Tuesday, April 29, 2008

Мат. 28:6

Автор: http://templar.blog.bg

„Има, има хора, които останаха неподвижни, които силите на злото не можаха да отместят от подножието на кръста. Тези хора бяха и остават като локвички вода в скалната пукнатина. От едни дъждове до други, когато всичко изсъхва, дивите кози пият вода оттам. И после, разбира се, когато дойде новият дъждовен сезон, водата потича от всички страни”

[Владимир Свинтила „От Маркс до Христа”]

Станало ви е мъчно, че в дните на Христовите страдания навсякъде говорят за народни обичаи, за цените на агнешкото, за ядене, за софри, за урожай и за това как природата се събужда за нов живот…

Докривяло ви е от лекомислените шумни тълпи, от хихикането пред храма, от черупките от яйца по земята, от бутилките бира и веселите остроумия към „попа”. Не се ядосвайте. Радвайте се. Това е нашият триумф.

Войната срещу вярата е истинската война за душите. Болшевиките го знаят и репресиите и гоненията срещу църквата са безпрецедентни. Хиляди свещеници са разстреляни и избити. Заковавани са на кръстове или направо на вратите на църквите, заливани са с бензин и палени живи, бесени са по камбанарийте. Първо от комисарите, след това от немците, после пак от червените.  Иконата получава куршум, кръстният знак изпраща в Сибир, Библията отива в огъня. Година, десетилетие, десетилетия, половин век…

Комунистите не предполагат, че в тази война със Словото ще получат най-упоритата съпротива. Нямат сетива за да раберат, че злодействата им само ще прославят още повече Истината.

Християнството се връща в катакомбите. Разрушените и поругани църкви пустеят. В землянки в гората безгласно се мълви Словото. Без книги, по памет, по усет. Постове по пътеките предизвестяват за задаваща се опасност, за шум от двигател, за силует по пътя. Във влажните тъмни землянки се възвестява Възкресението. Години на масово изтребление, на големия глад от който умират милиони. Полудели от глад майки ядат децата си. Червеният Нерон взима своите жертви. Онези, които оцеляват продължават да ходят в землянките. Веднъж годишно. Година след година. В тишина. Без да се оглеждат и без да разговарят.

В България в дните след 9 септември стотици свещеници са разстреляни, избити или хвърлени от скали. Духовници и миряни изчезват безследно. Манастирите стават казарми или краварници. Комунистите и нагаждачите закачат иконите в нужниците, за да покажат че не вярват в Бог. Една запалена свещ е достатъчна за да изпрати в концлагер. Един кръстен знак  обрича цяло семейство на изселване. Свещениците са организирани в трудовашки бригади и пратени да чукат камъни по планинските проходи и да пеят песни за новия живот. След работа слушат лекции по дарвинизъм. В мизерията на бригадирското движение  специално за „попската бригада” менюто през целия пост е месо. Богослужението се наказва като саботаж…В сила влизат тайните знаци на първите християни…

Въздухът се раздвижва през 60-те години. Опустелите от две десетилетия църкви започват полека да се оживяват. Камбанният звън все още е колеблив, обиколката около храма на Разпети петък е провокация, но някои, най-безнадеждните, отписаните и заклеймени но оцелели „бивши” влизат и палят свещи. Оглеждат се, ослушват се, и влизат.   Властта вижда, че вярата не е мъртва и хвърля срещу нея своите  лумпени. Тълпи от насъскани комсомолци нахлуват в църквите на Великден, скандират цинизми и замерят свещеника с яйца. Дяконите държат отворен чадър, а хорът извисява глас за да надвика крясъците. Да, същите свещеници и монаси, които в ново време с лека ръка критикуваме, оповестяваха Възкресението под град от яйца, обиди и гаври…Година, две три. Хората продължават да се трупат около храмовете, лумпените продължават да се гаврят с тях. Комунистите скоро ще съжалят – заслепени от красотата на църковната служба и безсилни пред липсата на съпротива, част от „бодрата смяна”  започва да посещава църквите и се тълпи пред храма на Великден, но вече не за да хвърля яйца… Тогава политиката се сменя. Ограждат църквите с кордони от милиция и въвеждат пропуски. Комсомолски патрули проверяват и записват всеки, който се движи по улицата. Във великденската нощ учителите трябва да проверяват децата от класа си дали са вкъщи. Стотици са изключените от университета за една запалена свещ. Кръстените получават лоша характеристика и пътя им в живота е отрязан. Следенето е възложено на т.н. „офе-старци” – квартални активисти. Онези същите, които днес се кълнат, че са били „редови комунисти” и нямат никаква вина за извращенията.

Въпреки това църковните бракове продължават, а въведения кичозен граждански ритуал буди всеобщ присмех. Баби кръщават внуците си, тайно от родителите им. По-смели свещеници кръщават семейства по домовете. Опелата са забранени, но се правят църковни помени.

Библията и църковните книги изчезват от домове и библиотеки. Не се издават и не се продават. В училищата и университетите се изучава научен атеизъм – учебна  дисциплина, която има за цел да докаже липсата на Бог и да се бори със заблудите на религията. Пишат се книги и учебници, в които се клейми, оспорва и осмива Светото Писание. Студентите изрязват библейските цитати от учебниците по атеизъм и ги лепят в тетрадки. Така се раждат апокрифните самиздатски Библии на комунизма. Когато вижда една такава Библия, асистентът по научен атеизъм, обещаващият комсомолец, син на видни комунисти Андрей Кураев напуска университета, обръща се към вярата и приема духовен сан.

В началото на 80-те години комунистите разбират, че подтискането на духа вече не е по силите им и променят тактиката. Свалят забраната над църковните книги и иконите, но  само в руслото на историята на изкуството, иконописта, средновековната литература, етнографията. Не можеш да намериш икона и кандило, но можеш да имаш албум с репродукции на икони и плоча с литургична музика – „част от средновековното културно наследство”. Официалната пропаганда започва да говори, макар и с половин уста за великденските яйца, козунаците и коледната трапеза, макар и в изцяло етнографски контекст. Като не могат да угасят църковните празници, опитват се да ги подменят с езически обичай и бабини дветини. Обяснява се какво почита народния календар, какво се зарязва, ашладисва, меси и бае в тези дни. Гергьовден става ден на овчаря, а Св. Трифон – ден на лозаря. Влизането в църква се приема, макар и с неохота,  „заради традицията”, посещението в манастир – като форма на културен туризъм. Георги Марков описва как дори заводския партиен секретар след известно препиране отговаря на великденския му поздрав, „щом е за обичая”.

Веднъж показала слабост, властта все още не знае за размерите на вълната, която ще я залее. Хиляди започват се тълпят в църквите на Великден. Светулките на свещите чертаят маршрути по софийските улици. Горят кандила пред появили се от нищото икони. Върбови венци украсяват вратите.

Владимир Свинтила си спомня:

„От отец Иван чух ободрителната новина. Всяка година расте броят на верующите. Сега е удвоен.

-         Имаме чудесно средство за контрол. Това е продажбата на свещите. Продажбата на свещите се е удвоила!”

Съпротивата диша навсякъде. Дори в театралните постановки. Когато се спомене Бог или Христос, тъмната зала избухва в дълъг, упорит аплауз. (Спомнете си „Сън” на Иван Радоев в „Народния” с Наум Шопов и Велко Кънев!)

Никога Великден не ни е носил повече надежда. Мълчаливото съзаклятие на запалените свещи даваше кураж. Пасхалното единство ни правеше отново свободни, макар и само за един миг в годината. Някой идваха пред храма от чиста вяра, други – за да са напук на властта, за да изпитат този миг на явна опозиция. Всеки сам търси пътя към вярата – несигурно, понякога комично. Но както казваше един свещеник през онези години „Днес да искаш да вярваш значи  да вярваш”

Вестник „Стършел” започна да издава „малка атеистична библиотека” с книжки, събрали вицове, карикатури  и подигравки с Бога, светците и църквата. Сериозни учени обясняваха, че Гагарин е бил на небето – там нямало никой. Властта правеше така, че точно на Великден да се работи -  съботник, ударен ден за изпълнение на плана, открито партийно събрание, ОФ-сказка за вредата от алкохола…Коледа и Великден бяха от малкото дни, в който по телевизията можеше да се види някой много нашумял западен филм . Правеха всичко, само и само да не отидем на църква, но вече бяха загубили тази война. Ние около храма го знаехме. Те зад пердетата също.

След рухването на клетката дълго подтисканата религиозна свобода полетя в най-неочаквани посоки. Появиха се секти, разкол, „алтернативен” синод, поведоха се битки за свещоливници и имоти. Посещението на църква вече не беше въпрос на вяра, не беше и протест, стана мода. На Великден църковните дворове се напълниха с младежки компании, за които това бе поредния купон. Повод да се съберат с приятели, да се изявят в голяма тълпа. Много хора не разбираха какво точно става, не ги и интересуваше, но идваха, ей така, защото всички ходят. Изпълзелия от катакомбите шепот бе заглушен от шеговити подвиквания, бръщолевене за народни обичаи, Шифърът на Леонардо и всякакви други глупости. Като че ли нещо ни бе отнето. Почувствахме ли се объркани?

* * *

Винаги, когато по време на венчавка някой пожелае „попът да кара по-бързо” за да вървят да пият аз се усмихвам.

Когато някой колега, който дъвчейки пържола на Разпети петък и ми е обяснил, че не може без месо, ден по-късно ми прати SMS с „Hristos Voskrese!” аз славя Бога.

Когато някоя изрусена позната пости, защото трябва да свали 4 кг. или защото така „изчиства токсините”, аз се смея с радостен смях.

Децата на онези, които хвърляха свещеници от „Черната скала”.

Децата на онези, които мятаха яйца по свещеника.

Децата на онези хиляди „редови честни комунисти”, които гасяха свещите и записваха имената на излизащите от храма.

Децата на онези, които изнасяха сказки за заблудите на религията.

Те дойдоха при нас в храма.

Поздравиха ни с ”Христос воскресе, копеле!”* 
Запалиха свещ.

Венчават се в църква - заради обичая

Кръщават децата си - против уроки.

Освещават домовете  си – за всеки случай…

Те още нямат вяра, но вече нямат  неверие…

Децата на червения Нерон бавно и полека намират своя път към храма – сами, без домашен иконостас, без книги, без проповед, с онзи природен инстинкт,  който движи зелената еуглена към светлината.

Прекръстиха се. Непохватно,  с лявата ръка. Нищо, ще се научат. Догодина. Или на следващата година. Тъкмо непохватните и недокрай възпитани „богомолци” са днешната Блага вест. 

Онези, които поведоха война срещу вярата на бащите ни, бяха победени от вярата на собствените си деца!

Де ти е Смърте жилото? Де ти е Аде победата?**   

Още по темата:
Репресираните свещеници

Днешният човек е запазил усет за чудото (митр. Калистос)

Кой предаде Левски (от Силви Стефанов)


______
*   Христос Воскреси майна (Пд.); Христос Воскрйесйе мой (Вн.) ; В Плевен оглашените е най-добре да поздравяват с Добър ден :)
 **   1Кор 15:55

Posted by nobilitybg at 09:28:18 | Permalink | No Comments »

Wednesday, April 23, 2008

Родът на Николай Лилиев е вречен на литературата и изкуството

Професор д-р Елка Константинова казва, че големият ни поет държал близките му да живеят по правилото “Другият е по-важен от теб”
Източник: Галина Минчева, в-к Сега 2005г.
За семейството и близките на големия български поет Николай Лилиев (1885-1960 г.) се знае твърде малко. В речници, енциклопедии и литературни истории пише, че той остава от малък сирак и с това се изчерпва неговата лична биография. Един от най-ярките представители на символизма у нас, наречен “брилянтен лирик”, има интересна родова история и житие. Професор д-р на филологическите науки Елка Константинова, която е негова племенница, разказва за фамилията на своя вуйчо.
“Баба Кера и свещеник Николай Михайлов, родом от Стара Загора, са родители на Николай Михайлов (по-късно Лилиев) и на Божана Михайлова. Семейството на свещеника било на почит сред старозагорското общество. За съжаление свещеник Николай и Керана умират твърде млади - на около 30 години.” Така те оставят кръгли сираци двете си деца - Николай и Божана. Елка Константинова си спомня, че за сирачетата се грижат двете стари сестри на поп Николай - леля Руска и леля Мина.
Животът на децата може би щял да протече само между двете жени, ако съдбата не била решила друго. Когато Божана става на 16 години, получава предложение за женитба от един изключителен човек - Минчо Чакъров. Минчо бил учител по френски език и един от най-богатите хора в Търново Сеймен (днес град Марица). Специализира френски език и литература в Гренобъл и става инспектор в Стара Загора и широк социалист.
Той презирал собствеността

и раздал почти всичките си имоти на бедни и нещастни свои съграждани. Голямата си къща подарил на комуниста Георги Петров, който по-късно става главен обвинител в Народния съд. Като инспектор спасил от уволняване и комуниста Минчо Нейчев. След 9 септември 1944 г. Нейчев и Георги Караславов работят заедно в Държавния съвет на НРБ. Георги Петров и Минчо Нейчев не забравят доброто, което им е направил Минчо Чакъров, и след време се отблагодаряват по особен начин на своя приятел. Когато литературният критик и историк Георги Константинов, бащата на Елка Константинова, изчезва безследно в първите дни след 9 септември, Минчо взема внучката си и отива да търси помощ от предишните си приятели. Чакъров моли Георги Петров и Минчо Нейчев да освободят зет му. Така Георги Константинов е пуснат на свобода, но Елка дълги десетилетия не може да проумее каква е “вината на баща й”.
Истината за него тя разбира от един писател, бивш служител на ДС. Оказва се, че като заместник-председател на Съюза на българските писатели заедно със Стилиян Чилингиров Константинов трябва да посети Полша и да изрази своето възмущение за Катин, където през 1940 г. е разстреляно цялото полско офицерство. От нашите интелектуалци се е искало да кажат, че престъпленията са на Сталин, а не на Хитлер. (Това СССР признава едва през 1990 г. - бел. ред.) Потресен от всичко, което вижда през мрачната 1943 г., Георги се връща в България болен. Пред близките си споделя само, че такова нещастие не се побира в главата му. Не след дълго Константинов изчезва, а Елка носи дълго време

прозвището “дъщеря на фашист”

“Благодарение на дядо ми Минчо Чакъров, който беше трезв и разумен човек, нещата бавно се оправяха, но имаха тежки последици за цялото ни семейство”, казва проф. Константинова.
Деликатният Чакъров живял дълго време с Божана, без да я докосне, тъй като чакал тя да порасне и да се влюби сама в него. След години той признавал пред близките си, че в началото осиновил не само жена си, но и нейното братче Николай. Двете умни и красиви сирачета харесали на Минчо и той решил завинаги да се грижи за тях. Купува в София в квартал “Лозенец” къща на ул. “Мерхамлъ” 11 (днес ул. “Николай Лилиев”). Тук Минчо осигурява по една стая за всеки член от своето семейство. Раждат му се три деца - Василка, Мила и Георги. По-късно децата му имат свои деца и се налага трите нови семейства да живеят в три стаи. Николай Михайлов, известен вече като Лилиев, запазва малка самостоятелна стая в първия етаж на къщата. До края на живота си Минчо Чакъров го обича като свой брат. Лилиев умира обаче през 1960 г., преди зет си. Тогава никой не посмява да каже на Чакъров за смъртта му. Близките измислят лъжата, че той е заминал в дълга командировка, като драматург на Белградския театър.
Елка Константинова смята, че е добре всички роднини да живеят под един покрив, за да си помагат във всичко. Малката Елка харесвала най-много летните месеци, когато оставала в къщата сама със своя вуйчо Николай Лилиев. За разлика от другите той никога не взел отпуск от Народния театър. Работил в него като драматург без прекъсване от 1932 до 1960 г. Елка винаги готвела на Николай постни яденета, тъй като от 40-ата си година той станал вегетарианец. От своя страна, поетът се отблагодарявал на момичето, като го запознавал с най-новите си преводи. “Едно лято вуйчо ми чете своя превод на “Ромео и Жулиета”. Казваше, че трябва да измисли две песнички за Меркуцио и ги направи толкова звучни, че дълго време си ги тананиках. На въпроса на племенницата си защо нарича в един стих своята любима “Никоя и ничия”, Лилиев поклащал глава и казвал, че не е хубаво, дето се интересува от интимния живот на другите. “Ама вуйчо, казвали са ми, че като си бил на специализация във Франция, си имал голяма любов. Тази жена ли наричаш “Никоя и ничия?” “Не, отговарял Лилиев. Това стихотворение написах, преди да срещна жената, на която оставам верен.” “Баба ми Божанка знаеше много за

френската любов на брат си

Тя дори пазеше техни писма. После изглежда ги е унищожила, като прекалено лични”, предполага Елка Константинова.
Когато Елка и вуйчо й Николай се разхождали по софийските улици, момичето било удивено от един факт. Лилиев винаги носел в единия си джоб шоколадчета, в другия цигари, а в специална торбичка - и добре подострени моливчета. Тях той непрекъснато подарявал на своите близки и познати. И докато пред приятелите си Лилиев минавал за щедър човек, романтик, то пред близките си казвал: “Трябва да сте готови да живеете и с малкото, защото идват тежки времена. Но каквото и да е времето и каквото й да ви се случи, не бива да забравяте, че “Другият е по-важен от теб”.

Човек се нуждае винаги от нежна дума,

от внимание и трябва да сте готови да му ги дадете.” Лилиев е завършил Свищовската търговска гимназия, а след това и литература в Лозана. Под негово влияние тримата му племенници Веса, Мила и Георги завършват филология. Мила дори става актриса и специализира в театъра на Рейнхард. Нейният син, проф. Боян Данаилов, днес е преподавател по цигулка в Софийската консерватория. Двете дъщери на Веса и Георги Константинов - Елка и Божанка, завършват българска филология. Божанка Константинова е доцент по детска литература в СУ “Св. Климент Охридски”, а Елка е от 1952 г. в Литературния институт. Работила е като гост-лектор в Полша, била е там и пълномощен министър от 1991 до 1994. В момента преподава в НАТФИЗ на кукловоди лекциите “Древни митове, приказки на народите и западна детска литература”. В апартамента й на бул. “Васил Левски” живеят подобно в миналото, на ул. “Мерхамлъ”, три поколения - тя с двете си снахи, с внуци и с един двумесечен правнук. “Господ, изглежда, ме обича - казва проф. Константинова, - защото е голямо щастие да си под един покрив с най-близките си. И най-важното: всички се обичаме. Синът ми Васил е завършил театрална академия. Неговият син Георги следва кинорежисура, а дъщеря му Елка е една невероятно талантлива художничка. Така децата ми продължават традицията в нашия род- да са свързани с изкуството”, казва професорката.
Тя не мисли, че когато е била министър на културата е направила всичко, което е било по силите й. Уверена е обаче, че има още много книги, които трябва да напише. “Иначе ще продължа да сънувам вуйчо Николай и татко. Те искат да ми напомнят, че ме чака още много работа”, споделя Елка Константинова.

Posted by nobilitybg at 08:55:06 | Permalink | No Comments »

Thursday, April 3, 2008

Трилогия за миналото на Бургас от Веселина Казакова

Потомци на стари бургаски родове, кореняци бургазлии и местни интелектуалци колективно предложиха за традиционната награда на Радио 1 “Бург на годината” да бъде избрана Веселина Казакова.

Казакова е авторка на единствената по рода си трилогия за стария Бургас, която бе представена на 28 ноември в градската Художествена галерия “Петко Задгорски”.

В трите тома, озаглавени “Носталгично за Бургас”, “Личности от стария Бургас” и “Старите бургаски традиции” (ИК “Знаци”), Веселина Казакова увлекателно и с любопитни подробности разкрива неизвестната за масовия читател история на града.

От страниците на книгите оживява Бургас след Освобождението до средата на миналия век. Това е времето, в което са се зараждали бургаските институции, учреждения, инфраструктура; когато са били изграждани първите болници, училища и храмове; когато градът е бил управляван от духовно богати личности и самите бургазлии са участвали безвъзмездно в строежа му; когато благотворителността е била неизменна част от живота на хората.

Веселина Казакова е родена на 25 март 1930 г. в Бургас. Завършила е бургаската Девическа гимназия ” Константин Фотинов” и Висшата спортна академия в София през 1954 г. Била е педагог в гимназии и ВУЗ-ове. Сътрудничи на периодичния печат със статии за стария Бургас. Член е на местното Дружество на краеведите. Веселина Казакова е дългогодишен спортен педагог, краевед и съпруга на уважавания за времето си лекар-рентгенолог д-р Борис Сотиров. Това че е родена и прекарала целия си живот в Бургас я прави достоверен наблюдател и дори участник в част от разказаните събития.

Статиите са публикувани в продължение на шест години в редица бургаски периодични издания. В книгите те са групирани по теми, литературно обработени и допълнени с богат снимков материал.

Голямата стойност на трилогията е, че помага да бъде изграден мост между миналото и бъдещето, за да се запазят добрите традиции на Бургас, свързани с благотворителността, всеотдайността и непрекъснатия стремеж към познание на жителите му. Такива мисли споделяха присъстващите на премиерата, сред които потомци на известните бургаски родове Хаджипетрови и Воденичарови, както и родственикът на Захари Стоянов доц. Илия Христов.

А водещият на вечерта композиторът Стефан Диомов, самият той ученик на Казакова, демонстрира как и на практика може да стане това. Със специален поздрав от младите таланти от група “Сезони”.

Книгите:
http://knigibg.com/search.php?author_id=5609&listparam=author_id=5609

Posted by nobilitybg at 06:59:30 | Permalink | No Comments »