Nobility Bg

Олга Боева, в-к “Черно море”

Цани Калянджиев - втори, е роден в Русе. Година след раждането му, през 1930-а, родителите му напускат града.

Завършва политехниката в София. Работи на Старозагорската напоителна система, Баташкия водносилов път, в “Енергопроект” - София ( там работи цели 26 години). От 1980 година се преселва във Варна. Работи в Проектантската организация до 1989 година, когато се пенсионира.

- Основоположник е някой си Вачо - започна разказа за своите праотци Цани Калянджиев. - Родът е лясковски, праотците ни са били земеделци и винари. През ХVII век Лясковец, Горна Оряховица, Долна Оряховица и Арбанаси по времето на Сюлейман I са били провъзгласени със султански ферман за свободни села. Там не е имал право да нощува турчин и не е можело да се ражда турско дете. Тези селища са били освободени от всякакви данъци, а местните жители са можели да изповядват свободно религията си. Затова там са се заселвали хора, които не са се чувствали добре в турската губерния. Като научил за гръцкото въстание през 1821 година, Вачо, мислейки си, че като заиграе мечката в съседите, ще заиграе и у нас, решил да замине. Попаднал на гръцки бойни кораби, наречени каляни. Изглежда, че е проявил военна дарба, защото не след дълго са го направили командир на флотилията. Същата година загинал във въстанието, известно като Мора кавгасъ. След известно време в България пристигнал семейният му герб.

Годината е 1821. Понеже бил командир на кораби-каляни, нарекли го Калянджи. Вачо имал двама сина. Единият, Паню, е известен като участник в Браилския бунт през 1841 година. Заради това е лежал в затвор. Умрял е без наследници. Другият син е Стоян (Цани е съкращение на Стоян - Станьо, Цаньо, Цани). За него има сведения в съдебните архиви във връзка с изгарянето на гръцките книги през 1842 година, участвал е в Руско-турската и Кримската война. Бил е награден със златен орден от руския цар, почетен гражданин на Кишинев. Той има трима сина. Иван е бил политически и военен деец, заместник-губернатор на Бесарабската губерния, генерален-губернатор на Сливен, Пловдив и Русе. Павел е бил учител и книжовник, издал е “Български буквар”, “Кратка читанка”, “Кратка свещена история с молитви”, участвал е в освободителното движение. Третият син - Стоян Калянджи, е останал в Лясковец. Бил е земеделец. До 9 септември 1944 година в Лясковец е имало местност, наречена Калянджийско. Там бяха най-големите лозя. Стоян има пет сина и две дъщери. Знам за двама от синовете му - Цани, моя дядо професора, той е най-големият. И Върбан, когото също помня. Той пък се занимаваше с винарство в Лясковец, имаше най-голямата винарска изба на времето.

- Какво си спомняте за Цани Калянджиев?

- Спомням си го много живо. За неговото дело е много трудно да се говори, защото не зная дали има област, в която да не се е бъркал. Има няколко характерни черти, които се проявяват във всички членове на рода Калянджиеви. Били са ученолюбиви - всички са били отличници и са се проявявали в областта на литературата и науката. Всички са знаели по няколко чужди езика. Всички са били бунтари - бунтували са се срещу порядките, неуредиците в политическия и обществения живот. Повечето са женени за чужденци или за чужденки. У дядо Цани например се говореше предимно руски, понеже баба ми беше рускиня. И децата им са имали руски имена. Пред външни хора, естествено, говореха български. Бил съм малък и за съжаление съм гледал роднините си отблизо, без перспектива, и никога не съм си давал сметка какво представляват. Чак сега започвам да разбирам що за човек е бил дядо ми Цани. Беше с грубовато и много своеобразно чувство за хумор.

Имаше една стая в къщата ни на ул. “Караджа” № 38 във Варна - тя още съществува, малко след Музикалното училище, която представляваше огромна библиотека - целите стени бяха само в книги. Тази библиотека бе дарена след смъртта му на Икономическия университет. В нея имаше само едно бюро. Около стаята се ходеше на пръсти. Аз съм влизал много пъти. Вземал ме е на колене, разказвал ми е приказки, чел ми е от книгите си. Той е писал дори и приказки. Под популярна форма в тях се излага някакво природно явление, или животът на някакво животно. Той беше кален човек. Ходеше на лов почти до смъртта си на седемдесет и девет години. През 1944 година го видях за последен път, в началото на следващата почина. Беше много прям и малко безцеремонен. Заради това не са го обичали много, много, освен студентите. Имал си е доста неприятности. Доста карикатури са вървели по негов адрес. Правеше огромни крачки и даже майка ми е разказвала за един пасквил по този повод. Правен е на ръка и разпространяван между студените: дядо Цани върви с огромни крачки, както си ходеше обикновено, баба Матилда подтичва след него и вика: “Цаня, подожди!”. И аз така ходя и досега жена ми ме възпира. Независимо че изглеждаше грубоват, той беше много сърдечен човек, но се стараеше да го прикрива. Беше безкрайно зает. Като оставим настрана Търговската академия, днес Икономически университет - беше сред основателите му, Икономическия техникум, който също беше основан и ръководен дълго време от него, той е бил председател на Читалищния съюз, председател на Читалищното научно-просветно дружество и един от организаторите на летните музикални тържества; има библиография от може би стотина книги - мнографии, преводи, статии; той е сред първите, които са разработили методиката за изследване на хранителните продукти и има капитална книга, която все още е значителна за изследването качеството на българските вина и ракии. Ходил е специално в чужбина и е проучвал опита там.

- Дела в полза на народа и родината. Какво го е мотивирало?

- Тогава не сме говорили. Но предполагам, че делата му са били резултат на огромното родолюбие, което е у всички Калянджиеви за съжаление, защото от такова родолюбие никой не е спечелил. На дядо Цани няколко пъти му е предлагана работа в чужбина, и то много изгодно. Той е емигрирал два пъти. Бил е гледан с лоши очи като свободомислещ човек, напуснал е гимназия по средата на годината, защото е станал много неудобен. Принуден бил да избяга в Швейцария, там се запознал с баба ми - Матилда Осипова Гросман. С нея са заминали за САЩ. Там е работил 2 - 3 години. Негови близки са го кандардисали да се върне в България. Когато си дошъл, са му предложили третостепенна длъжност. Едновременно с това е дошла покана за работа в голяма американска фирма срещу много добро заплащане. Той обаче отказал. И баща ми навремето последва примера му. Завърши строително инженерство, следвайки родовата традиция като първенец на випуска в Щутгарт. И Фридрих Круп веднага му е предложил да стане представител на “Круп” в Цюрих. Баща ми писал на майка ми - да приеме ли. Майка ми, понеже също беше предприемчив човек, му писала да приема веднага. Той обаче се върнал, защото в момента България имала нужда от специалисти.

- Тачат ли днешните българи родовите традиции така, както е било в миналото? Струва ми се, че Вашият дядо е държал на фамилните порядки.

- О, и двамата ми дядовци държаха. Особено дядо Яков. Дядо Цани не толкова, той беше прекалено зает, за да се занимава с традиции. И освен това Калянждиеви са бунтарски и ренесансов род. Навремето е било голямо събитие да се свържеш живота си с чужденка или чужденец. Леля ми Вера е сменила трима мъже и тримата са чужденци - първият беше германец, вторият американец, с него живя известно време и в Токио, третият - швейцарец. Починаха и двамата в Швейцария. Дадо Яков беше абсолютен чорбаджи Марко. Беше въвел строги порядки. Думата му беше закон. Когато се върне, едното дете му носи чехлите, другото - пешкира. От родовите порядки на българина днес нищо не е останало. В известен смисъл това е загуба. Но тези процеси са неизбежни.

- Найденови са музикантите в рода Ви. Какви хора бяха? Братята Найден и Асен са допринесли много за основаването на “Варненско лято”.

- Майка ми по баща носи фамилията Найденова. Дядо Яков, бащата на майка ми, е предприемчив търговец. Станал е председател на варненската Търговска камара. Негов е бил прословутият параход “Зора”. Той е бил купен по поръчка на руска революционна организация, за да пренася нелегално оръжие за Русия. Обаче при буря заседнал някъде към Кюстенджа и станало голям скандал. Корабът е кръстен на името на майка ми Зорка. Тя ми е разказвала, че дядо Яков е бил много предприемчив човек, получавал е стоки от цял свят. Четирите деца - Найден, Асен, майка ми и най-малката дъщеря Дора, са гледани с гувернантка, готвачка и слугиня. Имали са пиано - за момичетата. Всяко момиче от добро семейство е трябвало да учи и да свири на пиано. Такава била традицията. Дядо Яков ги е карал да работят наравно със слугинята и готвачката. Казвал: “Аз ви готвя за зима, пък ако излезе лято, по-хубаво.” Бил е явно много мъдър човек. Пианото се е заключвало с катинар, за да не свирят момчетата. Чалгаджии вкъщи не му трябвали.

Вуйчо Асен бил изпратен в Германия да следва търговия. Той обаче се хванал да учи музика. Писали на дядо Яков, той го заплашил, че ще му спре издръжката. Въпреки това вуйчо Асен останал в Германия и се хванал да свири на пиано в някакво кино, за да завърши. И завършил. За по-малкия се говореше, че бил по-даровитият, само че Асен е бил по-работлив и по-дисциплиниран. Найден беше малко по-несистемен. Помня го добре. С дъщеря му Жени много се разбирахме. Тя беше изключително даровита, на 6 години изнасяше концерти със симфоничния оркестър със Саша Попов. В консерваторията си навехна два пръста и повече не можеше да свири. И понеже свиреше от 4-годишна възраст, не можа да понесе този случай и се обеси. Беше женена за Богомил Стършенов. Найден се е женил два пъти. Дъщеря му от първия брак е Цветана Кареева. На Цеца децата са музиканти - небезизвестният Атанас Кареев и брат му Марио, който също е много добър музикант, макар че той е като Найден Найденов - малко несистемен, но е много кадърен. За Найден си спомням фрапиращи неща. Беше във времето, когато предаваше уроци по музика, нямаше още магнетофони и по радиото всичко вървеше на живо. Пристигна някаква певица от чужбина и ден преди участието й по радиото корепетиторът й се разболя. И сложиха пред Найден куп ноти, писани на ръка. Той седна и засвири на прима виста без репетиция. Беше феноменален. Като човек беше много дръпнат, безцеремонен и безпощаден. Баба Мария - жената на дядо Яков, е била попска дъщеря, доколкото знам. Помня я, беше много, много стара. Живееше в едно стайче в къщата и не излизаше оттам. Къщата беше на “Войнишка” 30, днес - бул. “Осми приморски полк”. Таванът беше обширен и винаги миришеше на орехова шума и някакви сушени плодове. Там съм прекарал доста време - всяко дете обича да се рови по таваните. Повечето време обаче бях при дядо Цани. Той ме обичаше - нали на него съм кръстен.

Олга Боева, в-к “Черно море”

Роден на 7 октомври 1932 година. Днес е сред майсторите на изящното изкуство, ценен както у нас, така и в чужбина, с много творчески изяви, награди.

Професор в Националната художествена академия. Женен с две дъщери - Росица, която живее и работи в Торонто, и Деница, която живее и работи в Ню Йорк, и двете художнички.
Аз не съм свикнал да воювам с други хора, аз воювам единствено със себе си, твърди проф. Скорчев. Открие ли се битка, оттеглям се. Опита ли се някой да ме догонва, за да влиза в бой с мене, обръщам се и си разчиствам пътя. Но никога нямам претенции спрямо други. Тази моя реакция я знаят много хора. Знаят също, че съм бил винаги коректен…
- Проф. Скорчев, Вашата фамилия не е популярна. Откъде са корените на рода Ви?
- Бащиният ми род е от Трявна, по-точно от село Скорците, което е на 4 км над Трявна, и е с много интересна история. Дядо ми е бил Ботев четник, а баща ми - братовчед на Ангел Кънчев. Предците ми са българи, които са дошли по тези земи от областта Корча в Албания, там, където няколко години преди Аспарух да пресече Дунав минава неговият брат Кубер и създава западното българско царство. Това са две Българии, които правят опит да се съединят, а Византия иска да ги разделя. Областта Корча, или Девол, е езерно място в албанските планини, което не е попадало под турско робство. - Умеем ли да пазим родовите си традиции?
- Не сме се научили на това. Баща ми се помина през 1951 година, но не знаеше точно от къде произхожда. Не от необразованост - беше интелигентен човек с европейско възпитание и образование. Би говорил свободно за много големи периоди от световната култура, но тези подробности, които аз знам за произхода на рода ни, той не ги знаеше. През 1988 година с помощта на историка Богдан Морфов, племенник на Христина Морфова, направихме родословното ни дърво. Богдан Морфов всъщност имаше поставена задача от тревненската управа да направи родословното дърво на Скорчевия род. Аз бях понаправил нещо, но самодейно. Получи се 11-метрово родословно дърво, което аз преписах и сгъстих до 5 метра, стана по-прегледно. Правя последни уточнения и вече е готово. Ще предам копие в Историческия музей, в Държавния архив. Нямам впечатление, че много родове имат документи.
- Какви са били предците ни в сравнение с днешните българи - по-лоши, по-добри?
- Ако говорим не за Скорчевия род, а за българите, мога да ви кажа, че хората в Тревненския край, с които аз никога не съм живял, но съм наблюдавал - имам предвид баща ми, мои роднини, колеги - са по-особен тип хора. По-различни са например от шопите, които аз добре познавам - като дете съм израснал в Перник, живея в София от дълги години. Шопите са по-арогантни. Не че са по-некачествени, но има нещо безпардонно в поведението им, докато тревненци за меки, топли хора. Не напразно културата на България е създавана на определени места. И Европа е била много варварска, и там са ставали ужасии, но е имало едни чаркове в общия механизъм, които са работили по-качествено и са създавали европейската култура по-напред от нас. И пред нас е имало големи възможности, но те не са се развили така блестящо, както в Европа.
- Проф. Скорчев, а от кого сте наследили страстта към рисуването?
- Не вярвам, че склонностите - да не ги наричаме дарби, се предават пряко. Сега вече съм убеден, че за да се създава нещо с творчески импулс, независимо какво - дали ще се пече хляб, или ще се строи, рисува, пише - въобще там, където има проява и на въображение, и на артистичност, наричано творчество, е нужно натрупване, в което се включва и моралът, и любознателността, и волята, и склонността към извисяване. А тези неща могат да се открият и у един овчар например. Не напразно нашите чорбаджии с потурите едно време са пращали синовете си да учат в Западна Европа и те са се връщали изучени. Много от тях ставали големи учени. А художник преди мен в рода ни няма. Както Толстой казва, природата си почива. Това е естеството. Но пък и аз самият не съм имал някакво чувство за предопределеност.
- Излиза, че изборът Ви е случаен. Така ли е, или е плод на някакви вътрешни закони?
- Аз живеех в дом, в който нямаше закани, празни амбиции, борби за власт, изхвърляния по политически проблеми. Имаше спокойна, творческа атмосфера. Имам запазена една снимка с моя прадядо, който смътно си спомням - бях 24-годишен, когато той почина, с прабаба ми, са баба ми, майка ми - мъничко момиченце, с вуйчовци. Прадядо ми е бил голям чифликчия на времето. Имал е къща в Шумен, голям чифлик в село Айладън, сега Бистра, край Търговище. Такива са били всички българи - с потури, с калпаци. У човека трябва да има наслоявано у предците трудолюбие, морал в отношенията, в бита, във всичко. И ако тези неща се предават, след някое и друго поколение може да се появи добър обущар, музикант, писател…
Аз растях в дом, в който много се четеше, много музика се слушаше. Тогава нямахме телевизор, но имахме радио, което с жад слушахме. Следяхме програмите - кога и какво ще има: довечера ще звучи Моцарт или опера от Вагнер, и чакахме. Четяха се и творби на световната литература. Понякога се откриваха изложби, изнасяха се концерти. Бедни военни времена, в които прехраната беше с купони. Бяхме малчугани и крадяхме от дворовете плодове, за да си напълним стомасите. Беше свободно детство, в което всяко дете израства като личност. А дали ще бъде малък, или голям човек, зависеше от това как се гради. Важно бе чувството, че детето расте като свободен човек, че може да мисли. И в една определена възраст започва да взема сам решения, започва да иска нещо да направи, започват да зреят у него идеи да бъде нещо. Аз съм имал усещането не за някакъв пост, а затова, че нещо ще правя и че ако го правя добре, ще мога да зарадвам някои хора. Усещане, че трябва да вършиш нещо, да си полезен за другите, но и да радваш и себе си - тогава животът става сладък.
- На такъв човек не му пречи нито тоталитарна, нито някаква друга система, така ли?
- През последните 10 години не съм се чувствал така свободен, както преди това. Аз не съм расъл в семейството на партийци - баща ми беше антикомунист, но интелигент, ясно разбиращ, че по този начин светът не може да се развива. Аз обаче на 18 години извърших много тежка политическа грешка, която даваше право на властта да ме ликвидира, да ме запрати, където си иска - окарикатурих Сталин и разпространих карикатурата. Сгромолясах се. Баща ми се разстрои, почина. И както бях с отлична диплома от гимназията и трябваше да отида да следвам, аз се озовах в мините. Две години бях миньор. Така че вкусих от това, за което псевдодемократи сега се бият в гърдите, а с приказките си бивши секретари, слугували на всяка власт, са ми смешни.
След като съм разбрал как човек може да изстрада нещо и след това да не обвинява другите, а да разбере, че той сам е виновен за своята беда, пораснах вътрешно. Разбрах, че мога да бъде отговорен за нещата. Всяко деяние е риск, който поемам. Завърших инженерство - от първия випуск на паркостроителите инженери съм. Веднага след дипломирането си пострадах много тежко - ослепях и ми казаха, че никога няма да виждам. Преживях го много тежко. После, лека-полека, без никакво особено лечение, прогледнах в болницата. Зарадвах се на живота…
По време на моето юношество мислех, че ще се занимавам с литература. Тя ме увличаше. В гимназията се знаеше, че мога и да рисувам. Правехме портрети на велики писатели от световната литература - Толстой, Балзак, окачвахме ги по стените на класните стаи. Не съм се чувствам художник, макар да знаех, че съм. Както малката ми дъщеря в отделенията в отговор на въпрос има ли девиз, беше написала: аз мога. И цял живот го доказва… Продължавах да рисувах. Като влязох да следвам в Художествената академия, се издържах с рисуване - печатаха ми във вестници рисунки, карикатури. С хонорара си купувах хляба. Беше много тежко. Обаче работех много яко.
- Излиза, че работата е най-важното нещо в живота, така ли?
- Не само. Това е някакво перпетуум мобиле. Едновременно машината работи и задвижва други вътрешни механизми, които се връщат и отново подсилват работата. Кръгът се затваря - колкото повече човек работи, толкова по-силно е вдъхновението, толкова повече е и радостта от самата работа. Тя отново създава мощност. И така на моите години - догодина правя 70, започвам да усещам, че от младостта насам работя все по-интензивно и струва ми се, че навлизам в някои неща по-дълбоко, че животът ми става по-ползотворен, богат и интересен. В ония години много хора казваха: няма свобода, не можем да рисуваме. Че кой му е пречил на човек да работи това, което иска. Имаше приказки за някакви догми, които уж някой изисква и сервилните винаги се втурваха да ги изпълняват. Пък мои колеги - най-добрите ни художници, с които съм общувал и познавам добре, пет пари не даваха затова и всеки си работеше, трупаше лично творчество, за създаването на което друго време няма - годините минават и човек трябва да работи във времето, в които живее.
- Съдбата щедра ли е към Вас, проф. Скорчев?
- Съдбата човек не бива да закача никога, опасно е. Да не дърпаме дявола за опашката. Мисля, че това, което съм преживял и преживявам, далеч, далеч надхвърля моите очаквания и мечти като малък. Когато като малък, запокитен в някакъв край на България, в малко жилище, гледам от едно балконче и си викам: какво ли има оттатък, зад онова бърдо… А толкова свят видях, толкова пътища извървях по света с моята съпруга и много често и с моите две дъщери. Това са многобройни изложби, срещи с хора. Никога не съм пътувал като длъжностно лице, в смисъл като държавен пратеник, а канен въз основа на мои прояви, които след това се мултиплицират. Така година след година върви животът на един художник. Щастлив съм, че видях много неща и имах възможност да правя това, което искам. Никакви компромиси не съм правил в работата си. Правил съм други компромиси, например да помогна на човек, който не заслужава това, да бъда рецензент на някого, за да стане професор, а той да се окаже калпазанин. Това са грешки. Човек тръгва с добронамереност, а извършва злина. И това е неизбежно. Всеки човек в живота си върши едни такива необмислени злини. Няма ангел, няма чист до кристалност човек. Лошото е, ако се вършат преднамерени злини.
- Война, убийство на невинни хора - това ли е най-лошото човешко дело?
- Човек не знае какво би имало резултат и в какъв размер би бил, когато прави нещо. Ромен Ролан например с огромни амбиции пише трилогията “Жан Кристоф”, а си почива с “Кола Брюнон”, но точно с “Кола Брюнон” името му остава. Важното е човек да работи с радост и в това, което прави, да влага себе си. Колкото е по-дълбок и пълен неговият арсенал, толкова повече ще излее. Огромна да е кацата, ако е празна, като я наклони, нищо няма да изтече. Това значи, че човек трябва да има богат и смислен живот, за да пълни своята каца. Ако душата му е бедна, нищо няма да излезе от него, каквото и да учи, каквото и да прави, няма да може да ни каже нищо повече, от това, което е самият той. На писател, когото аз познавам като глупак, не мога да чета книгите му, защото той не може да бъде повече от себе си.
- След трагичната случка в Ню Йорк, г-н Скорчев, какво е усещането Ви за нещата?
- Ще разберем колко страшно е, ако човечеството не вземе мерки след случилото се. Не говоря за убийства, за репресии. Но нещо трябва да промени този начин на живот, трябва да ни направи по-предпазливи към някои неща и по-агресивни към насилието. Не може така да се оставят луди, фанатизирани хора да се разправят със световно трупана култура, каквато представлява Ню Йорк. Градът може да няма свои лични натрупвания, но той е всмукал толкова много неща, че ако бъде унищожен, ще зейне празнина.