Nobility Bg

Славейковият род помни от 200 години
Григор Николов, в-к “Сега”

Славейковият род се знае от повече от два века. Днес едната част от него е в София, а другата в Кюстендил. 

 

Петко, Ирина, Пенчо Славейкови

 Родословното дърво не е голямо - около 60 души са преките му наследници, макар самият народен трибун, писател, общественик и създател на Либералната партия Петко Славейков да е имал 8 деца. То си е за чудене, като се имат предвид безкрайните му митарства по народни дела - в Цариград, учителстване из България и 49 арестувания - кога от гръцки фанариоти, кога от турци, кога от Стамболовата власт - рекорд за всеки наш политик и интелектуалец.
Родът е от Банско. Рачо Чехларя, дядото на Петко Славейков, убил турчин, който го карал да го пренася на гръб през река Глазне, хванал път и забягнал в Търново. Синът му, също Рачо, бащата на Петко, пък заради занаята си бил наречен Казанджията. Майката на поета - Пенка, е от великотърновското село Вишовград. Тя умира при раждането, а самият народен трибун е спасен по чудо. В селото на майка си обаче Славейков видял бюлбюли (б. а. - славеи), които толкова го впечатлили, че променил фамилията си от Казанджиев на Славейков.
Когато Петко Славейков решил да се жени за Ирина от големия тревненски Райков род, бъдещият му тъст подскочил - как в дома му ще влезе беден учител и начинаещ поет. Ирина скършила бащината воля, избягала със Славейков и бащата склонил. После им подарил и къща в Трявна. Днес Славейкови имат три дом-музея - в София, Търново и Трявна. Софийският е бил на ъгъла на “Граф Игнатиев” към уличката за днешната Централна поща. В съседство е била къщата на Петко Каравелов, а наоколо - ниви и бостани.
Петко се вясвал в Трявна, за да отчете мъжките си задължения и да се появи следващото дете. От осемте две са починали невръстни. Ирина сама отглежда останалите 6. Бащината грижа била да ги прибере при себе си и да ги изучи. Петко Славейков и до днес е един от най-гениалните самоуки интелектуалци в България. Сам си признава: “Толкова съм се блъскал да намеря това, което ме интересува, че разбирам нуждата от системно образование.” Децата му били нещо като негови секретари - преписвали бащините тефтери, писма и народни песни. Последните днес заемат голяма част от архива му, чиято 1/3 все още е непроучена.
Най-големият син Иван е роден през 1853 г. Той е кмет на София през 1885 г. по време на Сръбско-българската война. Като първороден е най-близко до делото на баща си и пръв негов сътрудник. Още по време на Априлското въстание пише за турските зверства по западните вестници. Един от създателите е на Демократическата партия, членувал е и в БИАД. Бил е депутат в III Велико НС.
Арестуван и бит в Черната джамия, покрай скалъпените обвинения срещу Петко Каравелов, умира през 1901 г. Женен е, но няма деца.
Донка, родена през 1957 г., се отдава на грижите на братята и сестрите си. Жени се, развежда се и заедно с Рачо и Иван отглеждат най-малката Славейкова дъщеря Пенка, на чиято дъщеря Светослава днес дължим софийския музей “Петко и Пенчо Славейкови”. Тя пък завършва Робърт колеж и право в Швейцария. Става легационен чиновник. След Девети септември е докарана дотам да подари собствения си дом за музей с единственото условие да стане уредник в него. Когато научава, че в дома на чичо й Христо в Кюстендил горят целия архив на дядо Славейков, Светослава отива там и спасява доста неща.
Третият по ред е Рачо Славейков, роден през 1859 г., публицист и преводач, завършил Робърт колеж и артилерийска школа в Екатеринослав. По време на Освободителната война е преводач в щаба на руската армия и с негова помощ там е назначен и Петко Славейков. Известен е с лютите си публицистични статии срещу корупцията в обществото. Бил е финансов военен ревизор, наричали го Ангела с огнения меч и полковници и генерали треперели от него. След бунта на офицерите русофили емигрира в Русия. Връща се в България и се отдава на литературна дейност.
На родения си през 1861 г. син Райко Петко предрича бляскаво поетично бъдеще. Той обаче умира като ученик на 17 години и половина в Николаев. Съкрушеният му баща казал: “Умря най-големият поет.” По-късно 5 години по-малкият Пенчо става най-аристократичният ни поет, но по принуда. Според признанието му: “Пързалката на Марица мене ме направи поет (б. а. - там той измръзва и остава сакат).
Роденият през 1859 г. Христо има 6 деца. И той учи в Николаев. След това баща му, който вече е министър на вътрешните работи в правителството на П. Каравелов, го праща с държавна стипендия да учи в Белгия инженерство.
Христо бил бохем като баща си, поживял си добре и решил или във Франция или в Швейцария да учи право. Тогава дядо Петко му пише: “Щял си да заминеш за Женева. Защо? От леност да не учиш химия, математика, естествени науки… Дали, байно, не ще бъде по-добре, дето ще правиш такъв хайлашки хисап и дето ще ставаш такъв пророк да ми прокобваш печални резултати, да си подойдеш, че освен дето ще спечелиш цели пет години, няма да похарчиш и никакви пари - народни били те, или бащини.” Христо завършва право в Екс ан Прованс и става съдия в Кюстендил. Там го настаняват в къщата на починалия местен съдия, в която живее вдовицата му Милана - млада и хубава булка с две деца. И Христо се влюбва. Майка му Ирина вдига скандал на дядо Петко - той е млад, перспективен, учил в чужбина, как ще взема жена хем вдовица, хем с две деца. Дядо Славейков го преместил в Сливен, но Христо се върнал с един кабриолет и прибрал изгората си от Кюстендил. Жена му била първата, която сама минала по чаршията. Този случай описва Димитър Талев в “Преспанските камбани”. В началото на миналия век в съда като писар постъпва младо момче, което рисува както съдии и адвокати, тъй и обвиняеми. Христо му издейства стипендия за Художественото училище в София. Това момче е Владимир Димитров-Майстора. Той остава приятел с дъщерите на Христо - Вера, завършила в Женева пансион за благородни девици, Пенка, учила също в Женева романска и френска филология, и Надежда. След Девети септември Вера е интернирана в Ловеч. Тя пък била дългогодишна приятелка на Лора Каравелова и до смъртта си вярвала, че не Лора се е самоубила, а Яворов я е прострелял.
Христо е член на Демократическата партия и 25 години депутат. През 1908 г. е председател на Народното събрание.
Той чете Манифеста за обявяване на независимостта в парламента и го връчва тържествено на Фердинанд. С него царят обявява независимостта в Търново на 22. IX. 1908 г.
След три дъщери най-после на Христо му се родил син. В деня на раждането той отишъл на лов. Като се върнал, жена му станала, както е току-що родила, пресрещнала го на дворната порта и рекла: “Най-после имаш син.” Христо дотолкова не вярвал, че го разповил, видял онова, което трябва в такива случаи, и се кротнал. Петко завършва във Виена право и работи във Външно министерство до 9 септември. Интерниран е, затворен в лагер, отнето му е юридическото образование и до края на живота си е работник. Другият син на Христо, Стоян, завършва в Лайпциг агрономство. Той е дългогодишен кмет на Кюстендил. След септември 1944 г. изчезва безследно. Люба е най-малката дъщеря.
Внуците на Христо от Петко и Стоян са 5, но Христо, Миланка и Стефан са изселени в Ловеч и им забраняват да учат право. Само внучката на Христо от дъщеря му Пена - Анна Атанасова, остава да упражнява професията си на стоматолог. В къщата на Христо Славейков правят милиционерски участък.
Днес никой от правнуците не пописва. Всички внуци на Петко Славейков, сина на Христо, са в България. Дъщеря му Милена е най-ревностният защитник на делото на Славейкови, а синът Христо е историк и археолог. Андрей, единият син на Милена, е завършил немска филология, другият Павел - информатика. Дъщерите на братовчед й Христо, син на Стоян - Милка и Елена, са икономисти. Синът на другия й братовчед Стефан, Стоян, е бивш футболист на “Велбъжд” от периода му в “А” група. Брат му Веселин е инженер-химик в Кюстендил. Надежда, внучка на Христовата дъщеря Надежда, живее в Париж и е зъботехничка. Синът й Георги и племенникът й Ивайло, син на сестра й Александра, са в Канада.
Екатерина, дъщеря на Христославейковата внучка Миланка, е социална педагожка в Англия. Днес от 11-те братовчеди - внуци на Христо Славейков, са живи Христо, Миланка и Милена.
От най-младите поколения племенникът й Петко, син на брат й Христо, е в естрадна група, която все още чака своя шанс. Негов обаче е най-малкият Славейков - двегодишният Христо Петков Славейков. Синът Румен на лелята на Милена - Люба, е естраден певец. Никой обаче не е наследил писателския талант.

* * *

Славейковият род
Мариана Първанова

Ако ние имаме ренесансов герой, то с пълна сила такъв е Петко Рачов Славейков. Роден е преди 180 години на 17 ноември. Той е сред най-известните ни възрожденски учители, фолклористи, поети, издатели на първите български вестници. Освен това е ярък публицист, политик, преводач и филолог. Произведенията му „Татковина” и „Изворът на Белоногата” отдавна са влезли в учебниците по литература.
Неговият син – известният поет и преводач Пенчо Славейков, също е тънък познавач на народното творчество, новатор е в редица жанрове на българската словесност. Той е и първият българин, предложен за Нобелова награда за литература. Особено място в творчеството му заема поетичната епопея „Кървава песен”, вдъхновена от борбите за освобождение на България. Участва в литературния кръг „Мисъл”, който има изключителни заслуги за популяризиране на модерни за времето течения като символизма. Бил е директор на Народния театър и Народната библиотека.

Дядо Петко Славейков има 8 деца, сред които, освен поета Пенчо Славейков, популярни са и политиците Иван и Христо Славейкови, както и публицистът Рачо Славейков. Първородният син Иван е най-близо до делото на баща си. Наследява политическия му хъс, за известно време е кмет на София, става министър на народното просвещение, депутат е от Либералната, а после и от Демократическата партия. Той е неговата дясна ръка в публицистичната и литературната дейност. По острото перо на бащата се равнява и другият син - Рачо, наричан “ангел с огнен меч” заради статиите си срещу корупцията.

Петият син на дядо Петко - Христо, има 6 деца. Той завършва право във Франция и е назначен за съдия в Кюстендил, на мястото на починалия си предшественик. Настанява се в неговата къща и се влюбва във вдовицата Милана, племенница на епископ Иларион Ловчански. Избухва скандал, но в крайна сметка Славейкови са принудени да се примирят с този брак. Христо остава да живее в Кюстендил. Неговата съпруга е първата жена, посмяла да мине през чаршията - факт, влязъл в романа на Димитър Талев “Преспанските камбани”. Христо Славейков е водач на кюстендилската листа на Демократическата партия. Като председател на парламента прочита в Народното събрание Меморандума за обявяване на независимостта на България през 1908 г. Издейства стипендия за Художествената академия на младия писар Владимир Димитров, впоследствие наречен Майстора. Тази помощ големият български художник не забравя никога и поддържа връзки със семейството до края на живота си.

Днес от многото Славейкови единствено по линия на Христо Славейков се продължава родът. Най-голямата му дъщеря - Вера, е доста интересна и начетена дама. Тя не целува ръка на Фердинанд на един бал, което го накарало да запита: “Коя е таз жена?” Като му отговорили, той с досада възкликнал: “А, от Славейковите ли? Пак тези Славейкови…” Вера прави много за опазване името на Славейкови, увлича се по народното творчество. Бродира отлично и така е принудена да изхранва семейството си в годините на комунистическото управление, когато фамилията изпада в немилост.
Другата дъщеря - Светослава, посвещава живота си, за да събере и най-дребното свидетелство за живота и делото на Петко и Пенчо Славейкови. „Тя дори дари апартамента си на ул.”Раковски” 138 и успя да създаде литературен музей с един от най-богатите фондове,” разказва нейната племенница – историчката Милена Славейкова, правнучка на Петко Славейков.

Характерни за рода са пословичната скромност и гражданската ангажираност. Славейкови са рядък случай от годините след демократичните промени: водят дела срещу държавата, но не за да си реституират имотите, а да ги оставят за обществено ползване. Такъв е случаят с градинка в столичния квартал „Лозенец”, която е завещана на хората именно с такава цел, както и с къщата-музей в Трявна, където дядо Петко Славейков учителства дълги години. „Ние не сме материални хора. Никога не сме живели в охолство и не сме ламтели за имоти”, продължава Милена Славейкова. В рода има пет поколения висшисти – нещо, с което малко фамилии у нас могат да се похвалят.

“Около 30 сме сега наследниците на Петко Рачов Славейков, но нямаме поети или писатели. Само инженери, зъботехници, агрономи и др., пръснати из София, Кюстендил, Канада и Франция”, казва Милена Славейкова. В рода изкласява шесто поколение, като най-малкият представител е тригодишният Христо Славейков, син на рокмузиканта и вокалист на групата “Дейли нюз клъб” Петко Славейков. 

(източник www.bnr.bg )

* * *
Петко Славейков пропя рок

Мария Георгиева, в-к “Сега”

“Величко Минеков не може да бъде причислен към художниците, които охотно разказват или пишат за себе си” . С тези думи започва монографията на Искра Велчева, посветена на човека, който украси площади и паркове с монументалните си каменни скулптури.

“Той е участвал в десетки изложби, както у нас, така и по света. Носител е на престижни награди за скулптурна пластика, но въпреки това не обича да се вдига шум около него, разказва синът му Слави, който не се различава особено от баща си. Минеков-младши е не по-малко талантлив в занаята, но също обича да скромничи.

Историята на фамилията Минекови започва през 1928 г. Тогава се ражда Величко в пазарджишкото село Мало Конаре. Той завършва пазарджишка гимназия и през 1948 г. вече е студент в Художествената академия. Дипломира се 6 години по-късно, като негови учители са двама от класиците на българската скулптура - Андрей Николов и проф. Любомир Далчев, който в момента живее в Щатите.

Първата значима задача, която получава младият Величко, е архитектурното оформяне на площада в Търговище. През 1955 г. той спечелва конкурс заедно с арх. Иван Николов. Двамата изграждат пред градския театър композицията на фонтана “Орфей” и “Делфини” .

През 1964 г. Величко Минеков става

преподавател в Художествената академия,

а през 1976 г. е избран за ректор на учебното заведение. Междувременно, той се представя на Първото световно младежко биенале в Париж през 1958 г., на младежкия световен фестивал в Москва. Прави още куп изложби из цялата страна. До 1980 г. Величко Минеков има над 10 престижни награди, а негови творби достигат чак до Иран.

“Ние с баща ми сме два различни типа художници” , обяснява Слави. “Той е известен със скулптурите си. Всички ги знаят. Аз пък съм по-популярен с името си, но малко хора имат представа какво точно правя.”

Сред най-известните творби на Минеков-старши са паметникът на хан Аспарух в Толбухин, релефите в Панагюрище, Арката на свободата в Троян, паметникът на Спартак в Сандански.

“Всеки ден “пипате” негова скулптора” , шегува се синът му. “Това е паметникът на Съединението в Пловдив. Ако не сте ходили там, със сигурност сте го

забелязали на банкнотата от 5000 лева

Навремето Величко Минеков прави един от най-известните портрети на Людмила Живкова. Бившият първи дори му гласува доверие да извае надгробната плоча на Живкова през 1982 г.

Най-голям помощник на Величко е неговият син Слави. Още от малък той прекарва цели дни в ателието на баща си. Бъдещият наследник в занаята на Величко Минеков има участие в повечето му работи. Слави завършва художествената гимназия в София, а после съдбата му не се различава особено много от тази на баща му. Той е приет в Академията, където по-късно се връща да преподава. Единствената видима на пръв поглед разлика е, че Слави работи малка пластика, а Величко е по-известен с монументалната.

“Естествено, че мечтата ми е да правя по-големи скулптури, но в тези времена е просто невъзможно” , оплаква се Минеков-младши. Той

сам се снабдява с камъни,

повечето от които струват около половин милион лева.

Първата изложба на Слави е в Германия, където живее майка му Елена Полонова. Тя е цигуларка и от 1984 г. се изявява в град Ахен. През 1988 г. синът й показва свои творби в Хамбург, а девет години по-късно се връща от Германия без нито една фигура.

“Да продадеш всичко - това е най-големият успех за един скулптор” , казва Слави. По семейна традиция той също има доста награди. Последната е от симпозиума в Будузо, Сардиния.

Освен че имат една и съща професия, Слави и Величко са си избрали и еднакви хобита. Бащата е запален ловджия и често ходи в Балкана. Когато е по-свободен, Минеков-младши си събира прилежно такъмите за риболов и чака слука по няколко дни край язовир Батак.

Сега той прекарва повече време в ателието си, за да направи няколко фигури и за себе си. Истината обаче е, че не може да се концентрира особено върху работатата си, защото съпругата му, дъщерята на режисьора Рангел Вълчанов, всеки миг ще го дари с първата им рожба.

www.journey.bg

История за четири поколения, съхранили в себе си магията на красотата, завещали на наследниците си живопис, иконопис и стенопис, примесени с вяра и много любов. Четири поколения, докосвали се до четката и боята, за да пресъздадат движение, светлина и живот.

Молеровия род води началото си от свещеника Вишан (монашеско име Висарион), когото, след като се връща от поклонение в Ерусалим, всички наричат “Хаджи поп”. Оттам идва и името на Хаджипоповия род, и понеже е бил главен поп са му казвали Хаджи Иконом, затова и на някои семейни кръстове и икони се среща като прякор Хаджи Икономов, вместо Хаджи Попов. В споменика е записан като Висарион Йеромонах – интересен факт, който би породил доста въпроси.

Истина е - бил е много благочестив човек и по едно и също време със жена си Гергина Презвитера се съгласяват да водят монашески живот - да живеят в една къща, но да спят в отделни стаи, затова и той получава калугерското име Висарион вместо Вишан.

Синът му - Тома Хаджи Попов заминава с търговци за Виена. Според сведения от видния банскалия Благой Тодев (цитира от Михаил Енчев в албума “Банско – духовно средище през вековете”) ”Когато момчето го изпратили на времето във Виена при известен търговец – комисионер,за да учи търговия, той видял, че младият Тома притежавал изключителната дарба да рисува дори с пръчка по пясъка коне, керванджии, цветя и др. Сам преценил, че би трябвало това дете да учи за художник и го изпратил в Италия да учи живопис…” И така съдбата срещнала 15-годишния Том с цветовете и магията на живописта и когато той се завърнал в родното Банско вече го наричали Молера (от немското Maler - художник) – оттам идва и името на Молеровия род.

Това е началото на Банската иконописна школа (“Свети Йоан Кръстител” - икона от музейната сбирка в Банско) . Движението и експресивността в произведенията на Молера се виждат в стенописите му в Рилския манастир, в постницата “Свети Лука”, в църквата “Покров Богородичен”, в църквата “Свети Евангелист Лука” “Ангел”, в църквата “Света Троица” в Банско - “Света Богородица” , “Исус Христос” и др. Оцеляла през годините е и част от един тефтер с негови рисунки с различни библейски сюжети, като “Сцени от живота на Иисус Христос” и др. Наследникът на Молера е синът му Димитър – един от най-ярките представители на Банската иконописна школа (Свети Димитър, Благославящ Христос, Свети Никола и Богородица). Достоен ученик на баща си, той продължава творчеството му по Рилския манастир – “Свети Йоан Предтеча”. Те двамата имат много общи творби: Митарство и Богородица Живоносен източник и Света Троица със Св. Богородица.

Осем големи иконостасни икони в банската църква “Света Троица” са негово дело. Те напомнят много тези от главната църква в Рилския манастир. Именно Димитър Молеров е поканен от сръбският княз Милош Обренович да работи и твори в Белград. Доказателство, че неговото творчество било високо ценено и извън пределите на Банско е и факта, че негови творби има и Зографския манастир в Света гора, на о. Крит, Драма и Шкодра. Димитър Молеров се жени за сестрата на Марко Тодорович – Катерина. Техният син Симеон Молеров продължава делото на Банската иконописна школа ( Св.св. Кирил и Методий, св. Климент и епископ Теофилакт и Св.св. Седмочисленици) и пренася духа на Молеровите живописци. Баща и син работят заедно в Рилския манастир върху стенописи и ктиторски портрети (Сцени от житието на св. Никола и Сцени от житието на св. Никола). В църквата “Света Троица” в Банско е стенописът “Свети Архангел Михаил” и иконата “Свети Димитър” от иконостаса.

Характерът на Симеон Молеров бил най-буен в рода. За него се говори, че “когато работил някоя икона, понякога си слагал обяда и виното върху нея и се хранил, а когато му забелязвали, той отговарял: ”Аз съм неин създател: мога да разполагам с нея, както си искам.”Пръв от старите хора в Банско почнал да носи панталони и се обличал много небрежно.” – пише Димитър Г. Молеров в публикацията си “Иконопис в Банско”. Той се жени за Кадъифа – Хаджи Вълчова, която е сестра на дядо Димитър Хаджи Вълчов. С този брак става и сродяването на поколението на Молерови с рода на Паисий. Симеон Молеров умира през 1802 г. на 90 години. Наследниците на Симеон Молеров са синовете му Георги и Вишан, но само големият му син Георги продължава занаята на баща си. Георги Симеонов Молеров е последният от поколението на Молеровия род, който продължава традицията – учи иконопис при баща си. Неговите творби са също в църквата “Света Троица” в Банско. Животът обаче не бил благосклонен към него - едва 30 годишен, през 1878 г. на Атанасов ден, Георги Молеров бил ухапан от бясно куче и починал в големи мъки.

Оставил след себе си двама сина на 2 и 3 години, но с него нишката на иконописците в Молеровия род се прекъснала.

Това е историята на Молерите – четирите поколения живописци, които с четките си създавали светлина и иконите им до днес вдъхват вяра и упование в Бога.

В днешни времена, през 1996 година, 118 години след смъртта на последния живописец от Молеровия род с нова сила се възражда ново изкуство - изкуството да накараш хората да усетят истинския дух, да се пренесат във времето, когато всичко е било истинско и непокътнато. Да се слеят с легендата.

Тогава отворила врати механа „Молерова къща”…

Мая Цанева, в-к “Сега”

Нашенската фамилия Колдамови неизбежно се свързва с балета. Имената на Красимира и Петър Колдамови предизвикват респект у всеки, който само веднъж дори е наблюдавал изпълнението на сестрата и брата в “Изворът на Белоногата” или в “Любов за любов” - две от най-известните балетни постановки навремето.

Красимира и Петър са първото поколение балетисти от прочутото семейство, което влиза в средата на 50-те години в репетиционните зали на софийското Хореографско училище и оттам поема към световните сцени. Днес и техните деца са се предали на магията на танца и на свой ред предизвикват овации.

Според примата на българския балет любовта й към танца е съвсем спонтанна и естествена. Тя идва от нуждата на всяко дете да изрази себе си - чрез движение и музика. Така и Красимира, още преди да влезе в балетното училище, събира публика на читалищни тържества и вечеринки.
Семейната мълва говори, че прадядо им едва е докосвал земята, докато танцувал ръченица. Тъй че не е случаен талантът на Колдамови-брат и сестра да изразяват по уникален начин емоциите си чрез движения и да усещат с всяка фибра на телата си музиката.
Големият шанс на Красимира е да попадне в класа на руския педагог Владимир Белий, докато е ученичка в Хореографското училище. После нейна наставничка е прочутата в миналото наша балерина Лили Берон. Едва 18-годишна Колдамова излиза на голямата сцена в “Жизел” и оттогава не е спряла да танцува. Като стипендиантка на Болшой театър печели ерудираната публика в Москва и навсякъде другаде по света. Спектаклите с нейно участие “Спящата красавица”, “Едит Пиаф”, “Лебедово езеро” и “Ромео и Жулиета” й създадоха името на перфектен професионалист на 5 континента.
След повече от 40 г. активна артистична дейност през 1998 г. тя се превъплъти в Едит Пиаф в едноименния балет и така отбеляза забележителния си юбилей.
Дългогодишният й дует на сцената с Ичко Лазаров пък им създава славата на една от най-добрите сценични любовни двойки от световна величина. Ала артистичното им сливане е плод на много труд и усилие.
Най-новата роля на Красимира Колдамова е в спектакъла “Четири нощи”, където партнира на много по-млади свои колеги. Примата не крие къде е разковничето за нейната неизтощимо желание да танцува активно - очарова я работата със следващите поколения балетисти. Зарежда я енергията, която те излъчват. Затова 3-ти випуск вече в Хореографското училище има шанса да бъде сред нейните ученици. Известната балерина не се отказва от сцената, но признава, че напрежението, което изпитва, когато наблюдава изпълненията на своите възпитаници, е много по-голямо. Затова сега набляга на педагогическата дейност.
Синът й Преслав Манчев също е наследил неутолимата любов на майка си към танца. Макар родителите му да се страхували, че ще носи тежкия кръст на името на майка си, той поема по нейния път. Тя отначало не била съгласна с желанието му да я последва на балетния подиум. Ала той упорито вървял по стъпките й. Докато Красимира се предала.
Под вещата ръка на вуйчо си Петър Колдамов талантливият Преслав започва успешна кариера на балетист. Класическият танц днес му носи слава и престиж в Германия и Швейцария. За знаменитата му родителка пък е най-важно, че сега, когато той танцува, за публиката тя е майката на Преслав Манчев, а не се акцентира върху факта, че той е нейн син.
Въпреки това първата дама на балетната сцена признава, че малко съжалява, че не му е партнирала в спектакъл. Този шанс им се е изплъзнал през 1993 г. Когато Преслав играе Джеймс в балета “Силфида”, Красимира Колдамова вече е приключила (за кратко, оказва се), със сценичната си кариера. Така се разминават.
Никога досега гранддамата не се изкушавала да остане в чужбина, макар да са й го предлагали многократно. Мами я изкусителният за всеки артист Париж, където примата танцува цял сезон, но приятелите и семейството са истински важните неща за нея, тъй че тя не се колебае дълго. Съпругът й Таньо Манчев - архитект по професия, е най-строгият й съдник и верен приятел. Той й помага при избора на грим и костюм, вълнува се от всяка нейна роля.
С 9 г. по-малкият брат на вечната прима - Петър, също попада на сцената на Операта. Покрай сестра си той от малък се мотае зад кулисите. С навлизането си в юношеството Колдамов-брат също не устоява на музите и постъпва в балетното училище. Печели стипендия и заминава за Куба. Връщайки се оттам, среща Мариана Денева - бъдещата примабалерина на Операта, тогава още ученичка на Люба Колчакова в Хореографското. Двамата споделят в продължение на над 12 г. сценичните си превъплъщения. Мариана и Петър печелят заедно 1-ва награда на I балетен конкурс в Токио през 1976 г. Покрай творческия тандем се ражда и един дългогодишен брак, и 2-ма синове. Единият - Виктор, също става балетист.
На сцената Петър Колдамов е бил в компанията на не една хубава жена, но не може да определи коя от партньoрките си харесва най-много. Високо оценява дуетите със сестра си Красимира, със съпругата си Мариана Денева, с примите на Мексико. Според него за зрителите остава скрито напрежението и “къртовската работа” при изграждането на една артистична двойка. В репетиционната остава всичко - притеснения и умора, физическата изнемога - за да се убеди най-накрая ценителят на балетното изкуство, че двамата изпълнители се сливат изцяло с героите си.
Дори и след като се отказва от артистични изяви, Петър Колдамов не е излязъл от балета. Той е преподавател в Хореографското училище вече 15 г. Сега подготвя усилено коледния спектакъл на учениците си.
Виктор Колдамов, по-големият син на балетния педагог е завършил преди 2 г. училището, в което преподава баща му, и вече обикаля света. Съвсем скоро младежът замина за Япония заедно с трупата на Операта.
Петър Колдамов никога не е съжалявал за професионалния си избор. И все пак е останал верен на мечтата си за далечни морски пътувания. Донякъде балетът му дал част от тази романтика - благодарение на него е видял десетки страни, сред които най-любими са му Испания, Египет, Китай, Мексико и Швейцария.
Днес той мечтае за нови спектакли и заедно със съпругата си търсят синтеза между театъра и танца. Самите те се определят като търсачи на предизвикателства и признават, че ги събрала любовта към балета.
Мариана Денева отскоро е директор на Хореографското училище и сега се справя с много по-тежкия товар на административния си пост. За разлика от съпруга си тя се явява нещо като сбъдната тайна мечта на родителите си. Баща й свирел прекрасно на цигулка, но се занимавал професионално с италиански език. За балета я открива Анастас Попов. За примабалерината да си на върха, значи да се учиш постоянно. Тя смята, че е получила най-високата си оценка от постановчика на “Дамата с камелиите” Пиер Лакот. Тогава прочутият маестро я избира за главната роля, без да се интересува за йерархията в балетния състав. Подходил без предубеждение към балерините - просто решил, че именно тя заслужава да бъде в центъра на спектакъла. Ала по това време примата забременява с втория си син и се отказва от оказаната чест.
Въпреки това г-жа Денева не съжалява за избора, който е направила. Според нея всеки артист “ражда” ролята си и затова тя е избрала най-великата роля - тази на майка.
Мария от “Козия рог” е превъплъщението, в което балерината смята, че е постигната абсолютно сливане с образа. Подготовката на ролята й отнема около 6 месеца и накрая има чувството, че е изгубила собствената си личност. През 1989 г. д-р Теодор Попов написва книга, посветена на сценичните триумфи на Мариана Денева.
Тя и съпругът й Петър Колдамов живеят чрез танца и той, по собствените им думи, никога не ги е разочаровал. Само хората са били понякога некоректни спрямо тях.

Григор Николов, в-к “Сега”

Родовата хроника започва с преселението и емиграцията и достига до трайните следи, които потомците на Димитър Агура са оставили в историята на България.

През 30-те години на ХVIII в. в резултат на войните между Русия и Турция генерал Дибич Забалкански навлиза на територията на България с огромна войска и с мисълта да освободи поробените българи. Мисията му не успява и, когато се оттегля, с него тръгват около 200 000 души, изплашени от отмъщението на поробителите и в стремеж за по-добър живот. Те са предимно от Силистренско, Разградско и Шуменско. С тях са и петнадесетина души от едно селце край Шумен. Заселват се в село Чешме Вароит, Болградска област, североизточно от делтата на Дунав. В Бесарабия те стават Агура. Името на фамилията произлиза от местност и река, наречени Агурка. Днес две трети от наследниците на фамилията живеят в Бесарабия. Сред тях има журналисти, учители и инженери.
Двамата братовчеди Георги и Димитър Агура след Освобождението през 1878 г. се връщат в България. Димитър е завършил история в Яшкия университет. В “новата” си стара родина България най-напред основава 2 гимназии - Пловдивската и прословутата Първа мъжка гимназия в София.
През 1879 г. е назначен за началник-отдел в министерството на вътрешните работи. През лятото на 1882 г. министър-председателят на временното руско управление у нас Леонид Соболев решава да се разправи с консерваторите, които остро критикуват княз Батенберг. На 13 февруари Димитър Агура издава заповед, според която “на известния Петка Славейкова се забранява да преживява в княжеството”. През юни той разпорежда същото и по отношение на Петко Каравелов. През 1883 г. вече е министър на народното просвещение. След шест години е извънреден преподавател по история в новооснованото Висше училище, днес Софийския университет. Негов приятел в тези години е легендарният езиковед Александър Балан, също бесарабски българин. Академичната мисъл още спори кой от двамата - Балан или Агура, е бил пръв ректор на Висшето училище.
Документирано е обаче, че тази длъжност Димитър Агура е изпълнявал през 1889-90 и от 1892 до 1895 г. Умира от сърдечен удар по време на конгрес в румънския град Яш през 1911 г. Димитър Агура поставя началото на две родови традиции.
Едната е първородният син да се казва Димитър. Другата произтича от работата му като просветител - понеже сам той е основал Първа мъжка гимназия, всички момчета да завършват именно нея. Тази традиция нарушава единствено правнукът му Димитър, син на Константин Агура. И тук родовата история се повтаря. Баща му е основател на механотехникума “Вилхелм Пик” в столицата. Логично синът завършва именно този техникум.
Димитър Агура се жени за Анастасия, чийто род също е емигрирал от България и преживява преди Освобождението в Зимнич. Първата им дъщеря е Недялка Агура, завършила консерваторията и една от първите български пианистки. Синът им Димитър Агура е роден през 1882 г. Записва Виенската политехника през 1911 г., но завършва чак през 1922. Причина за това е участието му в трите войни от 1912 до 1918 г. През 1919 се жени за Велика, родом от Габрово, която по време на войната завършва френска филология в Нанси. Двамата заминават за Виена, за да довърши образованието си Димитър. След връщането си в София започва работа в Министерството на земеделието, но от 1926 година основава свое собствено инженерно-строително бюро, което в някои периоди осъществява над 100 проекта на година. Той налага в българската архитектура стоманобетонните конструкции.
Построил е сградата на Министерството на народното здраве, Учителската каса (днес кино “Култура”), Сливенската община, много жилищни сгради из центъра на София и … заводски комини от стоманобетон. Пръв председател е на Камарата на инженерите и архитектите у нас, създадена през 1937 г., а от 1938 до 1942 г. е ръководител на Българското инженерно-архитектурно дружество (БИАД). След 9 септември работи като главен инженер в “Софстрой”.
Първородният син на Димитър и Анастасия, по традиция Димитър, е роден през 1922 г. През 1941 г. заминава да учи архитектура в Германия. Там се оженва за Карен, дъщеря на българка и германец от Щутгарт. През 1951 г. емигрира в САЩ. От 1953, в продължение на над 30 години, работи като архитект в Нюйоркската община. Става началник на отдел от 60 човека, които строят всички гари - речни, морски, въздушни, железопътни. Съпругата му Карен пък е моден дизайнер. Дълго време работи по реконструкцията на летище “Ла Гуардия”.
Вторият Димитър Агура е строил кулите-близнаци в Ню Йорк. В началото на 70-те години Нюйоркската община започва да изгражда като свое доходно здание двете кули-близнаци на Световния търговски център. Проектът е на японеца Миноро Ямасаки. Целият отдел на Димитър Агура е изпратен да реализира строителството, а след това началникът му започва вътрешното обзавеждане на етажите и архитектурното им пригаждане според изискванията на наемателите им. Последната му работа през 1983 г. е била интериорът на двата етажа на руското търговско представителство. Димитър Агура умира през юни 2001 г., три месеца преди “Ал Кайда” да взриви делото на неговия живот.
По време на строителството два пъти посещава този строеж и брат му, архитектът Атанас Агура. Вторият път са заедно с арх. Александър Баров. По това време двамата вече са спечелили конкурс за изграждането на НДК и в него има и някои технологични решения от Световния търговски център.
Синът на Димитър - Едуард, е лекар със специалност “лъчеви болести” и дълго време работи в университетската клиника в Сиатъл. По време на аварията в Чернобил голяма част от пострадалите работници са лекувани от него. Руският вестник “Правда” през 1986 г. посвещава статия за заслугата му в спасяването на много от облъчените атомни енергетици. По ирония на съдбата обаче, той не могъл да помогне на баща си, който три години се бори с левкемията, преди да почине.
Братът на Димитър, Атанас Агура, е един от най-известните български архитекти. Роден е през 1926 г. Атанас се дипломира във ВИАС и започва работа в някогашния “Заводпроект”. Още като студент участва в различни архитектурни конкурси. С Никола Николов работи съвместно по проектирането на курортния комплекс “Слънчев бряг”. През 60-те години печели конкурс за изграждане на центъра на Велико Търново. Проектира няколко обществени сгради, хотел “Етър” и Интерхотел “Велико Търново”. Шеф на колектива е архитект Никола Николов, а Атанас Агура е негов заместник. После работи по общия генерален план на Бургас. През 1969 г. се прави комисия за общ градоустройствен план на София и Атанас Агура, като неин член, е избран за главен архитект на София. Най-големите му постижения са с арх. Александър Баров - Народният дворец на културата, възложен им през 1977 г., и центърът на Благоевград. Архитект Баров прави сградата на НДК, а Агура - пространството около двореца. Едва преди две години им поставили имената на каменната стена до входа.
Най-малкият брат Константин е завършил инженерство и педагогика. Основател е на техникума “Вилхелм Пик”. И той е минал по йерархичната стълбица - учител, заместник-директор, директор. По това време той и брат му Атанас решават да се включат в рали-състезанията. Започват през 1962 г. като пълни аматьори с една “Шкода Октавия”. На шега печелят няколко републикански титли в своя клас. Първото им международно състезание е пак със шкодичката по маршрута София - Синая. После Константин се отказва, а Атанас се прехвърля в отбора на “Булгаррено”. Две години поред участва в европейски шампионати и през 1968 г. печели първо място. Постижение, което до днес не е по силите на друг българин.

Венелин Митев, в-к “Женски тайни”

Вили Казасян, който на 8 декември навърши 72 години, обича да казва, че на този ден студентите всъщност празнуват неговия рожден ден.

Малцина сигурно знаят, че легендата на българското музикално изкуство има диплома за инженер от днешния Технически университет и като такъв е бил разпределен на работа в някакъв завод в Карнобат. При това Вили е завършил университета не по настояване на родителите си, а по собствено желание, въпреки че още от 6-годишен свирел на пиано.
Всъщност баща му искал синът му да учи медицина, но вироглавецът му обяснил, че не се вижда като лекар. Все пак, като практичен арменец, решил да си вземе тапия за нещо по-сериозно, защото и арменците си имат пословица, която гласи горе-долу същото като нашата “Музикант къща не храни”. Записал машинно инженерство и го завършил, и то доста успешно, но още докато следвал, разбрал, че не това е голямата му мечта в живота и че не е далече от мисълта да се впусне в приключението музика пък каквото ще да става.

Роденият през 1934 г. софиянец така и не заминал за Карнобат въпреки многобройните заплашителни писма, които му изпращали заради нарушаване на закона за задължителното разпределение в ония години. Как да замине, като вече ходел по турнета из цялата страна като пианист и междувременно записал задочно теоретико-композиторския факултет на консерваторията. “Няма по-тъжно нещо от това да си принуден да вадиш хляба си с професия, която ти е скучна, защото си застопорен на едно място”, обяснява Казасян.
Като повечето арменци у нас, той е потомък на преселници, избягали от турските кланета в началото на XX век. Ако го запитате обаче кое надделява у него - арменското или българското, той ще ви каже, че пъпът му е хвърлен в България, но арменското си е арменско и затова на всичко гледа откъм смешната страна. Не че не се вживява в някои неща, не че не го вълнуват, не че не се ядосва, но наистина чувството му за хумор го спасява. Не си позволява да пада в капана на битовите проблеми. Налага си, а това може би е тренинг от години да бъде над тия неща. “Така се спасявам. Иначе трябва да се хвърля в морето и да се удавя”, споделя Казасян.

Вече половин век той е свързан с музиката, обичан от колегите си и почитан заради многостранния му талант. Вили, казват те, е от хората, които и на 100 години да станат (дай Боже!), пак ще кипят от идеи и ще работят. И най-важното - това му качество действа заразително на околните. Където е Вили, има настроение и смях.
От близо четири десетилетия името му се свързва с бигбенда на Националното радио - той е негов диригент и ръководител. През всичките години, докато го имаше “Златният Орфей”, беше диригент или член на журито. Участва във всички джаз форуми, в много международни фестивали и конкурси. Той е един от символите на поколението музиканти от началото на 60-те години и има огромен принос за създаването и разпространението на българската забавна музика.

Зад гърба си Вили Тромбата, както го наричат мнозина, заради това, че дълги години водеше популярното радиопредаване “Тромбата на Вили”, има три брака.
Първото му официално обвързване е с аптекарката Дора, но то трае само година. Според стара градска легенда съпрузите се спречкали люто за името на първородния им син. “Да го кръстим Арам, на баща ми”, предложил щастливият родител. “А не искаш ли да се казва Агоп?”, репликирала язвително фармацевтката. В крайна сметка записали бебето Алек, поне малко от малко “да уважат” буквата на арменския му дядо. Казасян обаче не могъл да прости гаврата и скоро дал път на устата си булка.
Вторият брак на маестрото продължил почти четвърт век. След развода си с Дора той се оженил за красивата като италианска кинозвезда студентка по английска филология Надежда Ранджева. Скоро младоженката, която дотогава имала изяви в дамския квартет “До, ре, ми, фа”, пропяла и в новата естрадна формация “Студио В”, дирижирана в буквалния и преносния смисъл от мъжа й.

Надя има сестра Люба, която е омъжена за първородния син на великия Константин Кисимов - Васил, и е майка на известния телевизионен журналист Константин Кисимов.
Дъщерята на Вили и Надя - Хилда Казасян, започва да свири на пиано още на 5 години, завършва Националното музикално училище “Любомир Пипков” и ударни инструменти в консерваторията. По-известна е обаче като джаз певица.

Хилда дълги години беше съпруга на Чочо Попйорданов, но в един момент актьорът от Народния се залюби с Йоана Буковска, изостави я и отиде да живее с далеч по-младата си колежка. В интервютата, които даваше по онова време, Хилда не криеше, че преживява болезнено това предателство, но после се съвзе, обърна гръб на миналото и заживя като млад човек, който има да наваксва много пропуснати неща. И най-важното: сбъдна й се дългогодишната мечта да си роди детенце. Така че освен джазпевица в момента тя е и щастлива майка, а татко Вили - безкрайно горд дядо. Междувременно Хилда започна да се изявява и в една абсолютно непозната за нея област - отвори 3 ресторанта, в които предлага арменски специалитети и, както се говори в гилдията, бизнесът й върви добре. Не изостави и кариерата си. Нещо повече: последните й концерти показаха, че е дръпнала доста напред в професионалното си израстване като джазпевица.
Братът на Вили - Еди Казасян, също бе музикант от висока класа. А като човек беше още по-отворен и по-голям бохема. Пък и нима можеше да бъде другояче, щом до последно великата Леа Иванова бе влюбена в него?
Срещата между кралицата на суинга и далеч по-младия от нея начинаещ музикант е случайна и… съдбовна. Запознава ги на “стъргалото” друга грандама на тогавашна София - Нора Нова. Пламва любов от пръв поглед, която продължава десетилетия и е белязана не само от триумфални турнета по света, но и от много драматични моменти. Заради безумната си обич към Еди Леа отхвърля ухажванията на Ив Монтан, Гойко Митич и други световни звезди. Това обаче не пречи на Еди непрекъснато да й изневерява.

Водил си любовниците вкъщи и тя безумно страдала. Но до последно казвала: “Еди е бижуто на моя живот. И комфортът на моя диван - да си седи и да си чете вестник. Изведох го в чужбина, дадох му бъдеще и ще го обичам до края!” Въпреки това изневерите му я съсипват. Получава удар, после втори, разболя се от рак и си замина само на 63 години.
Началото на края на тяхната връзка започва, когато на хоризонта се появява Зоя. Варненката, която се подвизава в родния си град като манекенка и е известна с прозвището Зоя Визона, заради това, че богати “другари” й купуват скъпи дрехи, пристига в столицата, за да я покори. Движи се в компанията на заможни араби, но мечтата й е да се добере до някоя известна личност, която да я въведе във висшето общество. Тази личност се оказва Еди Казасян.
Когато Леа научава, че Зоя е бременна от мъжа й, му вдига безумен скандал и го предупреждава, че каквото и да е направил, изобщо да не си мисли за дете, разтрогване на брака и продължаване на връзката. Зойчето Визона обаче успява да се пребори с нея, ражда бебето, кръщава го на Еди и поставя любовника си пред свършен факт. После забременява за втори път от Казасян и двамата заживяват заедно. Колкото и да не е за вярване, живеят в таванското помещение над апартамента на Леа на ул. “Неофит Рилски”.
Въпреки това Еди е почти единственият човек, който бди над Леа в последните й дни в болницата. Малко преди да си отиде, кралицата на суинга казала:
“Искам да ме погребат в розово.”
За чест на Еди той изпълнил последното й желание.
Самият Еди си отиде от този свят преди две години на 73-годишна възраст, покосен от инсулт.

Галина Минчева, в-к “Сега”

Професор д-р Йордан Ведър е от малкото българи, които познават рода си с няколко поколения назад. Историята на фамилията му е изключително интересна.

В нея влизат имената и делата на личности, дали много за националното ни Възраждане. Неговият прадядо Иван Ведър има житие, достойно за роман. Достатъчно е да се спомене, че той спасява град Русе от опожаряване по време на Руско-турската война и е основател на първата масонска ложа у нас. “Повечето хора обикновено се хвалят с дедите си - казва професорът, а според мене дедите ни трябва да могат да се похвалят с нас.”
Йордан Ведър е доктор на изкуствознанието, професор по реторика, директор на Центъра за образователни услуги към СУ “Св. Климент Охридски”. Според Ведър реториката е единствената комплексна наука, която се занимава с мнението на човека. “Навлизаме във века на информацията без граници, затова техниката на словесното общуване е изключително важна за всички ни”, твърди ученият. Докато Ведър чете лекции и ръководи курсове, семинари и групи за тренинг по реторика, публична реч, бизнес комуникации, говорна култура, постановка на глас, словесно изпълнителско изкуство и др., неговата дъщеря Олимпия е преподавател по мениджмънт. Когато Олимпия навлиза в академичното поприще, всички казват, че отиват на лекции при дъщерята на проф. Ведър. “Днес повечето говорят, че отиват при бащата на Олимпия. Това е и моята най-голяма награда”, изповядва ученият.
Другата му дъщеря, Инна, е като многоръкия Буда. Тя е техник-енергетик, бакалавър педагог и магистър по социален мениджмънт. И при двете дъщери на Ведър контактите с хората са основното в техните професии.
Това, над което професорът работи от години, е реториката като система и системата на реториката. Темата за публичната реч е същността на неговите лекции. Главно правило за Ведър е, че човек първо трябва да мисли, а после да говори. Той се дразни от факта, че нашите политици първо говорят, а после мислят. “Затова - казва Ведър - аз уча студентите си на обратното.” Йордан Ведър е първият наш хабилитиран преподавател по реторика. Той завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” и специализира театрална педагогика и педагогика на висшето образование в Санкт Петербург. Професорът е автор на първите университетски програми и учебни помагала по реторика, а също така и на програмата, по която военните училища въвеждат реториката като задължителен предмет.
Ученият разказва с любов за хората от своето минало, които са го оформили пряко или косвено като личност. Между тях на първо място той поставя своя прадядо. И има защо. За него той е чел спомените на дядо си и на своя баща, а също така и на съвременниците му.
Прадядото на професора е големият възрожденец от Русе Иван Николов Ведър (1827-1898). Животът му е богат на събития. Той е пропътувал почти целия свят. Рожденото му име е Данаил, но тъй като убива един турчин, който се гаврел с баща му, сменя името си с Иван и се озовава чак на остров Малта. В Ла Валета Иван учи в протестантски колеж, като усвоява много европейски езици, а също така латински и различни арабски наречия. За изненада на всички младият мисионер става моряк на английски търговски кораб, с който пътува между Лондон и Мелбърн. През 1852 г. той заживява в Измир, където преподава езици на синовете на турските първенци. По време на Кримската война Иван Ведър обикаля турските черноморски пристанища, като се предполага, че изпълнява разузнавателни задачи в полза на Русия.
След време се установява като преподавател на езици в Роберт колеж в Цариград. Тук той се запознава с Митхат паша и става негов добър приятел. С височайшата му препоръка попада на работа като преводач в управлението на Цариградската полиция, във Вътрешното и във Външното министерства. Така Ведър получава достъп до огромна информация, която предоставя на руските дипломати в турската столица. Появява се опасност неговата истинска дейност да бъде разкрита и той заминава за Букурещ, където следва в Медицинско училище. Професорите д-р Протич и д-р Атанасович харесват слънчевия му характер и го наричат “Ведрий Иван”. Така те стават кръстници на новата му фамилия.
След това животът на Иван се занизва като пъстра броеница. Работи известно време като търговски представител в Манчестър. Връща се в Русе и дава огромна сума пари за Легията на Раковски. През 1863 г. се оженва за Стояна, дъщеря на големия русенски майстор Уста Хаджи Станчо Драгошинов. След сватбата младото семейство заминава за Цариград, където Иван Ведър е кореспондент на различни европейски вестници и преподава езици в Роберт колеж. През 1863-65 г. той е приет като свободен зидар в английската Ориенталска ложа и получава номер 687. По-късно достига до 33-а, най-висока масонска степен.
Благодарение на този факт английският консул в Цариград го препоръчва на англичаните, работещи по проекта на жп линията Русе-Варна. Ведър се връща в България и става най-уважавания гражданин на гр. Русе. Валията Митхат паша, който също е брат-масон, го взема за свой секретар по “вънкашната кореспонденция”. Все по това време Ведър другарува с Ангел Кънчев, Захари Стоянов, Тома Кърджиев и Никола Обретенов. За Захари и Тома той е нещо като наставник. Благодарение на него бъдещият автор на “Записки по българските въстания” овладява четмото и писмото и става помощник-библиотекар в прочутото русенско читалище “Зора”. Иван помага финансово на Ангел Кънчев да следва в Белград и Табор, а чрез Иларион Драгостинов и Стефан Стамболов подпомага и Старозагорското въстание.
В края на август 1877 г., както пише в спомените си синът на Ведър - Димитър, турците решават да изтребят населението на гр.Русе. Жените и децата са събрани в Саидпашовата бахча, а дръвниците са готови. Тогава 50-годишния. Иван излиза от обградената си къща, като плаща с торба злато. По пътя към коменданта Делавер паша той взема със себе си италианския консул Енрике де Губернатис и отива при турския военачалник, който се оказва масон от Египетска ложа. “Един жест на Ведър - разказва в спомените си неговият съвременник, публицистът Никола Шиваров, едно движение на дясната ръка извършва чудото.
Пашата разбира, че пред него стои масонски брат от по-висша степен и отменя зловещата заповед. Башибозукът е разгонен, а населението преминава под охраната на редовния аскер. С това Ведър спасява над 4000 русенци от сигурна гибел, а гр. Русе - от опожаряване. След Освобождението по ходатайството на Иван генерал Тотлебен, за когото пък се говори, че бил масон от немска ложа, награждава Делавер паша с орден за човешката му постъпка.
Обиколил много свят, видял и научил много, през 1880 г. Ведър урежда в Русе откриването на първата масонска ложа в България - Etoile des Balkans (Балканска звезда), номер 134. До 1882 г. ложата наброява 27 членове, между които Захари Стоянов, Никола Обретенов, Тома Кърджиев, генерал Върбан Винаров, Йосиф Клайн и др. В тази ложа инкогнито членува и княз Александър Батенберг. Най-висока е степента на Иван Ведър. Братята действат, ръководени от девиза: “Свобода, равенство, братство!” Не случайно, в края на своя живот, Ведър приписва всичките си имоти на държавата, като казва, че на децата си е дал достатъчно: образование и възпитание.
Неговият син Димитър е не по-малко активен от баща си. Следва в Брюксел, Лион и Хановер и завършва машинно инженерство. До края на живота си работи за издигането на българските железници на европейско ниво. Димитър достига до 30-степен в английска масонска ложа. Той е създател и Майстор на Великата масонска ложа в България през 1914 г. Успоредно с това основава гимнастическите дружества в България и съюза “Юнак”.
Единият от синовете на Димитър - Иван, който е инженер лесовъд, запазва спомените на рода си, като ги допълва и събира в няколко неиздадени тома. Неговият син - проф. Йордан Ведър, казва: “Аз не съм масон, но искам да споделя, че никой от първата и втората вълна масони като прадядо ми, дядо ми и баща ми не славослови с думи и перо ни Запада, ни Изтока. Защото когато се накланяме прекалено много на една страна, оголваме другата…”

Галина Минчева, в-к “Сега”

Младият художник Ненко Балкански е прапраправнук на легендарната баба Тонка, праправнук на Ботевия четник Никола Обретенов и внук на големия ни художник Ненко Балкански, чието име носи.

Талантливият Ненко-младши е завършил преди няколко месеца Художествената академия в София и в момента рисува стенописите на църквата “Света Петка” в столичния квартал “Орландовци”. Над тях той работи от една година и половина. Твърди, че ще успее да ги завърши за храмовия празник, който е на 14 октомври. Амбицията на художника е да излезе от сянката на прочутия си род. Да стане известен заради творчеството си и заради това, което ще направи. Ненко споделя, че всеки на този свят идва с определена мисия и трябва да я изпълни.
Стенописите в църквата “Света Петка” са първата му голяма поръчка. Тя е строена в периода 1880-1885 година. Рисунките в нея са били правени преди 10 години и нямали никаква художествена стойност. Затова се наложило младият мъж да обработи стените и да ги подготви за зографисване. Ненко смята, че щъркелите, които са направили гнездо на купола на църквата, са добра поличба за неговата работа.
Мястото за храма е подарено от Петрана Гьорева, чийто гроб се намира в неговия двор. “Има такива хора, които обичат да даряват, каквото притежават, за да направят щастливи и другите, казва художникът. Такива безсребърници са всички от моя род. Баба ми Лиляна е подарила на държавата картините на дядо ми Ненко, а също така и техния дом на улица “Латинка”. До този момент, обаче, до тях нямат достъп почитателите на Балкански. Къщата е заключена, а една от картините - “Лиляна” (1946 г.) вече е изчезнала безследно.” Ненко-младши вярва, че рано или късно вратите на “Латинка” ще бъдат отворени за всички.
Тук, в тихите летни вечери, на двора, под черешата, се събирали приятелите на художника. Между тях били големият ни журналист и общественик Веселин Йосифов, оригиналният публицист и писател Серафим Северняк, поетът Димитър Методиев и др. Всички те споделяли помежду си своите творчески планове, разговаряли за бъдещето на България и разисквали актуални проблеми от ежедневието. Пред тях Ненко Балкански е обичал да казва често, че е достатъчно да те разбере един човек и “това да е собствената ти жена”.
Действително Лиляна Балканска е тази, която художникът запознава първа със своите картини. Тя е и неговият “вечен”, безплатен модел. През 1949 година Ненко Балкански се жени за Лиляна Просеничкова, правнучка на баба Тонка и внучка на Никола Обретенов. Художникът познава бъдещата си жена от девойка, тъй като е бил приятел на родителите й - Тонка и Нико Просеничкови. Дори Лиляна му викала “бате Ненко”. До годината на сватбата им семейството на Просеничкови преживява голяма трагедия. Тонка Обретенова Просеничкова, единствената внучка на баба Тонка и дъщеря на Никола Обретенов, е убита, заедно със съпруга си на 2 ноември, 1944 година, в първите месеци на новата власт. Нико и жена му стават обект на кървава разплата след донос. Всъщност Просеничков бил директор на русенската мъжка гимназия и направил забележка на един учител, който имал непристойно поведение и не криел от учениците си посещенията си в публични домове. Във фамилията предполагат, че именно учителят е написал след 9-и септември доноса, довел до гибелта на семейство Просеничкови.
След този разстрел от рода на баба Тонка оцеляват само двете й правнучки - Лиляна и Милкана. Няколко месеца след смъртта на родителите си от притеснение умира и Милкана. Лиляна остава съвсем сама. Тя преминава през комунистическия репресивен апарат. На 22 години има своя философия за живота, която й помага да оцелее. А тя е, че каквото и да ти се случи, трябва да запазиш оптимизъм. Лиляна е и тази, която продължава рода на баба Тонка по линия на нейните синове. От петимата сина на безстрашната русенка само Никола Обретенов има потомство - дъщеря му Тонка Обретенова, станала по-късно Просеничкова. Останалите - Атанас, Ангел, Петър и Георги - нямат деца. От грижи по близките си Атанас не успява да създаде семейство. Ангел участва в четата на Хаджи Димитър и е заточен в Диарбекир. Връща се в Русе, когато е преминал годините за женене. Петър загива при едно от сраженията в четата на Хаджи Димитър. Георги е заклан при подготовката на Априлското въстание като апостол на Сливенския революционен окръг. От Петрана и Анастасия - дъщерите на баба Тонка, само Анастасия има потомство - Захаринка. Детето се ражда след смъртта на баща си Захари Стоянов. Захаринка, която вече е покойник, е братовчедка на Лиляна Балканска. Нейната дъщеря живее в Хамбург.
В България Лиляна е единствената представителка на рода на баба Тонка. Подобно на своята роднина и тя никога не остава със скръстени ръце и е готова да помогне на всеки, който я потърси за помощ. Заедно със съпруга си Ненко Лиляна подарява през 1957 година на Историческия музей в град Русе черепа на Стефан Караджа, който се е пазел в семейството й. Баба Тонка успява да погребе като свой любим син обесения Стефан Караджа. След години тя прибира черепа му и в края на живота си го предава на сина си Никола Обретенов, а той от своя страна - на дъщеря си Тонка. Така реликвата стига до Лиляна.
Неслучайно синът на Лиляна и Ненко Балкански - Боян, който се ражда през 1949 година, завършва история, а по-късно специализира археология. Дълго време той работи като журналист във в. “Антени” и смята този период от живота си за изключително плодотворен. “Когато имаш за началник родолюбец като Веселин Йосифов, можеш да направиш много неща”, казва днес Боян. Той си спомня за славните дни и години, прекарани в “Антени”, за възрожденския дух, който царял в редакцията, за дългите часове, минали в интересни разговори с Веселин Йосифов. Според Боян, Серафим Северняк и Веселин Йосифов са хората, които са написали най-проникновените страници за баща му - Ненко Балкански.
Навремето двамата творци са карали Лиляна Балканска да им разказва за своя род, за онова, което историята не знае още за баба Тонка и нейното семейство. По традиция Лиляна и Ненко посещавали всяка година Русе, за да видят родния град на семейство Обретенови, музея на баба Тонка и своите близки и познати.
Днес внукът на Лиляна, Ненко Балкански-младши, ходи поне веднъж в годината в Русе. “Там всички са ни роднини, защото ни обичат”, споделя младият мъж. Ненко обожава своята баба Лиляна и казва, че тя е права, когато го съветва да рисува, подобно да дядо си всеки ден - независимо в какво настроение е. Младият художник предполага, че баба му Лиляна ще остане доволна от стенописите, които рисува, тъй като им е посветил много време. “И това ще бъде особено щастлив ден в моя живот, казва Ненко, защото вярвам, че и дядо ми, който гледа отгоре, ще мисли като нея.”

Мария Георгиева

Когато се каже “Вазов” , всеки българин по инерция се сеща само за класика на родната литература. Иван Вазов е първото име, което децата научават от читанките, още щом прекрачат училищния праг.

С него започват учебниците по литература и всички антологии на българската поезия в чужбина. Фамилията Вазови обаче не се изчерпва само с най-големия ни народен поет. Неговите роднини и съребрени наследници също са прочути хора. Някои от тях са живи и до днес, а най-малкият продължител на рода - Александър - се появи на бял свят преди седмица. “Най-голямата ми радост е, че станах прадядо” , хвали се режисьорът Януш Вазов. Той е роднина на Иван Вазов по бащина линия. Дядо му е прочутият генерал Георги Вазов, който е брат на писателя.

“Историята на генерала е много интересна” , разказва днес внукът му Януш. Той си спомня своя дядо, но много бегло. Повечето неща за него знае от роднини.

Най-впечатляващи са разказите за неговото следване в Санкт Петербург, където е завършил военна академия. За да си вземе дипломата от там, Георги Вазов трябвало да изпълни една важна и тежка задача - да участва в укреплението на военна база на руско-иранската граница. Българският генерал прекарал на далечното място около 4 години, за което време израснал град Ашхабад, столица на Туркменистан. И до ден днешен една от улиците носи името на Георги Вазов.

След това генералът се връща в България. Той

ръководи битката при Одрин

по време на балканските войни, след което се заселва в София. В столицата Георги Вазов си построява къща, която обаче не е запазена. След смъртта на генерала неговата съпруга Мария наема предприемачи, които да построят кооперация на мястото на старата къща на ул. “Раковски” . Тя е завършена през 1938-1939 г., а днес е обявена за паметник на културата от местно значение. Част от сградата е разпродадена още при строежа, а 4 апартамента остават за децата на генерала - Вера, Зора, Митко и бащата на Януш - Александър, който също е бил режисьор.

“Баща ми веднага продал всичко. Трябвали са му пари, за да прави театър и кино” , разказва Януш, който днес притежава само едно таванско ателие от кооперацията на баба си.

Александър Вазов също е известно име. Той е сред основоположниците на българското кино. Роден през 1900 г., Александър е първият представител на фамилията Вазови, който се насочва към седмото изкуство и става режисьор.

Той е основател на първия Съюз на кинодейците

Създател е и на първото кино-студио в България, в което са снимани няколко филма.

“Прекрасен човек” , спомня си днес Януш. “Той ми е пример в живота. Работеше много и го правеше не толкова за себе си, колкото за другите. Той буквално се раздаваше на хората.”

Януш си спомня още, че последните думи на баща му са били свързани с неговата работа в киното. Александър починал през 1972 г., когато се разболял от бронхопневмония. Вечерта, преди да се помине, той казал на Януш: “Обади се на консултантите, че утре ще закъснея” .

Освен че е направил много за българското кино, Александър Вазов е работил известно време в Унгария и в Германия. В кариерата му е помагала неговата съпруга - полякинята Мелания. От брака им е Януш. Той е

роден в полския град Познан,

но израства в София

“Бях голямо авантюристче като момче” , спомня си той. “Винаги правех някакви пакости. Изключиха ме от училище, когато бях второ отделение.”

По-късно обаче той се заема сериозно с учението и по примера на баща си се насочва към киното. През 1943-1944 г., когато завършва Първа мъжка гимназия, става стажант-ученик в единствената за времето си киностудия “Българско дело” . Висшето си образование по кинорежисура завършва в академията за изкуство в Прага. Там Януш среща първата си съпруга - режисьорката Лада Бояджиева, една от дъщерите на известния по това време адвокат Анто Бояджиев.

“Преди да дойде в Прага, Лада е учила в Париж, но заради прогресивните си убеждения е била екстрадирана от френските власти” , разказва Януш. “Много усилия положих, за да спечеля сърцето й.”

Първото си кино Януш Вазов снима през 1952 г. в България. Това е документалният филм “Труд в мир” . Оттук насетне кариерата на младия режисьор има доста противоречиво развитие…

“Бях смятан за “буржоазно копеле”

заради фамилията ми,

свързвана с името на “буржоазния поет и писател Иван Вазов” . Казвам ви го направо. Така пише и в досието ми, което наскоро видях” , разказва Януш Вазов.

Някои от филмите му са забранявани по времето на Тодор Живков. Тайното му досие се свързва с един от тях - “Катина” с Катя Паскалева, който трябвало да пресъздаде образа на работническата класа. Когато бившият Първи го изгледал, казал сърдито: “Та това ли е нашата работническа класа?” . След това критиката страшно оплюла филма, спомня си с огорчение режисьорът.

Януш Вазов е автор и на други творби, които хич не били по вкуса на управляващите. Един от тях е неговият любим филм “Завръщане” , в който участват Петър Салабаков и Наум Шопов. Това е разказ за подводничарите - българи емигранти от Русия, които се завръщат в родината, за да организират военната съпротива на комунистите срещу тогавашните власти. Филмът е направен по мемоарите на Кирил Видински, който е бил един от тези подводничари. За реализацията му помага писателката Свобода Бъчварова. Въпреки това веднага след като се появява на бял свят, той е заключен по решение на Политбюро.

“Тогава Пенчо Кубадински ми каза: “Момче, историята във филма си е точно такава, но не му е сега времето да я показваме” , спомня си Януш.

С един от филмите си, посветен на кукерските ритуали, Януш Вазов

печели първа награда в Сиена, Италия

От чужбина той има и други отличия, най-престижните от които са за документалния филм “Сянка на празника” . С него той печели “Сребърен лъв” от Венеция и “Сребърен гълъб” от Лайпциг.

Последният игрален филм, над който се е потил Януш, се казва “Степни хора” - заснет през 1987 г. Оттогава той не се занимава с кино, ако не броим документалния му филм за събитията от 1989-1990 г.

След 40-годишна кариера в киното режисьорът се насочва към книгите.

Той не пише и никога не се е пробвал,

но притежава книжарница, с която са обвързани още племеникът му Александър Иванов и втората му съпруга Правда, лекарка по образование. В малкото магазинче Януш предлага най-доброто от българската литература, в това число и някои от произведенията на своите роднини.

“Всичките деца на генерала, даже и баща ми, пишеха” , казва Януш. Леля му Вера Вазова има 3 издадени книги, най-известната от които е “Иван Вазов и неговите близки” .

Редом до произведенията на класиците Януш е поставил бюста на човека, дал му своя пример в живота - Александър Вазов. Книжарницата е направена в негова памет.

Олга Боева, в-к “Черно море”

Цани Калянджиев - втори, е роден в Русе. Година след раждането му, през 1930-а, родителите му напускат града.

Завършва политехниката в София. Работи на Старозагорската напоителна система, Баташкия водносилов път, в “Енергопроект” - София ( там работи цели 26 години). От 1980 година се преселва във Варна. Работи в Проектантската организация до 1989 година, когато се пенсионира.

- Основоположник е някой си Вачо - започна разказа за своите праотци Цани Калянджиев. - Родът е лясковски, праотците ни са били земеделци и винари. През ХVII век Лясковец, Горна Оряховица, Долна Оряховица и Арбанаси по времето на Сюлейман I са били провъзгласени със султански ферман за свободни села. Там не е имал право да нощува турчин и не е можело да се ражда турско дете. Тези селища са били освободени от всякакви данъци, а местните жители са можели да изповядват свободно религията си. Затова там са се заселвали хора, които не са се чувствали добре в турската губерния. Като научил за гръцкото въстание през 1821 година, Вачо, мислейки си, че като заиграе мечката в съседите, ще заиграе и у нас, решил да замине. Попаднал на гръцки бойни кораби, наречени каляни. Изглежда, че е проявил военна дарба, защото не след дълго са го направили командир на флотилията. Същата година загинал във въстанието, известно като Мора кавгасъ. След известно време в България пристигнал семейният му герб.

Годината е 1821. Понеже бил командир на кораби-каляни, нарекли го Калянджи. Вачо имал двама сина. Единият, Паню, е известен като участник в Браилския бунт през 1841 година. Заради това е лежал в затвор. Умрял е без наследници. Другият син е Стоян (Цани е съкращение на Стоян - Станьо, Цаньо, Цани). За него има сведения в съдебните архиви във връзка с изгарянето на гръцките книги през 1842 година, участвал е в Руско-турската и Кримската война. Бил е награден със златен орден от руския цар, почетен гражданин на Кишинев. Той има трима сина. Иван е бил политически и военен деец, заместник-губернатор на Бесарабската губерния, генерален-губернатор на Сливен, Пловдив и Русе. Павел е бил учител и книжовник, издал е “Български буквар”, “Кратка читанка”, “Кратка свещена история с молитви”, участвал е в освободителното движение. Третият син - Стоян Калянджи, е останал в Лясковец. Бил е земеделец. До 9 септември 1944 година в Лясковец е имало местност, наречена Калянджийско. Там бяха най-големите лозя. Стоян има пет сина и две дъщери. Знам за двама от синовете му - Цани, моя дядо професора, той е най-големият. И Върбан, когото също помня. Той пък се занимаваше с винарство в Лясковец, имаше най-голямата винарска изба на времето.

- Какво си спомняте за Цани Калянджиев?

- Спомням си го много живо. За неговото дело е много трудно да се говори, защото не зная дали има област, в която да не се е бъркал. Има няколко характерни черти, които се проявяват във всички членове на рода Калянджиеви. Били са ученолюбиви - всички са били отличници и са се проявявали в областта на литературата и науката. Всички са знаели по няколко чужди езика. Всички са били бунтари - бунтували са се срещу порядките, неуредиците в политическия и обществения живот. Повечето са женени за чужденци или за чужденки. У дядо Цани например се говореше предимно руски, понеже баба ми беше рускиня. И децата им са имали руски имена. Пред външни хора, естествено, говореха български. Бил съм малък и за съжаление съм гледал роднините си отблизо, без перспектива, и никога не съм си давал сметка какво представляват. Чак сега започвам да разбирам що за човек е бил дядо ми Цани. Беше с грубовато и много своеобразно чувство за хумор.

Имаше една стая в къщата ни на ул. “Караджа” № 38 във Варна - тя още съществува, малко след Музикалното училище, която представляваше огромна библиотека - целите стени бяха само в книги. Тази библиотека бе дарена след смъртта му на Икономическия университет. В нея имаше само едно бюро. Около стаята се ходеше на пръсти. Аз съм влизал много пъти. Вземал ме е на колене, разказвал ми е приказки, чел ми е от книгите си. Той е писал дори и приказки. Под популярна форма в тях се излага някакво природно явление, или животът на някакво животно. Той беше кален човек. Ходеше на лов почти до смъртта си на седемдесет и девет години. През 1944 година го видях за последен път, в началото на следващата почина. Беше много прям и малко безцеремонен. Заради това не са го обичали много, много, освен студентите. Имал си е доста неприятности. Доста карикатури са вървели по негов адрес. Правеше огромни крачки и даже майка ми е разказвала за един пасквил по този повод. Правен е на ръка и разпространяван между студените: дядо Цани върви с огромни крачки, както си ходеше обикновено, баба Матилда подтичва след него и вика: “Цаня, подожди!”. И аз така ходя и досега жена ми ме възпира. Независимо че изглеждаше грубоват, той беше много сърдечен човек, но се стараеше да го прикрива. Беше безкрайно зает. Като оставим настрана Търговската академия, днес Икономически университет - беше сред основателите му, Икономическия техникум, който също беше основан и ръководен дълго време от него, той е бил председател на Читалищния съюз, председател на Читалищното научно-просветно дружество и един от организаторите на летните музикални тържества; има библиография от може би стотина книги - мнографии, преводи, статии; той е сред първите, които са разработили методиката за изследване на хранителните продукти и има капитална книга, която все още е значителна за изследването качеството на българските вина и ракии. Ходил е специално в чужбина и е проучвал опита там.

- Дела в полза на народа и родината. Какво го е мотивирало?

- Тогава не сме говорили. Но предполагам, че делата му са били резултат на огромното родолюбие, което е у всички Калянджиеви за съжаление, защото от такова родолюбие никой не е спечелил. На дядо Цани няколко пъти му е предлагана работа в чужбина, и то много изгодно. Той е емигрирал два пъти. Бил е гледан с лоши очи като свободомислещ човек, напуснал е гимназия по средата на годината, защото е станал много неудобен. Принуден бил да избяга в Швейцария, там се запознал с баба ми - Матилда Осипова Гросман. С нея са заминали за САЩ. Там е работил 2 - 3 години. Негови близки са го кандардисали да се върне в България. Когато си дошъл, са му предложили третостепенна длъжност. Едновременно с това е дошла покана за работа в голяма американска фирма срещу много добро заплащане. Той обаче отказал. И баща ми навремето последва примера му. Завърши строително инженерство, следвайки родовата традиция като първенец на випуска в Щутгарт. И Фридрих Круп веднага му е предложил да стане представител на “Круп” в Цюрих. Баща ми писал на майка ми - да приеме ли. Майка ми, понеже също беше предприемчив човек, му писала да приема веднага. Той обаче се върнал, защото в момента България имала нужда от специалисти.

- Тачат ли днешните българи родовите традиции така, както е било в миналото? Струва ми се, че Вашият дядо е държал на фамилните порядки.

- О, и двамата ми дядовци държаха. Особено дядо Яков. Дядо Цани не толкова, той беше прекалено зает, за да се занимава с традиции. И освен това Калянждиеви са бунтарски и ренесансов род. Навремето е било голямо събитие да се свържеш живота си с чужденка или чужденец. Леля ми Вера е сменила трима мъже и тримата са чужденци - първият беше германец, вторият американец, с него живя известно време и в Токио, третият - швейцарец. Починаха и двамата в Швейцария. Дадо Яков беше абсолютен чорбаджи Марко. Беше въвел строги порядки. Думата му беше закон. Когато се върне, едното дете му носи чехлите, другото - пешкира. От родовите порядки на българина днес нищо не е останало. В известен смисъл това е загуба. Но тези процеси са неизбежни.

- Найденови са музикантите в рода Ви. Какви хора бяха? Братята Найден и Асен са допринесли много за основаването на “Варненско лято”.

- Майка ми по баща носи фамилията Найденова. Дядо Яков, бащата на майка ми, е предприемчив търговец. Станал е председател на варненската Търговска камара. Негов е бил прословутият параход “Зора”. Той е бил купен по поръчка на руска революционна организация, за да пренася нелегално оръжие за Русия. Обаче при буря заседнал някъде към Кюстенджа и станало голям скандал. Корабът е кръстен на името на майка ми Зорка. Тя ми е разказвала, че дядо Яков е бил много предприемчив човек, получавал е стоки от цял свят. Четирите деца - Найден, Асен, майка ми и най-малката дъщеря Дора, са гледани с гувернантка, готвачка и слугиня. Имали са пиано - за момичетата. Всяко момиче от добро семейство е трябвало да учи и да свири на пиано. Такава била традицията. Дядо Яков ги е карал да работят наравно със слугинята и готвачката. Казвал: “Аз ви готвя за зима, пък ако излезе лято, по-хубаво.” Бил е явно много мъдър човек. Пианото се е заключвало с катинар, за да не свирят момчетата. Чалгаджии вкъщи не му трябвали.

Вуйчо Асен бил изпратен в Германия да следва търговия. Той обаче се хванал да учи музика. Писали на дядо Яков, той го заплашил, че ще му спре издръжката. Въпреки това вуйчо Асен останал в Германия и се хванал да свири на пиано в някакво кино, за да завърши. И завършил. За по-малкия се говореше, че бил по-даровитият, само че Асен е бил по-работлив и по-дисциплиниран. Найден беше малко по-несистемен. Помня го добре. С дъщеря му Жени много се разбирахме. Тя беше изключително даровита, на 6 години изнасяше концерти със симфоничния оркестър със Саша Попов. В консерваторията си навехна два пръста и повече не можеше да свири. И понеже свиреше от 4-годишна възраст, не можа да понесе този случай и се обеси. Беше женена за Богомил Стършенов. Найден се е женил два пъти. Дъщеря му от първия брак е Цветана Кареева. На Цеца децата са музиканти - небезизвестният Атанас Кареев и брат му Марио, който също е много добър музикант, макар че той е като Найден Найденов - малко несистемен, но е много кадърен. За Найден си спомням фрапиращи неща. Беше във времето, когато предаваше уроци по музика, нямаше още магнетофони и по радиото всичко вървеше на живо. Пристигна някаква певица от чужбина и ден преди участието й по радиото корепетиторът й се разболя. И сложиха пред Найден куп ноти, писани на ръка. Той седна и засвири на прима виста без репетиция. Беше феноменален. Като човек беше много дръпнат, безцеремонен и безпощаден. Баба Мария - жената на дядо Яков, е била попска дъщеря, доколкото знам. Помня я, беше много, много стара. Живееше в едно стайче в къщата и не излизаше оттам. Къщата беше на “Войнишка” 30, днес - бул. “Осми приморски полк”. Таванът беше обширен и винаги миришеше на орехова шума и някакви сушени плодове. Там съм прекарал доста време - всяко дете обича да се рови по таваните. Повечето време обаче бях при дядо Цани. Той ме обичаше - нали на него съм кръстен.