Nobility Bg

Лазар Георгиев, в-к “Дума”

Преди време в Националния исторически музей в столицата бе организирана невероятна изложба за произхода на родовете. Посетителите гледаха и се чудеха: нима човек може да знае потомците на рода си отпреди десет и повече поколения?

Може, разбира се, ако някой преди него е записвал развитието на рода в книга, проявявал е интерес и е събирал документи…
В поробена България от векове този процес е прекъснат, завоевателят се е страхувал от подобни знания и вместо да разберем прародителите си отпреди половин хилядолетие и повече, както в другите европейски държави, нашето начало започва едва от два-три века.
И още нещо много важно - нямаме традиция и вместо фамилното ни име да е родовото, носим бащиното и дядовото име. Например моят прапрапрадядо се е наричал Храно, но нито един от неговите стотици потомци не е приел името му…
Затова в срещата си с родоизследователя Свилен Протич първо го питам знае ли кой е родоначалникът му. “Да - усмихва се той, и започва да изрежда - Свилен Богомилов Михайлов Илиев Стойчов Симонов Траянов Апостолов…”
Седем имена плюс още две могат да притурят неговите деца, без да са в състояние повече да съобщят. Тъмното минало е заличило всякакви следи, освен това началото на рода му е извън границите на днешна България, податките са някъде наблизо до Шар планина. И новообразуваното фамилно име Протич идва от професията - родоначалникът Апостол, роден към края на ХVII век, има свещенически произход. Сърбите са казвали “прота” на старшия поп или протойерея. Протич, което не е уникално, е взето официално през ХIХ век.
Село Люма, Албания, махала Божия, днес квартал на град Кукъс, попада под огъня през време на Австро-турската война от 1689 г. и преселването е неизбежно. Синът му Траян Алекси се установява в Кратово. Фамилното име Алекси се среща в османски тефтер за този край от 1416 г. Алекси са сродени с Ротула от село Топоян и двата рода са от племето мияци(разновидност на власите). Най-видният Ротула, волю-неволю приел исляма, е премиерът Коджа Синан паша (1596 г.).
Траян се жени и отглежда няколко деца, пътят на всички и сега не се знае. Двама от тях - Петър и Симон Траянови, също стават “прота” в Кратово и след конфликт с турската власт Петър бърза да се пресели в Арбанаси край Търново. От този клон не само синът му Димитър се прославя като участник във Велчовата завера, но и неговият внук д-р медик Петър Протич учи в Атина, Париж и става професор в румънската столица Букурещ. Писал стихове на френски, румънски и гръцки. Съдействал при набиране на доброволци-българи в Кримската война, дава средства за издигане на българската черква в Букурещ и за опълченците през Руско-турската освободителна война, след която се завръща в България. Установява се в София като известен специалист. Дъщеря му Констанца е омъжена за акад. Димитър Греков, по-късно министър-председател.
За втория син Симон на Траян Апостолов се знае повече, защото родоведът Свилен Протич години наред изследва разклоненията и съдбата на потомците му. Имал е пет деца: Атанас, който също е със свещенически сан, Стойчо, Катерина, Димитър и Иван, за които са нужни много страници, за да се опише достойнството и величието на рода Протич. Ще спрем вниманието си само на втория разклон - на Стойчо Симонов Протич и потомците му, като дадем думата на наследника му от петото поколение Свилен Протич:
- Стойчо Симонов е бил известен търговец на платове, поддържал е връзки с Белград. Със съпругата си Стойна са били спомоществователи на няколко книги и други обществени изяви. От двете си съпруги оставя голямо потомство - 11 деца, които също като родителите си участват в обществените прояви, завещават го и на потомците си. Първородният му син хаджи Трайчо има известни на обществото синове и внуци като Константин Спиров Хаджитрайчев, полковник Владимир Хаджитрайчев и други. Вторият син Антон е имал син опълченец Пантелей. Третият син Георги отива в Белград, оженва се там и му се раждат 12 деца. Следващият син Христо Протич е бил часовникар в Кюстендил, баща на инж. Илия Протич, завършил в Мюнхен висше образование, и на д-р Димитър Протич, председател на Върховния касационен съд в София.
Илия Стойчев Протич е баща на моя дядо Михаил - продължава Свилен - учител в кюстендилската гимназия и председател на местното читалище. Има двама синове - Богомил, баща ми, и дипломатът Венцислав. Дъщерята на Богомил е пианистка в Италия, а на Венцислав - Светла, професор по пиано и живее в Япония. Брат й Михаил е професор медик в София.
Другият син на Илия Протич е прокурорът Кирил Протич, починал в Кюстендил през 1954 г. Като офицер през Първата световна война е награждаван, а като съдия издава едногодишна присъда на Гео Милев.
Последният Стойчов син Димитър също е бил часовникар. Синът му Андрей Протич е академик…
В рода Протич има и други знаменити личности като Андрей Протич например. Роден е през 1875 г. във Велес. Учи философия в Хайделберг, завършва германистика в Лайпциг. Учителства в София, началник в Министерството на просветата, редактор на в. “Военни известия”. След Първата световна война е директор на археологическия музей, сътрудничи на много списания. Член-кореспондент е на Румънската академия на науките. Почива в София през 1959 г.
Ако обобщим информацията си за рода Протич, ще видим, че голяма част от потомците участват активно в обществения живот на страната, имат най-различни професии - учители, лекари, научни работници, талантливи литератори и изкуствоведи, музикални дейци, журналисти… Някои от тях са участвали във въстания, опълчението, войните. Началният свещенически тласък не намира последователи, но пък имената на Протич оставят трайна следа и в българската култура, и в обществения живот на съседни страни.

Галина Минчева, в-к “Сега”

Днес в центъра на София, на малката улица “Гладстон”, живеят потомците на Паисиевия брат - хаджи Вълчо. Лазар Хадживълчев е една от многото достойни фигури във фамилията.

Той е биолог по образование. Това не му пречи да бъде цели 33 години певец-артист в ансамбъла на Българската народна армия. Пее и в храм-паметника “Св. Александър Невски”. Работил е като началник-управление “Култура и вероизповедания” в столичното кметство. Лазар събира материали за новата история на Паисиевия род. Той допълва и родословното дърво, което обхваща 12 поколения и повече от 3000 души. Неговият син Димитър Хадживълчев, който е ученик в Музикалното училище “Любомир Пипков” в София, има невероятно за възрастта си влечение към българската история. Младият пианист познава добре миналото на Банско и на всички фамилии, които са влезли в родствени отношения с тяхната. От бащата и от сина разбирам, че Паисий е имал възможност да пътува с финансовата поддръжка на брат си Вълчо и с духовната подкрепа на вуйчо си, митрополит Серафим.

По майчина линия Паисий е от славния Кундев род от Банско. Във фамилията има много издигнати личности с международно влияние. Серафим, който е брат на Паисиевата майка, е Нишки владика. Михаил Тодорович Герман - тачен дипломат в сръбския двор. Лазар Младенов пък стига до кардиналски сан във Ватикана и дълги години е папски библиотекар.

Мечтата на Лазар Хадживълчев е да възстанови със своите братовчеди старата къща на рода им в Банско. Тя, според него, трябва да придобие онзи вид, който е имала през Възраждането.

Когато Паисиевата история е изложена в Националния исторически музей Лазар, заедно със сина си Димитър и със съпругата си Яна се редят на дълга опашка, за да видят с очите си оригиналния ръкопис на своя роднина. Щом се прибират в къщи Хадживълчев споделя пред близките си, че е преживял най-щастливия си ден до него момент. Яна Хадживълчева е известна кардиоложка. Може би, защото познава добре човешкото сърце, тя казва: “Лазар и Димитър се притесняваха от срещата си с историята, тъй като имаха невероятното усещане, че се виждат с жив човек”.

В старата банска фамилия дарителството се предава от поколение на поколение като най-ценно качество. Още братът на Паисий - хаджи Вълчо (около 1705-1766) е известен като ктитор на Хилендарския и Зографския манастир. Името му се споменава в епархиалните поменици и на двата манастира като техен благодетел. Вълчо единствен от тримата братя оставя потомство тъй като Лаврентий (Лазар) и Паисий (Петър) са монаси. Има баснословни легенди за богатството му. Той е уважаван търговец, има свои кантори от Виена до Кавала. Керваните му кръстосват цяла Европа. По техния път той строи ханове и мостове.

През 1756 г. хаджи Вълчо посещава Хилендарския манастир, чийто игумен е брат му Лазар с монашески име Лаврентий. Тогава той дава пари за обновяването на параклиса на обителта. На следващата година хаджи Вълчо прави щедри дарения и на Зографския манастир - обновява източното крило с жилищните помещения. През 1764 г. хаджията изгражда църквата “Свето Успение Богородично”. В знак на благодарност той е изобразен и в двата манастира. Голям негов портрет е изографисан над олтара на параклиса “Св. Иван Рилски” в Хилендар. В кондиката на същия манастир се разказва за друга голяма щедрост, проявена от фамилията Лаврентий дава бащината си къща в Банско за метох. По-късно тя става начално училище, в което учителства Гоце Делчев.

От децата на хаджи Вълчо тръгва началото на рода, който в наши дни достига до 12-то коляно. Днес потомците на фамилията живеят главно в Банско и София. Някои са в чужбина.

Когато през 1878 г. избухва Кресненско-Разложкото въстание кметът на Банско - Димитър Хадживълчев дава убежище в града на четата на Баню Маринов, която е около 600 човека. В нея е и синът му Михаил. След като въстанието е потушено Димитър и децата му изгарят богатия семеен архив и бягат в Горна Джумая и Дупница. Михаил и братята му Иван и Лазар се връщат след амнистията в родния си град. Турците ги принуждават да напуснат отново Банско като ги вкарват в 80 000 гроша дълг. При пристигането си в София тримата братя живеят под наем у преселници от Македония, които са от видната фамилия Томалеви или Томалевски. С много труд и упоритост те се замогват и изплащат дълга си. Построяват си три еднакви къщи на улица “Гладстон”, чийто архитект е австриецът Швамберг. Братята действат винаги заедно. Те въвеждат нови и прогресивни за времето си технологии. Започват първи в България да произвеждат изключително здравата и функционална вита виенска мебел, като за целта канят да им гостуват изявени виенски и италиански майстори. Фирмата им “Братя Д. Л.Хадживълчови” първа въвежда лепените дървени листа в плоскостите, т. е. шперплата. Братята се занимават с производството на висококачествени сортови вина и печелят първите престижни медали за България от изложения в Европа. Такъв е медалът от 1907 г., получен на изложение в Лондон.

Верни на семейната традиция те правят през 1920 г. дарение от 60 000 лв. на Министерството на народното просвещение за подпомагане на просветното и културно дело в родния им град Банско.

В началото на миналия век братята купуват място зад Централната баня, изграждат улица и търговски здания от двете й страни. По-късно те подаряват мястото на софийската община. Това е днешната улица “Триадица”. Виненият склад на Хадживълчеви е на улица “Искър” в собствения им “Златишки хан”, където се е крил Левски. Днес на мястото на хана има гараж на Министерския съвет и на Народното събрание.

Подобно на дедите си Иван, Лазар и Михаил отиват на поклонение в Атон, където правят щедри дарения. Там ги посрещат с подобаващи почести - като потомци на големия благодетел хаджи Вълчо.

Синът на Лазар - Димитър, е първият от рода, който се занимава с хрониката на Хадживълчевци. Част от нея е описана още през 1923 г. в “Златна книга на дарителите за народна просвета”. Благодарение на изследванията на Димитър и на проф. Йордан Иванов през 30-те години на 20-ти век се доказва, че Банско е родното място на Паисий. Димитър е и първият, който чертае родословното дърво. Той е адвокат и търговец, изключително ерудиран. До края на живота си пише драмата “Факленосецът от Атон”, посветена на отец Паисий. Тя е в три части. Синът му Лазар получил от баща си печат с кръстосани пушка и сабя. Между тях пише: “Свобода или смърт”. В кръга на печата има надпис: “Серски революционен окръг. Разложка околия.” Лазар вече го е подарил на сина си Димитър, който има задачата да го изследва. Така в хадживълчовата фамилия, освен имената Лазар и Димитър, от баща на син се предава и задължението да се изследва историята на паисиевия род.

Уникалният документ с размери 2,40 на 1,40 метра ще бъде показан на изложбата “Моето родословие - кои са дедите ни?”, която отваря врати в края на месеца в Националния исторически музей.
Автор на фамилното изследване е Жельо Тенев. “Знам си корените до девето коляно”, хвали се с усмивка 69-годишният краевед от старозагорското с. Коларово. А сред предците му е и авторът на “Видрица” поп Минчо Кънчев.

“Ако не беше “Видрица” на нашия поп Минчо Кънчев, никога нямаше да стигна до корените на семейството ни”, признава Жельо Тенев. Той прочита първата книга на своя прочут родственик още преди две десетилетия. Тогава видяха бял свят самородните записки на попа бунтар от Коларово за дните на робството и турските зандани в Диарбекир.
Колко пъти е прехвърлял тези грапави, но истински случки за “турските варварщини и българските опачини”, както сам авторът ги определя, Жельо вече не може да си спомни.
Пожълтелите страници с протрит на места текст показват, че в техния дом “Видрица” е била семейната библия. Тъкмо в нея краеведът среща и скъпоценно свидетелство за един от своите предци.
“… Най-напред вари и знамето носи Теньо Господинов, когото в този ден пред бюрото го удариха с камен в главата, та му пробиха черепа. Той умря на 21 ноемврий 1896 г… Опях го и законно погребах…” Така поп Минчо описва гибелта на прапрадядото на Жельо Тенев, за когото са му разказвали още като дете. Според дядото и бащата на краеведа въпросният Теньо е бил убит “заради политиката” след Освобождението на митинг в Стара Загора. Описаната във “Видрица” трагична случка под наслов “Некролог” потвърждава това. Тя има и не по-малко драматично продължение. Три дни след погребението при поп Минчо неочаквано дошли властите. Те му поискали сметка защо е опял мъртвеца, преди да изминат 24 часа от кончината му, и близките са го погребали, преди да приключи разследването. Следователят поискал ексхумация на тялото.

“Д-р Коджейков и един фелдшер го изровиха, направиха “операция” и пак го погребаха”, пише поп Минчо.
Освен покъртителния разказ за мъченическата смърт на Теньо Господинов във “Видрица” неговият потомък Жельо открива и точни данни за рода си. Според тях Теньо е роден през 1834 г. от православни родители - Господин Кънев и Гаркина Райкова. И тук вече идва изненадата: според поп Минчо неговият баща, Кънчо Стоянов, и Господин Кънев са деца на двама братя. “За мене вече беше лесно да стигна до основата на този голям род”, казва Жельо. Авторът на “Видрица” пише кога е побил кол в с. Арабаджиево основателят му Кольо Нейков - около 1688 г. Споменава и че Кольо имал четирима синове - Стоян, Нейко, Тодор и Къньо, и две дъщери - Злата и Маша.
Много по-трудно обаче се оказва да се разкрият издънките на този внушителен род.
Противно на логиката Жельо Тенев започва отзад напред. Първо намира човек, който ще нарисува родословното дърво, за да е сигурен, че трудът му няма да отиде на вятъра. “Аз пари не вземам, ти само събери данните, нямаш проблем”, успокоява го председателят на краеведческия клуб “Род и памет” в Стара Загора Васил Станчев. Жельо се връща в Коларово, купува голяма тетрадка и тръгва от къща на къща. През деня записва родовата хроника на баби и дядовци, вечер сверява с “Видрица” и други краеведчески изследвания от региона. Не навсякъде го посрещат с охота и разбиране. Малцина са и съхранилите родовия си корен като Костадин Грозев. Той му предоставя готов изцяло дела на своя род - прапрабаба му Неша е сестра на поп Минчо. Така след малко повече от година тетрадката на Жельо Тенев побира цялата родова памет на с. Коларово.