Nobility Bg

Най-малкият кубратов син, Алцек, който в случая ни най-много интересува, както изглежда е управлявал най-отдалечените западни провинции на Велика България - северозападно от Черно море. Той е тръгнал с хората си още по-назапад и в 667 г. се прехвърлил в Италия и се установил в Беневентското херцогство, главно в областта Молизе североизточно от Неапол.

За самият начин на това настаняване има противоречиви сведения, но най-приемливи са тези на историка Паоло Варнефридо, който по въпроса пише следното:
“…В това време (667 г.) кхана на българите Алцек, не знам защо напуснал родината си, влезе мирно в Италия и се представи с всичките си хора на крал Гримуалд, постави се на негова служба и поиска да се настани на негова територия. Последният го отправи за Беневент при собствения си син Ромуалд, на когото заповеда да му даде места, където може да живее със своя народ. Ромуалд го прие сърдечно и му предложи обширни области, останали до тогава пусти, като Зепино, Бояно, Изерния и много други градове с техните земи, предписвайки му да изостави досегашната си титла на кхан, а в бъдеще да се нарича ГАСТАЛДО” (т.3)

При настаняването си в тези области, българите са получили пълна свобода и известни привилегии, но никаква автономия, каквато не е била допустима в централизираната лангобардска дъжава. По тази причина днес няма повече никакви сведения за Алцек и за неговото семейство, още повече, че според лангобарското право дори и кралската власт, както и всички други благороднишки постове и титли не са били наследствени, а само избираеми.

След като са се заселили в Италия, пра-българите първоначално са живели в компактни маси, но постепенно са се разпръснали на по-голями или по-малки групи из цяла Италия, затова и днес се срещат документи за тях из архижите на почти всички италянски градове. Ето и някои по-интересни от тях, дадени в хронологически ред:

- През месец декември 571 г. град Тичино станал столица на лангобардския крал Клефи; а по същото време като дук (управител) на града бил назначен някой си ЗАБАН. Името му, според Д’Амико, няма нищо общо с лангобарските имена. Той намира, че е пра-българско, защото, разглеждайки го етимологически, среща дума подобна на него в днешния турски език - имено Забит, което значи офицер.

- В най-голямата от Беневентските архиви “Хроникон санта Софие”, писана на гръцки, се среща, че в 834 г. Принц Сикардо подарил на игумена Роффридо една гора, след като я отнел от българина Граузолфо (т.4).

- От Перренс научаваме, че през средните векове във Флоренция е бил твърде силен българският графски род Кадолинджи; и че в 1068 г. св. Джовани Гуалберто е бил поканен от граф Кадолинджо Гулиелмо Булгаро да стане игумен на манастира св.Салваторе в Сеттимо на пътя Флоренция - Пиза (т.5).

- В гореспоменатата вече архива “Реги Неап.Арх.Монум.” т. IX се казва, че в 1076 г. българина Сефан Булгаро от Неапол е получил благородна титла; а също и че в 1086 г. една улица Поцуоли (Неапол) е била наречена на българина Булгаурси (т.6).

- Угелли на друго място пише, че през времето на папа Инокентий II (1130-1143) епископа на Верчели на име Ардидзоне бил потомък на благородни българи от същия град. Неговият баща се казвал Имолия (т.7).

- От Винкелман научаваме, че Фредерик II през май 1238 г. в Кремона с декрет подновил привилегиите, дадени от Фредерик I на 4.2.1153 г. на Райнерио и на българина Джизулфо дел’Булгаро и на сина му Умберто (т.8).

- Според Д’Амико около 1100-1200 г. долината на Зезиа е Черво, както и пространството между Милано и Бергамо са били населени с българи (т.9).

- В “Стория универсале” от Канту четем, че на 4.4.1258 г. в храма св. Амброджо в Милано е имало голяма черковна служба, на която са присъствали много военни началници и васали, между които е цитиран и българина Булгаро ди Пустерла. Същият е бил губернатор на град Сиена до 1266 г. (т.10).

- В миланските “Регистри висконтеи” в актове NN 74 и 75 е изнесено, че дука на Милано през април 1399 г. е бил направил размена на блага с българина Амброджо Булгароно (т.11); а в актове NN 81 и 83 се казва, че на 23.5.1417 г. българските благородници от град Верчели представили на миланския дук адрес за вярност, през май същата година направили същото и българските обитатели на града (т.12). В акт N 158 пък се казва, че през 1440 г. феодалните владения на антонио де Верте, обитавани от дука на Милано, били земи и места български (т.13).

- В “Архивио ди стато ди Сиена”, между другото, се намира и една бележка за старите известни семейства на града, и между тях е показано и това на българите Булгарини (1482-1561) (т.14).

ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ КЪМ ТЕКСТА

1. Diacono P. “Historia Langobardorum” L.II, c.XXVI (durch d’Amico)

2. Perosa M. “Borgovercelli”. Vercelli 1889.

3. Diacono P. цит.кн. L.V. c.29 (durch D’Amico)

4. Chronicon S. Sophiae - 2 A. Siconis - 12 (durch d’Amico)

5. Perrens F. - Histoire de Florence. Paris 1883

6. Regi Neapolitani Archivi Monumenta. Vol. II, V,a.1086-1076 (durch d’Amico)

7. Ughelli F. - Italia sacra. Diocessi di Vercelli.

8. Winckelman E.

9. D’Amico V. - I Bulgari transmigrati in Italia nei Secoli VI e VII dell’Era Volgare. Campobasso 1933

10. Cantu C.

11. Inv.R.A. di Stato di Milano - Registri Viscotei, Reg. I atti 74 e 75 (d.d’Amico)

12. ——”——- Vol.I, Reg.II at 81, 83

13. ——”——- Vol.I. Reg.13 at. 158

14. Reg. Archiv. di Stato di Siena. Indice sommario (d.d’Amico)

Галина Минчева, в-к “Сега”

На 3 юли 1895 г. в София е нападнат и тежко ранен Стефан Стамболов. Това става на сто метра от къщата на известния столичен хирург Асен Петров.

Той живее на ул. “Стефан Караджа” и в рода е запазен споменът, че е първият, който оказва медицинска помощ на бившия министър-председател.
Откарва Стамболов с файтон в Александровската болница и там, за да спре кръвоизлива от жестоко насечените му ръце, ги ампутира. След два дни Стамболов умира от многобройните си рани, а д-р Петров е потресен от зловещото политическо убийство.
Кой е този лекар, чиято съдба го среща с умиращия Стамболов? “Дядо ми е роден през 1862 г. в Плевен. Той завършва гимназия в прочутия тогава лицей “Свети Сава” в Букурещ и медицина в Монпелие, Франция, с отличен успех”, разказва за него внучката му, архитект Елена Петрова-Генчева. Тя е потомка на стара възрожденска фамилия, чието име в Плевен и до днес е на особена почит. Прадядо й - чорбаджи Маринчо Петров - е роден в началото на XIX век. Той е един от видните обществени дейци на Плевен. Председател е на общинския и на епархийския съвет. Едновременно е училищен и църковен настоятел. Дарил е собствена земя за строителство на първите обществени сгради в града.
Чорбаджи Маринчо не случайно насочва сина си Асен да учи медицина в Монпелие. По това време Франция се слави с известни хирурзи. Учители на младия българин стават светила като хирурзите Льобрьой и Тедна. По-късно той специализира хирургия в Париж и Виена при професорите Терие, Реклю, Гюйон, Тюфие, Вертхайм. Когато д-р Петров се завръща в България през 1889 г., в страната ни все още липсват квалифицирани специалисти, затова ръководител на хирургичното отделение е швейцарецът д-р Роберт Щирлин. След неговото заминаване на д-р Щирлин през 1898 г. Асен Петров завежда хирургичното отделение на Александровската болница и е на този пост 25 години.
Още в самото начало на своята работа д-р Петров изпъква пред останалите си колеги като ерудиран специалист и постига европейска известност. В своята практика той въвежда съвременни и прогресивни методи, които са новост и за най-напредналите страни.

За първи път в България д-р Петров извършва

резекция на стомаха (1896 г.), различни видове резекции на червата, оперативно лечение на артериалните и артериовенозните разширения. Той е един от първите в света, които интервенират по спешност при комбинирани коремно-гръдни наранявания. При необходимост той оперира веднага, като у него говори научният изследовател. Хирургът е автор на повече от 80 труда в областта на коремната хирургия, ортопедията, лицевата хирургия, черепно-мозъчната хирургия, онкологията и кожната пластика. Някои от тях са с оригинален принос и са цитирани в международната литература. Той е създател и на нови хирургични инструменти и на оригинални оперативни методи, възприети от хирурзите в много страни. Името на д-р Асен Петров надраства пределите на България.
През 1897 г. той докладва на Международния медицински конгрес в Москва нов начин за зашиване на черва. Избран е за почетен председател на хирургичната секция на XVI международен конгрес в Мадрид през 1903 г., а също и на първия югославски конгрес по оперативна медицина в Белград през 1911 г.
Към Александровската болница започват да се отправят болни от цяла България, Беломорска Тракия, Европейска Турция и Сърбия. Налага се да чакат по десет дни, за да бъдат оперирани лично от д-р Петров. Внучката му архитект Елена Петрова-Генчева споделя, че

дядо й бил спокоен и толерантен човек

и не излъчвал припряност нито преди, нито след операция. “Създава хирургична терминология на български език, включително за инструментите”, разказва Елена. С нисшия персонал се е държал бащински. Поради тази причина всички го обичат и го възприемат като естествен авторитет.
Дейността на д-р Петров като организатор на военни болници и като военнополеви хирург по време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война го прави съпричастен на страданията на войниците. По негово нареждане проф. Асен Златаров извършва изследване на войнишката храна. Хирургът организира и отлично подредена военномедицинска мисия по време на руско-японската война. За това е награден от руското правителство с ордена “Света Ана”. Асен Петров е
член на Върховния медицински съвет у нас, на управителния съвет на дружество “Самарянка”, председател на дружеството на хирурзите. Той е един от най-неуморните ни

радетели за създаването на медицински факултет в София.

Когато се обявява конкурс за първи професор в хирургичната клиника, д-р Петров е най-сериозният кандидат. Изборът му е направен, но по котерийни причини не е потвърден от академичния съвет на Софийския университет. Това невероятно тежко огорчение прекъсва живота на 58-годишния д-р Асен Петров.
Известният хирург е баща на три деца - Мария, Марин и Милка. От тях Марин (1904-1981 г.) има призвание към медицината и става професор по хирургия. Той също следва в Монпелие, а после в Париж. Подобно на баща си се връща в България и става доброволен асистент. Живее в хирургията, храни се с болнична храна и получава малко пари, но затова пък приема нещо по-ценно - любовта и признателността на пациентите си. Неговата съдба е свързана тясно с Медицинска академия, където той изминава целия път до професор-директор на Първа хирургия. Той се утвърждава като световноизвестен хирург, активен член на многобройни чуждестранни академии и дружества, между които Френската академия по хихургия и Френската академия по медицина. Той е единственият носител на ордена “Офицер на Почетния легион” между българските медици.
Неговата дъщеря, архитект Елена Петрова-Генчева, казва, че

родът й е дал общо над сто години на Медицинска академия

Тя включва и своя дядо по майчина линия - първия аптекар на Медицинска академия Панчо Накашев. Сестрите на Марин Петров са продължителки на филологичната традиция, започната от майка им Елена Радева-Петрова. Мария се развива като полиглот.
Талантливата писателка Милка Петрова-Коралова (1906-1944 г.) завършва славянска филология във Франция и е състудентка на Роже Бернар. В своите книги “Сама по света”, “Незабравими дни”, “Мраморната статуя” и други тя се изявява като интересна белетристка и авторка на пътеписи. Нейните произведения трябва тепърва да бъдат преиздадени, за да се усети неповторимият им свят и тяхното актуално звучене.
Милка произхожда от богатия род на Петрови и си разрешава да пътува като студентка по света. Обикаля почти цяла Европа и стига до Египет и Африка. По-късно тя публикува свежите си наблюдения във в. “Мир”. След като става съпруга на големия ни белетрист Емил Коралов, тя дава средства и заедно с него започва да издава “Весела дружина”. С това списание, което излиза до 1947 г., израстват няколко поколения български деца. За съжаление тя умира едва на 37 години.
Елена, голямата дъщеря на проф. Марин Петров, завършва архитектура в София, учи реставрация в Рим и история в София. На разкопките на източната порта на Сердика се запознава с известния ни днес архитект Христо Генчев, за когото се омъжва. Двамата имат собствено архитектурно бюро. Синовете им, близнаците Христо и Марин, продължават професиите в рода. Арх. Христо Генчев-младши работи в Лондон, където отговаря за строителството на стъклената фасада на в. “Файнаншъл таймс”, а д-р Марин Генчев специализира регенерация на нервни клетки в Националния институт по здравеопазване в Бетезда, САЩ.
Марина Сарафова, сестрата на Елена, е биохимик в Мюнхенския университет. Нейният син Никола е най-младият и обещаващ медик в рода.
“Основното в живота е призванието. Без него не става нищо”, завършва разказа за близките си архитект Елена Петрова-Генчева.

Пламен Павлов 

В научното творчество на Александър Кузев, отличаващо се с ерудиция, дълбок и същевременно ненатрапчив перфекционизъм, съществува една важна “историческа ниша”. Тя е посветена на може би най-драматичната епоха в българската история – османското завоевание.

Проф. Кузев изследва важни, противоречиво тълкувани събития, като отделя сериозно внимание на водещите личности в тогавашна България. Сред тях са царете Иван Шишман, Иван Срацимир, Константин Видински, “господарят на Загора” Фружин, видният болярин Срацимир.(1) В тези проучвания се съдържат цяла поредица от оригинални наблюдения, нови данни, решения на трудни и заплетени въпроси. С други думи, изследователските търсения на авторитетния наш учен имат съществен принос за осмислянето на онези все още “тъмни” десетилетия, за появата на нови интерпретации на османското завоевание в българските земи.(2)
“Героите” на Ал. Кузев са представители на две поколения от т.нар. “последни Шишмановци”. В тази посока и е тази непретенциозна студия, посветена на вселенския патриарх Йосиф ІІ, един спорен представител на българската владетелска фамилия. Предварително ще отбележим, че целта на настоящите бележки е по-скоро да се поставят възможните въпроси около патриарх Йосиф ІІ. Разбира се, както понякога се получава в подобни случаи, въпросите са повече от възможните отговори.
Кой e в същност Йосиф ІІ (1416-1439)? Това, което знаем за миналото му отпреди началото на неговия понтификат не е много. Известно е, че е бил монах в манастира “Алипу” на Атон. През 1393 г., т.е. именно в годината на падането на Търново в ръцете на османските завоеватели, той е ръкоположен за митрополит на древния град и християнски център Ефес, а на 21 май 1416 г. е избран за вселенски патриарх в Константинопол. Патриарх Йосиф ръководи византийската църква и олицетворява световното православие във време на тежка политическа безизходица, отчаяни опити за оцеляване на Византийската империя пред лицето на османската хегемония, разгорещени прения “за” и “против” идеята за уния между православната и католическата църква. Бидейки мъдър архиерей, Йосиф ІІ очевидно успява да балансира между спорещите страни, като е против прекомерни отстъпки пред западната църква. Във времето на събора той е редом с император Йоан VІІІ Палеолог в търсенето на приемлив път към постигането на християнско единение. Ролята на патриарха по време на събора все още не оценена по достойнство.(3) Както е известно, Йосиф ІІ умира на 10 юни 1439 г. (непосредствено преди подписването на акта на унията!) във Флоренция и е погребан в църквата “Санта Мария Новела”.

1. Патриарх Йосиф ІІ – син на цар Иван Шишман

Въпросът за произхода на Йосиф ІІ неведнъж е бил обект на изследователски интерес, а в науката съществува дискусия около родствената му връзка с българската царска династия. Че Йосиф ІІ е българин, че е говорел славянски (български) език няма никакво съмнение, тъй като това е казано категорично от неговия съвременник и личен познат Йоан Стойкович от Дубровник: “Bulgaros est natione et de lingua moa”. (4) Спорът е около това дали Йосиф е син на цар Иван Шишман или не.
Единственото свидетелство за връзката на Йосиф с българския царски дом е една гръцка приписка, цитирана и анализирана многократно: “Йосиф беше избран за константинополски патриарх в дните на господин василевса Мануил [ІІ Палеолог] и епископства 32 години. Той беше с красива външност, посивели коси и [висок] ръст, неопитен във външната [светската] мъдрост. Казваха, че е незакороден син на василевса Шишман. Той възобнови манастира Филантропос във Византион [Константинопол]”.(5)
Докато В. Лоран приема буквално твърдението на анонимния византийски монах, то по-късните изследователи подлагат на съмнение това според мен ясно и категорично известие. Проблемът идва от различните реконструкции на хронологията около раждането, съответно и около възрастта на Иван Шишман и Йосиф ІІ.
Приема се, че Иван Шишман (царувал от 17 февруари 1371 до 3 юни 1395) е роден към 1349-1350 г.(6) От друга страна, със сигурност се знае, че Йосиф ІІ е починал на 10 юни 1439 г. във Флоренция на около 80-годишна възраст.(7) Ако твърдението за възрастта на вселенския патриарх през 1439 г. е вярно, излиза че той се е родил към 1360 г. Този детайл смущава някои изследователи, които изключват възможността толкова рано Иван Шишман, тогава още момче на около 10 години, да е можел да има деца. Оттук Иван Дуйчев стига до извода, че Йосиф е идентичен не с такъв син на Иван Шишман, а по-скоро на цар Иван Александър. Според него противоречията отпадат, ако се приеме, че Йосиф е по-малък брат на Шишман – и това би трябвало да е Иван Асен (V), изобразен заедно с Иван Шишман в известната миниатюра на т.нар. Лондонско Чевтвероевангелие.(8) На свой ред Иван Божилов основателно отхвърля тази възможност, като допуска, че под “василевса Шишман” се крие един син на цар Михаил ІІІ Асен-Шишман (1323-1330). Както е известно, след изгнание в “Златната Орда”, през лятото на 1341 г. въпросният Шишман се появява в Константинопол и е използван от Византия за груб шантаж против цар Иван Александър.(9)
Какви са слабостите на тази хипотеза? След случая през 1341 г. за Шишман няма никакви сведения, а съдбата му е неизвестна. Дори и да е държан “в резерв” за натиск спрямо цар Иван Александър, това може да е продължило най-много до 1354 г., когато Йоан VІ Кантакузин е принуден да абдикира. Обаче още във времето на гражданската война от 1341 до 1347 г. името на Шишман не се споменава никъде! Ако той е бил близък на Кантакузин или пък на управляващото от името на малолетния Йоан V Палеолог регентство (императрицата майка Анна Савойска, мегадуксът Алексий Апокавк и патриарх Йоан Калекас), това несъмнено би намерило някакъв, дори и малък отзвук в съвременните извори. Знаем в какво тежко положение се е намирал претендентът Йоан Кантакузин от есента на 1341 до около 1343 г., когато за него е бил ценен всеки възможен привърженик. Шишман определено не е бил сред оределите сподвижници на бившия велик доместик. От друга страна, през тези години правителството на Анна Савойска упорито търси приятелството на цар Иван Александър. През 1344 г. се стига до съюз, а българският цар получава в замяна Филипопол/Пловдив и околните крепости. Във времето на самостоятелното царуване на Йоан V Палеолог (1354-1391) не откриваме случай на подобен шантаж по отношение на българския цар, още по-малко пък името на Шишман.(10) Всичко това ни кара да предполагаме, че навярно през или скоро след 1341 г. Шишман вероятно е трябвало да напусне Константинопол и въобще територията на Византия. Може би именно той, а не неговият брат Людовик, е идентичен със загадъчния “imperator Bulgarie”, живял в Апулия (Южна Италия) през 1361-1362 г.(11)
Още нещо, не знаем Шишман от 1341 г. да е коронясван официално, да се е наричал български цар и т.н. По принцип във Византия тази титла, макар и във формално отношение, е своеобразен “монопол” на потомците на Иван Асен ІІІ и така е до около средата на ХІV в.(12) Дори и да е имало повече от един титулярен “цар на България” в негово лице (и то за твърде кратък период от време!), то не е възможно Шишман да е помнен цяло столетие след единствената му поява на политическата сцена.
Хиперкритичното отношение към тезата, че Йосиф ІІ е син на цар Иван Шишман е неоснователно. Така или иначе, бележката за Йосиф ІІ и родството му с “василевса Шишман” е предназначена за читателите от средата на ХV в. нататък. И то не за ерудити (такива, които четат едва ли не “под лупа” “Историята” на Кантакузин), а за монаси и поклонници с по принцип бегли знания за събитията от преди стотина години. При това византийски монаси, чиято представа за България, доколкото въобще са я имали, е била свързана с общоприети и общоизвестни личности. Шишман от средата на ХІV в. определено не може да бъде търсен сред тази категория български, а и византийски или балкански личности. Най-логичното е, че когато в средата на ХV в. някой пише за“василевса Шишман”, той би могъл да има предвид единствено цар Иван Шишман.
В същност правилността на такава констатция косвено се потвърждава от случая с Александър/Искендер (престолонаследникът на цар Иван Шишман и брат на Йосиф ІІ) - византийският историк Михаил Дука го определя по аналогичен начин, а именно като “син на василевса Шишман”. Разбира се в случая няма никакъв спор, че това е цар Иван Шишман.(13) И това е не само най-близката по време, но и единствената възможна асоциация, която е извиквало в съзнанието на тогавашния българин, византиец, сърбин и т.н. името “Шишман”. В крайна сметка византийският читател е знаел поне нещичко за търновския цар, управлявал “официалната” и най-голямата България (Търновското царство) близо три десетилетия, познат от редица византийски, български, турски и западноевройпейски извори. Владетел, за когото вече са се създавали предания и песни, който е бил възприеман като мъченик за Христовата вяра. Именно поради това по-късно “светият благоверен цар Иван Шишман” намира място в пантеона на българските светци.(14)
В своите интересни и важни студии, посветени на патриарх Йосиф ІІ, Ив. Дуйчев и Ив. Божилов пропускат един елементарен, но напълно възможен вариант на хронология. В основата му е обстоятелството, че възрастта на патриарха през 1438 г. е определена условно, “на око”, а не въз основа на документ или нещо подобно. И ако през 1439 г. патриархът е бил не “точно” на 80, а например на около 75 години (нещо, което е напълно възможно), това означава, че той се е родил към 1365 г. С други думи, Йосиф ІІ би могъл да е незаконно дете на младия принц Иван Шишман – тогава около 16-17-годишен. С това, струва ми се, се решават всички мними хронологически противоречия без да се влиза в някакво противоречие с изворите.
И така, Йосиф като незаконороден син на младия Иван Шишман е трябвало да постъпи в манастир. Дали в това решение е имало опасения от негови бъдещи претенции към царския престол можем само да гадаем. След години, прекарани на Атон, през 1393 г. Йосиф става митрополит на Ефес. По същото време той трябва да е бил на около 28-30 години. Разбира се, наистина е бил млад, но такива случаи в църковната история е имало винаги, има ги и днес. При това Йосиф все пак е бил царски син. Едва ли е необходимо да припомняме случаите с византийските патриарси Стефан І (886-993) и Теофилакт Лакапин (933-956), заели най-престижната катедра в православния свят на 16-17 годишна възраст. Когато в годината на падането на Търново Йосиф е поставен за митрополит на Ефес,(15) в този жест може би има и някакъв знак към него и към българите въобще. Що се отнася до избора му патриарх през май 1416 г., нека припомним, че това става с изричното настояване на император Мануил ІІ Палеолог. (16) Наред с възможните други причини в този избор може би се чувства и определена солидарност на представителите на балканските владетелски фамилии.

2. Един вероятен малоазийски сюжет – Йосиф (ІІ) и Александър/Искендер

Когато разсъждаваме за живота на Йосиф ІІ си струва да направим връзка и с още едно интересно и важно обстоятелство – присъствието на Александър/Искендер в Мала Азия. Получава се така, че двамата братя, макар и вече с различна верска принадлежност, за около три години (времето от 1413 до 1416 г.) са в два близки малоазийски града. Верската “пропаст” помежду им разбира се не може да се пренебрегва, но не бива и по презумпция да се абсолютизира. Епохата дава ред примери на добри отношения между хора, предимно представители на аристокрацията, изпаднали в такава ситуация. Най-яркият е с великия везир Мехмед Соколович, който покровителства своя племенник (или брат?) игумен Макарий в стремежа му да възобнови сръбската патриаршия през 1557 г. (17)
Нека хвърлим един поглед към ситуацията с Йосиф и Александър. През или скоро след злощастната 1395 г. султан Баязид дава на приелия по неволя исляма Иван-Шишманов престолонаследник град Самсун и областта му “… до края на живота му вместо бащината му земя”.(18) След победата на монголския завоевател Тимур (Тамерлан) над Баязид в прочутата битка при Анкара (1402 г.) Александър е принуден да напусне Самсун. Градът е върнат на някогашния му и законен владетел Исфендияр. В борбата между синовете на Баязид Искендер несъмнено е подкрепял Мехмед І. През 1413 г. султанът, успял да се наложи на своите братя и противници, назначава бившия български престолонаследник за управител на Смирна (Измир). Както изглежда, Александър/Искендер е бил сред близките на Мехмед хора. Една гръцка хроника от ХVІІ в. ни предоставя следната интригуваща информация: “Подари [султан Мехмед] на принцепса на България едно хубаво място да го управлява и да бъде негово, защото той му беше помагал много… ”(19) Иван-Шишмановият наследник загива през 1418 г. при опита си да потуши въстанието на Бьорклюдже Мустафа.
Дали между двамата братя Йосиф и Искендер, синове от различни майки, но на един и същ баща, е имало някакви връзки? И дали подкрепата на цар Константин Видински и братовчед му Фружин именно за Мехмед се е дължала не само на стратегическата обстановка, конкретните преговори и т.н., (20) но и на родствена им връзка с хора от лагера на султана. Още повече, ако тя е била олицетворявана от двама кръвни братя на Фружин – Александър/Искендер и митрополит Йосиф (ІІ)? Още нещо, струва си да се запитаме дали поне в известна степен изборът на ефеския митрополит Йосиф за вселенски патриарх в Константинопол през май 1416 г. не е бил мотивиран донякъде и от негова предполагаема близост със “силния човек” в региона – султан Мехмед І (1402/1413-1421)? Този въпрос се нуждае от солидни доказателства, но си струва да бъде поставен предвид особеностите на епохата.

3. Българи - ученици и приближени на патриарх Йосиф ІІ

Около патриарха българин Йосиф ІІ е напълно естествено да открием и други българи, негови приближени, ученици, роднини и т.н. Някои от тях навярно са свързани с Йосиф още от времето, в което е бил атонски монах и митрополит на Ефес. Първият, на който ще се спрем, е Дамян,(21) който с основание може да бъде определен като една от най-значимите фигури в духовния, а и в определен смисъл и в политическия живот на Молдова през ХV в.
Българският монах Дамян е сподвижник на водача на твърдата (антиуниатската) православна опозиция във Византия св. Марк Ефески. Откъде е родом, къде се е подвизавал и т.н. преди 1437 г. е неизвестно, но едва ли е случайно, че през посочената година Дамян е ръкоположен от патриарх Йосиф за митрополит на Молдова. Оказаното високо доверие от страна на Йосиф ІІ и близостта му със св. Марк Ефески показват, че Дамян не е случайна фигура. Навярно неговият жизнен и монашески път е свързан с Атон, Константинопол (вероятно като служител на Вселенската патриаршия след 1416 г.), а може би и с Ефес - например във времето, когато Йосиф е митрополит на този важен духовен център.
След назначаването му за митрополит Дамян води молдовската църковна делегация на Фераро-Флорентинския събор (1438-1439 г.). Той участва в пренията около т.нар. “филиокве”, поддържайки православното гледище за природата на Св.Дух. На практика той не е в противоречие с позицията на патриарх Йосиф ІІ, но все пак е най-близо до радикалните православни делегати начело със св. Марк Ефески. Както стана дума, “ефеската” връзка си струва да бъде обмислена – напълно възможно е връзките на Дамян със св. Марк да произтичат от близостта и на двамата с Йосиф ІІ, както и с допуснатото по-горе пребиваване на Дамян в Ефес в някакъв период след 1393 г.
Митрополит Дамян играе важна роля за младата молдовска църква, спечелвайки си заслужен авторитет. Надали е случайно, че големият молдовски интелектуалец, княз Димитрий Кантемир, макар и погрешно, го смята за първия митрополит на своята страна. Струва си да се помисли и за политическите заслуги на митрополит Дамян, особено в размирните времена след смъртта на Александър Добрия (+ 1432 г.).
Потенциален ученик на патриарх Йосиф е и българинът Теоктист, отново митрополит на Молдова (1453-1478), непряк наследник на Дамян. Той също учства в работата на Фераро-Флорентинския събор, и то като архидякон в “партията” на св. Марк Ефески.(22) Скоро след събора отива в Молдова, което явно става във връзка с митрополит Дамян. Теоктист е игумен на прочутия манастир “Нямц”, който по онова време е своего рода “изнесен център” на Търновската книжовна школа. Теоктист е ръкоположен за митрополит, но не от Константинопол, а от печкия (сръбския) патриарх Никодим. Това може би се дължи на липсата на патриарх в Константинопол във времето около неговото завладяване от османците, както и на неприемането на унията от страна на молдавската църква. Българинът е митрополит на Молдова в продължение на четвърт век, бидейки духовен водач на княжеството до смъртта си (18 ноември 1478 г.). Именно Теоктист е духовният глава на страната при нейния най-изтъкнат владетел Стефан Велики/Штефан чел Маре (1457-1504). Сътрудничеството между митрополит Теоктист и даровития държавник дава забележителни резултати. (23)
Друг българин, очевидно твърде приближен на Йосиф, е търновският митрополит Игнатий – в същност първият известен търновски митрополит след “суспендирането” на българската патриаршия (вж. и по-долу). Именно на Игнатий вселенският патриарх поверява отговорната и трудна функция на своеобразен координатор на всички православни делегации по време на Фераро-Флорентинския събор. В един спор по време на събора Йосиф казва, че Игнатий е човек “… от моята килия и от моята фамилия” (последното може би трябва да се разбира в духовен план?!),(24) което категорично свидетелства за голямата близост между двамата.
С патриарх Йосиф е бил свързан в някаква степен и знаменитият през онази епоха Исидор, един от двамата (заедно с Висарион) водачи на “латинофилите” във Византия. Исидор вероятно е произлизал от средата на пелопонеските “славини”, вероятно е знаел славянски (т.е. един от най-отдалечените в географски план диалекти на старобългарския език!) и е ръкоположен от Йосиф ІІ за митрополит на Киев, Москва и “цяла Русия” (1437-1439 г.). На събора във Ферара-Флоренция той е избран за кардинал. Както е известно, в Русия унията не е приета, а Исидор отново заминава за Рим. Цялата му по-нататъшна дейност е свързана с Римската църква и стремежа към утвърждаването на унията. (25). През 1448 г. патриарх Григорий Мамас ръкополага за московски митрополит Григорий Българина, също привърженик на унията, дълги години протодякон и близък сътрудник на Исидор, участвал заедно с него в работата на Фераро-Флорентинския събор. Той също е митрополит за кратко и на свой ред напуска Русия.(26)
Литературни или богословски произведения на патриарх Йосиф ІІ не са известни. Същевременно някои съвременници се изказват твърде ласкаво за интелектуалните достойнства на патриарха: “За всички, които са го виждали, той е преподобен, така изтънчен, със здрав разум, опитност в живота (…) Според моята преценка мисля, че днес не би могъл да се намери подобен на него в цяла Гърция [Византия]… “ (Йоан от Дубровник). Амброзий Траверсари е възхитен от разговора си с патриарха и държанието му, “…което поражда уважение.”(27)
Писмените паметници, които в една или друга степен имат отнощение към перото на патриарх Йосиф, са неговите патриаршески писма. Сред тях има и такива на славянски (старобългарски), изпращани в Москва. Те се отличават с овладени похвати на църковна дипломация, особено във връзка със споровете около отлъчването на друг голям българин, интелектуалец и духовен водач на русите – Григорий Цамблак, тогава митрополит на Киев и Литва. В писмата си Йосиф ІІ проявява гъвкавост, като косвено защитава Цамблак от нападките на московския митрополит Фотий.(28) Струва си да се проучи дали тези писма са превод от гръцки, както се мисли обикновено, или са писани от самия Йосиф ІІ на родния му език. Този въпрос обаче се нуждае от самостоятелно проучване.

4.Вселенският патриарх и съдбата на Търновската българска патриаршия

Въпросът за съдбата на българската православна патриаршия в Търново е разглеждан в редица изследвания.(29) След заточението на св. патриарх Евтимий (1394 г.) константинополският патриарх Антоний ІV предоставя управлението на нейния диоцез на молдовския митрополит Йеремия.(30) Самият Йеремия не е допускан в Молдова поради разногласията на Константинопол с молдавския владетел Петър Мушат, така че вероятно е резидирал в доскорошната българска столица. Рангът на патриаршията обаче не е отнет дори и след смъртта на Евтимий (допуска се, че това е станало през 1402 г.), а в Търново все още не е образувана митрополия, подчинена на Вселенската патриаршия. Приема се, че това е станало нейде около 1416 г. Така или иначе, и през следващите векове Търновската митрополия се е отличавала от останалите “обикновени” катедри на Вселенската патриаршия, като в някои отношения е запазвала елементи от някогашното си достойнство на патриаршия.(31) Така или иначе, обичайните обвинения и подозрения в антибългарска насоченост при “закриването” на Търновската патриаршия от страна на Константинопол,(32) не се възприемат в по-новата научна литература.
През 1416 г. вселенски патриарх е българинът Йосиф ІІ. В много от съществуващите изследвания обаче дори не се прави връзка с този факт. Разбира се, ако се подадем на елементарни емоции бихме стигнали до пресиления извод, че българската църковна независимост е ликвидирана от … българин, български царски син, при това човек, който най-вероятно е роден в Търново. В същност нещата надали стоят толкова еднопланово, макар че се нуждаят от своето обяснение. Вероятно деструктирането на Търновската патриаршия в продължение на близо четвърт век, както и негативните нагласи на османската власт към евентуално разширяване на вече установени религиози права на немюсюлманско население са правели невъзможно “съживяването” на Търновската патриаршия. А може би в средите на православното духовенство изборът на Йосиф е бил тълкуван именно като жест и към пострадалата в хода на османското завоевание българска патриаршия? Така или иначе, през тридесетте години в лицето на Игнатий, ученик на Йосиф ІІ, виждаме Търново не в качеството на “стандартна” митрополия, а на авторитетен център на православната църква. Дали това е максималното, което Йосиф ІІ е можел да направи, поне засега едва ли бихме могли да отговорим.

* * *

Както стана дума, патриарх Йосиф ІІ е обрисуван от своите съвременници като авторитетен, мъдър и благороден човек. Вероятно по време на своя понтификат той в голяма степен е примирявал противоречията в православния лагер и е будел заслужено уважение у западните прелати. Смъртта на патриарх Йосиф в навечерието на подписването на Флорентинската уния, хвърля сянка върху легитимността на съглашението и лишава православните архиереи на събора от техния най-високопоставен водач. В стремежа си за постигане на дълго подготвяната уния император Йоан VІІІ допуска немотивирани отстъпки пред Рим, които будят недоволството на повечето православни духовници и обричат на безперспективност гръмко обявеното, но неискрено “единство”.
Гробът на патриарх Йосиф ІІ е запазен и днес в църквата “Санта Мария Новела” във Флоренция. Известни са негови портрети, дело на италиански майстори, вкл. и върху бронзовата врата на базиликата “Св. Петър” в Рим. Православната църква продължава да се отнася враждебно, най-малкото хладно и с подозрение към неговата личност и роля, което паметта на този виден българин определено не заслужава. Разбира се, “мълчаливият” въпрос е какво би станало, ако патриархът бе жив в края на събора? Ако бе успял да наложи една умерена линия, която би спечелила повече доверие във Византия, Сърбия, Русия, Молдова, Влахия, Грузия, а и в покорените земи на родината му България… Надали това би спасило балканските християнски държави - причините за катастрофата са много по-дълбоки. И все пак, трябва да се признае, че в лицето на Йосиф ІІ идеята за единството на православни и католици притежава достоен представител. И наистина, кой по-добре от един българин, син на владетел-мъченик, е можел да осмисли истината, че различията трябва да отстъпят пред общите духовни ценности, традиции и вярата в Христа?

Бележки:

1. Кузев, Ал. Пътни бележки за българските земи от 1385 г.- Археология, ХІІ, 1970, кн. 4, 68-70; Die Beziehungen des Konigs von Vidin Ivan Sracimir zu den osmanischen Herrschern.- Etudes balkaniques, VII, 1971, Nr. 3, 121-124; Восстание Константина и Фружина.- Bulgarian Historical Review, 1974, Nr. 3, 53-69; Великият епикерний Срацимир – виден български сановник през ХІV в.- Векове, 1975, кн. 4, 14-17; Кой е владял град София през седемдесетте години на ХІV в.- Сердика-Средец-София, І. С., 1976, 155-161; Кога са загинали синовете на цар Иван Александър край София.- Сборник в чест на 60-год. на проф. Й. Андреев. В. Търново, 2003 (под печат).
2. Вж. например История на България, т. ІІІ. С., 1982; т. ІV, С., 1983; Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци (1186-1460). Генеалогия и просопография. С., 1985, с. 197 сл., 237-240, 242-245 [по-нататък Божилов, Ив., Асеневци]; Андреев, Й. България през втората четвърт на ХІV в. С., 1993; Павлов, Пл., Ив. Тютюнджиев. Българите и османското завоевание (краят на ХІІІ – средата на ХV в.). В. Търново, 1995, 88-96; Павлов, Пл. Константин ІІ Асен – последният владетел.- Български месечник, 1999, кн. 10, 185-197; Божилов, Ив., В. Гюзелев. История на България, т. І. С., 1999, с. 651 сл. и др.
3. Мейендорф, И. Флорентинский собор: причины исторической неудачи.- Византийский временник, т. 52, 1991, 85-101 и посочената литература.
4. Божилов, Ив. Асеневци, с. 459 (писмото на Йоан е до кардинал Чезарини от 9 февруари 1436 г.- по Cecconi, E. Studi storici sul concilio di Firenze, t. I. Firenze, 1869, Nr. 78, p. 207). Вж. напоследък и Божков, А. Изображения на един българин върху централните врати на базиликата “Сан Пиетро” в Рим.- Източното православие в европейската култура (Междунар. конференция – Варна, 1993). С., 1999, 8-16.
5. Цитирано по Божилов, Ив. Асеневци, 459-460 и Laurent, V. Les originеs princieres du patriarche de Constantinople Josef II (+ 1439).- Revue des etudes Byzantines, 13, 1959, 131-134 (по Cod. Laurent., plut. LIX, cod. 13, fol. 171).
6. Божилов, Ив. Асеневци, с. 224; Андреев, Й., Ив. Лазаров, Пл. Павлов. Кой кой е в средновековна България. С., 1994 (1999), с. 159. Й. Андреев приема, че Иван Шишман е роден около 1350-1351 г., което не променя хронологията по същество.
7. Според едно писмо на съвременника съвременника Амброзий Траверсари през 1438 г. патриарх Йосиф е бил на около 80 години – Mehus, L. Ambrosii Traversari latinae epistulae. Firenze, 1759, I, ep. XXX (цит. по Dujcev, I. A propos de la biographie de Joseph II patriarche de Constantinople.- Idem. Medieoevo bizantino-slavo, t. I. Roma, 1965, p. 448; Божилов, Ив. Асеневци, с. 460).
8. Вж. по-подробно Дуйчев, Ив. Проучвания върху българската история и култура. С., 1981, 121-126 (статията “Образи на българин от ХV в. във Флоренция”); Божков, А. Цит. съч., 8-16, който не взема страна в спора за потеклото на Йосиф, но е склонен все пак да го свърже с търновския царски двор.
9. Ioannis Cantacuzeni ex-imperatoris historiarum libri IV (Ed. L. Schopen), II. Bonnae, 1831, 52-58, 69; ГИБИ, Х. С., 1980, 278-286; Павлов, Пл. Бунтари и авантюристи в средновековна България. В. Търново, 2000, 124-126.
10. Вж. общо Радиh, Р. Време Jована V Палеолога (1332-1391). Београд, 1993, 118-120, 175-177; Същият. О покушаjу Jована VІ Кантакузина да склопи антитурски савез са Србима и Бугарима.- Лесковачки зборник, 37. Лесковац, 1997, 9-16.
11. Иречек, К. История на българите. С., 1978, 346-347, бел. 5.
12. Вж. най-много данни у Божилов, Ив. Асеневци, с. 249 сл., по-конкретно за времето, което ни интересува (след 1341 г.) – с. 268-283 (Андроник Асен, наречен “текфур”, т.е. “цар” от турския поет Енвери). Андроник Асен е много близък на Йоан Кантакузин, а впоследствие на правителството в Константинопол.
13. Ducas. Istоria turko-bizantina (1341-1462). Ed. V. Greku. Bucuresti, 1958, p. 147; Божилов, Ив. Асеневци, с. 242
14. Павлов, Пл., Хр. Темелски. Българските светци. С., 2003 (под печат).
15. За мястото на Ефес, градът на св. апостол Йоан Богослов, в християнската история и ценностна система вж. Български библейски речник. Цариград, 1884, с. 451; Поснов, М. История на християнската църква, І. С., 1993, с. 100, 113; ІІ, 229-238, 253-264 и др.
16. Джуриh, И. Сумрак Византиjе (Време Jована VІІІ Палеолога, 1392-1448). Београд, 1984, с. 208.
17. Снегаров, Ив. История на Охридската архиепископия-патриаршия, т. ІІ. С., 1932 (фототипно изд.- С., 1995), 65-66.
18. Шильтбергер, И. Путешествие по Европе, Азии и Африке с 1394 по 1427 г. (Пер. Ф.К. Бруна). Баку, 1984, с. 18; Божилов, Ив. Асеневци, 241-242. За Александър като съвладетел на своя баща с титлата “господинчик” (“млад господин”, трансформация от “млад цар”) вж. Овчаров, Н. Цар Иван Алексадър ІІ.- Palaeobulgarica/ Старобългаристика, 1998, кн. 4.
19. Павлов, Пл., Ив. Тютюнджиев. Българите…, с. 122. През 1995 г. с колегата Ив. Тютюнджиев допускахме, че тук става дума за цар Константин от Видин, но по-логично изглежда сведението да визира именно Александър.
20. Пак там, 118-119.
21. Първа в нашата историография за него писа Симеонова, Л. Киевският митрополит Йосиф Болгаринович и руско-литовските отношения в края на ХV в.- Исторически преглед, 1998, кн. 5-6, с. 5 – бел. 7.
22. Божилов, Ив. Българите във Византийската империя. С., 1995, с. 354.
23. По-подробно за Дамян и Теоктист вж. Павлов, Пл. За влиянието на българската християнска култура в средновековна Молдова (ХІV-ХV в.).- Християнската идея в историята и културата на Европа (Осма лятна научна среща, Варна – 2000). С., 2001, 182-193 и посочената литература.
24. Тютюнджиев, Ив. Търновският митрополит Игнатий. – Сборник, посветен на 10-годишнината на Православния богословски факултет – ВТУ “Св.св. Кирил и Методий” (под печат). Данните са главно от съчинението на участника в събора Силвестър Сиропулос – Les “Memories” du Grand Ecclesiarque de l’Eglise de Constantinople Sylvestre Syropoulos sur le Consile de Florence (1438-1439). Ed. par V. Laurent. Paris, 1971.
25. Литературата за Исидор е обширна, вж. най-общо Джуриh, Ив. Пос.съч.
26. Ломизе, Е. Письменные источники сведений о Флорентинской унии на Московской Руси в середине ХV в.- Россия и християнский Восток, І. Москва, 1997, 72-73; Гюзелев, В. Религиозна търпимост и несъвместимост в отношенията между гърци и българи, православни и католици в историята на България през средата на ХІІІ- средата на ХV в.- Palaeobulgarica/ Старобългаристика, 1999, кн. 3, с. 60.
27. Божков, А. Пос.съч., 10-11. Що се отнася до “неопитността” на Йосиф ІІ във външната мъдрост”, тя може да се тълкува двусмислено. Тази констатация, схващана понякога като указание за необразованост, може би е в духа на исихастката резервираност към светската наука.
28. Русская историческая библиотека, т. VІ. Санкт Петербург, 1908, кол. 357-360. Вж. също цитираните от Ломизе, Е. Константинопольская патриархия и церковная политика императоров с конца ХІV в. до Ферраро-Флорентинского собора (1438-143).- Византийский временник, т. 55 (80), 1994, 106-107 (цитираните писма от руски архиви, главно във връзка с Григорий Цамблак, които за съжаление в момента са ми недостъпни). Е. Ломизе отбелязва, че “… водеща роля в тази преписка е играел именно патриархът, чиито писма съдържат цялата пълнота на информацията, императорът само кратко повтарял основните им положения.”
29. Трифонов, Ю. Унищожаването на Търновската патриаршия и заместването й с автономно митрополитство-архиепископство.- Сборник за нар. умотворения, наука и книжнина, кн. ХХІІ-ХХІІІ. С., 1907; Събев, Т. Самостойна народностна църква в средновековна България. С., 1987, 334-336; Тодорова, О. Една хипотеза около причините за ликвидирането на Търновската патриаршия.- Българският петнадесети век. С., 1993, 75-83; Николова, Б. Устройство и управление на Българската православна църква (ІХ-ХІV в.). С., 1997, с. 205.
30. Les regestes des actes de Patriarcat de Constantinople, VI. Les actes de patriarche de 1376 a 1410. Ed. J. Darrouzes, Paris, 1989, 240-241.
31. Тютюнджиев, Ив. Търновската митрополия през ХVІІ и първата половина на ХVІІІ в. В. Търново, 1996.
32. Вж. например Събев, Т. Цит. съч., 335-336.

Райко Сефтерски, сп. “България-Македония”

Град Кратово, в североизточна Македония е един забележителен културно исторически център през XV, XVI и XVII век.

Рудодобивната му промишленост и рударите саси, монетосеченето, книжовно-манастирската дейност и излезлите видни личности от този град за посочения период, го правят последната крепост на българската княжеска институция. Възникването и проявата й през първите векове на османското завладяване на България в края на XIV и първата половина на XV век повдига много важни почти неизследвани теми. Разбира се, в публикациите на видни изследователи и учени като Ефрем Каранов, края на XIX в. , акад. Йордан Иванов в началото на XX век, публикацията на сръбския изследовател Тодор Джорджевич през 30-те години, Тянко Йорданов през 40-те години, както и други автори, са направили немалко, като едно началоза по нататъшно изследване на мястото на Кратово, като последна българска княжеска територия със всичките възможни привилегии на османската власт в посочения период. Но някъде през средата на ХVІ и първата половина на ХVІІ в., всичко рухва, рударството е почти унищожено като поминък, българското население подложено на робско насилие-потурчване, избиване на видни български представители, за къс период от време Кратово загубва блясъка на предишното си минало, а българското, както и другото чуждо население напуска града завинаги. Книжовната дейност в Лесновския и Осоговския манастир почти заглъхва, остават само наяве направените ръкописи-жития, богослужебна книжнина и по щастлива случайност все пак от тези книжовни паметници са запазени и досега екземпляри в България, Сърбия, Русия и другаде. Ето какво е представлявал град Кратово и изследвачите историци отново би трябвало да изследват онова, което е останало в посочените манастири, защото кратовските князе са били техни ктитори и грижовници за духовното развитие и съхранение на българския дух, култура и цивилизация.

Много от казаното току-що не би било разбрано, ако се отмине въпросът за саксонците-сасите, сир. немските рудари, дошли в района на Кратово още през 14 век и чиято многовековна дейност се е оказала изключително ценна в добива на различни видове руда и преработването в т.нар. “мадани”, собствениците им маданджии. Такива са били и кратовските князе. За тях ето какво е отбелязал Тянко Йорданов: “…И при турците мините в Кратово били държавни. Наематели били главно кратовските велможи, като княз Димитър през ХVІ в., княз Андрея, княз Никола и др. Местните князе запазили привилегиите си като управници на рудниците…” Но преди да спрем вниманието си на тази вероятно няколковековна българска княжеска институция в Кратово, да отбележим и останалите следи в местните имена от германците - сасите в топонимията на района. Та дори и досега в народния диалектен говор в кюстендилско се използва думата “спацира се”, т.е. “шляе се безцелно”, разхожда се и си губи времето, от немската дума “спацирен”.

Рудниците и маданите в ръцете на кратовските князе, както бе вече казано, и производството на немалки количества олово, желязо, злато и др., немалките богатства на тези люде ги правели щедри дарители към големите околни - близки манастири на първо място Лесновския и Осоговския манастир, със съредоточена в тях книжовно преписваческа религиозна книжнина през ХV-ХVІІ в. Така тези духовни центрове на българщината по това време, манастирското строителство и поддържане, особените жилищ-кули на кратовските князе и българския характер на населението, за което свидетелстват дори и много по-късните фамилни имена, някои явно имат своя средновековен произход. Много голямо развитие получили различните занаяти, особено златарството - куюмджийството. Уместно би било тук да отбележим, че св. Георги (наричан още Софийски), бил син на княз Димитър и Сара от Кратово, който дошъл да учи златарство в София. На 18 годишна възраст, край София на 11 февруари 1515 г. бил изгорен, поради това, че не приел да стане мюсюлманин и да се ожени за влюбена в него туркиня. На около 90-годишна възраст княз Димитър починал през 1564 , един от известните кратовски маданджии, по чието покровителство на Лесновския манастир биват извършвани преводи, преписи и друга книжна дейност.

Княз Никола Бойчик (1584-1624).

Всички данни показват, че този е последният кратовски княз, след посочените вече преди него. Най-важните данни, които имаме за княз Никола, науката дължи на Ефрем Каранов, който ги публикува в края на 19 век. Като ктитор на Лесновския манастир, маданджия и производител, той препокрива с оловен покрив манастирската църква. Това се вижда от следния надпис на покрива, който гласи: Препокри княз Кратовски Никола Бойчик, при игумена Спиридон и майстор Дамян и Богое, Петър. Лето от Адама 7089, от Христа 1581″. Лично Йордан Иванов е проявил голям интерес да види този надпис, изписан върху оловния покрив през януари 1908 г., но поради сняг на покрива се задоволил с преписа на Е. Каранов. Така че, тези данни, а и някои следващи хвърлят светлина върху житието на княз Никола Бойчик, наречен Кратовски, според надписа от 1581 г. Трудно е да се каже, дали посочените кратовски князе Андрей, Димитър и Никола, а и други имат едно родово потекло, но в края на краищатаизлиза, че княз Никола е последният на тази българска средновековна институция. Писмени и други данни говорят, че голямото му дело е продължено от синовете му Михаил, Златан и Коста.

Митрополит Михаил Коласийски.

Това е най-малкият син на княз Никола, известен като митрополит през средата на ХVІІ в., наричан Коласийски, т.е. Кюстендилски, но и Кратовски. Името му се споменава през 1652-1660 г. Името Коласийски се получило поради това, че митрополията имала седалище в село Колуша, Кюстендилско, в този период.

Самият митрополит Михаил след първото си посещение в Москва се среща с руския цар Алексей Михайлович през ноември 1651 г., която се дължи на бягството от Кюстендил в Москва, Света гора, Йерусалим и пр. Той е оставил и някои значими бележки за това бягство, отбелязвайки, че е син на кратовския княз Никола. В началото обаче на ХVІІ в., Никола Бойчик е сполетян от невероятни беди - отнемат бащините му правдини, синът на кратовския каймаканин отвлича насила дъщеря му и я потурчват. Самият княз Никола приел свещенически сан, а синът си Михаил дал като послушник при сръбския архиепископ Паиси, при когото служил 15 години като архидякон. След смъртта на Паиси, Михаил бил поставен за Коласийски (Бански-Кюстендилски) митрополит. Не е известно колко години е прекарал тук и принуден да бяга от преследване от турците за някаква сума от 500 “златника” глоба. Брат му Венелин бил уловен от турците, та се наложило и за него да дава откуп. По-късно със същия си брат отново е в Москва, но се завръща в родната земя, в Лесновския манастир до Кратово.

Златан и Коста, синове на княз Никола Бойчик и бягството им от Кюстендил.

За бедата, която сполетяла княз Никола в началото на ХVІІ в. и последвалите нещастия и разсипването на този вековен княжески род довели и бягството от Кратово на двамата женени с по две деца - Златан и Коста в Кюстендилско. Дали това е станало по времето на брат им Михаил, като Коласийско-кюстендилски митрополит, трудно е да се каже, но са известни няколко много важни последствия от това бягство на двамата братя. Близките някогашни отношения между княз Никола и кюстендилския санджакбей от края на ХVІ и началото на ХVІІ в. все пак се оказали полезни. Княз Никола за двамата си сина откупил цялото землище на с. Блатец от турските му владетели Шахин бей и Узун бей за крупната сума от четири и половина оки злато. Така възникнал родът Сефтерци и защо така е бил наречен, сегашните обяснения не са много правдоподобни, че идва от наречието “сефте” и пр. Но Златан и Коста, в Блатец заварват наследниците на поп Павле, който бил джелепкешан, споменат през 1576 г. Напълно допустимо е, че това е същият, преди това игумен на Лесновския манастир, обвинен в злоупотреби с манастирско имущество. От друга страна, известно е, че от рода на княз Никола Бойчик имало четирима игумени на Лесновския манастир.

Историческите документи показват, че от Кратово, в близките до Кюстендил села имало и други преселниц, като Димитър от Кратово в село Колуша, - джелепкешанин от 1576 г.; други заселници в с. Соволяно, така че не са единствените заселници от Кратово в с. Блатец.

Историята на кратовските князе не е проблем толкова на сръбската историческа наука, колкото на българската късна средновековна история. Както се вижда княз Никола Бойчик, чрез синовете си митрополит Михаил, посещавал на два пъти Москва (1651 и 1657-1660 г.), за да урежда мисионерски задачи между българския Лесновски манастир и руския цар Алексей Михайлович, а Златан и Коста направили от с. Блатец свободн-раецко село и дебрентджийско с особени привилегии, за следващите няколко столетия до Освобождението на България 1878 г.

Галина Минчева, в-к “Сега”

Днес в центъра на София, на малката улица “Гладстон”, живеят потомците на Паисиевия брат - хаджи Вълчо. Лазар Хадживълчев е една от многото достойни фигури във фамилията.

Той е биолог по образование. Това не му пречи да бъде цели 33 години певец-артист в ансамбъла на Българската народна армия. Пее и в храм-паметника “Св. Александър Невски”. Работил е като началник-управление “Култура и вероизповедания” в столичното кметство. Лазар събира материали за новата история на Паисиевия род. Той допълва и родословното дърво, което обхваща 12 поколения и повече от 3000 души. Неговият син Димитър Хадживълчев, който е ученик в Музикалното училище “Любомир Пипков” в София, има невероятно за възрастта си влечение към българската история. Младият пианист познава добре миналото на Банско и на всички фамилии, които са влезли в родствени отношения с тяхната. От бащата и от сина разбирам, че Паисий е имал възможност да пътува с финансовата поддръжка на брат си Вълчо и с духовната подкрепа на вуйчо си, митрополит Серафим.

По майчина линия Паисий е от славния Кундев род от Банско. Във фамилията има много издигнати личности с международно влияние. Серафим, който е брат на Паисиевата майка, е Нишки владика. Михаил Тодорович Герман - тачен дипломат в сръбския двор. Лазар Младенов пък стига до кардиналски сан във Ватикана и дълги години е папски библиотекар.

Мечтата на Лазар Хадживълчев е да възстанови със своите братовчеди старата къща на рода им в Банско. Тя, според него, трябва да придобие онзи вид, който е имала през Възраждането.

Когато Паисиевата история е изложена в Националния исторически музей Лазар, заедно със сина си Димитър и със съпругата си Яна се редят на дълга опашка, за да видят с очите си оригиналния ръкопис на своя роднина. Щом се прибират в къщи Хадживълчев споделя пред близките си, че е преживял най-щастливия си ден до него момент. Яна Хадживълчева е известна кардиоложка. Може би, защото познава добре човешкото сърце, тя казва: “Лазар и Димитър се притесняваха от срещата си с историята, тъй като имаха невероятното усещане, че се виждат с жив човек”.

В старата банска фамилия дарителството се предава от поколение на поколение като най-ценно качество. Още братът на Паисий - хаджи Вълчо (около 1705-1766) е известен като ктитор на Хилендарския и Зографския манастир. Името му се споменава в епархиалните поменици и на двата манастира като техен благодетел. Вълчо единствен от тримата братя оставя потомство тъй като Лаврентий (Лазар) и Паисий (Петър) са монаси. Има баснословни легенди за богатството му. Той е уважаван търговец, има свои кантори от Виена до Кавала. Керваните му кръстосват цяла Европа. По техния път той строи ханове и мостове.

През 1756 г. хаджи Вълчо посещава Хилендарския манастир, чийто игумен е брат му Лазар с монашески име Лаврентий. Тогава той дава пари за обновяването на параклиса на обителта. На следващата година хаджи Вълчо прави щедри дарения и на Зографския манастир - обновява източното крило с жилищните помещения. През 1764 г. хаджията изгражда църквата “Свето Успение Богородично”. В знак на благодарност той е изобразен и в двата манастира. Голям негов портрет е изографисан над олтара на параклиса “Св. Иван Рилски” в Хилендар. В кондиката на същия манастир се разказва за друга голяма щедрост, проявена от фамилията Лаврентий дава бащината си къща в Банско за метох. По-късно тя става начално училище, в което учителства Гоце Делчев.

От децата на хаджи Вълчо тръгва началото на рода, който в наши дни достига до 12-то коляно. Днес потомците на фамилията живеят главно в Банско и София. Някои са в чужбина.

Когато през 1878 г. избухва Кресненско-Разложкото въстание кметът на Банско - Димитър Хадживълчев дава убежище в града на четата на Баню Маринов, която е около 600 човека. В нея е и синът му Михаил. След като въстанието е потушено Димитър и децата му изгарят богатия семеен архив и бягат в Горна Джумая и Дупница. Михаил и братята му Иван и Лазар се връщат след амнистията в родния си град. Турците ги принуждават да напуснат отново Банско като ги вкарват в 80 000 гроша дълг. При пристигането си в София тримата братя живеят под наем у преселници от Македония, които са от видната фамилия Томалеви или Томалевски. С много труд и упоритост те се замогват и изплащат дълга си. Построяват си три еднакви къщи на улица “Гладстон”, чийто архитект е австриецът Швамберг. Братята действат винаги заедно. Те въвеждат нови и прогресивни за времето си технологии. Започват първи в България да произвеждат изключително здравата и функционална вита виенска мебел, като за целта канят да им гостуват изявени виенски и италиански майстори. Фирмата им “Братя Д. Л.Хадживълчови” първа въвежда лепените дървени листа в плоскостите, т. е. шперплата. Братята се занимават с производството на висококачествени сортови вина и печелят първите престижни медали за България от изложения в Европа. Такъв е медалът от 1907 г., получен на изложение в Лондон.

Верни на семейната традиция те правят през 1920 г. дарение от 60 000 лв. на Министерството на народното просвещение за подпомагане на просветното и културно дело в родния им град Банско.

В началото на миналия век братята купуват място зад Централната баня, изграждат улица и търговски здания от двете й страни. По-късно те подаряват мястото на софийската община. Това е днешната улица “Триадица”. Виненият склад на Хадживълчеви е на улица “Искър” в собствения им “Златишки хан”, където се е крил Левски. Днес на мястото на хана има гараж на Министерския съвет и на Народното събрание.

Подобно на дедите си Иван, Лазар и Михаил отиват на поклонение в Атон, където правят щедри дарения. Там ги посрещат с подобаващи почести - като потомци на големия благодетел хаджи Вълчо.

Синът на Лазар - Димитър, е първият от рода, който се занимава с хрониката на Хадживълчевци. Част от нея е описана още през 1923 г. в “Златна книга на дарителите за народна просвета”. Благодарение на изследванията на Димитър и на проф. Йордан Иванов през 30-те години на 20-ти век се доказва, че Банско е родното място на Паисий. Димитър е и първият, който чертае родословното дърво. Той е адвокат и търговец, изключително ерудиран. До края на живота си пише драмата “Факленосецът от Атон”, посветена на отец Паисий. Тя е в три части. Синът му Лазар получил от баща си печат с кръстосани пушка и сабя. Между тях пише: “Свобода или смърт”. В кръга на печата има надпис: “Серски революционен окръг. Разложка околия.” Лазар вече го е подарил на сина си Димитър, който има задачата да го изследва. Така в хадживълчовата фамилия, освен имената Лазар и Димитър, от баща на син се предава и задължението да се изследва историята на паисиевия род.