Върху тях и особено върху Вълкашин сръбската историко-летописна традиция хвърля вината за разпадането на сръбското царство. За техния произход днес се знае малко повече от това, което е съобщил Мавро Орбини в „Царството на славяните”, допълнено от Константин Иречек с податки от Дубровнишките архиви. Традицията свързва потеклото на братя Мърнявчевичи със Зета, Херцеговина, Срем, Враня, Далмация и България. Независимо от техния произход (сведенията за него имат предимно легендарен характер) и от административните длъжности, които двамата братя изпълнявали в сръбската държава около средата на XIV век, безспорно е, че политическото им издигане през третата четвърт на века е свързано със земите в Македония, където тяхното присъствие се проследява още от 40-те и 50-те години.
Както вече бе изтъкнато, още през 1345 г. със средствата на Вълкашин започва изграждането на църквата „Св. Димитър” в с. Сушица, Скопско (т. нар. Марков манастир). Вероятно още като жупан в Прилеп той сякъл заедно с деспот Йоан (деспот Йоан Оливер, или, което е по-вероятно — с деспот Йоан Комнин Асен) съвместни монети с името на сръбския цар Стефан Душан. В дубровнишките документи за Вълкашин и за неговия син Марко за пръв път се споменава през юли — август 1361 г. От записките на Дубровнишкото вече от първата половина на 60-те години проличава, че този феодал още тогава е бил смятан за доста влиятелна политическа фигура. Вълкашин се споменава в дубровнишките архиви в 1361—1362 г. винаги заедно с царица Елена, което е сигурно свидетелство, че неговото издигане е било свързано със земите на юг и с благоразположението на царицата. Отношенията между владетелката на Сяр и феодала Вълкашин в този период подсказват дори, че между тях вероятно са съществували някакви роднински връзки, които не могат точно да се установят поради оскъдността на изворите. Мавро Орбини отбелязва, че преди да стане крал, Вълкашин е носил деспотска титла, дадена му от цар Урош. Това сведение на дубровнишкия историк се приема за точно и от някои съвременни изследователи. За владенията на този феодал преди средата на 60-те години на XIV век трудно би могло да се каже нещо по-определено освен това, че тяхното ядро трябва да се търси в Централна Македония между Прилеп и Скопие.
Първото положително сведение за Йоан Углеша в земите на Югоизточна Македония е споменатата вече негова „простагма” от октомври 1358 г., с която той като „велик воевода” потвърдил на светогорския манастир „Кутлумуш” имоти в областта Прунеа, дадени на манастира от неговата тъща — „кесарисата” (съпругата на кесаря Войхна). Това фактически е първата грамота, която един феодал в Македония яз дава само от свое име във времето след смъртта на Душан. От съдържанието на този документ могат да се направят два важни извода. Локализирането на областта Прунея на юг от планината Пангей (Кушница) показва, че „великият воевода” Йоан Углеша в края на 50-те и началото на 60-те години на XIV век е бил наместник в тази област. Простагмата показва също така, че той бил зет на Драмския кефалия кесар Войхна и по този начин е имал реални, макар и далечни роднински връзки с царица Елена, Стефан Душан и цар Урош. В една византийска грамота от септември 1365 г. Углеша действително е наречен „племенник” на сярската владетелка. Според известния югославски учен Георги Острогорски през 1358—1359 г. Йоан Углеша се среща в град Хрисопол с византийския император Йоан V Палеолог и сключва с него мир от името на сръбската власт в Югоизточна Македония. Този епизод югославският учен свързва с края на военната офанзива на византийските феодали Алекси и Йоан в Сярската област. Основание за това свое схващане той вижда в приписката към една фалшива грамота от архива на манастира „Хилендар”, датирана през септември 1365 г., но издадена несъмнено по-късно от тази дата. Във въпросната приписка се споменава, че византийският император дошъл в Хрисопол, където разговарял с „племенника на деспината”. Поради лошото състояние на приписката името на „деспината” не се чете, но издателят на грамотата Л. Пти, макар и с известно съмнение, допуска, че тук става дума за царица Елена. В приписката не се среща и името на Йоан Углеша, но Г. Острогорски е сметнал за възможно да попълни празното място така: “племенникът на деспината на Сърбия кир Йоан Углеша”. Хипотезата, която се изгражда на основата на този твърде неясен и спорен пасаж, несъмнено е интересна, но не може да се смята за доказана, поне що се отнася до предлаганата хронология (1358—1359 г.). На първо място трябва да се изтъкне, че според Фр. Дьолгер, който е имал възможност да се запознае с оригиналния текст на приписката, името на споменатата в нея „деспина” не е Елена, а Ирина. При това положение нейната идентификация може да тръгне и в друга посока. Тя може да се отъждестви или с деспина Ирина, която се споменава в един документ от архива на манастира „Лавра” (септември 1365 г.) и е живеела в близост до Сяр, или с Ирина Хумнина Палеологина, владетелка на имоти в Зъхненско, за която се споменава в една грамота на Стефан Душан от декември 1355 г. Така или иначе твърде проблематично е под „деспината” от приписката във фалшивата хилендарска грамота да се е имало предвид сярската владетелка царица Елена.
На второ място, в изворите от края на 50-те години на XIV век няма никакви сведения, че Йоан Углеша е бил достатъчно влиятелна фигура, за да преговаря за мир с византийския император. И, трето, у Йоан Кантакузин има сигурни податки, че враждебните действия между византийците и сръбската власт в Югоизточна Македония продължават чак до 1364 г. (мисията на патриарх Калист в Сяр). С други думи, не само сведенията на Кантакузин, но и самият текст на приписката във фалшивата грамота от септември 1365 г. не дават основания да се приеме, че в 1358—1359 г. са се водили някакви преговори за мир (въпросната приписка не дава никакви точни хронологически податки в това отношение). Затова, без да се отрича възможността Йоан Углеша да се е срещал с Йоан V Палеолог в Хрисопол и да е водил с него преговори за прекратяване на взаимните вражди, може да се приеме, че това събитие по-скоро е било свързано с пратеничеството на патриарх Калист в Сяр и трябва да се датира в 1363 или началото на 1364 г. Едва ли може да се допусне, че отиването на такава високопоставена личност като патриарх Калист в Сяр в условията на продължаваща църковна схизма и неуредени политически отношения между Сярското княжество и Византия е можело да стане импровизирано и без необходимата дипломатическа подготовка. Ако тези предположения се приемат за точни, то предполагаемата среща между Йоан Углеша и Йоан V Палеолог в Хрисопол в 1363—1364 г. трябва да се смята за първата сериозна дипломатическа инициатива, в която бъдещият владетел на Сяр е взел участие.
До септември 1365 г. изворите не споменават за присъствието на Йоан Углеша в Сяр, от което може да се направи изводът, че докъм средата на 60-те години той е продължавал да управлява областта на юг от планината Пангей.
Макар и твърде оскъдни, изворите за съдбата на братя Мърнявчевичи от първата половина на 60-те години на XVI век не оставят съмнение, че именно този период се оказва решаващ за тяхното издигане през следващите пет-шест години. До края на 1365 г. в по-голямата част от югозападните български земи се извършва онова „преразпределение на силите” между феодалите, което прави възможен възхода на рода Мърнявчевичи. Напълно в духа на средновековните разбирания и практика Вълкашин и Углеша до средата на 60-те години на XIV век подготвят политическата си хегемония в Македония чрез създаване на разклонена мрежа от роднински връзки, в които се оказват въвлечени почти всички феодални родове. Самият Йоан Углеша още от края на 50-те години, ако не и от по-рано, бил зет на кесаря Войхна, сведенията за който спират в 1359—1360 г. Сестрата на Углеша и Вълкашин — Елена, още преди 1365 г. била омъжена за един от синовете на севастократор Бранко Младенович — Никола Радохна, известен с монашеското си име Роман или Герасим след приемане на строг монашески обред (велика схима). Освен с рода Бранковичи братя Мърнявчевичи били в роднински връзки с феодала Радослав Хлапен — вероятно още в първата половина на шестото десетилетие на XIV век синът на Вълкашин Марко бил женен за Елена, дъщеря на Хлапен. Сведения за този брак намираме в една приписка, писана след септември 1371 г., и в съчинението на Мавро Орбини. Неговото датиране през първата половина на 60-те години не намира сигурно потвърждение в тези извори, но предлаганата хронология отговаря напълно на действителността от този период, характеризираща се със стремежа на Мърнявчевичи да придобият повече съюзници и роднини. Роднинските връзки на Вълкашин се простирали и в Зета. Неговата дъщеря Оливера била съпруга на зетския владетел Георги Балшич. По всичко изглежда, че и съпругата на Вълкашин, известна от изворите с името Елена, Алена или Ефросина, също е била представителка на някои от феодалните фамилии в Македония. Роднинските връзки на братя Мърнявчевичи и обширните им владения в Централна и Югоизточна Македония правят възможно разместването на феодалните владетели в тази област в тяхна полза. Болшинството от феодалите в югозападните български земи били принудени или да признаят техния сюзеренитет, насила или доброволно, или да напуснат придобитите по Душаново време бащини з югозападните български земи. Този извод може да бъде илюстриран най-добре, като се проследи съдбата на по-известните от тях.
Синовете на севастократор Бранко Младенович управляват в Охрид твърде кратко време. Някъде около 1365 г., вероятно след споразумение с Вълкашин, те се оттеглили в наследствените си владения около Дреница. По този начин в ръцете на Вълкашин се оказва значителна част от Югозападна Македония.
И в Сезероизточна Македония Вълкашин успява да наложи своето влияние. В района на Крива паланка през 60-те години на XIV век продължава да управлява феодалът Владко Паскачич, който между 1358 и 1366 г. получил от цар Урош титлата „севастократор”. Той признавал властта на цар Урош, като същевременно бил привърженик на Вълкашин. Не е изключено и той да е бил обвързан с Мърнявчевичи чрез роднински връзки. На фреските в църквата „Св. Никола” в Псача са нарисувани ктиторските портрети на севастократор Владко Паскачич и неговото семейство заедно с Вълкашин — вече като крал, и цар Урош. С подкрепата на Мърнявчевичи севастократорът от Псача успява значително да разшири владенията си на северозапад за сметка на наследниците на деспот Деян. Според по-късни извори под неговата власт до 1371 г. са били областите Прешево и Враня.
До 1356 г. южен съсед на севастократор Владко Паскачич в областта на Радовиш бил великият воевода Никола Станевич. През май 1366 г. той дарява на манастира „Хилендар” построената от него църква „Св. Стефан” в с. Конче. От него са запазени ктиторски надпис в същата църква и едно евангелие, изпратено от него на манастира „Хилендар”. Предполага се, че след май 1365 г. великият воевода Никола Станевич се оттегля в Света гора, където завършва жизненият му път. Ако се съди по броя на селата, дарени от него на църквата в с. Конче, той е бил един от крупните поземлени собственици в този край на Македония. След оттеглянето му в манастир, което може да е станало и под натиска на Мърнявчевичи, неговите земи минали в тяхно владение.
Сведенията за разширението на севастократор Владко Паскачич в Прешево и Враня и за установяването на политическата хегемония на Вълкашин и Углеша изискват да се внесат съществени корекции в схващането, че в Североизточна Македония през 60-те години на XIV век най-мощни феодали били наследниците на деспот Деян — Йоан и Константин. Всъщност точно през този период те изживяват може би най-критичния момент от политическата си биография. Техните наследствени владения били разделени на две части от земите на севастократор Владко Паскачич и при това положение за тях не оставало нищо друго, освен, както и повечето други феодали, да признаят върховенството на Мърнявчевичи. През 60-те години на XIV век владенията на Драгаши били ограничени вероятно само в Желигово и част от Горна Струма.
Очевидно е, че през първата половина на 60-те години на XIV век братята Вълкашин и Углеша бавно, но сигурно налагат своята власт и политическо влияние в Македония. Изнесените факти в това отношение напълно обясняват и обстоятелството, че към средата на десетилетието и двамата вече притежавали най-висшите след царското достойнство титли: съответно крал и деспот.
Във връзка с издигането на Вълкашин за крал и на брат му Йоан Углеша за деспот стоят за разрешаване няколко важни проблема, които имат пряко отношение към ситуацията, която се създава в югозападните български земи през 60-те години на XIV век. Първият от тях е чисто хронологически. Известно е, че Вълкашин се споменава за последен път без кралска титла в дубровнишките документи през януари 1364 г., а през януари 1366 г. издава в Скопие първата си кралска грамота. При това положение съвсем естествено е да се приеме, че Вълкашин е получил кралската титла между януари 1354 и януари 1366 г. Опитвайки се да определи по-точно хронологията на коронясването на Вълкашин за крал, Г. Острогорски изтъква обстоятелството, че „жизненият път на братя Мърнявчевичи върви успоредно от началото на тяхното издигане до гибелта им в Маришката битка” и че според византийската титулярна традиция братът на съвладетеля (в случая Углеша) обикновено получавал титлата „деспот”. Затова югославският учен отнася издигането на Вълкашин за крал през август—септември 1365 г., тогава, когато и Йоан Углеша за пръв път се споменава като деспот в една грамота на византийския император Йоан V Палеолог.
Редица обстоятелства не ни позволяват да приемем подобна теза без възражения. Независимо от обичайната си прецизност дубровнишките документи са доста несигурни по отношение на титлата на Вълкашин. През 1358 г. Дубровник минава под върховната власт на Унгария, която не е признавала царската титла на сръбския владетел, и дубровчани се оказват в твърде деликатна ситуация: от една страна, е трябвало да се съобразяват с официалното становище на своя сюзерен — унгарския крал, а, от друга — да зачитат реалната ситуация в сръбската държава, с която поддържали оживени търговски контакти. Това внася голямо объркване в титулуването на сръбския владетел, още повече, когато редом с цар Урош се появява и крал Вълкашин. Установено е, че в директната си преписка със сръбския цар дубровничани не са бъркали по отношение на титлата му, но дубровнишкият документ от януари 1364 г., в който се споменава за Вълкашин без кралска титла, представлява протокол от заседанието на Дубровнишкото вече. Това означава, че той не може да служи за абсолютно сигурен terminus post quem за издигането на Вълкашин в кралска достойнство. Впрочем по отношение на титлата на цар Урош например дори и във венециански документи се натъкваме на следния парадокс: в един и същ документ Урош е титулуван и като цар, и като крал!
На второ място внимание заслужават една серия монети на царица Елена и крал Вълкашин. На реверса на тези монети има надпис „крал Вълкашин” или само „крал”, а на аверса — твърде труден за разчитане гръцки надпис, в който се споменават имената на царица Елена и на цар Урош. Известно е, че монетите с надпис „крал” представляват първата „кралска” монетна серия на Вълкашин.
Във връзка с тази монетна емисия е необходимо да се припомнят някои факти. Запазените съвместни монети на царица Елена и цар Урош датират от 1356—1360 г., когато двамата се споменават все още заедно и в други извори. След това царица Елена се споменава само заедно с Вълкашин, а последните сведения за управлението й в Сяр са от август 1365 г. Логично е да се предположи, че тя е могла да кове монети само като владетелка на Сяр — следователно до август 1365 г. Тези факти очертават един приблизителен интервал от време, в който царица Елена и крал Вълкашин са могли да емитират съвместни монети: 1360/1361 — август 1365 г. Следователно още в този период Вълкашин е притежавал кралската титла. Монетите на царица Елена и крал Вълкашин показват още веднъж, че този феодал се е издигал с нейна подкрепа и дори навеждат на мисълта, че кралската си титла той е дължал на благоразположението на владетелката на Сяр.
Освен това съществува една напълно пренебрегвана в досегашните проучвания приписка в ръкописен апостол, преписван в манастира „Св. Димитър” (Марков манастир), чийто строеж, както бе вече споменато, Вълкашин започнал още през 1345 г. През 1362 г. в този манастир йеромонах Варлаам преписва въпросния апостол и отбелязва в приписката, че това е станало „в дните на благородния цар Урош . . , когато. . . крал. . .”. Макар и в твърде лошо състояние, тази приписка все пак позволява да се направят известни изводи. Ясно е преди всичко, че в нея се споменава за „крал” (или „кралство”), и то в манастир, чийто ктитор е бил Вълкашин. За друг „крал”, който да се появява редом с него и с цар Урош в 60-те години на XIV век, е изключено да се мисли. От това следва, че Вълкашин е бил провъзгласен за крал в 1362 г., но този факт не е намерил отражение примерно в цитираните вече дубровнишки документи. Не е изключено приписката на йеромонах Варлаам от 1362 г. да е отразила именно официалното издигане на Вълкашин за крал и в този смисъл да представлява едно точно хронологическо указание за това събитие. Впрочем твърдението, че Вълкашин е станал крал към 1362 г., може да бъде подкрепено и от сведенията на Мавро Орбини. Според него цар Урош дал на Вълкашин кралската титла още преди смъртта на хумския княз Воислав Войнович (септември 1363 г.). Според коментатора на Орбини С. Чиркович този пасаж от съчинението на дубровниш-кия историк представлява „завършена цялост” и не е измислен, а е взет от някакъв загубен, но близък до събитията извор. Сведенията на Орбини за деспотската титла на Вълкашин се приемат за точни от много изследователи и ако това е така, едва ли има основания да се подлагат на съмнение известията им за кралската титла на този феодал.
Твърдението, че по-възрастният от братя Мърнявчевичи става крал точно през август — септември 1365 г., се основава и на факта, че тогава именно Йоан Углеша се споменава като „деспот”. Фактически податката за деспотската титла на Углеша от септември 1365 г. ни дава само terminus ante quem, но не и точната хронология на получаването на титлата. В това отношение трябва да се обърне внимание на някои пренебрегвани досега извори. В надгробния надпис на сестрата на Углеша и Вълкашин — Елена, съставен преди есента на 1364 г., младият брат фигурира като „деспот”. На това обстоятелство са обърнали внимание Г. Суботич и С. Кисас — последните издатели и коментатори на този епиграфски паметник. Те изказват и някои резерви по отношение на предлаганата досега хронология на деспотската титла на Углеша, но не развиват докрай интересните си наблюдения. В литературата отдавна е известна също така една грамота на деспот Углеша за светогорския манастир „Симонопетър” от 1363—1364 г., запазена в копие или в „автентичен превод” от 1623 г., направен по нареждане на патриарх Кирил Лукарис. В текста й изрично е казано, че малко преди нейното издаване Углеша бил „коронясай”’ за „деспот на цяла Сърбия и Романия”. Подозренията, които съществуват относно отбелязаната в грамотата дата, са попречили тя да бъде използувана като извор в пълна степен. Но нали много от влезлите в научен оборот средновековни грамоти са запазени в по-късни преписи и това съвсем не е попречило на тях да бъде гледано като на първостепенни исторически извори? Освен това сведенията за историята на манастира „Симонопетър”, колкота и късни и легендарни да са, без изключение свързват началното му съществуване с дейността на деспот Углеша. В самия текст на грамотата има някои податки, които ни карат да бъдем по-внимателни в подхода си към нея. В грамотата преди всичко има две точни хронологически указания. Отбелязани са, от една страна, годината и индиктът на издаването й (год. 6872=1363—1364 г.; индикт 2), които съвпадат. От друга страна, самият Кирил Лукарис е написал в увода към преписа от 1622 г., че грамотата е издадена преди 259 години, т. е. в 1363—1364 г. (между 1 септември 1363 г. и 31 август 1364 г.). Особено внимание обаче заслужава титлата на Углеша във въпросната грамота: „Деспот на цяла Сърбия и Романия”. С такава титла той се е подписал единствено в потвърдителната си грамота от януари 1366 г. в Скопие, но не и в по-късните свои грамоти. Това не само показва, че преписът на Кирил Лукарис точно е следвал оригинала (в противен случай възниква въпросът, откъде той е знаел за тази титла), но и че грамотата за манастира „Симонопетър” е била издадена при всички случаи преди януари 1366 г. Надгробният надпис на сестрата на Вълкашин и Углеша и грамотата на Углеша за манастира „Симонопетър” са два извора, които сериозно поколебават твърдението, че той е бил издигнат за деспот през септември 1365 г. Този факт, съчетан с изнесените по-горе съображения за хронологията на кралската титла на Вълкашин, позволява да се смята, че братя Мърнявчевичи са станали съответно крал и деспот в периода 1362 — август/септември 1365 г.
В литературата дълго време се е дискутирал въпросът за начина, по който Вълкашин е станал крал. Сръбските летописи му приписват узурпация и дори убийството на цар Урош. От сръбската историко-летописна традиция е бил повлиян Константин Иречек в някои от по-ранните си трудове. По-късно, вземайки предвид някои новооткрити извори (преди всичко фреските в Псача), той стига до извода, че Вълкашин не е бил узурпатор, а е получил кралска титла от цар Урош. Ст. Новакович от своя страна, приемайки безрезервно „узурпацията” на Вълкашин, е бил на мнение, че той се е ръководил едва ли не от „патриотични” подбуди, и приписва на Вълкашин стремежа да върне на сръбската държава сигурността от времето на кралството.
В по-новата литература този въпрос се разглежда в светлината на постиженията на съвременната византология, която създаде сравнително точна представа за държавно-правните схващания в късна Византия, от които били силно повлияни и южнославянските средновековни държави. Според тези схващания кралската титла в сръбското царство е отговаряла на титлата „василевс” на византийския съуправител и престолонаследник и не би могла да бъде узурпирана, а само да бъде дадена от царя. Тези изводи като че ли направиха безпредметни споровете дали Вълкашин е бил узурпатор, или не и отредиха на сръбския цар Урош по-конкретна роля в издигането му за крал. В същото време обаче никакво внимание не се обръща на възможността издигането на Вълкашин за крал да не е станало точно според изискванията на византийската държавна теория, или, казано по друг начин, тези изисквания да са били спазвани само формално, доколкото избирането на крал и съвладетел в сръбската държава не е могло да стане без съгласието на цар Урош. Дали все пак на практика не е станала реална узурпация, т. е. дали сръбският цар не е бил принуден да даде на Вълкашин кралската титла под негов и на неговите привърженици натиск? За да видим доколко Вълкашин е изпълнявал реално задълженията, които изисквала кралската титла или, с други думи, доколко той е бил реален съвладетел на цар Урош, е необходимо да се спрем на изворите, които показват съвладетелски отношения. Те са следните:
1. Съвместните монети на цар Урош и крал Вълкашин, ковани в сръбската царска монетарница. Малкият брой на тази серия монети показва, че те са били емитирани за кратко време в периода до януари 1366 г.
2. Фреските в църквата „Св. Никола” в Псача, където са представени цар Урош и крал Вълкашин заедно със семейството на се-вастократор Владко Паскачич. Датирането на тези фрески представлява нелек проблем. Те вероятно са били замислени преди края на 1365 г., но поради особеностите на фрескотехниката са били осъществени по-късно. Във всеки случай трябва да се има предвид, че след началото на 1366 г. няма нито едно сведение за съвладетелски отношения между цар Урош и крал Вълкашин. Затова при датирането на тези фрески трябва да се има предвид не толкова индивидуалната характеристика на образите (примерно дали цар Урош е изобразен като по-млад, или по-стар), а историческата обстановка от средата на 60-те години на XIV век.
3. Константин Иречек е обърнал внимание на факта, че през ноември 1366 г. в Дубровник било изпратено съвместно пратеничество на цар Урош и крал Вълкашин във връзка с данъка, плащан на сръбската държава. Този факт също се изтъква като доказателство за съвладетелски отношения между двамата. Но анализът на дубровнишките документи от това време, направен от Е. П. Наумов, показва, че през есента на 1366 г. не е имало съвместно пратеничество на цар Урош и крал Вълкашин в Дубровник. В действителност крал Вълкашин е изпратил свои пратеници, които действували и от името на цар Урош. В този смисъл съвсем правдоподобно звучат и думите на Мавро Орбини, според който кралската титла била нужна на Вълкашин, за да може да се справи със своите противници, действувайки от името на царя. През януари 1366 г. в Скопие Вълкашин издава първата си кралска грамота, без да споменава името на цар Урош, а през май същата година цар Урош от своя страна издава последната си царска грамота, без да споменава не само името, но дори и формалното съгласие на своя „съвладетел”. От тези две грамоти следва, че периодът на реално съвладетелство е продължил най-късно до края на 1365 г. От началото на следващата година Вълкашин скъсва със сръбския владетел и в действителност независимо от кралската си титла бил не негов съвладетел, а независим областен владетел в Македония.
През втората половина на 60-те години на XIV век в Югоизточна Македония установява своята власт и деспот Йоан Углеша. Няма нито едно сведение, че това е станало против волята на царица Елена. Предполага се, че между появата на деспот Углеша в Сяр (септември 1365 г.) и окончателното му утвърждаване каго владетел на Сярското княжество изминава един „преходен период”, който завършва в началото на 1366 г. Тогава именно деспот Углеша потвърждава в Скопие споменатата вече грамота на брат си крал Вълкашин, което показва, че между двамата братя Мърнявчевичи вече са съществували съвладетелски отношения. Царица Елена остава в Сяр най-късно до лятото на 1367 г., когато за нея се споменава в едно писмо на известния византийски учен Димитър Кидон. През август същата година тя се споменава и в дубровнишки документи и вероятно по това време вече се е намирала или в двора на сина си цар Урош, или в своите зетски владения. Йоан Углеша получава деспотската си титла още преди да се установи в Сяр от сръбския цар Урош, което обяснява защо в съвременните, а и по-късни документи той е известен като „деспот на Сърбия”.
Погледнато формално, титлата „крал” и положението на съвладетел и наследник, което тя предполагала, осигурява на Вълкашин владетелски права върху цялата територия на сръбското царство. В действителност обаче той бил областен владетел в югозападните български земи и в част от Южна Сърбия. Това, което го отличавало от другите областни владетели в тези области, било освен кралската му титла още и по-големият размер на неговите владения и по-голямото му политическо влияние. Още през 50—60-те години Вълкашин владеел Централна и част от Северна Македония, а към края на 60-те години — и земите северозападно от Шар планина, около град Призрен. В периода на най-голямото си могъщество през втората половина на 60-те години на XIV век той владее и областите около Прилеп, на север и запад от Преспанското и Охридското езеро, Скопие, Полог и Призрен. Ако се вярва на сведенията на Мавро Орбини под властта на Вълкашин били още Ново бърдо и Прищина. Освен върху тези територии политическото му влияние чрез роднинските му връзки с отделни феодални родове се простирало и в Зета, където от 1360 г. владеели неговите сродници Балшичи; в района на р. Дреница, където след 1365 г. се оттеглят Бранковичи; в Прешево, Славище, около Псача и около Враня, където управлявал неговият васал севастократор Владко Паскачич, и вероятно на юг до Бер, Воден и Костур, където владеел Радослав Хлапен.
Северната и югоизточната граница на територията, която от есента на 1365 г. попада под властта на новия сярски владетел деспот Йоан Углеша, може сравнително точно да се определи. Северната граница може със сигурност да се очертае по линията Струмица — Мелник, но по всяка вероятност деспот Углеша е владеел и по на север по течението на р. Струма и на северозапад по течението на р. Струмица. На североизток владенията му са опирали в границите на българската държава, а на северозапад — до земите на севастократор Владко Паскачич. Особен интерес представлява въпросът за югоизточната и източната граница на Сярското княжество след средата на 60-те години на XIV век. От грамотите на деспот Углеша, издадени в периода 1369—1371 г., личи, че той свободно се е разпореждал със земите по бреговете на езерото Бору (Порто Лагос) и ги е дарявал на светогорските манастири. При това положение съвсем логично е да се приеме, че сярският владетел е имал власт и на изток от течението на р. Места, т. е. в периода 1365—1366—1369 г. той значително е разширил княжеството си на изток и югоизток. Това става възможно след завладяването на част от Западна Тракия от османците в 1364—1365 г., които по този начин „разсичат” на две византийските владения в Тракия. Западният дял от тези земи попада в територията на Сярското княжество, което по този начин става непосредствен съсед на османските завоеватели.
Противно на схващането, че земите на крал Вълкашин и деспот Углеша били разделени помежду си от владенията на Драгаши и на феодала Богдан, в съвременните проучвания се наложи мнението, че поне в периода на съвладетелство на двамата братя между техните територии е нямало определена граница. Това се доказва от вече цитираните техни грамоти от януари 1366 г., издадени в Скопие. С тях те потвърждават поземлените дарения на своя васал феодала Новак Мрасоровик за светогорския манастир „Пантелеймон”, които се намирали в Преспа. Като доказателство за съвместното владеене на братя Мърнявчевичи в Македония Г. Острогорски е посочил и грамотата на деспот Углеша от април 1369 г., с която той дарявал на светогорския манастир „Кутулмуш” селото Неохори на Маврово поле. Локализирайки въпросното село на югозапад от Гостивар, по северните склонове на Бистра планина, той прави извода, че сярският владетел свободно се е разпореждал със земи, които били „точно в центъра на владенията на Вълкашин”. Югославският учен обаче е пропуснал да обясни защо в такъв случай няма потвърдителна грамота от страна на по-големия брат на деспот Углеша.
Позовавайки се на същата грамота и приемайки предложената от Г. Острогорски локализация на с. Неохори, Р. Михалчич прави друг извод. Според него Кутлумушката грамота на деспот Углеша и липсата на потвърдителна грамота от страна на крал Вълкашин е свидетелство, че между януари 1366 г. и април 1369 г. сярският деспот е владеел освен Югоизточна, още и Централна и Западна Македония. Това свое виждане Р. Михалчич подкрепя и с някои други аргументи: сведенията на един от Даниловите продължители, че Углеша управлявал „гръцките земи и градове”, пасажа у Мавро Орбини, според който той владеел „цяла Романия”, и факта, че Охридският архиепископ имал голямо влияние в земите на Сярското княжество. „Изненадващо е — пише югославският историк, че по-голяма част от територията на Углеша била на запад от Сяр. Дори се поставя въпросът, дали е оправдано названието Сярска област”.
Основният пункт и в двете изложени по-горе хипотези е съмнителната локализация на селото Неохори на Маврово поле. Топонимите Неохори (Ново село) и Маврово (село, поле или езеро) са били много широко разпространени в цяла Македония. Според А. Стояновски споменатото в грамотата на Углеша от април 1369 г. с. Неохори трябва да се идентифицира със селото Йени махале в околностите на езерото Маврозо (на север от Бешикското езеро), т. е. в непосредствена близост до долното течение на р. Струма. Възможни са и други локализации на въпросното село в района на Сяр. Ясно е, че предложената от Г. Острогорски и приета от Р. Михалчич локализация на селото Неохори в Западна Македония е повече от съмнителна и не може да служи като база за добре обосновани твърдения. В същото време достатъчно изворови сведения показват, че след януари 1366 г. за съвладетелство и обща територия на братя Мърнявчевичи не може да се говори. От пролетта на 1369 до есента на 1371 г. и двамата братя издавали напълно самостоятелно своите грамоти без позоваване един на друг, както е изисквала съвладетелската практика. Освен това в ктиторските надписи и фреските на църквата „Св. Богородица” (на о-в Мали град в Преспанското езеро) от 1369 г. и в църквата „Св. Никола” в Псача като владетел е споменат и изобразен само крал Вълкашин, а не и деспот Углеша. Още през лятото на 1367 г. по-възрастният от братя Мърнявчевичи самостоятелно се обръща към Дубровник без съгласието на деспот Углеша. С други думи, той е вече напълно самостоятелен и не се нуждае от съдействието па своя бивш съвладетел. От своя страна през пролетта на 1368 г. деспот Йоан Углеша също така напълно самостоятелно предприема такава важна дипломатическа и църковна инициатива като църковното помирение на своята област с Константинополската патриаршия. В издадената по този повод грамота писмо той не споменава нито името, нито за съгласието на крал Вълкашин. Следователно между януари 1366 и лятото на 1367 г. отношенията на съвладетелство между братя Мърнявчевичи били прекъснати. Те били независими един от друг владетели на своите княжества и без да демонстрират взаимното си съгласие, предприемат важни дипломатически и политически стъпки. Независимо от това политическото сътрудничество между двамата продължава чак до гибелта им в Черноменската битка през септември 1371 г.
Втората половина на 60-те години на XIV век в историята на югозападните български земи с пълно право може да се определи като период на хегемония на крал Вълкашин и деспот Углеша. В изворите от този период няма нито едно сведение, че в Македония освен владенията на двамата братя са съществували и други напълно независими феодални княжества. Феодалите от Южна Сърбия до Южна и Югоизточна Македония в болшинството си признават тяхната власт. През 1366—1367 г. по настояване на жителите на град Янина и със съдействието на тесалийския владетел цар Симеон Урош завареният син на Радослав Хлапен — Тома Прелюбович, се оттегля от владенията си във Воден и поема управлението на град Янина. Неговото полунезависимо княжество в Южна Македония, което съществувало От 1359—1360 г., преминава или в територията на Радослав Хлапен и по този начин — под върховната власт на братя Мърнявчевичи, или било присъединено директно към земите на един от тях — най-вероятно на деспот Углеша. Впрочем всички изводи за положението на Радослав Хлапен и на неговото княжество в периода 1360—1371 г. могат да имат само хипотетичен характер. Мавро Орбини например съобщава, че Углеша владеел „цяла Романия и Бер”. Ако повярваме буквално на това известие, би следвало да направим извода, че към средата на 60-те години на XIV век в съдбата на Радослав Хлапен настъпва рязък поврат. На пръв поглед и в други извори като че ли има сведения, които подкрепят казаното от Орбини. Известно е например, че в един от протоколите от заседание на Сярската митрополия от август 1365 г. като член на Сярския синклит се споменава сярският кефалия челник Радослав — зет на царица Елена, когото Р. Ж. Льонерц идентифицира с Радослав Хлапен. Ако това мнение се приеме безкритично, изводът може да е само един: още преди август 1365 г. Радослав Хлапен е признал властта на сярската владетелка и е преминал на нейна служба, а по-късно и на служба при деспот Углеша и поне източните дялове на княжеството му са били присъединени към Сярското княжество. Подобна хипотеза обаче рухва, когато идентификацията на челника Радослав с Радослав Хлапен се подложи на критичен анализ. Много по-приемливо е да се допусне, че Сярският кефалия челник Радослав е бил женен за сестрата на царица Елена — Теодора, и не е необходимо, както прави Р. Ж. Льонерц, родствените връзки между него и сярската владетелка да се търсят по линия на женитбата на Радослав Хлапен с кесариса Ирина. Очевидно е, че сведенията на Орбини за властта на деспот Углеша в Бер не могат да се схващат буквално. Те могат да са свидетелство за това, че владетелят на Бер Радослав Хлапен е признавал върховната власт на Сярското княжество.
Казано накратко, в югозападните български земи и в Южна Сърбия властта на крал Вълкашин и деспот Углеша не срещнала сериозни противници от страна на тамошните феодали.
Краят на реалното съвладетелство на крал Вълкашин и цар Урош и издигането на деспот Углеша за владетел на Югоизточна Македония бележат заключителния етап от разпадането на сръбското царство. Братя Мърнявчевичи не са първите феодали, които след края на 1355 г. успяват да извоюват своята самостоятелност, но по своите амбиции и стремежи, по широтата на политическите си планове и по реалната си политическа и военна мощ те далеч надминават съвременните им властели от земите на бившата Душанова държава. Поради тази причина те оставят най-трайна диря в историческата традиция, която ги посочва като главни виновници за разпадането на сръбското царство. В това твърдение, макар и твърде общо, има голяма доза истина. Ако деспот Углеша поема властта в едно вече изградено феодално княжество, то ролята на крал Вълкашин за гибелта на сръбското царство е много по-значителна. Откъсването му от властта на цар Урош представлява всъщност откъсване от сръбската държава на онези земи в Македония, които до средата на 60-те години все още признавали цар Урош за законен владетел.
За голяма част от феодалите в същинските сръбски земи издигането на Вълкашин за крал и съвладетел представлява реална узурпация, нарушаване на владетелския суверенитет на династията Неманичи, а хегемонията на братя Мърнявчевичи на юг — потенциална заплаха за позициите, които те завоюват в процеса на отслабване на централната власт. Според Мавро Орбини между сръбските феодали княз Лазар Хърбелянович и жупан Никола Алтоманович, от една страна, и цар Урош, от друга, през зимата на 1369 г. бил сключен съюз срещу крал Вълкашин и деспот Углеша. Битката между двете феодални коалиции става на Косово поле и завършва с пълна победа на Мърнявчевичи, които пленяват и сръбския цар. Този успех окончателно укрепва положението на двамата владетели в Македония. На 5 април 1370 г. крал Вълкашин, присвоявайки си правата на легитимен владетел потвърждава търговските привилегии на Дубровнишката република. През лятото на следващата година той продължава настъплението си на север с цел окончателно да се справи с владетеля на Хум жупан Никола Алтоманович. Дубровнишките документи от юни 1371 г. са регистрирали присъствието на крал Вълкашин и сина му Марко в областта на Скадар, откъдето те в съюз със зетските владетели Балшичи и Дубровнишката република били готови да нападнат непокорния феодал. Но напредването на крал Вълкашин на север било спряно от засилващата се от югоизток османска опасност. Откликвайки на призива на брат си деспот Углеша, той изоставя подготвената акция срещу хумския феодал и потегля с войските си към Тракия. На 26 септември 1371 г. край бреговете на Марица братя Мърнявчевичи били разгромени и убити от османските завоеватели.
Разгромът на „кръстоносния поход” на деспот Углеша и крал Вълкашин в Източна Тракия и смъртта на двамата владетели слага край на хегемонията на рода Мърнявчевичи в югозападните български земи. Под скиптъра на сина на Вълкашин — Марко, много скоро остава незначителна част от владенията на неговите предшественици.
В историята на балканското средновековие трудно може да се посочи друга личност, която да се радва на такава голяма популярност като крал Марко (Крали Марко). „Хиляди песни и приказки увековечават паметта му у сърби, българи, хървати, дори у неславянските албанци: от Истрия до Цариград, от Янина до Варна едва ли ще се намери човек, комуто да не е познато името на Марко. Навсякъде се сочат следи от исполинската му сила. . . Името на безсмъртния герой преследва пътешественика по Балканския полуостров на всяка крачка”. В същото време безпристрастното научно дирене рисува друга картина. Тя не само е твърде различна ют идеализирания образ на „Крали Марко”, но и създава впечатление, че в много от важните събития от последната четвърт на XIV век неговото участие или е незначително и трудно доловимо, или поне много малко отговаря на онази представа, която народната памет е съхранила. Някои от специалистите по фолклор обясняват произхода на Кралимарковия култ с наслояването върху неговия образ на три „пласта” от народния епос: „митичен”, „феодален” и „народностно-борчески”, при което се изключва възможността в него да се търси някаква реална историческа основа. Историците обаче и до ден днешен продължават да търсят в епичния цикъл за Крали Марко поне частица историческа истина. Тези усилия, макар и не особено успешни, се базират на обикновената историческа логика, на убеждението, че в Кралимарковия цикъл има някаква историческа първооснова, размита впоследствие поради неговото самостоятелно развитие и различните наслоявания. Тези съображения обаче не са довели до преразглеждане на проблема за крал Марко в историческата литература. От времето на К. Иречек и до днес почти всички учени противопоставят героя от народния епос Крали Марко на неговия „невзрачен първообраз” — крал Марко, „незначителен феодален владетел” на Прилеп, султански васал, загубил живота си в редовете на османската армия в поход срещу християнски владетел. От научна гледна точка много по-перспективно ще бъде, ако в Кралимарковия цикъл се търсят не реални исторически събития, а се направи опит да се отговори на въпроса: защо именно крал Марко, а не някоя друга личност от неговото време е останала в народната памет като символ на героичното?
Макар и доста оскъдни, историческите извори позволяват отчасти да се проследи съдбата на първородния син на крал Вълкашин близо едно десетилетие преди издигането му за владетел. Неговата рождена дата е неизвестна, но явно през лятото на 1361 г. той вече е бил достатъчно голям, за да бъде натоварен от баща си с важна мисия: вземането на сребърния депозит на Вълкашиновото семейство от Дубровник. В грамотата на крал Вълкашин за Дубровнишката република от 5 април 1370 г. фигурират и имената на двамата му сина Марко и Андриаш. От тези извори все още не може да се съди какво е било положението на Марко във владенията на крал Вълкашин и дали още през 60-те години на XIV век той е бил считан за негов наследник, но два новооткрити и публикувани сравнително наскоро извора до голяма степен разясняват този проблем. В един надпис от църквата „Св. Неделя” в Призрен, открит през 1966 г., се казва, че църквата била построена и зографисана „по заповед и със средствата на младия крал Марко” между септември 1370 и август 1371 г. От този епиграфски извор става ясно, че в навечерието на Черноменската битка Марко е бил издигнат за „млад крал” и като такъв — за законен наследник на крал Вълкашин. Ако следваме податките от дубровнишките документи, които споменават за Марко на 10 юни 1371 г. без титлата „млад крал”, можем да направим извода, че обявяването му за Вълкашинов наследник е станало между 10 юни и 31 август 1371 г. и по всяка вероятност е било свързано с подготовката на похода в Източна Тракия. Нещо повече, публикуваната наскоро грамота на деспот Углеша за светогорския манастир „Лавра” от април 1371 г. позволява да се твърди, че Марко е бил считан за наследник не само на крал Вълкашин, но и на деспот Углеша (сярският владетел през 1371 г. вече е нямал преки наследници). В грамотата за манастира „Лавра” чичото на Марко точно е отбелязал кого смята за свой приемник: на първо място — брат си Вълкашин, и на второ — своя племенник (АНЕПСЕИ) — без съмнение Марко. Очевидно решителният характер на военното начинание на братя Мърнявчевичи срещу османските завоеватели е изисквал в техните владения да бъде оставен официален наследник. В полза на предположението, че този наследник е бил по-големият син на Вълкашин, говори и пълното мълчание на изворите за негово участие в Черноменската битка. Очевидно през септември 1371 г. той е управлявал земите на Мърнявчевичи и като такъв посреща вестта за трагичната им гибел. Ако всички тези обстоятелства не се вземат предвид, трудно могат да се обяснят редица аспекти от съдбата на крал Марко след септември 1371 г. Следователно изходна база за по-нататъшното проучване е фактът, че след Черноменската битка, макар и за кратко време, Марко — вече с титлата „крал” — е владеел или поне се е смятал теоретично за владетел на територия, в сравнение с която всички други феодални княжества от това време изглеждат съвсем незначителни. Това положение се запазва дотогава, докато съседните владетели не слагат ръка на по-голямата част от „наследството на Мърнявчевичи” и не ограничават крал Марко и другите Вълкашинови наследници в Западна Македония. В периода от 21 септември до 2—4 декември 1371 г. кралската титла на Марко го превръща формално в съвладетел на все още живия цар Урош, а след неговата смърт — в негов наследник. Този извод е от чисто логическо естество и практическото съществуване на такава ситуация не се потвърждава от наличните извори. Нито един от тях не дава основание да се смята, че синът на Вълкашин е бил реален съвладетел и наследник на сръбския цар. Несъмнено е обаче, че в първите години след септември 1371 г. владетелските претенции на крал Марко са били значителни. Това се потвърждава както от стиловия анализ на фреските в църквата „Св. Архангел” в Прилеп и в Марковия манастир край Скопие, така и от нумизматичния материал.
В средновековното балканско изкуство, по природа абстрактно и метафизическо, по тематика общохристиянско и отдалечено от действителността, рядко намират отражение реални исторически събития. Живописта в църквата „Св. Архангел” в Прилеп и в Марковия манастир, чийто ктитор бил крал Марко и които били зографисвани в годините след Черноменската битка (Марковият манастир бил завършен тогава), представлява изключение в това отношение. Фреските в Прилепската църква отразяват идването на крал Марко на власт като наследник на баща си и чичо си. Той е изобразен с пълни владетелски инсигнии в момент, когато божествена ръка полага короната на главата му. Това изображение се отнася към времето непосредствено след септември 1371 г., тъй като Марко е все още в траур (облечен е в бял сакос). Още неизразително са подчертани владетелските му претенции на фреските в Марковия манастир, завършени към 1367—1377 г. На тях крал Марко е представен с всички атрибути на средновековен владетел до посмъртното изображение на крал Вълкашнн, със свитък в лявата си ръка, на който личи надпис: „Аз, в Христа бога благоверен крал Марко, създадох и изписах този божествен храм”. В дясната си ръка наследникът на Вълкашин държи голям, обкован с метал рог. Всички фрески в манастира, включително и портретът на крал Марко, са пропити с библейска символика. Рисувайки портрета му с рог в ръка, живописецът се е вдъхновявал от библейската поезия и го е изобразил по подобие на старозаветните еврейски царе, избрани от Св. Дух за владетели. Това изображение има за основа Псалм № 89/88, където идеята за божия избраник, богопомазания владетел, който поема и предава властта си по наследство, е основна смислова нишка. И двата портрета — на Вълкашин и Марко, са на пурпурен фон — цвета на владетелското достойнство във Византия и южнославянските средновековни държави.
До нови и в известен смисъл неочаквани резултати довежда и анализът на нумизматичния материал. Отдавна е известно, че крал Марко е имал собствено монетосечене. Нумизматите все още се колебаят по въпроса, дали той е сякъл монети и като „млад крал”, но са единодушни, че първите негови кралски монети са били пуснати в обръщение след Черноменската битка. Доказано е също така, че те са били сечени за кратко време — до края на 70-те години на XIV век. Емитирането на самостоятелни монети с надпис „благоверни крал Марко” е свидетелство за упражняването на регални права. По-нататъшният анализ води и до други изводи. Оказва се, че до 1373 г. в Охридската монетарница, която по това време се е намирала под властта на крал Марко, са секли свои монети и други областни владетели в Македония и Сърбия — княз Лазар, жупан Никола Алтоманович и деспот Йоан Драгаш. Единственото възможно обяснение на този факт е, че на крал Марко като на единствен носител на кралска титла в тази част на Балканския полуостров след края на 1371 г. му е било признато известно върховенство от страна на съседните феодали. Дори само този факт е достатъчен, за да покаже, че в първите няколко години след официалното си възкачване на престола Вълкашиновият наследник не е бил незначителен и дребен феодален владетел. Неговите владения са били значителни, а политическото му влияние е надхвърляло техните граници. Погрешно ще бъде обаче да се смята, че този кратък период на относително благозвучие е бил свързан с правото, което му е давала единствено кралската титла, защото няма сведение той да е бил реален съвладетел и наследник на цар Урош и защото в периода на феодална разпокъсаност и междуособици титлите бързо губят реалната си тежест от времето на централизираните държави. Влиянието на крал Марко и неговите владетелски амбиции в началото на 70-те години на XIV в. имат по-прозаична основа и трябва да се свържат с все още големия обхват на владенията му. Когато те започват да отпадат от неговата власт, на политическото му влияние бил сложен край.
Значителен брой по-късни извори от западен и гръцки произход съобщават, че в 70-те години крал Марко е участвувал и в по-мащабни дипломатически начинания, които имали отношение към гражданската война във Византия през този период. Както е известно, най-големият син на император Йоан V Палеолог — Андроник IV Палеолог, на два пъти правил опити да свали баща си от престола и да се възцари в Константинопол. През 1376 г. тези негови стремежи били осъществени и за около три години той бил византийски василевс до окончателното му отстраняване от византийската столица.
В значителен брой западноевропейски (главно италиански) и поствизантийски гръкоезични исторически произведения от XVI— XVII век под една или друга форма, в един или друг вариант и в някои случаи с объркана хронология се споменава, че крал Марко (сам или заедно с българския владетел) взема някакво участие във византийските междуособици, и то на страната на император Андроник IV Палеолог. Доколкото ми е известно, единствено съветският учен Е. П. Наумов се е опитал да покаже, че участието на крал Марко в тези събития не може да бъде отхвърлено с лека ръка. Аргументацията на автора обаче има характер по-скоро на предположения и се основава на мотиви от народния епос и на сведенията само на едно късно историческо съчинение (хрониката на Псевдо-Сфранцес или Chronicon Maius), върху което обикновено тегнат подозрения за недостоверност. Подобни подозрения, поне що се отнася до интересуващите ни тук сведения, могат в значителна степен да бъдат разсеяни, но Е. П. Наумов не е отделил внимание на този проблем. Тъй като в изворите от 70-те години на XIV век не могат да се открият сведения, които да подкрепят или отхвърлят известията за участието на крал Марко във византийската гражданска война от по-късните исторически съчинения, най-целесъобразно при проучване на достоверността им е да се прецени доколко такова едно участие отговаря на общия ход на събитията, на политиката на този владетел и на владетелските му амбиции.
Колкото и изненадващо да изглежда, връзките на крал Марко с Андроник IV, макар и не непосредствени, датират още отпреди септември 1371 г. Както е известно, през лятото на същата година в Константинопол пристига пратеничество на чичото на Марко — деспот Углеша, което според думите на Димитър Кидон предлагало на византийците парична помощ и брачни съюзи, очевидно с цел да ги спечелят като участници в подготвяната антиосманска коалиция. Във връзка с това събитие внимание заслужават две обстоятелства. Първо, пратеничеството на Углеша е преговаряло с император Андроник IV, който управлява по това време в Константинопол на мястото на отсъствуващия негов баща Йоан V Палеолог. Второ, „брачните съюзи”, които Углеша предлагал на византийците, несъмнено имали за цел да сродят Мърнявчевичи с династията Палеолози, а най-представителна кандидатура от тяхна страна е можел да бъде „младият крал” Марко. В полза на това предположение говори както значението на съюза с Византия за сярския владетел, така и едно по-внимателно вникване в семейните отношения на рода Мърнявчевичи през този период.
Все пак какви са могли да бъдат подбудите за едно ангажиране на крал Марко на страната на Андроник IV през средата на 70-те години на XIV век? Вече бе изтъкнато, че след септември 1371 г. една значителна част от „наследството на Мърнявчевичи” (Югоизточна Македония) била завзета от Мануил Палеолог и присъединена към Византия. А това били земи, върху които крал Марко имал теоретични владетелски права като наследник на деспот Углеша. На фона на тези съображения е повече от очевидно, че отношенията между него, император Йоан Палеолог и Мануил Палеолог едва ли са били добри и синът на крал Вълкашин е имал всички основания да подкрепя Андроник IV в стремежа му да се възкачи на престола. Каква е била неговата полза от подобно развитие на събитията в Константинопол, най-добре личи от факта, че след победата на Андроник IV в 1376 г. Мануил Палеолог бил отстранен от управлението на Югоизточна Македония, а неговият апанаж — унищожен. В хода на събитията от първата половина и средата на 70-те години на XIV век крал Марко се оказва в сходно положение с владетеля на Южна Македония Радослав Хлапен, който също в резултат на византийската „Реконкиста” в Македония загубил властта си над Бер. По този начин се стига до сближаване между двамата владетели, израз на което е повторната женитба на крал Марко за дъщерята на Хлапен — Елена. Но положението на Вълкашиновия наследник в средата на 70-те години на XIV век вече било такова, че той не могъл да се възползува от победата на Андроник IV. Част от бившия апанаж на Мануил Палеолог е завладян от братя Драгаши, чието княжество се формира през първата половина на 70-те години в Източна и Североизточна Македония.
Изложеното дотук показва, че сведенията в късните извори за участието на крал Марко във византийската гражданска война от 70-те години на XIV век, колкото кратки и неясни да са, вероятно отразяват реални исторически събития. Сведения за тях авторите им са могли да черпят от неиздадени венециански хроники от XV—XVI век. Венеция, както е добре известно, е била пряк участник във византийските междуособици, за които стана дума по-горе.
През първата половина на 70-те години на XIV век, нека повторим още веднъж, крал Марко съвсем не е бил маловажен и незначителен владетел, както обикновено го представят изследователите. В периода на феодална раздробеност и османска експанзия, макар и за кратко време, той владее значителна територия и провежда сравнително активна външна политика. В очите на обикновените хора тези обстоятелства са могли да служат като отправна точка за сътворяването на неговия култ, който по-нататък вече търпи собствено развитие и се отдалечава от историческата действителност по силата на творческата инерция.
Разпадането на владенията на крал Марко на практика започва още в началото на 70-те години и придобива особен размах към средата и края на десетилетието. От тях най-напред отпада Сярската област, завладяна от деспот Мануил Палеолог. Малко по-късно цяла Източна Македония попада под властта на братя Драгаши. На север от земите на крал Марко най-напред бил откъснат Призрен, където се установяват неговите сродници Балшичи (преди април 1372 г.). Според Мавро Орбини приблизително по същото време или малко по-късно жупан Никола Алтоманович и княз Лазар Хърбелянович също вземат своя дял от „наследството на Мърнявчевичи”, като слагат ръка върху съседните им области. До 1376—1377 г. бившият съюзник на Вълкашин — Вук Бранкович, бил вече господар на Скопие и земите около града. По това време той дарява самостоятелно на манастира „Хилендар” скопския манастир „Св. Георги Бързи” по молба на брат си — хилендарския монах Роман-Герасим. Скопие остава под властта на Вук Бранкович чак до завладяването му от османците, но ако се съди от самостоятелните монети, които градът емитирал, и от ролята на неговите граждани при отбраната му от нашествениците, може да се твърди, че развитието му върви по линия на укрепване на градската автономия.
Към 1378 г. и Охрид не е бил вече в държавата на крал Марко. От ктиторския надпис в охридската църква „Стари св. Климент” научаваме, че тогава града владеел великият жупан Андрей Гропа. Освен от ктиторския надпис този представител на известен албански род е известен и със собствените си монети. Не е известно точно откога Андрей Гропа е установил властта си в Охрид и какви са били отношенията му с крал Марко. Обикновено се приема, че охридският велик жупан бил негов васал, но в споменатия ктиторски надпис (10 юли 1378 г.) името на крал Марко не се среща и това прави подобни твърдения безпочвени. Вероятно единственото, което свързва новия владетел на Охрид с крал Марко, са далечните родствени връзки помежду им, засвидетелствувани в надгробния надпис от охридската църква „Св. Богородица Перивлепта” на Остоя-Раякович, зет на Гропа и сродник, на крал Марко (1379 г.). Наскоро в научната литература бе изказано предположението, че около 1380 г. Охрид е бил вече под властта на албанския феодал Карл Топия. Основания за подобно предположение се търсят в една приписка от Охрид (1380 г.), в която Карл Топия се величае като „нов ктитор и покровител” на охридските манастири и църкви. Ако това предположение е вярно, то великият жупан Андрей Гропа е бил прогонен от града наскоро след 1378 г. или пък е признал върховната власт на по-силния си северозападен съсед. Така или иначе град Охрид — този значителен културен и църковен център в югозападните български земи — никога вече след втората половина на 70-те години на XVI век не влизал в земите на крал Марко.
Вече бе отделено внимание на отношенията между Радослав Хлапен и крал Марко след Черноменската битка. Именно чрез тези отношения могат да се обяснят сведенията за властта на Вълкашиновия наследник в Костур. Същите извори, от които се съди, че този град за известно време след 1371 г. би могъл да влиза във територията на крал Марко (историческите трудове наМавро Орбини и Джовани Музаки), дават сведения, че той му бил отнет още през първата половина на десетилетието. Според Джовани Музаки неговият далечен предшественик Андрей II Музаки управлявал в Костур, след като го „отнел с оръжие” от крал Марко. Орбини от своя страна съобщава, че Костур бил откъснат от владенията на Марко от зетския владетел Балша II Балшич по време на експанзията на Балшичи на юг. Останалите извори в по-голяма степен потвърждават сведенията на Музаки. В ктиторския надпис от костурската църква „Св. Атанасий” (1383—1384 г.) се споменава, че градът е под управлението на Стоя и Теодор Музаки. Тези двама представители на албанския феодален род Музаки могат да се идентифицират с двама от синовете на Андрей II Музаки, споменати в хрониката на Джовани Музаки. В тази хроника дори изрично е отбелязано, че Стоя Музаки получил от баща си в наследство областта около Костур и самия град. Независимо от съвпадението на тези сведения, съдбата на града през 80-те години на XIV в. остава твърде неясна. Известна е например една грамота на зета на Радослав Хлапен — Никола Балдовин Багаш, от март 1385 г., с която той дарява на светогорския манастир „Св. Павел” костурската църква „Месонисиотиса”, построена от Хлапен и получена от него по наследство. Тази грамота, както и новооткритата грамота на Никола Багаш в архива на манастира „Св. Павел” от 1385—1386 г. показват, че по това време, той е управлявал в Костур вече като османски васал. Какво е станало с представителите на рода Музаки в града, не се знае. Важно е обаче обстоятелството, че сложната и твърде неясна съдба на града през този период с нищо вече не е била свързана с дейността на крал Марко.
Следователно за около едно десетилетие след Черноменската битка на крал Марко и на другите живи наследници на Вълкашин останали като владения само земите в Западна Македония. На север те достигали до горното течение на р. Вардар и течението на р. Треска, където се намирал известният Марков манастир и манастирът „Св. Андрей” — задужбина на Марковия брат Андриаш. Там и до днес има остатъци от крепост, известна с названието „Марков град”. На изток владенията на Вълкашиновите наследници достигали теченията на реките Вардар и Черна. Не е изключено в началото на 70-те години на XIV век в тях да е влизал за кратко време и Щип (Щипската крепост е позната с названието „Маркови кули”). Впрочем съвременните извори не позволяват по-точно определяне на границата между земите на Драгаши и Вълкашиновите наследници. Със сигурност може да се твърди, че най-южната област на крал Марко е била Прилепската. Традицията не само свързва останките от крепост над съвременния град с неговото име, но и голяма част от средновековните паметници от втората половина на XIV век от близките околности и преди всичко на север от Прилеп носят следи от периода на неговото управление. Несъмнено е също така, че Поречието и Кичевско са били в държавата на крал Марко. Ако сведенията от късния поменик на манастира „Св. Йоан Предтеча” в Дебър (писан в 1833 г.) се приемат за точни, а в него са споменати освен крал Марко още брат му Андриаш и майка им кралица Елена, то може да се допусне, макар и не без резерви, че Дебърско е било в определен период най-западната област в техните владения. В общи линии още в края на 70-те години на XIV век властта на останалите живи представители на рода Мърнявчевичи била ограничена в териториите, откъдето започва политическият възход на Вълкашин.
Когато се проучва съдбата на другите останали живи след 1371 г. наследници на крал Вълкашин, се получават твърде интересни резултати. Вдовицата на Вълкашин — кралица Елена (в монашество Елисавета), или както е известна в народната памет и от надписите върху монети — Ефросина, фигурира във фреските на Марковия манастир и в ктиторския му надпис от 1376— 1377 г. Изненадващо е, че нейните самостоятелни монети, от които досега са известни около 70 броя, са толкова, колкото монетите на крал Марко и брат му Андриаш, взети заедно. Първото възможно обяснение на този факт е, че тя е имала собствено монетосечене още преди 1371 г., но за него няма друго доказателство освен сравнително големия брой нейни монети. Второто възможно обяснение е, че кралица Елена е имала известни владетелски права върху територията на Мърнявчевичи редом с крал Марко или, което е по-вероятно, самостоятелно е управлявала част от нея. Ако вдовицата на крал Вълкашин е управлявала заедно с най-големия си син, остава непонятно защо двамата не са емитирали съвместни монети и защо финансовите й дела били отделени от тези на синовете й Марко и Андриаш. Затова най-приемливото предположение е, че за известно време тя е управлявала известни територии редом с крал Марко, а вероятно и с Андриаш. Ако се вземе предвид, че единственият писмен извор от земите в Македония, където се споменава името на кралица Елена, е късният поменик на манастира „Св. Йоан Предтеча” в Дебър, може да се допусне, че тя е имала владетелски права в западните части от територията на Мърнявчевичи. Интересно е да се изтъкне, че нейното монетосечене се датира в началото на 70-те години на XIV век, и то до 1373 г., тъй като болшинството от нейните монети са намерени в заровеното през същата година Кичевско съкровище. Кралица Елена е починала след 1376—1377 г. На 8 юни 1374 г. тя се споменава като жива в един дубровнишки документ, а през 1376—1377 г. — в ктиторския надпис на Марковия манастир.
В същия ктиторски надпис, а и в историческия труд на Мавро Орбини срещаме имената на още трима сина на крал Вълкашин: Андриаш, Иваниш и Димитър (Митраш). От тях единствен Андриаш се споменава преди 1371 г. (дубровнишката грамота на крал Вълкашин от 5 април 1370 г.). От него има запазени общо 26 самостоятелни монети — т. е. приблизително толкова, колкото и от крал Марко. През 1389 г. със средствата на Андриаш бил издигнат и зографисан манастирът „Св. Андрей” на бреговете на р. Треска, в който е запазен и неговият ктиторски надпис и грамота, писана върху стените му. В грамотата Андриаш е споменат като „втори син на благоверния крал Вълкашин и кралица Елена”, но в нея въобще не става дума за крал Марко. При това положение съвсем логично е да се приеме, че „кралевич Андриаш” към 1389 г., а вероятно и от по-рано самостоятелно е управлявал северозападните области от територията на Мърнявчевичи. Селата, които той дарява на манастира „Св. Андрей”, се локализират по левия бряг на р. Треска. Това показва, че там именно е било ядрото на неговите владения. По данни от нумизматичния материал може да се приеме, че отделянето на Андриаш от владенията на крал Марко е станало твърде рано — вероятно още преди 1373 г., тъй като голяма част от самостоятелните му монети са открити в Кичевското съкровище (1373 г.), а друга част — в съкровището от Чука (датирано около 1380 г.).
Според Мавро Орбини Иваниш, третият син на крал Вълкашин, не понасял зависимостта си от османските завоеватели и заедно с група свои приближени избягал в Зета. През 1386 г. той и Балша II Балшич загиват в битката срещу османците на Савърското поле. Тези сведения на дубровнишкия историк се потвърждават от пълното мълчание на съвременните извори от областта на Мърнявчевичи за този брат на крал Марко. Освен това със сигурност се знае, че в 1394 г. Иваниш не бил вече между живите. Тогава във връзка с подялбата на депозита на крал Вълкашин в Дубровник като негови живи наследници се споменават само Марко, Андриаш и Димитър. Изглежда, най-малкият син на Вълкашин — Димитър (Митраш), не е управлявал отделна територия в югозападните български земи след септември 1371 г. или поне за подобно твърдение липсват каквито и да било сведения. Той се споменава като ктитор на църквата „Св. Никола” в Прилеп (главния град на крал Марко), а в един дубровнишки документ от 21 септември 1399 г. фигурира като негов „брат и наследник”. Това са единствените сведения, които евентуално могат да покажат, че съдбата на Димитър до 1393 г. е била по-тясно свързана с крал Марко и че дори най-вероятно е бил негов съвладетел и наследник (не е известно крал Марко да е имал наследници от брака си с дъщерята на Хлапен — Елена).
Известните факти за сродниците на крал Марко — по-точно за майка му кралица Елена и брат му Андриаш, показват, че още от началото на 70-те години на XIV в. той не е бил единствен владетел на наследството на крал Вълкашин. Подробности по въпроса за самостоятелността на кралица Елена и Андриаш, за отношенията им с крал Марко и за времето на разделянето им липсват, но и без тях е ясно, че след септември 1371 г. в бившите владения на крал Вълкашин са налице силни центробежни тенденции. Те се проявяват въпреки необходимостта от обединяване на усилията за отпор срещу османските нашественици. Впрочем напълно вероятно е и те да са имали известна роля в процеса на политическо разпадане на територията на Мърнявчевичи.
След битката на Ровине (17 май 1395 г.), в която крал Марко загива като османски васал, земите му били окончателно покорени от нашествениците. Още преди това — през лятото на 1394 г., Андриаш и Димитър напущат бащините си земи и се озовават в Дубровник, откъдето вземат своите дялове от Вълкашиновия сребърен депозит, възлизащ на 96,73 кг. След това те отиват в Унгария, където Андриаш умира през 1399 г., а Димитър в началото на XV век се издига до поста кастелан на унгарската крепост Вилагош и жупан на областта Заранд. От всички синове на Вълкашин, изглежда, само Андриаш е имал наследници. Неговият син бил баща на съпругата на известния босненски феодал Степан Косач.
