Tuesday, January 23, 2007

За Цанко Лавренов картините били като родни деца

Галина Минчева, в-к “Сега”

31-годишният Лаврен Петров, който е внук на големия ни художник Цанко Лавренов (1896-1978 г.), е завършил наскоро изкуствознание в Нов български университет.

Младият човек смята, че продължава по свой начин работата на дядо си – откупува някои от разпръснатите картини на маестрото, готви се да издаде неговите дневници, спомени и писма, а също така е един от учредителите на семейната фондация “Цанко Лавренов”. Лаврен е бил на седем години, когато дядо му умира, и помни някои случки, свързани с художника. Той е заедно с него в Пловдив, когато честват 80-годишнината му. Отвсякъде се стича народ и всички искат да докоснат именития си съгражданин. В инвалидна количка Цанко приема поздравленията и се радва на обичта и признанието на пловдивчани. Градските големци обещават на маестрото, че ще му издигнат музей в стария Пловдив, в който ще бъдат изложени картини от неговия “златен фонд”. Това са платна, които художникът е творил и събирал през целия си живот. “Бих искал да спомена нещо за съдбата на “златния фонд”, казва Лаврен Петров. През последните 20-30-години от живота си дядо ми се е вълнувал от мисълта да се построи музей в неговия роден град Пловдив. Тази дълго време утопична идея през 1976 г. изведнъж се придвижва учудващо бързо. Във връзка с юбилейната изложба на Цанко Лавренов през същата година Окръжният народен съвет в Пловдив сключи договор с художника, съпругата му Йорданка Лавренова и дъщеря му Силва Лавренова, собственици на 42 негови картини, съгласно който ОНС поема задължението да закупи тази колекция и да изгради къща-музей (галерия) на Цанко Лавренов в Пловдив. В договора има доста неясноти, на всичко отгоре СБХ преоценява колекцията и намалява стойността й наполовина, но въпреки това дядо ми, вече много болен, не се отказа от споразумението и не загуби надеждата, че такава галерия ще бъде построена. Не сме се оттеглили и ние, неговите наследници, защото всички искаме и не губим надеждата, че в Пловдив ще има музей-галерия на Цанко Лавренов. Мисля, че градът и по-скоро неговите управници, от които зависи това, дължат тази почит на видния си съгражданин.”
В момента картините от “златния фонд” на художника са изложени в стария Пловдив, в музея за Мексиканско изкуство. Според Лаврен Петров това не отговаря на представителността на творческата му личност. “Дядо ми е живял в ужасно трудно време, споделя внукът, и ние днес нямаме никакво право да се оплакваме от абсолютно нищо.” Втората световна война, липсата на средства, обвиненията на критиците, че Лавренов твори религиозно изкуство – всичко това прави невъзможен живота на един от най-чувствителните ни художници, автор на прочутите платна “Старият Пловдив”, “Пловдив-зима”, “Манастирът Хилендар”, “Атинският Акропол”, “Трите Марии при разпятието”, “Работници” и много други. Синът на Златю Бояджиев – Георги Бояджиев, пише в своите спомени, че не е лесно да бъдеш абсолютна контра на тоталитарната власт.
“Цанко Лавренов го плюят и критикуват насам-натам, но аз съм единствен в България – чувал съм го да казва”, продължава за него Г.Бояджиев. Неповторим художник на стария Пловдив, на българските и светогорските манастири, на редица личности и епизоди от славното ни историческо минало, на обикновени хора от народа, Лавренов не може да бъде сбъркан с никой друг. “Ама са хубави моите картини”, възкликва веднъж той пред своя приятел Христо Стефанов и тръгва с него из Пловдив да дири платната си, пръснати из частни колекции. Целта на художника, който не обичал да продава картините си, е била да ги събере, ако притежателите им решат да му ги продадат, защото “никой баща не може без децата си”. Така Лавренов си връща доста платна и тъжи за тези, които не успява да прибере.
От спомени на близките му приятели се разбира, че той е продавал изключително рядко, в моменти на голяма нужда и когато партийните величия го задължават да направи това. “Не продавайте вашите картини. Те имат изключително значение за българското изкуство и култура”, му казал веднъж шведски дипломат. Само на хора, които обича, и на свои приятели художникът подарява картини. Днес голяма част от творчеството му е собственост на неговата дъщеря Силвана Лавренова и на внука му Лаврен Петров. Силвана е музикален редактор в Националното радио, програма “Христо Ботев”. Тя е завършила Софийската консерватория, специалност пиано. Спомня си, че баща й обичал да свири на този инструмент и често слушал изпълненията й. Когато усетил, че Силвана свири вече по-добре от него, той престанал да се докосва до пианото.
Най-близките приятели на Цанко Лавренов – Златю Бояджиев, Данаил Дечев, Васил Бараков, Давид Перец, Владимир Рилски и други – подобно на него са тясно свързани с Пловдив, с този древен, с магическа сила град, който е изиграл изключителна роля за утвърждаването им като художници. В своята мемоарна книга “По стръмната пътека” Цанко Лавренов разказва с изключителна любов за родния си град, за своите близки и роднини, които са формирали неговия детски и юношески свят.
Цанко е роден в семейството на богатия пловдивски търговец Иван Лавренов. Той и съпругата му Силвина били католици. Пътуващи католически свещеници босненци и хървати при обиколките си из поробеното ни отечество намират в Пловдивско цели селища от павликяни, които имали особени вярвания, обичаи и заклинания – едно изродило се богомилство. Принципите им според Цанко Лавренов били: “Неподчинение и роптание срещу властниците и богатите и дуалистично вярване в борбата между доброто и злото. Та от такова павликянско потекло съм аз”, признава по-късно художникът. Иван и Силвина кръщават бъдещия художник с името Александър-Стефан. След време всички викали Цанко на момчето, което от малко искало да стане творец. Затова по-късно в документите си Лавренов променя малкото си име на Цанко. В периода от 1907 до 1916 г. той учи във френския колеж “Св.Августин” в Пловдив. През този период той печата карикатури в сп.”Българан” под псевдонима Лоран. След това завършва школата за запасни офицери в Княжево и работи в магазина на баща си в Пловдив. Иван Лавренов разбира, че синът му не става за търговия и го изпраща във Виена, където Цанко посещава частното рисувално училище “Св.Ана” и курсове в Академията за приложни изкуства. През 1925 г. Лавренов пътува из Италия. Вижда Рим, Венеция, Флоренция и Асизи и по случай “свещената година” на католическия свят прави ауденция при папата, която след време описва в своите спомени. Цанко е разочарован от католиците, тъй като не успява да получи стипендия от тях, за да продължи образованието си в Италия. По-късно, през 1942 г., когато сключва втория си брак с Йорданка Маринова Базанова, той променя вероизповеданието си и от католик става източноправославен. Йорданка е любимата жена на Цанко и тя е в продължение на 34 години неотлъчно до него. Тя е първата критичка на картините и статиите му. Израснала в горнооряховско село, деветгодишна тя напуска родното си място и отива в Горна Оряховица. Там става една от най-добрите и търсени шивачки. “Такава жена днес трудно се среща”, казва за нея внукът й Лаврен Петров. “С дядо ми те бяха идеалната двойка, минават през редица изпитания, но запазват обичта и уважението си един към друг. Баба ми само веднъж се е карала на дядо ми, когато се напива с Николай Райнов, но това повече не се повтаря. След време те разказваха тази случка и се смееха”, споделя Лаврен.
Днес младият мъж иска да напише и книга за живота на своите дядо и баба, за пътуванията, изложбите и наградите на Цанко Лавренов. Той си спомня, че максимата на дядо му била: “Нито ден без черта, нито ден без линия!” “Вярно е, сега повече ми се живее, но аз съм продължителят на делото на моя дядо и съм наследил неговата работоспособност и упоритост, които са характерни черти на Лавреновия род”, споделя внукът.

Posted by nobilitybg in 16:14:23 | Permalink | Comments Off

Преди 150 г. българи са били роботърговци в Судан

в-к “Марица днес” 

В чест на 2000-годишнината от Рождество Христово искахме да направим изложба, която да излезе от традиционните рамки, като показването само на икони.

Досега нито у нас, нито на Балканския полуостров, а доколкото знаем и в Европа, не е имало експозиция с предмети от поклонничеството до Ерусалим и Синай, казва изкуствоведката Светла Москова. В изложбата от около 100 експоната са включени горе-долу всички популярни предмети, за които суетният български хаджия е хвърлял хиляди грошове из светите земи.

Историята на родното поклонничество е цяла приключенска приказка.Като всяка приказка (и като всичко българско) е малко наивна и не е съвсем в час по отношение на европейските духовни тенденции. Западноевропеецът спира да се интересува от божигробски проблеми още през ХIII век ­ след кръстоносните походи. Дори Еразъм Ротердамски прави на пух и прах хаджийството в цяла глава от книгата си “Възхвала на глупостта”. В същото време през робството българинът дава мило и драго, за да се окичи с титлата “хаджи”. Измерението на поклонничеството е като благородническа титла. Един вид баронска титла, както има такава в Западна Европа. За известния български етнограф Михаил Маджаров “титлата хаджия и хаджийка е като английското леди и сър”. И става така, понеже по нашите земи отдавна няма благородници, обществото само намира начин да си ги произведе. Изложбата проследява стъпка по стъпка ходенето по мъките, докато се достигне тази голяма цел. Пътуването до Божигроб не е било шега работа ­ обикновено е продължавало около година и не е струвало на бъдещия хаджия по-малко от 10 000 гроша. Изключително малко хора са можели да си го позволят, разказва изкуствоведката, запознала се покрай събирането на експонатите с живота на десетки хаджии от Пловдивския край.
Самото пътуване е било половин околосветско пътешествие за ония времена и тогавашните транспортни средства. Преди да стигне Ерусалим за Великден, бъдещият хаджия е живеел най-често месеци в Цариград, Александрия и Кайро. По време на тези си престои българинът е правил и най-интересните си открития за другите народи и техните обичаи. От спомените на нашите хаджии е известно, че
едно от големите казина, разположено сред портокаловите градини извън Александрия,се държи от копривщенци. По същото време ­ преди 130 години, най-прочутата гилдия в този красив египетски град е на българските млекари и търговци абаджии. Пак от пилигримството из светите места се разбира, че нашенци се преуспели търговци на роби и оръжие в Судан и Етиопия. Българинът дотам привиква с пътуванията из тези екзотични страни, че още през 60-те години на ХIХ век почти не му правят впечатление такива морални проблеми, непривични за нашите земи, като робството например. Хаджиите Дончо и Иван от Копривщица дори спорят да купят ли, или не две черни судански момичета и да ги внесат като слугини в родния си град. Цената им била “само 30 000 гроша”. Отказват се, защото хаджи Иван казва: “Какво ще ги правим утре, когато полудеят за женене? Няма ли да си вземем беля на главата?”
Нашенците обикновено не са се ограничавали само с посещението на Ерусалим и Витлеем, но почти винаги са обикаляли пирамидите в Гиза и другите прочути туристически обекти в Египет, казва г-жа Москова. Пътуването дотам, а после и до Палестина е било с кораб. От документите, които са запазени, се разбира, че българските хаджии обикновено пътуват от Александрия до пристанището Яфа, което е неудобно за акостиране, и често по време на буря са загивали всички поклонници, смята тя.
Голямото харчене на грошове за купуване на реликви започва с пристигането в Ерусалим. Повечето предмети в изложбата “Хилядолетното православие в Пловдив” са точно такива хаджийски сувенири. Ходещият до Ерусалим освен всичко друго е имал и моралното задължение да донесе
армагани на всичките си близки и приятели.Купували са се най-различни неща ­ от малки дървени кръстчета и картички с библейска тематика до най-скъпата реликва в Светия град ­ покривалата с щамповани картини ­ така наречения “ерусалим”, който е струвал до 1000 гроша, разказва г-жа Москова. Този най-скъп предмет е служил за украса в дома на хаджията само по Великден. В изложбата ще бъде показан един екземпляр. Страстта на българския поклонник към тези покупки е била толкова голяма, че обикновено са се събирали на връщане по 5-6 товарни волски коли, пълни с подобни предмети.
Един от най-ценните експонати е книга на гръцки от 1787 година. В нея има чертежи на църквата на Божигроб, както и на всички палестински забележителности. Друг интересен сувенир е тесте отлично отпечатани ерусалимски картички, които са се продавали със специална лупа за разглеждането им. Най-ценното от хаджилъка обаче си остава
индулгенцията, подписана от ерусалимския патриарх,която удостоверява, че човекът е бил на Божигроб по Великден. На изложбата ще бъде показана индулгенцията на един от собствениците на “Гюмюшгердан”. Много пари са се харчели в Светия град, защото дори най-малката църковна услуга е струвала много пари и се е заплащала на гръцкото духовенство. Въпреки всичко тогавашният българин е мислел, че с хаджилъка се прочиства духовно и отива директно в рая, смята г-жа Москова.
Посрещането на завръщащ се от Божигроб хаджия е било цяло събитие. Половината град се е събирал да го поздрави. И така, закупилият от Ерусалим благородничество получава на родна земя и уважение. И думата му тежи винаги повече от тази на нехаджиите.
Пак по български ­ дай 10 000 гроша и си натовари две магарета с уважение. Така става, разбира се, и във всички останали страни, където липсват традиции и наследствена “синя” кръв.
Posted by nobilitybg in 15:30:07 | Permalink | Comments (1) »

Трима Карагьозови дават 120 г. на акушерството и гинекологията

Галина Минчева, в-к “Сега”

Професор д-р Илко Карагьозов, който е един от водещите онкогинеколози у нас, прогнозира, че от здравето на жената зависи бъдещето на нацията ни.

“В последните години българката започна да ходи на гинеколог, но все още има какво да учи в тази насока. Здравата жена трябва да се преглежда на всеки две години. Успоредно с това е задължително да прави и мамографски прегледи, за да се избегне предраковото и раковото състояние на млечната жлеза”, твърди известният учен.
Професорът е работохолик. Работният му ден започва от 7 часа сутринта и трае често до 19 вечерта. Д-р Карагьозов е началник на оперативната гинекологична клиника и е заместник-ректор по лечебната част в Медицинска академия. За него си спомнят много благодарни пациентки, а други, които се борят за живота си, желаят да бъдат лекувани от авторитетния лекар. Професорът не се оплаква от многобройните си ангажименти. Дори толкова е свикнал с тях, че когато остане по-свободен, се чувства неудобно.
“Моят баща д-р Илия Карагьозов (1903-1991) беше акушер-гинеколог цели 40 години, разказва докторът. Той бе началник на акушеро-гинекологичното отделение на Окръжна болница в Русе. Отговаряше за здравето на жените от цяла Североизточна България. Често пъти са го будили през нощта, за да отиде в болницата и спаси живота на някоя пациентка. Все още от Русе, Силистра или Разград ми се обаждат възрастни жени, които твърдят, че са благодарни завинаги на баща ми. Не зная откъде идва у него любовта към акушерството и гинекологията, тъй като баща му, дядо ми Дончо, беше учител. Прадядо ми Илия пък е бил търговец. Коренът ни е от Копривщица.” Прадядото Илия е бил четник в четата на Бенковски. По-късно, след Освобождението, той дарява дворното си място на общината в Копривщица. На мостчето в неговия имот е пукнала първата пушка, дала началото на Априлското въстание.
Илия Карагьозов не скъпи средства и праща сина си Дончо да специализира педагогика във Франция. В началото на миналия век става учител в Ботевград и Правец. След като се пенсионира, се премества да живее в София. Децата на Дончо – Илия, Рачо и Анастасия – имат от малки влечение към хуманитарните науки. Илия става гинеколог. Рачо е дългогодишен съдия в софийските съдилища. Анастасия завършва право и се отдава на адвокатска практика. Краят на трудовата й кариера е като заместник-директор на Института по българистика към БАН.
Рачо и Анастасия се радвали на успехите на своя брат Илия, който учи медицина в Загреб и специализира акушерство и гинекология в “Майчин дом”, София. След като спечелва конкурс за началник на отделение в Окръжната болница в Русе, от 1930 г. той се преселва в града и поема най-тежките случаи от цяла Североизточна България.
Жена му Иванка е филоложка и му ражда двама сина – Антон (1928 г.) и Илко (1940 г.). За съжаление красивата и нежна съпруга умира твърде рано, през 1954 година. Тогава Антон е на 26 години и вече е определил своя път в живота. Илко е само на 14 години и за него д-р Илия Карагьозов намира подходяща гувернантка.
“В големия ни русенски дом дойде г-жа Клементина Березинска. Тя беше австрийка, омъжена за руски белогвардеец. Беше и икономка – въртеше цялата къща. Безкрайно честна жена. С нея имахме “политически” спорове. Аз бях възпитан в пионерската организация. Често й говорех с разни клишета за Павлик Морозов или за Тимур и неговата команда. Съвсем аргументирано Клементина ме разубеждаваше да не помня глупости, защото няма да ми потрябват в живота. Някъде през 1958 г. г-жа Березинска ни напусна, тъй като замина за Австралия, където нейната дъщеря Олга беше сключила брак. Постепенно писмовната ни връзка изтъня. Може би добрата жена и дъщеря й бяха починали. Благодарен съм й, тъй като тя беше до мене в най-опасните ми юношески години.
Тогава в Русе нямаше наркотици. Бандитизмът и хулиганството не бяха на мода. Градът на моето детство беше един спокоен, патриархален оазис. Хората се познаваха и поздравяваха. В Русе имаше опера, театър, симфоничен оркестър. Сред русенци кипеше артистичен живот. От всяка трета къща се разнасяха звуците на пиано или на цигулка. Мама държеше да стана пианист. И досега в дома си имам едно старо пиано, което мисля да завещая на своята внучка Стефка. Разбира се, аз не можах да стана пианист, както искаше мама. Научих се да свиря само Първи концерт за пиано и оркестър от Шопен и спрях. Мама имаше към мен и към брат ми Антон една голяма молба – да станем добри хора. Мисля, че и двамата успяхме да постигнем това.”
Д-р Антон Карагьозов завършва медицина в София. После работи 6 години като завеждащ Окръжния онкологичен диспансер в Русе. Неговата специалност е онкогинекология. Антон спечелва конкурс за асистент в Университетската акушеро-гинекологична клиника. После става доцент и оглавява онкогинекологичната клиника в Националния онкологичен център.
Брат му Илко го настига, като завършва медицина през 1965 г. и печели конкурс за асистент в университетската клиника в “Майчин дом”. През 1987 г. той защитава докторска дисертация, а през 1991-а става и професор. Втората специалност и на Илко е онкологията. Подобно на брат си и той е автор на десетки монографии, между които “Генитален флуор”, “Урогенитална трихомоноза”, “Генитални инфекции с човешки папилонен вирус” и др.
Трудовете на двамата лекари Карагьозови са признати от международни учени, сред които имат много приятели.
Професор Илко Карагьозов не обича да разказва за постовете, които е заемал – директор на “Майчин дом”, а сега заместник-ректор по лечебната част на Медицинска академия. За него по-важни са резултатите от работата му. “В нашата професия лекарят трябва да бъде много издържлив.
Понякога адреналинът надскача ръста ми, но аз имам воля и издържам на всякакви рискови ситуации. При тежките кръвотечения в акушерството и при комплицираните случаи в гинекологията се боря не за здравето, а за оцеляването на пациентката. Оперативното акушерство и оперативната гинекология са стресови професии, но те ми дадоха много като практика и като възможност да дарявам усмивки на хората. Максимата на баща ми беше, че гинекологът трябва да има четири очи – две на лицето и две на гърба, тоест да бъде свръхвнимателен. Аз и брат ми възприехме неговата мъдрост, но имаме и своя: “Направи добро и го хвърли в морето!”
Голямата гордост на проф. Карагьозов е неговият син Илия, който върви по стъпките на баща си. В момента Илия е на 35 години и е завършил медицина. Взел е специалност акушерство и гинекология и сега получава втора – коремна хирургия. “Добър специалист и оператор”, е кратката и строга оценка на бащата за д-р Карагьозов-младши. “В рода ни има и човек на изкуството – племенникът ми Илиян, който се занимаваше с дърворезба. Сега има собствен бизнес”, разказва професорът.
Братята Антон и Илко Карагьозови обичат, когато са заедно, да слушат класическа музика и да си спомнят романтичния град Русе от детските им години. Често се ядосват за младите лекари, които са добри специалисти, но заради по-високо заплащане започват работа към големи фармацевтични компании. “От това губим всички!”, разсъждават Карагьозови.
Понякога Илко споделя пред петгодишната си внучка Стефка как една мартенска вечер се е смъквал цяла нощ стъпка по стъпка от Черни връх. В мъглата попада на лавината между Комините, две връхчета надолу. Слизайки бавно по нея, той внимава да не събори снега под себе си, тогава щял да настъпи и неговият край. “Когато на сутринта разбрах, че съм се измъкнал от лавината, въздъхнах с облекчение. И в медицината е така – често един случай изглежда обречен, но с повече търпение и упоритост и с любов към живота на другия се постига желаното”, твърди ученият.
Питам професора дали 5-годишната внучка Стефка, която носи името на баба си, го разбира, а той ми казва: “Детето е най-голямата ми гордост и е много интелигентно за възрастта си. Дано има отношение и към старото русенско пиано на дядо си!”

Posted by nobilitybg in 14:27:47 | Permalink | Comments (1) »

Monday, January 22, 2007

Дядото на Кристо бил академик

Станка Христова, в-к “Стандарт”

“Има един човек в историята на Разград с осанка и дело на мъдрец, неин летописец и самият той светла страница от нея.

Учен, преводач, учител, просветен и културен деец, мост между две епохи, академик Анание Явашов е един от малцината образовани българи, които поставят основите на новата държава в образователно, научно и културно отношение.” Така започва монографията, посветена на живота и делото на енциклопедиста, написана от неговите ученици в Разград. Запленени от размаха на личността му, мнозина свързват името Явашов само с достиженията на търсещия му дух. В Разград обаче не са малко хората, за които неговата фамилия е символ на родова памет и широки разклонения у нас и по света, свързала в едно славата на няколко епохи.

За първи път разградчани чули за рода Явашчооглу, когато през 40-те години на ХIХ век Иван Явашчата се преселил от Дряновския Балкан в прихлупена къщичка на разградския “Варош”. В многолюдната фамилия на абаджията седмото дете било наречено Анание. Било му отредено да наследи бащиния занаят. За да държи както трябва иглата и напръстника, малкият прекарал детството си със завързани с конци пръсти на ръката “Като гледах как канапът реже детските пръстчета, сякаш игла в сърцето ми се забиваше”, разказват за това време роднини на бъдещия академик. Момчето обаче никога не се поблазнило от мисълта да стане занаятчия. Теглели го науките, но младият Анание може би никога нямаше да открие пътя към познанието, а българската научна мисъл щеше да остане без него, ако голямата му сестра Анастасия не тропнала с крак пред баща им да освободи момчето от фамилната предопределеност. Будната жена, омъжена за състоятелен човек, сама поела издръжката на брат си в Болгарската гимназия, а успехът в училище, който младият Явашов показал, умилостивил упорития му родител. Така след много колебания старият Явашча склонил да издържа сина си в Пражката политехника. Когато през 1884 г. 34-годишният левент се върнал в Разград, той довел със себе си красивата Анна Трунечек. Двамата били чудна двойка – той с диплома по индустриална химия, тя възпитаничка на немския университет в Прага. “Бяха гледка, извънредна за Разград – турски град, който 6 години след освобождението не беше виждал по-добро културно зрелище. Млади хора, по европейски облечени, под ръка хванати, вървят по калдъръма на “Вароша” и разговарят на чужд език. Чуехме ли тропот на обувките им, излизахме на пруста да ги гледаме”, спомня си Стефка Костадинова. Анна Явашова била първата жена, свирила на пиано в Разград. “У тях се слушаха звуците на рояла цял ден”, спомнят си съвременниците им. Никой в Разград не би могъл да си представи следващите 5 десетилетия обществен и културен живот в града без достолепната осанка на Анание Явашов. Назначен за директор на петокласното училище, той скоро става шеф на първата в града гимназия. Впоследствие оглавява училищните инспекторати на Разград, Добрич, Варна и София. Става сторонник на идеята в България да се строят модерни, хигиенични училища. Липсата на научна литература и квалифицирани педагози не го плаши. Сам превежда и адаптира европейски учебници за нашето образование, съставя помагала по естествени науки. В свободното си от педагогически занимания време изследва флората и фауната в Североизточна България. Слага началото на първите археологически разкопки край Разград и пръв открива руините на древния римски град Абритос. Той е българският учен, описал за първи път мюсюлманската гробница Демир баба теке край Исперих. Оглавява обществен комитет за строеж на читалище в Разград, създава първата в града обществена библиотека. Превежда и издава агротехническа литература в помощ на българските земеделци. Току-що избран за член на Българското научно дружество (днешната БАН), Явашов посещава свои роднини. Вместо честито младият учен чува да му казват: “Ех, Анание, много си чел, писал, учил. Ама занаят не хвана. Да беше послушал баща си, абаджия да беше станал.” На което бъдещият академик с усмивка отговорил: “Ядох аз попарата на абаджийството, ама не беше ми по сърце И с учителството мога да храня децата си, и всичките тях ще ги изуча.” Паметен за Разград остава денят, в който през 1933 г. разградската мъжка гимназия “Екзарх Йосиф” се сдобива със собствено знаме. В деня на светите братя Кирил и Методий право да освети пряпореца получава нейният създател и пръв директор Анание Явашов. Болният тогава 78-годишен академик дошъл на тържеството, прикрепян от колеги учители. На следващата година церемонията със знамето се повторила. В този ден разградчани виждат за последен път именития си съгражданин. На следващото утро градът научава вестта за неговата смърт.

8 деца се раждат в дома на Анна и Анание Явашови. Тяхната поява на бял свят е отбелязана в семейна библия, съставена от бъдещия академик. По време на войните от 12-а до 18-а година семейството загубва един от четиримата си синове – Борис. Сломеният от скръб баща обикаля бойните полета, за да открие гроба на момчето. Още 14 наследници на стария Явашчооглу – деца на брата и сестрата на Анание Явашов, оформят голямото родословно дърво на фамилията. Всички момчета получават европейско образование, момичетата знаят езици, свирят на различни музикални инструменти. Клон от голямото семейство е и художникът авангардист Христо Явашев – Кристо. Артистът, разнесъл славата на Явашовия род по цял свят, е издънка на стария учен енциклопедист, а брат му – артистът Анани Явашев, пък е съименник на прочутия си дядо.

Posted by nobilitybg in 10:29:19 | Permalink | Comments Off

Кръстьо Сарафов е роден на брега на река

Атанас Панчелиев, в-к “Стандарт”

През май 1858 г. дядо Вълчо К. Сарафов от с. Гайтаниново, Неврокопско (днес Гоцеделчевско), завежда тримата си синове Коста, Петър и Никола на поклонение в Рилския манастир.

На превала между Банско и Горна Джумая дядо Вълчо спира синовете си, посочва им околностите на с. Осеново и казва: “Да знаете, че коренът на нашия род Сарафови е от това село. Преди 150 години и повече, когато целият Доспат е потурчен, прадядото на дядо ви Коста (баща на дядо Вълчо) като по-буден и корав християнин плюл на мохамеданството и заедно със своите братя се преселил в Гайтаниново.”

Ако върнем колелото на родовата история на Сарафови назад, можем да изчислим, че преселването е станало приблизително около 1690-1700 г. Това напълно съвпада с установеното от историческата наука, че помохамеданчването на населението по тези земи става през втората половина на ХVII в. по време на Мохамед IV (1648-1687 г.) В с. Осеново братята носят името Дамянови, а когато идват в Гайтаниново, получават фамилията Шопови. Така наричат в Неврокопско заселниците от вътрешността на българските земи. Бащата на дядо Вълчо, Коста Шопов, е роден около 1760-1770 г. Бил красив и начетен мъж. Станал прочут търговец на гвоздеи, подкови и клинци в Серес и Солун. Избиран е за кмет на Гайтаниново и вилаетски коджабашия със седалище в Неврокоп. Понеже защитавал интересите на българското население в Неврокопско, си спечелил ненавистта на гърците и османлиите, с помощта на които бил отровен. Погребан е в манастира “Св. Йоан Предтеча” близо до Сяр. В началото на ХIХ в. той получил прозвището Сараф и фамилията Шопови се променила на Сарафови. Сараф наричали лице, което разменя пари, търговец с ценни книжа и чужда валута. Само най-малкият син на дядо Коста – Вълчо, запазил фамилията Сарафови. По-големият му син Коста е от най-активните местни дейци за създаване на българска независима църква. Другият му син Петър В.Сарафов е роден през 1842 г. Завършва с отличие гръцката гимназия и едва 22-годишен, идва учител в Либяхово (дн. Илинден), Неврокопско, и се оженва за единствената дъщеря на овдовелия поп Харитон – Сирма Карпузова. Раждат им се 6 момчета (Ангел, Петко, Борис, роден 1872 г. – бъдещия голям революционер, Кръстьо, роден 1876 г. – по-късно народен артист, Вълчо и Никола) и 4 момичета (Катерина, Кипра, Злата и Елена). Като прочут учител Петър Сарафов е канен от видните личности на по-будните и големи села. Изключителна личност е и дядото по майчина линия на Борис и Кръстьо Петрови Сарафови – отец Харитон. През 1876 г. Харитон получил най-високата църковна титла – архимандрит на София. По това време тук се разглеждало делото на голяма група от заловените участници в четата на Христо Ботев. Харитон използвал авторитета си пред турските големци в София и по много хитър начин успял мъничко да облекчи положението им по време на процеса, а след амнистирането им взел под покровителството си двама свои земляци – Тодор Стоянов от Неврокоп и Атанас Николов от Горно Броди. След като се възстановили от глада и изтезанията в затворите, архимандрит Харитон им дал средства и ги изпратил за Неврокоп. През ноември 1880 г. по поръчение на Екзархията Петър Сарафов полага основите на бъдещото българско педагогическо училище в Сяр. Той е назначен за директор и инспектор на българските училища из околността, а неговият тъст Харитон става архиерейски наместник и председател на българската община в Сяр. Заради своята просветно-патриотична дейност двамата народни будители са наклеветени и през 1885 г. осъдени на 16 г. заточение в Мала Азия, където след две години с помощта на Екзархията се организира бягството им. През Одеса се завръщат в София, а през 1888 г. П. Сарафов успява да премести многолюдното си семейство от Либяхово в София. Най-популярни са синовете на Петър – Борис и Кръстьо Сарафови. Борис се учи в Либяхово, а след това в Солунската гимназия. През 1890 – 1893 г. завършва военното училище в София и се включва в национално-освободителното движение на българите в Македония и Одринско. Избран е за председател на Върховния македоно-одрински комитет. Геройски се сражава по време на Илинденско-Преображенското въстание като член на Главния щаб на Битолския революционен окръг.

При твърде интересни обстоятелства се ражда Кръстьо Сарафов. Той сам пише: “Когато майка ми била в положение на 9 месеца с мене, отишла на реката да пере черги. Изпрала ги и простряла по трънаците да съхнат на слънце. Но започват родилните мъки. Тя се сбъркала какво да прави при това положение – започнала бърже да ги прибира, задява се с тях, макар че били мокри и тежки за носене. След малко обаче била принудена да ги хвърли и набърже ме изтърсва на пясъка край реката”. Когато Сарафови се преместват да живеят в София, Кръстьо е на 12 г. “Пристигнах в столицата на България, яхнал гордо едно пъргаво и упорито магаре. Бях облечен с вехти селски дрешки и фес на главата. Тогава и наум, разбира се, не ми е минавало, че ще стана артист, че ще доживея 50-годишна сценична дейност”, пише по-късно артистът. По това време в центъра на София в една дъсчена барака се подвизава единственият в града театър “Зора” с ръководител Борис Пожаров. От първия ред със сияещи очи юношата Кръстьо Сарафов следи играта на артистите. Това прави голямо впечатление на Пожаров и на една репетиция го повиква да замести отъстващ артист в ролята на Спиро Македонски от пиесата “Стефан Караджа”. След няколко дена, на 6.01.1891 г., когато Кръстьо няма навършени 15 години, е неговият дебют в театър “Зора”. За да остане след това на сцената повече от половин век и пресъздаде над двеста образа, някои от които и днес са ненадминат връх в сценичното майсторство. Умира в София през август 1952 г.

Ето съдбата и на останалите братя и сестри на Борис и Кръстьо Сарафови: Катерина починала като ученичка в Солунската гимназия. Ангел учил във Виена и станал очен лекар. Петко, строителен инженер, завършил в Петербург, а Кипра завършила приложни изкуства във Виена. Злата учила в Женева медицина и станала гинеколог, а сестра й Елена починала след раждане. Последният – Никола, бил строителен инженер, завършил образованието си в Петербург. В следващите десетилетия родът Сарафови се разраства и дава десетки талантливи и известни люде. Мнозина от тях са с характерната за рода им черта – бохемство, любознателност и вярност към род и родина.

Posted by nobilitybg in 10:23:56 | Permalink | Comments Off

Дядото на Татарчев осъдил убийците на Алеко

Людмила Първанова, в-к “Стандарт”

Голямата му любов са жените и котките. Слабост са му писалките и вратовръзките. Най-скъпи са му отечеството и свободата.

Най-много мрази предателите и подлеците. Казва, че на никого не сваля шапка и компромиси със себе си не прави, защото такива са били предците му и такъв ще бъде винаги. През много перипетии е минал, но не се е променил. Спасение намира в чувството си за хумор. Това е визитната картичка на Иван Татарчев, ексглавен прокурор на Република България, настоящ юрист на свободна практика и заклет ерген.

Произлизам от патриотична фамилия, която ме задължава да спазвам това, което е било принцип за нея. Братът на моя дядо по бащина линия – доктор Христо Татарчев, е основател на легендарната ВМРО и председател на нейния пръв национален централен комитет през 1893 г. в Солун. Изпращан е в Диарбекир. До края на живота си се бори за свободата на българския народ в поробената част от Македония.
Дядо си Михаил Татарчев не познавам – убит е през 1917 година. След влизане на българските войски в Македония той е назначен в родния град на моите предшественици Ресен – между Битоля и Охрид. Застрелян е с 6 куршума от упор от сърбоман.
Чичо ми, доктор Асен Татарчев, който е моя пътеводна звезда в живота, е лежал в затвора. По-късно, през 1945-а, е осъден на смърт от скопските сърбокомунисти като “великобугарски шовинист”. Присъдата не е изпълнена, но той прекара голяма част от живота си в най-жестокия затвор в Македония – Идризово, и скоро след като излезе, почина.
Дядо ми по майчина линия – Иван Крафти, е бесарабски българин от Болград. След идването си в България е председател на Окръжния съд в Пазарджик. Той е осъдил на смърт убийците на Алеко Константинов. След това е бил председател на Апелативния съд в Пловдив и накрая станал първият главен прокурор на България след Освобождението. Беше изключително честен човек и високоерудирен юрист”, обяснява родословието си Иван Татарчев.
От този дядо, бесарабски българин, ексглавният прокурор е взел не само любовта към правото, а и името си. Малко известен факт е, че истинското му име всъщност е Светозар. Така го кръстили родителите му, когато се появил на бял свят. Дядото обаче завел дело и дал на внука своето име – Иван. Кръщелникът не посрамил професията, на която посветил голяма част от живота си, но за съжаление в младостта си не могъл да я практикува поради забрана. Бъдещият виден юрист Иван Татарчев започва кариерата си като каменоделец – невероятно, но факт.
“Баща ми не се занимаваше с политика, но беше патриот. Затова не ми позволи да се запиша в италианско училище, понеже сестра ми учеше там. Не можело в родолюбиво семейство двете деца да посещават чуждо училище. Това беше неговото разбиране. Преди 9 септември той работеше като чиновник в БНБ, след това започна като търговски представител в чужбина, но не можа да се задържи дълго, защото поради неприятности с някои от своите бивши ръководители непрекъснато го призоваваха запас. Стана застрахователен деятел в ДЗИ и там се пенсионира. След промените, макар че бяхме сравнително заможно семейство, изпаднахме в тежка криза. Не бях извършил престъпления, никого не бях убил, но произхождах от фамилия, която се считаше за реакционна. След като завърших висше образование в Софийски университет, не ми даваха да практикувам професията си. Затова пък сега с гордост мога да кажа, че съм един от строителите на центъра в София”, обяснява Татарчев и допълва, че през неговите ръце са минали дяланите камъни за сегашния “Шератон”, някогашния ЦУМ и партийния дом. На въпросните обекти е работил 6 години. След това благоволяват да му разрешат адвокатска практика в Малко Търново. За обучение или работа в чужбина естествено не можел и да помисли. Не му давали открит лист дори до Петрич, но често отскачал дотам нелегално. Оттогава е познанството му с Ванга, с която били много близки.
“По това време пророчицата беше обект на преследване – задържаха я, дори й нанасяха побои като измамница. Но по-късно я посети Людмила Живкова и отношението към нея се промени. Бил съм очевидец на учудващите й способности. Обикновено водех други, за да им гледа, и много малко сме говорили за мен. Един път само ми каза, че са имали намерение да ме изпратят в лагер, но ме е спасил някакъв възрастен човек. Не ми каза кой е той. И аз по-късно не разбрах.”
До Малко Търново се пътува цяло денонощие, а в началото младият Татарчев едва връзва двата края. Но успява да си създаде положение. След големи усилия на баща му и на чиновници в Министерство на правосъдието с македонски произход го преместват в Разлог.
“Председателят на Окръжния съд беше нетърпима личност. Беше свикнал да му се кланят. Съдът представляваше жалка картина. Щом се опитваше да бъде оригинален и да каже някоя глупост, всички колеги се превиваха от смях, а щом се премени изразът на лицето му, те внезапно замръзваха”, спомня си Татарчев. За десетте години в Разлог два пъти го лишават от права Прибира се в София наскоро след като почиват родителите му и се установява на адвокатска работа. До 1992 г., когато Висшият съдебен съвет го избра за главен прокурор със 7-годишен мандат. През това време Татарчев се прочува с македонския си характер, непоносимост към всякакъв вид въздействие и със забраната управляващите да се месят в работата му.
Ако някой го запита, как може да живее, след като никой политик не го обича, отговаря с прословутото си чувство за хумор, че предпочита да го обичат жените. Татарчев не се е женил никога по две причини – първо, като идеен противник на брака не смята, че подпис може да свърже двама души. Второ, според него се женят тези, които не са имали много жени. На него никога не са му липсвали, поставя ги на пиедестал и сега. В момента ексмагистратът живее с приятелката си Лилия. Тя полага грижи за него и домакинството и го превозва до съда. Самият той има книжка, но през живота си не е хващал кормило. Няма и желание. Сестра му Констанца от много години не е в България. Тя е филолог и дълго преподавала на британците английски език, без да разберат, че е българка. Има дъщеря и три внучета. Идва си веднъж в годината и с брата се поскарват, защото като по-голяма с една година се опитва да му дава съвети, за които е твърде късно. Доскоро член на семейството беше котката Михаела Дошла сама от улицата в късна нощ навръх Архангел Михаил. Стопанинът й е силно привързан към нея заради предаността й. В трудни моменти, когато е опериран на хиляди километри от България, тя се мята като луда. След смъртта й му подхвърлят пред вратата друга котка. После разбира, че има и съучастници. Лилия и колеги направили заговора, защото решили, че без Михаела може и той да си отиде от мъка. Ксения е улична подобрена, а стопанинът й е председател на националната фондация за защита на животните. Смята, че бездомните кучета също имат право на живот и кметовете треперят от лютите му закани. Всяка сряда Татарчев участва в правно предаване на Нова телевизия. Търсят го за защита от цялата страна. Казва, че е пропътувал света и от САЩ до Швейцария няма по-прекрасна страна от България. Съжалява, че поради слугинската политика, която са водили и водят управниците, тя ще се превърне в обикновена колония.

Posted by nobilitybg in 10:10:30 | Permalink | Comments Off

Михал-бейовци в преданието и историята

Юрдан Трифонов, Избрани студии

През време на турското владичество на много места в нашето отечество са живели бейове с фамилно име “Михал-бейоглу” (Михал-бейов).

Първородните измежду тях са бивали мютевелии – управители на вакъфи, т.е. на имоти, завещани за поддръжка на верски, учебни, благотворителни и обществени учреждения и постройки (джамии, училища, сиропиталища (имарети), мостове, чешми и пр.)1 Част от доходите на вакъфите са отивали, по наредбите на завещанията, и за издържане на мютевелиите и техните семейства. Името “Михал-бейоглу” не е могло да не обърне вниманието на българите, защото изглеждало не само християнско, но и българско. Самите бейове, които се наричали с това фамилно име, знаели, че произхождат от християни, които са приели вярата на пророка преди векове. Мнозина измежду тях, подобно на българите, вярвали, че прадедът им, който най-напред е носил името “Михал”, е бил българин.

Поради това още в половината на XVII в. (1659 г.) католишкият епископ българин Филип Станиславов2 в един рапорт до конгрегацията, като говори за Плевен, казва, че този град бил някога седалище на български княз Михаил (olim residentia Michaelis Bulgarorum principis)3. У близкото българско население тази вяра е будила на първо място любопитство, а след това съжаление или омраза. По-любознателните са любопитствували да знаят дали у бейовете не са останали неща от българско време; а някои са негодували, че бейовете са забравили българщината си и ги потискат, както и другите турци.

В книжнината ни пръв обърнал внимание на Михал-бейовци Раковски. В бележки 28 и 29 на своя “Горски пътник” той споменува за Михал-бейовци в Одрин, Бяла, Ихтиман и Плевен. За произхода им Раковски имал невярно мнение, като ги считал за потомци на някакъв Михал-бей, който бил родом от Бяла и се сражавал с турците в 1598 год. Явно е, че той е смесвал прадеда на Михал-бейовци с влашкия воевода Михаил Храбри (Витязул), който наистина е воювал в тая година с турците. Но за вакъфите, управлявани от Михал-бейовци, особено за одринския, Раковски е имал достатъчни за времето сведения. За мнимия прадядо на рода той пише:

“В лято же 1596 прослави се други един български предводител на съюзници българи, Михал-бей от Бяла, днес малко село близо до Търнова. Он е съвоювал с турци против маджари и се е отличил сяйно в нея битка. Бяла, коя е била в него време знаменит град, даде му се от султана за награда. Но турци след малко са го отровили и негови синове са потурчили. От тяхни потомци еще и днес владеят в Бяла и в Летница, село в търновское окружие, със стара преимущества под именем чари-баши, кое значи събирачи на съюзния българи войници [...] От Михал бейюво име спомени са остали следния. В Ихтиман, окръжие малко, от няколко български села близо до Горний Самоков, се нахожда и до днес едно спахийско турско домородство, михал-беювци назваемо, види се, че са потомци потурнаци поменатаго Михал бея”.

Най-подробни сведения дава Раковски за одринския вакъф. За него той пише: “В Одрин град (Едрене) съществува камен мост на река Тунджа (по български Яворица), кой носи и до днес име Михалбей кюпрюсю, тоест Михал беюв мост. Близо до моста напреки към север съществува джамия, имарет Михалбеюв, задушие Михалбеюво, коя има свои приходи, определени от Плевен град, недалеч от Бяла. Негови наследници са питаят от тая задушбина и земат определена платка.” Откак описва подробно варивата, които се давали в имарета (сиропиталището) в Одрин, Раковски сполучливо изтъква значението, което имат за нашата история бератите (грамотите), давани от султаните за учреждаването и управлението на имаретите, като казва: “Любопитно би било да се придирят стари берати – документи – на такови имарети и спахии. Много нещо може се изчерпа за наша българска повестност”4.

Друг наш писател, който се е интересувал много от Михал-бейовци, е бил П. Р. Славейков. Понеже той е знаел вече по-добре българската история, па е бил запознат доста и с историята на Турция, не е можел да допуща, че Михал-бей е живял в 1596 г. и да го смесва с влашкия воевода Михаил Храбри. И Славейков се е опитвал да използува за разяснение историята на Михал-бейовци сведенията за вакъфите, управлявани от тях. Такива сведения той е имал главно пак за одринския; но в тях намираме една важна подробност, която липсва у Раковски, именно, че в джамията на Михал-бея в Одрин се намирал гробът на последния, както и онзи на Хадър-бея. Славейков е сгрешил само в това, гдето е считал Хадър-бея за баща на Михал-бея, когато всъщност е било обратното. Той пише: “Досега се знаят джамията и мостът Михалбегови в Одрин. Преди последната война (думата е за руско-турската в 1877-78 г.) се виждаха в джамията неговият гроб и гробът на баща му Хадърбей. Седят ли сега, не зная. А защо той се казва Михал-бей, а баща му Хадър-бей, тоже не е обяснено.” Наедно с това Славейков съобщава, че е чувал от търновските и плевенските мютевелии какво потеклото им било от Гази Михал-бея, който, уж, произлизал от царския род в Търново, но бил потурчен още в първите времена, когато дошли турците. Същите мютевелии били му говорили и за запазени от тях хрисовули, но той не бил ги виждал. Въз основа на техните сведения Славейков бил готов да допусне, че “булгар Михал-бей”, за когото се говорело в една турска история, ще да е бил един от синовете на цар Ив. Шишмана: “И ние се съмняваме, пише той, да не е той друг някой син на Шишмана, прикриван под името Хадър-бей.” Малко по-горе в същата статия, в която дава тия сведения, Славейков пише: “колкото за Иван Шишмана и Гаази Михал бея в Одрин, ако не са син и баща, то са някой много близък род, доколкото може да се разбира по преданията и вакъфите им”5.

Че мисълта за български произход на Михал-бея се е разпространявала и от някои негови потомци в Плевен и Търново, показват ни и следните съобщения. Немският пътешественик Каниц6, който посетил Плевен в 1871 г., като говори за тогавашния мютевелия Омер-бей и за неговите големи приходи, прибавя, че прадедът му Гаази Али-бей бил получил от султан Мурада 18 села за своето отстъпничество от християнството. Следователно, според това, що слушал Каниц в Плевен, Михал-бей живял във времето на султан Мурада, когато и приел мохамеданство. Наедно с Омер-бея, Каниц споменува и за двамата братя Нури-бей и Махмуд-бей, за които съобщава, че произлизали от някакъв български воевода, чиито грамоти за благородство те ревниво пазили7. Нещо подобно разправял и един юноша от бейски произход из Търново пред чиновници на руското посолство в Цариград преди освобождението. За това ни е оставил сведения Конст. Иречек8 в своя дневник. “Висковски, пише той, ми разправя за Михалбейовци в Търново и Плевен, стари династии, двамата братя (думата е за двама бейове) имали малък дворец в Търново, в който имало уж мебели за около 60,000 фр. Имали, каже, стари пергаменти, корона, български жезъл и други подобни работи. Единият юноша (по-малкият брат) в несъгласие с по-стария за един процес заминал за Цариград и там се запознал с Висковски, който го въвел в руската легация. Игнатиев изпратил Висковски, Христо гавазина и младото бейче в Търново, обаче било лято, брат му бил на чифлиците, бейчето се разболяло и експедицията не свършила нищо; тримата (Висковски, Христо и беят) са и фотографирани заедно. По-рано с тях преговарял консулът Рачински, искал да откупи всички тези работи, обаче пропуснал сгодния момент”9.

Разпространеното между някои търновчани вярване, че Михал-бейовци били от български произход, е предадено най-пълно от Ц. Гинчев в неговата повест “Ганчо Косерката”. Ето какъв разговор е вложил той в устата на няколко второстепенни лица в повестта:

- Бейска работа, рекоха дервишите, като гледаха това изобилие [думата е за продукти, приготвени за бейско угощение]: раят дошъл на земята за тях, а нашата – яж сухи крушели и пий вода…

- От българското старо бейство му е останало това богатство, рече Димир-Дишлията, като си припомни как са потурчали на сила баща му, – той твърде не го е спечелил…

- Че българин ли е Рашид-бей – попита по-малкият дервиш, който беше откъде Багдат родом и малко познаваше търновчани, – аджаип! [= чудна работа]… аз пък го мислех хасъл [= същински] турчин…

- Всичките бейове, гдето ги видиш тука, са българи дьонмета [отстъпници] [...] Беевете са, не ги ли чуваш, като се прекорясват “Михал-бей, българи”, изтурчени едно време, когато са превзели турците Българистана; тогава са техните прадеди приели исляма и са си завардили чифлиците със селата и селяните със земите10.

В този разговор, вложен в устата на търновчани турци, е загатнат и изворът на вярването, че Михал-бейовци са били българи. Този извор е самото им фамилно име, което на турци и българи се е виждало необяснимо инак, освен ако се приеме, че те са били българи. Това име е влияло не само в Плевен и Търново, а и другаде, гдето е имало бейове да го носят. Така, в едно прошение, подадено в 1889 г. от Рагъб-ефенди, мютевелия на ихтиманския вакъф, до Министерството на финансите за отпущане на пари срещу вакъфските имоти, се казва: “по тоя начин ще запазите от опропастяване една седемстотин годишна фамилия, която е от българско произхождение, което се потвърждава от самата фирма на Гаази Михал-бей”.

Дълбоката увереност на нашите бащи и деди, че Михал-бейовци имат български произход, е достатъчна да ни накара да разгледаме въпроса за истинския им произход и да потърсим исторически сведения за най-главните от тях. Към това трябва да ни подбуди и обстоятелството, че родоначалникът на тия бейове е добил в народното въображение черти на легендарен юнак.

Преди освобождението в Плевен се разказваше, че Михал-бей бил хала юнак, който сам си градил крепостта (“сарая”), и когато, по Божия воля, бил надвит от турците, смъртно ранен тичал до Вита, гдето паднал и бил застигнат от враговете си. Последните, като искали да имат за свой човек такъв юнак, потурчили гроба му, а не самия него11. – Но българин ли е бил наистина Михал-бей, или народното въображение е направило от него български юнак, колкото да задоволи силното си желание да изкара, че сме имали юначни деди? Ако е бил българин, где са били владенията му? Ако пък не е бил такъв, защо родът носи име “Михал-бейоглар”?

Историческото издирване показва, че вярването в българския произход на Михал-бейовци е легенда. Прадедът на тия бейове е живял около един век преди падането на България под турците, и то не в нашите земи, а в Мала Азия. Името му наистина е било Михал-бей, но той е бил не българин, а византиец. За разлика от един негов внук със същото име, турските историци го наричат с прякора му “Кьосе-Михал-бей“. Дали в неговите жили е текла гръцка кръв, или караманлийска, или славянска и частно българска – не се знае; важното е, че всички са го считали за византиец. Кьосе-Михал-бей е бил съвременник на основателя на турската мохамеданска държава Осман (1300-1326), дядо на султан Мурада I, който е захванал покоряването на България, и прадядо на Баязида I, който го довършил. Той бил дребен малоазиатски сановник, владеел укреплението Кирменкия при полите на малоазиатския Олимп. Отначало той бил противник на Османа, който действувал като пълководец на баща си Ертогрул, но после се сближил с него и откак Осман застанал начело на малката тогава турска държавица, бил му най-близък приятел, съветник и съратник. Когато новият султан въвел в своята държавица мохамеданството, Михал го последвал и приел с цялото си семейство вярата на пророка (1308 г.). Така византийският военачалник Михаил станал турчин Михал-бей.

Понеже Кьосе-Михал-бей е бил един от основателите на турската държава, неговите потомци в продължение на два века са заемали важни военни длъжности в тази държава, станали са владетели на градове и села, някои от които са обърнали във вакъфи. Това обстоятелство е едно от най-добрите доказателства, че Михал-бейовци водят произхода си от другаря и съратника на султан Османа. У тия бейове останала привилегията да бъдат предводители на особения вид конница – акънджии, която била учредена, още докато турската държава не била разпространила границите си в Балканския полуостров. Акънджиите били съставени за пръв път от Османовия син Аляадин, велик везир на брата си султан Орхана. Те били свободна конница, която извършвала разузнавания, опустошавала неприятелските страни и пречела на съобщенията в тях, като се издържала главно от грабеж на неприятеля, а не получавала редовна заплата. През повече от два века тям се назначавали предводители измежду потомците на Кьосе-Михал-бея. Наистина, това назначаване не е ставало механически: предводителите на акънджиите са се избирали по достойнство и заслуга от султаните; но последните са правили избор само измежду многобройните потомци на Михал-бея12. А това показва, че последният не може да бъде друг, освен Кьосе-Михал-бей, защото акънджиите, както се каза, предхождат покоряването на България.

Но вярата, че Михал-бейовци имат български произход, е била тъй силна дори у хора, които са знаели за Кьосе-Михал-бея, щото е станала причина да се роди мисъл, изказана най-напред от Г. Димитров в книгата му “Княжество България” (ч. II, стр. 26-27)13, че уж Кьосе-Михал-бей не бил никой друг, освен Мичо, зетят на цар Ивана Асеня II, който искал да заеме българския престол, след като се свършили мъжките потомци на Асеня, но в 1257 г. бил надвит от избраника на болярите Константин Тихов и избягал при византийците. Тази мисъл, обаче, е безосновна. Дори владенията на двамата не се съвпадат. Земите, които Мичо получил от византийците за прехрана, се намирали в долината на р. Скамандра, днешната р. Мендера, която се влива в Егейско море при западното устие на Дарданелите; а крепостта Кирменкия, която владеел Кьосе-Михал-бей, лежала при полите на малоазиатския Олимп, на разстояние повече от 250 километра на изток от Мичовите земи. Освен това, Мичо и Кьосе-Михал-бей са били различни и по характер, и по време на живеене. Първият е бил изнежен, а вторият – строг и енергичен. Вече в 1257 г., когато болярите избрали за цар Константина Тихов, който влязъл в борба с Мичо, последният бил човек на зряла възраст, а в 1279 г., когато син му Иван се оженил за дъщерята на императора Михаил VIII Палеолог и се явил начело на гръцки войски при Търново, та заставил гражданите да го признаят за български цар под името Иван Асен III, той (Мичо) не се споменува никак, види се, защото не е бил вече жив. Кьосе-Михал-бей пък, както се каза, приел мохамеданството едва в 1308 г. наедно с цялото си семейство и дълго време след това действувал наедно със султан Османа. Родът на Мичо, след като се сродил с императора, се издигнал и дал на Византия редица сановници, които носели прозвището “Асан” (Асен) и продължавали да действуват дори до падането на Цариград; а в това време Михал-бейовци, на чело на акънджиите, са съдействували за покоряване на Балканския полуостров под властта на турците.

Ала, покрай името “Михал-бейовци” и покрай акънджиите, съществуват и вакъфи, а те не могат да се свържат направо с Кьосе-Михал-бея. На първо място между тях стои одринският. Както се спомена вече, джамията на този вакъф се нарича “Михал-бей джамиси”, а мостът на Тунджа, който съединява главната част на Одрин с предградието “Илдаръм”, носи името “Михал-бей кюпрюсю”. Лицето, което ги е строило и чието име те носят, не може да е Кьосе-Михал-бей, защото последният е живял преди турците да превземат Одрин, та не е могъл да притежава имоти там и да ги завещава за вакъф. Те трябва да са от друг Михал-бей, който е живял по-късно от първия. Би могло да се предполага и това, че одринският вакъф носи името “Михал-бей” по съкращение от “Михал-бей-оглу”; но сега това предположение се явява ненужно, макар да е напълно уместно, защото днес вече знаем, че в началото на XV век наистина е живял турски пълководец Михал-бей с прозвище “Гаази” (победител). Завещанието за плевенския вакъф, направено в 1496 г. от Гаази Али-бей Михал-бейоглу, а преведено на български и напечатано от покойния Д. Ихчиев в списание “Минало” (ред. Баласчев), год. I, кн. III14, свидетелствува изрично, че завещателят бил внук на Гаази Михаил-бея. Там се казва: “Аляадин Али-бей е син на покойния Надър-бей, а последният бе рожден син на Гаази Михаил-бея.” И в допълнението към същото завещание от 1505 г. е казано: “Занапред за истински мютевелия на тоя вакъв определям, според волята на завещателя, Хасан-бея, който е най-старият син на покойния Али-бей, а Али-бей бе син на покойния Хадър-бей, а последният пък бе син на Гаази Михаил-бея.” Наистина, оригиналът на завещанието, което е било представено от плевенските мютевелии пред вакъфската комисия в София в препис, сега не е налице; липсва и копието от него, от което е превеждал Ихчиев. Но, ако дори се съмняваме в пълната точност на превода, съмнението не може да засегне имената на рода, а може да се отнесе към други подробности на завещанието. Сведенията на последното потвърждават и изправят съобщението на П. Р. Славейков, че при джамията Михал-бей в Одрин имало два гроба – един на самия Михал-бей, а друг на Хадър-бей, следователно на бащата и сина. Гробът на Гаази Аляадин Али-бей пък е бил в Плевен при джамията “Гаази”. Не може, следователно, да има съмнение в това, че в Одрин, вече след завладяването му от турците, е живял турски пълководец Гаази Михал-бей, който не бива да се смесва с Кьосе-Михаил-бея, макар че, както ще се види по-долу, е бил от негова род. Остава само да се изследва, дали този Михаил-бей, дядо на Гаази Али-бея и основател на одринския вакъф, наистина е бил от рода на Кьосе-Михал-бея или е бил някой нов потурнак, може би българин. Както се каза по-горе, П. Р. Славейков е бил на мнение, че трябва да се приеме последното. А едно място в завещанието на Гаази Али-бея като да потвърждава това мнение, защото гласи: “Али-бей е един от великите и самоотвержени сановници, чиито бащи и деди са приели да изповядват мюсюлманската религия.” Не е, обаче, мъчно да се види, че последните думи са обща формула и искат да посочат само, че Али-бей е произлизал от род, който първоначално е бил християнски, защото този бей не е имал много бащи, а и баща му Хадър носи турско име. Ако пък дядо му да е бил потурнак, завещанието не би си послужило с такива общи думи, а би посочило това изрично. Че Гаази Михаил-бей не е бил нов потурнак, а е произлизал от рода на Кьосе-Михал-бея – показват ни и историческите известия, които съобщават, че в царуването на султан Мурада ІІ (1421-1451) главният водител на акънджиите се е казвал Михаил-бей. Когато през лятото на 1422 г. този султан поискал да си отмъсти на византийците, загдето подбутнали и поддържали чичо му Мустафа да му отнеме престола, и решил да превземе Цариград, той изпратил най-напред Михаил-бея с 10 хил. акънджии да разузнае и разчисти пътя. Изпратените акънджии наистина очистили всичко напреде си: опустошили страната дори до стените на Цариград, изгорили сеитбите, разрушили селата, насилили моми и юноши и отвели населението в робство. Историкът на турската държава Хамер15, който нарича Михал-бейовци повече само с фамилното им име, в случая употребява името “Михаил-бей”, а не Михал-бейоглу. Той пише: “В началото на месец юний Михаил-бей пръв напреднал към портите на Цариград начело на 10 хил. акънджии.” А че тук става дума за пълководец от рода на Кьосе-Михал-бея, а не за някой нов потурнак, показва ни и това, гдето в междуособните борби за престола през царуването на Мурада II е взимал участие и друг един потомък на Кьосе-Михал-бея – Мехмед Михал-бейоглу, също главатар на акънджии. Последният през кратковременното царуване на султан Муса (“Мусо Кеседжия” на народните песни) бил негов бейлер-бей и в борбата между братята, синове на Баязида, едничък му останал верен докрай, поради което бил затворен от победителя Мехмед I в крепостта на гр. Токат. Когато Мурад II водел борба с чича си Мустафа, пуснал Мехмед Михал-бейоглу на свобода и го направил началник на ония акънджии, които му останали верни и които били в Мала Азия срещу претендента. Наскоро след това освободеният Михал-оглу принесъл важна услуга на Мурада II. Когато войската на последния стояла в Мала Азия срещу оная на Мустафа, като ги деляла само една река, Мехмед Михал-оглу се изправил през нощта на брега и с висок глас почнал да привиква бившите си подчинени акънджии от лагера на Мустафа да го напуснат и да минат към страната на законния султан. Откак първенците на акънджиите, които мислели едновремешния си главатар за умрял, чули гласа му, раздвижили се и скоро последвали съвета му, като минали към страната на Мурада. Това докарало разстройство в стана на Мустафа и подготвило поражението му. А за гроба на този Мехмед Михал-оглу прочутият турски пътешественик Евлия Челеби16 казва, че се намирал в Плевен. Като говори за Провадия, Евлия пише: “После в 814 (1411 г.) Муса Челеби завладял тези места с помощта на Мехмед-бей Михал-заде, който е погребан в Плевен.”17 Не може, следователно, да има съмнение, че дядото на плевенския Гаази Али-бей, Гаази Михаил-бей, и Мехмед-бей Михал-оглу са били роднини, т.е. потомци все на Кьосе-Михал-бея. А това, в свръзка с обстоятелството, че и двамата са командували все акънджиите, прави невъзможно да се допуща, че Михал-бей е бил някакъв нов потурнак от български произход.

Връзката на плевенските Михал-бейовци с Кьосе-Михал-бея се потвърждава и от един берат, запазен у едного от тях и преписан под негова диктовка от К. Вълев с български букви, а след това преведен от добрия познавач на турския език Д. Г. Гаджалов. Бератът, който носи дата месец мухарем 793 г. от егира (декемврий 1390 г. от Р. Хр.), бил издаден в Одрин от султан Баязида I Илдаръм на Гаази Али-бея Кьосе-Михал-оглу (той трябва да е бил прадядо на по-сетнешния основател на плевенския вакъф, негов едноимец Гаази Али-бей), за да се засвидетелствуват и възнаградят мъжеството и другарството, които Али-бей проявил в прочутата битка на Косово поле, гдето бил убит бащата на Баязида, султан Мурад І Худавендикяр. С този берат Баязид I дал право Гаази Али-бея Кьосе-Михал-оглу и на потомството му да имат санджак (право да управляват голям окръг) на вечни времена и се заклеват потомците на султана да не отнемат това право от рода на заслужилия военачалник.

Но тука се явява въпрос: ако Михаил-бей, който е водил акънджиите към Цариград в 1422 г. и който е бил дядо на плевенския Гаази Али-бей, не е бил нов потурнак, а е произлизал от рода на Кьосе-Михал-бея, – как е било възможно да носи името “Михаил”? Както казахме, тъкмо това име в простонародната му форма “Михал”, употребявана от българи и турци, е карало едните и другите да предполагат, че Гаази Михал-бей е бил българин. Ала в същност то не е невъзможно за мохамеданин, макар обикновено да се избягва. Наистина, мохамеданите не наричат децата си с имена на безплътни духове; но в случая името “Михаил” се явява като повторение на прадядово име, а не направо като име на архангел. Когато ние попитахме едного от нашите мюфтии дали е възможно мюсюлманин да носи името “Михал”, той отговори отрицателно; но, като му напомнихме за името на архангела, същият каза, че то е “Микаил” и че, ако е дума за него, то може да се даде и на мюсюлманин. Откак му обяснихме защо го питаме, той сам се досети, че семейството на Михаил-бея е могло да му даде името “Михаил”, като име на негов прадядо и че отпосле то ще да се е изговаряло простонародно и “Михал”. Разбира се, няма защо и да се обяснява, че “Михаил” и “Михал” е същото име. Най-вероятно е, че Гаази Михаил-бей ще да е бил наречен с това име в чест на Кьосе-Михал-бея. Дали същото име е било подновявано в рода и по-сетне, не знаем, както не знаем и това, дали селото Михал-бей в Каварненско дължи името си на Гаази Михал-бея или на друг някой бей със същото име. Но не може да има съмнение, че самото име в книжовно-мохамеданската му форма “Микаил” може да бъде дадено на турчин, след като е било носено вече от знаменит мохамеданин.

И така, ние трябва да приемем, че многото пълководци и сановници, които се споменуват през XV-XVI в. в историята на Турция с фамилно име “Михал-бейоглу”, както и повечето от бейовете, които носеха същото име в нашите земи до изселването си, произлизат все от рода на Кьосе-Михал-бея. И да е имало някои бейове, които да са били от рода на друг “Михаил”, те ще да са били малко.

От многобройните Михал-бейовци в нашата история заслужават да бъдат споменати главно онези, които са основали вакъфи, защото много от строежите на последните – чешми, мостове, каменни постилки (калдарми) и др., както и горите и пасищата им, са ползували и българското население. От тях на първо място трябва да споменем за одринските. Техни родоначалници са били, както се каза, Гаази Михаил-бей и син му Хадър-бей, чиито гробове се намират в джамията на първия. Какви имоти са били завещани на вакъфа им в Одрин, не ни е известно, защото завещанията и на двамата не са достигнали до нас. Но че такива е имало, в това не можем да се съмняваме, защото, независимо от съществуването на самия вакъф, за тях става дума в допълнението към завещанието на плевенския Гаази Али-бей от 1505 г. По това допълнение, синът на последния Хасан-бей ставал мютевелия не само на завещания от баща му вакъф, “но още и на онези имоти, които са завещани от дяда му и прадяда му” и на които бил мютевелия, докато да порасте Хасан-бей, някой си Карагьоз бен-Абдулах. Изглежда, че по времето, когато е било писано завещанието на Гаази Михаил-бея, Гаази Али-бей вече е бил роден и на негова род е било оставено право на мютевелийство върху вакъфа, основан от дяда му. В силата на това завещание, когато в началото на XIX в. одринските Михал-бейовци, види се, поради измиране, престанали да управляват одринския вакъф, мютевелийството на последния минало, с позволение на султан Махмуда II, [преминало] към плевенските, и то към жена, защото нямало първороден член на семейството мъж. За мютевелия била утвърдена със султански берат Фатме-ханъм, а за неин помощник (каймакам) бил поставен син й мири (почетна титла вм. емир) Осман със сан капуджи-башия (началник на придворните вратари). Затова плевенският и одринският вакъфи са били съединени в един под името “Михаил-бей, Гаази Али-бей и Сюлейман-бей вакъф”. Понеже плевенският вакъф е притежавал самия град Плевен и 20-на села, а одринският – други няколко, чийто брой и имена не ни са известни, – директорът на богоугодните заведения (евкаф) в Одрин заявил претенции той да събира приходите или да им държи сметка; но мютевелията Осман-бей се оплакал и султан Абдул Меджит с особен берат от 18 март 1847 г. заповядал никой да се не меси в работите на вакъфа, който, по завещанието си, е бил с изключителни права (мюстесна), а само сметките му да се изпращат от самия мютевелия в Цариград за контрол. Подобни берати са бивали издавани и по-сетне. А поради това, че плевенските мютевелии станали такива и на одринския вакъф, тям било определено да внасят известна сума за новооснования вакъф на султан Махмуда II.

Ихтиманските Михал-бейовци водели рода си от основателя на тамошния вакъф Махмуд-бей, за когото се казва, че бил син на Гаази Михал-бея. Вакъфът се е наричал “Махмуд-бей велед Гаази Михал-бей”. В него са влизали самият Ихтиман и 10 села, от които само две имат български имена (Белица и Мухово). Това обстоятелство показва, че Ихтиманско вече в XV в., когато, както ще се каже по-долу, е бил основан вакъфът, е било колонизувано с турци. Кой е бил ихтиманският Махмуд-бей и дали завещаните от него селища са му били отстъпени от султана за лични заслуги, или той ги е наследил било от баща, било от дядо, не се знае. Не е известно и това дали той наистина е бил син на Гаази Михал-бея, както гласи името на вакъфа, защото във вакъфските документи името “син” се дава и на внуци и дори на по-далечни потомци. Така, за Гаази Али-бея често се казва, че бил “син” на Гаази Михаил-бея, когато той в същност бил негов внук. Това се дължи отчасти на обстоятелството, че всички вакъфи, завещани от Кьосе-Михал-бея, в архивата на министерството на богоугодните заведения (евкаф) в Цариград са били означени с общото име “Михал-бейови вакъфи”. В едно заявление от пълномощника на плевенските мютевелии до княжеската канцелария от 14 (26) ноемврий 1884 г. се казва, че братът на Гаази Али-бея живял в Самоков и че той бил един от тримата, на чиито вакъф били дадени особени права; другите двама били Гаази Али-бей в Плевен и Фируз-бей в Търново (думата е само за вакъфи в тогавашното българско княжество). В случая вероятно се има предвид основателят на ихтиманския вакъф, чиито потомци са живели в Самоков; но на какво е основавал своето твърдение казаният пълномощник, не се знае. Ала макар че само от името на вакъфа, при липса на завещанието, не можем да приемем с увереност, че основателят му Махмуд-бей е бил син на Гаази Михаил-бея, – има едно обстоятелство, което кара да се допусне, че той наистина е бил или син, или внук на последния, следователно близък роднина на Гаази Али-бея. Това обстоятелство е големината на вакъфа му. От многобройните вакъфи преди Освобождението, само ония са имали по няколко села, които са били основани от везири през XVI в. като Пири-паша (със села в Пловдивско, Варненско, Силистренско и др.), Мехмед Соколи, Рустем-паша и др. Най-големи вакъфи, завещани от бейове, са били основани в XV в. Такива са били на Мурадовия военачалник Гаази Евренос-бей (села в Солунско, Серско, Родопите и пр.), Гаази Али-бей (двадесетина села в Плевенско наедно с града, други в Ловченско), Фируз-бей (4 села в Търновско) и др. Към последните спада и Ихтиманският, който по големина върви след онези на Гаази Евренос-бея и на Гаази-Али-бея. В 1883 г. ихтиманци разказвали на К. Иречека, че джамията на вакъфа била строена от Гаази Михал-паша наскоро след превземането на България; това е неясен спомен за близките до Гаази Михаил-бея времена. Някои му разправяли, че уж джамията била по-рано църква, против което говорят както строежът й, така и планът, и островръхите сводове над вратата (арабски стил). От казаното се вижда, че тази джамия, която биде описана доста подробно от Кр. Миятев в Годишника на Народния музей за 1921 г., ще требва да се отнесе към XV век.

Както споменахме в началото на статията, за Михал-бейовци се е говорило преди Освобождението и в Търново. Но връзките на тамошните бейове с Михал-бейовци, ако е имало такива връзки, ще да са били далечни. Вакъф на име “Михал-бей” или “Михал-бейоглу” там не е имало. Повечето вакъфи, като онзи на Сулейман-паша от 1808 г., на хаджи Фейзула от 1807 г. и др., са били нови и са получавали доходите на кафенета, фурни и др. здания, които доходи са служили за поддръжка отчасти на джамии и медресета, но главно на чешми. Голям и стар вакъф е бил само основаният от Фируз-бея и неговият син Гаази Али Фируз-бей, който построил в 1436 и хубавата джамия на Хисаря, вероятно на мястото на едновремешната църква “Св. Петка”. За тази джамия и за моста на Янтра при турската махала, наричан Фируз-бейов, е отивала част от десетичния приход на селата Мурад-бей, или Горни-Турчета (сега Бяла черкова), Михалци, Павликяни и Омур-бей, или Долни-Турчета (сега Стамболово). Мурад-бей и Омур-бей са били от рода на Фируз-бея, както се вижда, между друго, и от продавателните актове на имотите им. Някои предания, особено в с. Михалци, са свързвали техния произход и с Гаази Михаил-бея; но тия предания изглежда да се дължат главно на името на селото, което обаче не е свързано с последния, защото инак би гласило не Михалци, а Михал-бей, подобно на споменатото село при Каварна. От с. Михалци вярването, че бейовете на 4-те казани села са имали роднински връзки с Гаази Михал-бея, е преминало и в Търново, гдето тия бейове обикновено са живели. Същото вярване ще да се е поддържало и от някои болярски християнски принадлежности, които ще да са били донесени плячка от околните християнски държави, с които Турция е воювала. Шукри-бей, един от двамата последни потомци на Фируз-бея, обичал да говори пред селяните, особено когато попийвал, за своя български произход. Той споменувал и за някакво кандилце, което семейството строго пазело. Това навежда на мисъл, че някой техен дядо или прадядо е бил грабнал и потурчил някоя българка. За такова нещо загатва в повестта си “Ганчо Касерката” Ц. Гинчев. За българка Труфана, жена на Алиман Али-бея, се помни и в село Михалци. Най-после, въпросното вярване може да се дължи и на женитби за жени от плевенските Михал-бейовци. Както и да е, но в Търново старовремски Михал-бейовци не е имало. Тамошните бейове биха могли да се свържат с Михал-бея само в такъв случай, ако се докаже, че самият техен прадядо Фируз-бей е бил от рода на Кьосе-Михал-бея. Такова нещо се твърдяло, както казахме по-горе, в заявлението на пълномощника на плевенските мютевелии до княжеската канцелария от 14 (26) ноемврий 1884 г. Но за това нещо не се споменува в изворите или поне не е познато; а от друга страна, търновските бейове след Освобождението са имали интерес да се изкарат от рода на Михал-бея, за да докажат, че и техният вакъф е бил с особени права (мюстесна), понеже сами не са могли да представят стари берати като плевенските.

Пак на роднински връзки с плевенските Михал-бейовци ще да се дължат и чуваните от Раковски разкази за някакви потомци на Михал-бея в Бяла и с. Летница. От кого е чувал той тия разкази, не е известно. Сега в Бяла не се помни за никакви Михал-бейовци. Последни бейове преди Освобождението там са били Мехмед-бей, чиято къща сега е музей, понеже в нея е живял Цар Освободителят Александър II, и Сулейман-бей, братов син на първия. Те са имали много имоти – нивя, воденици на Янтра, бранища и пр.; но за произход от Гаази Михал-бея не са говорили никому, и вакъф на името на последния в Бяла не е имало.

Между Михал-бейовците, които са основали вакъфи в нашите градове и с това са свързали името си с нашата история, най-забележителен и най-известен е плевенският Гаази Али-бей. Неговото завещание за вакъфа, съпоставено с историческите сведения, ни дава възможност да разберем кой и какъв е той, защо носи прозвището “Гаази” (победител) и защо е могъл да завещае на основания от него вакъф не само имоти в Плевен, Никопол и Видин, но и десятъка от града Плевен и от 27 села в Плевенско, Ловченско и дори в Тракия. През не по-малко от 30 години Гаази Али-бей, подпомаган от брата си Искендер-бей, е бил главен началник на акънджиите във войните на султан Мехмед II във Влашко, Молдава, Маджарско и Венеция. Той е спечелил няколко победи, пленил е много хора и е натрупал големи богатства, които чрез вакъфа е обезпечил за наследниците си. Трябва да забележим, че доходите на вакъфите обикновено не са отивали изцяло за богоугодни и обществени учреждения и градежи, а голяма част, понякога дори по-голямата, е била предназначена за издръжка на наследниците на завещателите. Гаази Али-бей е оставил за наследниците си само една третина от доходите, като е предназначил двете третини за благотворителни цели; но все пак със завещаните имоти той е обезпечил своите потомци от секвестри и даване земите на други владетели по волята на султаните. Управителят на вакъфа – мютевелията, какъвто е бивал всякога най-старият от наследниците, е бил най-важното лице в Плевен и окръга и е влиял върху техния икономически и духовен живот. Поради това Гаази Али-бей, чрез основания от него вакъф, си е извоювал място в нашата история.

Гаази Али-бей и брат му Искендер се споменуват най-напред в 1462 г. в похода на Мехмеда II срещу влашкия воевода Влад Дракул (дявол), наричан Цепеш (джалатин, набивач на кол). Походът е бил предприет, между друго, за да се накаже Влад за чудовищните му жестокости – набиване на кол на около 20 хил. души, разпъване на кръст, горене живи хора и пр. Походът нямал успех, но акънджиите на братята Михал-бейовци изпълнили задачата си, защото опленили и разорили неприятелската страна и с това отплатили на Влада за жестокостите и опустошенията, които той извършил в предходната година при своето нахлуване в Северна България, като отвел и много роби. Същите акънджии на Али-бея нанесли в 1466 г. важна победа на маджарите близо при Смедерево и успели и да пленят близкия роднина на крал Матея Корвин, Михаил Силаги; но след 10 години на същото място двамата братя Михал-бейовци били разбити от маджарските воеводи братя Петър и Франциск Доси, та Али-бей едва успял да избяга в турските кораби на Дунава. В 1477-8 г. братята Михал-бейовци със своите акънджии воювали срещу венецианците и опустошили областта при р. Изонцо. Когато през 1479 г. султан Мехмед II решил да нападне Трансилвалия, Али-бей, който тогава бил никополски санджак-бей, събрал войските си в Никопол, за да удари тази област през Влашко. Той задържал пратениците на влашкия воевода Басараб III Млади, които се връщали от Цариград, за да не съобщят за готвения от него поход, докато цялата войска мине Дунава. След като прекарал войската си във Влашко, Али-бей се показвал готов да замине към Брашов (Кронщат), та влашкият воевода и болярите му паднали на молба, да не прави това, защото брашовци им били приятели, и той насочил войската си към Сибин, през където наистина трябвало да мине, понеже турските войски се групирали в западната част на Трансилвалия. На 13 октомврий турската войска била страшно разбита, но Али-бей не пострадал, та на следната 1480 г. можал да вземе участие наедно с брата си Искендера в похода срещу Молдова и да ограби със своите акънджии последната. В 1482 г., когато на турския престол се възкачил Баязид II, Али-бей изказал чрез влашкия воевода готовност за примирие каквото султанът наистина свързал и с молдовци, и с Трансилвания, защото, както се казва в едно писмо на влашкия воевода Влад Калугера до брашовци, и турците вече били уморени от воюването на разни фронтове. Няколко време след това, не се знае точно кога, Али-бей Михалоглу напуснал Никополския санджак, в който се върнал наново едва в 1492 г. Къде е бил след напущането на Никопол, не се знае навярно, но, ако се съди по многото имоти, които той имал във Видин и които завещал на тамошния вакъф, ще трябва да приемем, че през няколко време той ще да е бил санджак-бей на Видин. Докато бил в Никопол, Али бей имал силно влияние върху работите във Влашко, чийто воеводи търсели приятелството му и се хвалели с него. За да се разбере това влияние, трябва да се има пред вид, че по онова време Никополският санджак е обнемал цялата средна част от Северна България наедно с Русчук, Тутракан, Разград, Лом, Враца, па и част от южна, именно Стара Загора и Сливен. Наскоро след 1492 г. Гаази Али-бей ще да се е оттеглил от служба, защото в 1496 г. направил завещанието си за основания от него вакъф.

Както се каза по-горе, Али-бей завещал на плевенския вакъф, освен имоти в Никопол и Видин, още прихода от десетък на гр. Плевен и на 27 села в Плевенско и Ловченско, а отчасти и в Тракия. Най-интересният въпрос за нашата история относно този вакъф е този, дали всички тия селища са били отстъпени от султана само на Гаази Али-бея или на баща му и дядо му, а особено – за какви услуги са били отстъпени, дали за воюване с Влашко, Унгария и Венеция, или за услуги, принесени от Михал-бейовци при покоряването на България. Ако излезе последното, тогава с разясняването на въпроса за произхода на плевенския вакъф биха се разяснили и някои подробности относно падането на България под турците. За бащата на Гаази Али-бея нямаме сведения, защото, както се каза по-горе, в историята на Турция Михаил-бейовци обикновено се споменуват с фамилното си име; затова не знаем как е бил свързан бащата с Плевенско – дали е получил от султана някои села, или ги е наследил от баща си Михаил-бея. Но за последния има съобщение в пътеписа на Евлия Челеби (т. VI)18, почерпнато навярно от някоя по-стара турска история. Евлия казва, че гр. Ловеч е бил превзет във времето на Мурада I от Гаази Михал-бея. Това навежда на мисъл, че последният или е отъждествен с участвувалия в Косовския бой Гаази Али-бей Кьосе Михал-оглу, или е негов брат. Наистина, друго едно съобщение на същия Евлия Челеби, че уж няколко време по-късно Ловеч наново бил паднал в ръцете на християните, от които бил превзет с големи усилия едва в царуването на Баязида II, не е вярно и се дължи на смесване на друг Ловеч, в Черна гора; но сведението, че нашият Ловеч е бил превзет от Гаази Михал-бея, се потвърждава от местоположението на селата, завещани на плевенския вакъф. Тия села се намират между Плевен и Ловеч; а султаните са давали на своите военачалници земи главно в ония места, които са били превзети от тях. Така, Евренос-бей е притежавал земи главно в южна Македония, която е била завладяна от него. Самият Плевен е бил подарен на Михал-бейовци много по-рано от времето, когато е действувал вторият Гаази Али-бей, защото, както казва Евлия Челеби, там се намирал гробът на Мехмед Михалоглу, бейлер-бей на султан Муса и сподвижник, както видяхме, на Мурада II. Заслужава известно внимание и преданието, запазено в някои села около плевенския Кайлък (Каменец, устие, през което протича Тученишката бара), че Иван Шишман се крил няколко време в този Кайлък, гдето уж посегнал на живота си. Всичките тия обстоятелства водят към мисъл, че Михал-бей е участвувал или във войната срещу Шишмана, или във войната срещу маджарския крал Сигизмунд при Никопол и е принесъл ценни услуги на Мурада или на Баязида, та срещу тях е получил града Плевен и много села около него. Разположението на тия села посочва посоката, по която е дошъл турският удар върху Плевен, именно откъм Ловеч по Чернелка и Вит. Инак не би имало защо да влизат в плевенския вакъф и села много близки до Ловеч и дори малко по-на юг от него, както е случаят с изчезналото сега с. Сливяк, което е лежало на 4-5 километра югоизточно от града. Ихчиев погрешно е прочел името на това село Услояк, когато би трябвало да го прочете Исливяк (и двете се пишат с арабски букви еднакво). А че наистина в завещанието на Гаази Али-бея става дума за с. Сливяк, показват ни споменуваните в същото завещание местности Кишишлик и Владичина, които лежат близо до землището на въпросното село. Ще трябва да допуснем, че Сливяк, Смочан и други ловченски села и местности са минали към Гаази Али-бея по наследство от дядо му Гаази Михаил-бея. А като приемем, че последният е участвувал в превземането на Ловеч и Плевен и че е владял села и пò на юг от първия град и като знаем, от друга страна, че Карловско е било завещано за вакъф от Карли зааде Али-бей още в 1399 г. (и неговото завещание биде обнародвано от Д. Ихчиев в спис. “Минало”, г. I, кн. IV)19, та около Ловеч не е могло да има свободни християни, които да завладяват повторно Ловеч, – ние няма да се увличаме да вярваме в съобщения, че уж Ловеч е бил превзет окончателно от турците едва в царуването на Баязида II. Как би могъл, наистина, Гаази Али-бей да управлява Никополския санджак и да води акънджиите си чак около Изонцо, ако зад гърба му би стоял непревзети гр. Ловеч? Та и как би било възможно последният да се задържи, когато не е могъл да стори това дори Цариград? Всъщност, Ловеч ще да е паднал, още когато е паднал Търново или дори преди него; а с. Сливяк със своя манастир Ястреб, огнище на книжовна дейност през XVI в., се е намирало под покровителството на плевенските мютевелии, в чийто вакъф е спадало.

Във всеки случай, понеже през няколко века Плевенско, Ловченско, Одринско и Ихтиманско са били свързани с Михал-бейовци и с основани от тях верски и благотворителни учреждения и градежи, родоначалниците на тази голяма фамилия имат право да намерят място в нашата история.

БЕЛЕЖКИ

1. [По въпроса за ролята на институцията на вакъфа вж. Мутафчиева, В. Османска социално-икономическа история. София, 1993, 77-128, 378-398.]

2. [Филип Станиславов (ок. 1610 с. Ореша, Никополско - 8.08.1674, Никопол), български книжовник, един от пионерите на българското книгопечатане. Учи в Илирийския колеж в Лорето, Италия (1627-1633). Ръкоположен за католически свещеник в Анкона, Италия. Назначен от папа Урбан VIII към папската курия в Рим. В края на 1635 г. идва в България като католически свещеник. Никополски католически епископ (1648-1662, 1673-1674). През 1651 г. отпечатва в Рим молитвения сборник "Абагар", първата българска печатна книга с новобългарски езикови елементи. За него и рапортите му до конгрегацията вж. Милев, Н. Католишката пропаганда в България през XVII в. София, 1914, 132-145.]

3. [По въпроса за плевенския вакъф на Михал-бейовци вж. Трифонов, Ю. История на града Плевен до Освободителната война. София, 1933, с. 36 сл.]

4. [Раковски, Г. С. Съчинения в четири тома. Т. 1. Подбор и ред. К. Топалов. София: Български писател, 1983, 370-372. Цитатите са сверени по това издание.]

5. [Славейков, П. Р. Един поглед към миналото. // Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 3. Съст. С. Баева. София: Български писател, 1969, 295- 296. Цитатите са сверени по това издание.]

6. [Феликс Каниц (1829-1904), унгарски етнограф, археолог и географ. Пътува из България и посвещава две книги на физическата география, старините, социалните отношениая и обичаите на българите.]

7. [Тези данни са поместени в изданието Каниц, Ф. Дунавска България и Балканът. Историко-географско-етнографически пътеписни проучвания от 1860-1879 г. Второ преработено издание. Т. 2. София, [2000], 96-97.]

8. [Константин Йосиф Иречек (1854-1918), чешки историк, професор в Пражкия университет от 1884 г. и във Виенския от 1893 г. до смъртта си. От 1879-1884 г. живее в България и заема постовете на главен секретар на Министерството на просветата, министър на просветата и председател на Учебния съвет. По-важни трудове "Книгопис на новобългарската книжнина 1806-1870" (1872), "История на българите", Пътувания по България" (1888), "Княжество България" (1891), "Български дневник".]

9. [Иречек, К. Български дневник. Второ фототипно издание. Т. 1. 1879-1881. София: Акад. изд. Проф. М. Дринов, 1995, с. 321. Цитатът е сравнен по това издание.]

10. [Гинчев, Ц. Ганчо Косерката. Повест. В. Търново, 1890, с. 105. Вж. и Гинчев, Ц. Избрани произведения. Т. 1. София: Български писател, 1986, с. 292. Цитатът е сверен по това издание.]

11. [Осмислянето на историческата реалност, свързана с Михаил-бейовци, през призмата на фолклора и митологичното наследство, е обект на анализ в студията: Моллов, Т. Юрдан Трифонов и българския фолклор. // Научна сесия академик Юрдан Трифонов (1864-1949), Плевен, 24 ноември 1994 г. Доклади и научни съобщения. Враца, 1996.]

12. [По тези въпроси вж. Мехмед Нешри. Огледало на света. Съст. и прев. от османотурски език М. Калицин. София, 1984, 181, 185, 188, 190, 195, 198, 215, 216, 219, 220, 227.

Събев, О. Родът Михалоглу и мюсюлманското образование в българските земи на Османската империя. // История на мюсюлманската култура по българските земи. Изследвания. Т. 7. Съст. и отг. ред. Росица Градева. София, 2001, 136-166; Radushev, E., S. Ivanova, R. Kovachev. Inventory of Ottoman Turkish Documents about Waqf Preserved in the Oriental Department at the St St Cyril and Methodius National Library. Part I - Registres. Sofia, 2003, p. 211-212, doc. 117, 228, 281, 291, 296.]

13. [Димитров, Г. Княжество България в историческо, географическо и етнографическо отношение. Ч. II. Пловдив, 1896.]

14. [Ихчиев, Д. Турските вакъфи в българското царство и документи върху тях. // Минало, г. I, 1909, кн. 3, с. 244 и 255.]

15. [Австрийски дипломат и ориенталист Йозеф фон Хаммер-Пургщал (1774-1856). В случая Трифонов цитира труда му Hammer, J. von. Geschichte des Osmanischen Reiches. B. I. Pest, 1827, p. 406-407.]

16. [Евлия Челеби (1611-вер. 1683/1684), високобразован османски пътешественик и географ.]

17. [Гаджанов, Д. Г. Пътуване на Евлия Челеби из българските земи през средата на XVII в. // Периодическо списание, г. LXX, Пловдив, 1909, с. 649.]

18. [Евлия Челеби. Пътепис. Прев. от османотурски, съставителство и редакция Стр. Димитров. София, 1972, 57-58.]

19. [Ихчиев, Д. Турските вакъфи в Българското царство и документи върху тях. // Минало, г. I, 1910, кн. 4, 346-356.]

Posted by nobilitybg in 09:23:15 | Permalink | Comments Off

Friday, January 19, 2007

Шервашидзе пише книга за рода си

Нейка Кръстева, в-к “Стандарт”

За бившия шеф на Комитета по енергетика Никита Шервашидзе уикендът не започва в събота, както е при повечето хора.

Ядреният спец от години работи по 6 дни в седмицата. Истински си почива само в неделя. Тогава става 2 ч по-късно – в 8 сутринта. И тръгва на разходка с кучето си Максим, по прякор Слона. Сибирската овчарка е от развъдника на МВР, вече е на 10 г. и наистина е огромна. Точно в 8,30 ч Никита и Максим са в кварталната сладкарничка, която в неделя се превръща в киноложки клуб. Неговите членове са предимно жени, които Шервашидзе нарича баби. “Така си е. Най-младата е на 68 г., а най-старата на 75 г. Винаги ги черпя с коняк и кафе. Традиция е. Много ми е приятно да се отпусна сред тях. Вкъщи винаги има нещо да се върши.
Жена ми все ми намира работа или ще ме прати на пазар, или ще ме накара да пренареждам книгите в библиотеката”, споделя Никита.
“Я не лъжи”, намесва се в разговора жена му Лили. Двамата са заедно близо 40 г. “Не лъжа. Общо взето, в неделя съм свободен и прекарвам деня в четене. През седмицата нямам време, а преди много четях. Така си почивам. Обичам следобед да поспя”, признава съпругът.
Той съчетава почивката с тренировки на домашния тренажор.
Прави го всеки ден, но в неделя два пъти. Върти педалите сутрин и следобед по 40 минути. “Иначе не се движа, а всички доктори ми мислят злото и непрекъснато искат да отслабвам”, обяснява Никита.
Плановете могат да объркат само внуците – две момчета на 4 и 5 годинки, които според дядото са истински пожар. От известно вереме насам пак в неделя Шервашидзе се занимава и с писане. По молба на свои роднини, пръснати в цял свят, събира исторически факти за белогвардейците, които навремето са емигрирали в България. “Княжески род сме. Грузия е била съставена от 4-5 княжества, едно от тях е Абхазия, владетел е бил Георги Шервашидзе, който между другото е присъединил страната към Русия. За Абхазия тази фамилия значи много.
Преди месец командващ вътрешните войски на Грузия беше ген.-лейт. Георги Шервашидзе. Министър на селското стопанство е Давид Шервашидзе. След Октомврийската революция повечето ми роднини са емигрирали. За тях е важно е да си направят история”, разказва Никита.
Семейството е изселено от Грузия заради антицарската дейност на дядото. Той е бил комунист от 1905 г., разстрелян от Сталин през 1937 г. Бащата на Никита пък е белогвардеец, т. е. антикомунист, воювал от 1914 до 1921 г.
Изключително интересен е и родът по майчина линия. Шервашидзе е внук на ген.-лейт. Анастас Бендерев – една изключително ярка и спорна личност в българската история, която нито една власт не е признавала. Едва 16-годишен участва в Априлското въстание. Изявен военачалник в три войни, военен дипломат в Македония, Китай, Петербург и Техеран. Основен детронатор на княз Александър Батенберг. Участник в две революции и една контрареволюция. Белогвардейски деец. Три пъти емигрант. Антиболшевик и антифашист, монархист и русофил. За него Никита също е издал книга. Неин автор е математикът Николай Игов, който иначе се увлича от история.
“Книгата ми за бялата емиграция в България е почти готова. Професионални историци вече видяха текста и го одобриха”, казва Шервашидзе. И признава, че писането му харесва, но не толкова, колкото енергетиката. Не може да я остави въпреки огорчението и постоянните забележки на съпругата му да не се ръга навсякъде “Станах неудобен и за СДС, и за БСП. Никога не съм бил член на партията, за разлика от някои видни демократи, и нямах големи шансове в живота. Когато СДС дойде на власт, ме катапултираха във висшите етажи на властта. Но не се разбрах с тях и кресливите им еколози за атомната енергетика. Убеден съм, че тя е полезна за България. Аз живея в тази държава и каквато и да е тя, за мен е родина и й желая доброто”, споделя бившият шеф на Комитета по енергетика. През миналата година се връща в “Енергопроект” по молба на новите собственици. Не се задържа дълго.
“Оказа се, че за 10 г. институтът е съсипан. От 2700 специалисти са останали само 50. Нямам нищо против частниците, но “Енергопроект” е стратегически институт, който
не трябваше да бъде продаван.
Той има смисъл, когато разполага с критична маса от хора, с потенциал, който да разработва стратегически проблеми. Сега не може да реши и най-дребните задачи. Затова се махнах”, разказва бившият за втори път шеф на института. Никита Шервашидзе е ръководил “Енергопроект” и през 1993 г. Сега с енергетика се занимава по-скоро като хоби, но мисли за нея дори и в неделя.

Posted by nobilitybg in 11:30:20 | Permalink | Comments Off

Хаджидеяновият род спонсорирал Априлското въстание

Мария Узунова, в-к “Марица”

Пенчо Хаджилуков бил от чорбаджийския род на Хаджидеяновите.

Също като дядо си и баща си и той станал джелепин, доставчик и търговец на едър добитък за войската на Цариград, разказва д-р Ангелов. Според преданията, тримата развивали толкова активна търговия и стадата им били толкова неизчислимо множество, че докато минели покрай някое селище, се търкулвали три дни. Всеки един от тях е бил наричан “бератлия” и оставал неприкосновен за турците. Пенчо и баща му хаджи Лука обаче използвали дадените им от Султана привилегии и в годините преди Априлското въстание прекарвали със своите кервани между различната стока и оръжие за въстанието, свидетелствали панагюрците. Дядо ми Пенчо и целият му род Хаджидеянови са били изключително богати, разказва доц. Ангелов. Той твърди, че прадядо му никога не знаел с колко пари разполага, защото в къщата имало стая ­ съкровищница, в която жълтиците, които идвали от Турция, се изсипвали направо на пода от чувалите. Доцентът помни разказите на своята баба, че тя и децата в къщата много обичали да тичат върху купа от жълтици и да се крият в тях.

Пенчо Хаджилуков бил един от първите българи, които осъзнали, че за да има политическа свобода, трябва да има и духовна. Той държал да се премахне гръцкото влияние от нашата църква и в средата на 19 век със свои средства вдига големия храм “Свети Георги” в центъра на Панагюрище, защото освен джелепи в Хаджидеяновия род имало хаджии, вярващи хора, християни и училищни настоятели. Имам спомен, че навремето в тая църква на лично място имаше два трона на дарителите баща и син Хаджидеянови, за да сядат там, като дойдат на службата, разказва доцент Ангелов. По тая причина той днес твърди, че на практика Хаджидеяновият род е бил основен спонсор на Априлското въстание.

При провъзгласяването на Априлското въстание на 20 април 1876 година Пенчо Хаджилуков е в първите редици на въстаниците. Той предоставя цялата си къща за сформирането на Привременно правителство. Дворовете и стопанските сгради през цялото време на 10-дневната Панагюрска република служат за оръжеен арсенал, интендантски складове и други цели. Именно тук, в скривалището на къщата, и Райна Княгиня довършва започнатото от нея знаме с помощта на Стояна Хаджилукова ­ жената на Пенчо. След освещаването на знамето в двора на Хаджилуковия дом народът, щабът и въстаниците правят тържествено шествие в града. След обиколката знамето се поставя над пътната врата на къщата, за да се знае, че тук заседава Привременното правителство, разказва доцент Ангелов. На 22 април в двора на къщата, в присъствието на Бенковски, Бобеков и членовете на привременното правителство, заедно с ликуващия народ, е провъзгласена свободата. Седем дни по-късно резиденцията на Хаджилукови е бомбардирана от турската артилерия и изгорена. Пенчо хваща Балкана заедно с четата на своя сродник и близък приятел воеводата Никола Илчев.

В Панагюрище след оттеглянето на въстаниците нахлуват озверелите турци, започват арести и изтезания за местните хора. Старците, жените и децата били затваряни в кошарите за овцете. Там били задържани и майката, и съпругата на Пенчо Хаджилуков заедно с двете им деца ­ тригодишния Лука и кърмачето Рада. Любопитна подробност е, че днес съвременна и пряка наследничка на Рада е Алиса Софиянска, а на Лука ­ Любен Ангелов и дъщеря му Анжела.

Прадядо ми се включва във въстанието, въпреки че бил толкова богат, затова днес ние нищо нямаме, казва днес наследникът му д-р Ангелов. Къщата още тогава била срината до основи от войските на Хафуз паша, а имуществото му разграбено, имотът разорен. След неуспеха на въстанието Пенчо Хаджилуков и Никола Илчев бродят още известно време в Балкана, но понеже турците били по дирите им, те се скриват в една плевня в село Поибрене. При тях идва някакъв селски ратай, на когото казвали Цървула, защото ходел само с по един скъсан цървул на краката си. Двамата воеводи решават да му се доверят и му предават пълните си с жълтици кесии със заръката да ги пази и да ги предаде на съпругите им, ако нещо се случи с тях. Изкушен от многото пари, беднякът ги предава на турците. След неравно сражение четата е заловена и всички до един са обесени в местността Пилеково усое в землището на село Поибрене. По-късно телата им са накълцани на парчета от турските ятагани и разхвърлени в местността. Селяни ги събрали и ги погребали там. Легендата разказва, че след Освобождението предателят Цървула с кървавото злато си купил воденица, която народът с проклятие наричал Червената воденица, за да напомня, че е направена с кръвта на българските четници, загинали за свободата на България.

Posted by nobilitybg in 11:26:11 | Permalink | Comments Off

Пловдивските Каблешкови ­ – общественици и интелигенти

Мария Узунова, в-к “Марица днес”

Когато историчката Райна Каблешкова се заровила в родовите си корени, установила, че основоположник на рода е дядо Никола Каблешков.

Според един запазен документ от 1800 година в Копривщица 80-годишният старец и жена му Найда разделят имота си между своите синове Дончо, Вълко и Недко. Така възникват трите големи клона на Каблешковия род, подслонили под короната на родословното си дърво днес над 500 потомци, горда е изследователката.

За произхода на фамилията Каблешкови Райна е открила няколко предположения. Едното от тях е, че идва от старобългарската дума “кабле”, което означавало конник, вестоносец. Другата версия е, че произхожда от персийска или арабска дума “Кабле”, която се използвала като прякор за човек, който е южняк. Според Райна най-достоверна е теорията, че фамилията идва от семейния прякор “Каблица”.
Самата дума означала голямо дървено ведро за мляко, употребявано от родопските овчари. Тя твърди, че по всяка вероятност някой от старите каблешковци е донесъл пръв такова ведро в Копривцища и затова го кръстили Каблицата. С течение на годините прякорът се изменил и станал Каблешко и Каблешков. Дори в източнорумелийските вестници името се среща именно КаблИшков, което потвърждава тази теза за произхода на името, категорична е Райна.
Бащата на Тодор се казвал Лулчо, а майка му ­ Стойка Чичова. Тя родила четири деца и умряла съвсем млада от сърце, разказва родственичката им. Лулчо взема за втора жена Ана Григорова от Сопот, която освен че му ражда още пет деца, отглежда така добре всичките заедно, че някои от тях до дълбока старост не са знаели, че тя не им е родна майка, казва историчката. Всъщност именно тя възпитава и Тодор в добродетелите му. Макар да са били много богати за времето си, защото бащата търгувал с добитък, Тодор зарязал всичко и се посветил на борбата за освобождение на поробеното си отечество.Още моята прабаба разказвала един случай, при който Тодор дошъл в дома є да иска пушката на дядо си, а тя занареждала що ще с това пушкало, като всичко си има .., а той є отговорил: “Стрино, това, което аз ще извоювам, няма да го разбере пеленачето в ръцете ти, но от плодовете му ще вкусят неговите потомци!”, и като рекъл това, тръгнал с пушката и зарязал богатствата си.
За имотното им благополучие говори и запазената до днес тяхна къща, която остава една от най-хубавите възрожденски къщи в Копривщица през 1845 година.
След тези открития Райна Каблешкова написва книга за известния є родственик и се наема да събере рода си. От 1982 година насам тя организирала пет родови срещи и е основала фондация на името на Тодор. Чрез нея те за първи път през 1996 година погребали костите на Тодор Каблешков. До този момент те се съхранявали с някаква метална кутия, която се подмятала между мавзолея-костница в Копривщица и фонда на местния музей. Останките на Тодор най-сетне намерили покой в двора на копривщенската църква, наред с гроба на Димчо Дебелянов. Райна става и председател на фондацията, по чиято инициатива се честват 150 години от рождението на Каблешков в София, съвместно с Висшето транспортно училище. Днес наследниците му са се заели с изграждането на бюст-паметник на патрона си, който ще сложат в столичната Борисова градина, тъй като в алеята на възрожденците липсвал само неговият лик, разказва г-жа Каблешкова.
Днес най-прекият жив наследник на Тодор е внукът на неговия брат Стоян Каблешков. По професия компютърен инженер, който още 60-те години емигрира в Шотландия и вече е на 62 години. Каблешкови има много и във Франция, и в Америка, установила е изследователката Райна.
Пловдивските Каблешкови са приблизително трийсетина ­ един от тях е Недко Каблешков, специалист по вътрешни болести, внук на стария Недко Каблешков, голям общественик и юрист, мой дядо, за когото аз сега подготвям книга, разкрива историчката.
Каблешковият род идва под тепетата преди век и половина. Неговите основоположници са известният борец за независима българска църква и преуспяващ търговец Цоко Каблешков, който идва в Пловдив през 1856 година и става член на първата общинска управа преди Освобождението, и дипломираният в чужбина юрист Недко Каблешков. Двамата избират да живеят в Пловдив съвсем независимо един от друг и по различно време. Следващите поколения на старата фамилия вписват имената си в историята на града като видни лекари, юристи, художници, агрономи и военни, казва изследователката им. Нейният дядо Недко свързва името си с Пловдив още през 1892 година и остава тук до самата си смърт през 1964-та. Юрист, журналист, дарител и писател, Недко оставя ярки следи в градската история. По негова идея и внушение Димитър Кудоглу открива благотворителния дом за туберкулозно болни деца на 1 декември 1926 година. Недко бил човекът, който го убедил да даде спечелените от делото за тютюневите складове 30 000 000 лева за децата, по думите на адвоката Каблешков. По-късно в продължение на 18 години той е и безплатен председател на ефорията на Кудоглу. През 1926 година Недко основава Дружеството на пловдивските журналисти и е негов председател цели 10 години. Израсла съм на коленете му и като малка той ми е разказвал как е преживял Априлското въстание. Бил на 9 годинки, когато съобщават, че турците идват в родния му дом. Той се затичва да затвори портата и мандалото така силно го удря по палеца на лявата ръка, че той до края на живота си имаше само месен израстък там, разказва внучката. Тя си спомня, че той вечер, като я приспивал, на галено се обръщал към нея “Минчо, минчо”.Тя пък имала навика да го попипва по мекото на ухото му. Този навик бил явно толкова чест, че ухото на стареца било направо изтъняло на това място, по думите є. Именно от дядо си Недко Райна за първи път на седем годинки чула за Тодор Каблешков. Дядото казвал, че днес нашите възрожденци са забравени и техните юбилеи не се честват. Недко Каблешков бил първият инициатор за честването на 100-годишнината от рождението на Тодор в Копривщица, като взел разрешение за събитието лично от Вълко Червенков през 1951 година.…
Posted by nobilitybg in 11:18:15 | Permalink | Comments Off