Nobility Bg

Галина Минчева, в-к “Сега”

На 3 юли 1895 г. в София е нападнат и тежко ранен Стефан Стамболов. Това става на сто метра от къщата на известния столичен хирург Асен Петров.

Той живее на ул. “Стефан Караджа” и в рода е запазен споменът, че е първият, който оказва медицинска помощ на бившия министър-председател.
Откарва Стамболов с файтон в Александровската болница и там, за да спре кръвоизлива от жестоко насечените му ръце, ги ампутира. След два дни Стамболов умира от многобройните си рани, а д-р Петров е потресен от зловещото политическо убийство.
Кой е този лекар, чиято съдба го среща с умиращия Стамболов? “Дядо ми е роден през 1862 г. в Плевен. Той завършва гимназия в прочутия тогава лицей “Свети Сава” в Букурещ и медицина в Монпелие, Франция, с отличен успех”, разказва за него внучката му, архитект Елена Петрова-Генчева. Тя е потомка на стара възрожденска фамилия, чието име в Плевен и до днес е на особена почит. Прадядо й - чорбаджи Маринчо Петров - е роден в началото на XIX век. Той е един от видните обществени дейци на Плевен. Председател е на общинския и на епархийския съвет. Едновременно е училищен и църковен настоятел. Дарил е собствена земя за строителство на първите обществени сгради в града.
Чорбаджи Маринчо не случайно насочва сина си Асен да учи медицина в Монпелие. По това време Франция се слави с известни хирурзи. Учители на младия българин стават светила като хирурзите Льобрьой и Тедна. По-късно той специализира хирургия в Париж и Виена при професорите Терие, Реклю, Гюйон, Тюфие, Вертхайм. Когато д-р Петров се завръща в България през 1889 г., в страната ни все още липсват квалифицирани специалисти, затова ръководител на хирургичното отделение е швейцарецът д-р Роберт Щирлин. След неговото заминаване на д-р Щирлин през 1898 г. Асен Петров завежда хирургичното отделение на Александровската болница и е на този пост 25 години.
Още в самото начало на своята работа д-р Петров изпъква пред останалите си колеги като ерудиран специалист и постига европейска известност. В своята практика той въвежда съвременни и прогресивни методи, които са новост и за най-напредналите страни.

За първи път в България д-р Петров извършва

резекция на стомаха (1896 г.), различни видове резекции на червата, оперативно лечение на артериалните и артериовенозните разширения. Той е един от първите в света, които интервенират по спешност при комбинирани коремно-гръдни наранявания. При необходимост той оперира веднага, като у него говори научният изследовател. Хирургът е автор на повече от 80 труда в областта на коремната хирургия, ортопедията, лицевата хирургия, черепно-мозъчната хирургия, онкологията и кожната пластика. Някои от тях са с оригинален принос и са цитирани в международната литература. Той е създател и на нови хирургични инструменти и на оригинални оперативни методи, възприети от хирурзите в много страни. Името на д-р Асен Петров надраства пределите на България.
През 1897 г. той докладва на Международния медицински конгрес в Москва нов начин за зашиване на черва. Избран е за почетен председател на хирургичната секция на XVI международен конгрес в Мадрид през 1903 г., а също и на първия югославски конгрес по оперативна медицина в Белград през 1911 г.
Към Александровската болница започват да се отправят болни от цяла България, Беломорска Тракия, Европейска Турция и Сърбия. Налага се да чакат по десет дни, за да бъдат оперирани лично от д-р Петров. Внучката му архитект Елена Петрова-Генчева споделя, че

дядо й бил спокоен и толерантен човек

и не излъчвал припряност нито преди, нито след операция. “Създава хирургична терминология на български език, включително за инструментите”, разказва Елена. С нисшия персонал се е държал бащински. Поради тази причина всички го обичат и го възприемат като естествен авторитет.
Дейността на д-р Петров като организатор на военни болници и като военнополеви хирург по време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война го прави съпричастен на страданията на войниците. По негово нареждане проф. Асен Златаров извършва изследване на войнишката храна. Хирургът организира и отлично подредена военномедицинска мисия по време на руско-японската война. За това е награден от руското правителство с ордена “Света Ана”. Асен Петров е
член на Върховния медицински съвет у нас, на управителния съвет на дружество “Самарянка”, председател на дружеството на хирурзите. Той е един от най-неуморните ни

радетели за създаването на медицински факултет в София.

Когато се обявява конкурс за първи професор в хирургичната клиника, д-р Петров е най-сериозният кандидат. Изборът му е направен, но по котерийни причини не е потвърден от академичния съвет на Софийския университет. Това невероятно тежко огорчение прекъсва живота на 58-годишния д-р Асен Петров.
Известният хирург е баща на три деца - Мария, Марин и Милка. От тях Марин (1904-1981 г.) има призвание към медицината и става професор по хирургия. Той също следва в Монпелие, а после в Париж. Подобно на баща си се връща в България и става доброволен асистент. Живее в хирургията, храни се с болнична храна и получава малко пари, но затова пък приема нещо по-ценно - любовта и признателността на пациентите си. Неговата съдба е свързана тясно с Медицинска академия, където той изминава целия път до професор-директор на Първа хирургия. Той се утвърждава като световноизвестен хирург, активен член на многобройни чуждестранни академии и дружества, между които Френската академия по хихургия и Френската академия по медицина. Той е единственият носител на ордена “Офицер на Почетния легион” между българските медици.
Неговата дъщеря, архитект Елена Петрова-Генчева, казва, че

родът й е дал общо над сто години на Медицинска академия

Тя включва и своя дядо по майчина линия - първия аптекар на Медицинска академия Панчо Накашев. Сестрите на Марин Петров са продължителки на филологичната традиция, започната от майка им Елена Радева-Петрова. Мария се развива като полиглот.
Талантливата писателка Милка Петрова-Коралова (1906-1944 г.) завършва славянска филология във Франция и е състудентка на Роже Бернар. В своите книги “Сама по света”, “Незабравими дни”, “Мраморната статуя” и други тя се изявява като интересна белетристка и авторка на пътеписи. Нейните произведения трябва тепърва да бъдат преиздадени, за да се усети неповторимият им свят и тяхното актуално звучене.
Милка произхожда от богатия род на Петрови и си разрешава да пътува като студентка по света. Обикаля почти цяла Европа и стига до Египет и Африка. По-късно тя публикува свежите си наблюдения във в. “Мир”. След като става съпруга на големия ни белетрист Емил Коралов, тя дава средства и заедно с него започва да издава “Весела дружина”. С това списание, което излиза до 1947 г., израстват няколко поколения български деца. За съжаление тя умира едва на 37 години.
Елена, голямата дъщеря на проф. Марин Петров, завършва архитектура в София, учи реставрация в Рим и история в София. На разкопките на източната порта на Сердика се запознава с известния ни днес архитект Христо Генчев, за когото се омъжва. Двамата имат собствено архитектурно бюро. Синовете им, близнаците Христо и Марин, продължават професиите в рода. Арх. Христо Генчев-младши работи в Лондон, където отговаря за строителството на стъклената фасада на в. “Файнаншъл таймс”, а д-р Марин Генчев специализира регенерация на нервни клетки в Националния институт по здравеопазване в Бетезда, САЩ.
Марина Сарафова, сестрата на Елена, е биохимик в Мюнхенския университет. Нейният син Никола е най-младият и обещаващ медик в рода.
“Основното в живота е призванието. Без него не става нищо”, завършва разказа за близките си архитект Елена Петрова-Генчева.

Бисерка Стоянова, ТД “Държавен архив” – Русе

Фамилия   на  учители  и  лекари  -  хора  с  благородни професии,    посветени   на    обществото!   

Така     най- лаконично  и  точно можем да определим гражданското поприще  на  родствениците  на  бележития   български революционер,   писател,    публицист    и     журналист Любен     Каравелов     в   Русе.  Те са продължители на жизнеността  на майчиния клон от родословното дърво на възрожденския родолюбец.
Най- старият   русенски   представител   на   рода - дядо Никола    Доганов    е     първи   братовчед   на    Любен Каравелов.   Като   учител  в  Берковица, верен  на своя буден  и   свободолюбив   копривщенски    дух  извежда учениците  за  първи  път  на  манифестация  по случай празника   на   Светите    братя    Кирил    и    Методий. Неговата  съпруга - Стоянка Доганова  е близка позната на  Стоян  Заимов. Учителства в Русе още  през  Възраждането.   Преподава френски  език.  Съвременниците  й   я определят     като         “изключително благородна  жена”.  Дейна  по натура,  достойна  съпруга  на  родственик  на Каравелов, Стоянка Доганова участва в   обществения   живот   на       града. Председателка    е     на        Женското благотворително   дружество  “Добродетел”.  По   нейна инициатива  се  създава  Стопанското  училище  “Недка Ив.  Лазарова”  в     Русе.     Печели      уважението       и благодарността на русенската общественост, изразена и от  настоятелството  на   Дружество   “Добродетел”      в пожеланието  му   за  дълъг живот, “за да се радва още… на  едно тъй завидно творчество”, белязано  от “чистота и ценност”.
Запазила  спомена  за  истинския  патриот,  за   неговия проницателен   поглед   и   добродушна  усмивка,     Ст. Доганова  тачи  родовата  традиция и изпълнява  завета на  Любен  Каравелов  да   посети   Копривщица    след неговата   смърт,   за   да   запази   връзката  с  родовото мястото,  с  будната   фамилия,  с  независимия  и   горд планински  град.  През  м.  май  1880  г.   тя     посещава Копривщица заедно с  едногодишния си син и се среща с  бащата,  майката  и  двете  сестри  на  Л.  Каравелов.
Синът,  Александър  Доганов  -  едногодишното момче, което  се  запознава  със  семейството  на      Каравелов, завършва медицина и заедно с проф. Ватев и д-р Киров поставя началото  на педиатричната помощ в България. Специализира  две  години във Виена при проф. Пернекато  негов   асистент.  Старите   русенци   и    техните потомци пазят още спомена за този едър и суров човек, но отличен лекар-диагностик.
Синът на  д-р Александър и Цветанка Доганови  -       д-р  Роман     Доганов продължава  историята на фамилните професии.   След      завършване     на Медицинския факултет на Софийския университет с отлична диплома (1942 г.),  той  преминава  през  Армейска и Държавна  болници  в   Пловдив през Пловдивския  медицински    факултет като редовен  асистент, за да свърже професионалната си биография с родния град.
На него Русе дължи основополагането и издигането на клиничната  ревмокардиология  в      Първостепенната окръжна   болница.   Прецизната    професионална     и научна  подготовка,  отговорността  и   всеотдайността към   пациентите   бележат   хуманните     правила    на професионалния   му  живот. Признанието на колегите му  се  оглежда  в  уважението,  с  което  го   обграждат, особено  за създадената от него “Доганова школа” - сам отличен   кардиолог   д-р  Роман   Доганов   спомага за професионалното        израстване      на          поредица специалисти- кардиолози.

За  богатата и  ползотворна дейност  на  д-р Р. Доганов свидетелстват разнообразните документи от личния му архивен  фонд,  дарени на ТД “Държавен архив” Русе от самия  него  още  приживе:  статии  и  доклади     върху заслужаващи     внимание     сериозни        заболявания, документи   за  правителствени  отличия,  документи и снимки   на    родственици   пазят    родовата      памет, миналото  и  настоящето  на рода, за да ги превърнат  в залог за неговото бъдеще.

Деян Енев, в-к “Сега”

Ако в Холивуд бяха запознати с историята на рода Станишеви, веднага насам щеше да полети бригада от сценаристи, а Кустурица щеше да се плесне по челото.

Англичаните също веднага щяха да зарежат римейка на “Сагата Форсайтови”.
46-годишният д-р Александър Станишев-Трети е хирург в Първа градска болница в София. Той произхожда от видния кукушки род Станишеви и е четвърто поколение хирург след прадядо му по майчина линия д-р Тантилов, след дядо му по бащина линия, световноизвестния хирург проф. Александър Станишев-Първи, основател на Катедрата по обща и оперативна хирургия в Медицинска академия и неин пръв директор до Девети септември, и след чичо си д-р Александър Станишев-Втори.
Историята на този български род може да служи като учебник при изучаването на драматичната съдба на народа ни, а и като наръчник по житейска твърдост. В рамките на пет поколения историческите превратности два пъти режат из корен труда на предходниците и карат мъжете да започват от нулата. Тези, които остават живи след страшната жътва, разбира се.
Родоначалникът, тежкият търговец чорбаджи Нако Станишев, е първенецът на Кукуш. В “Българският Великден” Тончо Жечев пише, че през 1859 г. град Кукуш е избран от поборниците на каузата за църковна независимост като бойно поле на първата схватка срещу ненавистното гръцко духовенство, представено в града от ползващия се със зловеща слава гръцки владика Милетий. На 12 юли 1859 г. градските първенци, водени от чорбаджи Нако Станишев, изпращат прошение до папа Пий IХ да ги приеме под свое покровителство, т.е. да сключат уния. Цариградската патриаршия спешно назначава за владика в разбунтувания Кукуш Иларион Макариополски, изпълнявайки по този начин драстичното и немислимо до скоро искане за назначаване на владика българин. Папата също откликва и на свой ред изпраща в Кукуш апостолическия префект Евгений Боре. Кукушани посрещат много тържествено и театрално Боре. А Нако Станишев доволно потрива ръце от развитието на ситуацията, държейки единствен всички конци на разиграния политически театър в ръцете си. Назначаването в крайна сметка на български владика в Кукуш е голямата му победа.
Нако Станишев и жена му Нушка имат двама сина - Димитър (Мицо) и Константин. Мицо наследява бизнеса на баща си. Той има 5 сина - Константин, Христо, Александър, Крум и Милош и 3 дъщери - Неша, която се омъжва за издателя на в. “Зора” Даниил Крапчев, Люба и Димитрина. Най-големият син Константин завършва медицина и става един от уважаваните специалисти по вътрешни болести. Христо и Крум се занимават с търговия. Най-малкият, Милош загива като офицер на Криволак през Първата световна война; погребан е в двора на църквата в Щип, но гробът му е заличен от сърбите.
По време на Междусъюзническата война в Кукуш влизат гърците. Димитър със семейството емигрира в България, където всичко започва от нулата.
Третият му син е голямото ни име в хирургията проф. Александър Станишев. Той завършва медицина в Мюнхен през 1910 г. Участва във войните като хирург. След специализация в Германия през 1922 г. става доцент, а през 1928 г. - професор по оперативна хирургия. Основава II хирургия към Медицинския факултет и до смъртта си през 1945 г. е неин директор. В клиниката извършва над 28 000 операции. Има над 100 научни труда; член е на 20 научни академии и дружества и почетен доктор на 3 университета - в Хамбург, Варшава и Берлин; дълги години е подпредседател на Международната асоциация на хирурзите.
На 1 юни 1944 г. д-р Александър Станишев влиза в правителството на Багрянов като министър на вътрешните работи. През 1945 г. е убит от Народния съд. С жена си Веса Станишева имат двама сина - Александър и Владимир. По-големият, Александър Станишев-Втори, е роден през 1919 г. През 1938 г. отива да следва медицина в Мюнхен и след войната остава там. Работи в университета, впоследствие открива частна клиника и след забележителна кариера на хирург умира през 1990 г.
По-малкият син Владимир Станишев, бащата на Александър Станишев-Трети, сега е на 79 г. Роден е на 3 юли 1923 г. Жена му Венка Караджова е от известния Тантилов род. Дядо й, както вече споменахме, също е виден хирург; баща й е пълномощен министър на Царство България в Чехия, Югославия, Германия, Италия, към Обществото на народите.
През 1942 г., след гимназията, Владимир влиза в казармата и отива на фронта.
През 1945 г. като фронтовак записва да следва медицина, но през 1949 г. е изхвърлен като син на враг на народа. Започва работа като бетонджия и машинист на строителни машини. Попада на много свестен директор, Нешо Атанасов, чиято сестра работи в Градския комитет на партията. Именно той го изпраща да завърши техникума “Христо Ботев”, от който се дипломира като първенец. След това работи като технически директор и администратор в Софстрой.
“Когато научих, че Тодор Живков е свален, заплаках - продължава бавния си разказ бившият бетонджия. - Не вярвах, че това ще стане, докато съм жив, макар че хранех малка надежда. Наистина много изстрадахме. Взеха ни всичко. След фронта нямах какво да облека. Изселиха ни в Добруджа, живяхме под наем в Кюстендил. Едва през 1974 г. успях да си направя апартамент. Майка ми накрая от всички перипетии ослепя.”
Неговият единствен син Александър Станишев-Трети е роден на 10 юли 1956 г. Завършва медицина през 1983 г. Тогавашният главен секретар на Министерството на здравеопазването Михов, разлиствайки неговото досие, му казва в очите:”Ти никога няма да работиш като хирург!” Заканата влиза в сила веднага - разпределят го като селски лекар в Сеново, Разградско. През 1986 г. отива в Перник, първоначално като цехов лекар, а после все пак успява да започне работа като хирург. От 1997 г. е хирург в Първа градска болница. Жена му също е лекарка. Имат две дъщери.
“Лекарското съсловие преди Десети ноември беше зле - категоричен е Сашо. - Та ние, лекарите, бяхме в един профсъюз с теляците. Частната практика беше забранена. Сега, през последните години, нещата уж започнаха да се оправят. Възстанови се Лекарският съюз. Лекарите обаче в България наброяват повече от 28 000 души. И все още са доста разделени. Съюзът засега не успява да представи напълно съсловието. Какво да кажа за реформата? Реформата е общо взето правилна, но трябва много време, за да тръгнат нещата. Всичко при нас започна много късно. В една Македония първият закон, който приеха, бе за здравната реформа. А и нашите записаха тази глупост в конституцията - че здравеопазването е безплатно. А безплатен обяд, както е известно, няма! Здравната каса продължава да е без пари, защото тези 6 процента отчисления за здравеопазване са твърде малко. Няма страна в света освен нашата, където да се отчисляват по-малко от 12 процента.” Ясно е, че всичко опира до парите. Но като стана дума за пари, нека да припомним за финал сюжета на един разказ на Цончо Родев, посветен на чорбаджи Нако Станишев.
Една вечер, много угрижен, чорбаджи Нако седи в кафенето в Кукуш. Минават негови съграждани и го питат: “Чорбаджи, защо нямаш кеф?” ” Какво да ви кажа? Трябва за нашата кауза, за нашата черква да занесем един подкуп в Цариград. А в момента нямам никакви средства.”
След един сахат време чорбаджията се прибира в къщи, но мисълта за парите не му дава да заспи. Той се надига и кара жена си Нушка да направи кафе. Тя излиза на двора да събере съчки, за да подкладе огъня. И вижда из двора пръснати навсякъде кърпички и парцалчета, завързани здраво с канап. Отваря едно - и вижда пари. Събира всичките в престилката си и веднага ги носи на Нако. Нако ги прибира. И още рано-рано сутринта се мята на коня за Цариград…

Людмила Първанова, в-к “Стандарт”

Сексолог №1 на републиката Тодор Бостанджиев упорито се е заровил в дебрите на науката генеалогия.

Професорът пази снимки и документи на предците си до шесто коляно и е начертал родословното си дърво на хартиено руло, дълго 30 м. Казва, че историята му е хоби и на тази тема може да говори даже повече, отколкото за секса. Колите, прелитащи по Цариградско шосе, са в пълен дисонанс с пасторалното настроение в дома му, намиращ се до хотел “Плиска”. Седим в хол и докато съпругата му поднася кафето, се чудим откъде да започнем. Където и да бръкнем, излизат все хора, които са били на гребена на вълната.

“Току-що си дойдох от сбирка в Народната библиотека. През април се навършват 170 години от Велчовата завера и аз съм в инициативния комитет за възпоменателнота тържество”, разказва проф. Бостанджиев и разпалено обяснява как търновският търговец Велчо Атанасов Джамджията и Георги Мамарчев - вуйчо на Раковски и кмет на заетия от руската армия град Силистра, организирали в Търновско заговора против турското владичество. Според плана въстанието трябвало да се разпростре в цяла България, но естествено, както става винаги у нас, се намерил предател и на 4 срещу 5 април 1835 година заговорниците са арестувани. Велчо е осакатен и полумъртъв е обесен навръх Разпети петък… На въпроса какво общо има той с това, професорът се усмихва загадъчно и разгръща 30-метровото руло на родословното си дърво. Най-отгоре е Велчо Атанасов Джамджията - негов три пъти прадядо. “Вероятно коренът му е в Килифарево. Имал е три брака. От третия си брак няма потомци. От втория брак със Зафири има пет деца и този клон на рода е огромен. Един от тях е Харалампи Джамджиев - първият български авиостроител. Аз съм издънка от първия брак на Велчо с Елена. Тяхната дъщеря Тодорица се оженила за Медникаров, кръстник на Петко Рачов Славейков. Двамата имат дъщеря Вангели Медникарова. Тя е моята прапрабаба, която се омъжила за Панайот Бостанджиев”, разказва потомъкът. А откъде идва фамилията Бостанджиеви? Това е по-скоро прякор. Един от прадядовците имал някакво лозе, на което за табиет си посадил дини и пъпеши. На смях го наричали бостанджията. Търновци имат, изглежда, наследствен ген да се ровят в миналото си и да пишат спомени, заключава философски професорът и показва документи, на които Бостанджията се е подписвал като Бостанджоолу. Но да се върнем към Велчо, чийто паметник сега се издига в центъра на Търново. Според разказите на наследниците той е бил буен младеж. Скарал се с някакви турчета и избягал във Влашко. Там става търговец, прави състояние и вече години по-късно, подтикван от родолюбиви чувства, се връща в Търново. Тук разширява търговските си предприятия, има голям магазин за стъкла, откъдето идва името му Джамджията. Смята се за един от първите книжари, защото купувал от Русия славянска черковна литература и я разпространявал у нас, опълчвайки се срещу гръцкото влияние в българската култура. С негови средства е открито частно училище, а по времето на чумната епидемия през 1833 г. раздига дюкяна си и прави в него лазарет. “Чудно защо днес няма нито едно болнично заведение, книжарница или училище, което да носи неговото име. Това е човек с големи заслуги към България, който е забравен”, възмущава се професорът. Не по-малка е и родата му по майчина линия. Тя е от Сеизови от Казанлък. Дядо му Михаил Сеизов е един от основателите на читалище “Искра” в града. После е сред първите учители и издатели на учебници в Търново. Има запазено и едно писмо от Стефан Стамболов, който го кани на партийно събрание след Освобождението. Вуйчо на майката на проф. Бостанджиев е Никола Лазаров - един от дейците на Българската екзархия, когото наричали Македонския министър. Наскоро професорът намерил писмото от Иречек до него във връзка с основаването на Софийския университет и го предал в архивите. В семейството на Бостанджиеви има още един сексолог - синът Румен Бостанджиев, тръгнал от студентския кръжок по сексология на баща си и станал известен колкото него. Той обаче живее отделно с втората си жена и децата от първия и втория си брак. “Аз се оказах по-консервативен. Женил съм се един път - за майка му, която също е психиатър и скоро празнувахме златна сватба”, смее се професорът. Съпругата д-р Захарина Манолова е създател и вече 18 години ръководител на Телефона на доверието към БЧК - София. Бостанджиеви живеят с дъщеря си Стефка, която е специалист по комуникации на техниката. “Баща ми Панайот Бостанджиев имаше нерадостната съдба на всички юристи от онова време. След 9 септември го пенсионираха като прокурор във Върховния касационен съд и не му дадоха повече да работи. Аз пък в ученическите години прочетох “Половият въпрос” на Август Форел и се запалих по сексологията. Абсурд да ти влезе такава муха в главата по ония времена. Дори в съветската медицинска енциклопедия пишеше, че това е буржоазна лъженаука.” Според професора две са основните дейности в човешкия живот - трудовата и сексуалната. Едната произвежда материалните блага, другата човека. Сексологията най-добре е развита в медицината и психиатрията, която специализирал. Заедно със съпругата си заминал за Карлуково, където младите лекари си поставили задачата да превърнат приюта за луди в болница. Школували занаята и на “Четвърти километър”. Там през 1963 г. Тодор Бостанджиев основава първия кабинет по сексология в България, който прераства в цял сектор и който ръководи до пенсионирането си през 1984 г. Секторът е закрит и чак в края на миналата година синът Румен успява да го възроди отново в Александровска болница. “Българите са свръхсексуални, но за тях сексът винаги е бил тема табу. Именно затова и данните за сексуалния ни живот са твърде оскъдни. По мръсни вицове обаче сме първенци в Европа”, смее се авторът на мащабния труд “Сексология”, допълнен и преиздаден миналата година.

Галина Минчева, в-к “Сега”

Професор д-р Илко Карагьозов, който е един от водещите онкогинеколози у нас, прогнозира, че от здравето на жената зависи бъдещето на нацията ни.

“В последните години българката започна да ходи на гинеколог, но все още има какво да учи в тази насока. Здравата жена трябва да се преглежда на всеки две години. Успоредно с това е задължително да прави и мамографски прегледи, за да се избегне предраковото и раковото състояние на млечната жлеза”, твърди известният учен.
Професорът е работохолик. Работният му ден започва от 7 часа сутринта и трае често до 19 вечерта. Д-р Карагьозов е началник на оперативната гинекологична клиника и е заместник-ректор по лечебната част в Медицинска академия. За него си спомнят много благодарни пациентки, а други, които се борят за живота си, желаят да бъдат лекувани от авторитетния лекар. Професорът не се оплаква от многобройните си ангажименти. Дори толкова е свикнал с тях, че когато остане по-свободен, се чувства неудобно.
“Моят баща д-р Илия Карагьозов (1903-1991) беше акушер-гинеколог цели 40 години, разказва докторът. Той бе началник на акушеро-гинекологичното отделение на Окръжна болница в Русе. Отговаряше за здравето на жените от цяла Североизточна България. Често пъти са го будили през нощта, за да отиде в болницата и спаси живота на някоя пациентка. Все още от Русе, Силистра или Разград ми се обаждат възрастни жени, които твърдят, че са благодарни завинаги на баща ми. Не зная откъде идва у него любовта към акушерството и гинекологията, тъй като баща му, дядо ми Дончо, беше учител. Прадядо ми Илия пък е бил търговец. Коренът ни е от Копривщица.” Прадядото Илия е бил четник в четата на Бенковски. По-късно, след Освобождението, той дарява дворното си място на общината в Копривщица. На мостчето в неговия имот е пукнала първата пушка, дала началото на Априлското въстание.
Илия Карагьозов не скъпи средства и праща сина си Дончо да специализира педагогика във Франция. В началото на миналия век става учител в Ботевград и Правец. След като се пенсионира, се премества да живее в София. Децата на Дончо - Илия, Рачо и Анастасия - имат от малки влечение към хуманитарните науки. Илия става гинеколог. Рачо е дългогодишен съдия в софийските съдилища. Анастасия завършва право и се отдава на адвокатска практика. Краят на трудовата й кариера е като заместник-директор на Института по българистика към БАН.
Рачо и Анастасия се радвали на успехите на своя брат Илия, който учи медицина в Загреб и специализира акушерство и гинекология в “Майчин дом”, София. След като спечелва конкурс за началник на отделение в Окръжната болница в Русе, от 1930 г. той се преселва в града и поема най-тежките случаи от цяла Североизточна България.
Жена му Иванка е филоложка и му ражда двама сина - Антон (1928 г.) и Илко (1940 г.). За съжаление красивата и нежна съпруга умира твърде рано, през 1954 година. Тогава Антон е на 26 години и вече е определил своя път в живота. Илко е само на 14 години и за него д-р Илия Карагьозов намира подходяща гувернантка.
“В големия ни русенски дом дойде г-жа Клементина Березинска. Тя беше австрийка, омъжена за руски белогвардеец. Беше и икономка - въртеше цялата къща. Безкрайно честна жена. С нея имахме “политически” спорове. Аз бях възпитан в пионерската организация. Често й говорех с разни клишета за Павлик Морозов или за Тимур и неговата команда. Съвсем аргументирано Клементина ме разубеждаваше да не помня глупости, защото няма да ми потрябват в живота. Някъде през 1958 г. г-жа Березинска ни напусна, тъй като замина за Австралия, където нейната дъщеря Олга беше сключила брак. Постепенно писмовната ни връзка изтъня. Може би добрата жена и дъщеря й бяха починали. Благодарен съм й, тъй като тя беше до мене в най-опасните ми юношески години.
Тогава в Русе нямаше наркотици. Бандитизмът и хулиганството не бяха на мода. Градът на моето детство беше един спокоен, патриархален оазис. Хората се познаваха и поздравяваха. В Русе имаше опера, театър, симфоничен оркестър. Сред русенци кипеше артистичен живот. От всяка трета къща се разнасяха звуците на пиано или на цигулка. Мама държеше да стана пианист. И досега в дома си имам едно старо пиано, което мисля да завещая на своята внучка Стефка. Разбира се, аз не можах да стана пианист, както искаше мама. Научих се да свиря само Първи концерт за пиано и оркестър от Шопен и спрях. Мама имаше към мен и към брат ми Антон една голяма молба - да станем добри хора. Мисля, че и двамата успяхме да постигнем това.”
Д-р Антон Карагьозов завършва медицина в София. После работи 6 години като завеждащ Окръжния онкологичен диспансер в Русе. Неговата специалност е онкогинекология. Антон спечелва конкурс за асистент в Университетската акушеро-гинекологична клиника. После става доцент и оглавява онкогинекологичната клиника в Националния онкологичен център.
Брат му Илко го настига, като завършва медицина през 1965 г. и печели конкурс за асистент в университетската клиника в “Майчин дом”. През 1987 г. той защитава докторска дисертация, а през 1991-а става и професор. Втората специалност и на Илко е онкологията. Подобно на брат си и той е автор на десетки монографии, между които “Генитален флуор”, “Урогенитална трихомоноза”, “Генитални инфекции с човешки папилонен вирус” и др.
Трудовете на двамата лекари Карагьозови са признати от международни учени, сред които имат много приятели.
Професор Илко Карагьозов не обича да разказва за постовете, които е заемал - директор на “Майчин дом”, а сега заместник-ректор по лечебната част на Медицинска академия. За него по-важни са резултатите от работата му. “В нашата професия лекарят трябва да бъде много издържлив.
Понякога адреналинът надскача ръста ми, но аз имам воля и издържам на всякакви рискови ситуации. При тежките кръвотечения в акушерството и при комплицираните случаи в гинекологията се боря не за здравето, а за оцеляването на пациентката. Оперативното акушерство и оперативната гинекология са стресови професии, но те ми дадоха много като практика и като възможност да дарявам усмивки на хората. Максимата на баща ми беше, че гинекологът трябва да има четири очи - две на лицето и две на гърба, тоест да бъде свръхвнимателен. Аз и брат ми възприехме неговата мъдрост, но имаме и своя: “Направи добро и го хвърли в морето!”
Голямата гордост на проф. Карагьозов е неговият син Илия, който върви по стъпките на баща си. В момента Илия е на 35 години и е завършил медицина. Взел е специалност акушерство и гинекология и сега получава втора - коремна хирургия. “Добър специалист и оператор”, е кратката и строга оценка на бащата за д-р Карагьозов-младши. “В рода ни има и човек на изкуството - племенникът ми Илиян, който се занимаваше с дърворезба. Сега има собствен бизнес”, разказва професорът.
Братята Антон и Илко Карагьозови обичат, когато са заедно, да слушат класическа музика и да си спомнят романтичния град Русе от детските им години. Често се ядосват за младите лекари, които са добри специалисти, но заради по-високо заплащане започват работа към големи фармацевтични компании. “От това губим всички!”, разсъждават Карагьозови.
Понякога Илко споделя пред петгодишната си внучка Стефка как една мартенска вечер се е смъквал цяла нощ стъпка по стъпка от Черни връх. В мъглата попада на лавината между Комините, две връхчета надолу. Слизайки бавно по нея, той внимава да не събори снега под себе си, тогава щял да настъпи и неговият край. “Когато на сутринта разбрах, че съм се измъкнал от лавината, въздъхнах с облекчение. И в медицината е така - често един случай изглежда обречен, но с повече търпение и упоритост и с любов към живота на другия се постига желаното”, твърди ученият.
Питам професора дали 5-годишната внучка Стефка, която носи името на баба си, го разбира, а той ми казва: “Детето е най-голямата ми гордост и е много интелигентно за възрастта си. Дано има отношение и към старото русенско пиано на дядо си!”

Деси Тодорова, в-к “Сега

И сред българските лекари има кланове, в които децата наследяват професиите на своите родители. А най-големият докторски род в момента са Къневи.

В семейството преобладават травматолозите - баща, син, дъщеря и зет. Изключение правят майката, която е педиатър, и снахата - фармаколог.
Първият лекар в рода е проф. Кънчо Кънев. Въпреки че е отдавна пенсиониран, телефонът в дома му не спира да звъни. Търсят го от цялата страна, дори от чужбина. Обаждат му се както благодарни пациенти, които е успял да спаси преди примерно двайсетина години, така и внезапно закъсали за помощ.

За него се разказват
даже легенди,

някои от които той развенчава с усмивка. Като тази: преди години Кънчо Кънев закъсал с коляното. Решил да го оперира сам, без упойка и без никаква чужда помощ. Успял да си смени капачката на коляното и всичко било наред.
“А не е точно така. Наистина започнах тази операция, но не успях да я завърша. Пробвах, но не стигнах доникъде. Никой не може сам да се оперира! Но пък сам си заших пръста на ръката. Бях на село и просто нямаше кой да ми помогне”, разказва професорът. И като нямало какво друго да прави, той захапал конеца със зъби и с помощта само на едната си ръка успял да оправи нещата. За упойка въобще и не помислил.

Да стане лекар било
голямата мечта на Кънчо Кънев

Когато навършил 7 години, се наложило да бъде опериран. Вместо да се изплаши от “чичковците с бели дрехи и страшен вид” и да ревне като повечето деца, малкият толкова се впечатлил от болницата и от хората там, че след като го изписали, заявил на родителите си: “Ще бъда лекар!” И не се отметнал нито веднъж от решението си. А можел да стане учител като майка си и баща си. Или да избере нещо друго - по-специално.
Малцина знаят, че в жилите на проф. Кънчо Кънев тече революционерска кръв.

Дядо му по бащина линия
е бил опълченец

и замалко да участва в историческата битка на връх Шипка. “Когато стигнали подножието на планината, го върнали обратно. Него и още една група опълченци. Били твърде млади, нямали и 20 г.”
А прадядо му по майчина линия е бил в прословутата чета на поп Харитон. Убили го в боя при Дряновския манастир.
“Тази чета била съставена най-вече от мъжете от селата Бяла черква, Михалци и Мусина. В Мусина имало всичко 100 къщи. И от тях 33-ма мъже отишли в четата. За жалост повечето загинали.”
Всъщност има и още една причина Кънев да избере хуманната лекарска професия. Тайната разкрива неговата съпруга. “Родителите му често боледували и

той все мечтаел
да ги лекува”

Преди Девети септември вуйчото на Кънчо Кънев бил известен търговец на вино. Той също насърчил младежа да учи медицина. Двамата дори кроели планове как, като завърши, ще направят клиника. Но до това не се стигнало. Кънчо завършил медицина и сам си проправил пътя.
Като всеки млад лекар започнал от провинцията. Най-напред работил в едно военно поделение в Стара Загора. В София дошъл през 1952 г. Попаднал във Военна болница при изключителни специалисти.
“За един лекар е много важно къде ще започне и кой ще му бъде учител в практиката.

Аз имах късмет, тъй като
попаднах при проф. Бойчев

във Военна болница. Освен от него се учех и от другите двама специалисти там - Семерджиев и Недков. И тримата са завършили в чужбина.”
Според Кънев е важно също така и кой ще ръководи определен сектор. “Сега обаче всичко е много объркано. Няма я тази академичност, която я имаше преди в “Пирогов”. А младите лекари никак не са лоши.”
Във Военна болница Кънчо Кънев работил 23 години. Там станал доцент, а после и завеждащ клиника. Тъй като вече се прочул из цялата страна, го поканили да работи и в “Пирогов”. Там станал професор. И заработил като

завеждащ клиника и завеждащ секция
едновременно в двете болници

“Тежко беше”, признава си той.
Пенсионирали го, когато навършил 65 години. “Работата поеха младите”, казва с известно съжаление и завист проф. Кънев.
Съпругата на Кънчо също е лекар, но с по-различна специалност. Тя е педиатър. За разлика от него Стефанка имала известни колебания в избора на професия. Много харесвала учителската. Дори записала немска филология. Но желанието да лекува надделяло. Постъпила в Медицинска академия в София. И отново била изправена пред избор - медицина ли да следва или стоматология.
“Добре, че не записах стоматология”, категорично заявява тя. Окончателно се насочила към педиатрията.

“Предпочитам да
се занимавам с деца

Много добре се разбираме.”
През 1955 г. Стефанка Кънева станала главен лекар на детските ясли на ул. “Оборище”, където работила до 1970 г. След това била ординатор към XVII поликлиника. “Имала съм всякакви пациенти. Но и най-капризните бързо свикват, когато усетят, че някой ги обича.”
Сега и тя е пенсионер като съпруга си. Но често й се случва да я спрат на улиците благодарни родители или пораснали пациенти, които да припомнят отминалите години.
Същото се случва и с проф. Кънчо Кънев. Него обаче го търсят и по спешност. Така

неотдавна в дома му
пристигнал един мъж,

когото бил оперирал през 70-те години. “Беше си навехнал рамото и искаше точно аз да му помогна”, разказва Кънев. Мъжът обаче знаел само стария адрес на професора. Попитал в “Пирогов” за новия и попаднал на Кънев. Но не на професора, а на сина. “И ме откри”, разказва Кънчо.
А съпругата му показва щастливо купчина картички, които получили за Нова година. “Хиляди хора ни поздравяват за празниците. Не ни забравят. Най-много се радваме на картичките.”
Ако някой мисли, че двамата лекари живеят в луксозно жилище, греши. Апартаментът на Къневи е много стар и много беден. Въпреки че професорът е най-търсеният и уважаван травматолог у нас. Въпреки че е

бил консултант за София, после за
цяла България, а накрая и международен

Апартаментът не е богат, но е пълен със спомени. Признателните пациенти винаги подарявали по нещо дребно на своя лекар. Сега всички стени и етажерки са отрупани с вещи, които радват повече от всичко семейството.
“Излекувал съм над 50 хиляди души. После спрях да ги броя. Един сътрудник изчисли, че годишно правя толкова операции, колкото 7 души.”
Проф. Кънев смътно си спомня първата операция. “Май беше на коляно.” Но не е забравил най-трудната - двойна ампутация на краката на 17-годишно момиче. “Оживя, но бе много тежко, въпреки че с времето се претръпва.”
“Вечер разказваше за трудните случаи, изживяваше ги повторно”, допълва съпругата му.
Проф. Кънев се

заклел, че ще направи
децата си лекари

И бил много щастлив, когато разбрал, че те сами са решили да продължат семейната традиция.
По ирония на съдбата синът му Валентин попаднал на същото място, където и той дълги години работел - 8-ия етаж на “Пирогов”.
“Преди търсеха мен, а сега него - гордо казва бащата. -
Но аз бях на голяма длъжност. Ръководех 5 клиники. А синът ми засега е главен асистент, т. е. научен сътрудник първа степен.”
В “Пирогов” работи и дъщерята Ваня. Но в детска травматология. А зетят, който също е травматолог, е във Военна болница.
“Можем да направим семейна клиника. Но затова трябват пари и база. Може би синът ще направи нещо, но засега си харесва работата в “Пирогов”, завършва професорът.