Nobility Bg

Мария Георгиева

Когато се каже “Вазов” , всеки българин по инерция се сеща само за класика на родната литература. Иван Вазов е първото име, което децата научават от читанките, още щом прекрачат училищния праг.

С него започват учебниците по литература и всички антологии на българската поезия в чужбина. Фамилията Вазови обаче не се изчерпва само с най-големия ни народен поет. Неговите роднини и съребрени наследници също са прочути хора. Някои от тях са живи и до днес, а най-малкият продължител на рода - Александър - се появи на бял свят преди седмица. “Най-голямата ми радост е, че станах прадядо” , хвали се режисьорът Януш Вазов. Той е роднина на Иван Вазов по бащина линия. Дядо му е прочутият генерал Георги Вазов, който е брат на писателя.

“Историята на генерала е много интересна” , разказва днес внукът му Януш. Той си спомня своя дядо, но много бегло. Повечето неща за него знае от роднини.

Най-впечатляващи са разказите за неговото следване в Санкт Петербург, където е завършил военна академия. За да си вземе дипломата от там, Георги Вазов трябвало да изпълни една важна и тежка задача - да участва в укреплението на военна база на руско-иранската граница. Българският генерал прекарал на далечното място около 4 години, за което време израснал град Ашхабад, столица на Туркменистан. И до ден днешен една от улиците носи името на Георги Вазов.

След това генералът се връща в България. Той

ръководи битката при Одрин

по време на балканските войни, след което се заселва в София. В столицата Георги Вазов си построява къща, която обаче не е запазена. След смъртта на генерала неговата съпруга Мария наема предприемачи, които да построят кооперация на мястото на старата къща на ул. “Раковски” . Тя е завършена през 1938-1939 г., а днес е обявена за паметник на културата от местно значение. Част от сградата е разпродадена още при строежа, а 4 апартамента остават за децата на генерала - Вера, Зора, Митко и бащата на Януш - Александър, който също е бил режисьор.

“Баща ми веднага продал всичко. Трябвали са му пари, за да прави театър и кино” , разказва Януш, който днес притежава само едно таванско ателие от кооперацията на баба си.

Александър Вазов също е известно име. Той е сред основоположниците на българското кино. Роден през 1900 г., Александър е първият представител на фамилията Вазови, който се насочва към седмото изкуство и става режисьор.

Той е основател на първия Съюз на кинодейците

Създател е и на първото кино-студио в България, в което са снимани няколко филма.

“Прекрасен човек” , спомня си днес Януш. “Той ми е пример в живота. Работеше много и го правеше не толкова за себе си, колкото за другите. Той буквално се раздаваше на хората.”

Януш си спомня още, че последните думи на баща му са били свързани с неговата работа в киното. Александър починал през 1972 г., когато се разболял от бронхопневмония. Вечерта, преди да се помине, той казал на Януш: “Обади се на консултантите, че утре ще закъснея” .

Освен че е направил много за българското кино, Александър Вазов е работил известно време в Унгария и в Германия. В кариерата му е помагала неговата съпруга - полякинята Мелания. От брака им е Януш. Той е

роден в полския град Познан,

но израства в София

“Бях голямо авантюристче като момче” , спомня си той. “Винаги правех някакви пакости. Изключиха ме от училище, когато бях второ отделение.”

По-късно обаче той се заема сериозно с учението и по примера на баща си се насочва към киното. През 1943-1944 г., когато завършва Първа мъжка гимназия, става стажант-ученик в единствената за времето си киностудия “Българско дело” . Висшето си образование по кинорежисура завършва в академията за изкуство в Прага. Там Януш среща първата си съпруга - режисьорката Лада Бояджиева, една от дъщерите на известния по това време адвокат Анто Бояджиев.

“Преди да дойде в Прага, Лада е учила в Париж, но заради прогресивните си убеждения е била екстрадирана от френските власти” , разказва Януш. “Много усилия положих, за да спечеля сърцето й.”

Първото си кино Януш Вазов снима през 1952 г. в България. Това е документалният филм “Труд в мир” . Оттук насетне кариерата на младия режисьор има доста противоречиво развитие…

“Бях смятан за “буржоазно копеле”

заради фамилията ми,

свързвана с името на “буржоазния поет и писател Иван Вазов” . Казвам ви го направо. Така пише и в досието ми, което наскоро видях” , разказва Януш Вазов.

Някои от филмите му са забранявани по времето на Тодор Живков. Тайното му досие се свързва с един от тях - “Катина” с Катя Паскалева, който трябвало да пресъздаде образа на работническата класа. Когато бившият Първи го изгледал, казал сърдито: “Та това ли е нашата работническа класа?” . След това критиката страшно оплюла филма, спомня си с огорчение режисьорът.

Януш Вазов е автор и на други творби, които хич не били по вкуса на управляващите. Един от тях е неговият любим филм “Завръщане” , в който участват Петър Салабаков и Наум Шопов. Това е разказ за подводничарите - българи емигранти от Русия, които се завръщат в родината, за да организират военната съпротива на комунистите срещу тогавашните власти. Филмът е направен по мемоарите на Кирил Видински, който е бил един от тези подводничари. За реализацията му помага писателката Свобода Бъчварова. Въпреки това веднага след като се появява на бял свят, той е заключен по решение на Политбюро.

“Тогава Пенчо Кубадински ми каза: “Момче, историята във филма си е точно такава, но не му е сега времето да я показваме” , спомня си Януш.

С един от филмите си, посветен на кукерските ритуали, Януш Вазов

печели първа награда в Сиена, Италия

От чужбина той има и други отличия, най-престижните от които са за документалния филм “Сянка на празника” . С него той печели “Сребърен лъв” от Венеция и “Сребърен гълъб” от Лайпциг.

Последният игрален филм, над който се е потил Януш, се казва “Степни хора” - заснет през 1987 г. Оттогава той не се занимава с кино, ако не броим документалния му филм за събитията от 1989-1990 г.

След 40-годишна кариера в киното режисьорът се насочва към книгите.

Той не пише и никога не се е пробвал,

но притежава книжарница, с която са обвързани още племеникът му Александър Иванов и втората му съпруга Правда, лекарка по образование. В малкото магазинче Януш предлага най-доброто от българската литература, в това число и някои от произведенията на своите роднини.

“Всичките деца на генерала, даже и баща ми, пишеха” , казва Януш. Леля му Вера Вазова има 3 издадени книги, най-известната от които е “Иван Вазов и неговите близки” .

Редом до произведенията на класиците Януш е поставил бюста на човека, дал му своя пример в живота - Александър Вазов. Книжарницата е направена в негова памет.

Галина Минчева, в-к “Сега”

В центъра на Русе съществува все още масивна едноетажна къща, която прилича на стар замък.

Преди двадесет и пет години в нея живееха д-р Панайот Хитов, внук на войводата Панайот Хитов, и г-жа Надежда Тодорова Хитова, снаха на известния възрожденец. На нея дължим съхраняването на ръкописните спомени на знаменития й свекър. През 70-те години тя ги показва на Пенчо Кубадински, голям почитател на войводата. Кубадински взема присърце тяхното издаване. През 1973 и 1975 г. те бяха обработени литературно и излязоха с предговор от другия голям почитател на Хитов - писателя Николай Хайтов. Двете поредни издания носеха заглавията “Как станах хайдутин. Фамилиарни записки” и “Спомени от хайдутството”.
Обичах да гостувам на Хитови. Надя разказваше често за своя свекър и за някои от прототипите на Вазовите образи в романа “Под игото”, за които е чувала от детските си години. Облечена винаги елегантно, тя посрещаше и изпращаше с достойнство своите гости. В огромния хол стоеше голяма елипсовидна маса от махагон с красива дърворезба. Тя и столовете бяха инкрустирани със седеф. Мебелите, както и цялата къща бяха сватбен подарък от стария Хитов на първородния му син д-р Симеон Хитов.
Надя Тодорова, която е от богат габровски род, се омъжва за д-р Симеон Хитов непосредствено след смъртта на войводата през 1918 г. Панайот Хитов е познавал бъдещата си снаха и е дал благословията за брака на сина си. Докторът е следвал медицина във Франция и е работил като лекар във Велико Търново, Разград и Русе. Бил е търсен от болните от цяла Северна България. Той минавал 42 години, но нямал намерение да се жени. Пред него стоял примерът на баща му, който сключва повторен брак чак на 44 години. Старият хайдутин говорел на сина си, че нито е хубаво да се ожениш, нито е хубаво да не се ожениш - затова е по-добре да се ожениш.
Едва когато среща Надежда, Симеон се решава да зареже ергенлъка. Разликата между тях е около 25 години, но бракът им върви от началото до края чудесно. Съпругата на войводата Хитов, сръбкинята Екатерина Бранкович, дъщеря на апелативен съдия, била културна и образована жена. На снаха си тя казвала, че щастието не е в парите, защото те никого не са направили богат, а в любовта. Екатерина умира през 1933 г. в Русе - спокойна, че до нея е 11-годишният й внук, наследил името на своя дядо.
Д-р Панайот Хитов беше един от най-добрите дерматолози в Русе. Подобно на баща си и той имаше голяма клиентела. Докторът свиреше на пиано, обичаше музиката и заедно с майка си посещаваха редовно Мартенските музикални дни. Той беше един от големите интелектуалци на града. Д-р Хитов записа спомените на своята майка за протитипите на Вазовите герои Лалка и д-р Соколов. Семейството на Лалка е всъщност семейството на Надежда Тодорова, станала по-късно Хитова. Когато Надя е около 9-10-годишна, вижда как лелите й четат първото издание на “Под игото” от 1894 г. и си говорят, че Лалка е тяхната сестра Златка Тодорова, която умира млада от охтика. Дъщеря на богатия сопотски търговец Димитър Тодоров, тя обича силно патриотично настроения доктор Ради Пеев от Габрово, който е работил известно време в Сопот. След като Златка умира, баща й се премества да живее в Габрово и решава да даде пари на доктора, за да се доучи в чужбина. Убийството на Ради Пеев или д-р Соколов по време на Априлското въстание осуетява благородното му намерение.
В края на живота си Надежда Хитова имаше една голяма тревога. Тя беше свързана с Пантеона на възрожденците, който тогава се строеше на мястото на стария русенски парк. Там се намираха гробовете на известни възрожденци като Любен Каравелов, баба Тонка, Панайот Хитов и др. Хитова се страхуваше Пантеонът да не бъде безличен и превърнат в празен символ. Случи се точно това, което тя предвиждаше. При едно от посещенията си на строежа Надежда се подхлъзна, счупи крака си и скоро почина. Синът й - д-р Хитов, се ожени след нейната смърт, към шестдесетте, и не остави наследници. Преди години най-прекият потомък на войводата почина в Русе. Неговата сестра Лиляна Хитова живее и работи на остров Мартиника. Омъжена е за Жозеф Бруно, строителен инженер. Завършила е английска филология в София и е била преподавател в школата за чужди езици в Банкя. Подобно на брат си и тя няма наследници.
Надежда Хитова и д-р Панайот Хитов бяха начертали родословното дърво на Хитови.
Майката на войводата Панайот Хитов се казвала Съба. През 1829 г. тя се задомила за Иван Хитов. След една година се ражда първородният им син, станал един от най-популярните български войводи. Съба и Иван имат четири деца. След Панайот се ражда Христо, а по-късно и две момичета - Мария и Калуда. Христо умира през 1903 г. и има четирима синове - Иван, Руси Миндо и Панайот. Той винаги казвал пред децата си, че братската любов е всемогъща.
С името на Панайот нарича и най-малкия си син. Мария, по-голямата сестра на Панайот Хитов, била смела и решителна. Тя предупреждавала братята си, че най-страшното нещо е мъжът да бъде кокона. Мария редовно укривала подгонени от турци българи в дома си. Омъжена за мъж без професия и прахосник, тя го изоставила, взела невръстните си деца и заминала за Анхиало. Работила в манастира “Св. Георги” като прислужничка, но се завърнала в Сливен, за да помогне на некадърния си съпруг. Когато го ругаела, Мария му казвала, че може да му прости всичко, ако е заколил поне един турчин. По-късно Мария осиновява и едно сираче момиченце, което отгледала като свое дете. Калуда или Кута, по-малката сестра на войводата, се изселила със семейството си в Пловдив и за нея не се знае нищо.
Когато става на 28 години, Хитов започва да шета усилено по Балкана. През 1863 г. той се прехвърля в Сърбия, запознава се с Раковски и е най-верният му приятел. След четири години Хитов е главен войвода на българските чети. Преминава Дунава и обикаля Стара планина. За три дни Хитьоолу убил повече от 60 правоверни. Така си отмъщавал за нещастията на всички българи. През 1875 г. Хитов става един от ръководителите на БРЦК в Букурещ. По-късно, по време на Сръбско-турската война, е главен войвода на всички български доброволци. Начело на чета участва и в Сръбско-турската война. За него съгражданинът му Добри Чинтулов се изказва така: “Панайот е светец за българите!”
Гонен от потери по турско време, след Освобождението той е преследван от Стамболовия режим заради русофилските си убеждения. През 1892 г. попада в затвора по нареждане на бившия хъш Стефан Стамболов. Срещу гаранция от 5000 лева е пуснат на свобода. “Доживях българи да ме затворят” - е отбелязал в едно свое тефтерче войводата, който е учил на байрактарски занаят Васил Левски.
След Освобождението Панайот Хитов е бил обичан повече от народа, отколкото от новите властници. Дори Захари Стоянов в своите прочути “Записки по българските въстания” не споменава с добро войводата. За него той пише през 1884 г., че е бил оръдие на благоразумните и е “захванал да хитри”. Славолюбив като писател, Захари е посрещал с неприятно чувство популярността на големия сливенец.
От първия си ранен брак с Бойка Хитов има едно дете, което умира на четири годинки. Тревогите по детето и по войводата си казват думата и Бойка умира. От брака си с Екатерина Бранкович освен Симеон Хитов има още две деца - Ирина и Александър.
Ирина е родена през 1878 г., била е уважавана учителка. Съпругът й д-р Т. Шишков е директор на Сливенската мъжка гимназия. Нямат деца.
Александър П. Хитов е роден през 1881 г. в Русе. Умира на 57 години в София. Бил е известен адвокат, председател на Софийския окръжен съд, юрисконсулт на БНБ и на банка “Български кредит”, председател на Българска сконтова банка. Той имал един син, Панайот. Панайот Ал. Хитов е бил по професия техник. Има една дъщеря - Александра.
Войводата Панайот Хитов умира на 87 години в Русе от мъка по двамата си синове, за които се носел лъжлив слух, че са убити на фронта.

в-к “Стандарт”

Днес в Турция всичко свързано с Кемал Ататюрк, е национална светиня. Няма град без негов паметник.

Името му е Мустафа, което означава избран. Баща му, митничар в Солун, се надява синът му да стане виден политик и с цената на всякакви жертви го праща в офицерското училище. Заради отличните си оценки по математика Мустафа е назован от съучениците си Кемал - зрял, съвършен.

Хората го наричат още Ататюрк (баща на нацията), защото извежда Турция от мрака на феодализма и религиозния фанатизъм и успява да изгради модерна държава. Малцина обаче знаят, че той е живял у нас година и половина и в младата българска държава се е учил на парламентаризъм. Тук среща и любовта на живота си.
За любовта на Ататюрк към България и към Димитрина Ковачева разказва новият документален филм на екип от телевизионната къща “Интернешънъл филм сървиз - София” и турската национална телевизия ТРТ. Филмът е в две части - “Мустафа Кемал Ататюрк и България” и “Мир в страната, мир в света”. По време на снимките сценаристката Елена Димитрова и режисьорът Али Дервиш откриват племенницата на Димитрина.

От нея научават за последните дни на Ковачева. Мити умира от рак на стомаха на 80 години. Сутринта на 9 август 1966 г., миг преди да издъхне, отваря очи и казва: “Сънувах Кемал.”
Може би любимият я прибира при себе си. Обичта на Ататюрк към Димитрина е коментирана от всички днешни турски историци, твърдят от екипа. Блузата, с която българката танцува с него на паметния бал, близките й предават в музея на Ататюрк в Анкара. Първият турски президент умира на 10 ноември 1938 г. от чернодробна цироза на 57 години. Днес стаята му в истанбулския дворец Долма бахче сарай е запазена в автентичния си вид. Дори часовникът е заковал стрелките си на 9,05 часа. Близките му разказват, че сред вещите му намерили само една снимка - на неговата любима, с която на земята остават завинаги разделени.
В мъглив ноемврийски ден през 1913 г. Мустафа Кемал пристига в България като военен аташе. Той е на 32 - висок, красив и общителен. Преди това е бил във Франция и е приел европейския маниер на живот. Френски списания го определят като един от най-чаровните и елегантни мъже в световната дипломация. Синеокият майор слиза на калната централна гара в София и се запътва към хотел “България” на “Царя”, за да пренощува. След няколко дни приятели го съветват да се премести в по-новия хотел “Сплендид” - зданието зад Централна баня.
Веднъж в казиното младият турски дипломат се запознава с чудно хубава девойка - Димитрина Ковачева, втората дъщеря на генерал Стилиян Ковачев, бивш министър на войната. 21-годишната Мити, както й казват галено, току-що се е върнала от Швейцария, където учи литература и музика. Там отхвърля предложението за брак на богат аристократ, когото не обича. Мити се откроява сред останалите момичета с миловидното си лице, руси къдрави коси и тъмнокафяви очи. Чуждите кореспонденти я наричат “Българската роза”. Тя често изнася дарителски концерти пред елита и Мустафа Кемал, който боготвори класиката, ходи да я слуша. За него Мити е образец на съвременна жена, съчетаваща същевременно висок морал и уважение към традиционните ценности. Такива жени той мечтае да види след време и в Турция.
На новогодишен бал в двореца той се появява в униформата на еничарин, изписана от музей в Истанбул специално за случая. Кани я на танц и всички се отдръпват, за да се насладят на хубавата двойка. Това е началото на красива и романтична любов. Двамата много обичат да се разхождат в Борисовата градина.

Тя обожава пързалянето с кънки а той я чака след пързалката на езерото “Ариана”. Любимото им място е Боянският водопад. Все по-уверен, че Мити е любовта на живота му, Мустафа Кемал дълго време премисля пречките за евентуален брак между тях. Той е по-възрастен с 11 години и освен това има много политически противници сред младотурците в Истанбул, които биха вгорчили съвместния им живот. Приятелят Димитър Ачков урежда работата отдалеч и Мустафа Кемал се сприятелил с генерал Стилиян Ковачев, когато отива при него да пият кафе, и най-чистосърдечно го моли да му даде ръката на дъщеря си. Докато жените в кухнята приготвят сладкишите, двамата военни си говорят. Оказва се, че само преди година, по време на Балканската война, те са били противници от двете страни на фронта. Генералът изважда картата и двамата стигат до извода колко безсмислена е войната. Колко далеч от истинските човешки отношения е това хората да се бият и да решават въпросите чрез сражения. Тази мисъл на Ататюрк по-нататък минава като червена нишка през целия му живот. Генерал Ковачев има още едно момиче и момче, но както сам казва не може да се раздели с любимото си дете. Бащата смята, че Мити няма да понесе условностите на друга религия. И Мустафа Кемал си тръгва огорчен, но продължава да се вижда тайно с нея. Политическите събития обаче пречат на връзката им. На 29 октомври 1914 г. Турция се включва във войната на страната на Германия и Австро-Унгария, а през 1915 г. Ататюрк, вече подполковник, получава заповед да се върне в Истанбул.
После тайно идва и повторно иска ръката на любимата си. Генерал Ковачев пак отказва и прибързано я сгодява за инженер от Русе. Тя припада и връща пръстена. Но се подчинява на волята на баща си и се разделя с Кемал. По-късно се омъжва за заможния адвокат Деян Деянов, станал по-късно депутат. От него има три деца - Анна, Олга и Тодор. Преживява много житейски драми. След 9 септември 1944 г. съпругът й получава смъртна присъда. В последния момент името му е изтрито от списъците. Двамата са интернирани в Делиормана, а имуществото им е конфискувано. Макар че Димитрина никога не говори пред мъжа и децата си за своето минало, в душата й е останала искрата любов към Мустафа Кемал.
Тя следи събитията в Турция, изрязва съобщения за него и ги пази в тетрадка. Впоследствие Ататюрк минава оттук няколко пъти вече като ръководител на турската държава, но никога не се среща с нея. Само веднъж изпраща романа “Чучулигата” на турския класик Решат Нури в оригинал с молба да го издаде в България. Димитрина наема преводач и вестник “Зора” помества романа с продължение в изпълнение на неговото желание.
Според близки на Ататюрк той също не я забравя до края на живота си. Дори и по време на най-голямата си слава се интересува дискретно от съдбата й. Първият турски президент, който въвежда латинската азбука, забранява фесовете и шамиите, заменя старите религиозни фамилии с модерни имена и дава права на жените, много се радва, когато чува българска реч. Когато Кооперативният музикален театър гастролира в Истанбул, изпраща два вагона за декорите и артистите, за да пристигнат в Анкара. Кани ги в имението си и откупува всички представления, за да могат хората да влизат безплатно. Друг път група български писатели са на посещение в Турция. Сред тях е и Елисавета Багряна. Ататюрк я кани на вечеря. По-късно в спомените си голямата поетеса пише: “Той ме покани на танц. Погледна ме в очите толкова мило, топло и каза: “Оставих сърцето си в България. Кажете ми как сега живее Мити?” “Добре е, споделя самотата си със съпруг”, отвърнах и разбрах, че не аз съм в неговите прегръдки - той прегръщаше Мити.”

Людмила Първанова, в-к “Стандарт”

Наскоро на честване в НДК се събраха родствениците на Димчо Дебелянов.

Поводът беше колкото тържествен, толкова и трагичен - представяне на биографичната книга за поета “Живях в заключени простори” (второ допълнено издание) и отбелязване на годишнина от гибелта на нейната авторка Димка Дебелянова-Каролева. Димка е племенничка на Димчо, дъщеря на по-големия му брат Илия. Ражда се през 1926 г. в Долна баня и я кръщават на загиналия й десетилетие по-рано чичо. Племенницата посвещава живота си на изследването на житието и творчеството му.

Родът води началото си от с. Дебелец, Великотърновско. Там, близо до столицата, били имотите на Шишмановите боляри. Когато градът паднал и османлиите влезли като победители, разграбили къщите на благородните фамилии, избили добитъка, а тези, които не искали да им се подчинят - запалили живи. Оцелелите стигнали до поляните на Копривщица. Останали с името Дебеленци, от с. Дебелец. Тъй само казали. Да не ги знаят кои са и какви са. Такова е преданието, достигнало до днешните издънки на Дебеляновия род. Сам Димчо споменава за това пред Тихомир Геров: “Ние водим началото си от династията на Шишмановци. За съжаление обаче не мога да го докажа.”
Един петък, 28 март 1887 г., Цана Дебелянова родила шестото си дете. Мъжът й - Вельо абаджията, го погледнал и казал: “Роди се дядо Димчо Дебелян.” Кръстили го навръх Великден. Всяко дете носи радост, но на бъдещия поет се радвали най-много, защото бил изтърсакът. Майка му го кърмила 5 години, баща му отстъпвал във всичко, даже когато Димчо поискал да оставят живо агънцето, определеното за гергьовденския курбан.
Племенничката Димка пише в спомените за своя чичо, как леля й Нака със смях разказвала една случка: Обули на Димчо първите панталонки, дотогава малчуганът ходел в кенарени роклички. Той изтичал на улицата и се заразхождал важно-важно. Де когото срещне, се хвалел: “Ама ти не можеш да ме познаеш. Аз съм Димчо, аз съм с панталони…”
На 47 години майката Цана останала вдовица. Качила децата си Найда, Мика, Илия и 9-годишния Димчо на волска каруца и потеглили за Пловдив при най-големия син Иван - телеграфист в пощата. След неговата смърт по-късно в Пловдив ще останат само Димчо и Найда и ще живеят само с шивашката й надница от 50 стотинки. Веднъж не й платили и Димчо, който чакал отвън, само преглътнал и тръгнал с наведена глава към Марица. Друг път изгонили Димчо от училище за неплатена такса. Съучениците му събрали помежду си 15 лева и го върнали в клас.
За глада и мизерията от онези години поетът признал само пред Христо Цанков-Дерижан (бащата на Вили Цанков), с когото били колеги репортери в София. Работил е и като надничар в Софийската метеорологична станция, и като стенограф в Народното събрание в студентските години. А след сбирките с “бохемата” в любимата им кръчма “Средна гора”, често си лягал гладен.
“Колко тежко е да си човек! Колко пъти аз съжалявам, че ми е дадено съзнание! На всяка стъпка аз съм осъден да срещам мъките и ядовете, които не произтичат толкова от това, че аз не съм богат материално, колкото от това, че хората не са богати духовно.”
“Има нещо необяснимо, което ме потиска като воденичен камък: как би ми олекнало, ако можех да го отхвърля”, казва Димчо пред Людмил Стоянов. Дали този воденичен камък не е наследената прокоба от деди и прадеди?
Майката Цана умира в самота на 64, без никога да зърне отново родната Копривщица. Погребана е във Враца, по бедност. Никое от петте й деца, пръснати по различни краища на страната, не знае къде е гробът й.
Племенницата на поета Димка Дебелянова-Каролева е била редакторка в списание “Пламък”. Загива преди две години, прегазена от автомобил пред дома й в кв. “Бъкстон”. От неестествена смърт умира и собственият й баща Илия, дърводелец в Долна баня. Придошлата от пороя река го отнася заедно с мостчето, когато отивал към нивата си. Когато научава за смъртта на Димчо, ръката му се вдървява. Дефектът му остава за цял живот.
За гибелта на поручик Димчо Дебелянов - доброволец на фронта, се пишат различни истории. Като тази, че стоял до дърво, гледал нощното небе и святкащата му цигара привлякла вражеския куршум. Очевидци разказват друго - раняват го ниско в корема, настъпва смут. “Що стана? Ротния убиха!” Поискал вода, едва успял да попита: “Нали няма да умра.” “Не бойте се, г-н поручик, леко е” - “Ох, не е леко”, отвърнал той и издъхнал.
Подофицерът прибира личните му вещи заедно с часовника, който продължава да върви… Търсят адрес, на който да ги изпратят. Но адрес няма, подпоручик Димчо Дебелянов просто няма дом. Изпращат ги на сестра му Мария в Самоков: чернови на стихотворения, книги, няколко еделвайса. Каруца откарва тялото му към двора на черквата “Света Богородица” в Демир Хисар. Там то пролежава до август 1931 г., когато Невена Буюклиева, представител на кръжеца “Живо слово”, Д. Подвързачов, Г. Райчев и братът на поета Илия откриват гроба, измиват костите му с вино и в ковчеже ги пренасят в родната Копривщица. Издават и акт за смъртта му, в който допускат две грешки: че е на 25 години, а той е бил на 29, и че е родом от Ихтиман.
Ала всичко това може би нямаше да се случи, ако адютантът на полковия командир не беше зачеркнал името на Дебелянов - Димчо Велев, от списъка на отпускарите и на негово място не бе вписал името на свой близък.
Днес от рода са останали братът на Димка - 94-годишният Иван, радиотехник. Един от синовете му се казва Димчо Дебелянов и от години работи на аерогарата. Синът на Димка, Свилен Каролев, е старши научен сътрудник в Института по литература. По-големият - Калин Каролев, е главен експерт в Комисията за регулиране на съобщенията. Съпругът на Димка е известният наш литературен критик от БАН проф. Стоян Каролев. По-неизвестното за него е, че съчинява стихотворения. “Реквием в бяло” е последното, което написал за годишнината от гибелта на Димка.

Галина Минчева, в-к “Сега”

Баба Иванка Ботйова, майката на великия български поет и революционер Христо Ботйов, ражда девет деца. От тях само синът й Кирил доживява до старини, има поколение и се грижи за нея.

Той е и един от най-дълго живелите Ботеви четници. Днес правнукът на генерал Кирил Ботйов, историкът Боян Ботйов, е създател на Общонационалната фондация “Христо Ботйов”. Младият човек си е поставил много задачи за работа. Основната е обществеността ни да приеме като непреходна ценност за нацията живота и делото на поета и неговите съвременници. Може да се каже, че домът на Боян на улица “Шипка” е основният щаб на фондацията. Тази къща би трябвало да бъде един от паметниците на българската признателност, тъй като в нея живее до своя край баба Иванка, заобиколена от топлите грижи на Кирил. През януари 1911 г. голямата българка умира успокоена, че е дочакала признателността на народа към любимия й син Христо. Всяка година на 20 май, когато по стар стил се празнувала годишнината от гибелта на Ботев, студенти вдигали благоговейно на ръце майката и я отнасяли на втория етаж на къщата. Там, седнала на балкона, тя приветствала младите с усмивка. Боян разказва, че баба Иванка се просълзявала само когато сред стихналото множество студентите запявали “Не плачи, майко, не тъжи…” Така тя получавала удовлетворение, че е майка на достоен българин.
В момента правнукът й Боян работи над спомените на генерал Кирил Ботйов и ги подготвя за печат. Докато разговаряме, малкият му син Чавдар застава сърдито под портрета на своя прапрадядо Кирил и не дава да го снимат. Баба му Венета, внучката на генерала казва, че той не случайно носи името на непокорния Чавдар от поемата на Ботйов “Хайдути”. “Другият ми внук - Боян, споделя възрастната дама, вече е оставил лудориите и отдавна знае наизуст поезията на своя велик роднина.”
Кирил Ботйов, който е един от четниците на своя брат Христо, след Освобождението е на два пъти директор на Военното училище в София. Малцина знаят, че именно той дава на Христо своята сабя, за да слезе войводата на Козлодуйския бряг в пълния си блясък. В последния момент, в еуфорията на приготовленията, Христо забравя да сложи сабята си и рискува да се появи на брега само с револвер. Тогава Кирил му подарява сабята си. Тя е направена от богатия русенски търговец и родолюбец Иван Стоянов специално за него. Кирил е и този, който снабдява войводата с прочутия бял кон.
Докато за Христо са изписани много томове, то за брат му Кирил все още се знае малко. Неговият живот е достоен и е богат на интересни случки и събития. Кирил се качва на “Радецки” в Турну Мъгуреле. С четата на брат си той участва в сраженията на Милин камък. Успява да стигне до Веслец, но се разболява и решава да се върне обратно в Румъния. Заедно с Иваница Данчев стига до Лом, където е задържан от турската власт. Осъден е на 15 години затвор в крепостта Сен Жан д’Акр. Пуснат е чак след подписването на Санстефанския договор.
След Освобождението Кирил става учител във Враца, а през 1879 г. завършва първия випуск на Военното училище в София. По-късно следва кавалерийската школа в гр. Сомюр, Франция, и военна академия в Брюксел. Там той се запознава с красивата белгийка Мари Оли дьо ла Розиер, за която се жени. Мари е извънредно привлекателна дама, която не се показва и пред най-близките си, ако не е гримирана. На времето нейните тоалети смайвали софийското общество. Мари била снаха на баба Ботйовица и двете чудесно се разбирали. Но тъй като старата жена ходела непрекъснато в черни дрехи и задължително с кърпа на главата, понякога не възприемала новата мода на снаха си. Веднъж те се скарали, а Кирил, за да ги умири, ги напръскал с воден пистолет през ключалката на вратата. Иначе Мари и Кирил живеели хармонично и имали щастлив и дълъг 50-годишен брачен живот.
По време на Сръбско-българската война Ботйовият брат формира 3-и конен полк. До своето пенсиониране през 1914 г. Кирил е негов командир, както и на 3-та и 6-та пехотна дивизия. Бил е царски адютант, заместник-военен министър и началник на военни учебни заведения. Достига до звание генерал-лейтенант. Последният Ботйов брат умира на 6 февруари 1944 г. През целия си живот той поддържа връзка с останалите живи четници. Негов добър приятел е Никола Обретенов. Между двамата има разменени много писма. Другарува и с Димитър Тодоров-Димитрото и с Никола Войновски. Кирил поддържа връзки с капитана на “Радецки” Дагоберт Енглендерт, на който до пенсиониране му е забранено да плува по Долни Дунав. Двамата се срещат и Кирил получава подарък от капитана - едно парче от дървената част на “Радецки”. По-късно тази реликва изчезва по време на бомбардировките над София.
В личния си живот генералът ежедневно се проявявал като благотворител, но никога не го споделял. За него това граничело с престъпление. Домът му бил задръстен от просители, които непрекъснато го молели за нещо. Кирил не обичал журналистите, които дирели евтини сензации. Тъжал непрекъснато за брат си Христо и страдал от потъпкването на възрожденските идеали от новите властници. Той предпочитал да стои вкъщи, да сади цветя, да ходи на лов и да играе шах и табла. Сам пеел песни и пишел стихотворения, които не е публикувал никъде. Неговите глицинии и бял люляк, които растат в двора на къщата, привличат и до днес вниманието на минувачите.
От брака си с Мари Кирил има един син - Христо. Той участвува в Междусъюзническата и Балканската войни. Получава чин майор. Раняван е и има ордени за храборост. След военната си кариера племенникът на поета-революционер става директор на автомобилното дружество “Фиат”. Пътува често до чужбина, но в семейството си казва, че диша истински само в България. Христо бил рядко благороден човек. Правил е много добрини на съвършено непознати хора. Неговата дъщеря Венета разказва, че всеки месец той давал пари на една възрастна жена, която дори не била българка - все едно, че получавала редовна пенсия от него. Съпругата му Надежда била една от интелигентните българки за своето време. Тя е дъщеря на Петър Марков, флигел-адютант на цар Фердинанд. Нейната най-добра приятелка е известната художничка Бистра Винарова, съпруга на Симеон Радев.
Дъщерята на Христо и Надежда - Венета, следва история и цели 36 години работи в Института по история към БАН. Външно Венета прилича на своя роднина Христо Ботйов и на дъщеря му Иванка. Двамата съпрузи на историчката - Петър Христов, който е убит от Народния съд и по-късно вторият й мъж- Боян Брънчев, известен столичен гинеколог, изпитвали невероятен пиетет към делото на големия поет. Дори д-р Брънчев решава да даде на сина си Боян фамилията на майка му Венета - Ботйов.
Внучката на големия възрожденец има тежък живот. След 1944 г. тя е принудена да работи по цял ден, за да издържа родителите си. Историческата къща на “Шипка” гърми от квартиранти, които пишат доноси срещу младата жена. Човекът, който я спасява от този ад, е акад. Тодор Павлов. Той я нарича Ботевче и й помага да преодолее омразата на времето. Венета е на 23 години, когато генерал Кирил Ботйов умира. И до днес тя си спомня достолепната му осанка и ежедневните им разговори за бъдещето на България. От него тя научава, че родината и родът не могат да се заменят с нищо. Затова днес наследниците на поета се подписват Ботйови, а не Ботеви - така, както е правил техният велик роднина.

Григор Николов

Ако за древния сладкодумец Омир са спорили седем града, то за самобитния български строителен гений сигурно са 77.

Кольо Фичето е роден в Дряново през 1800 г., но се преселил в Търново, строил е из Ловеч, Свищов, Горна Оряховица, митарствал из Влашко, Турско, Албанско и Италианско. Сред големите му дела са църкви в Търново и Свищов. Венец на творческото му дело са храмовете в Свищов “Света Троица” и в Търново “Константин и Елена”, покритият мост над Осъм в Ловеч и мостът над Бяла. Когато открива същия този мост, той нарежда отгоре волски коли, натоварени с жито, колкото могат да се съберат, и застанал под него, за да се види, че е здрав и издържа тежестта. За самобитността на българския строител свидетелства и Феликс Каниц: “И тоя скромен човек в потури и абичка не знае, че

с Беленския си мост е построил
най-голямата хидравлическа постройка

на Балканския полуостров, изключая Цариград.” Колкото до случайностите, както тогава, така и сега те са изключени. Съветник на Митхад паша бил дряновецът Драган Моралията. Той препоръчал своя градски за строител на моста.
Конакът, строен от майстора в Търново, освен като архитектурна стойност, стана известен и с това, че там със свикването на Великото народно събрание започна уж демократичният български живот през 1990 г. Така бе продължена традицията - пак там, но през 1879 г., за княз е избран Александър Батенберг.
Дряновските майстори строят къщи, болници и училища в Букурещ и Албания. Кольо Фичето доста е митарствал по света с тях, но вместо да копира блясъка, развивал самобитността си и мислел, че това може да се направи и по някакъв друг начин. 7-8 години чиракувал из Влашко и с тайфа дряновски майстори достига до град Корча в Албания. Тогава бъдещият майстор е 14-годишен. През 1830 година Кольо Фичето изучил занаята, решил да става майстор и започнал да води по-заседнал живот, а за да си истински майстор, трябва и да се ожениш. Жена му Марина била дряновка и съвършено непозната в тогавашното еснафско търновско общество. Тя ражда 3-ма сина и 4 дъщери.
Първородният му син се казва Иван, по-известен с прозвището Панталонджията, и се жени за Катинка. Те имат трима сина,

а единият от тях е генерал Иван Фичев

Друга внучка на големия строител, Марийка, дъщеря на сина му Сава, пък е майка на Сава Н. Иванов. Той е учил в морското училище в Петербург и през 1913 г. е служил на крайцера “Аврора”, както и на миноносеца “Дръзки”. Сава достига до чин капитан I ранг и от 1935 до 1938 г. е началник на флота на цар Борис. Става контраадмирал. Неговият брат пък е комунистическият функционер Димитър Иванов. Любопитна е историята с една от сестрите на Сава и Димитър Иванови. Кинка била хубавица, която си харесал Хараламби Джамджиев. Той пък е създателят на първия български аеродинамичен уред, наречен орнитопер. Изучавал птиците, правел разни чертежи и бил убеден, че човек може да полети. Като научил за неговите занимания, бъдещият му тъст отсякъл:” Ще полети човек, вятърът ще полети! Аз дъщеря си на луд човек не давам.” Несбъднатият жених отишъл във Враца, създал опитен уред, а скоро след това и летателен апарат с криле, задвижвани механично. Около 1910 г. патентова самолетни конструкции в Париж и Прага и получава световно признание.
Сава Иванов е първият, който прави родово проучване, и през 1938 г. според него родът наброява 148 души по бащина линия - все наследници на Кольо Фичето. Днес тази работа продължава Михаил Неделчев. Той е направил родословно дърво, което показва, че

днес Фичеви са повече от 300 души

Предците на майстора са били все строители. После идват шивачите, инженерите, военните и политиците. През 20-те години на века няколко души от фамилията емигрират в Австралия. Днес най-голяма популярност имат лекарите. Георги Фичев е един от най-известните ортопеди на “Пирогов”, Никола Фичев е сърдечен анестезиолог, работил и в Кувейт. Беба Фичева е професор по уши, нос и гърло. Един от известните наследници е Константин Фичев, бивш кмет на Троян и автор на исторически книги и краеведски изследвания. Най-много са представителите на рода в София, Варна и Русе. Там е разклонението от дъщерята на Кольо Фичето - Дешка, за която се е смятало доскоро, че няма наследници. Михаил Неделчев поправил грешката - тя се жени за калфа на майстора и се заселва в Русенско.
Прадядо на Михаил Неделчев е генерал Иван Фичев. В първия си брак той се жени за дъщерята на Константин Панайотов - министър, областен управител на Русе, филантроп, подарил на държавата хижата на Белмекен, в която се готвят олимпийците. По линия на контраадмирал Сава Иванов родът на Фичето се родее със Стефан Стамболов, чиято майка Евгения е сестра на дядото на Сава - Павли Иванов. Родът Фичеви е свързан и с фамилията на Ботевия сподвижник Киро Тулешков.

Парадоксално е, но големият род никога не е правил среща

Разбираемо е Михаил Неделчев с най-голяма страст да е изследвал живота на своя прадядо генерал Иван Фичев. Той имал склонност към хуманитарните науки - тук критикът дърпа чергата и към себе си. Ген, какво да направиш. Иван Фичев учил в Робърт колеж. Когато починал баща му, старейшината на рода Кольо Фичето се произнесъл: “Стига Иван е учил ингилизки. Да се връща и да гледа дюкяните!” През 1878 г. Иван бил преводач на руската армия, по-късно завършил военна академия в Санкт Петербург. Участвал в Сръбско-българската война през 1885 г. Освен към военно дело бил пристрастен и към писане. Една от известните му книги е “Ляо Ян”, посветена на Руско-японската война, в която прави прогнозата, че Руската империя ще рухне. После е изпратен да учи генералщабна академия в Торино и там се ражда втората му дъщеря. За него се знае, че е владеел над 12 езика. Най-известната му книга е “Балканската война”, която излиза посмъртно. Иван Фичев е един от малкото военни, който е бил член на БАН. От 1910 до 1914 г. е началник-щаб на армията. По това време и двете му дъщери са милосърдни сестри на фронта. От 1916 г. е министър на войната. Генерал Фичев е стамболовист, англофил и доста конфликтен човек. По време на Балканската война началник-щабът Фичев не се колебае да влезе в конфликт със съветника на Фердинанд и фактически командващ генерал Савов.

Иван Фичев е създателят на Военната академия през 1912 г.

По време на атентата в Софийското казино през 1916 г. заедно със сина на министъра на вътрешните работи загива и голямата дъщеря на генерал Фичев и той се оттегля от обществения живот. След края на войната Стамболийски го моли да стане пълномощен министър в Букурещ. При подписването на Букурещкия мир заради военните му заслуги са направени отстъпки при определяне на границата с Южна Добруджа. Ранен е по време на атентата в “Света Неделя”, остава с незарастваща рана на главата и през 1928 г. умира.
- Къщата му е съседната, на два етажа, със спалня и хол - горе, и трапезария, кухня и стая за прислугата - долу. Христо Бисеров да дойде да види как е живял един военен министър и генерал със световно признание - вкарва съвременни политически нотки в разговора Михаил Неделчев. Питам го не говори ли така, защото е разочарован от политиката.
- Няма такова нещо. Аз написах 12 книги, работих в издателство “Български писател” 15 години. От политиката ми останаха само интересни неща. Тя ме научи, че политическото време тече много бързо. Винаги съм бил политичен, но никога не съм искал да съм политик, който да е все на власт. Мечтата ми беше да възстановим Радикалдемократическата партия - нейния тип интелигентско присъствие. Смятам, че съм изпълнил мисията си. Сега се върнах към своите си занимания с литературна история и не искам да се занимавам с политика.