Най-малкият кубратов син, Алцек, който в случая ни най-много интересува, както изглежда е управлявал най-отдалечените западни провинции на Велика България - северозападно от Черно море. Той е тръгнал с хората си още по-назапад и в 667 г. се прехвърлил в Италия и се установил в Беневентското херцогство, главно в областта Молизе североизточно от Неапол.

За самият начин на това настаняване има противоречиви сведения, но най-приемливи са тези на историка Паоло Варнефридо, който по въпроса пише следното:
“…В това време (667 г.) кхана на българите Алцек, не знам защо напуснал родината си, влезе мирно в Италия и се представи с всичките си хора на крал Гримуалд, постави се на негова служба и поиска да се настани на негова територия. Последният го отправи за Беневент при собствения си син Ромуалд, на когото заповеда да му даде места, където може да живее със своя народ. Ромуалд го прие сърдечно и му предложи обширни области, останали до тогава пусти, като Зепино, Бояно, Изерния и много други градове с техните земи, предписвайки му да изостави досегашната си титла на кхан, а в бъдеще да се нарича ГАСТАЛДО” (т.3)

При настаняването си в тези области, българите са получили пълна свобода и известни привилегии, но никаква автономия, каквато не е била допустима в централизираната лангобардска дъжава. По тази причина днес няма повече никакви сведения за Алцек и за неговото семейство, още повече, че според лангобарското право дори и кралската власт, както и всички други благороднишки постове и титли не са били наследствени, а само избираеми.

След като са се заселили в Италия, пра-българите първоначално са живели в компактни маси, но постепенно са се разпръснали на по-голями или по-малки групи из цяла Италия, затова и днес се срещат документи за тях из архижите на почти всички италянски градове. Ето и някои по-интересни от тях, дадени в хронологически ред:

- През месец декември 571 г. град Тичино станал столица на лангобардския крал Клефи; а по същото време като дук (управител) на града бил назначен някой си ЗАБАН. Името му, според Д’Амико, няма нищо общо с лангобарските имена. Той намира, че е пра-българско, защото, разглеждайки го етимологически, среща дума подобна на него в днешния турски език - имено Забит, което значи офицер.

- В най-голямата от Беневентските архиви “Хроникон санта Софие”, писана на гръцки, се среща, че в 834 г. Принц Сикардо подарил на игумена Роффридо една гора, след като я отнел от българина Граузолфо (т.4).

- От Перренс научаваме, че през средните векове във Флоренция е бил твърде силен българският графски род Кадолинджи; и че в 1068 г. св. Джовани Гуалберто е бил поканен от граф Кадолинджо Гулиелмо Булгаро да стане игумен на манастира св.Салваторе в Сеттимо на пътя Флоренция - Пиза (т.5).

- В гореспоменатата вече архива “Реги Неап.Арх.Монум.” т. IX се казва, че в 1076 г. българина Сефан Булгаро от Неапол е получил благородна титла; а също и че в 1086 г. една улица Поцуоли (Неапол) е била наречена на българина Булгаурси (т.6).

- Угелли на друго място пише, че през времето на папа Инокентий II (1130-1143) епископа на Верчели на име Ардидзоне бил потомък на благородни българи от същия град. Неговият баща се казвал Имолия (т.7).

- От Винкелман научаваме, че Фредерик II през май 1238 г. в Кремона с декрет подновил привилегиите, дадени от Фредерик I на 4.2.1153 г. на Райнерио и на българина Джизулфо дел’Булгаро и на сина му Умберто (т.8).

- Според Д’Амико около 1100-1200 г. долината на Зезиа е Черво, както и пространството между Милано и Бергамо са били населени с българи (т.9).

- В “Стория универсале” от Канту четем, че на 4.4.1258 г. в храма св. Амброджо в Милано е имало голяма черковна служба, на която са присъствали много военни началници и васали, между които е цитиран и българина Булгаро ди Пустерла. Същият е бил губернатор на град Сиена до 1266 г. (т.10).

- В миланските “Регистри висконтеи” в актове NN 74 и 75 е изнесено, че дука на Милано през април 1399 г. е бил направил размена на блага с българина Амброджо Булгароно (т.11); а в актове NN 81 и 83 се казва, че на 23.5.1417 г. българските благородници от град Верчели представили на миланския дук адрес за вярност, през май същата година направили същото и българските обитатели на града (т.12). В акт N 158 пък се казва, че през 1440 г. феодалните владения на антонио де Верте, обитавани от дука на Милано, били земи и места български (т.13).

- В “Архивио ди стато ди Сиена”, между другото, се намира и една бележка за старите известни семейства на града, и между тях е показано и това на българите Булгарини (1482-1561) (т.14).

ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ КЪМ ТЕКСТА

1. Diacono P. “Historia Langobardorum” L.II, c.XXVI (durch d’Amico)

2. Perosa M. “Borgovercelli”. Vercelli 1889.

3. Diacono P. цит.кн. L.V. c.29 (durch D’Amico)

4. Chronicon S. Sophiae - 2 A. Siconis - 12 (durch d’Amico)

5. Perrens F. - Histoire de Florence. Paris 1883

6. Regi Neapolitani Archivi Monumenta. Vol. II, V,a.1086-1076 (durch d’Amico)

7. Ughelli F. - Italia sacra. Diocessi di Vercelli.

8. Winckelman E.

9. D’Amico V. - I Bulgari transmigrati in Italia nei Secoli VI e VII dell’Era Volgare. Campobasso 1933

10. Cantu C.

11. Inv.R.A. di Stato di Milano - Registri Viscotei, Reg. I atti 74 e 75 (d.d’Amico)

12. ——”——- Vol.I, Reg.II at 81, 83

13. ——”——- Vol.I. Reg.13 at. 158

14. Reg. Archiv. di Stato di Siena. Indice sommario (d.d’Amico)

Райко Сефтерски, сп. “България-Македония”

Град Кратово, в североизточна Македония е един забележителен културно исторически център през XV, XVI и XVII век.

Рудодобивната му промишленост и рударите саси, монетосеченето, книжовно-манастирската дейност и излезлите видни личности от този град за посочения период, го правят последната крепост на българската княжеска институция. Възникването и проявата й през първите векове на османското завладяване на България в края на XIV и първата половина на XV век повдига много важни почти неизследвани теми. Разбира се, в публикациите на видни изследователи и учени като Ефрем Каранов, края на XIX в. , акад. Йордан Иванов в началото на XX век, публикацията на сръбския изследовател Тодор Джорджевич през 30-те години, Тянко Йорданов през 40-те години, както и други автори, са направили немалко, като едно началоза по нататъшно изследване на мястото на Кратово, като последна българска княжеска територия със всичките възможни привилегии на османската власт в посочения период. Но някъде през средата на ХVІ и първата половина на ХVІІ в., всичко рухва, рударството е почти унищожено като поминък, българското население подложено на робско насилие-потурчване, избиване на видни български представители, за къс период от време Кратово загубва блясъка на предишното си минало, а българското, както и другото чуждо население напуска града завинаги. Книжовната дейност в Лесновския и Осоговския манастир почти заглъхва, остават само наяве направените ръкописи-жития, богослужебна книжнина и по щастлива случайност все пак от тези книжовни паметници са запазени и досега екземпляри в България, Сърбия, Русия и другаде. Ето какво е представлявал град Кратово и изследвачите историци отново би трябвало да изследват онова, което е останало в посочените манастири, защото кратовските князе са били техни ктитори и грижовници за духовното развитие и съхранение на българския дух, култура и цивилизация.

Много от казаното току-що не би било разбрано, ако се отмине въпросът за саксонците-сасите, сир. немските рудари, дошли в района на Кратово още през 14 век и чиято многовековна дейност се е оказала изключително ценна в добива на различни видове руда и преработването в т.нар. “мадани”, собствениците им маданджии. Такива са били и кратовските князе. За тях ето какво е отбелязал Тянко Йорданов: “…И при турците мините в Кратово били държавни. Наематели били главно кратовските велможи, като княз Димитър през ХVІ в., княз Андрея, княз Никола и др. Местните князе запазили привилегиите си като управници на рудниците…” Но преди да спрем вниманието си на тази вероятно няколковековна българска княжеска институция в Кратово, да отбележим и останалите следи в местните имена от германците - сасите в топонимията на района. Та дори и досега в народния диалектен говор в кюстендилско се използва думата “спацира се”, т.е. “шляе се безцелно”, разхожда се и си губи времето, от немската дума “спацирен”.

Рудниците и маданите в ръцете на кратовските князе, както бе вече казано, и производството на немалки количества олово, желязо, злато и др., немалките богатства на тези люде ги правели щедри дарители към големите околни - близки манастири на първо място Лесновския и Осоговския манастир, със съредоточена в тях книжовно преписваческа религиозна книжнина през ХV-ХVІІ в. Така тези духовни центрове на българщината по това време, манастирското строителство и поддържане, особените жилищ-кули на кратовските князе и българския характер на населението, за което свидетелстват дори и много по-късните фамилни имена, някои явно имат своя средновековен произход. Много голямо развитие получили различните занаяти, особено златарството - куюмджийството. Уместно би било тук да отбележим, че св. Георги (наричан още Софийски), бил син на княз Димитър и Сара от Кратово, който дошъл да учи златарство в София. На 18 годишна възраст, край София на 11 февруари 1515 г. бил изгорен, поради това, че не приел да стане мюсюлманин и да се ожени за влюбена в него туркиня. На около 90-годишна възраст княз Димитър починал през 1564 , един от известните кратовски маданджии, по чието покровителство на Лесновския манастир биват извършвани преводи, преписи и друга книжна дейност.

Княз Никола Бойчик (1584-1624).

Всички данни показват, че този е последният кратовски княз, след посочените вече преди него. Най-важните данни, които имаме за княз Никола, науката дължи на Ефрем Каранов, който ги публикува в края на 19 век. Като ктитор на Лесновския манастир, маданджия и производител, той препокрива с оловен покрив манастирската църква. Това се вижда от следния надпис на покрива, който гласи: Препокри княз Кратовски Никола Бойчик, при игумена Спиридон и майстор Дамян и Богое, Петър. Лето от Адама 7089, от Христа 1581″. Лично Йордан Иванов е проявил голям интерес да види този надпис, изписан върху оловния покрив през януари 1908 г., но поради сняг на покрива се задоволил с преписа на Е. Каранов. Така че, тези данни, а и някои следващи хвърлят светлина върху житието на княз Никола Бойчик, наречен Кратовски, според надписа от 1581 г. Трудно е да се каже, дали посочените кратовски князе Андрей, Димитър и Никола, а и други имат едно родово потекло, но в края на краищатаизлиза, че княз Никола е последният на тази българска средновековна институция. Писмени и други данни говорят, че голямото му дело е продължено от синовете му Михаил, Златан и Коста.

Митрополит Михаил Коласийски.

Това е най-малкият син на княз Никола, известен като митрополит през средата на ХVІІ в., наричан Коласийски, т.е. Кюстендилски, но и Кратовски. Името му се споменава през 1652-1660 г. Името Коласийски се получило поради това, че митрополията имала седалище в село Колуша, Кюстендилско, в този период.

Самият митрополит Михаил след първото си посещение в Москва се среща с руския цар Алексей Михайлович през ноември 1651 г., която се дължи на бягството от Кюстендил в Москва, Света гора, Йерусалим и пр. Той е оставил и някои значими бележки за това бягство, отбелязвайки, че е син на кратовския княз Никола. В началото обаче на ХVІІ в., Никола Бойчик е сполетян от невероятни беди - отнемат бащините му правдини, синът на кратовския каймаканин отвлича насила дъщеря му и я потурчват. Самият княз Никола приел свещенически сан, а синът си Михаил дал като послушник при сръбския архиепископ Паиси, при когото служил 15 години като архидякон. След смъртта на Паиси, Михаил бил поставен за Коласийски (Бански-Кюстендилски) митрополит. Не е известно колко години е прекарал тук и принуден да бяга от преследване от турците за някаква сума от 500 “златника” глоба. Брат му Венелин бил уловен от турците, та се наложило и за него да дава откуп. По-късно със същия си брат отново е в Москва, но се завръща в родната земя, в Лесновския манастир до Кратово.

Златан и Коста, синове на княз Никола Бойчик и бягството им от Кюстендил.

За бедата, която сполетяла княз Никола в началото на ХVІІ в. и последвалите нещастия и разсипването на този вековен княжески род довели и бягството от Кратово на двамата женени с по две деца - Златан и Коста в Кюстендилско. Дали това е станало по времето на брат им Михаил, като Коласийско-кюстендилски митрополит, трудно е да се каже, но са известни няколко много важни последствия от това бягство на двамата братя. Близките някогашни отношения между княз Никола и кюстендилския санджакбей от края на ХVІ и началото на ХVІІ в. все пак се оказали полезни. Княз Никола за двамата си сина откупил цялото землище на с. Блатец от турските му владетели Шахин бей и Узун бей за крупната сума от четири и половина оки злато. Така възникнал родът Сефтерци и защо така е бил наречен, сегашните обяснения не са много правдоподобни, че идва от наречието “сефте” и пр. Но Златан и Коста, в Блатец заварват наследниците на поп Павле, който бил джелепкешан, споменат през 1576 г. Напълно допустимо е, че това е същият, преди това игумен на Лесновския манастир, обвинен в злоупотреби с манастирско имущество. От друга страна, известно е, че от рода на княз Никола Бойчик имало четирима игумени на Лесновския манастир.

Историческите документи показват, че от Кратово, в близките до Кюстендил села имало и други преселниц, като Димитър от Кратово в село Колуша, - джелепкешанин от 1576 г.; други заселници в с. Соволяно, така че не са единствените заселници от Кратово в с. Блатец.

Историята на кратовските князе не е проблем толкова на сръбската историческа наука, колкото на българската късна средновековна история. Както се вижда княз Никола Бойчик, чрез синовете си митрополит Михаил, посещавал на два пъти Москва (1651 и 1657-1660 г.), за да урежда мисионерски задачи между българския Лесновски манастир и руския цар Алексей Михайлович, а Златан и Коста направили от с. Блатец свободн-раецко село и дебрентджийско с особени привилегии, за следващите няколко столетия до Освобождението на България 1878 г.

www.bgfactor.org

Поп изпълнителката Анн Джи пропътува стотици километри до Украйна, откъдето е родом, за да проучи из основи родословното си дърво. Начинанието й се увенчало с изненадващ и много приятен успех. Анн Джи открила, че е наследничка на дворянски род от ХІХ-ти век.

     Когато болшевиките дошли на власт, семейството на губернатора трябвало да избяга в чужбина и имението останало в ръцете на новата власт, която го превърнала в приют за бездомни деца. А дъщеря му и мъжа й починали много млади от глад и мизерия. Но детето им останало живо. То било момиченце и се казвало Анна – прабабата на Анн Джи. Тя пораснала, омъжила се и имала 12 деца, между които и бабата на Анн Джи.

     Тази история Анн Джи научила от леля си Анна, дъщеря на баба Ани. Но историята не приключва дотук! Същата тази леля като малка била надарено и бързо развиващо се дете. Когато трябвало да постъпи в училище, се оказало че тя вече е надскочила децата от първи и втори клас. И тогавашната власт, която се страхувала от хора с интелектуален потенциал, заточила детето в дом за сираци. Много години по-късно лелята разбрала, че това е имението на губернатора, превърнато в приют. Съдба – да си си вкъщи, но нито да знаеш за това, нито да го чувстваш като дом. И до момента имението продължава да бъде приют за бездомни деца.

     Днес Анн Джи е горда, че във вените и тече синя кръв и че въпреки всички препятствия и трудности, родът й е оцелял. Но сега пред нея стои нов въпрос. Тъй като според родословното дърво тя е 1/16-та благородничка, дали да предпочете за бъдещ съпруг някой със синя кръв, за да продължи рода? Само времето ще покаже каква ще реши благородничката, потомка на дворянски род – Анн Джи.

     А дотогава певицата и професионална танцьорка Анн Джи ще продължи да ни изненадва с нови провокации и имидж. Тя вече е подготвила нов сингъл, към който ще заснеме и видеоклип до края на месец октомври. Последният проект, с който изпълнителката приятно ни изненада, беше видеоклипът “Ела“ (май, 2004 г.), в който се появи с нов имидж на изкусителна чернокоса прелъстителка.

www.bgfactor.org

Скелет на почти двуметров мъж, открит в северната кула под Асенова крепост, може да се окаже на Иванко, убиеца на Асеня.

 ДНК експертиза на находката и скелетът на цар Калоян, открит във Велико Търново, може да докаже дали има родство, защото двамата са братовчеди. Още не е поискана подобна експертиза обаче. Предполагаемият скелет на Иванко се пази в кашон в църквата “Св.Богородица” при Асеновата крепост вече 14 месеца.

 Последните категорични данни за Иванко са от 1200 година, когато е бил в Станимака, примамен от византийския император да се върне от крепостта при Кричим. Кога и къде умира и къде е погребан, не е известно.

 Близо двуметровият ръст е напълно неестествен за средновековието, когато мъжете са били високи 1.50-1.60. А за Иванко е известно, че е бил изключително висок и едър мъж.

 Липсващите стъпала може да са свлечени от времето или пък умишлено отрязани, каквато практика е имало в средните векове за хора, от които се страхуват - един вид предпазване от вампирясване, твърдят археолозите. Христо Басамаков е почти сигурен, че мъжът е бил прободен в гръб - ясно личи, че задната гръдна кост е почти перпендикулярно изправена навътре. Притесненията на археолога идват от датировката на монетата върху скелета, тя е 8 години след последните известни данни за Иванко по тези земи. Не е ясно колко години е живял той след 1200.

 Погребението е било християнско и скромно. Наоколо не е открит друг гроб, очевидно не става дума за некропол.

 Асенова крепост се намира на 2 км южно от Асеновград, върху скален зъбер в края на билото Белочерковишкия рид на Чернатица. Тя е кацнала върху една варовикова чука, на левия бряг на река Чая, точно на това място, където проломът на реката се стеснява изведнъж в почти отвесни скалисти брегове.

 Според археологически данни крепостта датира от втората половина на IXв. Из самата крепост са намирани монети от времето на император Теофил (829-842).

 Първоначално крепостта е представлявала малка стратегическа крепост-кула на прохода, свързващ Пловдив с Беломорието по дефилето на река Чая. По-късно край нея се обособили две села - Петрич и Стенимахос. Тогава логично населението на крепостта нарастнало, както нарастнало и застрояването на околния терен със жилищни и стопански постройки.

 Самата крепост се намирала в богат земеделски район и постепенно се превърнала в негов център. Там се настанили административната и военната власт на района, а Стенимахос се превърнало в предградие на крепостта, като през XIII век крепостта и селото образуват средновековният град Стенимахос, известен оттук нататък във всички писмени извори. Северозападно от крепостта е било средновековното село ”Петрич” съществувало XI-XIVв.

 Намерените многобройни монетни находки дават основание да се предполага, че освен стратегически, крепостта е била и оживен икономически център. Този център е поддържал оживени икономически връзки не само с градовете от балканският полуостров, но и извън него. Доказателство за това е намерената монета на венецианският дожд Теополу датирана към 229-240 година.

 Друга находка, която е много ценна и интересна е намерената българска бронзова монета на Константин Тих, която е датирана към втората половина на XIII век. Любопитно е, че това е единствената българска монета открита тук.

 Други монетни находки, които дават косвени указания за историята на крепостта са една римска бронзова монета от времето на Константин Велики от IV век. Крепостта е датирана към IX век, а тази монета ни препраща пет века по-назад във времето. Дали тук е имало укрепено място преди построяването на крепостта, такава, каквато днес я познаваме ще стане ясно, след по-мащабни разкопки на района около и в самата крепост.

Освен това са намерени и византийски бронзови моменти от XI-XII век и една препечатана антична монета от X-XI век, които са важно указания за стоково-паричните отношения от това време.

 Измежду по-значителните находки заслужава внимание оловният печат на византийския владетел Алекси Комнин (1048-1118) и десетки византийски монети от времето на Комнините.

БЕЛЕЖКИ:

Ст. н. с. д-р Михаил Грънчаров

През 1878 г. Константин Иречек в труда си “История Болгар” пише, че чорбаджиите имат аристократичен произход - “произходят от малых боляр”.

По-късно в “Пътувания по България” той отново поддържа тази теза. “Има и досега (т. е. 1884 г.) аристократи или чорбаджии и демократи, които не се обичат едни други.”

Стефан Бобчев категорично отхвърля тази теза, като заявява: “Погрешна мисъл! Чорбаджиите имат своя произход в условията на обществения живот по време на турското владичество.” Според Юрдан Трифонов след падането на България под османска власт “болярите като военночиновническа класа са изчезнали. Но… названието болярин през първите векове на робството почнало да се дава на всеки богат… изобщо първенците”.

Запазените документални свидетелства обаче навеждат на по-други мисли, а именно, че през ХV в., а в някои случаи и в XVI в. при титулуването на отделни лица като боляри не се влага толкова широк смисъл и то не е само белег на богат човек или изобщо първенец, а става дума за лица, които по някакъв начин са запазили болярския си статус, макар и променен съобразно с условията.

В 1466 г. Охридският архиепископ Доротей съобщава за конфликт “между боляри нашего града” и църковната власт. Владислав Граматик в разказа си за пренасяне мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир през 1469 г. пише за “велможа Богдан Жупан” от Никопол, който посрещнал заедно с “други боляри” шествието и ги поканил в дома си. Вл. Граматик е впечатлен от пищността на дома, определяйки го като “палати”, и гостоприемството на домакина, който ги посрещнал с трапеза, “изпълнена с всякакви и изобилни ястия”.

През 1476 г. боляринът Радослав Мавър възобновил църквата на Драгалевския манастир, а през 1493 г. софийският болярин Радивой възстановил църквата “Св. Георги” на Кремиковския манастир. За извършеното от тези двама боляри благодеяние по стара традиция те били изографисани със семействата си във възобновените от тях църкви. На ктиторските им портрети те са показани като типични представители на българското болярство. Близки до тях са и редица ктиторски портрети от XVII в., а в отделни случаи и през XVIII в. Подчертан интерес представлява ктиторският портрет на жупан Тома, изографисан през 1646 г. в църквата “Св. Панталеймон” във Видин. Според изследователите този портрет, на който жупан Тома е изобразен реалистично в пищно облекло, е сериозно доказателство за съществуването без прекъсване на старобългарската благородническа титла “жупан” и старобългарското дворцово облекло от IX до XVIII в.

През 1553 г. на път за Цариград начело на посланическа мисия Ожие Бусбек, като описва впечатленията си за българите по пътя от Ниш до София, отбелязва, че сред тях имало хора, най-вече жени, с “благородна външност”, за които се говорело, че “водят произхода си от най-висшите боляри на този народ или дори че са от царски род, но сега са омъжени за воловари и овчари. Толкова е западнало благородничеството в турското царство” - заключава Бусбек. Тази констатация показва, че в средата на XVI в. в българските земи все още се срещат потомците на средновековната българска аристокрация, представителите на която в основната си част са изравнени социално с останалата част на българското общество, но има и изключения. Конкретен пример е известният никополски първенец Тодор Балина - един от организаторите на Търновското въстание от 1598 г. За него Павел Джорджич пише, че е “пръв благородник в Никополския санджак” и имал голямо влияние сред българите “поради благородния си произход и своето достойнство”.

Особено ярко и трайно присъствие названието “боляр” намира в българския фолклор. И това, което прави впечатление, е, че народният творец почти винаги го използва паралелно с “чорбаджия”, “чорбаджии”, и то в позитивната формула: “Боляре, баш чорбаджие”, “Чорбаджия, баш болерин”, “Болерин, баш чорбаджия”.

Може да се предположи, че това е резултат от стремежа на народния творец да покаже мястото и значението на чорбаджийството в българското общество. И за да подчертае това, за негов аналог от миналото сочи болярството. Свързването на чорбаджийството с болярството би могло да се приеме и като прийом на създателите на песните да внушат на слушателите, че чорбаджиите са новите боляри в буквалния и в преносния смисъл. За това безспорно допринася демонстрираното от чорбаджиите материално състояние, власт и външна показност, която се изразявала в пищността на облеклото и използваната ритуалност при появата им пред представителите на турската власт и сред сънародниците си. Така например големият и влиятелен врачански чорбаджия Димитраки Хаджитошев (1780-1827) се обличал в “алени потури, препасвал свилен пояс, отгоре носел дълга зелена, понякога бяла, свилена дреха и върху нея ален джамадан”. Чорбаджията хаджи Найден Кръстев (ок. 1770-1852) при седмичните си посещения на валията в Одрин яздел богато украсен кон, а след него следвал неговият слуга, който носел чибука му. При това шествие на знатния копривщенец от двете страни на одринските улици се стичали хора, предимно българи, на които чорбаджията щедро раздавал разни монети. Към тази показност се придържали и чорбаджиите от втората половина на XIX в. Чорбаджи Патьо (1825-1893) от Видраре имал специална охрана - “въоръжен от главата до пети турчин”, обличал се със сукнен кожух и се движел с “кочия, теглена от два хранени коня”. А за чорбаджиите в Одрин през 1873 г. се отбелязва, че облечени в “дълги самурени кюркове и атлазени пояси”, те били “като истински български боляри”. Подобни примери могат да се приведат за редица още известни български чорбаджии като Чалъковци в Пловдив, Стоян Груев в Казанлък, Христодул Шишманов в Хасково и т. н.

Според Иван Селимински до края на XVIII в. в Сливен имало семейства с благороднически произход. Отличителен белег за степента на благородничеството им било облеклото. Но и тези “маловажни знаци” според Селимински били премахнати през 1812 г., защото цариградският патриарх разпоредил християните да се обличат скромно, съобразно с положението си на рая. И макар да подчертава, че в резултат на това по-късно наследниците на тези семейства забравили благородния си произход, за себе си пише, че е от знатен род, историята на който датирала отпреди 500 години, за което имал запазени стари български хрисовули и султански фермани. За това, че в първото десетилетие на XIX в. в българското общество е имало все още потомци на старото българско болярство, безспорно свидетелство е Записката на Софроний Врачански до ген. М. И. Кутузов от 29 май 1811 г. относно стопанското, административното и културно устройство на българските преселници на север от Дунава, в която се подчертава, че “измежду заселващите се българи има семейства, които в своето отечество са имали благороднически титли при турско управление, някои от тях са потомствени древни български дворяни”. И с оглед на това С. Врачански поставя въпроса: “Няма ли да бъде благоугодно да не се лишават от тези титли, а да им се утвърдят потомствено завинаги.”

Ето защо съвсем логично е предположението на Петър Ников, че видният възрожденски род на Шишмановци от Видин е възможно да има своя произход от едноименната династия на Второто българско царство.

Приведените конкретни факти и източници показват, че след османското завладяване в българското общество се запазват представители на старото болярство. Техни потомци, макар и в ограничени случаи, стоят начело на българите през XV - XVII в., като представителите им от следващите генерации запазват не само спомена за своя произход, но и положението си на първи хора, а така също и някои от външните, представителните белези на аристократичното си потекло, като пищността на облеклото. Предвид на това изказаното от К. Иречек предположение за произхода на чорбаджийството има своето основание. Разбира се, от това не следва, че всички български първенци, титулувани като чорбаджии през Възраждането, имат благороднически произход, но е факт, че в общественото съзнание, особено през XVIII в., а и след това, те се възприемат като аналог на болярите. Друг е въпросът, че, както пише Петко Р. Славейков през 1872 г., тогавашната наша “аристокрация”, имайки предвид чорбаджийското съсловие, далеч не приличала на “аристократската онази касть у европейските народи”.

Иван Иванов, protobulgarians.com

Подобни български имена, Турман (Турмана) с производни Туро, Торо, Торно са посочени в сборника на Йордан Заимов [Български именник. Изд. къща Анимар. Трето издание. София. 2004]. Според този мастит изследовател на българската именна система през вековете, тези имена са производни на вече изчезналото Туроман. Български имена, подобни на Тороман (Туроман) са Цокоман (Цокман, Цоко), Радоман (Радман), Градоман (Градман), Драгоман (Драгман). Да си спомним, че боляринът Цок е бил регент на канство България след смърта на кан Крум до избирането на кан Омуртаг за владетел.

Много интересни сведения за копривщенския род Тороманови дава съвременният руски художник Харлампий Г. Орошаков, живеещ в Берлин, който е известен със своите интереси към българската история. Всъщност, Харлампий Г. Орошаков е внук на копривщенеца Харлампий Г. Орошаков, бивш кмет на София, осъден на смърт и разстрелян от Отечественофронтовското правителство на България в първите години след 9 септ. 1944 год. 

Копривщица (1394-1810 г.):  Хараламби, Торомани, Авратин, Дуки, Балабан бей, Хаджи Драгоя и Хаджи Станю.

Людмила Първанова, в-к “Стандарт”

Александър Воронов казва, че във вените му тече синя дворянска кръв, но пъпът му е хвърлен в театъра. Израснал е зад кулисите в Младежкия, на чиято сцена родителите му играят заедно в началото на 70-те.

Майка му Маргарита Пехливанова и до днес е популярна актриса, но сега името й фигурира в афиша на Сатирата. Баща му Стефан Воронов беше като че ли по-известен като звезда на българската естрада. Изпълнителят на “Суранайка” загина трагично в катастрофа през 1974-а, току-що навършил 29 години.

“Родът Воронови е от средата на XVIII век. Ние сме четвъртият му клон, притежавали сме големи имения в Казанска губерния и в Подмосковието”, разказва Александър Воронов. 35-годишният актьор е слушал от леля си Наталия, че има и полска закваска, а някой от далечните им прапрадядовци получил титлата граф за военни заслуги. След Октомврийската революция прадядото Александър със съпругата си и майка си емигрират в Истанбул. Фамилната шевна машина “Зингер”, която изхранвала семейството там, се предава като реликва в рода По-късно се установяват в България, а след 9 септември отиват в Париж. “Елена Воронова, сестра на дядо ми (също Александър), е била балерина в Софийската опера. Последното й турне е в Унгария и оттам тя директно заминава за френската столица. По-късно успява да уреди пътуването на майка си и баща си. Моят прадядо е погребан в “Пер Лашез” и скоро след смъртта му балерината и майка й заминават за Монреал, където тя продължава да упражнява професията си. Преподава класически и модерен балет. Известно време е била хореограф на Кралския канадски телевизионен балет.
Междувременно дядо ми Александър се жени за българка - баба ми Емилия. Традицията в рода е първородният син да се кръщава Александър. Изключение прави само баща ми Стефан, защото се появява след сестра си Наталия и носи нелегалното име на дядо ми, който като белогвардеец и “враг на народа” се укрива с фалшиви документи. Лагерът в Белене не му се разминава, но малко преди да го заловят от милицията, тайно присъства на раждането на баща ми - на 3 юли 1945 г.
Бъдещата естрадна звезда Стефан Воронов се изявява още в Строителния техникум “Христо Ботев”. Съвсем случайно в “БИАД”, откъдето “Студио 5″ излъчва предаването на Вили Казасян “Микрофонът е ваш”, го избутват да изпее френски шансон. Доколкото личи от запазените снимки, става дума за 1966 г. А в началото на 70-те неговите “Суранайка”, “Стрели”, “Дама Пика” вече са хитове. Слабичкият русокос и синеок чаровник притежава не един талант. Пее, рисува прекрасно, танцува и е отличен пантомимист. Когато се влюбва в красивата първокурсничка от ВИТИЗ Маргарита Пехливанова, решава да кандидатства актьорско майсторство - за да е по-близо до нея, а и защото е лудо ревнив. Сватбата им е фурор и за двете фамилии, неизвестно защо всички са против. За да избегнат разправиите, се женят тайно в Благоевград И понеже в събота общината не работи, кметът докарва зорлем служебното лице, което трябва да ги венчае. Те са обути в дънки, а Гошо Минчев свири на китарата си “Сватбения марш”. Рок легендата, Богдана Карадочева и младоженците в онези години са неразделни. После Воронов го пращат по разпределение в плевенския театър, където Пехливанова вече играе, а през 1971-ва ги назначават заедно в Младежкия театър. Щастието им продължава кратко. Актьорът-певец загива нелепо през 1974 г. на връщане след турне на театъра във Виена и Братислава. Пътуват с бусче и той спи уморен на седалка до прозореца. Такава е последната му снимка, която колеги му правят минути преди катастрофата. В съня си дори не усеща смъртта. “Ние сме три деца Риби, родени на 8 март, все на бащи Раци от “Младежкия театър”, казва Александър Воронов. Николай Бинев е роден на 5 юли. Неговият син Велизар също е роден на 8 март, само че е три години по-голям от Сашо. Джина, дъщерята на Владимир Смирнов, е родена също като Сашо на 8 март 1971 г. Като деца празнували задружно рождените си дни в театъра. Сега и тримата родители са покойници. “Когато е станала катастрофата, съм бил едва на три и половина години. Малкото, което си спомням от татко, ми е пред очите като на диапозитиви. Помня един бой от последното ни лято в Созопол. Избягал съм от къщата и съм отишъл при рибарите на кея. Търсили ме, настанала паника и изведнъж баща ми ме вижда събул сандалите и провесил крака във водата. Хвана ме за врата и ме шамароса. Помня също как ме учеше да казвам “Добър ден” и “Лека нощ” на френски. Много искаше да знам отрано езика, за разлика от дядо ми, който наблягаше на матерния и ме водеше на руска забавачка. Учудващо и за мен е, че си спомням тумбата колеги, които посрещаха баща ми при завръщането му от Канада в началото на лятото на 1974 г. Размахваха плакати. Между тях бяха Николай Бинев, Искра Радева, а татко си беше пуснал мустаци и носеше високи ботуши с катарами отстрани. Той е играл година и половина в “Роял мим тиатър” - кралски пантомимен театър в градчето Ниагара он да лейк. Там е бил по покана, за която съдействала и леля му - балерината. След неговата смърт трупата дойде в България, за да изиграе същото представление - “Алиса в страната на чудесата”. А в сцените, в които той е участвал, изнасяха цветя. Подариха ми емблемата на техния театър - парцален клоун със звънчета който пазя и до днес.” Синът, естествено, не присъства на погребението. Гробът е в Орландовци, в католическия парцел, близо до паметника на певицата Паша Христова. Лоша поличба е, че Стефан Воронов е трябвало да лети с нея на фаталното турне, когато тя пада със самолета и загива. Той остава в София, защото не го пускат от театъра, а когато разбира за катастрофата, едва не се блъска с колата, бързайки за Първа градска.
Александър Воронов завършва класическата гимназия и всички очакват, че ще поеме към медицината или правото. Избира ВИТИЗ, съвпадение е, че го приема преподавателката на баща му проф. Надежда Сейкова. Още като студент започва в Младежкия, който напуска по собствено желание през 1997 г. Само в постановката на Пинокио там е играл над 300 пъти. По-популярен е гласът му от филмовите дублажи на БНТ. Преди три години участва в хитовата серийна руска продукция “Турски гамбит”. За ролята се явява на кастинг с руски език. Играе свързочник на полк, а режисьорът се шегува, че може и да не го дегизират, защото отвсякъде си прилича на руснак. Александър Воронов има 6-годишен син. Много хора очаквали, че ще го кръсти на баща си Стефан, но съпругата му Мирослава настояла да се спази традицията. От повторния брак на Маргарита Пехливанова с актьора Васил Бъчваров Сашо има брат. Оцелелият от лагера в Белене дядо Александър умира през 1983 г. от инсулт. До последния си ден работи като журналист в “Антени”. Той е последният чистокръвен граф от рода Воронови.
“Баща ми е половин, аз съм четвърт, а синът ми осминка”, шегува се Воронов-младши и добавя сериозно: “Все още се гордея, че съм българин, но съм убеден, че ако талант като баща ми се беше развивал в Русия, днес щеше са е световноизвестен”.

в-к “Над 55″

Евгений Босяцки е роден на 21 май 1929 г. в София, в прословутия квартал “Коньовица”. През 1947-а влязъл в Художествената академия.

Колебаел се дали да учи “Мозайка” при Иван Ненов или “Стенопис” при Георги Богданов. Заради култа към личността тогава изгонили голяма част от професорите и той записал “Стенопис”. 76-годишният художник е с 60-годишно творчество зад гърба си. Сред събратята си по муза е единственият “летял” в Космоса. През 1979 г. в кораба на Георги Иванов и Николай Рукавишников са и илюстрациите му на папирус на “Слово за буквите” от Черноризец Храбър и “История славянобългарска”.
Босяцки е илюстрирал е стотици книги на български автори, сред които “Вечери в Антимовския хан” на Й. Йовков, “Прикованият Прометей” на Хр. Смирненски, 13 от поетичните книги на Павел Матев. “Антихрист” и “Легенда за Сибин, преславския княз” на Ем. Станев. От световната литература е оформял “Химни. Аргонавтика” на Орфей, “Евангелие” от Лука, “Сонети” на Шекспир, “Дон Кихот” на Сервантес и много други. Босяцки бе първият, който разработи графична концепция на наш вестник със старобългарски шрифтове, с колонцифри на кирилица и глаголица. Има два сребърни и три бронзови медала от Международната изложба на изкуството на книгата. Търпението и любовта е наследил от рода си. Баща му Дмитрий Николаевич Босяцки след 1917 г. отива с мисия на “Червения кръст” в Полша, за да помогне на руските пленници да се завърнат в родината си. Тогава затварят полско-руската граница и през Унгария се озовал в Гърция. Като истински дворянин искал да емигрира в Париж, но на пристанището срещнал руски белоемигранти и с тях се озовал във Варна. Установил се в София и работил като домакин в приют за изоставени деца. Майка му Василка е от рода на Васил Сребров, създател на социалистическата партия заедно с Димитър Благоев и Никола Габровски. По тази линия Евгений е правнук на първия кмет на Севлиево Христо Спиридонов. Той обаче не крие левите си убеждения. Звучи ли странно за наследник на руски дворяни?
От 1988 г. до 2001 г. Босяцки се захваща с Паисиевата “История славянобългарска”. На ръка я изписва, оформя, илюстрира, прави орнаменти и заглавни букви с перо. Започнал на 1 януари, защото държал началото да е в първия ден на новата година. От замисъла до реализацията му оригиналът на “История славянобългарска” бе откраднат от Атон. Художникът изработил “Историята” два пъти на паус. Сега оригиналното копие на българската реликва Босяцки държи в метална каса на свой приятел, за да се застрахова от кражби. Когато започнал работа, не мислил за парите.
“История славянобългарска” е готова, но пари за издаването й няма.
Преди години му позвънили посред нощ с думите: “Ателието гори!” “Колата още не беше открадната”, уточнява той. Как е стигнал до мястото, не си спомня. Сварил комшиите да гасят. “То беше нечовешко”, задъхва се при спомена за изгарянето на голяма част от творческото му дело. Рисунките му били безчет наред с книгите, някои единствени в България, както и “Перачки перат на реката” е една от най-известните му гравюри. Там били всички илюстрации на “Антихрист” и маслените му платна, за които не му идвало наум, че може да продаде. “Това беше кражба, а пожарът прикри следите”, убеден е днес художникът. След време полицията му върнала една картина.
Съдбата на художника днес е беднотията. Пенсията му е 74 лева.
Наскоро прекарал трети инфаркт. Като не стигнали парите за лечението в “Света Екатерина”, дъщеря му Румяна договорила част от сумата да се намали, като направят дарение от негови картини. И редом до репродукциите на Дали, Ван Гог, Кандински и оригинали на много български художници се наредил и Евгений Босяцки. Преди месец дошли да му спират парното. “Наказателите” си спомнили, че е известен художник и отложили санкцията. Художникът взел пари назаем и платил за топлото.

Светият Синод на Българската православна църква не призна архонтската титла на Слави Бинев, получена на церемония в Рим.

Старозагорският митрополит Галактион не е имал благословия от патриарх Максим и синода, за да отиде в Рим и посещението му е било от частен характер. Той не е имал и разрешение да извърши въвеждането в архонтския сан на Слави Бинев, известен основно като собственик на чалга заведения. В наградния фонд на БПЦ не съществува званието “архонт”, то не може да бъде давано от нейно име и не се признава за българско църковно отличие, обявяват отците. С това като че ли поприключва скандалът с благородническите титли в българската Църква.

Раздаването на архонтски сан от родната православна църква започва преди 4 години. Хрумването е на Западно- и средноевропейски митрополит Симеон и най-вече на неговия викарий епископ Тихон. Той си навлече гнева на Синода в София, като започна да се подписва като Римски владика. Седалището му в италианската столица пък започна да се титулува като Света Римска православна епископия. Пред входа на епископския дом се развява знаме и собствен герб, изобразяващ два лъва, които държат владишка митра (корона), а под нея е изобразен храмът сърце “Св. св. Викентий и Атанасий”… Сред енориашите си Тихон силно пропагандира дарителството и ктиторството. Според българи в Рим към новоучредената епископия потичат реки от пари. Срещу всяко дарение се издава и съответната грамота индулгенция за заслуги към идеята за сближаване на католическата и православната църква, на Изтока и Запада. На най-щедрите се присъжда званието архонт.

Първият удостоен е известният на Запад българин Димитър (Джим) Велков. Той е американски поданик, който притежава огромни земи на Канарските острови и има политически и икономически връзки на високо ниво из цяла Европа. Освен титлата “архонт” Велков е два пъти носител на ордена “Свети Александър”, връчен му в Мадрид лично от Симеон Сакскобургготски, включително и като издател на книгата за цар Борис III “Корона от тръни”. В края на 2004 г. епископ Тихон го въвежда в архонтия след благосклонното съгласие на Светия престол. Другият мъж, удостоен с архонтия, е Илко Йоцев, бивш зам.-министър на енергетиката от кабинета на Симеон Сакскобургготски. Той пък е спонсорирал издаването на книгата “Цветя за България” на бившия изповедник на патриарх Максим, дядо Иларион, който сега е Доростолски митрополит. Освен издателската си заслуга обаче Йоцев е осигурил няколкото офиса в София, където работи екипът на епископ Тихон. Те носят гръмкото название “Евроинтеграционно представителство на Римската православна епископия при Европейската света митрополия”. Според информации има и още един провъзгласен с участието на Тихон за архонт преди скандала със Слави Бинев, но името му се пази в тайна.

Отсъствието и на дядо Симеон, и на дясната му ръка епископ Тихон от церемонията със Слави Бинев е донякъде изненадващо. Запознати обаче твърдят, че митрополит Галактион също има здрави връзки с Ватикана, най-вече по линия на някои германски католически конгрегации, и е ревностен привърженик на сближаването между БПЦ и Светия престол.

Титлата архонт означава буквалнo водач, предводител. Тя възниква в древна Атина, където така са се наричали деветимата управители на града, избирани от Народното събрание. Във Византия званието става висш ранг в църквата и администрацията. Постепенно губи религиозния си характер и се превръща в светска благородническа титла, предавана по наследство по мъжка линия от баща на син. Днес титлата архонт се дава единствено от Вселенския патриарх в Цариград.  Престолът в Цариград има цял набор от подобни звания, над 20, които се дават за различни заслуги на мирски лица към Църквата - книгопазител, нотар, протекдит и т.н. Те са останали от епохата на Византийската империя. Дават се както за материални дарения, така и за научни, юридически и други подобни заслуги към Църквата. Затова по-различно стои въпросът с титлата на проф. Иван Желев - директор на Дирекция “Вероизповедание” към Министерски съвет. Той получава титлата от Вселенската патриаршия като знак на уважение за работа си като преводач по време на различните православни съборни съвещания и срещи.

Никой дори от другите трима древни православни патриарси - Антиохийският, Йерусалимският и Александрийският, няма право да дава архонтска титла. Някои от тях обаче имат правото да провъзгласяват в рицарство. Единственият българин, който е получил подобна титла е бившият председател на Народното събрание Йордан Соколов. Преди седем години той беше официално провъзгласен от Йерусалимския патриарх Диодор за рицар на Светата гробница. Това стана на тържествена церемония посветена на 2000 години от Рождество Христово, на която Йерусалимската патриаршия направи рицари държавните глави на всички православни държави, включително предишния руски президент Борис Елцин.