Nobility Bg

На 29.07 се навършват 90 г. от смъртта на Райна Княгиня - забележителна личност, както със собствената си съдба, така и с четиримата си сина,  офицери, които след участие във всички войни и много ордени за храброст биват съсипани от комунистическия режим.
Райна Поп-Георгиева Футекова (1856 – 1917), по мъж Дипчева,  е влязла в историята и в нашето съзнание като Райна Княгиня.

Родена е в Панагюрище в семейство на свещеник от именития Футеков род. Проявава голям интерес към учението и след килийното училище в метоха е изпратена да се изучи в Железник. След това се завръща в Панагщрище и става учителка. На 20г. е, когато Бенковски я кани на заседание на комитета и възлага да ушие главното знаме на въстанието. При обявяването на въстанието, войводата я покачва на бял кон и заедно със знамето тя язди начело на въстаниците, а цялото население я замеря с цветя. При потушаването на бунта, баща и е убит пред очите и.  Младата учителка е хваната от турците и е разкарвана с вързани ръце, полугола, изнемощяла, замеряна с яйца и камъни по главната улица на Пловдив. Прекарва месеци по турските затвори и е спасена полумъртва, след намесата на чуждите дипломати. Здравето и е сериозно увредено. След като е освободена, Найден Геров я изпраща в Русия, където учи за акушерка. Там, като членка на Дамския благотворителен комитет приема 32 панагюрски сирачета, които получават образование. След освобождението работи като учителка в девическата гимназия в Търново. Жени се за брациговския революционер, тогава вече панагюрския кмет Васил Дипчев и когато той става народен представител се преместват в София. Райна ражда 5 момчета. Едното умира малко. След смъртта на мъжа си Райна Дипчева работи като акушерка. Умира през 1917г.  Съдбата на потомците и е показателна за съдбата на българското офицерство. И още повече за отношението на българските комунисти към България и патриотизма. Спомнете си тази история следващият път, когато  агент Гоце и доносниците заговорят за родолюбие…

Първият син – генерал Иван Дипчев (1885 – 1954) – Завършва Военното училище с 25-и випуск, а след време и Генералщабната академия с отличен успех. Участва в трите войни за национално обединение. Като млад офицер особена храброст проявява при щурма на Чаталджанската позиция през Балканската война. За доказан героизъм на бойното поле е награден с 5 ордена за храброст и медали за военни заслуги. Рискува живота си в Балканската война в единствен по рода си дуел с турски офицер вместо масово сражение, за да не гинат войниците. Вече като генерал става началник на канцелария на Военното министерство и се пенсионира през 1936 г. След 09.09.1944г. къщата на Райна Княгиня, която тя строи като вдовица е отчуждена. Генерал Дипчев прекарва години по концлагери и затвори. През 1954 г., комунистите го изправят пред съд за измислени престъпления отпреди 30 години. Осъден е на смърт, след това присъдата е променена на доживотен затвор. Умира в концлагера в Ловеч. Гробът му не се знае.
Вторият син – Георги Дипчев (1889 – 1950), завършва военоморско училище, става машинист на торпедоносеца „Дръзки“ и през Балканската война участва в потопяването на турския кръстосвач „Хамидие“, после се заселва в Бургас, става учител и основава техническото училище. Умира няколко години след края на Втората световна война.
Третият син Владимир Дипчев се ражда през 1891 г. По примера на по-големите си братя постъпва във Военното училище, което завършва с 31-ви випуск. Проявява мъжество при атаката и превземането на Одринската крепост на 13 май 1913 г. Участва също в Междусъюзническата и Първата световна война. Завръща се от фронта като герой с три ордена за храброст. Напуска рано войската.  През 30-те години е директор на кинематографията. След 9 септември Владимир изчезва безследно на 10 октомври 1944 г. на път за работа. Смята се за разстрелян без съд и присъда.. И на този син на легендарната Райна Княгиня гробът не се знае. Синът му Христо, също офицер, е изпратен в концлагера Богданов дол. Внукът Владимир (правнук на Райна Княгиня) завършва с отличие инженерство, но го уволняват от завода на третия ден след постъпването – досието върви по петите му.
Четвъртият син – полк. Асен Дипчев (1894 – 1964) Първата световна война го заварва като ученик в гимназията, но той напуска училището и заминава на фронта като доброволец. Проявява себеотрицание при атаката на Тутраканската крепост и разгрома на румънския гарнизон на 5 септември 1916 г. Един от първите, които влизат в крепостта, пеейки песента “О, Добруджански край” е редник Асен Дипчев, за което е награден с орден за храброст. След войната довършва гимназиалното си образование и става юнкер във Военното училище. Завършва го по ускорен курс и отново заминава на фронта. Участва в боевете при Дойранското езеро и пробива на Добро поле през септември 1918 г. След 9 септември 1944 г. Асен Дипчев дълги години лежи по лагерите. Умира през 1964 г. в Бургас. Лишават го дълги години от пенсия, не разрешават на децата му да следват.

Архитект Киро Маричков е от Калофер. Оттам е и неговият съдружник – Георги Фингов, с когото в началото на ХХ век строят някои от най-красивите сгради у нас. Киро Маричков завършва образованието си в Карлсруе, център на зараждащата се модерна архитектура на предела между двете столетия. Ранната му смърт през 1922 г. прекъсва творческото му дело, но въпреки това той оставя впечатляващо наследство. Проектира прекрасна сграда на ул. “Оборище”, в която сега се помещава френското посолство, сградата на гръцкото посолство на улица “Сан Стефано”, великолепната сграда с ажурна фасада на ъгъла на улиците “Съборна” и “Леге” - бившия хотел “Империал”, клиниката на д-р Борис Тричков на ъгъла на бул. “Дондуков” и “Васил Левски”, сега застрахователно дружество “Алианц”. Сред неговите шедьоври са и десетина училища. В съдружие със свой колега Маричков проектира Варненската и Бургаската гара, които доста си приличат, но имат различно разположение, обяснява гордо музикантът.

Неговият баща – също Кирил Маричков, е първият български посланик във Ватикана /от 1993 до 1997 г./ след демократичните промени в страната. “Той беше много изтънчен човек. С невероятно чувство за хумор. От една порода, която вече е на изчезване”, с тъга казва синът му. Кирил Маричков-старши учи право и дипломация отначало в Сорбоната в Париж, после в Лозана. Среща бъдещата си съпруга Ирина Левиева на една софийска улица по време на Втората световна война. Според военновременните закони тя носи еврейска звезда на палтото си. “Баща ми първо видял звездата. Много се смутил и вдигнал поглед към лицето. “Видях едни очи, каквито никога не бях виждал дотогава. И реших, че повече не мога да откъсна поглед от тях.” Това е любов от пръв поглед, която е толкова силна, че помита всякакви препятствия по пътя си, които не им липсват.

Младият юрист става секретар на проф. Венелин Ганев, регент в периода 1944-46 г. През ключовия кабинет на Ганев минават много исторически личности, сред които философът Тодор Павлов, комунистическите лидери Георги Димитров и Васил Коларов, руските военачалници Бирюзов и Толбухин, малолетният български цар Симеон. През 50-те години Маричков обаче трябва да напусне държавната служба, защото не пожелава да стане член на комунистическата партия. И преминава на адвокатска практика. Попада в епицентъра на най-невероятни случки и истории в съдебната зала, които после тръгват като вицове из София.

„От другия си дядо - Борис Левиев - съм наследил музикалната жилка. Музиката бе в кръвта му” – продължава “щурецът” Кирил Маричков. Дядо му от малък искал да свири и продавал вестници, за да си купи цигулка. Но според традицията в еврейските семейства, той трябвало да наследи фамилния бизнес – търговията. Младият Борис намира разбиране единствено у майстора на цигулки Коста, който му изработва цигулка и му подава ръка в трудни моменти. И както в приказките, Борис се влюбва в дъщеря му Теопи. Той свири в Музикалния театър, а тя е хористка. Постепенно Борис се привързва към семейството на съпругата си, което приема като свое. Завършва консерваторията в Берлин, става главен диригент на Музикалния театър у нас, дирижира Софийската филхармония, пише оперети.

Под влияние на дядо си рокмузикантът получава като малък солидно класическо образование. Но в ерата на „бийтълсманията” сменя цигулката с китарата. Веднъж дядо му Борис поканил приятелски семейства да посрещнат Нова година. В апартамента над тях се веселели „децата” – тийнейджърът Маричков с голяма компания. „Купонът беше в разгара си, когато чухме невероятен трясък – малко на вратата се появи побеснелият ми дядо Борис. Той беше много толерантен, но този път бе излязъл от кожата си. Оказа се, че долу полилеят е паднал с цялата мазилка върху новогодишната торта. „Всичко разбирам, ама полилей в тортата, това не!”- ядосано повтарял той.”

Във фамилия Маричкови името Кирил се предава вече четири поколения. Синът на музиканта, също се казва Кирил Маричков, завършва право в Италия. По време на следването си се запознава с бъдещата си съпруга Микела. Сега 34-годишният Кирил работи в страната на Ботуша в голяма международна адвокатска кантора. Макар и млад, който разказва музикантът. – След той вече е натрупал юридически опит, като е помагал на нашенци, изпаднали в беда. Техни истории е вплел в романа си, посветен на несгодите на емигрантския живот.

Мариана Първанова
Източник БНР