали за взаимната изгода. Парите е вложил в строителство в курорта Чам Кория. Братя Прошек искат да наемат неговото казино и да продават и там бирата си. Сключват договор, плащат 300 лева за наема. Разчитайки на покровителство на царя Александър Балабанов взема парите и… отказва да им даде ключа. Прошекови му пишат сдържано писмо: “Не можем да търпим тази игра и ако още днес не ни бъде предаден локала, ще ви дължим лично отговорни за евентуалните щети, които ни нанася вашето пренебрежение.”
През 1886 г. в София по покана на братовчедите си Георги и Богдан в София пристига Вацлав Прошек. Той е завършил архитектура в Прага. През 1888 г. участва в строителството на Централна гара, по проект на арх. Адолф Колар. После започва работа в семейната фирма.
Георги, Йозеф и Богдан строят Орлов и Лъвов мост.Строителството на Лъвов мост започва през 1888 г. Дотогава на това място е имало каменен мост, известен в стара София като “Шарения мост”. На следващата година започват и Орлов мост. Интересно е, че строителството и на двата моста завършва през 1891 г. Фирмата “Братя Прошек” поръчва на Рудолф Вагнер във Виена изработката на металните парапети и орлите. Те са поставени от братята Прошек в памет на българските заточеници по време на турското робство в Диарбекир. Самият мост се намира на мястото, на което те са били посрещнати при завръщането си от плен през 1878 г.
Скоро след това Вагнер приема най-голямото професионално предизвикателство - изработва българската църква в Истанбул “Свети Стефан”, известна като “Желязната църква”.
Семейната фирма “Братя Георги и Богдан Прошек” е създадена през 1895 г. и до национализацията през 1947 г. върви само нагоре. При регистрацията й е записано: “Тя има предмет на дейност производство и продан на бира и лед, печатарство и строителни предприятия”. С течение на времето фирмата все повече процъфтява. Ръководството й се рои благодарение на браковете на дъщерите на Георги и Богдан - всички зетьове стават членове на управителния съвет.
От брака си с Вилхелмина Богдан Прошек има 3 дъщери - Божена, Милка, Власта и син Богдан. Децата на Георги и Анна са Мария, Ружена, Анна и син Георги. Милка се жени за Георги Купов и оттам започват разправиите във фирмата. Съдружниците искат да отстранят Георги от управителното тяло и това дава началото на непрекъснати скандали и разправии, които траят 20-тина години. Дъщерята на Богдан - Божена, се омъжва за д-р Йосиф Урбан, който години наред е висш общински съветник в Прага. Съпруг на Мария Прошек пък е Иван Кадела, който е назначен за управител на печатницата и пръв от зетьовете станал член на управителното тяло на семейната фирма.
Дъщерята на Богдан Ружена се омъжва във Варна за Александър Василев. Това дава повод семейният съвет да се събере и да опита да разшири бизнеса към морето. Скоро им се отдава такава възможност - на дневен ред излиза строителството на Варненското пристанище. Търга печели Георги Прошек, който до 1901 г. е съучредител на дружеството за строеж и технически директор. Георги и Богдан правят проект за казино-ресторант във Варна. Той предвижда полукръг с арки, изложбени зали, два салона за танци и бирария, аркади. Аркадата от този проект още стои на входа на Морската градина във Варна.
Богдан Прошек умира през 1905 г. в София. Вацлав и Йозеф Прошек се връщат в Чехия. Двамата братя са подсигурили семейната фирма, която продължава да просперира. Тя вече има клонове в България и Чехия.
Днес мнозина са склонни да упрекват братя Прошек че са натрупали състоянието си от близостта с властта и министрите в първите години на следосвобожденска България и са вземали изгодно държавните поръчки. Истината е доста по-различна - предприемчиви и работливи, те са оставили следа в историята с някои градежи - символи на София.

Григор Николов, в-к “Сега”

76-годишният професор Константин Джидров е доайенът на художниците и сценографите в българското кино.

Печелил е награди на всички световни фестивали, включително и в Кан с “Тютюн”. “Негови” са и филмите от поредицата “Умирай само в краен случай”, “Реквием за една мръсница” и “Няма нищо по-хубаво от лошото време” на Богомил Райнов, “Осъдени души” и “Козият рог” на Методи Андонов, също показван в Кан, и още, и още, докато се навъртят 93 филма, та чак до “Патриархат”, който върви по “Канал 1″ в момента. Сърежисьор е на спектакъла на Нешка Робева “Два свята”.
Започнал в киното като помощник на Найден Петков още в ония времена, когато се създава соцкинематографията с “Неспокоен път” на Ст. Ц. Даскалов. Снимали в троянското село Острец и понеже идеологически кооперативът нямал алтернатива, то се престарали в художествените алегории и показали как се прави такова образцово ТКЗС, та чак жито расте навръх планината. Това обаче било прието като подигравка от “бдителните другари”. Ст. Ц. Даскалов си измил ръцете - романът бил негов, но сценарият - не, и екипът бил наказан. Константин Джидров се спасил, че като помощник-художник бил “подведен”.

Професорът по кинознание в софийския филиал на Варненския свободен университет Константин Джидров не вярва в теорията на Дарвин. Той смята,че човекът е продукт на извънземните. Но развитието му до “хомо сапиенс” е преминало през всички форми на животинския свят. В подкрепа на това цитира американски професор, който прочел 24 000-те асировавилонски плочки. Според Джидров те обръщат историята за човешкия произход наопъки. Така търси идентичната връзка със своите роднини, защото един от тях като представител на този род може да има генетичен код, заложен от космоса. “Всичките тези неща трябва да се чистят от хедонистично усещане за величие, а да се намери онази кръвна връзка, защото всеки човек със самочувствието си не може да бъде поставен изобщо някъде като пришълец” - предупреждава Джидров.
А цялата история на този род си е един космос. Началото му е в село Загоричане. Чичо на неговия дядо Константин участва в гръцкото въстание през 1822 г., известно като “Филики Етерия”. Гърците го наричат капитан Зитро. Той бил капитан на кораб, който има основна роля в разбиването на флотилиите на Генуа и Турция край остров Тасос. Като герой от войната се заселва в Кавала и става основател на клона на рода в Гърция. Днес на острова, който след 1913 г. за кратко е български, Джидрови-Зитрови имат четири къщи на брега. Те били подарени преди близо два века на капитана заради бойните му заслуги.
На България родът е дал министъра на правосъдието в правителството на Теодор Теодоров през 1918-1919 г., социалдемократа Петър Джидров. Той е завършил право с докторат в Берлин и Цюрих. Роден е в Щип през 1876 г. и е народен представител от XVI до XXI народно събрание, както и в V ВНС. През 1926 г. е един от основателите на социалдемократическата федерация, но през 1939 г., отвратен, напуска политиката и става журналист. Осъден е от т. нар. Народен съд, излежава 7-годишна присъда и умира на 2 януари 1952 г. Негови преки наследници днес са архитект Петър Джидров; алпинистът - също Петър Джидров, и професорът по керамика в Художествената академия Красимир Джидров.
Майката на Димитър Благоев се жени за братовчед на дядото на Константин Джидров. Пак по женска линия чрез брак Джидрови се сродяват и с известния войвода Пито Гули, за когото и днес се пеят песни, чийто наследник пък е писателят Димитър Гулев.
Една от лелите на стария кинаджия е Анна, която ръководи католически манастир в Констанца. Тя е погребана в католическите гробища в Париж. Другата му леля пък е дъщеря на Кузо Джибров, брат на неговия дядо. Тя се жени за италианския министър-председател Алдо Моро. Константин Джидров споделил тая история с легендарния в кинаджийските среди оператор Димо Коларов. И когато “Червените бригади” отвлякоха Моро през 1979 г. и след 40 дни го убиха, Константин бил на снимки. Кинаджиите, разбрали новината, го посрещнали с: “Джидра, убили са твоя лелинчо!” :
Има нещо царствено в тия женитби - както при рода на Самуил. Смята се, че той по мъжка линия е изчезнал във вековете. Но по женска продължава в браковете с благородници от Италия в родословните дървета на много аристократични фамилии в Европа и до днес.
Професор Джидров приема тази теория, но смята, че неговият род често се е разселвал и с това - самоунищожавал.
Иначе родословният клон, на който седи той, можело и да го няма. Ето как: В дядо му Костантин, както у всеки македонец, бунтовният барут се разгорял още по времето на турското робство. Като го подгонили турците, се изселил в Цариград. Той обаче и честичко отскачал до Загоричане, закопнял за женска ласка - имал си тайна пътека през планината и скривалище у дома, та заптиетата не можели да го хванат. Най-напред се родил Анастас, бащата на днешния професор, а след година и нещо - леля му Султана. По македонския морален закон, където и да е, бащата бил длъжен да се върне за кръщаването на детето. Тук ще добавим, че бащата и лелите на проф. Джидров са покръстени в католицизма от американската мисионерка мис Стоун, оная същата, която Яне Сандански отвлича по пиринските чукари и крие в с. Влахи. Анастас, едва излязъл от неусвесната детска възраст, паднал и така си останал - не можел да помръдне. Майка му и баба му помислили, че си е счупил врата, сложили го в гипсово корито да се обездвижи, при това близо до огнището, та по-бързо да съхне гипсът. Дядо Константин пристигнал вкъщи и заварил паникьосана рода и дете, което непрекъснато пищи край огъня. Разрязал той гипса и какво да види - цялата лява страна на гърдите на сина му изгоряла до кост от хвръкнал въглен между кожата и гипса. Отървал малкия, но лютата македонска кръв кипнала, грабнал ножа и се заканил да ги изколи всичките. Усмирили го криво ляво и вместо тях заклал три овце, наложил малкия в кървавите овчи кожи, като ги сменял, и така опакован го отнесъл към Цариград.
Постепенно изтеглил цялата рода там. Дядо Константин вече имал ферма на азиатския бряг на Босфора - с 300 швейцарски крави, два бика, биволици и безброй крякащи на границата между Европа и Азия патки. От кравите и биволиците правел най-хубавото мляко и каймак в космополитния азиатски град и млекарницата му зареждала всички дипломатически представителства. От патешкия пух пък жена му пълнела възглавници за всяко дете. Днес те се пазят в домовете на Константин и братята му Антон и Благой като семейни реликви. От какво са парите за печелившата животновъдна ферма професорът не казва - “Аз знам, че когато имаш пари в повече, те винаги са горещи или хайдушки. От една крава имане не се прави.”
В Цариград е и семейството на копривщенеца Стайко Велков, за чиято дъщеря - Мария, се жени Анастас Джидров. Той междувременно е завършил “Робърт Колеж”, изявява се като музикант и художник. Дъщерите му Султана и Анна постъпват в католическо училище. Султана умира от туберкулоза. Когато Константин е на година и половина, баща му умира. Започва дялба на фамилното имане и имущество. Майка му взема тримата си синове и се премества при сестрите си в София. От останалите в Истанбул родственици пък братовчед му Константин (Динето) емигрира в Канада и прави преуспяваща фирма за недвижими имоти. Той е бил в църковното настоятелство на българската църква “Свети Стефан” в Цариград. Фамилната ферма и млекарница още съществуват в града.
Константин Джидров завършва Художествената академия в София през 1954 г. при професор Кирил Цонев - един от най-добрите ни художници. Преди да стане преподавател, той рисувал в Париж. Там се запознал с Диего де Ривера и мексиканецът го поканил да правят заедно прочутите пана в родината му.
Джидров е студент първи курс, когато през 1949 г. закриват ателието на Кирил Цонев като “модернистично” и го лишават от преподавателски права. Завършва академията и започва като художник в киното.
Днешният професор открехва вратата и на една дълго пазена тайна. Цял живот е рисувал, а живопис в изложба изложил едва миналата година, защото: “Тя за мене е като хубава жена, която е само моя и не давам друг да я гледа, камо ли да я пипа.”
Самият Джидров е дал повече от достойно продължение на рода - той има 9 деца и осем внуци и си записва датите на раждането им, за да не се случи тъй, че да забрави някого. Единият му син - Хорст, е от германка, негова бивша колежка. Сега живее в Париж. Две от дъщерите му са кръстени на майка му Мария, едната - на леля им Султана. Днес тя е в САЩ и върти успешен бизнес. Трима от синовете му - Анастас, Антон и Константин, работят в киното. Едната Мария се дипломира в НАТФИЗ в специалността режисура, а най-малката Ивана пък тази година завършва гимназия.

Деян Енев, в-к “Сега”

На 2 февруари 1896 година династията на Кобургите излъчва първия православен представител в редиците си.

Престолонаследникът Борис Търновски, кръстен при раждането си в лоното на Римо-католическата църква с имената Борис Клеман Робер Луи Станислав Ксание, приема православието. Обредът включва само миропомазване, защото по православния канон извършеното вече кръщене се признава.
Българската царстваща династия не успя обаче да изпълни с онзи благодатен смисъл свещената православна титла “Цар”, за което беше предопределена. Тази тема почти не е зачеквана, с изключение на една статия на изследователя на православието Георги Тодоров. В нея той прави уникален компедиум от династичните и сакрални “грехове” на Кобургите, разглеждайки ги от гледна точка на монархическото конституционно право, духовността и православието. Ето какво твърди накратко авторът:
В Търновската конституция от 1879 г. има основно противоречие. Чл. 8 гласи: “Лицето на княза е свещено и неприкосновено.” Чл. 37 гласи: “Господствующа в Българското княжество вяра е Православно-християнската от Източното изповедание.”
Чл. 38 гласи: “Българский Княз и потомството му не могат да изповядват никоя друга вяра, освен Православието. Само първий избран българский княз, ако принадлежи към друга вяра, може да остане в нея.”
Както е известно, първият български княз Александър Батенберг е протестант.
Фердинанд се явява вторият български княз. Той обаче е католик, т.е. избирането на Фердинанд за български княз е противоконституционно, защото нарушава чл. 38 от Търновската конституция.
А именно Фердинанд е родоначалник на династията, която, както се вижда, е кормчия на българската история и днес, през настоящия век. Това може да означава само едно - че неговите монархически и династически избори са, при един от възможните прочити, ключ към това, което поднася на българите историята.
На 15. 05. 1893 г. Народното събрание променя член 38 от Търновската конституция под давлението на Стамболов и Фердинанд си остава законно католик.
Остава открит въпросът за престолонаследника. Той, както споменахме, се решава на 2. 02. 1896 г. - не на последно място и поради желанието на Фердинанд да укрепи позициите си пред руския престол.
Личният секретар на Фердинанд граф дьо Бурбулон обаче свидетелства за скритата кореспонденция между тогавашния папа и Фердинанд: “…дали Светият отец не би могъл да си затвори очите за този член (от конституцията), или да намери друго решение, чрез което престолонаследникът тайно да е кръстен в католическата вяра, а явно официално да изповядва православната?”, пита Фердинанд.
Пак според същия Дьо Бурбулон ето какво казва князът на премиера Стоилов: “…Аз ви давам сина си, а вие ще ми подпишете документ, в който се задължавате никога да не се месите в религиозното му възпитание. И ви предупреждавам, че това възпитание ще продължи да бъде изцяло католическо!”
Всички по-нататъшни действия на династията, разположени в координатата монархизъм-духовност, потвърждават наличието на задкулисни действия между Ватикана и Кобургите: нито един от членовете на фамилията (династията) не влиза в брак с лице, изповядващо православието. Браковете и на Борис III, и на Симеон II са с католички. На всичкото отгоре сватбата на действащия цар Борис III с католичката Джована Савойска (царица Йоанна), която не приема вярата на своя съпруг и народ, се извършва по католически обряд извън царството - в италианското градче Асизи. Между другото гражданският акт на 25 октомври 1930 г. се подписва в общината лично от Бенито Мусолини в ролята му на кралски нотариус.
В българската столица се инсценира “втора венчавка”. За целта митрополит Стефан е принуден да изобрети обред-заместител.
Да не забравяме, че Борис III се възкачва на българския престол на 3 октомври 1918 г., няколко месеца след гибелта на Николай II и цялото му семейство (16-17 юли). Така Борис III остава единственият в света носител на свещената православна титла “цар”.
Още един симптом - за 25 години царуване на православен цар в България - от 1918 до 1943 г. - не се избира глава на Българската църква - екзарх.
Все уникални въпроси, навярно и с уникални отговори, които обаче ние не знаем.
Православният Симеон II на свой ред се жени за католичка. Оставайки “де юре” български цар, той изобщо не се грижи да подготви престолонаследник. Синовете му до един са католици, нямат българско самосъзнание, не знаят български език. Така, вече четвърто поколение, в заключение изтъква Георги Тодоров, българската Кобургготска династия играе на “верско двуличие”. В биографията на всерусийския праведник отец Йоан Кронщадски, написана от българския архимандрит Методий, е съобщен интересен епизод от началото на ХХ век, свързан именно с династията на Кобургите. Той е само малка видима брънка от мистичната връзка “Бог-Цар-Отечество”, надпис, който украсяваше българските монети преди 9.IX 1944 г.
“На 18 януарий 1901 г. Наследникът на Българския Княжески Престол, Негово Височество Княз Борис Търновски, встъпва в своята осма година - пише архимандрит Методий, опирайки се на личното писмо на Фердинанд, Н.В. Царя Отец от 6.07. 1938 г. - Денят бил тържествено отпразнуван в Пловдивския дворец, в присъствието на официални лица и гости. Малкият престолонаследник сам отговорил на поднесените му приветствия и пожелания с кратка реч. Но от два деня Княз Борис не се чувствал добре. Отдавали го на вълнение в свръзка с празника. Но празникът минал, минали още няколко дни, а положението, вместо да се подобри, се влошавало. Доктор Сарафов от София констатирал коремен тиф. Извикани били веднага докторите: Марин Русев, Ораховац, Золотович, придворният лекар Станислав Лудвиг и виенските специалисти по детски болести професорите Ешерих и Херцфелд.
Положението на болния се много влошило. В продължение на редица дни той е бил, тъй да се каже, на края на живота. Температурата постоянно показвала между 39 и 40 градуса, а на два пъти се качвала и над 40 градуса. Болестта на Престолонаследника, любимото дете на България, развълнувала цялата страна. С мъка на сърцето и с надежда в душата народът пълнел храмовете в ония дни и възнасял горещи молитви към Бога да се смили над България и даде благоприятен изход от тази криза. В тези тежки минути Царят Отец си спомня за своя личeн познат (от коронацията на император Николай II, април 1896 г.), Кронщадския чудотворец и му телеграфирал да се помоли. Тъмният облак отминал България. Височайшият болен изведнъж почувствал подобрение и скоро се поправил, за да ръководи, по Божия милост, съдбините на България.”
За тези, за които тази история не е празнословие, ще добавим следното.
През нощта на 19 октомври стар стил (или 1 ноември 1829 г.) в малкото бедно село Сура на местния селски църковен псалт Илия Сергиев и неговата съпруга Теодора се ражда мъжко детенце. То било толкова слабо и хилаво, че родителите му веднага побързали да го кръстят. Съгласно благочестивия православен обичай на малкия дали името Йоан, в чест на Св. Йоан Рилски, небесния покровител на България, чиято памет се празнува тъкмо на 1 ноември. Детенцето започнало да крепне - за да се превърне след време в най-големия руски православен пастир - отец Йоан Кронщадски.
На 9. 12. 1908 г. отец Йоан отслужва последната си литургия в Андреевския събор в Кронщад. Той се представя пред Господа на 20. 12. 1908 г. и е погребан в манастира “Св. Йоан Рилски” в Петербург.
Още две думи в заключение: и досега Симеон II като светска персона се подписва с фамилията Рилски, например когато инкогнито нощува по световните планински курорти. Някой беше предсказал, че възходът на България ще започне тогава, когато бъде ремонтирана и възстановена в пълния й блясък търновската църква “Св. Четиридесет мъченици”.
При управлението на Симеон II обаче тя почти се срути.
Който вижда, да вижда.

Антоанета Запрянова, сп. “Исторически преглед”

Две родословия — една история на предци и потомци — частица от биографията на българската интелигенция и народопсихология.

Това е лаконичното определение за излязлата наскоро книга на В. Мутафчиева. С изящния си увлекателен изказ авторката ни въвежда в почти две столетни хронологически граници. Художествено-документалното повествование разкрива социалната атмосфера на отминалите до вчера времена чрез живота на двата рода — Мутафчиеви и Трифонови, но и чрез проекцията им върху историческото битие на народа ни. Проекция, която е откроила плюсовете, без да е спотаила минусите. В. Мутафчиева винаги пише за тези минуси с обич и болка — за да подтикне към размисъл и самооценка, за да остави поука.

Трудно е да се определи видът на книгата. Тя може да се нарече и генеалогия, и историко-икономическо и историко-географско описание, някъде е топонимия, в общ план е народопсихология, в отделни части — есеистика. Този авторов интердисциплинарен модел на познание се открива при родословните анализи и при селищната „фотография“, откъдето са черпили живителни сокове или са битували потомците на отделните родови разклонения.

В цялото си произведение В. Мутафчиева следва генеалогичната аксиома, според която историята на даден род трябва да се поставя в контекста на своето време и нрави. Само тогава биографията на рода става елемент от биографията на народа. В изваяните образи на предци и потомци се открива кърмата на родовата пазва, но в същата познавателна степен — техният живот и дела са разкрити като отражение на българското светоусещане, като традиция и новости, като борба и движение.

Разказът за праотците по майчина линия започва от етрополеца Сава, който се заселва във Враца след убийството на местен бей. Там забогатява и създава семейство. Много факти говорят за неговото трудолюбие, предприемчивост, родолюбив дух — качества, които се предават на потомците от родовия клон, включително и на Марийка — прапрабабата на В. Мутафчиева.

Сродяването с Павел Йорданов привнася други психофизически дадености в родовия ген. Усетът и упорството в търсенето на модерните за своето време технологии стават характерна родова черта. Например д-р Хр. Йорданов, брат на Павел, е първият български инженер-химик, защитил докторат по индустриална химия в Рощок. Неговите потомци също се отличават с професионалните си качества. Със себеироничен, но поучителен тон авторката споделя: „Не тук е мястото да бъдат изброявани приносите на онзи згориградски Икар (Асен Йорданов, авиоконструктор — б. а., А. З.), нито дори житейската му криволичеща съдба, те бездруго ще си намерят повествователя. А за семейната сага, каквато се опитвам да съставя сега, важат по-скоро типичните за това семейство стереотипи. Известна неадекватност спрямо реалностите, чиито неизбежен резултат биват фалитите; известно лекомислие, но и щастливо примиряване с последиците от него — сякаш самото лекомислие бива схващано като награда срещу даден провал. Изглежда комично, ала, ако разсъдим, то е почти разумно, понеже ти спестява пишманлъка, чувството за вина, че и депресии.“ (с.28)

От Йордановия родов клон има вече 6 поколения. Авторката В. Мутафчиева е от потомството на първородната дъщеря Кета (Параскева). По повод нейната красота четем: „Факт: до днес приятели, чувствителни по женската част, измолват копие от бабините портрети — свидно им е да гледат що за жени са ходели нявга по нас. Не е въпрос само до красота; няма го вече онова женско излъчване, съчетано с миловидност, мекота и гордо достойнство…“ (с. 42)

Бракът на Кета със Захари Трифонов (Дръндаров) сродява Павел Йорданови с търновската фамилия на известния тогава майстор железар Василий. Сред неговите деца, белязани с външна красота, буден ум и свободолюбив дух е дъщерята Мариола (Мола) — куриер на букурещките емигранти, изпълнявала поръчения на семейство Обретенови, укривала Ст. Стамболов. Четиригодишният Ј син Захари (дядо на В. Мутафчиева) не може да забрави как „майка му изработила с чуждестранни бои и четчици знамето на Търновския революционен окръг или поне едно от знамената“ (с. 49). Авторката скромно пита „дали не от Мола води началото си упоритата и свенлива страст към рисуване в семейството, преминала през четири поколения?“ (с. 49) Би могло да се добави — дали не от тази клонка се е утвърдило родовото качество на борбеност, свободолюбие, жажда към образованост?

По стечение на обстоятелствата Захари поема офицерската кариера, чието начало като образование е Русия. Завърнал се в България, красивият и буен младеж се задомява с Кета. Ражда се и първата им дъщеря Надежда, после Вера, Люба, Борислав и Асен. За семейното и общественото разбиране за брака и възпитанието, за родовия стремеж към образованост и трудолюбие В. Мутафчиева ни поднася реторична оценка. При трайния недоимък след Първата световна война, в която участва Захари, той „готов бил да търпи какви не лишения, да се труди както паднало, но ще образова децата! Доста рядко за ония години поведение, когато народът направо омъжвал дъщерите си след прогимназия и се отървавал от масраф за тях. А синовете давал на чиракуване из чаршията или на копан. Захари обаче е прогресивен. И с пълно пренебрежение към материалните обстоятелства. Тази немара, дето успял да възпита у потомците си чрез емоционално наситени проповеди и личен пример, ги укрепила: въпреки своето декласиране те не се усещали злочести“ (с. 79).

Децата на Захари и Кета са изучени — все с университетски дипломи, една от които е получена в Рим. Реализират се в различни области, на историята се посвещава Надежда — майката на В. Мутафчиева.

Мъжката линия в бащиното родословие на авторката започва с Милчо Мутафчията от Боженци. В многолюдното му семейство се ражда и Стоян, останал известен не с фамилното си име, а с прякора „Комитата“. Преживял младежките си години като хъш и като опълченец, но се образовал, ползвал е три езика. След Освобождението е признат за поборник. Макар и от бедно семейство Стоян се задомява с Дона Дрянкова, издънка на две от първите божанкалийски фамилии“ (с. 129). Тя е внучка на Иван Топала — известен лечител и учител, а благодарение на неговото родолюбие и енергичност се изграждат Соколският манастир и църквата в с. Боженци. По повод забележителния живот на Иван авторката разсъждава и по този начин описва характерни черти в този родов клон: „Чудновата твар е човекът. Пусни го на свят гол и гладен, без закрилата на дълбоко образование — жалко късче природа, — а той се втурва най-храбро сред опечените, умели, самоуверени хора да дели мегдан с тях. Как и защо успява, с каква незнайна скорост израства съществото му, какво развитие се извършва в девствения му мозък? Тъй или иначе, резултатите са налице: църква колкото търновските, с камбана, докарана от Русия, двукато каменно читалище — все от преди Освобождението, и то доста от преди. Пари и акъл са били внесени в Боженци, най-затънтените възможни колиби в Средния Балкан“ (с. 122).

Семейството на Стоян Мутафчиев и Дона Дрянкова множи родовите качества с децата си: Петър, Мара, Яна, Невяна, Асен и Иванко (последните двама умират малки). Забележително е, че имената Асен, Петър и Иванко се предават на следващото поколение. Това подбужда към размисъл, че е било живо в съзнанието на будните българи преданието за потомката на Асеневци, основала с. Боженци.

Генеалогичният разказ на авторката преминава по-нататък в биографичен, който разкрива житейския и научен път на големия български историк Петър Мутафчиев (известен на читателската аудитория и от книгата на В. Мутафчиева „Разгадавайки баща си. Опит за биография на П. Мутафчиев“, излязла 1997 г.). Художествено-документалното повествование ни въвежда в детството на Петър — характерно с неговото любопитство и любознание до буйство; в гимназиалните години — стремежът на Петър към висока образованост, с младежкия порив да узнае, да се докосне, да види всичко — от кътчетата на родната земя до знанието на чужди езици и литература; в петгодишното му учителстване — прегърнал идеите на II интернационал, раздавал знание, себеотдаден на просветителския дълг. Заслужава си да цитираме оценката на В. Мутафчиева за този осъзнат дълг в учителското съсловие от ранните десетилетия на освободена България, защото е историко-социологическа и нравствено-поучителна: „Затуй даскалите бяха принудени трескаво да четат, следели разнообразната периодика, за тях нямало работни часове и часове за почивка — всички те принадлежали на просветителската мисия. В замяна на това те имали самочувствието на реформатори, мотори на прогреса из забравените от Бога краища на родината. От тяхната действеност и залягане зависело бъдещето Ј“ (с. 162).

Учителят в с. Пелишат, Плевенско става студент по история. Той бързо се изявява със своята работоспособност и чувство за отговорност пред науката, на която отдава по-нататък целия си живот. Началото — уредник на средновековния отдел на Народния музей, после прекъсване от седемгодишен период на казарма и войни — със Стоянкомитовото родолюбие, след края на Първата световна война — с дълбокото разочарование от неосъществените национални идеали, но с емпирично богатство от българската народопсихология. Идва специализацията в Мюнхен, променила неговото светоусещане от бита до духовната настройка, формирала методиката на научното изследване във византологията. П. Мутафчиев става водещ специалисти в тази и сродни нея предметни области. (Вж. по-подробно: В. Вълчев. П. Мутафчиев. Биобиблиография. С., 1992. 128 с.)

Не само биографично, но и науковедско може да се нарече авторското описание на живота, творчеството и дейността на П. Мутафчиев в Университета. То ни въвежда в научната школа — Мутафчиев и в академичната атмосфера, създала плюсовете и минусите в българската историопис през 20-те и 30-те години на ХХ в., както и през втората негова половина. Тогава марксическата гилотина затрива научната му продукция, за да възкръсне отново като знание и като възпитание за младото поколение.

Житейски важен момент в живота на П. Мутафчиев е бракът му с красивата, влюбена в него и дипломирала се вече историчка Надя Трифонова. По този повод четем: „Как би трябвало да постъпи един порядъчен мъж, щомто е предизвикал сърдечна болка у някоя мома? — Да се ожени“, но с условието: „искам да научиш децата ни на работа!“ (с. 230, 233) Надя изпълнява даденото обещание спрямо децата им Вера и Боян. Родовата сага спира дотук.

Скромността, мисля си, е попречила на В. Мутафчиева да продължи генеалогичния разказ за своето и следващите поколения. Тя е избрала интроспективния критичен тон, с деликатно прикрита фактологичност с положителен знак, сякаш изпитва неудобството, че не прави изключение от генетично обусловени психофизически закономерности, че е онаследила качества като буден ум, стремеж към образованост, себеотдаденост в професионалното поприще и други, характерни за предците по бащина и майчина линия — „Голямата Мола“, „Заарчо“, Стоян Комитата, Петър…

Към това наследство може да се отнесе и философското отношение към живота и смъртта, характерно в поведението на предците, изразено лаконично от авторката: „Чудя се, когато някой (уви, мнозина) отивайки си от света, настойчиво предрича близката гибел на съвсем всичко: младеж, бъдеще, цивилизация, природа. Защо да храним у себе си отровната вяра, че си отиваме заедно с целия вълшебен Божи свят? Не е ли по-сладко убеждението, че макар да изчезнеш, ще остане да расте и дава плод умното, хубавото, вкусното? Дядо умираше така: с дълбока радост, че живота ще бъде чудесен и лек. Той търсеше да открие още приживе чертите на утрешния напредък…“ (с. 108) И още: „за мене е явно: още живи ние прекрачваме границата и това придава на умирането ни някаква благотворна постепенност. Също така някой, който върви по белия, равен, огреян път, смалява се и смалява, превръща се в чертичка, после в точица докато в един миг го няма“ (с. 110). Да, но само физически. Когато предци и потомци са оставили следи от творческата си реализация в живота на обществото, тяхната биография се вмества в историята на това общество.

Затова се връщаме към тези биографии. Затова се правят родословия. Иска ми се малко да опонирам на песимизма у В. Мутафчиева относно печалното отсъствие на родовия спомен. Стотици са вече българите, които обръщат генеалогичен поглед към своя род или група родове от дадено селище. Мнозинството са организирани чрез местни клубове в Българското генеаложко дружество „Родознание“, други работят индивидуално. Секция „Помощни исторически дисциплини и информатика“ в Института по история при БАН оказва помощ за методологическото израстване и унифициране на генеалогиите. За радост те са обърнати към знайни и незнайни родове, не само към строителите, но и към тухлите в сградата на нова България (по смисъл на с. 115). Книгата „Семейна сага“ на В. Мутафчиева е щедра илюстрация на това явление в живота на съвременното българско общество.

Историческите, генеалогичните, историко-географските, демографските, ономастичните и прочие краски и нюанси от богатата човешка „палитра“ в Сагата поставят въпроси, които могат да намерят научни решения от съответни специалисти. Например как се проявяват индивидите, чиято професия или занаят е потомствен, предаван от поколение на поколение в даден родов клон? Не трябва ли да стане обект на българската ономастика и родовата именна система от различните краища на страната? Освен традиционното кръщаване с имена по бащина и майчина линия, освен модното „приобщаване“ към Европа, ще се открият влияния на селища и родови предания, както е с Мутафчиевите от с. Боженци. Каква е мотивацията за миграционните процеси в предосвобожденското ни общество? Фактите в Сагата и в много други родословия насочват към въпроса дали бягството в друго селище заради лична разправа с турски управници не е преобладаващ мотив пред другите — търсене на поминък, образование и пр.? Дали е валидно за другите краища на България личното усещане на В. Мутафчиева за наличие на потомствена менталност, обуславяна и от географския фактор? Авторката споделя: „Види се, връзката между определен вид природна среда и обитателите Ј, стига да бъде достатъчно трайна, поставя мъчно заличим отпечатък върху личността“ (с. 119).

В „Семейна сага“ В. Мутафчиева дава и отговор на много въпроси. Сред тях е въпросът за формата и съдържанието на родословието — да оставиш уроци, а не рецепти за родолюбие, да се прави с „техниката“ на критичното самовглеждане, за да показваш минусите като поука и множиш плюсовете от живота на семейството, рода, обществото.

Осъзнато или не, авторката прави едно методологично и нравствено послание към родоизследователите, пък и не само към тях: „Тук предварително моля читателя, пише В. Мутафчиева, да не ми връзва кусур, дето не съм в състояние да пристъпя към предмета на изследването си със задължителната българска трагика — не стига, че живеем този живот, ами трябвало било и да го вземаме насериозно! Хумор, ирония, сарказъм — чрез тях се разплащаме с едно битие, което не сме си избирали, но тъй и тъй трябва да го изтърпим. Прочее, нека ми бъде простено, че третирам и родовата си история с хумор, от бял до чер. Ако разсъдим, такъв е човешкият живот изобщо, нескончаема трагикомедия, плетка от ужаси и смях. А най-хубавото в него е, че има край. Както всяко произведения на драматургията: завеса…“ (с. 132). За да се вдига и пада отново, защото животът продължава — като индивиди, като поколения, като народ, с всичките му генно-детерминирани дадености, с цялата му многоликост, с вечно криволичещата динамика на развитието от миналото към настоящето.

Виолета Велиkова-Кошелева, сп. “Европа 2001″ 

Гербовете на България в западноевропейските гербовници и в славянската литература се различават по вида на хералдическите фигури, на щитовете, короните, мантиите и т. н.

Всички тези елементи изграждат пълната композиция на герба, която при липсата на държавност и съответен регламент се интерпретира свободно в зависимост от целите на автора и неговите познания. Например в ръкописа на Кориенич Неорич от 1595 г., както и в други интерпретации гербът на България е представен не с царска, а с антична корона. В друго изображение, поместено в Дубровнишкия кодекс от 1764 г., лъвът е върху френски щит, увенчан с шлем с пера и с кралска корона.
Подобно решение с шлем над щита, украсен богато с щраусови пера, съгласно хералдическите изисквания на времето, има фамилният герб на графовете Киркович. За българския им произход напомня лъвът с ятаган в ръка. Те са въведени в графско звание за големите им заслуги в борбата срещу хабсбургската монархия на страната на Ференц Ракоци. При личните и фамилните гербове спецификата се определя от ранга, занятието, местоживеенето и предпочитанията на авторите.
Изображението на лъва е най-характерната фигура в българската хералдика, но заедно с него в периода от ХV до ХIХ в. се срещат и други символи. На герба на българската благородническа фамилия Българин-Соколпланински е изписан сокол. Бикът като хералдически знак е използван в герба на благородната фамилия Соимирович. Козелът е символ в гербовете на семейство Парчевич. Освен това се срещат звезди, луна, вода, море, река, както и бягаща хрътка.
Хералдиката на южнославянските народи - българи, сърби, хървати, словени и далматинци, започва своето развитие през ХVI в. с ръкописния гербовник на Кориенич Неорич, който е препис от загубен ръкопис, предназначен за адмирал Петър Охмучевич. Основен хералдически символ на показания в книгата български герб е изправеният на задните си крана коронован лъв в ход на дясно.
Хърватският писател Павел Ритер-Витезович (1650-1713 г.) в своята книга “Стематография”, отпечатана в Дубровник, за първи път показва гербовете на областите на България - Мизия, Тракия, Македония и Дардания (Северозападна Македония и част от Албания и Косово). Написана на непознатия за славянските народи латински език, тази книга не добива широка популярност. Подобна съдба, поради ограничения кръг на католическата общност в Българско, има и едно изображение на герб от корицата на преведена богослужебна книга (1643 г.) от българския историк и политик Петър Богдан Бакшев, католически епископ на София.
Допълнена и преиздадена от българина Христофор Жефарович през 1741 г., “Стематография” на Витезович е широко разпространена в българските земи и играе много важна роля в борбата на славянските народи за национална независимост. Книгата съдържа 54 листа с гравюри и текстове, поясняващи изображенията на гербове, царе и светци, както и няколко поетични текста. Някой от преписите на “История славянобългарска” на Паисий Хилендарски са придружени с рисунки на българския герб, прерисувани от “Стематография”-та. Близо осемдесет години след написването на “Стематография” темата за принадлежащите към българското царство области се разработва в преписа, направен от рилския монах Паисий под заглавието “Болгарскаю землю на четыри части се разделюва”. Изброяват се областите и всички селища в тях, с което се показва етническата цялост на България.
В така наречения Ахтаров сборник от 1842 г. наред с цените на различни видове стоки, гръцко-български речник, съкратен препис на “История славянобългарска” са включени прерисувани гербовете на България и Турция. В Славейковия препис на Паисиевата история са прерисувани 12 герба, сред които и българския с четирите области. През 1845 г. в третия Търновски препис на историята отново са прерисувани всички гербове и образи на царе и светци.
Повече от век и половина за българските живописци книгата на Жефарович предоставя материали за изписване на образите на царе, светци и гербове. Дори и след освобождението от турско робство влиянието на книгата се запазва. Така например през 1878 г. в иконостаса на Рилския манастир Никола Ив. Образописов рисува славянските гербове.
Изображението на лъва от гербовете на България в западноевропейската и славянската хералдика се превръща през ХVIII и ХIХ в. в символ на волята на българския народ да извоюва националната си независимост.
Публикуваният в “Стематография”-та герб става първооснова за разработката на националния ни герб след освобождението от турско робство.