Nobility Bg

*
Родствените връзки между 15 600 видни българи са събрани в обща база данни.
Проектът Geni (www.geni.com) представлява уеб-базирана среда за правене на родословни дървета и база данни за родове с почти неограничени възможности.  В тази страница, много бързо и лесно всеки би могъл прегледно и удобно да въведе и съхранява своето родословно дърво и да го направи достъпно за всички свои роднини и техните роднини навсякъде по света. В профилите има място за снимки и биографички данни на всеки човек.

Всеки започва от квадратче със своето име. Около квадратчето има три стрелки - нагоре. надолу и надясно. Отивайки върху някоя от стрелките, можем да създадем ново квадратче - родител от горната стрелка, дете - от долната стрелка и брат/сестра или съпруг от дясната… по този начин за броени минути могат да се вкарат големи родословни дървета. Програмата сама изчислява и представя дървото в най-прегледния вид. Програмата позволява и отпечатване на родовите схеми.  От справочника можем по азбучен ред да видим всички имена в базата данни. Когато отидем на профила на дадено лице, в специално поле се проследява родствената ни връзка с него.

Най-голямата българска база данни в Geni наброява вече 15 600 имена. Тя е започната от Лалю Метев http://meteff.blog.bg в средата на миналата година. Той започва да вкарва родословията на по-видните калоферски родове.  След това Борис Станимиров добавя информация за габровски и плевенски родове, откъдето се включват Светлана Дяконова и Любов Винарова със своите родови проучвания. Във все по-големият списък се включват нови и нови имена и много любопитна информация.
Базата данни Geni показва родствените връзки на голямата част от българския възрожденски елит. Почти няма известен българин, чийто род да не фигурира - кножовници, свещеници, революционери, индустриалци, офицери.. оказва се, че всички те са родствено свързани. Всъщност за всеки, който познава историята това звучи съвсем  логично - в по-стари времена  в брак са встъпвали хора от една и съща черга, семейства с близък социален и обществен статус и общи интереси. Рязките скокове между различни обществени слоеве са били изключение. Затова когато веднъж се хване нишката на родството, останалото се разплита като кълбо от роднинства, което обхваща всички “по-първи” българи в даден град, оттам, чрез някоя чорбаджийска щерка нишката скача в съседния град и така нататък….

Проектът Geni доказва за пореден път колко абсурдна е класовата теория от близкото минало, която разделяше хората на революционери “буйни глави” от една страна и “чорбаджии изедници” от друга. Съвсем ясно се вижда, че всички водещи фигури от българското възраждане и борбите за национална и църковна независмост, както и строителите на съвременна България  са от една социална и родова среда. Няма нито един от големите ни и революционери, който да не е в близко родство с един, а често и с няколко богати “чорбаджииски” рода в родното си място. Както по целият свят, така и у нас историята се прави от елитите. Това става много натрапчиво видно когато се проследят 16-те хиляди имена в Geni.

В голямата база данни има и доста екзотични попадения. Така например малко известно е, че една от племенничките на Кимон Георгиев е баонеса Ротшилд, била е омъжена за главата на парижкия клон на финансовата династия.  Генерал Христофор Хесапчиев пък е имал първи брак с руска аристократка, потомък на одески гърци от стари фанариотски родове, които датират от византийско време. През византийските династии може да се проследи връзката до съвременните европейски династии в това число разбира се и до българските Кобурги. През една племенничка на Наполеон пък, може да се проследи “американска връзка” до днешния президент Джордж Буш.

Но ако оставим настрана екзотиката, проект като Geni има огромно научно и пректическо значение. Той позволява десетилетни трудове  на  генеалози, рисували схеми и дървета върху листа събиращи прах по библиотеки и тавани да намерят своята публичност и да достигнат до много хора.

Базата данни е достъпна само за членове на “семейството” т.е. за хора, които фигурират в родословното дърво.  Тя не е видима през google и други търсачки. За да получите достъп до нея е нужно някой участник да е изградил родословното си  дърво до вас, да е създал вашето “квадратче”, в което да е въвел ваш валиден e-мейл. Тогава би могъл да ви изпрати покана.

Разбира се всеки може да си направи своя база данни и свое родословно дърво в Geni. Но ефектът от подобна среда е именно в възможностите да обединение на информацията от много родове и проследяване на връзките между тях.

Като всяка виртуална общност и Geni има свой е-тикет.
1. Профил създаден от друг участник не се променя, без да уведомим създатля му.
2. Не се трие информация въведена от друг участник, без да го съгласуваме с него.
3. Лични данни и снимки на живи хора не е етично да се публикуват, освен от самите тях или с тяхно изрично съгласие. Изключение се прави за публично известни личности, чиито данни са широкодостъпни в медиите и мрежата.
4. Деца не е редно да имат достъп до базата (за да не изтрият и загубят информация)
5. Когато имате намерение да въведете представител на някой род, проверете в базата данни дали някой вече не го е направил преди вас. Така ще избегнете дублиране на имена и профили и много излишен труд.
6. Разбира се всеки спам и реклама са недопустими.


Списък на българските фамилни имена изписани на кирилица в базата към 20.01.2008 г. можете да видите тук.

*

Съвсем случайно попаднах в глога (не знам точно какво значи) на деветокласничката Мария Николова  (Заека). Прочетох есето и “Моят род”. Намирам го за забележително и затова имам удоволствието да го споделя с читателите на NobilityBg
* * *

Да разсъждавам за хората, с които кръвта ми ме свързва, за моя род, представлява голямо предизвикателство за мене. Динамичният начин на живот образува пропаст между мен и някои от близките ми, а най- мъдрите представители на рода ми, с които толкова много бих искала да се срещна и разговарям, за съжаление вече не са между живите. Ала въпреки тези препятствия по пътя към себепознанието, който води началото си от родовото самосъзнание, да пиша за рода си е свързано с чувство на вълнение и гордост, защото вярвам, че тези редове заздравяват връзката ми с него.

Моят род - това не са просто много хора, свързани помежду си с роднински връзки. Тези хора запазват през годините една и съща нравствена система, определяща поведението и действията им, която се формира с течение на времето, доусъвършенства се, придобива привкуса на модерното, но винаги запазва своята същина. Проследявайки назад историята на рода си, откривам многобройни заложби, качества, достойнства, дори и физически черти, но и несъвършенства, съхранени в моята личност. От мене зависи как ще развия наследеното и дали ще опазя родовите ценности, защото моят род- това е минало, настояще и бъдеще - това съм аз.

Родът е многочислена група от хора, обединени от кръвта, която тече във вените им. Годините обогатяват тази група с нови и нови членове. Ала доколкото и да се разрасне родът,” кръвта вода не става “. Обединени от общото си фамилно име, членовете на рода притежават една фундаментална ценност - близките си хора, които за отделния индивид са като корените за дървото - крепят го, придават му устойчивост. Животът не е пощадил и моите роднини, както и предците ми - до последния си час те са се борили, за да заслужат това, което са ни наследили - духовни и материални ценности; и нерядко са били побеждавани в житейските борби. Ала и в лошите, и в добрите мигове са били заедно, споделяли са всичките си радости и несгоди, защото ги е обединявало нещо непреходно, по - мощно от бездушието на жестокия делник - общия произход, представляващ сигурен пристан в бурното море на живота. Размишлявайки за единността на дедите си, неусетно правя паралел с настоящето - има ли ги още тази привързаност, този стремеж към сплотеност? За съжаление, днес кръвта не играе толкова значима роля в човешките взаимоотношения. Човек се заобикаля само с най - близките си хора и рядко търси роднините, което води до отчуждаване, предизвикано от ежедневните битови проблеми. Този наболял проблем на съвременното общество чувствам и аз и мисля, че трябва да полагам повече усилия, за да съхраня патриархалните ценности. За да се чувствам част от една голяма общност, на която да давам и от която да получавам.

Тази линия на размишления ме отвежда и в друга посока - това, което в действителност изпълва думата” род” със съдържание, е духовната близост между членовете му, градяща се върху общите им ценности, върху които времето няма власт. За да образуват отделните индивиди едно неделимо цяло, общият произход наистина е важна предпоставка, но родът черпи своята духовна консолидираща сила от общата ценностна система. Още от малка нося у себе си гордостта, че моят род се различава от другите именно по тази най - важна характеристика - високата нравственост. Сякаш ни е вроден подтикът да казваме винаги истината, никога да не мамим, да не хитруваме на дребно. Почтеността и искреността на моя род са пословични - също като деликатността, тактичността, уважението, миролюбивостта. Всички ние живеем със съзнанието, че тези качества са най - ценното, което притежаваме, защото те, завещани ни от дедите, ще ни съхранят като личности дори когато материалното западне. Към този високо нравствен портрет съм длъжна обаче да прибавя и някои от недостатъците на моя род, за да не бъда обвинена в прекалено пристрастие - това са нервността, граничеща понякога с избухливост, строгостта, прекомерният перфекционизъм. Добродетели и недостатъци в една неповторима комбинация - това е, което дава на рода ми пулса на жив организъм, който продължава да се развива.

През сложното си и многостранно развитие моят род съхранява спомена за прадедите и за тези, които са го основали, но и надеждите за младото поколение, част от което съм и аз. Всеки човек, за добро или зло, е неделима част от рода си, поради което наследява характерните за предците и роднините си качества, умения, дарби и физически черти. Тези отличителни характеристики са своеобразен мост между отделния човек и роднините му.


             Външността на един характерен представител на моя род аз свързвам със среден ръст, тъмна чуплива коса, продълговато лице, тъмни топли очи. Когато някой член на моя род прилича поразително на друг, това е повод за радост и често подчертаване на този факт, но съвсем не от себелюбие. Важно е физическите черти, поне основните от тях, да се запазят през годините, защото външността прави първото впечатление и първата асоциация с рода - тя е като негова запазена марка. А що се отнася до специфичните заложби - аз съм наследила музикалния си слух от прадядо си, който е участвал във Втората световна война като военен музикант; интерес към биологията от прапрабаба си, която е била народна лечителка, любов към книгите и следователно - към чуждите езици, от баща си и майка си. А това, за което съм им най - благодарна, е трудолюбието и упоритостта, с които са ме дарили, за да мога да усъвършенствам дарбите си, но и да се развивам и в други области на човешкото познание.
 
 
Въз основа на наследените качества си давам сметка, че не бих могла да съществувам без рода си, понеже съм неотделима част от него. Аз съм носител на родовите ценности и една от житейските ми задачи е да ги съхраня и развия, за да не изчезне моят род. Тази уникална сила на духа и твърдост на характера, които смятам, че моят род притежава, не трябва да се претопят в общата сива маса на безразличието, лицемерието, притворството, а да възтържествуват над тях. Отговорността за изпълнението на тази нелека мисия пада върху младото поколение. Ние трябва да докажем доколко духовните уроци на нашите близки са докоснали душите ни. Заслужава си да опитаме!

Проблемът за родовото самосъзнание трябва да започне да занимава живо всички хора. Факт е, че всички наши родове заедно образуват големия човешки род. А първата стъпка към неговото обединяване е връзката с нашия собствен род.

А това е линк към оригинала:

*

Големият художник, който цели 40 години свързва името си с книги за най-малките, бил лишен от пенсия

С неповторимите илюстрации на гениалния Вадим Лазаркевич към книги с приказки на Ран Босилек, Ангел Каралийчев, Светослав Минков, Константин Константинов, Дора Габе, Карло Колоди и др. са израснали поколения български деца. Косе-Босе, Кума Лиса и Кумчо Вълчо, котаракът Мър-мър, работната Мецана, Патиланци и Пинокио се превръщат в любими герои на малки и големи, благодарение на брилянтните илюстрации на Лазаркевич. Неговият стил и начин на работа не могат да бъдат сбъркани.

“До 20-те години на миналия век у нас са се разпространявали детски книжки с рисунки на чужди художници. След като баща ми - белогвардейски емигрант, пристига в България, започва да рисува илюстрации по произведения на свои приятели. От творческото съдружие печели българската публика”, разказва синът на художника, който също се казва Вадим.
“Ако някой се заеме да проследи историческото развитие на илюстрацията за деца у нас, ще види, че

нейното начало се слага от руснака Лазаркевич,

който по политически причини избира България за своя втора родина” - това са думи на Илия Бешков.
Днес за съдбата на художника не се знае почти нищо - има само кратки биографични анотации за него в енциклопедии и справочници. Причината е, че колеги на маестрото изпитват открита завист към популярността му и му пречат да работи в Художествената академия. Дори когато трябва да почне да получава пенсия, от СБХ му отказват, тъй като не внасял всеки месец 12% от всеки хонорар. “Той не получаваше редовно хонорари и нямаше откъде да ги даде - живееше скромно”, казва синът на маестрото. Днес той, също художник, е решил да запълни белите полета от биографията на своя баща. Пише спомени за фамилията си и прави пълна библиография с илюстрациите на Лазаркевич.
Вадим-син е роден през 1933 г. в София и завършва през 1959 г. Художествената академия, специалност графика. Спомня си, че курсът му бил от интересни личности като Светлин Русев, Богдана Щъркелова, Надежда Муравиева, Валентин Старчев, Христо Явашев, но за него най-желани си остават дългите разговори с баща му.
Творческият път на Вадим Лазаркевич-син започва по странен начин, който го отказва завинаги от обществени изяви. Младият мъж понякога осъмва над няколко илюстрации или графики. Поканен от Ателието на младия художник, той заминава в Кърджали, където работи два месеца. Връща се с многобройни графики, оценени високо от критиците в СБХ. През 1959 г. в Градската художествена галерия в София редят изложба на талантливи млади майстори на четката. Канят и Вадим да занесе платната си. Малко преди изложбата той разбира, че името му е зачеркнато. Това внася смут в душата му. Тогава Вадим Лазаркевич-старши му казва, че в тежките политически времена трябва да запомни следната максима: “Горещи се по-малко и преди да приказваш, преброй до много!” “Реших, че повече няма да имам нищо общо с официалния СБХ. Устоях и оцелях”, спомня си синът на знаменития илюстратор.
По това време в дома на Лазаркевич периодично пристига един “любител” на неговото изкуство, който информира спецслужбите за

отрицателното отношение на фамилията към новата власт

и СССР. “Човечето пак дойде”, казвал Лазаркевич на съпругата си Ирина. Семейството на художника е следено отблизо и е определено от оперативните работници като “неблагонадежно”. Този факт променя житието на маестрото, на сина и на дъщеря му. Големият художник не доживява почести и слава, но е обичан и популярен сред многобройните почитатели на неговите рисунки - децата. Синът му Вадим по принуда се отдава на илюстрации в учебници и диапозитиви.
Лазаркевич-младши е автор на въздействащи графики като “Зимна София”, “Рибари” и други, които биха правили чест на всяка галерия. Сестра му Екатерина, която също е талантлива художничка, работи дълги години в литография “Балкан”, а по-късно в изданията на БТА. Дъщерите на Вадим и на съпругата му Анета - Ирина и Цения, не тръгват по пътя на дядо си и баща си, но имат наклонности към рисуването. Ирина е завършила биология и се занимава с науката херистология - за земноводни и влечуги, а Цения е дизайнер.
“Историята на гражданската война в Русия е и история на моето семейство”, казва Лазаркевич-син. Тя е доста тъжна, защото разделя завинаги едно семейство и го откъсва от корените му.
Бащата на художника - Вадим Константинович Лазаркевич (1870 -1948) е генерал от руската армия. Автор е на много учебници по артилерия, които се използвали дори през Втората световна война. Със своята съпруга Екатерина Петровна, която завършва Музикална консерватория в Киев, имат 3 деца - Вадим, Алексей и Милица. Те се раждат в различните гарнизони, където е служил баща им. По силата на семейните традиции синът Вадим е даден във военно училище - в Петербург завършва втори Михайловски кадетски корпус. Генералът и съпругата му виждат, че синът им Вадим има наклонност към рисуването и решават да

следва Императорската художествена академия

в Петербург. Тук Вадим-младши е студент само 2 години. Мобилизиран и е изпратен на фронта. От 1915 до 1917 г. той е поручик и командир на батарея. На фронта са и брат му Алексей, и баща му Вадим. В Новочеркаск тримата се срещат и решават да тръгнат далеч от болшевиките. По това време Червената армия настъпва и мъжете се прощават с Екатерина и Милица. Пътуват с кораб по Черно море и през декември 1920-а стигат до България. Двете жени остават в Новочеркаск, а по-късно се преместват в Ленинград.
Когато бащата и синовете му пристигат у нас, Вадим Константинович е на 50 години, Вадим-младши на 20, а Алексей на 25. В Несебър те рисуват табелки за магазини, боядисват лодки и файтони. Вадим и Алексей тръгват към София, за да търсят по-солидно препитание. Баща им остава завинаги в Несебър, пленен от Стария град. Вадим Константинович оборудва свое фотографско ателие и става един от най-търсените фотографи. Участва в археологически разкопки и прави снимки на архитектурните забележителности в града. В София отива само веднъж - през 1937 г., но не му харесва и се връща в Несебър.
Вадим Лазаркевич решава с цената на всичко да се изхранва като художник и му провървява. Съдбата го

среща с най-добрите ни детски писатели.

Забележително е творческото му сътрудничество с Ран Босилек. Всички книги на писателя са илюстрирани от Вадим - “Косе-Босе” (1923), “Патиланчо” (1926), “Патиланско царство” (1927), “Бате Патилан” (1927), “Тримата братя и златната ябълка” (1963) - двамата са винаги сърдечни събеседници с децата. Причудливата приказност на илюстрациите ги превръща в класически образци на изобразителното изкуство за най-малките.
И със Светослав Минков, Константин Константинов, Ангел Каралийчев, Дора Габе, Емил Коралов, Лазаркевич работи безрезервно, по цели нощи, докато достигне до желания образ. Вадим е всеотдаен към творците до пълно изчерпване. “Понякога една книга се раждаше така: баща ми разказваше сюжета на писателя, защото го виждаше населен с обичаните от него животни. Докато авторът пишеше, рисунките се появяваха една след друга, в няколко варианта, като че ли той получаваше вдъхновение свише”, разказва Лазаркевич-син.
Вадим Лазаркевич е автор на кориците на много книги за възрастни, между които са романите на Лев Толстой и Джек Лондон. Създал е и многобройни илюстрации за списания, за доста буквари и учебници.
Днес е трудно да се спомене всичко, до което се е докоснала талантливата ръка на художника. Но поне трябва да го признаем и да го тачим като родител на илюстрацията за деца в България.

Източник: Галина Минчева, в-к Сега

Славейковият род помни от 200 години
Григор Николов, в-к “Сега”

Славейковият род се знае от повече от два века. Днес едната част от него е в София, а другата в Кюстендил. 

 

Петко, Ирина, Пенчо Славейкови

 Родословното дърво не е голямо - около 60 души са преките му наследници, макар самият народен трибун, писател, общественик и създател на Либералната партия Петко Славейков да е имал 8 деца. То си е за чудене, като се имат предвид безкрайните му митарства по народни дела - в Цариград, учителстване из България и 49 арестувания - кога от гръцки фанариоти, кога от турци, кога от Стамболовата власт - рекорд за всеки наш политик и интелектуалец.
Родът е от Банско. Рачо Чехларя, дядото на Петко Славейков, убил турчин, който го карал да го пренася на гръб през река Глазне, хванал път и забягнал в Търново. Синът му, също Рачо, бащата на Петко, пък заради занаята си бил наречен Казанджията. Майката на поета - Пенка, е от великотърновското село Вишовград. Тя умира при раждането, а самият народен трибун е спасен по чудо. В селото на майка си обаче Славейков видял бюлбюли (б. а. - славеи), които толкова го впечатлили, че променил фамилията си от Казанджиев на Славейков.
Когато Петко Славейков решил да се жени за Ирина от големия тревненски Райков род, бъдещият му тъст подскочил - как в дома му ще влезе беден учител и начинаещ поет. Ирина скършила бащината воля, избягала със Славейков и бащата склонил. После им подарил и къща в Трявна. Днес Славейкови имат три дом-музея - в София, Търново и Трявна. Софийският е бил на ъгъла на “Граф Игнатиев” към уличката за днешната Централна поща. В съседство е била къщата на Петко Каравелов, а наоколо - ниви и бостани.
Петко се вясвал в Трявна, за да отчете мъжките си задължения и да се появи следващото дете. От осемте две са починали невръстни. Ирина сама отглежда останалите 6. Бащината грижа била да ги прибере при себе си и да ги изучи. Петко Славейков и до днес е един от най-гениалните самоуки интелектуалци в България. Сам си признава: “Толкова съм се блъскал да намеря това, което ме интересува, че разбирам нуждата от системно образование.” Децата му били нещо като негови секретари - преписвали бащините тефтери, писма и народни песни. Последните днес заемат голяма част от архива му, чиято 1/3 все още е непроучена.
Най-големият син Иван е роден през 1853 г. Той е кмет на София през 1885 г. по време на Сръбско-българската война. Като първороден е най-близко до делото на баща си и пръв негов сътрудник. Още по време на Априлското въстание пише за турските зверства по западните вестници. Един от създателите е на Демократическата партия, членувал е и в БИАД. Бил е депутат в III Велико НС.
Арестуван и бит в Черната джамия, покрай скалъпените обвинения срещу Петко Каравелов, умира през 1901 г. Женен е, но няма деца.
Донка, родена през 1957 г., се отдава на грижите на братята и сестрите си. Жени се, развежда се и заедно с Рачо и Иван отглеждат най-малката Славейкова дъщеря Пенка, на чиято дъщеря Светослава днес дължим софийския музей “Петко и Пенчо Славейкови”. Тя пък завършва Робърт колеж и право в Швейцария. Става легационен чиновник. След Девети септември е докарана дотам да подари собствения си дом за музей с единственото условие да стане уредник в него. Когато научава, че в дома на чичо й Христо в Кюстендил горят целия архив на дядо Славейков, Светослава отива там и спасява доста неща.
Третият по ред е Рачо Славейков, роден през 1859 г., публицист и преводач, завършил Робърт колеж и артилерийска школа в Екатеринослав. По време на Освободителната война е преводач в щаба на руската армия и с негова помощ там е назначен и Петко Славейков. Известен е с лютите си публицистични статии срещу корупцията в обществото. Бил е финансов военен ревизор, наричали го Ангела с огнения меч и полковници и генерали треперели от него. След бунта на офицерите русофили емигрира в Русия. Връща се в България и се отдава на литературна дейност.
На родения си през 1861 г. син Райко Петко предрича бляскаво поетично бъдеще. Той обаче умира като ученик на 17 години и половина в Николаев. Съкрушеният му баща казал: “Умря най-големият поет.” По-късно 5 години по-малкият Пенчо става най-аристократичният ни поет, но по принуда. Според признанието му: “Пързалката на Марица мене ме направи поет (б. а. - там той измръзва и остава сакат).
Роденият през 1859 г. Христо има 6 деца. И той учи в Николаев. След това баща му, който вече е министър на вътрешните работи в правителството на П. Каравелов, го праща с държавна стипендия да учи в Белгия инженерство.
Христо бил бохем като баща си, поживял си добре и решил или във Франция или в Швейцария да учи право. Тогава дядо Петко му пише: “Щял си да заминеш за Женева. Защо? От леност да не учиш химия, математика, естествени науки… Дали, байно, не ще бъде по-добре, дето ще правиш такъв хайлашки хисап и дето ще ставаш такъв пророк да ми прокобваш печални резултати, да си подойдеш, че освен дето ще спечелиш цели пет години, няма да похарчиш и никакви пари - народни били те, или бащини.” Христо завършва право в Екс ан Прованс и става съдия в Кюстендил. Там го настаняват в къщата на починалия местен съдия, в която живее вдовицата му Милана - млада и хубава булка с две деца. И Христо се влюбва. Майка му Ирина вдига скандал на дядо Петко - той е млад, перспективен, учил в чужбина, как ще взема жена хем вдовица, хем с две деца. Дядо Славейков го преместил в Сливен, но Христо се върнал с един кабриолет и прибрал изгората си от Кюстендил. Жена му била първата, която сама минала по чаршията. Този случай описва Димитър Талев в “Преспанските камбани”. В началото на миналия век в съда като писар постъпва младо момче, което рисува както съдии и адвокати, тъй и обвиняеми. Христо му издейства стипендия за Художественото училище в София. Това момче е Владимир Димитров-Майстора. Той остава приятел с дъщерите на Христо - Вера, завършила в Женева пансион за благородни девици, Пенка, учила също в Женева романска и френска филология, и Надежда. След Девети септември Вера е интернирана в Ловеч. Тя пък била дългогодишна приятелка на Лора Каравелова и до смъртта си вярвала, че не Лора се е самоубила, а Яворов я е прострелял.
Христо е член на Демократическата партия и 25 години депутат. През 1908 г. е председател на Народното събрание.
Той чете Манифеста за обявяване на независимостта в парламента и го връчва тържествено на Фердинанд. С него царят обявява независимостта в Търново на 22. IX. 1908 г.
След три дъщери най-после на Христо му се родил син. В деня на раждането той отишъл на лов. Като се върнал, жена му станала, както е току-що родила, пресрещнала го на дворната порта и рекла: “Най-после имаш син.” Христо дотолкова не вярвал, че го разповил, видял онова, което трябва в такива случаи, и се кротнал. Петко завършва във Виена право и работи във Външно министерство до 9 септември. Интерниран е, затворен в лагер, отнето му е юридическото образование и до края на живота си е работник. Другият син на Христо, Стоян, завършва в Лайпциг агрономство. Той е дългогодишен кмет на Кюстендил. След септември 1944 г. изчезва безследно. Люба е най-малката дъщеря.
Внуците на Христо от Петко и Стоян са 5, но Христо, Миланка и Стефан са изселени в Ловеч и им забраняват да учат право. Само внучката на Христо от дъщеря му Пена - Анна Атанасова, остава да упражнява професията си на стоматолог. В къщата на Христо Славейков правят милиционерски участък.
Днес никой от правнуците не пописва. Всички внуци на Петко Славейков, сина на Христо, са в България. Дъщеря му Милена е най-ревностният защитник на делото на Славейкови, а синът Христо е историк и археолог. Андрей, единият син на Милена, е завършил немска филология, другият Павел - информатика. Дъщерите на братовчед й Христо, син на Стоян - Милка и Елена, са икономисти. Синът на другия й братовчед Стефан, Стоян, е бивш футболист на “Велбъжд” от периода му в “А” група. Брат му Веселин е инженер-химик в Кюстендил. Надежда, внучка на Христовата дъщеря Надежда, живее в Париж и е зъботехничка. Синът й Георги и племенникът й Ивайло, син на сестра й Александра, са в Канада.
Екатерина, дъщеря на Христославейковата внучка Миланка, е социална педагожка в Англия. Днес от 11-те братовчеди - внуци на Христо Славейков, са живи Христо, Миланка и Милена.
От най-младите поколения племенникът й Петко, син на брат й Христо, е в естрадна група, която все още чака своя шанс. Негов обаче е най-малкият Славейков - двегодишният Христо Петков Славейков. Синът Румен на лелята на Милена - Люба, е естраден певец. Никой обаче не е наследил писателския талант.

* * *

Славейковият род
Мариана Първанова

Ако ние имаме ренесансов герой, то с пълна сила такъв е Петко Рачов Славейков. Роден е преди 180 години на 17 ноември. Той е сред най-известните ни възрожденски учители, фолклористи, поети, издатели на първите български вестници. Освен това е ярък публицист, политик, преводач и филолог. Произведенията му „Татковина” и „Изворът на Белоногата” отдавна са влезли в учебниците по литература.
Неговият син – известният поет и преводач Пенчо Славейков, също е тънък познавач на народното творчество, новатор е в редица жанрове на българската словесност. Той е и първият българин, предложен за Нобелова награда за литература. Особено място в творчеството му заема поетичната епопея „Кървава песен”, вдъхновена от борбите за освобождение на България. Участва в литературния кръг „Мисъл”, който има изключителни заслуги за популяризиране на модерни за времето течения като символизма. Бил е директор на Народния театър и Народната библиотека.

Дядо Петко Славейков има 8 деца, сред които, освен поета Пенчо Славейков, популярни са и политиците Иван и Христо Славейкови, както и публицистът Рачо Славейков. Първородният син Иван е най-близо до делото на баща си. Наследява политическия му хъс, за известно време е кмет на София, става министър на народното просвещение, депутат е от Либералната, а после и от Демократическата партия. Той е неговата дясна ръка в публицистичната и литературната дейност. По острото перо на бащата се равнява и другият син - Рачо, наричан “ангел с огнен меч” заради статиите си срещу корупцията.

Петият син на дядо Петко - Христо, има 6 деца. Той завършва право във Франция и е назначен за съдия в Кюстендил, на мястото на починалия си предшественик. Настанява се в неговата къща и се влюбва във вдовицата Милана, племенница на епископ Иларион Ловчански. Избухва скандал, но в крайна сметка Славейкови са принудени да се примирят с този брак. Христо остава да живее в Кюстендил. Неговата съпруга е първата жена, посмяла да мине през чаршията - факт, влязъл в романа на Димитър Талев “Преспанските камбани”. Христо Славейков е водач на кюстендилската листа на Демократическата партия. Като председател на парламента прочита в Народното събрание Меморандума за обявяване на независимостта на България през 1908 г. Издейства стипендия за Художествената академия на младия писар Владимир Димитров, впоследствие наречен Майстора. Тази помощ големият български художник не забравя никога и поддържа връзки със семейството до края на живота си.

Днес от многото Славейкови единствено по линия на Христо Славейков се продължава родът. Най-голямата му дъщеря - Вера, е доста интересна и начетена дама. Тя не целува ръка на Фердинанд на един бал, което го накарало да запита: “Коя е таз жена?” Като му отговорили, той с досада възкликнал: “А, от Славейковите ли? Пак тези Славейкови…” Вера прави много за опазване името на Славейкови, увлича се по народното творчество. Бродира отлично и така е принудена да изхранва семейството си в годините на комунистическото управление, когато фамилията изпада в немилост.
Другата дъщеря - Светослава, посвещава живота си, за да събере и най-дребното свидетелство за живота и делото на Петко и Пенчо Славейкови. „Тя дори дари апартамента си на ул.”Раковски” 138 и успя да създаде литературен музей с един от най-богатите фондове,” разказва нейната племенница – историчката Милена Славейкова, правнучка на Петко Славейков.

Характерни за рода са пословичната скромност и гражданската ангажираност. Славейкови са рядък случай от годините след демократичните промени: водят дела срещу държавата, но не за да си реституират имотите, а да ги оставят за обществено ползване. Такъв е случаят с градинка в столичния квартал „Лозенец”, която е завещана на хората именно с такава цел, както и с къщата-музей в Трявна, където дядо Петко Славейков учителства дълги години. „Ние не сме материални хора. Никога не сме живели в охолство и не сме ламтели за имоти”, продължава Милена Славейкова. В рода има пет поколения висшисти – нещо, с което малко фамилии у нас могат да се похвалят.

“Около 30 сме сега наследниците на Петко Рачов Славейков, но нямаме поети или писатели. Само инженери, зъботехници, агрономи и др., пръснати из София, Кюстендил, Канада и Франция”, казва Милена Славейкова. В рода изкласява шесто поколение, като най-малкият представител е тригодишният Христо Славейков, син на рокмузиканта и вокалист на групата “Дейли нюз клъб” Петко Славейков. 

(източник www.bnr.bg )

* * *
Петко Славейков пропя рок