Nobility Bg

Атанас Панчелиев, в-к “Стандарт”

През май 1858 г. дядо Вълчо К. Сарафов от с. Гайтаниново, Неврокопско (днес Гоцеделчевско), завежда тримата си синове Коста, Петър и Никола на поклонение в Рилския манастир.

На превала между Банско и Горна Джумая дядо Вълчо спира синовете си, посочва им околностите на с. Осеново и казва: “Да знаете, че коренът на нашия род Сарафови е от това село. Преди 150 години и повече, когато целият Доспат е потурчен, прадядото на дядо ви Коста (баща на дядо Вълчо) като по-буден и корав християнин плюл на мохамеданството и заедно със своите братя се преселил в Гайтаниново.”

Ако върнем колелото на родовата история на Сарафови назад, можем да изчислим, че преселването е станало приблизително около 1690-1700 г. Това напълно съвпада с установеното от историческата наука, че помохамеданчването на населението по тези земи става през втората половина на ХVII в. по време на Мохамед IV (1648-1687 г.) В с. Осеново братята носят името Дамянови, а когато идват в Гайтаниново, получават фамилията Шопови. Така наричат в Неврокопско заселниците от вътрешността на българските земи. Бащата на дядо Вълчо, Коста Шопов, е роден около 1760-1770 г. Бил красив и начетен мъж. Станал прочут търговец на гвоздеи, подкови и клинци в Серес и Солун. Избиран е за кмет на Гайтаниново и вилаетски коджабашия със седалище в Неврокоп. Понеже защитавал интересите на българското население в Неврокопско, си спечелил ненавистта на гърците и османлиите, с помощта на които бил отровен. Погребан е в манастира “Св. Йоан Предтеча” близо до Сяр. В началото на ХIХ в. той получил прозвището Сараф и фамилията Шопови се променила на Сарафови. Сараф наричали лице, което разменя пари, търговец с ценни книжа и чужда валута. Само най-малкият син на дядо Коста - Вълчо, запазил фамилията Сарафови. По-големият му син Коста е от най-активните местни дейци за създаване на българска независима църква. Другият му син Петър В.Сарафов е роден през 1842 г. Завършва с отличие гръцката гимназия и едва 22-годишен, идва учител в Либяхово (дн. Илинден), Неврокопско, и се оженва за единствената дъщеря на овдовелия поп Харитон - Сирма Карпузова. Раждат им се 6 момчета (Ангел, Петко, Борис, роден 1872 г. - бъдещия голям революционер, Кръстьо, роден 1876 г. - по-късно народен артист, Вълчо и Никола) и 4 момичета (Катерина, Кипра, Злата и Елена). Като прочут учител Петър Сарафов е канен от видните личности на по-будните и големи села. Изключителна личност е и дядото по майчина линия на Борис и Кръстьо Петрови Сарафови - отец Харитон. През 1876 г. Харитон получил най-високата църковна титла - архимандрит на София. По това време тук се разглеждало делото на голяма група от заловените участници в четата на Христо Ботев. Харитон използвал авторитета си пред турските големци в София и по много хитър начин успял мъничко да облекчи положението им по време на процеса, а след амнистирането им взел под покровителството си двама свои земляци - Тодор Стоянов от Неврокоп и Атанас Николов от Горно Броди. След като се възстановили от глада и изтезанията в затворите, архимандрит Харитон им дал средства и ги изпратил за Неврокоп. През ноември 1880 г. по поръчение на Екзархията Петър Сарафов полага основите на бъдещото българско педагогическо училище в Сяр. Той е назначен за директор и инспектор на българските училища из околността, а неговият тъст Харитон става архиерейски наместник и председател на българската община в Сяр. Заради своята просветно-патриотична дейност двамата народни будители са наклеветени и през 1885 г. осъдени на 16 г. заточение в Мала Азия, където след две години с помощта на Екзархията се организира бягството им. През Одеса се завръщат в София, а през 1888 г. П. Сарафов успява да премести многолюдното си семейство от Либяхово в София. Най-популярни са синовете на Петър - Борис и Кръстьо Сарафови. Борис се учи в Либяхово, а след това в Солунската гимназия. През 1890 - 1893 г. завършва военното училище в София и се включва в национално-освободителното движение на българите в Македония и Одринско. Избран е за председател на Върховния македоно-одрински комитет. Геройски се сражава по време на Илинденско-Преображенското въстание като член на Главния щаб на Битолския революционен окръг.

При твърде интересни обстоятелства се ражда Кръстьо Сарафов. Той сам пише: “Когато майка ми била в положение на 9 месеца с мене, отишла на реката да пере черги. Изпрала ги и простряла по трънаците да съхнат на слънце. Но започват родилните мъки. Тя се сбъркала какво да прави при това положение - започнала бърже да ги прибира, задява се с тях, макар че били мокри и тежки за носене. След малко обаче била принудена да ги хвърли и набърже ме изтърсва на пясъка край реката”. Когато Сарафови се преместват да живеят в София, Кръстьо е на 12 г. “Пристигнах в столицата на България, яхнал гордо едно пъргаво и упорито магаре. Бях облечен с вехти селски дрешки и фес на главата. Тогава и наум, разбира се, не ми е минавало, че ще стана артист, че ще доживея 50-годишна сценична дейност”, пише по-късно артистът. По това време в центъра на София в една дъсчена барака се подвизава единственият в града театър “Зора” с ръководител Борис Пожаров. От първия ред със сияещи очи юношата Кръстьо Сарафов следи играта на артистите. Това прави голямо впечатление на Пожаров и на една репетиция го повиква да замести отъстващ артист в ролята на Спиро Македонски от пиесата “Стефан Караджа”. След няколко дена, на 6.01.1891 г., когато Кръстьо няма навършени 15 години, е неговият дебют в театър “Зора”. За да остане след това на сцената повече от половин век и пресъздаде над двеста образа, някои от които и днес са ненадминат връх в сценичното майсторство. Умира в София през август 1952 г.

Ето съдбата и на останалите братя и сестри на Борис и Кръстьо Сарафови: Катерина починала като ученичка в Солунската гимназия. Ангел учил във Виена и станал очен лекар. Петко, строителен инженер, завършил в Петербург, а Кипра завършила приложни изкуства във Виена. Злата учила в Женева медицина и станала гинеколог, а сестра й Елена починала след раждане. Последният - Никола, бил строителен инженер, завършил образованието си в Петербург. В следващите десетилетия родът Сарафови се разраства и дава десетки талантливи и известни люде. Мнозина от тях са с характерната за рода им черта - бохемство, любознателност и вярност към род и родина.

Людмила Първанова, в-к “Стандарт”

Голямата му любов са жените и котките. Слабост са му писалките и вратовръзките. Най-скъпи са му отечеството и свободата.

Най-много мрази предателите и подлеците. Казва, че на никого не сваля шапка и компромиси със себе си не прави, защото такива са били предците му и такъв ще бъде винаги. През много перипетии е минал, но не се е променил. Спасение намира в чувството си за хумор. Това е визитната картичка на Иван Татарчев, ексглавен прокурор на Република България, настоящ юрист на свободна практика и заклет ерген.

Произлизам от патриотична фамилия, която ме задължава да спазвам това, което е било принцип за нея. Братът на моя дядо по бащина линия - доктор Христо Татарчев, е основател на легендарната ВМРО и председател на нейния пръв национален централен комитет през 1893 г. в Солун. Изпращан е в Диарбекир. До края на живота си се бори за свободата на българския народ в поробената част от Македония.
Дядо си Михаил Татарчев не познавам - убит е през 1917 година. След влизане на българските войски в Македония той е назначен в родния град на моите предшественици Ресен - между Битоля и Охрид. Застрелян е с 6 куршума от упор от сърбоман.
Чичо ми, доктор Асен Татарчев, който е моя пътеводна звезда в живота, е лежал в затвора. По-късно, през 1945-а, е осъден на смърт от скопските сърбокомунисти като “великобугарски шовинист”. Присъдата не е изпълнена, но той прекара голяма част от живота си в най-жестокия затвор в Македония - Идризово, и скоро след като излезе, почина.
Дядо ми по майчина линия - Иван Крафти, е бесарабски българин от Болград. След идването си в България е председател на Окръжния съд в Пазарджик. Той е осъдил на смърт убийците на Алеко Константинов. След това е бил председател на Апелативния съд в Пловдив и накрая станал първият главен прокурор на България след Освобождението. Беше изключително честен човек и високоерудирен юрист”, обяснява родословието си Иван Татарчев.
От този дядо, бесарабски българин, ексглавният прокурор е взел не само любовта към правото, а и името си. Малко известен факт е, че истинското му име всъщност е Светозар. Така го кръстили родителите му, когато се появил на бял свят. Дядото обаче завел дело и дал на внука своето име - Иван. Кръщелникът не посрамил професията, на която посветил голяма част от живота си, но за съжаление в младостта си не могъл да я практикува поради забрана. Бъдещият виден юрист Иван Татарчев започва кариерата си като каменоделец - невероятно, но факт.
“Баща ми не се занимаваше с политика, но беше патриот. Затова не ми позволи да се запиша в италианско училище, понеже сестра ми учеше там. Не можело в родолюбиво семейство двете деца да посещават чуждо училище. Това беше неговото разбиране. Преди 9 септември той работеше като чиновник в БНБ, след това започна като търговски представител в чужбина, но не можа да се задържи дълго, защото поради неприятности с някои от своите бивши ръководители непрекъснато го призоваваха запас. Стана застрахователен деятел в ДЗИ и там се пенсионира. След промените, макар че бяхме сравнително заможно семейство, изпаднахме в тежка криза. Не бях извършил престъпления, никого не бях убил, но произхождах от фамилия, която се считаше за реакционна. След като завърших висше образование в Софийски университет, не ми даваха да практикувам професията си. Затова пък сега с гордост мога да кажа, че съм един от строителите на центъра в София”, обяснява Татарчев и допълва, че през неговите ръце са минали дяланите камъни за сегашния “Шератон”, някогашния ЦУМ и партийния дом. На въпросните обекти е работил 6 години. След това благоволяват да му разрешат адвокатска практика в Малко Търново. За обучение или работа в чужбина естествено не можел и да помисли. Не му давали открит лист дори до Петрич, но често отскачал дотам нелегално. Оттогава е познанството му с Ванга, с която били много близки.
“По това време пророчицата беше обект на преследване - задържаха я, дори й нанасяха побои като измамница. Но по-късно я посети Людмила Живкова и отношението към нея се промени. Бил съм очевидец на учудващите й способности. Обикновено водех други, за да им гледа, и много малко сме говорили за мен. Един път само ми каза, че са имали намерение да ме изпратят в лагер, но ме е спасил някакъв възрастен човек. Не ми каза кой е той. И аз по-късно не разбрах.”
До Малко Търново се пътува цяло денонощие, а в началото младият Татарчев едва връзва двата края. Но успява да си създаде положение. След големи усилия на баща му и на чиновници в Министерство на правосъдието с македонски произход го преместват в Разлог.
“Председателят на Окръжния съд беше нетърпима личност. Беше свикнал да му се кланят. Съдът представляваше жалка картина. Щом се опитваше да бъде оригинален и да каже някоя глупост, всички колеги се превиваха от смях, а щом се премени изразът на лицето му, те внезапно замръзваха”, спомня си Татарчев. За десетте години в Разлог два пъти го лишават от права Прибира се в София наскоро след като почиват родителите му и се установява на адвокатска работа. До 1992 г., когато Висшият съдебен съвет го избра за главен прокурор със 7-годишен мандат. През това време Татарчев се прочува с македонския си характер, непоносимост към всякакъв вид въздействие и със забраната управляващите да се месят в работата му.
Ако някой го запита, как може да живее, след като никой политик не го обича, отговаря с прословутото си чувство за хумор, че предпочита да го обичат жените. Татарчев не се е женил никога по две причини - първо, като идеен противник на брака не смята, че подпис може да свърже двама души. Второ, според него се женят тези, които не са имали много жени. На него никога не са му липсвали, поставя ги на пиедестал и сега. В момента ексмагистратът живее с приятелката си Лилия. Тя полага грижи за него и домакинството и го превозва до съда. Самият той има книжка, но през живота си не е хващал кормило. Няма и желание. Сестра му Констанца от много години не е в България. Тя е филолог и дълго преподавала на британците английски език, без да разберат, че е българка. Има дъщеря и три внучета. Идва си веднъж в годината и с брата се поскарват, защото като по-голяма с една година се опитва да му дава съвети, за които е твърде късно. Доскоро член на семейството беше котката Михаела Дошла сама от улицата в късна нощ навръх Архангел Михаил. Стопанинът й е силно привързан към нея заради предаността й. В трудни моменти, когато е опериран на хиляди километри от България, тя се мята като луда. След смъртта й му подхвърлят пред вратата друга котка. После разбира, че има и съучастници. Лилия и колеги направили заговора, защото решили, че без Михаела може и той да си отиде от мъка. Ксения е улична подобрена, а стопанинът й е председател на националната фондация за защита на животните. Смята, че бездомните кучета също имат право на живот и кметовете треперят от лютите му закани. Всяка сряда Татарчев участва в правно предаване на Нова телевизия. Търсят го за защита от цялата страна. Казва, че е пропътувал света и от САЩ до Швейцария няма по-прекрасна страна от България. Съжалява, че поради слугинската политика, която са водили и водят управниците, тя ще се превърне в обикновена колония.

Нора Димитрова, Бойко Панов, в-к “Сега”

Дядо Ичко разказвал на внука си странни неща.

Известният войвода, прекарал по-голямата част от живота си в борба срещу турците за освобождение на Македония, признавал на малчугана: “Едни от най-добрите ми приятели са турци”.
А днес внукът Христо, шеф на Българския червен кръст и страстен родолюбец, ръзсъждава в книга, посветена на дядо си: “От позицията на изживените години разбирам, че това се е дължало на дълбоката етническа търпимост в България.”
Обяснява, как докато дядо му е бил горноджумайски войвода на ВМРО, при него са идвали да търсят справедливост и подкрепа и българи, и турци.
Във времена с неясни закони и слаба държавност само
войводата е в състояние да гарантира някаква справедливост
(Така е било и при сицилианските донове, страстни патриоти, създали “Коза Ностра”, за да вардят хората си от набезите на разбойниците-маври. После обаче им харесало да продават протекция заради самата нея.)
Ичко (Христо) Бойчев се родил през далечната 1883-та в Гюмендже, Ениджевардарско - Егейска Македония. Съдбата не галила момчето. Още на 12 години остава кръгъл сирак. И не само навиква да се оправя самичък от невръстни лета, ами попива и общите настроения в селището. А то, общо взето, роптаело все по-силно срещу последиците от несправедливия Берлински конгрес. По чиято сила Македония и Одринско остават под пълната власт на султан Абдул Хамид.
Бойчев завършва двукласно училище в Гюмендже с отличие, а после отива да учи в Солунската българска гимназия. Там и узрява за по-сетнешната си съдба. Чете много художествена литература, според внука му Христо се захласва по делата на големите български революционери - Раковски, Левски, Ботев и Каравелов. Първото му кръщение е включването в тайните кръжоци на ВМРО, а по-късно - влизането му в четата на Апостол Петков, Ениджеварски войвода.
С тази чета взема участие в Илинденско-преображенското въстание и помага на въстаниците от Битолския революционен окръг. Сражава се многократно с турците, и въпреки младата си възраст, печели възхищението на войводата и четниците. След потушаване на въстанието Ичко се прехвърля в Кукушката чета, ръководена от Христо Чернопеев. Същата чета през лятото на 1904 г. очиства района от гръцки андарти и турски шайки и е единствената опора на българите от този край. Разгромяват и прогонват бандите на Мехмуд бей, Юсеин ефенди и Ешреф капитан.
На втория конгрес на Серски революционен окръг през 1905 г., където председател е Тодор Попантов, Ичко Бойчев е избран за войвода за Горноджумайско. И още на 23 години се нарежда до имена като Яне Сандански - избран за войвода в Мелнишко, или Георги Скрижовски, избран за Разложко. Като войвода в Горноджумайска околия бързо налага авторитета си. Често му се налага да води сражения. С находчивост и ловкост винаги успява да се измъкне от понякога много сериозни положения.
Често изпълнява и ролята на съдия - налагало му се поради прогнилата съдебна система на османлиите. И трябвало да отърве населението от разбойници. Такъв бил Чауш Али, заемащ уж административна длъжност на турско-българската граница, на 5 км от Горна Джумая. Ичко Войвода няколко пъти го предупреждавал чрез свои пратеници да не тормози хората, защото ще бъде наказан. Чауш Али обаче надменно продължавал с издевателствата. И Ичко му издал смъртна присъда. Подобно на съдията Дред от едноименния филм се заел с изпълнението сам. Издебва турчина в една кръчма в село Кочериново и го застрелва хладнокръвно.
По-късно извършва още редица подвизи. При един от тях четата му попада в засада. Пушката на Ичко се повредила и четата се обезкуражила, спряла стрелбата. Турците се нахъсили и водачът им се изправил, като викнал на български: “Вашата мамка българска, предайте се!” След това тръгнал напред. Ичко го изчакал и го гръмнал с маузера си.
Благодарното население измислило песен за войводата си:
Що ми е мило, мамо, и драго,
да ги гледам, мамо, комитите,
как носят, мамо, капите,
как носят, мамо, пелерините,
как носят, мамо, патрондашите,
как носят, мамо, револверите…
След обявяването на Хуриета от младотурците Ичко става административен ръководител на Кресненската нахия. През 1910 г. се жени за Сандра, момиче от заможна горноджумайска фамилия. Ражда им се син - Виктор, а след това и дъщеря - Венета. По-сетне младотурците решават да предприемат обезоръжаване на населението, което се съпровожда с жестокости. Ичко възобновява борбата и възстановява организацията в Горноджумайска околия. По време на Балканската война с четата си освобождава ред села - Бистрица, Маролево, Деброва, а после участва заедно със VII Рилска дивизия в освобождаването на Горна Джумая. После спасява града от напредването на хилядна турска армия, докато дойде подкрепление, а по-късно се включва и в Междусъюзническата война, като провежда няколко акции срещу сръбските окупатори при Султан тепе и местността “Говедарци” до с. Каменица. Воюва и в I световна война, а по-късно става околийски началник. След преврата през 1934 е интерниран в Стара Загора от правителството на Кимон Георгиев, заело се да разформирова ВМРО.
Пати си и след 9 септември 1944 г. Отначало новите власти се отнасят с уважение към семейството на дядо Ичко. По-късно обаче започват разправии. Още през 1946-та по нареждане на партията се извършва преброяване на населението, като директивата е българите от Вардарска и Егейска Македония дори насила да бъдат записани като “македонци” по народност. В спомените си Венета Бойчева, майка на Христо Григоров, разказва - в дома им дошли представители на ОФ и ГК с празни анкетни листи, искали да запишат всички като македонци. Ичко гордо им казал, че е грамотен и сам ще си попълни анкетата. В графата народност написал и подчертал дебело - “българин”. Онези се разсърдили и докладвали където трябва, че Ичко се противопоставя на БКП. През 1957 г. по тази причина отново изселват семейството във вътрешността на страната.
Ичко заявява на всеослушание: “Аз съм македонски българин и не мисля да отричам своята националност пред когото и да било”.
Войводата умира на 17 януари 1960 г. Дъщеря му Венета, внукът Христо Григоров често разговарят за него, впоследствие и двамата написват спомени.
Сегашният председател на БЧК Христо Григоров до 15-годишната си възраст попива поученията и опита на известния си дядо. Самият Христо е роден на 14 октомври 1944 г. в Горна Джумая. Завършва фармация във ВМИ - София и има сериозна биография. Завършва и “Международни икономически отношения”, бил е в УС на Търговска банка “Средец”, член на Борда на директорите на Българо-Американската банка за инвестиции и развитие и член на Борда на директорите на Българската търговско-промишлена палата. Шеф на БЧК става през април 2001 г.
Баща му Генади Григоров загива в репресиите след 9.9. 1944 г, а чичо му Виктор Бойчев е бил личен преводач на генерал Владимир Вазов. Той също пострадва след 1944 г.
В известния род има и други изтъкнати представители. Лелята по бащина линия Люба Григорова завършва медицина във Виена. През 1939 г. се завръща в България и започва практиката си в Горна баня. Сега в този квартал на нейно име е кръстена улица. Дядо му пък по бащина линия е бил един от най-влиятелните търговци в Горноджумайско. След смъртта на баща си Христо бил отгледан от майка си Венета, дядо Ичко и баба Сандра.
Григоров от години се занимава с изследване на семейната история. И смята, че точно това му помага в работата и го прави истински българин.

Пано Бойков, в-к “Сега” 

“Смятат баща ми Миле Марковски и брат ми Игор за добрите Марковски, а мене и дядо ми Венко - за лошите” - казва Вени.

“Всъщност дядо ми беше много мек, хрисим и щедър човек. Иначе е вярно, че цели държави го преследваха, вярно е, че днес и аз си имам разправии с държавния КПД покрай Интернет.”

Фамилията Марковски всъщност е псевдоним. Вениамин Миланов Тошев е истинското, рождено име на Венко Марковски. Противоречивият академик, създал “македонската азбука”, е хвърлен по-късно от Тито в концлагера “Голи оток”, а след това е приютен от България и дълги години беше трън в очите на сърбофилстващите македонци. Псевдонимът е измислен от известния ни поет-символист Теодор Траянов.

Името на Венко Марковски отново нашумя след скандалната премиера на пиесата на Младен Сърбиновски - “Македонският Фауст”, играна преди десетина дни в Охрид. Главен герой в пиесата е Фауст - Венко, който създава македонската азбука, но се противопоставя на глупашките и изкуствени антибългарски мераци в просръбския “екип” около него.

Но кой точно е Венко Марковски?

Той е роден през 1915 г. в Скопие. Следва славянска филология в СУ “Св. Климент Охридски”, а през 1941 г. е арестуван заради антифашистката си поема “Бие дванайсет”. Първите му, предкомунистически концлагери са “Гонда вода” и “Кръсто поле”, по-късно става партизанин, междувременно сътрудничи активно на левия печат. През 48-ма Марковски, който до края на живота си е убеден идеалист-сталинист, влиза в конфликт с Тито, и от 56-до до 61-ва е заточен в лагера “Голи оток” - остров в Адриатика, където Тито е пращал вътрешните си политически противници. “Голи оток - островът на смъртта”, се нарича непубликуваната още у нас книга на Марковски за страшния концлагер. Тя е издадена само в САЩ. Самият остров - пусто и каменисто място, е избран не от друг, а от известния по-късно сръбски дисидент Милован Джилас за тази човеколюбива цел…

Както се казва, който няма грехове, пръв да хвърли камък…

През 1965-та Венко Марковски се преселва в България

окончателно. Под личното покровителство и по поръчка на Тодор Живков пише книгата “Кръвта вода не става” - отговор на тритомната “История на македонския народ”. Това е едно от най-задълбочените изследвания на македонския въпрос. Книгата е написана през 71-ва, издадена е 10 години по-късно, и целият тираж е унищожен на склад, пак по желание на Тодор Живков. “Всъщност Живков използваше Венко Марковски като скрит коз - смята Вени Марковски. - В политическата интрига на сложните отношения между София, Белград и Москва, Венко Марковски беше оръжието, което ту се вадеше, ту се скриваше.”

Внукът му смята, че внезапното академично звание, дадено на Венко Марковски през 1979 г., както и обявяването на академика за герой на НРБ по-късно, е в отговор на влошените отношения с Югославия.

Венко Марковски живя със семейството си във вилите на ЦК в Банкя до края на живота си, под строга охрана. “Чудех се защо го охраняват така добре; но по-късно разбрах, че редица бивши концлагеристи от “Голи оток” загиват при странни обстоятелства” - признава Вени.

Другият внук, Игор Марковски, казва за дядо си:

———каре———————

“Беше много безкористен човек. Не искаше да купува къща. Не искаше имоти. При него идваха всякакви хора за ходатайство, и той обикновено им помагаше. Няма да забравя как един важен човек от БАН дойде да плаче на дядо за апартамент - имал голямо семейство и т.н. Дядо му помогна - дадоха му петстаен апартамент - е, вярно, не в центъра, а в краен квартал. После оня донесе дамаджана с вино, кълнеше се: - Ще си туря потрета ти на стената, докато съм жив, ще е там.

Същият после стана виден политик, шеф в Народното събрание, а скоро след 10 ноември пусна голяма статия срещу вече мъртвия ми дядо. Срещнах го на един коктейл и го попитах: “Как е апартаментът?” Той почервеня и запуфтя, после духна.

Да е жив и здрав, няма да му кажа името, но той ще се сети, като прочете това. А и хората ще се сетят.”

————————————————-

Синът на Венко Марковски - Миле Марковски, загива трагично при автомобилна катастрофа през 1975 година, едва на 35. Той самият е писател, автор на къси истории с неподражаем хумор. Най-интересни са произведенията му за деца. Синовете му Игор и Вени наскоро издадоха книжката “Твърдоглаво време” със собствени средства. Тези, които са познавали Миле Марковски, разказват за един жизнен и обаятелен човек, с чудесно чувство за хумор и с безусловно бохемски нрав. В това отношение и Игор, и Вени са голяма негова противоположност. Те не просто не пият и не просто не пушат. Игор не влиза в помещение, в което се пуши, не пие дори боза. Вени не пие даже кафе - той е фен на колата. Питам ги на какво се дължи този им аскетичен облик. “Може би на факта, че в детството ни здраво ни опушваха - предполага Игор. - А може и на нещо друго”.

Вени не се засяга, когато му казвам, че на стари години дядо му се попрочу с доста текстове, които вече бъкаха от откровени безсмислици. Такава беше например поемата му “Чернобил”, посветена на ядрената катастрофа в СССР. “Той вече беше болен от рак, когато издадоха книгата. Направиха го, за да го зарадват, но не разбраха, че му правят мечешка услуга” - казва Вени.

Е, какво, простимо е. И Александър Геров, лека му пръст, на стари години ни поразсмиваше…

Пък текстовете на Миле Марковски, писани преди близо 40 години, звучат доста свежо.

——–каре———————————–

Смея се по цял ден;

и когато ми се смее, и когато не ми се смее.

Смея се:

сутрин, обед, следобед, вечер.

Смея се и когато спя.

Но не плача, когато се смея. Има люде, които се смеят и плачат.

Ето така - плачат.

Аз всъщност се смея, за да не плача.

Миле Марковски

————————————————-

Игор Марковски, в момента водещ на предавания в радио “Витоша” и в Нова телевизия, както и Вени, в момента председател на Интернет обществото в България, не се изявяват на писателското поприще. “Дядо даже ни се сърдеше, че не пишем” - спомня си Вени.

Игор е завършил ВИТИЗ и икономика, но се реализира главно като телевизионен и радио водещ. Само че изобщо не желае името му да се свързва с “Всяка неделя” на Кеворк, от която пази лоши спомени. “Искаше да сме марионетки - твърди той за популярния арменец. - Диктуваше си въпросите по телефона и в слушалката. И само Йоско Сърчаджиев разбра, че аз нарочно го имитирам в кадър, когато задавам негов въпрос.

Това беше малкото ми отмъщение - пародия. Някои журналисти не усетиха този номер, и писаха, че съм се превърнал в негово копие.”

Вени също не се слави с особено сговорчив нрав. Битките му с Комитета по пощи и далекосъобщения по повод предстоящите ограничения на достъпа до Интернет го направиха популярен през последните седмици. В момента се съди с КПД. “Интернет е това, което ни прави свободни и ни свързва със света. И понеже тази свобода не е по вкуса на някои хора, а играят и икономически интереси, няма да се учудя, ако изходът на делото се предреши отгоре, макар че правите сме ние. - съкрушава се Вени. - Мисленето на чиновниците от КПД е замръзнало някъде в 18 век. Те ни дърпат назад.”

Сложното и противоречиво име

на Венко Марковски е белязало завинаги живота на близките му. Това име и помага, и пречи, но братята твърдят, че винаги са го носели гордо. “Венко Марковски не е бил никога член на ЦК на БКП, вестниците бъркат - категоричен е Игор.- Но рангът му беше понякога като на член на Политбюро.” И двамата братя смятат, че милостивата съдба е прибрала навреме дядо им, който не се е погрижил за никакъв свой личен имот по време на голямата си власт. “Казваше ни - за какво ви е къща, кола - ето държавата ви дава да ползвате. Новото време щеше да го съсипе” - смятат братята. Вени мисли, че през 86 и 87 година дядо му се е разочаровал от политическата ситуация. А още от 73 г. отношенията между него и Тодор Живков охладнели. Макар че Живков запазил до края привилегиите му, защото постъпвал така винаги дори с тези, които губели постовете си.

“Кръвта вода не става, така ли?” - питам Вени.

“Нашата не става, за другата не знам. Макар че моята любима мъдрост е друга - никога човек не трябва да се взима насериозно” - отвръща той.