Това са думите на един съвсем млад, все още едва начеващ в професията прокурор, с които той предначертава целия си последващ житейски път и принадлежат на един от героите на Александър Дюма от знаменития му роман “Граф Монте Кристо”.
Ако се абстрахираме от сложната му сюжетна линия, от огромния брой действащи лица в него, от неочакваните обрати и обсебващата читателя, присъстваща на всяка страница интрига, бихме могли спокойно да кажем, че популярното навсякъде по света произведение на Дюма изцяло е създадено на принципа на “изобретяването” на лични биографии и тяхното последващо деконструиране. Разположени в конкретна обществено-политическа епоха – в случая един от най-размирните след Френската революция периоди от управлението на Наполеон Бонапарт и последвалата след него Реставрация – тези биографии показват приспособяването на отделния индивид към социалната и политическата конюнктура на деня. Така синът на бонапартиста Ноартие се превръща в лоялния роялист и уважаван в обществото прокурор дьо Вилфор, бившият дребен счетоводител Данглар - в преуспяващ банкер, а обикновеният, беден рибар Фернан Мондего, чрез предателство, се домогва до висш военен чин и под новата си самоличност на граф дьо Морсер е приеман навсякъде във висшето общество на аристокрацията.
Индивидуалната личностна стратегия на тримата литературни герои при изграждането на новите им визии в обществото е така добре обмислена и включва в себе си толкова разнообразни начини и средства, че за да бъдат разкрити истинските им биографии се налага дори човекът, чието нещастие и опропастена съдба пък са отправна точка на техния успех, да прибегне също до “изобретяване” на своя собствена – по този начин бившият помощник – капитан и неосъден политически затворник Едмон Дантес се превръща в загадъчния и тайнствен граф Монте Кристо.
Внимателният прочит на романа ни убеждава и в нещо друго – всеки един от четирите персонажа на Дюма е движен в действията си по пренаписване на собствената си биография от различен основен мотив – за кралския прокурор дьо Вилфор това е желанието да осъществи успешна обществена кариера и да реализира своите възможности (каквито той безспорно има); за банкера Данглар – да разполага (което практически означава и да притежава) с парите на богатите, които в предишното му амплоа на счетоводител само е описвал в счетоводните книги и заключвал в касите на техните собственици; за граф дьо Морсер – честолюбието, ревността и желанието на всяка цена да притежава точно определена жена; а за граф Монте Кристо – чувството за мъст, справедливост и възмездие.
Какво обаче е общото между знаменитото произведение на Александър Дюма и Българското възраждане? То се крие, според мен, във все още слабо коментирания от българската хуманитаристика факт за съществуването на не един или два случая на “изобретени” биографии в средите на формиращата се по това време българска интелигенция. Примерите в тази посока са многобройни, но с оглед темата на настоящия синтетичен анализ, могат да се ограничат само до няколко – Александър Екзарх, Захарий Княжески, Станислав Доспевски. Към тях може да се добави и името на Георги Бенковски, защото той отдавна се е превърнал в емблематичен представител на българската революционна емиграция и може да бъде използван като алтернатива на тяхната житейска реализация.
Налага се, естествено, да щрихираме по-наедро най-вече биографията на Александър Екзарх.
Роден в Стара Загора през 1810 година в заможно българско семейство. Учи в гръцкото училище на неговите съграждани братя Христидис в Букурещ, в немското училище в Будапеща и в Мюнхен. През 1836 година заминава за френската столица, където следва първоначално математика, а по-късно медицина и демонстрира една завидна адаптивност към нравите и манталитета на тамошното общество. Безспорно, изключително полезни в това отношение са му били и контактите, които успява да установи с ръководни представители на полската емиграция, обединена около “Отел Ламбер”, която за известен период от време се опитва да играе ролята на свързващо звено между външната политика на Франция в Османската империя и набиращите тогава все по-голяма сила мощни национални движения на различните християнски народи на Балканите. От този момент нататък Александър Екзарх започва една забележителна политическа и дипломатическа дейност в полза на българите, която в съществуващата до момента научна литература в общи линии е проследена само хронологично, без да е описана достатъчно детайлно и аналитично. Безспорно обаче е едно – обикновеният ескизаарски младеж притежава таланта, уменията и сетивата да отключва вратите, водещи както към високопоставени фигури на френската аристокрация, така също и към кабинетите на възлови политически личности от правителствените кръгове. Нещо повече, тези свои умения той демонстрира също в усилията си да привлече вниманието и на английското правителство към българската кауза. Под негово давление англичанката Миграсия Лаудон, с която той се запознава в Париж, публикува специална брошура озаглавена “Гласът на България”, чието значение е оценено високо дори от някои от по-късните политически противници на Екзарх. Тази брошура обаче, в която нейната авторка споделя прекрасните си впечатления за личността на младия българин и дава частични сведения за неговия стар, аристократически родов произход, излага на обществен показ началото на “една лъжовна княжеска ескизаарска генеалогия”, заради която Екзарх печели много противници в средите на българската интелигенция. Въпреки всичко “генеалогията” му дава възможност да развие подобна политическа и дипломатическа активност (между другото може би най-успешна) и в правителствените среди на руския императорски двор, с чиято подкрепа се ползва почти до началото на 60-те години на ХIХ век, когато напуска Цариград и се установява на дипломатическа кариера като съветник в турското посолство в Париж.
След този кратък преглед е логично да си зададем въпроса – дефект на характера ли е тази склонност към търсене на аристократическа нишка във фамилната история, проява на тщеславие ли е или съзнателно “изобретявана” биография, проява на ясно определена житейска стратегия? Въпреки съществуващите многобройни преки свидетелства в полза на първото предположение, включително и непрекъснато натякваните от неговите противници щедри субсидии в размер на десетки хиляди рубли за българското просветно дело5, внимателният анализ накланя везните към втората възможност.
Преди обаче да изложа аргументите в полза на това твърдение се налагат още няколко предварителни думи относно отделни характеристики и черти на българското възрожденско общество. Безспорно Българското възраждане е едно гранично време. То носи съвсем различен от описания в романа на Дюма социално-политически контекст, но със сигурност можем да търсим прилика в една определена посока – това са периоди на дълбоки политически и твърде динамични социални трансформации в съответните общества, при които отделните индивиди трябва да намерят своето място, а това от своя страна предполага като адаптивна реакция появата и на “изобретените” биографии, които са обект на анализ в настоящия текст. В българския случай, разбира се, става дума за един първоначален разпад на традиционното общество и формиране на твърде крехкия като социална група интелектуален елит, чиито функции на обществен медиатор предпоставят, дори бих казал вменяват, засилени общувания с чуждите култури и съществуващите конюнктурни нрави в най-големите и значими като политически фактор европейски държави по това време – Франция, Англия, Русия, Австро-Унгария. При положение, че до 30-40-те години на ХIХ век българското възрожденско общество все още не е успяло да излъчи ясно идентифицируеми от външния свят представителни политически субекти и организации, е нормално хората, нагърбили се да превърнат българската кауза в свое житейско поприще, да изграждат собствени лични стратегии за печелене на политическо доверие и авторитет.
Точно като такъв можем да разглеждаме случая с Александър Боев – Бейоглу. В прикаченото към неговия род “екзарх” той явно съзира възможността да “изобрети” една родова генеалогия и започва да го прави, печелейки политическо доверие като авторитетен представител на българите. Самата дума “екзарх” с възможните си различни тълкувания и интерпретации позволява това. Под “екзарх” може да се разбира цивилно лице, избрано за почетен черковник или почетен иконом на черква (което в случая с фамилията Екзарх е най-вероятното й значение, имайки предвид факта, че те са били сравнително заможни и е логично действително да са били натоварени с определени финансови правомощия и задължения от търновския митрополит). “Екзарх” обаче означава още глава на автономна източно-православна църква, а в исторически план дори наместник на византийския император в римските му владения. Звучейки като фамилия на дадената личност тя вече буди различни свободни асоциации в съзнанието на влизащия в контакт с нея, давайки една първоначална информация за относително високия социален престиж, на който се радва излъчилия я род в съответното общество. Или ако трябва да обобщим същността на казуса – съществуващата политическа институционална “недостатъчност” на възрожденското общество по това време се компенсира с “изобретяването” на лични биографии.
В подкрепа на тази версия говори свидетелството на д-р Христо Стамболски, който в спомените си твърди, че “названията Княжески и Екзарх в онова време правеха любопитно и странно впечатление и им се даваха значителни тълкувания, че уж Захария имал потекло от рода на старите български царе или князе и че Александър Бейоглу е имал някаква мисия от патриаршеското началство”. Той твърди още, че сам многократно е запитвал и двамата при лични срещи за прозвищата им и е бил осведомяван от тях, че по съвет на одеските българи Палаузов, Рашеев и Тошков, при дейността им в Русия по набавянето на финансови средства, дрехи, книги и църковна утвар за нуждите на българите в Османската империя и налагащите им се в това им начинание постоянни контакти с руската аристокрация, е трябвало да прикачат по някоя благородническа титла, което те и направили. Тази версия се потвърждава косвено също така и от твърдението на Атанас Илиев, че неговият баща му е разказвал какви големи усилия е положил Александър Екзарх да изкупи уличаващата го в множество лъжи и присвояване на средства брошура на Анастас Гранитски “Истинний глас на България”, в която е публикувано и писмото на Раковски за “лъжливата ескизаарска генеалогия”. Споделяйки мнението на Тончо Жечев, че повечето нападки в нея са необосновани и са по-скоро разчистване на лични сметки, превръщайки въпросната брошура по-скоро в пасквил9, по същество тя е опит, макар и некоректен, за деконструиране на грижливо “изобретяваната” до този момент биография на Екзарх. Усилията от негова страна да бъде изкупена и унищожена, превръщайки я в библиографска рядкост още от момента на нейното отпечатване, достатъчно красноречиво говорят за това.
И ако мотивите при Александър Екзарх, Захарий Княжески и Станислав Доспевски да са сходни – популяризиране на българската кауза, събиране на финансови средства и отпускане на стипендии, то е редно да отчетем разликата в мащаба и размаха при първия, който има таланта за главната роля, в сравнение с останалите двама, които по-скоро са обикновени статисти в този спектакъл. Жеко Петров от Пишмани и Зафир Димитров от Доспей трудно биха се добрали до благоволението на който и да било руски аристократ, но Захарий Княжески и Станислав Доспевски успяват. Александър Бейоглу едва ли би бил приеман от министрите Гизо и Абърдийн, от руския императорски двор и руската църква, но Александър Екзарх го прави.
Съвсем различен е споменатият случай с Георги Бенковски. При него нямаме целенасочено “изобретяване”, плод на индивидуална житейска стратегия, а необходимост от нова самоличност, предизвикана от законите на конспирацията. Това е основният мотив на подменената биография на Гаврил Хлътев, макар че в един последващ етап, както дава свидетелства за това Захарий Стоянов, той осъзнава нейните предимства и воден от старата мъдрост, че никой не е пророк в собствената си страна, упорито страни от родната си Копривщица, където апостолът и войводата веднага би бил разпознат и ореолът му би изгубил голяма част от своя наивно-романтичен блясък.
“Изобретената” биография обаче в крайна сметка изиграва лоша шега на Александър Екзарх. Когато той започва да работи в обществото на многобройната българска колония в Цариград, в българска среда, когато решава да реализира практически голяма част от политическите си идеи, остава някак си изолиран. Причините за “политическата смърт” на Екзарх, както я определя Тончо Жечев, се коренят, разбира се, най-вече в променените политически настроения в българското общество и навлезлите в нова фаза през 50-60-те години борби за църковна независимост. Не малък дял за нея обаче има и житейската “роля”, която Александър Екзарх си е избрал в чуждите културни среди на предишната си дейност, тъй като тя влиза в противоречие с егалитаристките нагласи, доминиращи в преобладаващата част от българската интелигенция, трудно разделяща се с морала и поведението, наследени от все още твърде живото традиционно общество.
Този факт явно е отчетен от интелигентния възрожденец през близо десетгодишната му дипломатическа служба в турското посолство в Париж, които са му дали възможност за един по-внимателен самоанализ. Когато след Освобождението го виждаме в ролята му на кандидат за българския престол, Александър Екзарх е вече доста по-различен. Прокламацията му към българския народ го разкрива в друга светлина. Без да коментираме политическите идеи, които той лансира в нея, сме длъжни да насочим вниманието си към аргументацията му за предимствата, които би имал пред един княз-чужденец. Той обяснява колко по-малко биха били разходите по неговата цивилна издръжка, колко по-добре познава нравите, бита и потребностите на народа, произлизайки от него и т. н. Тези корекции обаче вече съвсем не са достатъчни за общество, посочило в своята конституция, че “титли за благородство и други отличия, също и ордени не могат да съществуват в Българското княжество”. Егалитаристките рефлекси отново сработват и кандидатурата му е посрещната ако не с открита насмешка, то поне в най-добрия случай с полагаемото се снизхождение като към някаква “старческа приумица”. Вторият му опит през 1886 г. няма по-различна съдба и слага окончателен край на неговите политически амбиции.
В този смисъл, приключвайки с описанието на една от “фантазиите” на Възраждането, трябва да признаем, че понякога и фантазиите могат да имат реални последици.
