Friday, June 15, 2007

Щрихи към портрета на Вселенския патриарх Йосиф ІІ

Пламен Павлов 

В научното творчество на Александър Кузев, отличаващо се с ерудиция, дълбок и същевременно ненатрапчив перфекционизъм, съществува една важна “историческа ниша”. Тя е посветена на може би най-драматичната епоха в българската история – османското завоевание.

Проф. Кузев изследва важни, противоречиво тълкувани събития, като отделя сериозно внимание на водещите личности в тогавашна България. Сред тях са царете Иван Шишман, Иван Срацимир, Константин Видински, “господарят на Загора” Фружин, видният болярин Срацимир.(1) В тези проучвания се съдържат цяла поредица от оригинални наблюдения, нови данни, решения на трудни и заплетени въпроси. С други думи, изследователските търсения на авторитетния наш учен имат съществен принос за осмислянето на онези все още “тъмни” десетилетия, за появата на нови интерпретации на османското завоевание в българските земи.(2)
“Героите” на Ал. Кузев са представители на две поколения от т.нар. “последни Шишмановци”. В тази посока и е тази непретенциозна студия, посветена на вселенския патриарх Йосиф ІІ, един спорен представител на българската владетелска фамилия. Предварително ще отбележим, че целта на настоящите бележки е по-скоро да се поставят възможните въпроси около патриарх Йосиф ІІ. Разбира се, както понякога се получава в подобни случаи, въпросите са повече от възможните отговори.
Кой e в същност Йосиф ІІ (1416-1439)? Това, което знаем за миналото му отпреди началото на неговия понтификат не е много. Известно е, че е бил монах в манастира “Алипу” на Атон. През 1393 г., т.е. именно в годината на падането на Търново в ръцете на османските завоеватели, той е ръкоположен за митрополит на древния град и християнски център Ефес, а на 21 май 1416 г. е избран за вселенски патриарх в Константинопол. Патриарх Йосиф ръководи византийската църква и олицетворява световното православие във време на тежка политическа безизходица, отчаяни опити за оцеляване на Византийската империя пред лицето на османската хегемония, разгорещени прения “за” и “против” идеята за уния между православната и католическата църква. Бидейки мъдър архиерей, Йосиф ІІ очевидно успява да балансира между спорещите страни, като е против прекомерни отстъпки пред западната църква. Във времето на събора той е редом с император Йоан VІІІ Палеолог в търсенето на приемлив път към постигането на християнско единение. Ролята на патриарха по време на събора все още не оценена по достойнство.(3) Както е известно, Йосиф ІІ умира на 10 юни 1439 г. (непосредствено преди подписването на акта на унията!) във Флоренция и е погребан в църквата “Санта Мария Новела”.

1. Патриарх Йосиф ІІ – син на цар Иван Шишман

Въпросът за произхода на Йосиф ІІ неведнъж е бил обект на изследователски интерес, а в науката съществува дискусия около родствената му връзка с българската царска династия. Че Йосиф ІІ е българин, че е говорел славянски (български) език няма никакво съмнение, тъй като това е казано категорично от неговия съвременник и личен познат Йоан Стойкович от Дубровник: “Bulgaros est natione et de lingua moa”. (4) Спорът е около това дали Йосиф е син на цар Иван Шишман или не.
Единственото свидетелство за връзката на Йосиф с българския царски дом е една гръцка приписка, цитирана и анализирана многократно: “Йосиф беше избран за константинополски патриарх в дните на господин василевса Мануил [ІІ Палеолог] и епископства 32 години. Той беше с красива външност, посивели коси и [висок] ръст, неопитен във външната [светската] мъдрост. Казваха, че е незакороден син на василевса Шишман. Той възобнови манастира Филантропос във Византион [Константинопол]”.(5)
Докато В. Лоран приема буквално твърдението на анонимния византийски монах, то по-късните изследователи подлагат на съмнение това според мен ясно и категорично известие. Проблемът идва от различните реконструкции на хронологията около раждането, съответно и около възрастта на Иван Шишман и Йосиф ІІ.
Приема се, че Иван Шишман (царувал от 17 февруари 1371 до 3 юни 1395) е роден към 1349-1350 г.(6) От друга страна, със сигурност се знае, че Йосиф ІІ е починал на 10 юни 1439 г. във Флоренция на около 80-годишна възраст.(7) Ако твърдението за възрастта на вселенския патриарх през 1439 г. е вярно, излиза че той се е родил към 1360 г. Този детайл смущава някои изследователи, които изключват възможността толкова рано Иван Шишман, тогава още момче на около 10 години, да е можел да има деца. Оттук Иван Дуйчев стига до извода, че Йосиф е идентичен не с такъв син на Иван Шишман, а по-скоро на цар Иван Александър. Според него противоречията отпадат, ако се приеме, че Йосиф е по-малък брат на Шишман – и това би трябвало да е Иван Асен (V), изобразен заедно с Иван Шишман в известната миниатюра на т.нар. Лондонско Чевтвероевангелие.(8) На свой ред Иван Божилов основателно отхвърля тази възможност, като допуска, че под “василевса Шишман” се крие един син на цар Михаил ІІІ Асен-Шишман (1323-1330). Както е известно, след изгнание в “Златната Орда”, през лятото на 1341 г. въпросният Шишман се появява в Константинопол и е използван от Византия за груб шантаж против цар Иван Александър.(9)
Какви са слабостите на тази хипотеза? След случая през 1341 г. за Шишман няма никакви сведения, а съдбата му е неизвестна. Дори и да е държан “в резерв” за натиск спрямо цар Иван Александър, това може да е продължило най-много до 1354 г., когато Йоан VІ Кантакузин е принуден да абдикира. Обаче още във времето на гражданската война от 1341 до 1347 г. името на Шишман не се споменава никъде! Ако той е бил близък на Кантакузин или пък на управляващото от името на малолетния Йоан V Палеолог регентство (императрицата майка Анна Савойска, мегадуксът Алексий Апокавк и патриарх Йоан Калекас), това несъмнено би намерило някакъв, дори и малък отзвук в съвременните извори. Знаем в какво тежко положение се е намирал претендентът Йоан Кантакузин от есента на 1341 до около 1343 г., когато за него е бил ценен всеки възможен привърженик. Шишман определено не е бил сред оределите сподвижници на бившия велик доместик. От друга страна, през тези години правителството на Анна Савойска упорито търси приятелството на цар Иван Александър. През 1344 г. се стига до съюз, а българският цар получава в замяна Филипопол/Пловдив и околните крепости. Във времето на самостоятелното царуване на Йоан V Палеолог (1354-1391) не откриваме случай на подобен шантаж по отношение на българския цар, още по-малко пък името на Шишман.(10) Всичко това ни кара да предполагаме, че навярно през или скоро след 1341 г. Шишман вероятно е трябвало да напусне Константинопол и въобще територията на Византия. Може би именно той, а не неговият брат Людовик, е идентичен със загадъчния “imperator Bulgarie”, живял в Апулия (Южна Италия) през 1361-1362 г.(11)
Още нещо, не знаем Шишман от 1341 г. да е коронясван официално, да се е наричал български цар и т.н. По принцип във Византия тази титла, макар и във формално отношение, е своеобразен “монопол” на потомците на Иван Асен ІІІ и така е до около средата на ХІV в.(12) Дори и да е имало повече от един титулярен “цар на България” в негово лице (и то за твърде кратък период от време!), то не е възможно Шишман да е помнен цяло столетие след единствената му поява на политическата сцена.
Хиперкритичното отношение към тезата, че Йосиф ІІ е син на цар Иван Шишман е неоснователно. Така или иначе, бележката за Йосиф ІІ и родството му с “василевса Шишман” е предназначена за читателите от средата на ХV в. нататък. И то не за ерудити (такива, които четат едва ли не “под лупа” “Историята” на Кантакузин), а за монаси и поклонници с по принцип бегли знания за събитията от преди стотина години. При това византийски монаси, чиято представа за България, доколкото въобще са я имали, е била свързана с общоприети и общоизвестни личности. Шишман от средата на ХІV в. определено не може да бъде търсен сред тази категория български, а и византийски или балкански личности. Най-логичното е, че когато в средата на ХV в. някой пише за“василевса Шишман”, той би могъл да има предвид единствено цар Иван Шишман.
В същност правилността на такава констатция косвено се потвърждава от случая с Александър/Искендер (престолонаследникът на цар Иван Шишман и брат на Йосиф ІІ) - византийският историк Михаил Дука го определя по аналогичен начин, а именно като “син на василевса Шишман”. Разбира се в случая няма никакъв спор, че това е цар Иван Шишман.(13) И това е не само най-близката по време, но и единствената възможна асоциация, която е извиквало в съзнанието на тогавашния българин, византиец, сърбин и т.н. името “Шишман”. В крайна сметка византийският читател е знаел поне нещичко за търновския цар, управлявал “официалната” и най-голямата България (Търновското царство) близо три десетилетия, познат от редица византийски, български, турски и западноевройпейски извори. Владетел, за когото вече са се създавали предания и песни, който е бил възприеман като мъченик за Христовата вяра. Именно поради това по-късно “светият благоверен цар Иван Шишман” намира място в пантеона на българските светци.(14)
В своите интересни и важни студии, посветени на патриарх Йосиф ІІ, Ив. Дуйчев и Ив. Божилов пропускат един елементарен, но напълно възможен вариант на хронология. В основата му е обстоятелството, че възрастта на патриарха през 1438 г. е определена условно, “на око”, а не въз основа на документ или нещо подобно. И ако през 1439 г. патриархът е бил не “точно” на 80, а например на около 75 години (нещо, което е напълно възможно), това означава, че той се е родил към 1365 г. С други думи, Йосиф ІІ би могъл да е незаконно дете на младия принц Иван Шишман – тогава около 16-17-годишен. С това, струва ми се, се решават всички мними хронологически противоречия без да се влиза в някакво противоречие с изворите.
И така, Йосиф като незаконороден син на младия Иван Шишман е трябвало да постъпи в манастир. Дали в това решение е имало опасения от негови бъдещи претенции към царския престол можем само да гадаем. След години, прекарани на Атон, през 1393 г. Йосиф става митрополит на Ефес. По същото време той трябва да е бил на около 28-30 години. Разбира се, наистина е бил млад, но такива случаи в църковната история е имало винаги, има ги и днес. При това Йосиф все пак е бил царски син. Едва ли е необходимо да припомняме случаите с византийските патриарси Стефан І (886-993) и Теофилакт Лакапин (933-956), заели най-престижната катедра в православния свят на 16-17 годишна възраст. Когато в годината на падането на Търново Йосиф е поставен за митрополит на Ефес,(15) в този жест може би има и някакъв знак към него и към българите въобще. Що се отнася до избора му патриарх през май 1416 г., нека припомним, че това става с изричното настояване на император Мануил ІІ Палеолог. (16) Наред с възможните други причини в този избор може би се чувства и определена солидарност на представителите на балканските владетелски фамилии.

2. Един вероятен малоазийски сюжет – Йосиф (ІІ) и Александър/Искендер

Когато разсъждаваме за живота на Йосиф ІІ си струва да направим връзка и с още едно интересно и важно обстоятелство – присъствието на Александър/Искендер в Мала Азия. Получава се така, че двамата братя, макар и вече с различна верска принадлежност, за около три години (времето от 1413 до 1416 г.) са в два близки малоазийски града. Верската “пропаст” помежду им разбира се не може да се пренебрегва, но не бива и по презумпция да се абсолютизира. Епохата дава ред примери на добри отношения между хора, предимно представители на аристокрацията, изпаднали в такава ситуация. Най-яркият е с великия везир Мехмед Соколович, който покровителства своя племенник (или брат?) игумен Макарий в стремежа му да възобнови сръбската патриаршия през 1557 г. (17)
Нека хвърлим един поглед към ситуацията с Йосиф и Александър. През или скоро след злощастната 1395 г. султан Баязид дава на приелия по неволя исляма Иван-Шишманов престолонаследник град Самсун и областта му “… до края на живота му вместо бащината му земя”.(18) След победата на монголския завоевател Тимур (Тамерлан) над Баязид в прочутата битка при Анкара (1402 г.) Александър е принуден да напусне Самсун. Градът е върнат на някогашния му и законен владетел Исфендияр. В борбата между синовете на Баязид Искендер несъмнено е подкрепял Мехмед І. През 1413 г. султанът, успял да се наложи на своите братя и противници, назначава бившия български престолонаследник за управител на Смирна (Измир). Както изглежда, Александър/Искендер е бил сред близките на Мехмед хора. Една гръцка хроника от ХVІІ в. ни предоставя следната интригуваща информация: “Подари [султан Мехмед] на принцепса на България едно хубаво място да го управлява и да бъде негово, защото той му беше помагал много… ”(19) Иван-Шишмановият наследник загива през 1418 г. при опита си да потуши въстанието на Бьорклюдже Мустафа.
Дали между двамата братя Йосиф и Искендер, синове от различни майки, но на един и същ баща, е имало някакви връзки? И дали подкрепата на цар Константин Видински и братовчед му Фружин именно за Мехмед се е дължала не само на стратегическата обстановка, конкретните преговори и т.н., (20) но и на родствена им връзка с хора от лагера на султана. Още повече, ако тя е била олицетворявана от двама кръвни братя на Фружин – Александър/Искендер и митрополит Йосиф (ІІ)? Още нещо, струва си да се запитаме дали поне в известна степен изборът на ефеския митрополит Йосиф за вселенски патриарх в Константинопол през май 1416 г. не е бил мотивиран донякъде и от негова предполагаема близост със “силния човек” в региона – султан Мехмед І (1402/1413-1421)? Този въпрос се нуждае от солидни доказателства, но си струва да бъде поставен предвид особеностите на епохата.

3. Българи - ученици и приближени на патриарх Йосиф ІІ

Около патриарха българин Йосиф ІІ е напълно естествено да открием и други българи, негови приближени, ученици, роднини и т.н. Някои от тях навярно са свързани с Йосиф още от времето, в което е бил атонски монах и митрополит на Ефес. Първият, на който ще се спрем, е Дамян,(21) който с основание може да бъде определен като една от най-значимите фигури в духовния, а и в определен смисъл и в политическия живот на Молдова през ХV в.
Българският монах Дамян е сподвижник на водача на твърдата (антиуниатската) православна опозиция във Византия св. Марк Ефески. Откъде е родом, къде се е подвизавал и т.н. преди 1437 г. е неизвестно, но едва ли е случайно, че през посочената година Дамян е ръкоположен от патриарх Йосиф за митрополит на Молдова. Оказаното високо доверие от страна на Йосиф ІІ и близостта му със св. Марк Ефески показват, че Дамян не е случайна фигура. Навярно неговият жизнен и монашески път е свързан с Атон, Константинопол (вероятно като служител на Вселенската патриаршия след 1416 г.), а може би и с Ефес - например във времето, когато Йосиф е митрополит на този важен духовен център.
След назначаването му за митрополит Дамян води молдовската църковна делегация на Фераро-Флорентинския събор (1438-1439 г.). Той участва в пренията около т.нар. “филиокве”, поддържайки православното гледище за природата на Св.Дух. На практика той не е в противоречие с позицията на патриарх Йосиф ІІ, но все пак е най-близо до радикалните православни делегати начело със св. Марк Ефески. Както стана дума, “ефеската” връзка си струва да бъде обмислена – напълно възможно е връзките на Дамян със св. Марк да произтичат от близостта и на двамата с Йосиф ІІ, както и с допуснатото по-горе пребиваване на Дамян в Ефес в някакъв период след 1393 г.
Митрополит Дамян играе важна роля за младата молдовска църква, спечелвайки си заслужен авторитет. Надали е случайно, че големият молдовски интелектуалец, княз Димитрий Кантемир, макар и погрешно, го смята за първия митрополит на своята страна. Струва си да се помисли и за политическите заслуги на митрополит Дамян, особено в размирните времена след смъртта на Александър Добрия (+ 1432 г.).
Потенциален ученик на патриарх Йосиф е и българинът Теоктист, отново митрополит на Молдова (1453-1478), непряк наследник на Дамян. Той също учства в работата на Фераро-Флорентинския събор, и то като архидякон в “партията” на св. Марк Ефески.(22) Скоро след събора отива в Молдова, което явно става във връзка с митрополит Дамян. Теоктист е игумен на прочутия манастир “Нямц”, който по онова време е своего рода “изнесен център” на Търновската книжовна школа. Теоктист е ръкоположен за митрополит, но не от Константинопол, а от печкия (сръбския) патриарх Никодим. Това може би се дължи на липсата на патриарх в Константинопол във времето около неговото завладяване от османците, както и на неприемането на унията от страна на молдавската църква. Българинът е митрополит на Молдова в продължение на четвърт век, бидейки духовен водач на княжеството до смъртта си (18 ноември 1478 г.). Именно Теоктист е духовният глава на страната при нейния най-изтъкнат владетел Стефан Велики/Штефан чел Маре (1457-1504). Сътрудничеството между митрополит Теоктист и даровития държавник дава забележителни резултати. (23)
Друг българин, очевидно твърде приближен на Йосиф, е търновският митрополит Игнатий – в същност първият известен търновски митрополит след “суспендирането” на българската патриаршия (вж. и по-долу). Именно на Игнатий вселенският патриарх поверява отговорната и трудна функция на своеобразен координатор на всички православни делегации по време на Фераро-Флорентинския събор. В един спор по време на събора Йосиф казва, че Игнатий е човек “… от моята килия и от моята фамилия” (последното може би трябва да се разбира в духовен план?!),(24) което категорично свидетелства за голямата близост между двамата.
С патриарх Йосиф е бил свързан в някаква степен и знаменитият през онази епоха Исидор, един от двамата (заедно с Висарион) водачи на “латинофилите” във Византия. Исидор вероятно е произлизал от средата на пелопонеските “славини”, вероятно е знаел славянски (т.е. един от най-отдалечените в географски план диалекти на старобългарския език!) и е ръкоположен от Йосиф ІІ за митрополит на Киев, Москва и “цяла Русия” (1437-1439 г.). На събора във Ферара-Флоренция той е избран за кардинал. Както е известно, в Русия унията не е приета, а Исидор отново заминава за Рим. Цялата му по-нататъшна дейност е свързана с Римската църква и стремежа към утвърждаването на унията. (25). През 1448 г. патриарх Григорий Мамас ръкополага за московски митрополит Григорий Българина, също привърженик на унията, дълги години протодякон и близък сътрудник на Исидор, участвал заедно с него в работата на Фераро-Флорентинския събор. Той също е митрополит за кратко и на свой ред напуска Русия.(26)
Литературни или богословски произведения на патриарх Йосиф ІІ не са известни. Същевременно някои съвременници се изказват твърде ласкаво за интелектуалните достойнства на патриарха: “За всички, които са го виждали, той е преподобен, така изтънчен, със здрав разум, опитност в живота (…) Според моята преценка мисля, че днес не би могъл да се намери подобен на него в цяла Гърция [Византия]… “ (Йоан от Дубровник). Амброзий Траверсари е възхитен от разговора си с патриарха и държанието му, “…което поражда уважение.”(27)
Писмените паметници, които в една или друга степен имат отнощение към перото на патриарх Йосиф, са неговите патриаршески писма. Сред тях има и такива на славянски (старобългарски), изпращани в Москва. Те се отличават с овладени похвати на църковна дипломация, особено във връзка със споровете около отлъчването на друг голям българин, интелектуалец и духовен водач на русите – Григорий Цамблак, тогава митрополит на Киев и Литва. В писмата си Йосиф ІІ проявява гъвкавост, като косвено защитава Цамблак от нападките на московския митрополит Фотий.(28) Струва си да се проучи дали тези писма са превод от гръцки, както се мисли обикновено, или са писани от самия Йосиф ІІ на родния му език. Този въпрос обаче се нуждае от самостоятелно проучване.

4.Вселенският патриарх и съдбата на Търновската българска патриаршия

Въпросът за съдбата на българската православна патриаршия в Търново е разглеждан в редица изследвания.(29) След заточението на св. патриарх Евтимий (1394 г.) константинополският патриарх Антоний ІV предоставя управлението на нейния диоцез на молдовския митрополит Йеремия.(30) Самият Йеремия не е допускан в Молдова поради разногласията на Константинопол с молдавския владетел Петър Мушат, така че вероятно е резидирал в доскорошната българска столица. Рангът на патриаршията обаче не е отнет дори и след смъртта на Евтимий (допуска се, че това е станало през 1402 г.), а в Търново все още не е образувана митрополия, подчинена на Вселенската патриаршия. Приема се, че това е станало нейде около 1416 г. Така или иначе, и през следващите векове Търновската митрополия се е отличавала от останалите “обикновени” катедри на Вселенската патриаршия, като в някои отношения е запазвала елементи от някогашното си достойнство на патриаршия.(31) Така или иначе, обичайните обвинения и подозрения в антибългарска насоченост при “закриването” на Търновската патриаршия от страна на Константинопол,(32) не се възприемат в по-новата научна литература.
През 1416 г. вселенски патриарх е българинът Йосиф ІІ. В много от съществуващите изследвания обаче дори не се прави връзка с този факт. Разбира се, ако се подадем на елементарни емоции бихме стигнали до пресиления извод, че българската църковна независимост е ликвидирана от … българин, български царски син, при това човек, който най-вероятно е роден в Търново. В същност нещата надали стоят толкова еднопланово, макар че се нуждаят от своето обяснение. Вероятно деструктирането на Търновската патриаршия в продължение на близо четвърт век, както и негативните нагласи на османската власт към евентуално разширяване на вече установени религиози права на немюсюлманско население са правели невъзможно “съживяването” на Търновската патриаршия. А може би в средите на православното духовенство изборът на Йосиф е бил тълкуван именно като жест и към пострадалата в хода на османското завоевание българска патриаршия? Така или иначе, през тридесетте години в лицето на Игнатий, ученик на Йосиф ІІ, виждаме Търново не в качеството на “стандартна” митрополия, а на авторитетен център на православната църква. Дали това е максималното, което Йосиф ІІ е можел да направи, поне засега едва ли бихме могли да отговорим.

* * *

Както стана дума, патриарх Йосиф ІІ е обрисуван от своите съвременници като авторитетен, мъдър и благороден човек. Вероятно по време на своя понтификат той в голяма степен е примирявал противоречията в православния лагер и е будел заслужено уважение у западните прелати. Смъртта на патриарх Йосиф в навечерието на подписването на Флорентинската уния, хвърля сянка върху легитимността на съглашението и лишава православните архиереи на събора от техния най-високопоставен водач. В стремежа си за постигане на дълго подготвяната уния император Йоан VІІІ допуска немотивирани отстъпки пред Рим, които будят недоволството на повечето православни духовници и обричат на безперспективност гръмко обявеното, но неискрено “единство”.
Гробът на патриарх Йосиф ІІ е запазен и днес в църквата “Санта Мария Новела” във Флоренция. Известни са негови портрети, дело на италиански майстори, вкл. и върху бронзовата врата на базиликата “Св. Петър” в Рим. Православната църква продължава да се отнася враждебно, най-малкото хладно и с подозрение към неговата личност и роля, което паметта на този виден българин определено не заслужава. Разбира се, “мълчаливият” въпрос е какво би станало, ако патриархът бе жив в края на събора? Ако бе успял да наложи една умерена линия, която би спечелила повече доверие във Византия, Сърбия, Русия, Молдова, Влахия, Грузия, а и в покорените земи на родината му България… Надали това би спасило балканските християнски държави - причините за катастрофата са много по-дълбоки. И все пак, трябва да се признае, че в лицето на Йосиф ІІ идеята за единството на православни и католици притежава достоен представител. И наистина, кой по-добре от един българин, син на владетел-мъченик, е можел да осмисли истината, че различията трябва да отстъпят пред общите духовни ценности, традиции и вярата в Христа?

Бележки:

1. Кузев, Ал. Пътни бележки за българските земи от 1385 г.- Археология, ХІІ, 1970, кн. 4, 68-70; Die Beziehungen des Konigs von Vidin Ivan Sracimir zu den osmanischen Herrschern.- Etudes balkaniques, VII, 1971, Nr. 3, 121-124; Восстание Константина и Фружина.- Bulgarian Historical Review, 1974, Nr. 3, 53-69; Великият епикерний Срацимир – виден български сановник през ХІV в.- Векове, 1975, кн. 4, 14-17; Кой е владял град София през седемдесетте години на ХІV в.- Сердика-Средец-София, І. С., 1976, 155-161; Кога са загинали синовете на цар Иван Александър край София.- Сборник в чест на 60-год. на проф. Й. Андреев. В. Търново, 2003 (под печат).
2. Вж. например История на България, т. ІІІ. С., 1982; т. ІV, С., 1983; Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци (1186-1460). Генеалогия и просопография. С., 1985, с. 197 сл., 237-240, 242-245 [по-нататък Божилов, Ив., Асеневци]; Андреев, Й. България през втората четвърт на ХІV в. С., 1993; Павлов, Пл., Ив. Тютюнджиев. Българите и османското завоевание (краят на ХІІІ – средата на ХV в.). В. Търново, 1995, 88-96; Павлов, Пл. Константин ІІ Асен – последният владетел.- Български месечник, 1999, кн. 10, 185-197; Божилов, Ив., В. Гюзелев. История на България, т. І. С., 1999, с. 651 сл. и др.
3. Мейендорф, И. Флорентинский собор: причины исторической неудачи.- Византийский временник, т. 52, 1991, 85-101 и посочената литература.
4. Божилов, Ив. Асеневци, с. 459 (писмото на Йоан е до кардинал Чезарини от 9 февруари 1436 г.- по Cecconi, E. Studi storici sul concilio di Firenze, t. I. Firenze, 1869, Nr. 78, p. 207). Вж. напоследък и Божков, А. Изображения на един българин върху централните врати на базиликата “Сан Пиетро” в Рим.- Източното православие в европейската култура (Междунар. конференция – Варна, 1993). С., 1999, 8-16.
5. Цитирано по Божилов, Ив. Асеневци, 459-460 и Laurent, V. Les originеs princieres du patriarche de Constantinople Josef II (+ 1439).- Revue des etudes Byzantines, 13, 1959, 131-134 (по Cod. Laurent., plut. LIX, cod. 13, fol. 171).
6. Божилов, Ив. Асеневци, с. 224; Андреев, Й., Ив. Лазаров, Пл. Павлов. Кой кой е в средновековна България. С., 1994 (1999), с. 159. Й. Андреев приема, че Иван Шишман е роден около 1350-1351 г., което не променя хронологията по същество.
7. Според едно писмо на съвременника съвременника Амброзий Траверсари през 1438 г. патриарх Йосиф е бил на около 80 години – Mehus, L. Ambrosii Traversari latinae epistulae. Firenze, 1759, I, ep. XXX (цит. по Dujcev, I. A propos de la biographie de Joseph II patriarche de Constantinople.- Idem. Medieoevo bizantino-slavo, t. I. Roma, 1965, p. 448; Божилов, Ив. Асеневци, с. 460).
8. Вж. по-подробно Дуйчев, Ив. Проучвания върху българската история и култура. С., 1981, 121-126 (статията “Образи на българин от ХV в. във Флоренция”); Божков, А. Цит. съч., 8-16, който не взема страна в спора за потеклото на Йосиф, но е склонен все пак да го свърже с търновския царски двор.
9. Ioannis Cantacuzeni ex-imperatoris historiarum libri IV (Ed. L. Schopen), II. Bonnae, 1831, 52-58, 69; ГИБИ, Х. С., 1980, 278-286; Павлов, Пл. Бунтари и авантюристи в средновековна България. В. Търново, 2000, 124-126.
10. Вж. общо Радиh, Р. Време Jована V Палеолога (1332-1391). Београд, 1993, 118-120, 175-177; Същият. О покушаjу Jована VІ Кантакузина да склопи антитурски савез са Србима и Бугарима.- Лесковачки зборник, 37. Лесковац, 1997, 9-16.
11. Иречек, К. История на българите. С., 1978, 346-347, бел. 5.
12. Вж. най-много данни у Божилов, Ив. Асеневци, с. 249 сл., по-конкретно за времето, което ни интересува (след 1341 г.) – с. 268-283 (Андроник Асен, наречен “текфур”, т.е. “цар” от турския поет Енвери). Андроник Асен е много близък на Йоан Кантакузин, а впоследствие на правителството в Константинопол.
13. Ducas. Istоria turko-bizantina (1341-1462). Ed. V. Greku. Bucuresti, 1958, p. 147; Божилов, Ив. Асеневци, с. 242
14. Павлов, Пл., Хр. Темелски. Българските светци. С., 2003 (под печат).
15. За мястото на Ефес, градът на св. апостол Йоан Богослов, в християнската история и ценностна система вж. Български библейски речник. Цариград, 1884, с. 451; Поснов, М. История на християнската църква, І. С., 1993, с. 100, 113; ІІ, 229-238, 253-264 и др.
16. Джуриh, И. Сумрак Византиjе (Време Jована VІІІ Палеолога, 1392-1448). Београд, 1984, с. 208.
17. Снегаров, Ив. История на Охридската архиепископия-патриаршия, т. ІІ. С., 1932 (фототипно изд.- С., 1995), 65-66.
18. Шильтбергер, И. Путешествие по Европе, Азии и Африке с 1394 по 1427 г. (Пер. Ф.К. Бруна). Баку, 1984, с. 18; Божилов, Ив. Асеневци, 241-242. За Александър като съвладетел на своя баща с титлата “господинчик” (“млад господин”, трансформация от “млад цар”) вж. Овчаров, Н. Цар Иван Алексадър ІІ.- Palaeobulgarica/ Старобългаристика, 1998, кн. 4.
19. Павлов, Пл., Ив. Тютюнджиев. Българите…, с. 122. През 1995 г. с колегата Ив. Тютюнджиев допускахме, че тук става дума за цар Константин от Видин, но по-логично изглежда сведението да визира именно Александър.
20. Пак там, 118-119.
21. Първа в нашата историография за него писа Симеонова, Л. Киевският митрополит Йосиф Болгаринович и руско-литовските отношения в края на ХV в.- Исторически преглед, 1998, кн. 5-6, с. 5 – бел. 7.
22. Божилов, Ив. Българите във Византийската империя. С., 1995, с. 354.
23. По-подробно за Дамян и Теоктист вж. Павлов, Пл. За влиянието на българската християнска култура в средновековна Молдова (ХІV-ХV в.).- Християнската идея в историята и културата на Европа (Осма лятна научна среща, Варна – 2000). С., 2001, 182-193 и посочената литература.
24. Тютюнджиев, Ив. Търновският митрополит Игнатий. – Сборник, посветен на 10-годишнината на Православния богословски факултет – ВТУ “Св.св. Кирил и Методий” (под печат). Данните са главно от съчинението на участника в събора Силвестър Сиропулос – Les “Memories” du Grand Ecclesiarque de l’Eglise de Constantinople Sylvestre Syropoulos sur le Consile de Florence (1438-1439). Ed. par V. Laurent. Paris, 1971.
25. Литературата за Исидор е обширна, вж. най-общо Джуриh, Ив. Пос.съч.
26. Ломизе, Е. Письменные источники сведений о Флорентинской унии на Московской Руси в середине ХV в.- Россия и християнский Восток, І. Москва, 1997, 72-73; Гюзелев, В. Религиозна търпимост и несъвместимост в отношенията между гърци и българи, православни и католици в историята на България през средата на ХІІІ- средата на ХV в.- Palaeobulgarica/ Старобългаристика, 1999, кн. 3, с. 60.
27. Божков, А. Пос.съч., 10-11. Що се отнася до “неопитността” на Йосиф ІІ във външната мъдрост”, тя може да се тълкува двусмислено. Тази констатация, схващана понякога като указание за необразованост, може би е в духа на исихастката резервираност към светската наука.
28. Русская историческая библиотека, т. VІ. Санкт Петербург, 1908, кол. 357-360. Вж. също цитираните от Ломизе, Е. Константинопольская патриархия и церковная политика императоров с конца ХІV в. до Ферраро-Флорентинского собора (1438-143).- Византийский временник, т. 55 (80), 1994, 106-107 (цитираните писма от руски архиви, главно във връзка с Григорий Цамблак, които за съжаление в момента са ми недостъпни). Е. Ломизе отбелязва, че “… водеща роля в тази преписка е играел именно патриархът, чиито писма съдържат цялата пълнота на информацията, императорът само кратко повтарял основните им положения.”
29. Трифонов, Ю. Унищожаването на Търновската патриаршия и заместването й с автономно митрополитство-архиепископство.- Сборник за нар. умотворения, наука и книжнина, кн. ХХІІ-ХХІІІ. С., 1907; Събев, Т. Самостойна народностна църква в средновековна България. С., 1987, 334-336; Тодорова, О. Една хипотеза около причините за ликвидирането на Търновската патриаршия.- Българският петнадесети век. С., 1993, 75-83; Николова, Б. Устройство и управление на Българската православна църква (ІХ-ХІV в.). С., 1997, с. 205.
30. Les regestes des actes de Patriarcat de Constantinople, VI. Les actes de patriarche de 1376 a 1410. Ed. J. Darrouzes, Paris, 1989, 240-241.
31. Тютюнджиев, Ив. Търновската митрополия през ХVІІ и първата половина на ХVІІІ в. В. Търново, 1996.
32. Вж. например Събев, Т. Цит. съч., 335-336.

Posted by nobilitybg at 13:42:41 | Permalink | No Comments »

Friday, April 27, 2007

С държавен ритуал бяха препогребани мощите на цар Калоян

С държавни почести в историческия храм “Св. 40 мъченици” във Велико Търново бяха положени тленните останки на средновековния български владетел цар Калоян.

Заупокойна литургия в памет на цар Калоян отслужи Великотърновският митрополит Григорий, след което саркофагът с мощите на владетеля бе положен за вечни времена в мраморна гробница в северната галерия на църквата, където през 1972г. археологът Въло Вълев откри Калояновото погребение.

С трикратен залп представителна рота на Националната гвардейска част отдаде военни почести на владетеля, при чието управление средновековната българска държава постига значителни военни, политически и дипломатически успехи на Балканите и в Европа.

В своето слово президентът посочи, че този ритуал е израз на дълбока признателност към делото на един забележителен български владетел, че това не е акт, обърнат само към миналото. Това е послание към бъдещето - за всички онези, които ще ни наследят и ще препрочитат и изучават българската история след десетилетия и векове, каза държавният глава.

По мнение на изследователите в резултат на десетгодишното управление на цар Калоян /1197-1207/ са постигнати успехи, които са равни на цяла епоха от развитието на средновековната българска държава.

Според историческите извори Калоян е най-младият от династията Асеневци. Той поема управлението на Второто българско царство след гибелта на своите братя Асен и Петър през 1197 година.

Още през следващата година Калоян предприема бойни действия срещу Византия, като превзема крепостта Констанция, днешен Симеоновград. Две години по-късно българските войски, водени от Калоян превземат крепостта Варна. България получава излаз на Бяло море след като си връща Родопската област и Македония.

В резултат на умела дипломация Калоян сключва уния с главата на Римокатолическата църква папа Инокентий ІІІ. В резултат архиепископ Василий е провъзгласен за български примас, а Калоян е провъзгласен за крал.

Най-шумната победа на Калоян, която отеква дълбоко в кралските дворове в Европа е през 1205 г., когато в битката край Одрин рицарите от Четвъртия кръстоносен поход на армията на Латинската империя са разгромени, а техният главнокомандващ император Балдуин Фландърски е отведен като пленник в столичния Търновград.

През същата година победната кампания на Калоян продължава с превземането на Пловдив, който бил във владенията на солунския крал Бонифаций. Две години по-късно Калоян подновява похода към Солун, но пада убит след заговор край стените на крепостта.

Posted by nobilitybg at 12:15:22 | Permalink | No Comments »

Friday, April 20, 2007

Внукът на Симеон ІІ ще се казва Симеон-Хасан

В болница “Лозенец” се роди единайстият внук на последният български цар и настоящ политик Симеон ІІ Сакскобургготски.

Синът на княгиня Калина и Китин Муньос ще носи името на дядо си Симеон и на покойния крал на Мароко Хасан. Това съобщи на пресконференция в двореца “Врана” лично майка му. Цялото име на детето ще е Симеон-Хасан Муньос и Сакскобург, съставено според испанските закони. Тъй като и двамата му родители са католици Симеон-Хасан ще бъде кръстен по католическия обичай.

Странната идея детето да е кръстено с мюсюлманското име Хасан беше защитена със силната мароканска връзка на младото семейство. Симеон Сакскобурготски беше близък приятел на покойния марокански крал и съдружник на кралската фамилия в най-голямата мароканска компания Omnium Nord Africain (ONA). Фирмата присъства в почти всички сектори на местната икономика. Калина и братята й са отраснали със сина на Хасан II - сегашния крал Мохамед VI. Китин Муньос пък е роден в Мароко, в град Сиди Ифни, и е почетен консул на страната в Испания.

Posted by nobilitybg at 12:21:00 | Permalink | Comments (2)

Friday, February 23, 2007

Сквирските князе Половци-Рожиновски - клон на династията Тертер

 

Петър Николов

 

В историографията е слабо известен фактът, че една от българските средновековни династии – тази на Тертеровци, е играла ключова роля не само в българската история.

 

 

Едва напоследък се появиха редица публикации и най-вече бяха осветлени проучванията на големия американски медиавист от украински произход Омелян Прицак, чрез които може да се реконструира част от добългарския период на фамилията.

Стана ясно, че вероятно на династията Тертер или Тертероба (“оба” на кумански означава род) са принадлежали едни от първите кумански князе – Сокал и Болуш, които предвождали първите походи на народа си срещу руските княжества. В края на ХІ век Тертероба била една от двете върховни кумански династии, а по-късно, макар че изгубила част от властта си, останала с най-висок ранг сред куманите по течението на река Дон. Преди това обаче особено се прочул княз Тугоркан (Тертероба ?), който провел редица походи срещу Византия и станал един от най-забележителните кумански владетели въобще.

През ХІІІ в. Тертероба възстановили своето положение, благодарение на знаменития княз Котян, син на някой си Суто Тертероба. Татарското нашествие обаче принудило Котян Сутоевич да избяга начело на част от народа си в Унгария, където бил убит от унгарските аристократи. Неговите потомци преминали в България и основали династията, която дала редица владетели на Търновското царство (Георги І Тертер, Теодор Светослав, Георги ІІ Тертер и вероятно Михаил ІІІ и Иван Стефан), на Видинското (Шишман, Михаил (ІІІ) и Белаур), Крънското (Алдимир) и Карвунското княжество (Балик, Добротица и Иванко). Вероятно на същата династия е принадлежал и цариградския патриарх Йосиф ІІ.

Нашата тема обаче е за един друг клон на фамилията, който днес е почти неизвестен. Става въпрос за князете на Сквир, на територията на днешна Украйна. Според преданието те били потомци на споменатия кумански княз Тугоркан и получили във владение Сквир (в днешна Киевска област) и Рожинов (в днешна Черниговска област) от великия княз Святополк ІІ Изяславич, женен за дъщерята на Тугоркан. Тогава възникнало и тяхното име – Половци-Рожиновски, като “половци” е руското и украинско название за кумани.

Според някои Половци-Рожиновски си били присвоили титлата „княз”, на която нямали право, но според Роман Половец от ХІV в. Именно като потомци на Тугоркан те имали основанието да се кичат с нея.

През ХІV в. Се срещат и други представители на фамилията. Така например Юрий Ивантич Половец е споменат в документи от 1390 г., а неговият син Михаил Юриевич Половец – от 1440-1454 г. Въпросният княз Михаил бил особено забележителна личност и напарвил големи дарения за киевския Михайловски Златоверхски манастир.

Синът на Михаил Юриевич се оженил за сестрата на Ивашка Немирич. Неговият син Яцко Половец-Рожиновски носил между 1516 и 1536 г. княжеската титла. Яцко имал двама сина: Дамян и Теминка (починал през 1568 г.), както и една дъщеря Овдотя. Не е ясно чий син е бил княз Симон Рожиновски, но най-вероятно на Теминка.

В следващото поколение са известни Юрий (починал 1611 г.), оженен за Анна Берестовска, Симон (починал след 1605 г.) и Ян (починал след 1597 г.). Юрий имал три дъщери: Аксения женена за Василий Некрашевич; Маруша — за Ян Марцинковски; и Катерина — за Михаил Хмару-Миловшски.

В непрестанните стълкновения с кримските татари, князете Половци-Рожиновски постепенно загубили своите владения. Последният княз – Дамян, след завръщането си от татарски плен открил своите имения разграбени. Това го принудило да влезе в общността на казаците от близката до Сквир местност Белой Церкви, с което започнал нов етап р развитието на фамилията.

От казаците Половци (Половци-Рожиновски) са известни имената на Роман, ръководител на посолството, което казаците изпратили през 1636 г. до полския крал Владислав IV, Степан и др. Но най-забележителният сред тях е Симеон Половец. Той бил не само храбър военачалник, но и човек на перото.

Симеон Половец бил Белоцерковски полковник във времето на присъединяването на Украйна към Русия. Запазени са няколко негови писма до московския цар Алексей Михайлович, които съдържат важни от сведения, както за тогава така и днес, вече от историческа гледна точка. Известно е, че московското правителство му е било особено благодарно за тези писма. Като военен Симеон взел участие в Переяславската битка на 8 януари 1654 г.

След битката обаче, през март същата година, между него и Богдан Хмелницки възникнали разногласия и той изоставил военната кариера. Запазено е едно Евангелие от църквата Преображение (в която Белоцерковския полк се заклел във вярност на руския цар) със собственоръчно написана приписка от Симеон Половец. В нея той нарича себе си (на 14 юни 1654 г.) “бывшим полковником Белоцерковским”.

През 1658 г. обаче Симеон отново станал за известно време полковник в Белой Церкви и взел дейно участие във военните действия. През 1660 г. Половец бил войскови писар и са запазени думите на един съвременник за него: “писарь Семен Половец весь принадлежит царю и поставлен царем”. Тези думи са останали като девиз на рода Половци.

Внукът на Симеон, казакът Иван Андреевич Половец, бил награден от цар Петър Велики през 1702 г. “за бои в ливонских и немецких землях”. В указа той е наречен наместо Половец – Половцов, с което фамилията била променена за пореден път.

През ХVІІІ в. четири поколения Половцови живеели в имението си в Псковската губерния и служели в губернските граждански учреждения. В самия край на века обаче статският съветник Андрей Петорвич Половцов неочаквано постъпил в Измаиловския полк на княз Репин, а четири години по-късно бил “отослан в Морской корпус”. През следващите дванайсет години той плавал преди всичко в Балтийско море, но също и до бреговете на Англия и Шотландия. Двамата Братя на Андрей – Егор и Логин Половцови, също постъпили във флота.

През 1802 г. в пристанищния град Ревеле Андрей Половцов се оженил за германката Юлия-Шарлота Якоб Гипиус, принадлежаща към една от най-знатните ревелевски фамилии. През 1810 г. те Андрей продал Псковското си имение и се преселил в Араниенбаум, близо до Санкт Петербург, където бил назначен на служба.

От брака на Андрей и Юлия-Шарлота се родили шест момчета и три момичета. Сред синовете на Андрей най-забележителни са известния филолог и педагог Виктор Половцов и по-малкия Иван Андреевич Половцов, по известен като Вилнюския и Литовски архиепископ Ювеналий.

Иван Половцов (роден през 1826 г.) е и последният забележителен представител на тази фамилия, чийто корени се губят в куманските степи, в българското, унгарското и руското средновековна минало. Отначало той учил във военно училище и академия, но по-късно неочаквано се постригал за монах под името Ювеналий. През 1892 г. г. той бил ръкоположен за епископ и назначен за викарий на Нижегородската епархия. А пет години по-късно е избран за архиепископ на Вилнюс и Литва. Като архиепископ той водел упорита борба срещу опитите на католическата църква да измести православната. Починал през 1904 г. като един от най-почитаните архиереи на Руската православна църква.
Posted by nobilitybg at 11:37:49 | Permalink | Comments (1) »

Tuesday, February 13, 2007

Бартер с костите на цар Самуил?

Константин Събчев, в-к “Стандарт”

Размяната на костите на българския цар Самуил срещу гръцки ръкописи все още е само идея. Това стана ясно след срещата между президентите на двете страни в София.

Според българския държавен глава Георги Първанов вече е проведен предварителен разговор. Подробностите не са въпрос на договаряне между двама президенти. Това може да стане между представителите на съответните институции. Би било добре да има подобни знаци, които да потвърждават готовността за общ прочит на историята, добави Първанов. Налице е първият положителен подход към проблема, заяви на свой ред гръцкият президент Каролос Папуляс.
Идеята за подобни размени бе обсъждана за пръв път през ноември 2004 г., когато държавният ни глава бе на официално посещение в Гърция. Тогава бе поставен и въпросът за връщането на “История славянобългарска” и на службеника на патриарх Евтимий, които се намират в Зографския манастир в Атон. Преди това Първанов поиска съдействие от Вселенския патриарх Вартоломей. Вариантът тогава бе България да предаде срещу костите на Самуил мощите на Вселенския патриарх Дионисий I, живял през ХVII век. Неговият обкован със злато и сребро череп се пази в Националния исторически музей.
Тогава обаче нито гръцкото правителство, нито патриархът се съгласиха на подобна размяна.
Сега срещу костите на цар Самуил ще бъдат предложени византийски ръкописи, които се съхраняват в Центъра за византийско-славянски изследвания “Иван Дуйчев” в София. По-голямата част от тях са евакуирани заедно с различна църковна утвар от гръцки манастири край Драма и Серес по време на Първата световна война. Те са били в обсега на артилерийския обстрел на противника, а някои дори са били засегнати от него. Съгласно българо-гръцката спогодба от 1964 г., с която се уреждат всички взаимни претенции, те вече са законна собственост на българската държава. След реставрация преди две години те бяха изложени в НИМ. Най-ценните са златна корона на охридски архиепископ, златоковано евангелие на Теофилакт и литийни и престолни кръстове, както и много икони.
Цар Самуил е бил погребан през 1014 г. в семейната гробница в патриаршеската църква “Св. Ахил” на едноименния остров в малкото Преспанско езеро, тъй като тогава Преспа е последната столица на Първата българска държава. Сега мястото е в територията на Гърция, близо до границата с Албания. За пръв път българи бяха допуснати да снимат гробницата на Самуил едва през 2003 г. Гробът му е открит през 1965 г. от гръцкия историк Николас Муцопулос, който съхранява костите на цар Самуил в Солунския университет “Аристотел”.
Според проф. Божидар Димитров там се пазят и костите на цар Гаврил Радомир и Иван Владислав. Идеята е те, както и костите на цар Михаил Шишман, който е погребан в църквата на село Горно Нагоричане, Македония, да бъдат препогребани в историческия храм “Свети 40 мъченици” във Велико Търново. Подобни замени не са рядкост между музеите по света, но се правят изключително на добра воля. Освен това не е ясно и какви ще са точно претенциите на гръцката страна. Във всеки случай разговорът ще се ограничи до тленните останки на Самуил, твърдят запознати. “История славянобългарска”, както и другите български ръкописи, които се пазят в манастирите на Атон, се намират извън суверенитета на гръцкото правителство.

Posted by nobilitybg at 09:54:20 | Permalink | No Comments »

Wednesday, February 7, 2007

Кралската династия Мърнявчевичи

Христо Матанов

В изворите от края на 50-те и началото на 60-те години на XIV век вече има по-конкретни податки за братята Вълкашин и Йоан Углеша, известни от съчинението на Мавро Орбини с фамилното име Мърнявчевичи.

Върху тях и особено върху Вълкашин сръбската историко-летописна традиция хвърля вината за разпадането на сръбското царство. За техния произход днес се знае малко повече от това, което е съобщил Мавро Орбини в „Царството на славяните”, допълнено от Константин Иречек с податки от Дубровнишките архиви. Традицията свързва потеклото на братя Мърнявчевичи със Зета, Херцеговина, Срем, Враня, Далмация и България. Независимо от техния произход (сведенията за него имат предимно легендарен характер) и от административните длъжности, които двамата братя изпълнявали в сръбската държава около средата на XIV век, безспорно е, че политическото им издигане през третата четвърт на века е свързано със земите в Македония, където тяхното присъствие се проследява още от 40-те и 50-те години.

Както вече бе изтъкнато, още през 1345 г. със средствата на Вълкашин започва изграждането на църквата „Св. Димитър” в с. Сушица, Скопско (т. нар. Марков манастир). Вероятно още като жупан в Прилеп той сякъл заедно с деспот Йоан (деспот Йоан Оливер, или, което е по-вероятно — с деспот Йоан Комнин Асен) съвместни монети с името на сръбския цар Стефан Душан. В дубровнишките документи за Вълкашин и за неговия син Марко за пръв път се споменава през юли — август 1361 г. От записките на Дубровнишкото вече от първата половина на 60-те години проличава, че този феодал още тогава е бил смятан за доста влиятелна политическа фигура. Вълкашин се споменава в дубровнишките архиви в 1361—1362 г. винаги заедно с царица Елена, което е сигурно свидетелство, че неговото издигане е било свързано със земите на юг и с благоразположението на царицата. Отношенията между владетелката на Сяр и феодала Вълкашин в този период подсказват дори, че между тях вероятно са съществували някакви роднински връзки, които не могат точно да се установят поради оскъдността на изворите. Мавро Орбини отбелязва, че преди да стане крал, Вълкашин е носил деспотска титла, дадена му от цар Урош. Това сведение на дубровнишкия историк се приема за точно и от някои съвременни изследователи. За владенията на този феодал преди средата на 60-те години на XIV век трудно би могло да се каже нещо по-определено освен това, че тяхното ядро трябва да се търси в Централна Македония между Прилеп и Скопие.

Първото положително сведение за Йоан Углеша в земите на Югоизточна Македония е споменатата вече негова „простагма” от октомври 1358 г., с която той като „велик воевода” потвърдил на светогорския манастир „Кутлумуш” имоти в областта Прунеа, дадени на манастира от неговата тъща — „кесарисата” (съпругата на кесаря Войхна). Това фактически е първата грамота, която един феодал в Македония яз дава само от свое име във времето след смъртта на Душан. От съдържанието на този документ могат да се направят два важни извода. Локализирането на областта Прунея на юг от планината Пангей (Кушница) показва, че „великият воевода” Йоан Углеша в края на 50-те и началото на 60-те години на XIV век е бил наместник в тази област. Простагмата показва също така, че той бил зет на Драмския кефалия кесар Войхна и по този начин е имал реални, макар и далечни роднински връзки с царица Елена, Стефан Душан и цар Урош. В една византийска грамота от септември 1365 г. Углеша действително е наречен „племенник” на сярската владетелка. Според известния югославски учен Георги Острогорски през 1358—1359 г. Йоан Углеша се среща в град Хрисопол с византийския император Йоан V Палеолог и сключва с него мир от името на сръбската власт в Югоизточна Македония. Този епизод югославският учен свързва с края на военната офанзива на византийските феодали Алекси и Йоан в Сярската област. Основание за това свое схващане той вижда в приписката към една фалшива грамота от архива на манастира „Хилендар”, датирана през септември 1365 г., но издадена несъмнено по-късно от тази дата. Във въпросната приписка се споменава, че византийският император дошъл в Хрисопол, където разговарял с „племенника на деспината”. Поради лошото състояние на приписката името на „деспината” не се чете, но издателят на грамотата Л. Пти, макар и с известно съмнение, допуска, че тук става дума за царица Елена. В приписката не се среща и името на Йоан Углеша, но Г. Острогорски е сметнал за възможно да попълни празното място така:    “племенникът на деспината на Сърбия кир Йоан Углеша”. Хипотезата, която се изгражда на основата на този твърде неясен и спорен пасаж, несъмнено е интересна, но не може да се смята за доказана, поне що се отнася до предлаганата хронология (1358—1359 г.). На първо място трябва да се изтъкне, че според Фр. Дьолгер, който е имал възможност да се запознае с оригиналния текст на приписката, името на споменатата в нея „деспина” не е Елена, а Ирина. При това положение нейната идентификация може да тръгне и в друга посока. Тя може да се отъждестви или с деспина Ирина, която се споменава в един документ от архива на манастира „Лавра” (септември 1365 г.) и е живеела в близост до Сяр, или с Ирина Хумнина Палеологина, владетелка на имоти в Зъхненско, за която се споменава в една грамота на Стефан Душан от декември 1355 г. Така или иначе твърде проблематично е под „деспината” от приписката във фалшивата хилендарска грамота да се е имало предвид сярската владетелка царица Елена.

На второ място, в изворите от края на 50-те години на XIV век няма никакви сведения, че Йоан Углеша е бил достатъчно влиятелна фигура, за да преговаря за мир с византийския император. И, трето, у Йоан Кантакузин има сигурни податки, че враждебните действия между византийците и сръбската власт в Югоизточна Македония продължават чак до 1364 г. (мисията на патриарх Калист в Сяр). С други думи, не само сведенията на Кантакузин, но и самият текст на приписката във фалшивата грамота от септември 1365 г. не дават основания да се приеме, че в 1358—1359 г. са се водили някакви преговори за мир (въпросната приписка не дава никакви точни хронологически податки в това отношение). Затова, без да се отрича възможността Йоан Углеша да се е срещал с Йоан V Палеолог в Хрисопол и да е водил с него преговори за прекратяване на взаимните вражди, може да се приеме, че това събитие по-скоро е било свързано с пратеничеството на патриарх Калист в Сяр и трябва да се датира в 1363 или началото на 1364 г. Едва ли може да се допусне, че отиването на такава високопоставена личност като патриарх Калист в Сяр в условията на продължаваща църковна схизма и неуредени политически отношения между Сярското княжество и Византия е можело да стане импровизирано и без необходимата дипломатическа подготовка. Ако тези предположения се приемат за точни, то предполагаемата среща между Йоан Углеша и Йоан V Палеолог в Хрисопол в 1363—1364 г. трябва да се смята за първата сериозна дипломатическа инициатива, в която бъдещият владетел на Сяр е взел участие.

До септември 1365 г. изворите не споменават за присъствието на Йоан Углеша в Сяр, от което може да се направи изводът, че докъм средата на 60-те години той е продължавал да управлява областта на юг от планината Пангей.

Макар и твърде оскъдни, изворите за съдбата на братя Мърнявчевичи от първата половина на 60-те години на XVI век не оставят съмнение, че именно този период се оказва решаващ за тяхното издигане през следващите пет-шест години. До края на 1365 г. в по-голямата част от югозападните български земи се извършва онова „преразпределение на силите” между феодалите, което прави възможен възхода на рода Мърнявчевичи. Напълно в духа на средновековните разбирания и практика Вълкашин и Углеша до средата на 60-те години на XIV век подготвят политическата си хегемония в Македония чрез създаване на разклонена мрежа от роднински връзки, в които се оказват въвлечени почти всички феодални родове. Самият Йоан Углеша още от края на 50-те години, ако не и от по-рано, бил зет на кесаря Войхна, сведенията за който спират в 1359—1360 г. Сестрата на Углеша и Вълкашин — Елена, още преди 1365 г. била омъжена за един от синовете на севастократор Бранко Младенович — Никола Радохна, известен с монашеското си име Роман или Герасим след приемане на строг монашески обред (велика схима). Освен с рода Бранковичи братя Мърнявчевичи били в роднински връзки с феодала Радослав Хлапен — вероятно още в първата половина на шестото десетилетие на XIV век синът на Вълкашин Марко бил женен за Елена, дъщеря на Хлапен. Сведения за този брак намираме в една приписка, писана след септември 1371 г., и в съчинението на Мавро Орбини. Неговото датиране през първата половина на 60-те години не намира сигурно потвърждение в тези извори, но предлаганата хронология отговаря напълно на действителността от този период, характеризираща се със стремежа на Мърнявчевичи да придобият повече съюзници и роднини. Роднинските връзки на Вълкашин се простирали и в Зета. Неговата дъщеря Оливера била съпруга на зетския владетел Георги Балшич. По всичко изглежда, че и съпругата на Вълкашин, известна от изворите с името Елена, Алена или Ефросина, също е била представителка на някои от феодалните фамилии в Македония. Роднинските връзки на братя Мърнявчевичи и обширните им владения в Централна и Югоизточна Македония правят възможно разместването на феодалните владетели в тази област в тяхна полза. Болшинството от феодалите в югозападните български земи били принудени или да признаят техния сюзеренитет, насила или доброволно, или да напуснат придобитите по Душаново време бащини з югозападните български земи. Този извод може да бъде илюстриран най-добре, като се проследи съдбата на по-известните от тях.

Синовете на севастократор Бранко Младенович управляват в Охрид твърде кратко време. Някъде около 1365 г., вероятно след споразумение с Вълкашин, те се оттеглили в наследствените си владения около Дреница. По този начин в ръцете на Вълкашин се оказва значителна част от Югозападна Македония.

И в Сезероизточна Македония Вълкашин успява да наложи своето влияние. В района на Крива паланка през 60-те години на XIV век продължава да управлява феодалът Владко Паскачич, който между 1358 и 1366 г. получил от цар Урош титлата „севастократор”. Той признавал властта на цар Урош, като същевременно бил привърженик на Вълкашин. Не е изключено и той да е бил обвързан с Мърнявчевичи чрез роднински връзки. На фреските в църквата „Св. Никола” в Псача са нарисувани ктиторските портрети на севастократор Владко Паскачич и неговото семейство заедно с Вълкашин — вече като крал, и цар Урош. С подкрепата на Мърнявчевичи севастократорът от Псача успява значително да разшири владенията си на северозапад за сметка на наследниците на деспот Деян. Според по-късни извори под неговата власт до 1371 г. са били областите Прешево и Враня.

До 1356 г. южен съсед на севастократор Владко Паскачич в областта на Радовиш бил великият воевода Никола Станевич. През май 1366 г. той дарява на манастира „Хилендар” построената от него църква „Св. Стефан” в с. Конче. От него са запазени ктиторски надпис в същата църква и едно евангелие, изпратено от него на манастира „Хилендар”. Предполага се, че след май 1365 г. великият воевода Никола Станевич се оттегля в Света гора, където завършва жизненият му път. Ако се съди по броя на селата, дарени от него на църквата в с. Конче, той е бил един от крупните поземлени собственици в този край на Македония. След оттеглянето му в манастир, което може да е станало и под натиска на Мърнявчевичи, неговите земи минали в тяхно владение.

Сведенията за разширението на севастократор Владко Паскачич в Прешево и Враня и за установяването на политическата хегемония на Вълкашин и Углеша изискват да се внесат съществени корекции в схващането, че в Североизточна Македония през 60-те години на XIV век най-мощни феодали били наследниците на деспот Деян — Йоан и Константин. Всъщност точно през този период те изживяват може би най-критичния момент от политическата си биография. Техните наследствени владения били разделени на две части от земите на севастократор Владко Паскачич и при това положение за тях не оставало нищо друго, освен, както и повечето други феодали, да признаят върховенството на Мърнявчевичи. През 60-те години на XIV век владенията на Драгаши били ограничени вероятно само в Желигово и част от Горна Струма.

Очевидно е, че през първата половина на 60-те години на XIV век братята Вълкашин и Углеша бавно, но сигурно налагат своята власт и политическо влияние в Македония. Изнесените факти в това отношение напълно обясняват и обстоятелството, че към средата на десетилетието и двамата вече притежавали най-висшите след царското достойнство титли: съответно крал и деспот.

Във връзка с издигането на Вълкашин за крал и на брат му Йоан Углеша за деспот стоят за разрешаване няколко важни проблема, които имат пряко отношение към ситуацията, която се създава в югозападните български земи през 60-те години на XIV век. Първият от тях е чисто хронологически. Известно е, че Вълкашин се споменава за последен път без кралска титла в дубровнишките документи през януари 1364 г., а през януари 1366 г. издава в Скопие първата си кралска грамота. При това положение съвсем естествено е да се приеме, че Вълкашин е получил кралската титла между януари 1354 и януари 1366 г. Опитвайки се да определи по-точно хронологията на коронясването на Вълкашин за крал, Г. Острогорски изтъква обстоятелството, че „жизненият път на братя Мърнявчевичи върви успоредно от началото на тяхното издигане до гибелта им в Маришката битка” и че според византийската титулярна традиция братът на съвладетеля (в случая Углеша) обикновено получавал титлата „деспот”. Затова югославският учен отнася издигането на Вълкашин за крал през август—септември 1365 г., тогава, когато и Йоан Углеша за пръв път се споменава като деспот в една грамота на византийския император Йоан V Палеолог.

Редица обстоятелства не ни позволяват да приемем подобна теза без възражения. Независимо от обичайната си прецизност дубровнишките документи са доста несигурни по отношение на титлата на Вълкашин. През 1358 г. Дубровник минава под върховната власт на Унгария, която не е признавала царската титла на сръбския владетел, и дубровчани се оказват в твърде деликатна ситуация: от една страна, е трябвало да се съобразяват с официалното становище на своя сюзерен — унгарския крал, а, от друга — да зачитат реалната ситуация в сръбската държава, с която поддържали оживени търговски контакти. Това внася голямо объркване в титулуването на сръбския владетел, още повече, когато редом с цар Урош се появява и крал Вълкашин. Установено е, че в директната си преписка със сръбския цар дубровничани не са бъркали по отношение на титлата му, но дубровнишкият документ от януари 1364 г., в който се споменава за Вълкашин без кралска титла, представлява протокол от заседанието на Дубровнишкото вече. Това означава, че той не може да служи за абсолютно сигурен terminus post quem за издигането на Вълкашин в кралска достойнство. Впрочем по отношение на титлата на цар Урош например дори и във венециански документи се натъкваме на следния парадокс: в един и същ документ Урош е титулуван и като цар, и като крал!

На второ място внимание заслужават една серия монети на царица Елена и крал Вълкашин. На реверса на тези монети има надпис „крал Вълкашин” или само „крал”, а на аверса — твърде труден за разчитане гръцки надпис, в който се споменават имената на царица Елена и на цар Урош. Известно е, че монетите с надпис „крал” представляват първата „кралска” монетна серия на Вълкашин.

Във връзка с тази монетна емисия е необходимо да се припомнят някои факти. Запазените съвместни монети на царица Елена и цар Урош датират от 1356—1360 г., когато двамата се споменават все още заедно и в други извори. След това царица Елена се споменава само заедно с Вълкашин, а последните сведения за управлението й в Сяр са от август 1365 г. Логично е да се предположи, че тя е могла да кове монети само като владетелка на Сяр — следователно до август 1365 г. Тези факти очертават един приблизителен интервал от време, в който царица Елена и крал Вълкашин са могли да емитират съвместни монети: 1360/1361 — август 1365 г. Следователно още в този период Вълкашин е притежавал кралската титла. Монетите на царица Елена и крал Вълкашин показват още веднъж, че този феодал се е издигал с нейна подкрепа и дори навеждат на мисълта, че кралската си титла той е дължал на благоразположението на владетелката на Сяр.

Освен това съществува една напълно пренебрегвана в досегашните проучвания приписка в ръкописен апостол, преписван в манастира „Св. Димитър” (Марков манастир), чийто строеж, както бе вече споменато, Вълкашин започнал още през 1345 г. През 1362 г. в този манастир йеромонах Варлаам преписва въпросния апостол и отбелязва в приписката, че това е станало „в дните на благородния цар Урош . . , когато. . . крал. . .”. Макар и в твърде лошо състояние, тази приписка все пак позволява да се направят известни изводи. Ясно е преди всичко, че в нея се споменава за „крал” (или „кралство”), и то в манастир, чийто ктитор е бил Вълкашин. За друг „крал”, който да се появява редом с него и с цар Урош в 60-те години на XIV век, е изключено да се мисли. От това следва, че Вълкашин е бил провъзгласен за крал в 1362 г., но този факт не е намерил отражение примерно в цитираните вече дубровнишки документи. Не е изключено приписката на йеромонах Варлаам от 1362 г. да е отразила именно официалното издигане на Вълкашин за крал и в този смисъл да представлява едно точно хронологическо указание за това събитие. Впрочем твърдението, че Вълкашин е станал крал към 1362 г., може да бъде подкрепено и от сведенията на Мавро Орбини. Според него цар Урош дал на Вълкашин кралската титла още преди смъртта на хумския княз Воислав Войнович (септември 1363 г.). Според коментатора на Орбини С. Чиркович този пасаж от съчинението на дубровниш-кия историк представлява „завършена цялост” и не е измислен, а е взет от някакъв загубен, но близък до събитията извор. Сведенията на Орбини за деспотската титла на Вълкашин се приемат за точни от много изследователи и ако това е така, едва ли има основания да се подлагат на съмнение известията им за кралската титла на този феодал.

Твърдението, че по-възрастният от братя Мърнявчевичи става крал точно през август — септември 1365 г., се основава и на факта, че тогава именно Йоан Углеша се споменава като „деспот”. Фактически податката за деспотската титла на Углеша от септември 1365 г. ни дава само terminus ante quem, но не и точната хронология на получаването на титлата. В това отношение трябва да се обърне внимание на някои пренебрегвани досега извори. В надгробния надпис на сестрата на Углеша и Вълкашин — Елена, съставен преди есента на 1364 г., младият брат фигурира като „деспот”. На това обстоятелство са обърнали внимание Г. Суботич и С. Кисас — последните издатели и коментатори на този епиграфски паметник. Те изказват и някои резерви по отношение на предлаганата досега хронология на деспотската титла на Углеша, но не развиват докрай интересните си наблюдения. В литературата отдавна е известна също така една грамота на деспот Углеша за светогорския манастир „Симонопетър” от 1363—1364 г., запазена в копие или в „автентичен превод” от 1623 г., направен по нареждане на патриарх Кирил Лукарис. В текста й изрично е казано, че малко преди нейното издаване Углеша бил „коронясай”’ за „деспот на цяла Сърбия и Романия”. Подозренията, които съществуват относно отбелязаната в грамотата дата, са попречили тя да бъде използувана като извор в пълна степен. Но нали много от влезлите в научен оборот средновековни грамоти са запазени в по-късни преписи и това съвсем не е попречило на тях да бъде гледано като на първостепенни исторически извори? Освен това сведенията за историята на манастира „Симонопетър”, колкота и късни и легендарни да са, без изключение свързват началното му съществуване с дейността на деспот Углеша. В самия текст на грамотата има някои податки, които ни карат да бъдем по-внимателни в подхода си към нея. В грамотата преди всичко има две точни хронологически указания. Отбелязани са, от една страна, годината и индиктът на издаването й (год. 6872=1363—1364 г.; индикт 2), които съвпадат. От друга страна, самият Кирил Лукарис е написал в увода към преписа от 1622 г., че грамотата е издадена преди 259 години, т. е. в 1363—1364 г. (между 1 септември 1363 г. и 31 август 1364 г.). Особено внимание обаче заслужава титлата на Углеша във въпросната грамота: „Деспот на цяла Сърбия и Романия”. С такава титла той се е подписал единствено в потвърдителната си грамота от януари 1366 г. в Скопие, но не и в по-късните свои грамоти. Това не само показва, че преписът на Кирил Лукарис точно е следвал оригинала (в противен случай възниква въпросът, откъде той е знаел за тази титла), но и че грамотата за манастира „Симонопетър” е била издадена при всички случаи преди януари 1366 г. Надгробният надпис на сестрата на Вълкашин и Углеша и грамотата на Углеша за манастира „Симонопетър” са два извора, които сериозно поколебават твърдението, че той е бил издигнат за деспот през септември 1365 г. Този факт, съчетан с изнесените по-горе съображения за хронологията на кралската титла на Вълкашин, позволява да се смята, че братя Мърнявчевичи са станали съответно крал и деспот в периода 1362 — август/септември 1365 г.

В литературата дълго време се е дискутирал въпросът за начина, по който Вълкашин е станал крал. Сръбските летописи му приписват узурпация и дори убийството на цар Урош. От сръбската историко-летописна традиция е бил повлиян Константин Иречек в някои от по-ранните си трудове. По-късно, вземайки предвид някои новооткрити извори (преди всичко фреските в Псача), той стига до извода, че Вълкашин не е бил узурпатор, а е получил кралска титла от цар Урош. Ст. Новакович от своя страна, приемайки безрезервно „узурпацията” на Вълкашин, е бил на мнение, че той се е ръководил едва ли не от „патриотични” подбуди, и приписва на Вълкашин стремежа да върне на сръбската държава сигурността от времето на кралството.

В по-новата литература този въпрос се разглежда в светлината на постиженията на съвременната византология, която създаде сравнително точна представа за държавно-правните схващания в късна Византия, от които били силно повлияни и южнославянските средновековни държави. Според тези схващания кралската титла в сръбското царство е отговаряла на титлата „василевс” на византийския съуправител и престолонаследник и не би могла да бъде узурпирана, а само да бъде дадена от царя. Тези изводи като че ли направиха безпредметни споровете дали Вълкашин е бил узурпатор, или не и отредиха на сръбския цар Урош по-конкретна роля в издигането му за крал. В същото време обаче никакво внимание не се обръща на възможността издигането на Вълкашин за крал да не е станало точно според изискванията на византийската държавна теория, или, казано по друг начин, тези изисквания да са били спазвани само формално, доколкото избирането на крал и съвладетел в сръбската държава не е могло да стане без съгласието на цар Урош. Дали все пак на практика не е станала реална узурпация, т. е. дали сръбският цар не е бил принуден да даде на Вълкашин кралската титла под негов и на неговите привърженици натиск? За да видим доколко Вълкашин е изпълнявал реално задълженията, които изисквала кралската титла или, с други думи, доколко той е бил реален съвладетел на цар Урош, е необходимо да се спрем на изворите, които показват съвладетелски отношения. Те са следните:

1. Съвместните монети на цар Урош и крал Вълкашин, ковани в сръбската царска монетарница. Малкият брой на тази серия монети показва, че те са били емитирани за кратко време в периода до януари 1366 г.

2. Фреските в църквата „Св. Никола” в Псача, където са представени цар Урош и крал Вълкашин заедно със семейството на се-вастократор Владко Паскачич. Датирането на тези фрески представлява нелек проблем. Те вероятно са били замислени преди края на 1365 г., но поради особеностите на фрескотехниката са били осъществени по-късно. Във всеки случай трябва да се има предвид, че след началото на 1366 г. няма нито едно сведение за съвладетелски отношения между цар Урош и крал Вълкашин. Затова при датирането на тези фрески трябва да се има предвид не толкова индивидуалната характеристика на образите (примерно дали цар Урош е изобразен като по-млад, или по-стар), а историческата обстановка от средата на 60-те години на XIV век.

3. Константин Иречек е обърнал внимание на факта, че през ноември 1366 г. в Дубровник било изпратено съвместно пратеничество на цар Урош и крал Вълкашин във връзка с данъка, плащан на сръбската държава. Този факт също се изтъква като доказателство за съвладетелски отношения между двамата. Но анализът на дубровнишките документи от това време, направен от Е. П. Наумов, показва, че през есента на 1366 г. не е имало съвместно пратеничество на цар Урош и крал Вълкашин в Дубровник. В действителност крал Вълкашин е изпратил свои пратеници, които действували и от името на цар Урош. В този смисъл съвсем правдоподобно звучат и думите на Мавро Орбини, според който кралската титла била нужна на Вълкашин, за да може да се справи със своите противници, действувайки от името на царя. През януари 1366 г. в Скопие Вълкашин издава първата си кралска грамота, без да споменава името на цар Урош, а през май същата година цар Урош от своя страна издава последната си царска грамота, без да споменава не само името, но дори и формалното съгласие на своя „съвладетел”. От тези две грамоти следва, че периодът на реално съвладетелство е продължил най-късно до края на 1365 г. От началото на следващата година Вълкашин скъсва със сръбския владетел и в действителност независимо от кралската си титла бил не негов съвладетел, а независим областен владетел в Македония.

През втората половина на 60-те години на XIV век в Югоизточна Македония установява своята власт и деспот Йоан Углеша. Няма нито едно сведение, че това е станало против волята на царица Елена. Предполага се, че между появата на деспот Углеша в Сяр (септември 1365 г.) и окончателното му утвърждаване каго владетел на Сярското княжество изминава един „преходен период”, който завършва в началото на 1366 г. Тогава именно деспот Углеша потвърждава в Скопие споменатата вече грамота на брат си крал Вълкашин, което показва, че между двамата братя Мърнявчевичи вече са съществували съвладетелски отношения. Царица Елена остава в Сяр най-късно до лятото на 1367 г., когато за нея се споменава в едно писмо на известния византийски учен Димитър Кидон. През август същата година тя се споменава и в дубровнишки документи и вероятно по това време вече се е намирала или в двора на сина си цар Урош, или в своите зетски владения. Йоан Углеша получава деспотската си титла още преди да се установи в Сяр от сръбския цар Урош, което обяснява защо в съвременните, а и по-късни документи той е известен като „деспот на Сърбия”.

Погледнато формално, титлата „крал” и положението на съвладетел и наследник, което тя предполагала, осигурява на Вълкашин владетелски права върху цялата територия на сръбското царство. В действителност обаче той бил областен владетел в югозападните български земи и в част от Южна Сърбия. Това, което го отличавало от другите областни владетели в тези области, било освен кралската му титла още и по-големият размер на неговите владения и по-голямото му политическо влияние. Още през 50—60-те години Вълкашин владеел Централна и част от Северна Македония, а към края на 60-те години — и земите северозападно от Шар планина, около град Призрен. В периода на най-голямото си могъщество през втората половина на 60-те години на XIV век той владее и областите около Прилеп, на север и запад от Преспанското и Охридското езеро, Скопие, Полог и Призрен. Ако се вярва на сведенията на Мавро Орбини под властта на Вълкашин били още Ново бърдо и Прищина. Освен върху тези територии политическото му влияние чрез роднинските му връзки с отделни феодални родове се простирало и в Зета, където от 1360 г. владеели неговите сродници Балшичи; в района на р. Дреница, където след 1365 г. се оттеглят Бранковичи; в Прешево, Славище, около Псача и около Враня, където управлявал неговият васал севастократор Владко Паскачич, и вероятно на юг до Бер, Воден и Костур, където владеел Радослав Хлапен.

Северната и югоизточната граница на територията, която от есента на 1365 г. попада под властта на новия сярски владетел деспот Йоан Углеша, може сравнително точно да се определи. Северната граница може със сигурност да се очертае по линията Струмица — Мелник, но по всяка вероятност деспот Углеша е владеел и по на север по течението на р. Струма и на северозапад по течението на р. Струмица. На североизток владенията му са опирали в границите на българската държава, а на северозапад — до земите на севастократор Владко Паскачич. Особен интерес представлява въпросът за югоизточната и източната граница на Сярското княжество след средата на 60-те години на XIV век. От грамотите на деспот Углеша, издадени в периода 1369—1371 г., личи, че той свободно се е разпореждал със земите по бреговете на езерото Бору (Порто Лагос) и ги е дарявал на светогорските манастири. При това положение съвсем логично е да се приеме, че сярският владетел е имал власт и на изток от течението на р. Места, т. е. в периода 1365—1366—1369 г. той значително е разширил княжеството си на изток и югоизток. Това става възможно след завладяването на част от Западна Тракия от османците в 1364—1365 г., които по този начин „разсичат” на две византийските владения в Тракия. Западният дял от тези земи попада в територията на Сярското княжество, което по този начин става непосредствен съсед на османските завоеватели.

Противно на схващането, че земите на крал Вълкашин и деспот Углеша били разделени помежду си от владенията на Драгаши и на феодала Богдан, в съвременните проучвания се наложи мнението, че поне в периода на съвладетелство на двамата братя между техните територии е нямало определена граница. Това се доказва от вече цитираните техни грамоти от януари 1366 г., издадени в Скопие. С тях те потвърждават поземлените дарения на своя васал феодала Новак Мрасоровик за светогорския манастир „Пантелеймон”, които се намирали в Преспа. Като доказателство за съвместното владеене на братя Мърнявчевичи в Македония Г. Острогорски е посочил и грамотата на деспот Углеша от април 1369 г., с която той дарявал на светогорския манастир „Кутулмуш” селото Неохори на Маврово поле. Локализирайки въпросното село на югозапад от Гостивар, по северните склонове на Бистра планина, той прави извода, че сярският владетел свободно се е разпореждал със земи, които били „точно в центъра на владенията на Вълкашин”. Югославският учен обаче е пропуснал да обясни защо в такъв случай няма потвърдителна грамота от страна на по-големия брат на деспот Углеша.

Позовавайки се на същата грамота и приемайки предложената от Г. Острогорски локализация на с. Неохори, Р. Михалчич прави друг извод. Според него Кутлумушката грамота на деспот Углеша и липсата на потвърдителна грамота от страна на крал Вълкашин е свидетелство, че между януари 1366 г. и април 1369 г. сярският деспот е владеел освен Югоизточна, още и Централна и Западна Македония. Това свое виждане Р. Михалчич подкрепя и с някои други аргументи: сведенията на един от Даниловите продължители, че Углеша управлявал „гръцките земи и градове”, пасажа у Мавро Орбини, според който той владеел „цяла Романия”, и факта, че Охридският архиепископ имал голямо влияние в земите на Сярското княжество. „Изненадващо е — пише югославският историк, че по-голяма част от територията на Углеша била на запад от Сяр. Дори се поставя въпросът, дали е оправдано названието Сярска област”.

Основният пункт и в двете изложени по-горе хипотези е съмнителната локализация на селото Неохори на Маврово поле. Топонимите Неохори (Ново село) и Маврово (село, поле или езеро) са били много широко разпространени в цяла Македония. Според А. Стояновски споменатото в грамотата на Углеша от април 1369 г. с. Неохори трябва да се идентифицира със селото Йени махале в околностите на езерото Маврозо (на север от Бешикското езеро), т. е. в непосредствена близост до долното течение на р. Струма. Възможни са и други локализации на въпросното село в района на Сяр. Ясно е, че предложената от Г. Острогорски и приета от Р. Михалчич локализация на селото Неохори в Западна Македония е повече от съмнителна и не може да служи като база за добре обосновани твърдения. В същото време достатъчно изворови сведения показват, че след януари 1366 г. за съвладетелство и обща територия на братя Мърнявчевичи не може да се говори. От пролетта на 1369 до есента на 1371 г. и двамата братя издавали напълно самостоятелно своите грамоти без позоваване един на друг, както е изисквала съвладетелската практика. Освен това в ктиторските надписи и фреските на църквата „Св. Богородица” (на о-в Мали град в Преспанското езеро) от 1369 г. и в църквата „Св. Никола” в Псача като владетел е споменат и изобразен само крал Вълкашин, а не и деспот Углеша. Още през лятото на 1367 г. по-възрастният от братя Мърнявчевичи самостоятелно се обръща към Дубровник без съгласието на деспот Углеша. С други думи, той е вече напълно самостоятелен и не се нуждае от съдействието па своя бивш съвладетел. От своя страна през пролетта на 1368 г. деспот Йоан Углеша също така напълно самостоятелно предприема такава важна дипломатическа и църковна инициатива като църковното помирение на своята област с Константинополската патриаршия. В издадената по този повод грамота писмо той не споменава нито името, нито за съгласието на крал Вълкашин. Следователно между януари 1366 и лятото на 1367 г. отношенията на съвладетелство между братя Мърнявчевичи били прекъснати. Те били независими един от друг владетели на своите княжества и без да демонстрират взаимното си съгласие, предприемат важни дипломатически и политически стъпки. Независимо от това политическото сътрудничество между двамата продължава чак до гибелта им в Черноменската битка през септември 1371 г.

Втората половина на 60-те години на XIV век в историята на югозападните български земи с пълно право може да се определи като период на хегемония на крал Вълкашин и деспот Углеша. В изворите от този период няма нито едно сведение, че в Македония освен владенията на двамата братя са съществували и други напълно независими феодални княжества. Феодалите от Южна Сърбия до Южна и Югоизточна Македония в болшинството си признават тяхната власт. През 1366—1367 г. по настояване на жителите на град Янина и със съдействието на тесалийския владетел цар Симеон Урош завареният син на Радослав Хлапен — Тома Прелюбович, се оттегля от владенията си във Воден и поема управлението на град Янина. Неговото полунезависимо княжество в Южна Македония, което съществувало От 1359—1360 г., преминава или в територията на Радослав Хлапен и по този начин — под върховната власт на братя Мърнявчевичи, или било присъединено директно към земите на един от тях — най-вероятно на деспот Углеша. Впрочем всички изводи за положението на Радослав Хлапен и на неговото княжество в периода 1360—1371 г. могат да имат само хипотетичен характер. Мавро Орбини например съобщава, че Углеша владеел „цяла Романия и Бер”. Ако повярваме буквално на това известие, би следвало да направим извода, че към средата на 60-те години на XIV век в съдбата на Радослав Хлапен настъпва рязък поврат. На пръв поглед и в други извори като че ли има сведения, които подкрепят казаното от Орбини. Известно е например, че в един от протоколите от заседание на Сярската митрополия от август 1365 г. като член на Сярския синклит се споменава сярският кефалия челник Радослав — зет на царица Елена, когото Р. Ж. Льонерц идентифицира с Радослав Хлапен. Ако това мнение се приеме безкритично, изводът може да е само един: още преди август 1365 г. Радослав Хлапен е признал властта на сярската владетелка и е преминал на нейна служба, а по-късно и на служба при деспот Углеша и поне източните дялове на княжеството му са били присъединени към Сярското княжество. Подобна хипотеза обаче рухва, когато идентификацията на челника Радослав с Радослав Хлапен се подложи на критичен анализ. Много по-приемливо е да се допусне, че Сярският кефалия челник Радослав е бил женен за сестрата на царица Елена — Теодора, и не е необходимо, както прави Р. Ж. Льонерц, родствените връзки между него и сярската владетелка да се търсят по линия на женитбата на Радослав Хлапен с кесариса Ирина. Очевидно е, че сведенията на Орбини за властта на деспот Углеша в Бер не могат да се схващат буквално. Те могат да са свидетелство за това, че владетелят на Бер Радослав Хлапен е признавал върховната власт на Сярското княжество.

Казано накратко, в югозападните български земи и в Южна Сърбия властта на крал Вълкашин и деспот Углеша не срещнала сериозни противници от страна на тамошните феодали.

Краят на реалното съвладетелство на крал Вълкашин и цар Урош и издигането на деспот Углеша за владетел на Югоизточна Македония бележат заключителния етап от разпадането на сръбското царство. Братя Мърнявчевичи не са първите феодали, които след края на 1355 г. успяват да извоюват своята самостоятелност, но по своите амбиции и стремежи, по широтата на политическите си планове и по реалната си политическа и военна мощ те далеч надминават съвременните им властели от земите на бившата Душанова държава. Поради тази причина те оставят най-трайна диря в историческата традиция, която ги посочва като главни виновници за разпадането на сръбското царство. В това твърдение, макар и твърде общо, има голяма доза истина. Ако деспот Углеша поема властта в едно вече изградено феодално княжество, то ролята на крал Вълкашин за гибелта на сръбското царство е много по-значителна. Откъсването му от властта на цар Урош представлява всъщност откъсване от сръбската държава на онези земи в Македония, които до средата на 60-те години все още признавали цар Урош за законен владетел.

За голяма част от феодалите в същинските сръбски земи издигането на Вълкашин за крал и съвладетел представлява реална узурпация, нарушаване на владетелския суверенитет на династията Неманичи, а хегемонията на братя Мърнявчевичи на юг — потенциална заплаха за позициите, които те завоюват в процеса на отслабване на централната власт. Според Мавро Орбини между сръбските феодали княз Лазар Хърбелянович и жупан Никола Алтоманович, от една страна, и цар Урош, от друга, през зимата на 1369 г. бил сключен съюз срещу крал Вълкашин и деспот Углеша. Битката между двете феодални коалиции става на Косово поле и завършва с пълна победа на Мърнявчевичи, които пленяват и сръбския цар. Този успех окончателно укрепва положението на двамата владетели в Македония. На 5 април 1370 г. крал Вълкашин, присвоявайки си правата на легитимен владетел потвърждава търговските привилегии на Дубровнишката република. През лятото на следващата година той продължава настъплението си на север с цел окончателно да се справи с владетеля на Хум жупан Никола Алтоманович. Дубровнишките документи от юни 1371 г. са регистрирали присъствието на крал Вълкашин и сина му Марко в областта на Скадар, откъдето те в съюз със зетските владетели Балшичи и Дубровнишката република били готови да нападнат непокорния феодал. Но напредването на крал Вълкашин на север било спряно от засилващата се от югоизток османска опасност. Откликвайки на призива на брат си деспот Углеша, той изоставя подготвената акция срещу хумския феодал и потегля с войските си към Тракия. На 26 септември 1371 г. край бреговете на Марица братя Мърнявчевичи били разгромени и убити от османските завоеватели.

Разгромът на „кръстоносния поход” на деспот Углеша и крал Вълкашин в Източна Тракия и смъртта на двамата владетели слага край на хегемонията на рода Мърнявчевичи в югозападните български земи. Под скиптъра на сина на Вълкашин — Марко, много скоро остава незначителна част от владенията на неговите предшественици.

В историята на балканското средновековие трудно може да се посочи друга личност, която да се радва на такава голяма популярност като крал Марко (Крали Марко). „Хиляди песни и приказки увековечават паметта му у сърби, българи, хървати, дори у неславянските албанци: от Истрия до Цариград, от Янина до Варна едва ли ще се намери човек, комуто да не е познато името на Марко. Навсякъде се сочат следи от исполинската му сила. . . Името на безсмъртния герой преследва пътешественика по Балканския полуостров на всяка крачка”. В същото време безпристрастното научно дирене рисува друга картина. Тя не само е твърде различна ют идеализирания образ на „Крали Марко”, но и създава впечатление, че в много от важните събития от последната четвърт на XIV век неговото участие или е незначително и трудно доловимо, или поне много малко отговаря на онази представа, която народната памет е съхранила. Някои от специалистите по фолклор обясняват произхода на Кралимарковия култ с наслояването върху неговия образ на три „пласта” от народния епос: „митичен”, „феодален” и „народностно-борчески”, при което се изключва възможността в него да се търси някаква реална историческа основа. Историците обаче и до ден днешен продължават да търсят в епичния цикъл за Крали Марко поне частица историческа истина. Тези усилия, макар и не особено успешни, се базират на обикновената историческа логика, на убеждението, че в Кралимарковия цикъл има някаква историческа първооснова, размита впоследствие поради неговото самостоятелно развитие и различните наслоявания. Тези съображения обаче не са довели до преразглеждане на проблема за крал Марко в историческата литература. От времето на К. Иречек и до днес почти всички учени противопоставят героя от народния епос Крали Марко на неговия „невзрачен първообраз” — крал Марко, „незначителен феодален владетел” на Прилеп, султански васал, загубил живота си в редовете на османската армия в поход срещу християнски владетел. От научна гледна точка много по-перспективно ще бъде, ако в Кралимарковия цикъл се търсят не реални исторически събития, а се направи опит да се отговори на въпроса: защо именно крал Марко, а не някоя друга личност от неговото време е останала в народната памет като символ на героичното?

Макар и доста оскъдни, историческите извори позволяват отчасти да се проследи съдбата на първородния син на крал Вълкашин близо едно десетилетие преди издигането му за владетел. Неговата рождена дата е неизвестна, но явно през лятото на 1361 г. той вече е бил достатъчно голям, за да бъде натоварен от баща си с важна мисия: вземането на сребърния депозит на Вълкашиновото семейство от Дубровник. В грамотата на крал Вълкашин за Дубровнишката република от 5 април 1370 г. фигурират и имената на двамата му сина Марко и Андриаш. От тези извори все още не може да се съди какво е било положението на Марко във владенията на крал Вълкашин и дали още през 60-те години на XIV век той е бил считан за негов наследник, но два новооткрити и публикувани сравнително наскоро извора до голяма степен разясняват този проблем. В един надпис от църквата „Св. Неделя” в Призрен, открит през 1966 г., се казва, че църквата била построена и зографисана „по заповед и със средствата на младия крал Марко” между септември 1370 и август 1371 г. От този епиграфски извор става ясно, че в навечерието на Черноменската битка Марко е бил издигнат за „млад крал” и като такъв — за законен наследник на крал Вълкашин. Ако следваме податките от дубровнишките документи, които споменават за Марко на 10 юни 1371 г. без титлата „млад крал”, можем да направим извода, че обявяването му за Вълкашинов наследник е станало между 10 юни и 31 август 1371 г. и по всяка вероятност е било свързано с подготовката на похода в Източна Тракия. Нещо повече, публикуваната наскоро грамота на деспот Углеша за светогорския манастир „Лавра” от април 1371 г. позволява да се твърди, че Марко е бил считан за наследник не само на крал Вълкашин, но и на деспот Углеша (сярският владетел през 1371 г. вече е нямал преки наследници). В грамотата за манастира „Лавра” чичото на Марко точно е отбелязал кого смята за свой приемник: на първо място — брат си Вълкашин, и на второ — своя племенник (АНЕПСЕИ) — без съмнение Марко. Очевидно решителният характер на военното начинание на братя Мърнявчевичи срещу османските завоеватели е изисквал в техните владения да бъде оставен официален наследник. В полза на предположението, че този наследник е бил по-големият син на Вълкашин, говори и пълното мълчание на изворите за негово участие в Черноменската битка. Очевидно през септември 1371 г. той е управлявал земите на Мърнявчевичи и като такъв посреща вестта за трагичната им гибел. Ако всички тези обстоятелства не се вземат предвид, трудно могат да се обяснят редица аспекти от съдбата на крал Марко след септември 1371 г. Следователно изходна база за по-нататъшното проучване е фактът, че след Черноменската битка, макар и за кратко време, Марко — вече с титлата „крал” — е владеел или поне се е смятал теоретично за владетел на територия, в сравнение с която всички други феодални княжества от това време изглеждат съвсем незначителни. Това положение се запазва дотогава, докато съседните владетели не слагат ръка на по-голямата част от „наследството на Мърнявчевичи” и не ограничават крал Марко и другите Вълкашинови наследници в Западна Македония. В периода от 21 септември до 2—4 декември 1371 г. кралската титла на Марко го превръща формално в съвладетел на все още живия цар Урош, а след неговата смърт — в негов наследник. Този извод е от чисто логическо естество и практическото съществуване на такава ситуация не се потвърждава от наличните извори. Нито един от тях не дава основание да се смята, че синът на Вълкашин е бил реален съвладетел и наследник на сръбския цар. Несъмнено е обаче, че в първите години след септември 1371 г. владетелските претенции на крал Марко са били значителни. Това се потвърждава както от стиловия анализ на фреските в църквата „Св. Архангел” в Прилеп и в Марковия манастир край Скопие, така и от нумизматичния материал.

В средновековното балканско изкуство, по природа абстрактно и метафизическо, по тематика общохристиянско и отдалечено от действителността, рядко намират отражение реални исторически събития. Живописта в църквата „Св. Архангел” в Прилеп и в Марковия манастир, чийто ктитор бил крал Марко и които били зографисвани в годините след Черноменската битка (Марковият манастир бил завършен тогава), представлява изключение в това отношение. Фреските в Прилепската църква отразяват идването на крал Марко на власт като наследник на баща си и чичо си. Той е изобразен с пълни владетелски инсигнии в момент, когато божествена ръка полага короната на главата му. Това изображение се отнася към времето непосредствено след септември 1371 г., тъй като Марко е все още в траур (облечен е в бял сакос). Още неизразително са подчертани владетелските му претенции на фреските в Марковия манастир, завършени към 1367—1377 г. На тях крал Марко е представен с всички атрибути на средновековен владетел до посмъртното изображение на крал Вълкашнн, със свитък в лявата си ръка, на който личи надпис: „Аз, в Христа бога благоверен крал Марко, създадох и изписах този божествен храм”. В дясната си ръка наследникът на Вълкашин държи голям, обкован с метал рог. Всички фрески в манастира, включително и портретът на крал Марко, са пропити с библейска символика. Рисувайки портрета му с рог в ръка, живописецът се е вдъхновявал от библейската поезия и го е изобразил по подобие на старозаветните еврейски царе, избрани от Св. Дух за владетели. Това изображение има за основа Псалм № 89/88, където идеята за божия избраник, богопомазания владетел, който поема и предава властта си по наследство, е основна смислова нишка. И двата портрета — на Вълкашин и Марко, са на пурпурен фон — цвета на владетелското достойнство във Византия и южнославянските средновековни държави.

До нови и в известен смисъл неочаквани резултати довежда и анализът на нумизматичния материал. Отдавна е известно, че крал Марко е имал собствено монетосечене. Нумизматите все още се колебаят по въпроса, дали той е сякъл монети и като „млад крал”, но са единодушни, че първите негови кралски монети са били пуснати в обръщение след Черноменската битка. Доказано е също така, че те са били сечени за кратко време — до края на 70-те години на XIV век. Емитирането на самостоятелни монети с надпис „благоверни крал Марко” е свидетелство за упражняването на регални права. По-нататъшният анализ води и до други изводи. Оказва се, че до 1373 г. в Охридската монетарница, която по това време се е намирала под властта на крал Марко, са секли свои монети и други областни владетели в Македония и Сърбия — княз Лазар, жупан Никола Алтоманович и деспот Йоан Драгаш. Единственото възможно обяснение на този факт е, че на крал Марко като на единствен носител на кралска титла в тази част на Балканския полуостров след края на 1371 г. му е било признато известно върховенство от страна на съседните феодали. Дори само този факт е достатъчен, за да покаже, че в първите няколко години след официалното си възкачване на престола Вълкашиновият наследник не е бил незначителен и дребен феодален владетел. Неговите владения са били значителни, а политическото му влияние е надхвърляло техните граници. Погрешно ще бъде обаче да се смята, че този кратък период на относително благозвучие е бил свързан с правото, което му е давала единствено кралската титла, защото няма сведение той да е бил реален съвладетел и наследник на цар Урош и защото в периода на феодална разпокъсаност и междуособици титлите бързо губят реалната си тежест от времето на централизираните държави. Влиянието на крал Марко и неговите владетелски амбиции в началото на 70-те години на XIV в. имат по-прозаична основа и трябва да се свържат с все още големия обхват на владенията му. Когато те започват да отпадат от неговата власт, на политическото му влияние бил сложен край.

Значителен брой по-късни извори от западен и гръцки произход съобщават, че в 70-те години крал Марко е участвувал и в по-мащабни дипломатически начинания, които имали отношение към гражданската война във Византия през този период. Както е известно, най-големият син на император Йоан V Палеолог — Андроник IV Палеолог, на два пъти правил опити да свали баща си от престола и да се възцари в Константинопол. През 1376 г. тези негови стремежи били осъществени и за около три години той бил византийски василевс до окончателното му отстраняване от византийската столица.

В значителен брой западноевропейски (главно италиански) и поствизантийски гръкоезични исторически произведения от XVI— XVII век под една или друга форма, в един или друг вариант и в някои случаи с объркана хронология се споменава, че крал Марко (сам или заедно с българския владетел) взема някакво участие във византийските междуособици, и то на страната на император Андроник IV Палеолог. Доколкото ми е известно, единствено съветският учен Е. П. Наумов се е опитал да покаже, че участието на крал Марко в тези събития не може да бъде отхвърлено с лека ръка. Аргументацията на автора обаче има характер по-скоро на предположения и се основава на мотиви от народния епос и на сведенията само на едно късно историческо съчинение (хрониката на Псевдо-Сфранцес или Chronicon Maius), върху което обикновено тегнат подозрения за недостоверност. Подобни подозрения, поне що се отнася до интересуващите ни тук сведения, могат в значителна степен да бъдат разсеяни, но Е. П. Наумов не е отделил внимание на този проблем. Тъй като в изворите от 70-те години на XIV век не могат да се открият сведения, които да подкрепят или отхвърлят известията за участието на крал Марко във византийската гражданска война от по-късните исторически съчинения, най-целесъобразно при проучване на достоверността им е да се прецени доколко такова едно участие отговаря на общия ход на събитията, на политиката на този владетел и на владетелските му амбиции.

Колкото и изненадващо да изглежда, връзките на крал Марко с Андроник IV, макар и не непосредствени, датират още отпреди септември 1371 г. Както е известно, през лятото на същата година в Константинопол пристига пратеничество на чичото на Марко — деспот Углеша, което според думите на Димитър Кидон предлагало на византийците парична помощ и брачни съюзи, очевидно с цел да ги спечелят като участници в подготвяната антиосманска коалиция. Във връзка с това събитие внимание заслужават две обстоятелства. Първо, пратеничеството на Углеша е преговаряло с император Андроник IV, който управлява по това време в Константинопол на мястото на отсъствуващия негов баща Йоан V Палеолог. Второ, „брачните съюзи”, които Углеша предлагал на византийците, несъмнено имали за цел да сродят Мърнявчевичи с династията Палеолози, а най-представителна кандидатура от тяхна страна е можел да бъде „младият крал” Марко. В полза на това предположение говори както значението на съюза с Византия за сярския владетел, така и едно по-внимателно вникване в семейните отношения на рода Мърнявчевичи през този период.

Все пак какви са могли да бъдат подбудите за едно ангажиране на крал Марко на страната на Андроник IV през средата на 70-те години на XIV век? Вече бе изтъкнато, че след септември 1371 г. една значителна част от „наследството на Мърнявчевичи” (Югоизточна Македония) била завзета от Мануил Палеолог и присъединена към Византия. А това били земи, върху които крал Марко имал теоретични владетелски права като наследник на деспот Углеша. На фона на тези съображения е повече от очевидно, че отношенията между него, император Йоан Палеолог и Мануил Палеолог едва ли са били добри и синът на крал Вълкашин е имал всички основания да подкрепя Андроник IV в стремежа му да се възкачи на престола. Каква е била неговата полза от подобно развитие на събитията в Константинопол, най-добре личи от факта, че след победата на Андроник IV в 1376 г. Мануил Палеолог бил отстранен от управлението на Югоизточна Македония, а неговият апанаж — унищожен. В хода на събитията от първата половина и средата на 70-те години на XIV век крал Марко се оказва в сходно положение с владетеля на Южна Македония Радослав Хлапен, който също в резултат на византийската „Реконкиста” в Македония загубил властта си над Бер. По този начин се стига до сближаване между двамата владетели, израз на което е повторната женитба на крал Марко за дъщерята на Хлапен — Елена. Но положението на Вълкашиновия наследник в средата на 70-те години на XIV век вече било такова, че той не могъл да се възползува от победата на Андроник IV. Част от бившия апанаж на Мануил Палеолог е завладян от братя Драгаши, чието княжество се формира през първата половина на 70-те години в Източна и Североизточна Македония.

Изложеното дотук показва, че сведенията в късните извори за участието на крал Марко във византийската гражданска война от 70-те години на XIV век, колкото кратки и неясни да са, вероятно отразяват реални исторически събития. Сведения за тях авторите им са могли да черпят от неиздадени венециански хроники от XV—XVI век. Венеция, както е добре известно, е била пряк участник във византийските междуособици, за които стана дума по-горе.

През първата половина на 70-те години на XIV век, нека повторим още веднъж, крал Марко съвсем не е бил маловажен и незначителен владетел, както обикновено го представят изследователите. В периода на феодална раздробеност и османска експанзия, макар и за кратко време, той владее значителна територия и провежда сравнително активна външна политика. В очите на обикновените хора тези обстоятелства са могли да служат като отправна точка за сътворяването на неговия култ, който по-нататък вече търпи собствено развитие и се отдалечава от историческата действителност по силата на творческата инерция.

Разпадането на владенията на крал Марко на практика започва още в началото на 70-те години и придобива особен размах към средата и края на десетилетието. От тях най-напред отпада Сярската област, завладяна от деспот Мануил Палеолог. Малко по-късно цяла Източна Македония попада под властта на братя Драгаши. На север от земите на крал Марко най-напред бил откъснат Призрен, където се установяват неговите сродници Балшичи (преди април 1372 г.). Според Мавро Орбини приблизително по същото време или малко по-късно жупан Никола Алтоманович и княз Лазар Хърбелянович също вземат своя дял от „наследството на Мърнявчевичи”, като слагат ръка върху съседните им области. До 1376—1377 г. бившият съюзник на Вълкашин — Вук Бранкович, бил вече господар на Скопие и земите около града. По това време той дарява самостоятелно на манастира „Хилендар” скопския манастир „Св. Георги Бързи” по молба на брат си — хилендарския монах Роман-Герасим. Скопие остава под властта на Вук Бранкович чак до завладяването му от османците, но ако се съди от самостоятелните монети, които градът емитирал, и от ролята на неговите граждани при отбраната му от нашествениците, може да се твърди, че развитието му върви по линия на укрепване на градската автономия.

Към 1378 г. и Охрид не е бил вече в държавата на крал Марко. От ктиторския надпис в охридската църква „Стари св. Климент” научаваме, че тогава града владеел великият жупан Андрей Гропа. Освен от ктиторския надпис този представител на известен албански род е известен и със собствените си монети. Не е известно точно откога Андрей Гропа е установил властта си в Охрид и какви са били отношенията му с крал Марко. Обикновено се приема, че охридският велик жупан бил негов васал, но в споменатия ктиторски надпис (10 юли 1378 г.) името на крал Марко не се среща и това прави подобни твърдения безпочвени. Вероятно единственото, което свързва новия владетел на Охрид с крал Марко, са далечните родствени връзки помежду им, засвидетелствувани в надгробния надпис от охридската църква „Св. Богородица Перивлепта” на Остоя-Раякович, зет на Гропа и сродник, на крал Марко (1379 г.). Наскоро в научната литература бе изказано предположението, че около 1380 г. Охрид е бил вече под властта на албанския феодал Карл Топия. Основания за подобно предположение се търсят в една приписка от Охрид (1380 г.), в която Карл Топия се величае като „нов ктитор и покровител” на охридските манастири и църкви. Ако това предположение е вярно, то великият жупан Андрей Гропа е бил прогонен от града наскоро след 1378 г. или пък е признал върховната власт на по-силния си северозападен съсед. Така или иначе град Охрид — този значителен културен и църковен център в югозападните български земи — никога вече след втората половина на 70-те години на XVI век не влизал в земите на крал Марко.

Вече бе отделено внимание на отношенията между Радослав Хлапен и крал Марко след Черноменската битка. Именно чрез тези отношения могат да се обяснят сведенията за властта на Вълкашиновия наследник в Костур. Същите извори, от които се съди, че този град за известно време след 1371 г. би могъл да влиза във територията на крал Марко (историческите трудове наМавро Орбини и Джовани Музаки), дават сведения, че той му бил отнет още през първата половина на десетилетието. Според Джовани Музаки неговият далечен предшественик Андрей II Музаки управлявал в Костур, след като го „отнел с оръжие” от крал Марко. Орбини от своя страна съобщава, че Костур бил откъснат от владенията на Марко от зетския владетел Балша II Балшич по време на експанзията на Балшичи на юг. Останалите извори в по-голяма степен потвърждават сведенията на Музаки. В ктиторския надпис от костурската църква „Св. Атанасий” (1383—1384 г.) се споменава, че градът е под управлението на Стоя и Теодор Музаки. Тези двама представители на албанския феодален род Музаки могат да се идентифицират с двама от синовете на Андрей II Музаки, споменати в хрониката на Джовани Музаки. В тази хроника дори изрично е отбелязано, че Стоя Музаки получил от баща си в наследство областта около Костур и самия град. Независимо от съвпадението на тези сведения, съдбата на града през 80-те години на XIV в. остава твърде неясна. Известна е например една грамота на зета на Радослав Хлапен — Никола Балдовин Багаш, от март 1385 г., с която той дарява на светогорския манастир „Св. Павел” костурската църква „Месонисиотиса”, построена от Хлапен и получена от него по наследство. Тази грамота, както и новооткритата грамота на Никола Багаш в архива на манастира „Св. Павел” от 1385—1386 г. показват, че по това време, той е управлявал в Костур вече като османски васал. Какво е станало с представителите на рода Музаки в града, не се знае. Важно е обаче обстоятелството, че сложната и твърде неясна съдба на града през този период с нищо вече не е била свързана с дейността на крал Марко.

Следователно за около едно десетилетие след Черноменската битка на крал Марко и на другите живи наследници на Вълкашин останали като владения само земите в Западна Македония. На север те достигали до горното течение на р. Вардар и течението на р. Треска, където се намирал известният Марков манастир и манастирът „Св. Андрей” — задужбина на Марковия брат Андриаш. Там и до днес има остатъци от крепост, известна с названието „Марков град”. На изток владенията на Вълкашиновите наследници достигали теченията на реките Вардар и Черна. Не е изключено в началото на 70-те години на XIV век в тях да е влизал за кратко време и Щип (Щипската крепост е позната с названието „Маркови кули”). Впрочем съвременните извори не позволяват по-точно определяне на границата между земите на Драгаши и Вълкашиновите наследници. Със сигурност може да се твърди, че най-южната област на крал Марко е била Прилепската. Традицията не само свързва останките от крепост над съвременния град с неговото име, но и голяма част от средновековните паметници от втората половина на XIV век от близките околности и преди всичко на север от Прилеп носят следи от периода на неговото управление. Несъмнено е също така, че Поречието и Кичевско са били в държавата на крал Марко. Ако сведенията от късния поменик на манастира „Св. Йоан Предтеча” в Дебър (писан в 1833 г.) се приемат за точни, а в него са споменати освен крал Марко още брат му Андриаш и майка им кралица Елена, то може да се допусне, макар и не без резерви, че Дебърско е било в определен период най-западната област в техните владения. В общи линии още в края на 70-те години на XIV век властта на останалите живи представители на рода Мърнявчевичи била ограничена в териториите, откъдето започва политическият възход на Вълкашин.

Когато се проучва съдбата на другите останали живи след 1371 г. наследници на крал Вълкашин, се получават твърде интересни резултати. Вдовицата на Вълкашин — кралица Елена (в монашество Елисавета), или както е известна в народната памет и от надписите върху монети — Ефросина, фигурира във фреските на Марковия манастир и в ктиторския му надпис от 1376— 1377 г. Изненадващо е, че нейните самостоятелни монети, от които досега са известни около 70 броя, са толкова, колкото монетите на крал Марко и брат му Андриаш, взети заедно. Първото възможно обяснение на този факт е, че тя е имала собствено монетосечене още преди 1371 г., но за него няма друго доказателство освен сравнително големия брой нейни монети. Второто възможно обяснение е, че кралица Елена е имала известни владетелски права върху територията на Мърнявчевичи редом с крал Марко или, което е по-вероятно, самостоятелно е управлявала част от нея. Ако вдовицата на крал Вълкашин е управлявала заедно с най-големия си син, остава непонятно защо двамата не са емитирали съвместни монети и защо финансовите й дела били отделени от тези на синовете й Марко и Андриаш. Затова най-приемливото предположение е, че за известно време тя е управлявала известни територии редом с крал Марко, а вероятно и с Андриаш. Ако се вземе предвид, че единственият писмен извор от земите в Македония, където се споменава името на кралица Елена, е късният поменик на манастира „Св. Йоан Предтеча” в Дебър, може да се допусне, че тя е имала владетелски права в западните части от територията на Мърнявчевичи. Интересно е да се изтъкне, че нейното монетосечене се датира в началото на 70-те години на XIV век, и то до 1373 г., тъй като болшинството от нейните монети са намерени в заровеното през същата година Кичевско съкровище. Кралица Елена е починала след 1376—1377 г. На 8 юни 1374 г. тя се споменава като жива в един дубровнишки документ, а през 1376—1377 г. — в ктиторския надпис на Марковия манастир.

В същия ктиторски надпис, а и в историческия труд на Мавро Орбини срещаме имената на още трима сина на крал Вълкашин: Андриаш, Иваниш и Димитър (Митраш). От тях единствен Андриаш се споменава преди 1371 г. (дубровнишката грамота на крал Вълкашин от 5 април 1370 г.). От него има запазени общо 26 самостоятелни монети — т. е. приблизително толкова, колкото и от крал Марко. През 1389 г. със средствата на Андриаш бил издигнат и зографисан манастирът „Св. Андрей” на бреговете на р. Треска, в който е запазен и неговият ктиторски надпис и грамота, писана върху стените му. В грамотата Андриаш е споменат като „втори син на благоверния крал Вълкашин и кралица Елена”, но в нея въобще не става дума за крал Марко. При това положение съвсем логично е да се приеме, че „кралевич Андриаш” към  1389 г., а вероятно и от по-рано самостоятелно е управлявал северозападните области от територията на Мърнявчевичи. Селата, които той дарява на манастира „Св. Андрей”, се локализират по левия бряг на р. Треска. Това показва, че там именно е било ядрото на неговите владения. По данни от нумизматичния материал може да се приеме, че отделянето на Андриаш от владенията на крал Марко е станало твърде рано — вероятно още преди 1373 г., тъй като голяма част от самостоятелните му монети са открити в Кичевското съкровище (1373 г.), а друга част — в съкровището от Чука (датирано около 1380 г.).

Според Мавро Орбини Иваниш, третият син на крал Вълкашин, не понасял зависимостта си от османските завоеватели и заедно с група свои приближени избягал в Зета. През 1386 г. той и Балша II Балшич загиват в битката срещу османците на Савърското поле. Тези сведения на дубровнишкия историк се потвърждават от пълното мълчание на съвременните извори от областта на Мърнявчевичи за този брат на крал Марко. Освен това със сигурност се знае, че в 1394 г. Иваниш не бил вече между живите. Тогава във връзка с подялбата на депозита на крал Вълкашин в Дубровник като негови живи наследници се споменават само Марко, Андриаш и Димитър. Изглежда, най-малкият син на Вълкашин — Димитър (Митраш), не е управлявал отделна територия в югозападните български земи след септември 1371 г. или поне за подобно твърдение липсват каквито и да било сведения. Той се споменава като ктитор на църквата „Св. Никола” в Прилеп (главния град на крал Марко), а в един дубровнишки документ от 21 септември 1399 г. фигурира като негов „брат и наследник”. Това са единствените сведения, които евентуално могат да покажат, че съдбата на Димитър до 1393 г. е била по-тясно свързана с крал Марко и че дори най-вероятно е бил негов съвладетел и наследник (не е известно крал Марко да е имал наследници от брака си с дъщерята на Хлапен — Елена).

Известните факти за сродниците на крал Марко — по-точно за майка му кралица Елена и брат му Андриаш, показват, че още от началото на 70-те години на XIV в. той не е бил единствен владетел на наследството на крал Вълкашин. Подробности по въпроса за самостоятелността на кралица Елена и Андриаш, за отношенията им с крал Марко и за времето на разделянето им липсват, но и без тях е ясно, че след септември 1371 г. в бившите владения на крал Вълкашин са налице силни центробежни тенденции. Те се проявяват въпреки необходимостта от обединяване на усилията за отпор срещу османските нашественици. Впрочем напълно вероятно е и те да са имали известна роля в процеса на политическо разпадане на територията на Мърнявчевичи.

След битката на Ровине (17 май 1395 г.), в която крал Марко загива като османски васал, земите му били окончателно покорени от нашествениците. Още преди това — през лятото на 1394 г., Андриаш и Димитър напущат бащините си земи и се озовават в Дубровник, откъдето вземат своите дялове от Вълкашиновия сребърен депозит, възлизащ на 96,73 кг. След това те отиват в Унгария, където Андриаш умира през 1399 г., а Димитър в началото на XV век се издига до поста кастелан на унгарската крепост Вилагош и жупан на областта Заранд. От всички синове на Вълкашин, изглежда, само Андриаш е имал наследници. Неговият син бил баща на съпругата на известния босненски феодал Степан Косач.

Posted by nobilitybg at 11:35:41 | Permalink | Comments (2)

Wednesday, January 24, 2007

Цял век Кобургите си играят на верско двуличие

Деян Енев, в-к “Сега”

На 2 февруари 1896 година династията на Кобургите излъчва първия православен представител в редиците си.

Престолонаследникът Борис Търновски, кръстен при раждането си в лоното на Римо-католическата църква с имената Борис Клеман Робер Луи Станислав Ксание, приема православието. Обредът включва само миропомазване, защото по православния канон извършеното вече кръщене се признава.
Българската царстваща династия не успя обаче да изпълни с онзи благодатен смисъл свещената православна титла “Цар”, за което беше предопределена. Тази тема почти не е зачеквана, с изключение на една статия на изследователя на православието Георги Тодоров. В нея той прави уникален компедиум от династичните и сакрални “грехове” на Кобургите, разглеждайки ги от гледна точка на монархическото конституционно право, духовността и православието. Ето какво твърди накратко авторът:
В Търновската конституция от 1879 г. има основно противоречие. Чл. 8 гласи: “Лицето на княза е свещено и неприкосновено.” Чл. 37 гласи: “Господствующа в Българското княжество вяра е Православно-християнската от Източното изповедание.”
Чл. 38 гласи: “Българский Княз и потомството му не могат да изповядват никоя друга вяра, освен Православието. Само първий избран българский княз, ако принадлежи към друга вяра, може да остане в нея.”
Както е известно, първият български княз Александър Батенберг е протестант.
Фердинанд се явява вторият български княз. Той обаче е католик, т.е. избирането на Фердинанд за български княз е противоконституционно, защото нарушава чл. 38 от Търновската конституция.
А именно Фердинанд е родоначалник на династията, която, както се вижда, е кормчия на българската история и днес, през настоящия век. Това може да означава само едно - че неговите монархически и династически избори са, при един от възможните прочити, ключ към това, което поднася на българите историята.
На 15. 05. 1893 г. Народното събрание променя член 38 от Търновската конституция под давлението на Стамболов и Фердинанд си остава законно католик.
Остава открит въпросът за престолонаследника. Той, както споменахме, се решава на 2. 02. 1896 г. - не на последно място и поради желанието на Фердинанд да укрепи позициите си пред руския престол.
Личният секретар на Фердинанд граф дьо Бурбулон обаче свидетелства за скритата кореспонденция между тогавашния папа и Фердинанд: “…дали Светият отец не би могъл да си затвори очите за този член (от конституцията), или да намери друго решение, чрез което престолонаследникът тайно да е кръстен в католическата вяра, а явно официално да изповядва православната?”, пита Фердинанд.
Пак според същия Дьо Бурбулон ето какво казва князът на премиера Стоилов: “…Аз ви давам сина си, а вие ще ми подпишете документ, в който се задължавате никога да не се месите в религиозното му възпитание. И ви предупреждавам, че това възпитание ще продължи да бъде изцяло католическо!”
Всички по-нататъшни действия на династията, разположени в координатата монархизъм-духовност, потвърждават наличието на задкулисни действия между Ватикана и Кобургите: нито един от членовете на фамилията (династията) не влиза в брак с лице, изповядващо православието. Браковете и на Борис III, и на Симеон II са с католички. На всичкото отгоре сватбата на действащия цар Борис III с католичката Джована Савойска (царица Йоанна), която не приема вярата на своя съпруг и народ, се извършва по католически обряд извън царството - в италианското градче Асизи. Между другото гражданският акт на 25 октомври 1930 г. се подписва в общината лично от Бенито Мусолини в ролята му на кралски нотариус.
В българската столица се инсценира “втора венчавка”. За целта митрополит Стефан е принуден да изобрети обред-заместител.
Да не забравяме, че Борис III се възкачва на българския престол на 3 октомври 1918 г., няколко месеца след гибелта на Николай II и цялото му семейство (16-17 юли). Така Борис III остава единственият в света носител на свещената православна титла “цар”.
Още един симптом - за 25 години царуване на православен цар в България - от 1918 до 1943 г. - не се избира глава на Българската църква - екзарх.
Все уникални въпроси, навярно и с уникални отговори, които обаче ние не знаем.
Православният Симеон II на свой ред се жени за католичка. Оставайки “де юре” български цар, той изобщо не се грижи да подготви престолонаследник. Синовете му до един са католици, нямат българско самосъзнание, не знаят български език. Така, вече четвърто поколение, в заключение изтъква Георги Тодоров, българската Кобургготска династия играе на “верско двуличие”. В биографията на всерусийския праведник отец Йоан Кронщадски, написана от българския архимандрит Методий, е съобщен интересен епизод от началото на ХХ век, свързан именно с династията на Кобургите. Той е само малка видима брънка от мистичната връзка “Бог-Цар-Отечество”, надпис, който украсяваше българските монети преди 9.IX 1944 г.
“На 18 януарий 1901 г. Наследникът на Българския Княжески Престол, Негово Височество Княз Борис Търновски, встъпва в своята осма година - пише архимандрит Методий, опирайки се на личното писмо на Фердинанд, Н.В. Царя Отец от 6.07. 1938 г. - Денят бил тържествено отпразнуван в Пловдивския дворец, в присъствието на официални лица и гости. Малкият престолонаследник сам отговорил на поднесените му приветствия и пожелания с кратка реч. Но от два деня Княз Борис не се чувствал добре. Отдавали го на вълнение в свръзка с празника. Но празникът минал, минали още няколко дни, а положението, вместо да се подобри, се влошавало. Доктор Сарафов от София констатирал коремен тиф. Извикани били веднага докторите: Марин Русев, Ораховац, Золотович, придворният лекар Станислав Лудвиг и виенските специалисти по детски болести професорите Ешерих и Херцфелд.
Положението на болния се много влошило. В продължение на редица дни той е бил, тъй да се каже, на края на живота. Температурата постоянно показвала между 39 и 40 градуса, а на два пъти се качвала и над 40 градуса. Болестта на Престолонаследника, любимото дете на България, развълнувала цялата страна. С мъка на сърцето и с надежда в душата народът пълнел храмовете в ония дни и възнасял горещи молитви към Бога да се смили над България и даде благоприятен изход от тази криза. В тези тежки минути Царят Отец си спомня за своя личeн познат (от коронацията на император Николай II, април 1896 г.), Кронщадския чудотворец и му телеграфирал да се помоли. Тъмният облак отминал България. Височайшият болен изведнъж почувствал подобрение и скоро се поправил, за да ръководи, по Божия милост, съдбините на България.”
За тези, за които тази история не е празнословие, ще добавим следното.
През нощта на 19 октомври стар стил (или 1 ноември 1829 г.) в малкото бедно село Сура на местния селски църковен псалт Илия Сергиев и неговата съпруга Теодора се ражда мъжко детенце. То било толкова слабо и хилаво, че родителите му веднага побързали да го кръстят. Съгласно благочестивия православен обичай на малкия дали името Йоан, в чест на Св. Йоан Рилски, небесния покровител на България, чиято памет се празнува тъкмо на 1 ноември. Детенцето започнало да крепне - за да се превърне след време в най-големия руски православен пастир - отец Йоан Кронщадски.
На 9. 12. 1908 г. отец Йоан отслужва последната си литургия в Андреевския събор в Кронщад. Той се представя пред Господа на 20. 12. 1908 г. и е погребан в манастира “Св. Йоан Рилски” в Петербург.
Още две думи в заключение: и досега Симеон II като светска персона се подписва с фамилията Рилски, например когато инкогнито нощува по световните планински курорти. Някой беше предсказал, че възходът на България ще започне тогава, когато бъде ремонтирана и възстановена в пълния й блясък търновската църква “Св. Четиридесет мъченици”.
При управлението на Симеон II обаче тя почти се срути.
Който вижда, да вижда.

Posted by nobilitybg at 11:00:46 | Permalink | Comments (1) »

Monday, January 8, 2007

Комитопулите

Пламен Павлов

Произходът на фамилията, чийто родоначалник е комит Никола, отдавна е предмет на дискусии.

Под влияние на някои късни извори историците от ХІХ век приемат, че създателят й се е казвал “Шишман Мокри”. Те се ръководят и от едно сведение на византийската принцеса и писателка Анна Комнина (далечна потомка на българския царски род през XII в.). Тя пише за “… българския василевс Мокрос и потомците му, особено Самуил, последният от българската династия …” С откриването на Самуиловия надпис от с. Герман, Преспанско (от 992/993 г.), и на Виенския ръкопис на хрониката на Йоан Скилица с добавките на епископ Михаил Деволски (началото на XII в.) става ясно, че “Шишман” никога не е бил “западен цар”. И че бащата на Комитопулите всъщност се е казвал Никола, а съпругата му - Рипсимия. Странното име “Мокрос” е грешка на византийски преписвач от XIV в., който механично е изопачил първоначалното “Кромос”/Крум (803-814), знаменитият български хан, страшилище за Византийската империя…
Най-широко застъпено е мнението, че Комитопулите произлизат от славянския княжески род на племето берзити (бърсяци) от района на Охридското езеро. Няма данни обаче комит Никола да има нещо общо с местните славянски князе. Друга теза застъпва арменския произход на Комитопулите. Съвременникът Степан Таронски (Асохиг/Асолик) пише, че братята били арменци, които Василий II уж бил “…довел в Македония (Източна Тракия - б.а.) с наемните войски, за да се бият срещу българите. Те обаче в един сгоден момент се откъснаха от императора на гърците и минаха на страната на царя на българите, който беше евнух (цар Роман - б.а.). Поради своята храброст те се издигнаха в неговите очи…”
Асохиг е бил заинтригуван от някакви слухове за потеклото на “цар Самаел”. И наистина, Рипсимия може би е арменка - както поради името си (“Хрипсиме” - националната светица на Армения), така и във връзка с византийско-арменското присъствие в Преславския двор при цар Петър (927-969). Както се знае, царица Мария-Ирина води в Преслав голяма свита от родственици и приближени. Поне част от тях са били арменци, какъвто е произходът на династията Лакапини. Напълно възможно е като приближен на цар Петър Никола да е получил ръката на “дворцова дама” от свитата на царицата. Никола обаче не би могъл да бъде с друг произход, освен български (като корени прабългарски). Титлата “комит” е носена от притежаващи огромна власт висши държавни функционери. Въобще ръководните постове и в столицата, и провинцията са в ръцете на династията и най-близките й роднини, в основата си с [пра]български произход. Още по времето на Борис-Михаил в днешна Македония срещаме комитите Таридин, Курт и Домета, при цар Симеон в същия район виждаме олг-таркана Теодор и комита Дристър. Може би Никола е потомък на някоя от тези видни личности. Неговият внук Иван Владислав се самоопределя като “българин родом”. Така “българският самодържец” подчертава принадлежността си към “българския [царски] род”. Византийските хронисти по един и същ начин пишат за “Симеон Българина” (цар Симеон Велики), “Петър Българина” (цар Петър), “Самуил Българина”, “Пресиан Българина” (Пресиан ІІ, синът на цар Иван Владислав), “Арон Българина” (третият син на Иван Владислав) и т.н., имайки предвид лицата от българската династия.
Хипотезата за родствената връзка на комит Никола с царската династия е най-приемливата предвид силното родово-аристократично начало в политическата система на Първото царство. Косвен аргумент са и многото съвпадения в имената на царските фамилии от Преслав и Охрид. Присъствието на лични имена като Пресиан, Гаврил, Иван, както и влечението към старозаветните царски и пророчески имена (Симеон, Вениамин, Давид, Мойсей, Арон, Самуил и др.) е факт както в Плиска и Велики Преслав, така и в Охрид.
Теорията за “Западното българско царство” като цяло е невярна. Тя е провокирана както от неяснотите в изворите, така и от неприязънта на старите ни историци към “вечния виновник” цар Петър. В началото на XX в. сръбската историография приспособява тази “теория” за антибългарската пропаганда на своята страна. “Западното българско царство” се превръща в държава на “южни славяни”, завладени от “турано-бугарите” (прабългарите), близки или идентични със сърбите - конструкция, която не е приета от нито един сериозен европейски учен. Тя остава за “вътрешносръбска” употреба при оправдаването на агресивните претенции на Белград към българските земи в Македония. “Постановките” на Коминтерна за т.нар. “македонска нация” превръщат тази ненаучна “теория” в “държавотворна” доктрина. “Южните славяни” стават “македонци”, което изисква “пренаписването” историята на т.нар “македонски народ”.
Никъде в изворите българската държава след 971/976 г. не е наричана “западна”, “Самуилова”, “славянска” или “македонска”. Напротив, всички съвременници я схващат като същата българска държава, управлявана по същия начин, независимо от загубата на Велики Преслав и източната част от територията й. Духовната власт е олицетворявана от същата българска православна църква, начело със същия патриарх Дамян, който след 971 г. бяга в свободните земи. България е управлявана и от “същото царско коляно” (Български апрокрифен летопис от края на ХІ - началото на ХІІ в.), т.е. от Крумовата династия. Запазва се обичайната система от институции: кавхан, ичиргу-боил, комити и т.н., която няма аналог в никоя друга славянска държава през Средните векове.

ЦАРСТВОТО С ПЛЕНЕН ЦАР

Когато император Йоан I Цимисхи завладява източните български земи той “… се погрижил за крепостите и градовете край бреговете на реката (Дунав) и като им оставил достатъчно охрана…” Какво става обаче с останалите български земи? Онези в Тракия, вкл. Пловдив, Цимиски подчинява по същото време. Обикновено се мисли, че византийската власт се е простирала не по-далече от Искър и Ихтиманските възвишения, а цялата западна част на царството е останала независима. Два византийски печата може би потвърждават мнението, че през 971 г. византийската власт е призната в цяла България. Те принадлежат на византийските управители на Рас (дн. Нови Пазар, Сърбия) и на Поморавието (областта на Ниш, днес в Сърбия).
Византийската власт се утвърждава в различни райони на България, но, както изглежда, една обширна територия с градове като Средец (София), Велбъжд (Кюстендил), Скопие, Охрид, Девол, Видин, дунавският Белград и т.н. остава извън контрола на Константинопол. Възможно е някои от тамошните управители да признават върховенството на императора в някаква форма - подобни импровизирани решения не са рядкост по онова време, за което има примери в Италия, арменските и грузинските земи. Тези български градове обаче все пак остават свободни.
Българите в незавладените земи полагат усилия да възстановят тежко поразения от византийската агресия държавен организъм. Като се опира се на старите традиции в българското военно-административно устройство и църковната организация, аристокрацията определя общо ръководство. Както съобщава Скилица, тъй като от роднините на цар Петър “… едни били измрели, а синовете му Борис и Роман били отведени в столицата (Константинопол)…” българите предоставят управлението на синовете на комит Никола. Съобщението е отнесено към 976 г., но водещите позиции на Комитопулите несъмнено са факт още от 969 - 971 г. Те съставляват колективно наместничество, което упражнява властта при жив легитимен цар, който е чужд пленник. Няма никакви данни братята да са носели царски титли и корони. Хипотетични остават и центровете на всеки един от тях - най-често се допуска, че Давид е резидирал в Преспа, Мойсей в Струмица, Арон в Средец, а Самуил във Видин (или Воден?).
На Великден (23 март) 973 г. германският император Отон I Велики е посетен от представители на различни народи, сред които и “двама български първенци”. Така Комитопулите следват политиката на цар Петър, който само преди няколко години (965 г.) е изпращал мисия при същия германски владетел. Освен декларираното по този начин съществуване на България като суверенна държава, те явно търсят подкрепа. Възможно е да е търсена помощ и от маджарите. Данни за чужда помощ в последвалите действия обаче няма, което означава, че Комитопулите е трябвало да разчитат преди всичко на собствените си български сили.
Византийската власт се е опасявала от съществуването на тази свободна територия, от силите, които не са криели стремежа си да обновят царството. По тази причина Йоан Цимиски заселва около Пловдив нови групи еретици павликяни, известни с първокласните си военни качества. В Тракия са преселвани и арменски военни контингенти от областта Дерджан. Знае се, че известният пълководец Варда Склир преди 976 г. действа по долното течение на Вардар. С други думи, Византия не остава пасивна, макар в конкретния момент Комитопулите да не са приоритет на политиката й.

БЪЛГАРСКОТО “ВЪСТАНИЕ” (976 г.)

Изненадващата смърт на император Йоан I Цимисхи (11 януари 976 г.), около която имало съмнения в отровителство, поставя началото на тежка гражданска война в империята. Обстановката създава благоприятни условия за пълно отхвърляне на чуждата власт. Именно по този повод Скилица пише, че “… българите въстанали и били определени да ги управляват четиримата братя” Комитопули. Вероятно това означава, че надигането е с по-широк периметър от земите, в които по-рано Комитопулите са осъществявали властта си. Започналото българско движение обаче все още не засяга източните български земи. С оглед на опасността от започналите български акции византийските окупационни власти извършват реорганизация. Създадена е стратегията “Йоанопол (Велики Преслав) и Доростол (Дръстър/Силистра)” начело с опитния военачалник Лъв Саракинопул.
Независимо от проблемите си, империята оказва сериозен отпор на българите, при който падат и първите жертви. Давид е убит от скитници власи между Костур и Преспа, в местността Красивите дъбрави. Мойсей загива при обсадата на Сяр. Гражданската война във Византия разкрива пред цар Борис II и брат му Роман възможност за бягство. Бягството е импровизирано, налага се царските синове да изоставят изморените си коне и да поемат пеш през планината. Цар Борис обаче е убит по погрешка от един глухоням български граничар, заблуден от византийските му дрехи. Роман е отведен при Самуил и е коронясан за български цар (978 г.).

ЦАР РОМАН И НЕГОВИЯТ “КОМИТОПУЛ”

Някои учени смятат, че Роман не е бил цар. Дилемата “за” или “против” тезата “Роман - български цар” е в предпочитанието или не на сведенията на византийския хронист Йоан Скилица (средата на ХІ в.) пред онези на Яхйя Антиохийски и Степан Таронски. Макар понякога да са неточни в подробностите, арабинът Яхйя и арменецът Асохик все пак са съвременници на събитията. Налице е и факторът “сензационност” - арменският хронист е впечатлен, че българският цар е евнух, т.е. от един крайно необичаен случай! Царската титла на Роман е обусловена от спазваната от Комитопулите вековна държавна традиция за сакралната природа на “царския род”. Възможно е при това Роман да е бил обявен за съвладетел на брат си Борис II още преди 971 г.
Новият цар се установява в Скопие, където създава и манастира “Св. Георги Бързи”. Така след падането на Велики Преслав (971 г.) през 978 градът Скопие става столица на българското царство. Положението на този град в края на Х в. е “замъглено” от онова на Охрид и Преспа, любимите резиденции на Самуил. Именно Скопие обаче е наречено “Cesariа”, т.е. “царски град” в унгарски извори. Българите през 1003 г. губят града, но по-късно успяват да го отвоюват. Дори и през 1018 г. Василий II намира именно в Скопие “първия отряд” на българската царска армия и прави града център на темата (областта) “България”. Тогавашните разбирания на българите за столичен град не бива механично да се приравняват с римо-византийската практика - наред с престолния град е имало и други “аули” (дворци-крепости) или “василии” (царски резиденции). Когато столица е била Плиска, такива са Преслав (от 893 г. столица на държавата), Дръстър (Силистра), може би Охрид, а според някои учени дори и Търново (столицата на България от 1186 г.). След 976 г. такива са Преспа, Сетена (при дн. Лерин, Гърция), Копринища (в планините на днешна Албания), може би и Битоля. Вероятно Охрид се налага като истинска столица едва след 1003 г., а тук се установява и българската патриаршия.
Едва ли цар Роман е бил просто фигурант на престола, както се мисли обикновено. Обстоятелството, че е бил евнух не е аргумент - във Византия има ред примери с евнуси, които са изявени военачалници и държавници. Твърдението, че Роман оставя държавните дела в ръцете на Самуил, а “… сам се занимава по примера на баща си Петър с църковни въпроси” (П. Петров) е без доказателства. Напротив, по-късно Роман участва в битката при Траянови врата (986 г.), а и повторното му пленяване става пак във време на война. И все пак, българските успехи навярно още тогава са свързани най-вече с даровития и енергичен Самуил.
Известното ни за българската активност през следващите години е свързано отново със Самуил и опитите му да завземе Лариса. Към 985 г. градът е превзет и разграбен, а жителите му са преселени във вътрешността на България. Високото си положение запазва единствено родът на местния славянски първенец Николица (Никулица), който става един от най-преданите Самуилови военачалници. Самуил отнася мощите на св. Ахил Лариски (IV в.), които са положени в катедралната църква в Преспа (на о-в “Св. Ахил” в Преспанското езеро, дн. в Гърция). Българските нападения към Тесалия и Епир, дори към Пелопонес създават много проблеми на византийските власти.

“ДУНАВ ГРАБНА ВЕНЕЦА НА РИМ…”

Дръзките действия на Комитопулите, както и вътрешните проблеми на империята, мотивират младия тогава Василий II да организира голям поход срещу българите. Лъв Дякон твърди, че походът е предизвикан от непрекъснати български набези “… в Македония [=Тракия], “дишащи убийство”. Императорът е воден “…по-скоро от гняв, отколкото от благоразумие” - продължава опозиционно настроеният към Василий II придворен дякон. Цел на похода е Средец/Сердика, управляван може би от самия Арон. През юли 986 г. Василий настъпва през Пловдив, водейки мощна армия. Обсадата на Средец продължава двадесет дни, като е съпроводена с много грешки и загуби от ромейска страна. Част от бойните коне и обозните животни са отвлечени от българите, обсадните машини са унищожени, действията се проточват без изгледи за скорошен успех. Василий II се опасява от сведенията, че българите заемат позиции в тила му, както и от слуховете за нов метеж на византийските военни. Перипетиите на ромейското изтегляне са описани картинно от участника в събитията Лъв Дякон. На 17 август 986 г. в прохода Траянови врата при град Щипон (дн. Ихтиман) Василий II търпи страшен разгром, подобен на онзи на Никифор I Геник през 811 г. от страна на Крум. Навярно тази победа е карала по-късно Самуил и приемниците му да се чувстват наистина достойни потомци на великия Крум/”Кромос” (изопачено “Мокрос”), както пише Анна Комнина.
Императорът е спасен по чудо от арменската си гвардия, но самата царска шатра пада в ръцете на българите. Владетелският авторитет на Василий II окончателно е поставен под съмнение от вътрешната опозиция в империята. Един от нейните привърженици, известният поет Йоан Кириотис Геометър оплаква ромейския позор: “Истърът (Дунав, т.е. българите - б.м., П.П.) грабна венеца на Рим!” Както научаваме от добавките на епископ Михаил Деволски и от Битолския надпис, българите са командвани от Самуил, Арон и цар Роман.
Особено силно впечатление прави фактът, че българите (т.нар. “македонци”, както и до днес пишат историци от Скопие) са отъждествени не с Вардар, Струма или нещо друго, а именно с великата река Дунав! Първото българско царство още от времето на своя създател хан Аспарух (680-701) заема двата бряга на Долния Дунав. През ІХ-Х в. държавата на българите се простира от Днестър до Адриатика, от Карпатите и Тиса до Родопите и Бяло море… Това прави Дунав подходящ символ на страната, на нейния народ - българите, както Рим остава извечният символ на ромеите и тяхната империя.
Разгромът в Траянови врата наред с други събития води до втора продължителна гражданска война във Византия. Неспособността си да се противопостави на българите по военен път Василий II компенсира чрез интриги. Като тяхна жертва пада Арон, който по думите на Скилица и Йоан Зонара “…бил погубен с целия си род от брат си Самуил, било защото сам той (Арон) искал да обсеби властта, било защото държал страната на ромеите - разказва се и едното, и другото …” Това става в местността Разметаница, недалеч от дн. Дупница на 14 юни (най-вероятно 987 г.). Единственият пощаден е Иван Владислав, спасен от братовчед си Гаврил Радомир. Кървавата драма, отворила пътя на братоубийствените вражди в царския род, отново свидетелства за подчертано консервативния дух сред българите в западните земи на царството - тя напомня безпощадната разправа на княз Борис-Михаил с петдесет и двата боилски рода при антихристиянския метеж през 865 г. С други думи, в масовата екзекуция на “Ароновци” личат старите [пра]български норми, чието влияние явно е силно векове наред.
Начело на държавата остават Роман и Самуил. Настъплението по посока на Солун води до овладяването на Верия (Бер), Сервия и други крепости. За комендант на Сервия е назначен преданият Николица. Начело на Верия и цялата област е поставен боляринът Добромир, женен за Самуилова племенница. Йоан Геометър отново оплаква участта на ромеите, правейки алюзия между “Комита” (Самуил) и “Кометата” (Халеевата комета, наблюдавана именно през лятото на 989 г.). Решителният превес, постигнат с победата при Траянови врата, позволява на Самуил и Роман да освободят старите столици Велики Преслав и Плиска със североизточните български земи (около 987-989/990 г.). Центърът на държавата обаче остава в днешна Македония, тъй като Велики Преслав и източните земи са жеското пострадали от руската агресия (968-971 г.) и последвалата я византийска окупация.
Освободил се през 991 г. от тегобите на гражданската война, Василий II подновява ударите срещу България, като в една битка още същата година е пленен Роман. Царят е хвърлен в затвора, а властта изцяло остава в ръцете на Самуил. По същото време Василий II полага грижи и за сближение със сърбите в тил на България. Самуил ръководи действията най-вероятно от Преспа, в чиято близост съгражда гробница на своите родители Никола и Рипсимия и брат си Давид. Това знаем от т.нар. Самуилов надпис от с. Герман (992/993 г.). В надписа Комитопулът е само “раб Божи”, царската титла той приема едва след смъртта на цар Роман (997 г.).
През 995 г. Василий II напуска Балканите и се отправя към Антиохия, което позволява на Самуил да настъпи към Солун. Ашот Таронит, син на бившия арменски княз и тогавашен солунски дук Григорий Таронит, попада в българска засада. Опитвайки се да спаси сина си, Григорий загива в битката. Скоро след това в български плен пада и новият солунски дук Йоан от Халдея. На негово място е назначен прочутият пълководец магистър Никифор Уран, който е и главнокомандващ (доместик) на византийските сили в “Запада” (Балканите). Поредната фаза от конфликта завършва при относително равновесие на силите. Българската активност в един широк балкански периметър води до появата на известни пробългарски настроения сред някои византийски аристократи от Солун, Елада и Одрин.
През есента на 996 г. Самуил нахлува дълбоко в Тесалия, Беотия и Атика, откъдето през Коринтския провлак се насочва към Пелопонес. След него се придвижва магистър Никифор Уран, който се спуска към р. Сперхей. Самуил забелязва византийските сили, но явно ги подценява, като се осланя и на придошлата непроходима река. За разлика от българския владетел, Никифор Уран следи зорко обстановката, като намира скрит от погледа на българите брод. В нощно нападение Самуиловата армия е почти напълно унищожена. Самуил и Гаврил Радомир получават тежки рани и са принудени да се крият между труповете, след което на следващата нощ бягат към България. Катастрофата при Сперхей, ако се вярва на Яхйя, хвърля българите в своеобразен шок, а Самуил предлага да се покори (?!) на императора. Когато идва вестта за смъртта на цар Роман (997 г.), “Комитопулът” се отказва от обещанията си и се провъзгласява за цар.

“САМОДЪРЖАВНИЯТ ЦАР” САМУИЛ

Самуил е наречен “самодържавен цар” в Битолския надпис на своя племенник Иван Владислав и това е първото споменаване на титлата в този вид. Няма спор обаче, че тя е наследена от времето на цар Симеон Велики като аналог на византийската “василевс и автократор”. Коронацията на Самуил става най-вероятно в Преспа при тогавашния български патриарх Филип. Спорно е дали Самуил е търсил признание и корона от Рим, както може да се съди от кореспонденцията на цар Калоян (1197-1207) с папа Инокентий III. За подобни контакти няма сигурни доказателства.
Всички действия на Самуил са ярко потвърждение, че България се стреми към възстановяването на позициите си отпреди завоеванията на Йоан I Цимиски. Византийската страна отговаря с нов поход, ръководен отново от Никифор Уран, който достига до “средата на българските земи” (може би така се загатва за Средец/София?) и ги опустошава в продължение на цели три месеца. Походът на Уран вероятно е във времето, в което Самуил предприема своята мащабна военна акция по адриатическото крайбрежие (998 г.)
Битката при Сперхей е първия голям неуспех на Самуил, който е принуден да промени стратегията си, особено в южна посока. Въпреки това България запазва основните си сили. Скоро след Сперхейската битка царят назначава за свой наместник в Драчката област Ашот Таронит, когото вече е извадил от затвора и оженил за дъщеря си Мирослава. Драч е изложен на българско влияние още от времето на княз Борис-Михаил и цар Симеон Велики. Към 899 г. българските граници са в непосредствена близост до богатия и важен адриатически град. При Самуил, когато политическата тежест на българския Югозапад става доминираща, това влияние се засилва. Едва ли градът попада под директното управление на българската държава - както изглежда, тя просто заема мястото на Византия като политически хегемон и сюзерен. Когато Самуил се жени за Агата, дъщерята на драчкия протевон Йоан Хрисилий, тази перспектива е обозрима. Йоан и синовете му Никола и Теодор са възприемани от съвременниците си не просто като славяни, а именно като българи. През Средновековието Драч дава и други видни българи (въстаническия водач Тихомир през 1040 г., знаменитият православен певец и композитор св. Йоан Кукузел през XIV в.). Засилващото се влияние на Самуил укрепва позициите на видни граждани с българско потекло в града.

ПОДЧИНЯВАНЕТО НА ДУКЛЯ И СЪРБИЯ

В самия край на X в. цар Самуил предприема голям поход на югозапад. През 998 г., следвайки традиционната българска политика още от времето на Пресиан I (836-852), Борис-Михаил, Симеон и Петър, Самуил подчинява сръбските племенни държавици. Вводеща сред тях тогава е Дукля (Зета, дн. Черна гора). Между Византия и сърбите вече има опити за съюз, които са крайно нежелателни за България. Самуил принуждава дуклянския княз Иван Владимир да се оттегли в планината Облик (дн. Тарабош), а по-късно да се предаде. Князът е хвърлен в затвора в Преспа, докато чичо му Драгомир е оставен в княжеството си Требине като български васал. Самуил превзема и опожарява Котор и Дубровник. Походът продължава чак до Задар, след което през Босна и Рашка царят се завръща в България. От Котор Самуил отнася мощите на местния покровител св. Трифон, върнати по-късно ( след 1018 г.) от Василий II. Една от целите на този далечен поход е да се повлияе на междуособиците в Хърватско, където се води борба между синовете на крал Степан Държислав (+ около 995/997 г.). Самуил подкрепя Крешимир и Гоислав, противници на поддържания от Византия и Венеция нов крал Светислав.
Успехите на Самуил имат резултат най-вече в Дукля (Черна гора) и Рашка (Сърбия). Иван Владимир е върнат на престола, но вече като царски зет и васален владетел. Житието на княза-светец и летописът на “Дуклянския презвитер” представят това като романтична история. Така или иначе, новото положение на сръбския княз е легитимирано чрез династичен брак със Самуиловата дъщеря Теодора-Косара. В периода 997-1000 г. българите сключват нов договор с Унгария. Престолонаследникът Гаврил Радомир се жени за дъщеря или сестра на крал Стефан (Ищван) I (997-1038 г.). Не след дълго обаче Гаврил Радомир се развежда с унгарката, която уж “намразил по неизвестни причини” и още бременна изгонил в родината й, а после се оженил за “хубавата ларисчанка Ирина”. Най-вероятно обаче договорът пропада поради настъпилото сближение между маджарите и Византия.

НЕРАВНИТЕ СИЛИ (1000-1014 г.)

Докато Самуил се стреми да укрепи своите позиции в западна посока, Василий II не престава да се готви за решителни действия. Началото им е през 1000 г., когато императорът през Пловдив навлиза в Софийското поле. Двамата пълководци Теодоракан и Никифор Ксифий преминават Стара планина и завладяват Велики Преслав, Плиска, Дръстър. През следващата 1001 г. Василий II предприема мащабни действия в района на Солун. Така след повече от десет години Византия дава реванш на българите заради застрашителното им териториално разширение в непосредствена близост до втория по значение свой балкански център.
Пръв от българските градове в Солунско пада Верия (Бер), предаден от Самуиловият зет по племенница Добромир. Изменникът е почетен с титлата “антипат” и преминава на византийска служба. Най-вероятно той е идентичен с патриция Дамян-Добромир, известен от два оловни печата. За разлика от Добромир воеводата Димитър Тихон, защитаващ близкия Колиндрон, оказва сериозна съпротива. След преговори той изоставя крепостта, като му е позволено с войската си да се завърне при Самуил. Пада и Сервия, отбранявана от храбрия Николица. Към някогашния благородник от Лариса Василий II проявява милост - Николица не е наказан, дори е почетен с титлата “патриций” и изпратен в Константинопол. Николица бяга и продължава действията си, докато отново попада плен. Този път той е хвърлен в затвора, за да избяга пак неизвестно кога. Действията на императора завършват с обсадата на Воден (Едеса), отбраняван от Драгшан, който категорично отказва да се предаде. Градът обаче е превзет, а Драгшан е отведен в Солун. Опитите да бъде привлечен към империята не успяват, а в негово лице срещаме още един непримирим борец за запазването на българската държавност.
През пролетта на 1002 г. Василий II прониква до дунавския Видин. Кампанията е започната от вече завладените земи в Източна България, а в обсадата на Видин участва и византийският флот. Навярно тогаа за управител на земите от Тракия до Дунав с център Дръстър (Силистра) е назначен Дамян-Добромир - ясен знак към българската аристокрация за благосклонност при съглашателство със завоевателя. Бойните действия край Видин продължават цели осем месеца, като срещу защитниците е използван и прочутият “гръцки огън”. Около Видин са водени сражения на широк фронт, в които ромеите са подкрепяни и от маджарите. Самуил ясно схваща стратегическия замисъл на Василий и на 15 август 1002 г. (Успение Богородично) стремително прониква до Одрин. Ударът цели да принуди Василий II да се завърне в Източна Тракия. Императорът разгадава плановете на своя противник и не променя насоката на удара. В крайна сметка Василий II завладява Видин, като оставя в него силен гарнизон. На връщане към Цариград той “… опустошил и разрушил всички българските крепости по пътя си.”
През пролета на 1003 г. Василий се отправя срещу Скопие. Недалече от града са войските на Самуил, чийто лагер е зад придошлите води на Вардар. Повтаря се донякъде историята при Сперхей - византийците изненадващо нападат и разбиват българския цар. Този път жертвите са минимални, но Самуил панически се оттегля на юг. Скопие без съпротива отваря вратите си пред победоносната ромейска армия. Случаят с превземането на Скопие предизвиква спорове във връзка с личността на скопския управител, когото хронистът Скилица нарича “Роман-Симеон”, твърдейки че това е Петровият син Роман. Както стана дума, според Яхйя Антиохийски цар Роман е пленен още през 991 г.! Най-вероятно в случая Скилица греши, като тук става дума за друг български първенец.
Въпреки новата победа ромеите явно не са в състояние да задържат задълго Скопие, тъй като Перник и Средец/София остават трайно под българска власт. Походът завършва с обсадата именно на Перник, отбраняван от Кракра, “мъж забележителен във военното дело”. Вероятно Кракра е управител на Средецкия комитат, но е принуден да използва Перник като крепост-убежище. Ромеите дават много жертви, не помагат нито заплахите, нито “обещанията и ласкателствата” на Василий II към Кракра.
След 1000 г. византийските действия в една или друга форма са подпомагани от унгарския крал Стефан (Ищван) I. Към 1002-1003 г. българският комит Охтум (Ахтум) воюва с маджарите. Негов център е именно Видин, като той управлява територията до р. Криш и Северин (дн. Турну Северин). Според легендата за основаването на храма “Св. Албан” Стефан I участва във византийски поход, при който е завзет градът “Цезария” (Скопие).
Към 1004 г. напрежението на българо-византийския фронт донякъде спада. Това впечатление обаче е повече привидно. Скилица обобщава, че “…императорът не преставал всяка година да навлиза в България и да опустошава и разорява всичко по пътя си.” Паузите, доколкото ги има, се дължат на ангажиментите на Василий II по другите фронтове (Мала Азия, Сирия, Кавказ, Южна Италия), но разбира се и на българската отбрана. Нов, до голяма степен неочакван удар за цар Самуил е измяната на зет му Ашот и семейството Хрисилий в Драч през 1005 г. Така след над десетилетно прекъсване византийските позиции в Драч са възстановени, като е поставен и ромейски гарнизон начело с известния пълководец Евстатий Дафномил.
Около 1106-1107 г. България става обект на нова масирана офанзива. Василий II навлиза във вътрешността й, задържайки се месеци наред, като подлага на разорение обширни райони. По-конкретни данни отсъстват, но ако хвърлим поглед към разказа за битката при Ключ (1014 г.), ще открием интересен ретроспективен детайл - Самуил решава да прегради “… пътя на императора към България” (Скилица), който обикновено бил през т.нар. Кимва Лонгос и Клидион (Сярското поле и Ключката клисура). Така Василий II нанася тежки щети във вътрешните райони и на без това смалената вече българска държава. Самуил се стреми да нанася контраудари, но избягва встъпването в генерално сражение. По това време е загубена близо половината държавна територия, което прави византийското демографско, стопанско и военно надмощие още по-осезателно. През 1109 г. Самуил събира сили за контраофанзива към Солун, но търпи ново поражение.

ТРАГЕДИЯТА ПРИ КЛЮЧ

В периода 1009-1013 г. Василий II е ангажиран със събитията в Южна Италия. Тази заетост на императора е използвана от Самуил за укрепяване на подстъпите към вътрешността на страната. Едно от най-важните укрепителни съоръжения е дървено-землената преграда (“дема”), защитаваща Ключката клисура, което е в духа на старите [пра]български отбранителните традиции. През юни 1014 г. Василий II атакува клисурата, стремейки се да си пробие път към Струмица. Натискът към Ключ обаче е безплоден, “…императорът вече бил загубил надежда за преминаване…”, когато на 29 юли Никифор Ксифий успява чрез обход по високото било на Беласица да изненада българите в гръб. Опитът на цар Самуил да организира отстъпление не успява. Самият той е спасен благодарение на бързата реакция на Гаврил Радомир, който с отчаяна смелост пробива път към Прилеп. В ромейски ръце попадат 14 или 15 хиляди българи - число, което навярно визира не само царските отряди, но и събрано за защитата на “демата” опълчение. Поелият командването Гаврил Радомир успява да събере остатъците от армията и със светкавични действия унищожава войската на солунския дук и императорски любимец Теофилакт Вотаниат. За да прекърши военната мощ и преди всичко психическата устойчивост на българите, императорът извършва уникално по характера си престъпление - той нарежда пленените Самуилови войници да бъдат ослепени, оставяйки на всеки сто души един едноок за водач. Тези страшни и величави в своята трагедия войнишки колони се завръщат при своя цар в Преспа, който при тази жестока гледка получава сърдечен удар и умира след два дни (6 октомври 1014 г.). Неустрашимият воин Самуил, който е печелил и губил много битки, който не се поколебава да екзекутира собствения си брат със семейството му, “…не можал да издържи на това страдание…” Можем само да гадаем какво би станало, ако тази най-голяма трагедия в българската военна история не се бе състояла, дори ако пленените войници просто са избити до крак… Без съмнение обаче тъжната армия от слепци, скитащи се по градове и села, е смъртоносният удар, нанесен от Василий II на неговия “вечен” противник Самуил и Първото българско царство. Именно този удар, който прекършва войнствения и непримирим дух на българите, печели на императора зловещото прозвище “Българоубиец”.
Преди години в Скопие се развива дискусия за мястото, където са ослепени Самуиловите войници. Местната българска народна традиция в Струмишко (Македония) вижда спомен за това тъжно събитие в селищните имена Слепче и Водоча. Тези простонародни етимологизации не заслужават доверие. Друг въпрос, дискутиран в научната литература, е за гроба на Самуил. Разкопките на Н. Муцопулос потвърждават сведенията, че царят е погребан в любимата си резиденция Преспа, в катедралната църква “Св. Ахил”.
Цар Самуил оставя траен спомен в българската историческа памет. Въстаническите водачи Петър Делян и Констинтин Бодин са представяни на първо място като негови потомци. Като такъв в някаква степен се е схващал и цар Калоян (1197-1207), който е наричан “Ромеоубиец” и отмъстител за злодеянията на Василий ІІ. Едва ли обаче може да се даде по-точна оценка за мястото на великия Комитопул в българската традиция от ехидното подмятане на Йоан Ставракий (началото на XIII в.): “… оня прочут Самуил, който и досега е в устата на българите…”

ЦАР ГАВРИЛ РАДОМИР (1014-1015)

Гаврил Радомир се възцарява едва на 15 октомври 1014 г. Вероятно под предлог дните на траур (т.нар. “деветини”) в Охрид и Преспа се разгаря задкулисна борба за трона. Няма съмнение, че другият претендент е Иван Владислав. Възгледът за “старшинство на рода” на Арон явно има своите застъпници в средите на българското болярство.
Вестта за Самуиловата смърт достига до Василий II на 24 октомври в Мосинопол (дн. Гюмюрджина/Комотини, Гърция). Императорът незабавно нахлува в равнината на Пелагония (Битолското поле), опожарявайки “дворците на Гаврил Радомир” в Битоля. През пролетта кампанията е подновена с обсадата и превземането на Воден (9 април 1015 г.). Неустрашимият воевода Драгшан, успял по-рано да избяга от Солун и върне Воден на България, е екзекутиран по особено жесток начин - с набиване на кол. Част от местните българи са изселени в Беломорието, на тяхно място са настанени “… ромеи, така наречените кондарати - хора диви и кръвожадни, безмилостни убийци и разбойници…” - навярно криминални елементи, заселени тук с цел да тероризират българското население.
Гаврил Радомир изпраща писмо на императора, в което го моли за прекратяване на войната, обещавайки “покорство”. Василий II смята предложението за уловка, целяща печелене на време. Боевете продължават, а българските сили, командвани от кавхан Дометиан, са блокирани в Мъглен. Дометиан не получава никаква помощ, а вината за бездействието пада най-вече върху самия цар Гаврил Радомир. Крепостните стени на Мъглен са подкопани и “взривени” със запалването на поставен в основите им сух дървен материал. Дометиан, мъгленският управител Илица и войниците им са пленени. Към тези елитни части не са приложени обичайните репресии - ослепявания, екзекуции и т.н. Те са преселени в далечните арменски и грузински земи под византийска власт като военизирано население. Тези българи и потомците им са споменавани десетилетия наред, като през XII в. дори създават “българско княжество” сред селджукското турско море! И досега в югоизточна Мала Азия съществуват български местни имена, най-известно от които е онова на планината Булгардаг.
Само пет дни след падането на Мъглен в ромейския лагер пристига ново писмо, в което се съобщава за убийството на Гаврил Радомир и възцаряването на Иван Владислав. Гаврил Радомир е храбър човек и способен военачалник, но отстъпва по държавнически качества на баща си Самуил. Въпреки че успява да нанесе няколко сериозни удара на ромеите, в действията му липсва ясна стратегия. Гаврил Радомир “плаща” и за своя баща… При всичките си заслуги, трябва да се признае, че цар Самуил допуска и редица грешки с тежки последици. Изглежда не цялото болярство е било съгласно с обвиненията в измяна към Арон. Тлеейки години наред, тези разногласия изведнъж пламват с нова сила през 1014-1015 г. С други думи, през краткото си царуване наред със собствените си недостатъци Гаврил Радомир е бил орисан да поеме и пасивите на Самуиловите неуспехи! Дори и нашата съвременност дава достатъчно примери за бързи промени в обществените нагласи към управляващите. Какво остава за Средновековието…
Гаврил Радомир е убит по време на лов. Организираният от владетеля лов (в него, ако се вярва на едно от “Чудесата на св. Димитър”, селяните от околността са насила заставени да гонят дивеча!), най-малко подхожда на тогавашната военна ситуация. Това характеризира Гаврил Радомир, поне в конкретния момент, като лекомислен човек и не е чудно, че идеята за преврат печели привърженици. Сред тях можем да търсим например Богдан - “топархът на вътрешните крепости” (тогавашният ичиргу-боил). Доколкото ичиргу-боилът е пръв “министър”, вероятно той е “двигател” на заговора. От друга страна, пленяването на кавхан Дометиан улеснява преврата. Както изглежда, наред с конфликта между “Самуиловци” и “Ароновци” се е появява и друг - между двете най-важни след царя институции, тези на кавхана (съвладетелят, “вице”-царят) и ичиргу-боила (“вътрешният” болярин).

ИВАН ВЛАДИСЛАВ, “САМОДЪРЖЕЦ БЪЛГАРСКИ”

В българската историческа литература цар Иван Владислав (1015-1018) е прицел на пристрастни оценки: “вулгарен убиец” (В. Златарски), човек, способен на “… престъпления (…), подозрителност и вероломство” (П. Мутафчиев). Така Иван Владислав е превърнат в символ на черната неблагодарност, върху него ляга сянката на възможното предателство и измяната на българските интереси. Едва в по-ново време въпросът за ролята на Иван Владислав се поставя на обективна основа (В. Тъпкова-Заимова).
Личните амбиции и грехове на царя не бива да се превръщат в решаващ “знаменател” пред неговата решимост и дела за отстояването на българската независимост. Битолският надпис демонстрира категорично не само яркото родолюбие на “българския самодържец,(…) българин родом”, но и реални мерки за отбраната на държавата. Въобще през последните си години Първото българско царство е имало смел и енергичен владетел. Неговата воля и действия за съжаление са недостатъчни за да преодоляването на тежките проблеми, струпани през продължилата половин век унищожителна война с мощната империя.
Борбата за власт във всички епохи, особено пък през Средновековието, е белязана с нелоялност и дори с престъпления. Иван Владислав може да бъде осъждан в морален план. Друг е въпросът, че ако са липсвали сериозни причини, нито коварството, нито жаждата за власт биха довели Иван Владислав на престола. До 1015 г. Иван Владислав надали е се е примирявал леко с наложената му маргинална роля. Дори простият факт, че той дава на своя първороден син владетелското име “Персиан/Пресиан” е категорично напомняне за правата върху короната. До смъртта на цар Самуил Владислав няма реални шансове за успех. Допуска се, че той управлява Средец (София). Тесните му връзки с Кракра допълнително аргументират това допускане.
В своето писмо до Василий II Иван Владислав дава нови обещания за “покорство и подчинение”. След няколко дни пристигат писмени клетви от страна на владетеля и най-видните боляри. При Василий II обаче изненадващо се явява новият кавхан Теодор. Той твърди, че Иван Владислав е неискрен в намеренията си и на свой ред обещава да го ликвидира! Това трябвало да извърши един подкупен Владиславов “слуга”. Слугата обаче на връщане убива самия Теодор… Явно борещите групировки търсят различни начини, за да забавят действията на Василий II и да печелят време. Тази безскрупулна борба достига до самоунищожение! Както изглежда, след убийството на Теодор България няма нов кавхан. Отсъствието или изолацията на втората по ранг институция задълбочава кризата в средите на болярството, а и в самия държавен апарат и армията.
Жестоката борба в българския лагер трябва сериозно да се анализира, но при оскъдните извори това не е лесно. През 1015 г. значителна част от болярството (вкл. влиятелни личности като Богдан, Кракра, Ивац, Николица и др.) подкрепя именно Иван Владислав, въобще “Ароновците”. Други, на първо място може би кавханският род, остават привързани към “Самуиловци”. За съжаление Иван Владислав продължава братоубийствената линия, като веднага ослепява неизвестния по име най-голям син и престолонаследник на Гаврил Радомир.
В тази обстановка Василий II продължава офанзивата и разорява района на Острово (при Арниса, Гърция), след което нахлува в жизнено важното за българската държава Битолско поле (Пелагония). Градът Битоля (или “Битола”, както се е произнасяло още тогава името му според Битолския надпис) е завзет. На оставените тук византийски сили е заповядано да опустошават района, докато Василий II продължава похода към столицата Охрид. След кратка обсада градът, в който са “дворците на царете на България”, е превзет. Вътрешната (т.нар. Самуилова) крепост обаче не е овладяна. Българският цар отстъпва на юг към Девол и планините в дн. Северна Албания. Местното българско население, тогава доминиращо в етнически план, е по-малко пострадало, с по-висок дух и съпротивителни сили. Едва ли е случайно, че през злощастната 1018 г. последните огнища на съпротива са именно в днешните албански планини.
След като влиза в столицата Охрид Василий II би трябвало да приключи с “българския въпрос”. На пръв поглед необяснимо защо обаче императорът се отказва (?!) да постигне главната задача на своя живот! Византия има достатъчно негативен опит с умението на българите да водят “планинска война”, а Василий II сам е имал горчиви спомени от разгрома в Траянови врата тридесет години по-рано. Това, от което вероятно се опасява Василий, наистина се случва. Оставените в Битоля ромейски сили са разгромени от “много изтъкнатия и известен” Ивац. Този болярин, който подобно на други (Елемаг, Кракра, Алусиан, Пресиан и т.н.) носи [пра]българско име, вероятно е близък роднина на Комитопулите. Императорът сам потегля срещу него и го изтласква към Прилеп. По-късно от базата си в Мосинопол (дн. Комотини) в Беломорието Василий предприема нови акции по посока на Струмица и Средец/София.
Следващата кампания против българите започва през есента на 1016 г. “Паузата” е използвана от Иван Владислав - Охрид и Битоля са очистени от ромейско военно присъствие, заздравени са българските позиции около Костур, в Софийското поле и т.н. На 20 октомври 1015 г. започва възстановяването на крепостта Битоля “за убежище и за спасение, и за живота на българите”. През май 1016 г. Иван Владислав успява да убеди княз Иван Владимир, когото подозира в сближение с Византия, да се яви при него. След като получава гаранции, бъдещият светец идва в Преспа, но е убит пред вратите на катедралната църква. Убийството на св. Иван Владимир е предмет на различни оценки. Независимо от всичко, с този акт българският владетел се старае да укрепи позициите си с оглед на византийската заплаха. Неслучайно скоро след това Иван Владислав обсажда Драч - главната опора на империята отвъд югозападната граница на тогавашна България.
В края на лятото на 1016 г. Василий ІІ за пореден път напада “областта на Триадица” (Средец/София). Кракра отново се укрепява в Перник. Обсадата продължава цели 88 дни и пак е неуспешна. През пролетта на 1017 г. Василий II се насочва към Костур и плячкосва района. В императорската армия е включена и “варяго-руската дружина”, на която Василий дава една трета от българската плячка. Скоро обсадата на Костур е прекратена, тъй като управителят на Дръстър Цицикий съобщава за опасните планове на Кракра и Иван Владислав. Оказва се, че пернишкият воевода е събрал “…много войска, съединил се с Йоан [Владислав], като привлякъл към себе си и печенезите…”
Вероятно поне част от “многото войски” са от българи, бягащи от покорените земи на днешна Северна България и Тракия. Кракра по онова време е най-близо разположеният български управител спрямо повторно окупираните през 1000-1003 г. области, за чието освобождаване отново е имало планове. От Скилица знаем, че печенезите в крайна сметка се отказват от договорените действия против империята. Някои унгарски извори дават основание да се мисли, че на юг от Дунава все пак се появяват отделни печенежки отряди.
През есента на 1017 г.) Василий II превзема укрепената българска царска резиденция (“василия”) Сетена близо до дн. Лерин (Флорина, Гърция), където намира много жито (явно военновременни запаси). Иван Владислав се отправя срещу ромеите, като прави опит да въвлече противника в засада. При създалата се опасност Василий II сам повежда атаката. Иван Владислав не съумява да овладее положението. Ромеите избиват бягащите българи, в плен пада племенникът на царя със своя елитен отряд. След тази решителна победа Василий II обаче отново се отказва от по-нататъшни действия в планините.
През февруари 1018 г. императорът получава изненадващата вест, че Иван Владислав е загинал пред стените на Драч. При единоборство с патриция Никита Пигонит царят е нападнат коварно в гръб от двама византийски пехотинци… Василий II веднага потегля към България, където нещата вземат извънредно лош обрат.
Защо след смъртта на Иван Владислав българският трон не е зает от престолонаследника Пресиан? Иван Владислав, обичан или мразен, явно е бил човек със значителен политически опит. Неговият син през 1018 г. обаче е млад, недостатъчно популярен и т.н. - ситуацията много напомня онази през 969-971 г., когато тронът на царувалия повече от четири десетилетия Петър е зает от Борис II. В Охрид и страната се развихря драматична борба, в която връх взема “партията” на онези боляри, които вече са склонни да капитулират пред империята. В тази групировка неочаквано виждаме самата царица Мария, патриарх Давид, ичиргу-боилът Богдан, Кракра от Перник и Драгомъж от Струмица, воеводите на царските отряди Несторица, Добромир Млади, Лазарица, Николица Млади и др.
В тази вътрешна борба падат жертви, между които е видният болярин Матеица. Пресиан е трябвало или да бяга от Охрид или пък да остане с верните си сили в планините на днешна Албания. Може би след смъртта на Иван Владислав е проведен събор, който решава капитулацията пред Василий II. Тази капитулация вероятно включва някакви условия - запазване на данъчната система, амнистия на военопленниците и пр. Каквито и да са били тези условия, те изключват запазването на държавен суверенитет, на първо място наличието на собствен владетел.
Пръв обявява намеренията за капитулация не някой византийски “приятел”, а непоколебимият воин Кракра! Така действа и Драгомъж, храбрият защитник на Струмица. Мотивите и линиите на капитулация са различни. Не може всичко да бъде обяснявано с предателства, с желания за запазване на имоти и привилегии. Българското общество изпада в тежка социалнопсихологическа криза - тъжната гледка на хиляди слепци и просяци, опожарените и разорени земи около Битоля, Охрид, Мъглен и т.н., сринатите крепости, нарастващата бедност предизвикват неверие в собствените сили. Тези нагласи имат своята предистория в държавния колапс през 969-971 г., във военните катастрофи при Сперхей (996 г.), в Североизточна България (1000), при Скопие (1003), Ключ (1014), Мъглен (1015), Сетена (1017)… В загубата на стари и емблематични за българската държавна идея градове като Велики Преслав, Плиска, Дръстър… Половинвековната, непрекъсната и изпълнена с прояви на извънмерна жестокост “перманентна война” в крайна сметка довежда до срив на духовете в опустошената и обезверена страна.
Пропадането набира скорост - през март 1018 г. Василий II започва триумфалния си поход в българските земи. Още при Одрин Василий ІІ е посрещнат от пратеници на Кракра, който предава “славния Перник и още 35 крепости”. Малко по-късно той приема ключовете на Битоля, Моровизд и Липлян (в дн. Косово, тогава под българска власт). В Сяр му се представят самият Кракра и неговият “колега” Драгомъж, управляващ Струмица. Тук пристига патриарх Давид с писмо от царица Мария. Заедно с патриарха е и ичиргу-боилът Богдан, най-високопоставеният държавен деец в този момент. Кракра, Драгомъж и Богдан получават титли на “патриции”. В Скопие е оставен силен гарнизон начело с Давид Арианит, и то като “стратег-автократор” - така са заложени основите на голямата тема “България”. През Щип, Прилеп и Битоля Василий ІІ се озовава пред стените на “метрополията на цяла България” Охрид.
Василий II влиза тържествено в града, отваря царската хазна и намира в нея царски корони, златоткани одежди, хиляди златни монети. Командирите на главните царски отряди (Несторица, Лазарица и Добромир Млади) слагат оръжие. Императорът приема царица Мария с тримата й най-малки синове (Траян, Радомир и Климент) и шестте й дъщери (знаем името само на най-голямата, Екатерина, византийска императрица през 1057-1059 г.). Царицата получава най-високата титла за дворцова дама - “патриция зости”, както и желаните гаранции за своите роднини и боляри.

ПРЕСИАН (февруари-август 1018 г.)

Съдбата на България все още не е решена. Престолонаследникът Пресиан с братята си Алусиан и Арон и верните си войски се укрепява в планината Томор. Недалече се обособяват още две огнища на съпротива начело с Ивац и Николица, които обаче не могат да се съединят с Пресиан. Пресиан не е коронясан официално от патриарха, но хората му явно го приемат за владетел. Събитията не се развиват така бързо, както е очаквал Василий II. От април, когато императорът влиза в Охрид, до август (капитулацията на Пресиан) минават повече от четири месеца!
Василий II изпитва сериозни опасения от действията на българския принц, които могат да доведат до разрастване на съпротивата. По тази причина императорът разполага лагера си при Девол и блокира планината Томор. Пресиан ІІ е откъснат от света, лишен от възможности за получаване на подкрепления, припаси и т.н. Владетелят и хората му губят надежда и се предават (август 1018 г.) - акт, който е схващан като окончателна българска капитулация. Скилица разказва, че Василий II “…издигнал висока трибуна (“виматос”), на която приел Пресиан с братята му (…), като ги успокоил с праведни и човеколюбиви думи.” Пресиан получава титлата “магистър” (същата, с която през 971 г. Йоан Цимисхи удостоява детронирания цар Борис II!), а Алусиан и Арон - “патриций”. Спазен е старият римски обичай важни политически актове да се извършват върху специална трибуна. Така за Василий II вече не само “де юре”, но и фактически е сложен край на “въстанието” и на самата българска държава.
Финалните “акорди” на българската съпротива са свързани с още няколко видни личности на тогавашна България. На 15 август с измама е ослепен Ивац. Николица също се съпротивлява без резултат. Отчаяният болярин се предава, а Василий II заповядва да го хвърлят в затвора. Пред императора в “робско одеяние” се явява “архонтът на Белград Елемаг заедно със съуправителите си”. Скоро този виден българин (отново с прабългарско име!) е заподозрян в стремеж да възстанови “българската власт”. Елемаг оборва обвиненията, докато съучастникът му Гавра е ослепен. През есента на 1018 г. е завзет Срем (дн. Сремска Митровица) - последният свободен български град. Далечната северозападна крепост пада след коварното убийство на нейния управител “Сермон” (вероятно не лично име, а прозвище по името на самия град).
Василий ІІ заздравява ромейската власт в завладяната страна. Много крепости са сринати до основи. На желаещите да останат в България ромеи се дават привилегии и имоти. Императорът взема под свой надзор целия български царски род, вкл. двете дъщери на Самуил, един негов незаконороден син и т.н. Царица Мария с децата й, вкл. Пресиан, и другите знатни българи са изпратени в Константинопол.
Василий II потегля на юг и в чест на победата си устройва триумф в Атина, като щедро обдарява храма “Св. Богородица” (древния Партенон). В столицата Константинопол/Цариград е устроен още един грандиозен триумф - василевсът влиза тържествено на кон през “Златната врата”, увенчан със златна корона, а пред него вървят царица Мария, Пресиан (II) и най-знатните българи. След падането на България сръбските и хърватските князе също се покорявят на Византия. С цената на колосално военно напрежение, като използва цялата мощ на империята и жестоки, нечовешки методи на завоевание, Василий II Българубиец осъществява вековната амбиция на ромеите за унищожаване на българската държава.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Известният гръцки византолог Йоанис Караянопулос, като разсъждава за съдбата на България при великия Самуил, прави следните важни обобщения: “Дългата, продължила повече от 40 години война, водена и от двете страни така сурово и упорито, показва и нещо друго: народностният елемент, който водел войната от българска страна, можел лесно, и то задълго, да бъде обладан от въодушевление и дори фанатизъм. Касае е се следователно за български народностен елемент. По своята същност държавата на Самуил била чисто българска и българските съпротивителни изяви срещу Византия можели да се поддържат преди всичко и най-продължително в области, които били и подчертано български.”
Нека припомним и казаното от британския историк Стивън Рънсиман: “Макар че понякога ликът на България се засенчва от облаци, тя може да бъде горда със своята история. Първата българска империя й е завещала славни спомени. Нейният величествен път се губи в мрака на далечни времена, минавайки през Самуил и неговия кипящ от страсти двор край планинските езера на Македония, през Симеон на златния му трон (…); през Борис, който излязъл пред озарения си от сияние дворец, заобиколен от ангели; през Крум, който (…) вдигал наздравици към своите боляри с черепа на един император; през Тервел, влязъл в Константинопол редом с друг император (…); през Аспарух и братята му и техния баща, хан Кубрат.”
Корените на българската държавност, от които черпят сили цар Самуил и тогавашните българи, са мощни и дълбоки. Както научаваме от “Българския апокрифен летопис”, и през ХІ-ХІІ в. българите помнят “Испор цар” (Аспарух), справедливия “Изот” (законодателят Крум), великият “Михаил каган” (Борис-Михаил Покръстител), “Симеон Премъдри” (цар Симеон Велики), добрия “свети цар Петър” … Величавата фигура на Самуил, пролетите реки от българска кръв, проникващите през времето сподавени въздишки на ослепените войници векове наред отекват в българското духовно пространство. Кървавата епопея от края на Х и началото на ХІ век поставя пред потомците от днешните държави България и Македония, трудния, заплетен от чужди и свои зложелатели, жизнено важен въпрос за общите корени, за нелеката обща съдба. И за общото бъдеще.

Posted by nobilitybg at 12:35:42 | Permalink | Comments (4)

Thursday, January 4, 2007

Продават дома на Александър Батенберг

Владимир Дворецки, в-к “Новинар”

Властите в австрийския град Грац са обявили за продан бившата резиденция на първия княз на свободна България Александър I Батенберг.

До това решение се стигнало, тъй като общината изпитва затруднения при поддържането на сградата, която се използва за дом за деца и юноши. Досега няма подадени оферти за закупуването й, съобщиха от общинската фирма за недвижими имоти в Грац. Това дава възможност на родолюбиви българи да помогнат за спасяването на този паметник, смързан с историятя на България.
Княз Александър се оттеглил във Вила Хартенау, след като абдикирал от българския престол през 1886 г. под натиска на руския император Александър III. Самодържецът бил недоволен, че родственикът му Александър подкрепил Съединението против височайшата му воля. След абдикацията героят от Сливница се установил в австрийския град Грац. 29-годишният благородник поел функциите на глава на династията Батенберг, която е свързана с херцозите на Хесен-Дармщат.
Привлекателният ерген станал обект на внимание от страна на съпругата на германския кайзер Фридрих Вилхелм, която го пожелала за съпруг на дъщеря си принцеса Виктория. Императрицата била много доволна от снаха си принцеса Ирене Хесенска, както и от щастливия брак между сестра й, британската принцеса Виктория, и брата на княз Александър - принц Лудвиг фон Батенберг (който през Първата световна война се прекръства на Луи Маунтбатън). На заздравяването на династичната връзка между двата рода обаче се противопоставил всемогъщият канцлер Ото фон Бисмарк, тъй като се опасявал, че това ще донесе напрежение с Русия и нестабилност на Балканите. Разногласията в двора на кайзера по въпроса за височайшия брак между Александър Батенберг и Виктория станали достояние на пресата в цяла Европа. Бисмарк най-сетне успял да надделее, като през 1888 г. убедил британската кралица Виктория (майка на германската императрица), че съюзът с Батенберг не е препоръчителен. Според някои исторически свидетелства Бисмарк дори безпрецедентно заплашил, че ще си подаде оставката, ако се осъществи бракът с абдикиралия български княз. В края на краищата щастието на принцеса Виктория било пожертвано “в името на Родината”.
Разочарованият Александър не тъгувал дълго. На следващата година той се оженил за австрийската оперна певица Йохана Лойзингер. Поради този неравен брак той бил принуден да се откаже от родовата си титла и да приеме името граф фон Хартенау. Йохана му родила две деца. От имената, които им е дал князът, личи силната му духовна връзка с България - Асен и Цветана. Александър починал в Грац на 17 ноември 1893 г. по-малко от месец след раждането на дъщеря си. По-късно вдовицата му се съгласила тленните му останки да се пренесат в България, където и днес почиват в мир в скромния му мавзолей в София.

Забележка: И Асен, и Цветана умират, без да имат свои деца. Асен обаче осиновява сина на съпругата си Берта Хуса-Рамос от предишния й брак, в резултат на което той започва да се нарича Вилхелм фон Хартенау. Негови потомци живеят и до днес.

Posted by nobilitybg at 14:09:13 | Permalink | No Comments »

Първата българска династия - Дуло

Името на първата българска владетелска династия Дуло е известно от т.нар. Именник на българските владетели преведен на славянски език през ІХ в.

Джагфар Тарихи, епосът на волжските българи разказва, че името на рода Дуло идва от реката Дулосу в степите на Централна Азия, покрай която основателите на рода живеели. В Южен Казахстан - град Чимкент до днес съществува род “дулаты”, един от основните в района.

За основател на династията Именника сочи княз на име Авитохол, в когото повечето медиевисти виждат легендарния хунски завоевател Атила. Според Именника той живял 300 години и бил наследен от Ирник. Във втория владетел вероятно се крие любимия син на Атила - Ернак, на когото било съдено да продължи владетелския род.

През първата половина на VІІ в. българите били подчинени на аварите и се управлявали от наместници. В Константинопол обаче пристигнал български аристократ от рода Дуло на име Органа, заедно със племенника си Кубрат (в Именника Курт, вероятно Курт’бат, т.е. Курт с добавка “бат” - по голям брат, старши съвладател). Те и свитата им приели християнството и заедно с него високите титли патриции и покровителството на императора. По-късно Кубрат повел въстание против аварите и се превърнал във фактическия основател на българската държава някъде около 632 г. В средището й на територията на днешна Украйна е открит гробът на Кубрат, идентифициран по три пръстена - два на самия владетел и един на чичо му Органа (Бат’Оркан).

Кубрат имал няколко синове - първородния Бат’Баян, предводителя на котрагите Котраг, предводителя на оногундурите Аспарух (Испор, Еспор, Есперих, Аспар-хрук; вероятно Аспар с добавка готското “рих”, т.е. “крал”), Кубер и Алцег. Между тях още приживе на баща им възникнали противоречия, заради което му се наложило да ги призовавав към единство. След смъртта му обаче междуособиците все пак избухнали. В тях според Джагфар Тарихи ключова роля изиграл и братът на Кубрат и чичо на петимата му сина Шамбат.

В междуособиците се намесили и хазарите, на които се подчинил Батбаян. Аспарух бил принуден да пренесе столицата си в делтата на река Дунав, непосредстевно до византийската империя. Това съседство се сторило нежелано на Константинопол и срещу българите бил организиран поход, който обаче претърпял неуспех. Така през 680-681 г. България за пръв път овладяла територия на юг от река Дунав. Въпреки това България запазила големи територии на север, за което говори и фактът, че гроба на Аспарух е намерен непосредствено до гроба на баща му Кубрат по течението на река Днепър.

Братята на Аспарух Кубер и Алцек първоначално се подчинили на аварите, но по-късно навлезли във Византия и се заселили съответно край Солун и Битоля на Балканите и край Венеция в Италия. В днешна Албания е намерено съкровище на Кубер. Той продължил да поддържа връзки с владетелите в Плиска, за което говори един от надписите край Мадарския конник, в който Тервел говори за “моите чичовци в Солун”.

Синът на Аспарух Тервел в началото на управлението си помогнал на детронирания византийски император да си върне властта в Константинопол, заради което получил титлата кесар, а вероятно и императорската дъщеря за жена. По-късно Тервел разбил арабската обсада на Константинопол и подобно на франския крал Карл Мартел спрял ислямската инвазия в Европа. Може би по тази причина българската църква дълги години поддържала култа към св. крал Тривелий, т.е. Тервел.

След Тервел България била управлявана от още двама владетели от династията Дуло - Кормесий (Кормес, Курмис, вероятно Крум (І-?) и Севар. След това династията била детронирана.

Съществуват няколко известия, които говорят, че и по-късно Дуло продалжили да играят роля в историята на Централна и Източна Европа. Така например през ХІ в. в Трансилвания управлявал унгарски аристократичен род от български произход на име Дюла. Една княгиня от този род на име Шаролта се омъжила за унгарския крал. За самата унгарска династия Арпад, както и за българската Крумова династия също съществуват хипотези, че са свързани с Дуло, но поне засега те остават непотвърдени.

Може би последният представител на династията е византийски аристократ на име Георгий Цуло, който през ХІ в. управлява провинцията Херсонес (полуостров Крим в днешна Украйна). 

Posted by nobilitybg at 10:00:30 | Permalink | No Comments »