Nobility Bg

Григор Николов, Нора Димитрова, в-к “Сега”

Макар да води началото си от ямболското село Бояджик, днес родът на Джон Атанасов е по-известен в САЩ, отколкото в България.

Корените му водят много назад. Дядо му Атанас участвал в Априлското въстание. Башибозуците опожарили бунтовното село, арестували всички, отвели ги към близката гора и ги пуснали - уж да се спасяват с бяг, а всъщност започнали да стрелят след тях. Атанас тичал на ръце с тримесечния си син Иван. Турски куршум убил на място Атанас, а синът му само одраскал по темето. Баба му, която се престорила на убита, го измъкнала от касапницата.
Когато бил на 13 г. починала и майка му. Тогава вуйчото Константин взл Иван със себе си в пътуване до Америка. Момчето обаче останал сам-самичък отвъд океана и така положил началото на американския клон на рода Атанасови.
В Америка бащата на Джон Атанасов - Иван, усвоил електричарството и пътувал от град на град. Накрая се установил във Флорида и започнал работа като минен инженер.
Там се запознал с Ива Люсена Парди, от ирландско-френско потекло, чийто дядо пък се сражавал в Гражданската война.
Когато двамата се срещнали, Ива била млада учителка по математика, а Иван завършвал академия “Колгейт”. Оженили се и имали 8 деца. Бащата на компютъра - Джон, се родил във Флорида. Днес наследниците им са около 150 души само в Щатите.
Тъй като Иван и Ива не успели да се замогнат, Джон постъпва в държавно училище. После обаче е едно от малкото деца от града, които учат в колеж, и то в известния “Талахафи” - Флорида. Докато следва, Джон работи и като частен учител.
След Флорида продължава образованието си в университета в Айова. Защитава магистърска степен по математика и на един бал се запознава с бъдещата си съпруга Лора Мийт. Тя е от градче в щата Оклахома. Родителите й са бедни и необразовани, а Лора е първият човек от градчето, който отива да учи в колеж.
Лора и Джон Атанасов имат 3 деца - Елси, Джоан и Джон.
Типично по американски, те често се местят от щат в щат. В Уискънсин Джон защитил докторат по теоретична физика. Дипломирал се по времето на Голямата депресия през 1929 г. Тогава получил и много добри предложения за работа, но се завърнал в университета в Айова като преподавател. Пак тогава става и професор. Именно там замисля и започва да конструира компютъра. Идеята за изобретението му идва през 1937 г., а го патентова чак през 1973. В крайна сметка семейството на Джон се установява в Мериленд. Построява си къща в имение от 250 акра, дом доста странен и различен от всички наоколо. Там Джон отглеждал десетки крави. Според родовите спомени той имал много пари, но живеел семпло.
Не обичал да купува машини - просто си ги изобретявал. Те били колкото страни, толкова и полезни. Обработвал например земята със собственоръчно направен трактор.
Внучката му Тамара Бъртън, която посети България и стана обект на интерес с участието си в археологическата експедиция на Георги Кито, има своето обяснение: “Дядо ми прави много пари, но не от изобретяването на компютъра. През II св. война работи във военна лаборатория в столицата Вашингтон, в която създава оръжия за военноморските сили и артилерията. След войната създава своя инженерна компания. Машината, измислена от него, ако мога така да кажа, е сметачната част на днешния компютър. Но пък е създаден на нейната основа. По онова време всички учени, дори и физици, и математици, правят опити да изобретяват какви ли не машини, за да помогнат на американците във войната. Докато работи по компютъра, дядо ми го показва на доста хора. Знам, че е имало учен от университета в Пенсилвания, който използва идеите на дядо ми, за да създаде друга машина, за която всъщност армията му е платила. Тази машина е първата стъпка към компютъра във вида, в който го познаваме днес.”
Джон и Лора след време се развеждат. Лора се премества с трите си деца в Бълдър (щата Колорадо). По-късно Джон се жени за Алис, с която живее до края на живота си през 1996 г.
Джоан, дъщерята на Джон, завършва изящни изкуства в университета в Колорадо. Бъдещият й съпруг Чарлс Гедърс е неин колега - архитект. След сватбата двамата заминават за Илинойс. Чарлс работи в компанията на архитекта Ероу Серонън. Той проектира летище “Толъс”, прави дизайна за летището в Сейнт Луис и е главният архитект на летището “JFK” в Ню Йорк. Докато Чарлс и Джоан правят околосветско пътешествие, архитект Ероу умира и в знак на приятелство двамата кръщават най-малкия си син на негово име. Двамата имат 3 деца: Чарлс-джуниър, Тамара Бъртън, която наскоро участва в разкопките на археолога Георги Китов у нас, и Ероу.
Някои от наследниците на Джон Атанасов за пръв път посещават България през 2001 г. Сред тях бяха Фред Уислър и Брус Уислър - синове на починалата наскоро негова дъщеря Елси, гостуваха в България. Фред дори получи българско гражданство.
Същото направиха Тамара Бъртън и нейните родители Джоан и Чарлз Гедърс. Тамара има интересно мнение за българското си гражданство: “Не бих се отказала от американско си. А българското просто ми е плюс. То всъщност си има своите предимства. Като например това да пътувам из Европа, да пътувам свободно из Европейския съюз (смее се). Сега сериозно - мисля, че това е по-скоро нещо символично и духовно. Но и никога не се знае какво може да се случи и какво може да ми потрябва.”
Тамара е била 6 пъти в България. Смята, че ако има прераждане, точно в нея като характер се е преродил дядо й Джон Атанасов.
Израснала е в Колорадо и е завършила тамошния университет като строителен инженер. Разбрала обаче, че това няма да е професията й за цял живот. Защото усетила неистово влечение. И понеже най-добрият начин да се отървеш от порока, е като му се отдадеш - точно това и направила. Станала пилот и забравила за инженерството. Отначало летяла с малки самолети, а след преместването си в Сан Франциско пилотира товарни. Странно е - защото никой от семейството не е бил пилот, като се изключат любителските опити на дядо й. Когато развил своята инженерна компания, той е пътувал много и на дълги разстояния. Това го принудило да пилотира сам самолета си. Веднъж обаче катастрофирал, самолетът се разбил, а самият Джон счупил челюстта си. Оттогава намразил самолетите. Когато научил, че Тамара е станала пилот, той бил много сърдит, спрял да и се обажда по телефона, а само й пишел предупредителни писма за това колко е опасно да се лети със самолет.
В последните дни Тамара нашумя с участието си в разкопките край Крън и Енина, ръководени от Георги Китов. За участие в първата й археологическа експедиция я поканил нейният български приятел Стоян Минковски, един от ръководителите на група ТЕМП. Дотогава познанията й за археология се изчерпвали с отпечатъци и запазени културни паметници на индианците в нейната страна. Сега съжалява, че е открила само части от тракийски керамични съдове, но пък утехата й е, че участва в разкриването на женско погребение в Часовата могила, където беше открит още златен венец и много други ценни неща.
Археологията е второто й “приключение” в България. Първото било преди две години в пернишкото село Ярджирловци по време на кукерски карнавал. Нощта била леденостудена, не разбрала ритуала, а й се видял доста страшничък, особено актьорите в него - със страховити маски и чанове. Точно тогава една от присъстващите на ритуала я хванала за ръката и я задърпала към мазето. Оказало се, че няма никой от нейните приятели, който да и каже дали трябва да отиде. Така се озовала и в мазе на българска къща. “И то е страшно, но е различно от всичко друго” - казва сега Тамара и премълчава с какво са я гощавали там.
Госпожа Бъртън е “щастливо омъжена” по нейните думи и живее в Сан Франциско. Има две деца. По-голямата - Александра, галено Лакси, е на 10 години. И тя е чудак - добър атлет е, но играе и в детския национален отбор по футбол на САЩ. Синът Питър е на 6 години и още не е проявил чудатостите на Джон-Атанасовия род.
Самата Тамара се смята за разглезена както от съдбата, така и от многобройните си български приятели: “Говорите само на английски. В “Бъркли” има катедра по славянски езици, ще се запиша да уча български” - казва американската гражданка с български корен Тамара Бъртън.

Галина Минчева, в-к “Сега”

Скоро в България пристига поредното дарение за наши болници, уредено със съдействието на Николай Тошков.

От шест години насам той е осигурил безплатни лекарства и апаратура за 30 медицински заведения у нас на стойност 22 милиона долара. Тошков е сега в България заради новата благотворителна акция, а не защото, както писа един седмичник, Симеон привиквал тайните си съветници от чужбина, казва самият той, силно възмутен. “Наистина съм личен приятел на министър-председателя, той е кръстник на сина ми. И двамата живяхме цели 45 години като емигранти, далеч от България. Духовно обаче винаги сме били с проблемите на отечеството си и сме се опитвали да ги разрешаваме отдалеч. Затова вярвам дълбоко в благородната мисия на министър-председателя. Той е най-добрият българин, когото познавам”, споделя Тошков.
Той е потомък на големия калоферски род Тошкови, които са били достойни патриоти и щедри дарители. Те са основали Българското настоятелство в Одеса (1854 г.) и са сред учредителите на Българското книжовно дружество в Браила (по-късно БАН). Помогнали са финансово български и руски доброволци да участват в Кримската война. Подкрепили са със свои средства преминаването на Ботевата чета и Априлското въстание. Подали са ръка на много талантливи българчета да учат в чужбина и са издали ценни книги и учебници на български език.
Николай Тошков счита себе си за продължител на тяхното дело. Той основава през 1993 година движение “Млада България”, което насочва усилията си за реализирането на няколко благородни цели, сред които основната е подпомагане и закрила на ученолюбиви и талантливи младежи - сирачета, бедни и болни деца, а също така и осъществяване на практически мерки за физическото укрепване на децата от най-ранно детство на принципа “здрав дух в здраво тяло”. Дейността на “Млада България” Николай Тошков и съпругата му Бистра Балабанова посвещават на паметта на своя единствен син, Симеон Тошков Балабанов (1970-1990 г.), който си отива от този свят твърде рано.
За благотворителната си дейност Николай Тошков получи в края на миналата година орден “Мадарски конник” I степен, обявен е и за почетен гражданин на Смолян и Перник.
Преди да стане преуспяващ българин в чужбина, той е минал доста труден път. “Но както казва Петко Славейков, миналото не се връща, а се преглъща”, цитира Тошков.
Той е роден през 1923 г. в Перник. Баща му Симеон Тошков (1880-1929 г.) е минен инженер, а майка му Мария е дъщеря на големия наш издател Димитър Голов. Симеон Тошков завършва с отличие минно инженерство в Петербург и работи две години в Донецкия басейн. Предлагат му научна кариера, но той се връща в България. Става професор в Техническия университет в София, специализира геология в Берлин. Бил е директор на Агенцията за природни богатства и минни находища, а по-късно и главен директор на мини “Перник” и мини “Бобовдол”. Умира при нещастен случай на 49 години. Шестгодишният Николай остава сирак. Завършва с отличие немското училище в София и следва 2 години инженерство. По време на Втората световна война е мобилизиран като запасен офицер и заминава на фронта. Участва в първата и втората фаза на войната, ранен е. След като се връща, завършва строително инженерство. През 1946 напуска нелегално страната. Две години работи и учи в Италия в правен факултет, после живее във Франция и Германия. Установява се за шест години в Австралия, работи в Хонконг и Париж. Постепенно се издига в йерархията до икономически директор на някои големи американски компании.
През последните 14 години той е търговски делегат на швейцарската индустрия по света. Пътува в Далечния изток, Югоизточна Азия, Австралия и другаде като пратеник на швейцарското Министерство на икономиката.
С особена почит Николай разказва за двама свои прадядовци - Стефан Минков Тошков и Никола Мирчов Тошков, на чието име е кръстен. Стефан избягал в началото на 19-и век от Калофер в Одеса. Там става известен търговец, подпомага финансово своя приятел руския историк Виктор Григорович да напише своите пътни бележки за България. Стефан Тошков заедно с Никола Тошков и Константин Н. Палаузов организират Българското настоятелство в Одеса, учредители са и на Българското книжовно дружество в Браила, на което даряват хиляди рубли.
Никола Тошков бил един от най-добрите приятели на Раковски и финансирал издаването на неговия “Показалец”. В архива на Найден Геров, който тогава е бил руски консул в Пловдив, са намерени много писма между него и Тошкови, свързани с Освобождението и бъдещето на България. Никола Тошков поддържал с парични средства много училища в Калофер, Пловдив, Битоля и др. Бъдещият поет Добри Чинтулов живял дълго време в къщата му в Одеса, а след това Тошков му помогнал да завърши тамошната семинария. Когато за първи път Христо Ботев пристигнал в Одеса, той престоял доста време в дома на известния калоферец, който по-късно финансирал тайно и преминаването му с парахода “Радецки” в България.
За Тошкови, които са едни от големите благодетели на България, както пише в своите съчинения Никола Начов, може да се разказва много. От тях правнукът им е запомнил два ценни съвета, които се предават като наследство във фамилията. Първият е, че закъснялата добродетел не е добродетел. А вторият е пряко свързан с днешната ни история: “За да имаме успех като нация, трябва да спазваме не само буквата, но и духа на закона.”