Nobility Bg

Джон Бризби

Константин Хаджикалчев е човек на много парадокси, и тъй като единствените хора днес, които го помнят, са били деца по негово време, е трудно да си изградим точна пред­става за неговия характер.

От една страна, още се разказват истории за неговата легендарна стиснатост, от друга страна, знаем за неговата необичайна и постоянна щедрост към различни благотворителни каузи и за неговата роля на основател и дарител на училищата в Троян и Баба Стана, Троян­ско, както и на първия дом за стари хора в Пловдив. 

Георги Чунчуков, www.dobrich.democrati.org

Константин Димитров - водачът на листата на Демократи за силна България (ДСБ) на изборите за европейски парламент произхожда от стар и уважаван добруджански род.

Той е внук на така добре познатия и уважаван от възрастните поколения наши съграждани добричлии и земляци добруджанци аптекар Никола Стефанов Костов, популярен като Колчето. Дядото на Константин е роден през 1903 г. в Добрич, завършва фармация в Букурещ и открива аптека в центъра на нашия град. Освен като опитен аптекар, Колчето се утвърждава и с широка обществена дейност. Той е меценат на проявите на Българското културно общество, подкрепя българския футбулен отбор “Глория” и всички ония патриотични прояви, които поддържаха жив огъня на българщината през мрачните години на румънската окупация на Южна Добруджа. След възвръщането на нашия край към България през есента на 1940 г., наред с аптекарството, създава и модерно земеделско стопанство в с. Коозлодуйци, където наследява земя от баща си. И тук той е активен общественик. Основен спомоществовател например е при изграждането на местното читалище, където портретът му може да се види и сега. Колчето се проявява и като даровит новатор и изобритател. С местни суровини той създава популярните базалкохолни напитки “Балкантоник” и “Алтай”, пастата за зъби “Мери” и други, които подпомогнаха развитието на местната икономика и създадоха поминък на добруджанци.

И сега по – възрастните добричлии си спомнят как аптекарят Колчето е давал безплатно лекарства, изпърнявал е рецепти на бедните наши съграждани. По свидетелства на репресирани по време на комунистическия режим /например Иван Тончев/, въпреки огромния риск, дядото на Константин Димитров не се е побоял да ги снабдява с лекарствени средства, когато те са лежали без съд и присъда в лагери и затвори.

Много добре позната в нашия край е и бабата на Константин – Радка Костова, по баща Киселкова. До преврата на 9.9.1944 г. тя е несменяем председател на женското просветно – благотворително дружество “Майчина грижа” в Добрич. След като комунистите вземат властта, дружеството е закрито. Баба Радка и днес е жива и более с проблемите на родната и Добруджа.

От голямото родословно дърво, чийто гранка е Константин Димитров, ще споменем само имената на родовете Станчеви, Костови, Калескови и преди всички - Списаревски. Чрез него той е свързан с легендарният летец-изтребител Димитър Списаревски, който загива при първия си боен полет, след като сваля американски бомбардировач чрез въздушен таран, по време на бомбардировките на София през Втората световна война.

Галина Минчева, в-к “Сега”

90-годишният известен в миналото фармацевт-енциклопедист Константин Цанков е от фамилията на големия български патриот и политик - Драган Цанков (1828-1911 г.).

Неговият дядо по баща е пръв братовчед на възрожденеца. Константин познава рода си по мъжка линия няколко поколения назад. Той води своето начало от 1644 година. В него преобладават тежките търговци родом от Свищов. Онова, което ги обединява по дух, е добродетелта. Делата на всички Цанкови са свързани с Отечеството. С право фармацевтът твърди, че патриотизмът в многобройната им фамилия е наследствена черта.
Константин Николаев Цанков е от онези редки българи, които правят чест на нацията ни. Той е роден през 1912 г. в Свищов в семейството на крупния търговец и банкер Николай Константинов Цанков. Баща му има пет деца: Елена, Александрина, Теодора, Христо, а най-малкият е Константин. Момичетата завършват езикови колежи. От тях единствено Теодора заминава да живее в Тур, след като сключва брак с френския инженер Роже Мерсие. До края на живота си тя не забравя българските проблеми. Подпомага финансово Зографския манастир на Атон и следи за реставрацията на редица наши светини. Между Теодора и Константин съществува силна връзка. Затова през 1933 г., след като завършва първия випуск на Американския колеж в Симеоново, най-младият наследник на Николай Цанков продължава образованието си във Франция. В Страсбург Константин следва фармация. По това време негови добри приятели са редица известни личности. Съпругът на сестра му Теодора е съмишленик на генерал Шарл дьо Гол.
По-късно Константин се запознава с Жак Ширак, бъдещия френски президент. Двамата се срещат, водят разговори по редица актуални за онова време теми, а Константин го запознава с историята и природните забележителности на България. През 2000 г. Константин отправя до Жак Ширак изложение, в което защитава правото на българите да пътуват свободно по света без визови ограничения. Той призовава Ширак да съдейства на държавата ни за падането на Шенгенската стена. Константин Цанков е поклонник не само на френската история и култура, но и на френския футбол. През 1998 г. той прогнозира в писмо до Ширак, че “петлите” ще спечелят световното първенство. За своята вярна прогноза фармацевтът получава от внуците си Александър и Веселин, които живеят във Франция, юбилейна монета на френския национален тим.
Друг известен приятел на Константин е бил един от директорите на компанията “Кристиан Диор”, човекът, който десетилетия наред отговарял за производството на парфюмите, химикът д-р Паяр. Дори д-р Паяр подарява на семейство Цанкови панорамна картина на Париж, която и днес се намира на видно място в техния хол.
В живота на Константин настъпва нов момент, когато той се оженва за юристката Екатерина Накашева. Тя е дъщеря на известния по това време не само в България, но и в чужбина фармацевт Панчо Накашев. По-възрастните софиянци помнят и до днес неговата добре уредена аптека на ъгъла на булевардите “Витоша” и “Патриарх Евтимий”. Накашев произвежда пръв в България таблетирания хинин. В работата му помага неотлъчно Константин Цанков. По-късно към двамата фармацевти се присъединява и Екатерина. Семейството таблетира първо в България и буровина, и сантонина. В аптека “Накашев” се произвеждат рецепти от цялата страна- сиропи, прахове, мехлеми, помади. Днес Константин казва, че понякога една тежка болест може да се излекува с много обикновени лекарства. Важни са само съставките и съчетанията. А Цанков знае как да се приготвят десетки илачи за различни неразположения. Аптеката на Панчо Накашев достига върха на своята слава, когато в нея започва да се продава прочутото лекарство за Паркинсон Bella bulgara. Негов създател е Панчо Накашев, който е родом от Щип.
През 1948 година аптеката е национализирана от комунистическата власт, а Константин Цанков е изгонен от София и е изпратен да работи като аптекар в гара Белово цели 20 г. Така един от най-достойните наследници на Драган Цанков, без да има някаква вина, прекарва най-творческите години от живота си далеч от София. Докато не е в столицата, за двамата му сина Николай и Панчо се грижи съпругата му Екатерина. Днес Николай Цанков е уважаван професор по медицина. Той е декан на Медицинската академия и шеф на катедрата по дерматология и венерология. Посочен е от ежегодния медицински справочник “Кой кой е ?”, който се издава в Америка, за мъж на 2000 г. Другият син - Панчо завършва биохимия в Софийския университет. Прави интересни научни и документални филми в продължение на 20 г. От 1992 г. до 1996 г. е културен съветник в посолството ни във Франция. Панчо Цанков е бил и заместник-министър на културата. Преподавал е и режисура в Нов български университет. В момента е председател на Евро-българския културен център.
Уважаваният от много поколения българи фармаколог-енциклопедист Константин Цанков си спомня от разказите на своя баща за многолюдния им свищовски род и за първия братовчед на дядо му Константин - Драган Цанков. Всички в рода боготворели Драган и неговите братя: Константин, Антон, Георги, Иван и Стамат, които били търговци на едро. Братята на известния политик дават огромни суми за строежа на църкви и училища. Фармацевтът Константин Цанков казва, че между тях със своите културни интереси изпъква Антон. Той е от онези родолюбци, които подкрепят началото на българския периодичен печат.
Синът на Антон - Кирияк Цанков, продължава родолюбивото дело на своя баща. Издава в. “Тъпан” и в. “Балкан”, а през 1876 г. е председател на Българското централно благотворително общество. След Освобождението Кирияк е дипломатически представител в Букурещ и управляващ Министерството на външните работи.
С видния род на Цанкови е свързано и началото на икономическото образование у нас. Един от братовчедите на Драган по бащина линия - Димитър х. Василев - подарява на Свищов 240 000 златни франка за учередяването на класическа гимназия, в която да се преподава и икономика. Така се ражда
първата търговска гимназия в България. В генеалогичното дърво на Цанкови е и неговата първа братовчедка Пауница, която е майка на Николай Д.Катранов. Пламенен патриот и поет, той умира рано, но става прототип за образа на Инсаров в романа на Тургенев “В навечерието”.
Най-прочутият от фамилията Цанкови - Драган, за разлика от близките си не става търговец. Израства като политик, чиято многостранна дейност привлича още неговите съвременници. Свищовлията е водач на униатското движение у нас. Той е за отделянето ни от Цариградската патриаршия и за създаването на независима българска църква в уния с католическата. В Цанковия род се помни, че в навечерието на Връбница, 1855 г. Драган приема католицизма. Причината за това му действие е линията на руската дипломация, насочена към единство на православието под върховенството на Цариградската патриаршия. Отвратен от лицемерието на руските политици, Драган се превръща от страстен русофил в русофоб. Негови са думите, превърнали се днес в пословица: ” Ни ви щем ни жилото, ни меда”.
След 1878 г. Драган Цанков се издига до водач на Либералната партия и до министър-председател (1880 г., 1883-1884 г.). Той е и почетен член на БАН.
От политиката и от обществените си постове възрожденецът не натрупва никакви пари. С помощта на своите братя търговци той си купува малък едноетажен дом на тихата софийска улица “Парчевич”, който единствено завещава на двете си дъщери. В момента той е в развалини.
Фармацевтът Константин Цанков си спомня, че чичовците му разказвали как в дома на “Парчевич”, в късен следобед се събирали видни софиянци. Заедно с Драган те размишлявали върху новото време и новата политика, а по-късно играели карти. Цанков казвал, че не признава друг белег на превъзходство, освен добродетелта към Отечеството.

Людмила Първанова, в-к “Стандарт”

Художничката Мария Блажева е от хората с духовен заряд, събиран от векове.

Завършила е дърворезба, специализира във Франция моден и театрален костюм и познава дрехата във всичките й аспекти - от конфекцията през абитуриентските облекла до експортните колекции за някогашния СИВ. Била е дизайнер в ЦНСМ и “Рила”, станала е доцент в НАТФИЗ, а сега е в театралния колеж “Любен Гройс”. Сред сценичните й върхове са костюмите за балета “Спящата красавица” и пиесата “Добриот доктор” в Македония. Но както казват, талантът не идва от нищото.

“Преди 18 години в централния ресторант в Ловеч се честваха 250 години на Войниковия род. С него съм свързана по линия на майката на баща ми. Признавам, че имам пропуски в знанията си за моите предци, но това е естествено - нали преди 10 ноември беше задължително да си от бедно работническо семейство. А нашият случай не е такъв”, разказва Мария Блажева и разгръща семейните албуми, пълни с всякакви чудесии. Прабаба й Теодора Войникова е завършила престижния американски “Робърт колеж”. А нейният баща Никола и брат му Петко са писали Търновската конституция. Те са сред първите представители във Великото народно събрание.
Оттук фамилията е пълна с потомствени депутати, оставили трайна следа в историята ни. Последният от тях доктор Петър Петров е в 36-ото народно събрание.
Теодора Войникова има трима братя. Двама от тях - юристът Петко и филологът Иван, са завършили съответно в Женева и Русия и са депутати в няколко парламента. Третият брат е генерал Войников. Той се оженва за дъщерята на Михаил Маджаров - последователно министър на съобщенията, войната и пълномощен в Петербург и Лондон. Овдовява, когато през 1944 г. пада бомба върху къщата им близо до Канала и министърът загива заедно с дъщеря си.
“По тази линия сме роднини с писателката Ана Каменова и оттам с актьора проф. Петър Петров, който се оженва за една от внучките на Маджаров - вече покойната леля Михала.
Едно време стремежът на заможните българи към наука е бил много голям. Няма да забравя как, като завършвах гимназия, баща ми каза: “Ако ти не влезеш в университета, ще си първата от пет поколения насам”, нищи брънките на родословието си художничката. Неин прадядо по бащина линия е Георги Бочев, брат на Стоян Бочев - председател на акционерно дружество “България” и един от създателите на Ротъри клуб Неговото потомство се свързва с министър-председателя на България Георги Кьосеиванов. Теодора Войникова се омъжва за Стоян Джоков - заможен търговец. Неговият племенник Стефан Пейков е собственик на една от най-представителните сгради на бул. “Цар Освободител”. За нас е известна като сградата на Минералсувенир. Съпругата му Теодора Пейкова е литераторка, издателка и първата модистка в София в началото на ХХ век. Докато Стефан Пейков е следвал право в Белгия, тя е учила мода.
Когато се връщат, Пейков става собственик на най-модерната печатница в България по онова време “Книпиграф”, а Теодора издава поредица от дамски списания, сред които “Икономия, мода и домакинство”. Освен че била страхотно красива, играела тенис и свирела на пиано, тя е първата жена у нас, карала автомобил. С тези си занимания влиза в хайлайфа на страната. Блажева вади следващата снимка от албума, която е истински шедьовър:
“Майка ми има леля с особена съдба. Тя се казвала Кети и била ненадмината красавица. Играе в няколко филма за Холивуд, снимани у нас, от средата към края на 20-те години. Предлагат й договор да замине. Но на актрисите тогава не се е гледало с добро око и тя се разминава със славата. Баща й, търговец на дантели, я омъжва набързо и насила за дядо Атанас. Той е комендантът на Русе и е възстановил целия театър преди 9 септември. Инициатор е на редица спогодби за търговия с Виена по Дунав. Въпреки че е интелигент и благороден човек, Кети много страда и никога не го обиква.”
Фамилните хроники предават още една интересна случка. Баба Весела, майка на бащата на художничката, има първи братовчед, оцелял от катастрофата с “Титаник”. Той пътувал при пасажерите в трета класа и не можел да плува. Но гледал, че всеки път, когато спасителната лодка е най-далече от носа на кораба, хората успяват да скочат в нея. Така изчислил параболата, уцелил лодката и се спасил. Днес роднините на худ-ожничката са политици, изтъкнати юристи и доктори. В това отношение и родителите й не правят изключение. Бащата Стоян Бочев, е инженер, следвал е висша математика при акад. Обрешков, занимавал се е с научна работа. Майка й Павлина била проектант. Години са работили в Алжир. Там е расла по-малката сестра на Мария.
Не по-малко прочут е и свекър й Иван Блажев, който завършва скулптура през 1956 г. и още от началото тръгва с брилянтен старт. Известен е като ваятеля на Яворов. Негови са статуите на поета пред къщата музей в София, в Поморие и в Чирпан. А също на Иван Вазов пред църквата “Света София”, в Сопот и Плевен, паметника на Вапцаров в Банско и много други. Умира преди няколко години от инсулт. Това наслагване не може да не се отрази на потомците - всички в семейство Блажеви се занимават с изкуство. Съпругът на Мария Людмил Блажев е автор на няколко монумента на Левски. Но големите му успехи са в малката пластика. Има договор до 2007 г. с канадска галерия, а негови творби са собственост на колекционери по цял свят. Синът Боян Блажев е живописец и преподавател в колеж. Дъщерята Сандра е десетокласничка в художествената гимназия. Преди дни семейство Блажеви подредиха първата си фамилна изложба в музикален център “Борис Христов”.

Деян Енев, в-к “Сега”

Утре, на 2 март, Гиньо Ганев навършва 75 г.

В последните 50 от тях роденият в Бургас в семейството на икономически бежанци от Чирпанско зам.-председател на Великото народно събрание и депутат от коалиция “За България” в настоящия парламент живее в историческия дом на своя тъст, българския държавник Кимон Георгиев - премиер на два режима, министър в няколко правителства, депутат в редица народни събрания, приятел, а впоследствие яростен опонент на царя. След брака си с най-голямата му дъщеря Мария през 1953 г. Гиньо Ганев намира тук истински патриархален уют и получава първите неоценими уроци по държавност. Когато отвориш тежката дъбова врата на този дом, директно прекрачваш в историята, което в случая не е метафора, а самата истина. “Кимон Георгиев правеше срещите си преди всичко у дома”, споделя Гиньо Ганев. Къщата помни много: от шинелите на цар Борис III и Дамян Велчев до пардесюто на Георги Димитров през всички тия дейци, които персонализират новата история на България. Защото делото на Кимон Георгиев преминава през всички най-сложни събития на българската политика. Името му стои близко до трите големи промени - 9 юни 1923, 19 май 1934 и 9 септември 1944. Около тази маса се е ковяла историята”. От антрето вдясно е кабинетът на бившия премиер.
Сега Гиньо Ганев живее тук със семейството на по-малкия си син Ивайло, преподавател в Техническия университет, и съпругата му Румяна, журналистка. Две и половинагодишният внук Гиньо Ганев Втори не се притеснява да кара автомобилчето си под историческата елипсовидна маса в хола, свидетел на драматични моменти от новата ни история. Около камината има подобна на иконостас дърворезба, дело на прочутите троянски майстори братя Камбурови. Изобщо елементите в този дом - икони, картини, мебели - издават фанатичен вкус към българската традиция.
Никой не е виждал Кимон Георгиев облечен неглиже, небръснат, без вратовръзка или по чехли. Същото се отнася и за Гиньо Ганев, твърдят близките му. Находчивото заглавие на първата му книга с крилати мисли, изречени в публичното пространство - “Гиньо Ганев style” - неочаквано се превърна в емблема на първото възможно приближение към образа му - на изискан салонен рицар, майстор на афористичната фраза “ала Оскар Уайлд”, ценител на изяществото и стила. Модният спец Любомир Стойков посочва, че “гардеробът на Гиньо Ганев издава личност, която подбира дрехите със съзнанието за значимостта им като културна ценност”. Изработените от плътни висококачествени вълнени материи сака и панталони в ненатрапчиви асфалтовосиви или миденотъмносини цветове, задължителната жилетка, култът към вратовръзките (над сто модела - “Тед Лапидус”, “Живанши”, “Пиер Карден”, “Ив Сен Лоран”, “Хуго Бос”) или акцентът на лекото копринено шалче около врата, както и абсолютното съчетаване на цветовете в стила “тон в тон” определят артистичната консервативност на философията “Гиньо Ганев style” в облеклото.
Големият българовед Тончо Жечев в предговора си към книгата “Викове и шепот” (1998) твърди много проницателно:
“Липсата през продължителни векове у нас на аристокрация, на рицарство, на култура на салоните, на церемониалност са направили отношенията помежду ни твърде фамилиарни, недодялани, безцеремонни, груби. Всички страдаме от това, то ни наранява, често унизява и докарва до сълзи, но друго ние не знаем и не можем. В преобладаващите случаи отношенията помежду ни си остават варварски. Гиньо Ганев носи знак за опомняне на всички ни за преодоляване на това варварство, носи призив и стремеж към изтънченост на нравите и общуването. На много места той стига до естествена, ненасилена елегантност, мяра, вкус, празнична церемониалност.”
Тук можем да откроим второто приближение към образа на Гиньо Ганев като един цивилизационен наставник в полето на публичната култура и парламентарния диалог, най-общо казано. Не всички знаят, че той най-настойчиво е канен на два пъти да заеме поста министър-председател, единия път след оставката на Андрей Луканов. И двата пъти Гиньо Ганев отказва, жертвайки личната си кариера в името на парламентаризма, особено първия път - с абсолютното съзнание за наистина историческата мисия на 7-то Велико народно събрание и с оглед на ролята му на негов фактически председател. Той справедливо преценява, че напускането му е немислимо, защото може да взриви изработването на конституцията и да доведе до предсрочното разпускане на парламента.
Много е важно кой говори, какво говори и как го говори, не се уморява да твърди вече три мандата депутатът Гиньо Ганев. Понякога това третото, как се говори, е най-важно, за да внушиш идеите, които искаш, допълва той. И продължава да дава нагледни уроци - и в пленарната зала, и в кулоарите, и с честите си появи на модни дефилета и на културни прояви - по общуване, по разбирателство, по толерантност. Уроци как да бъдеш лорд, а не коняр.
След трите си книги, “Гиньо Ганев Style” (1991), “Викове и шепот” (1998) и “Парламентарен говор и безмълвие” (2000), илюстрирани все от първомайстора на новата ни политическа карикатура, художника Валентин Ангелов, сега Гиньо Ганев готви и четвърта - “Измислени цитати”. В нея вероятно ще се открои още по-ясно и третото му лице, лице на истински поет, заключено в съкровената му фраза “Любимо време на тишина и текстове”. Защото какво друго, ако не чиста поезия, са следните фрази и фрагменти от “Викове и шепот”: “От далечината на раздвиженото море прииждат белите лодки на вълните.”; “Капките са стъпките на дъжда.”; “Повечето хора обичат зимата чрез това, което я опровергава: слънцето върху заледените покриви, топлината на стаята, кокичето, поникнало върху снега.”; “Хората, които ви идват на гости с дълги гладиоли в ръце, са като копиеносци на учтивостта.”
Всеки момент президентът Георги Първанов ще издаде указ за награждаването на Гиньо Ганев по предложение на Министерския съвет с орден “Стара планина” I степен - една достойна и заслужена награда за човека, който ни научи как отново да разговаряме, без да крещим.

Фани Чоджумова, в-к “Новинар”

Аз съм непоправим оптимист и това поддържа духа ми, казва за себе си 82-годишният адвокат по граждански дела Александър Караминков.

Това, което ме е крепяло през жизнения ми път, е щастливото ми семейство и многобройните приятели, с които сме тичали заедно по софийските улици още като деца, твърди Караминков. Когато става дума за знаменития му род, който е творил новата история на България, Караминков е категоричен, че неговите предци са били представители на интелигенцията у нас, не на аристокрацията. Всъщност аристокрация в истинския смисъл на думата у нас няма и не е имало, твърди юристът. Но всяка вещ в дома на Караминков, както и самата осанка на възрастния мъж издават аристократизма му. Посреща ни на прага стегнат, в сив костюм, с грейнала в червено вратовръзка и трептяща от чистота риза. В дома на юриста в центъра на столицата умело се съчетават стари и нови мебели, а малкият му кабинет е претрупан с книги. Прекарвам половината от деня си в търсене на една или друга вещ или книга, усмихва се домакинът. Всеки том е подвързан стрателно, а на бюрото на Караминков са поставени портретите на първия български министър на правосъдието Димитър Греков, който е дядо по майчина линия на юриста. Димитър Греков е един от бащите на Търновската конституция.
    Караминков е наследник на четири знаменити рода - Караминкови, Пулиеви (Горанови), Грекови и Протич. Те са гръбнакът на българската възрожденска интелигенция, твърди Караминков. За всеки род юристът е готов да разказва с часове. Паметта на Караминков е скътала скъпите образи и той си спомня за знаменитите си близки хора в детайли.
    Не помни дядо си Димитър Греков, защото той е починал, преди да се роди, но за баща си Иван Караминков е готов да разказва дълго. Загубих баща си, когато още нямах навършени 17 години, казва с въздишка юристът. Това е една загуба, която и до ден днешен не съм преживял, твърди той. Беше много умен човек и добър юрист, твърди Караминков. Като че ли беше вложил всичките си амбиции в мен. И до ден днешен помня това, което ми е внушавал. Ако бе живял по-дълго, щеше да ме насърчи извънредно много в развитието ми като юрист, казва Караминков. Родът му по бащина линия е от Калофер. Дядо му Христо Димов Караминков заедно с брат си Стоян откриват търговска кантора в Цариград през 1849 г. В историята Христо Димов влиза като значителен стопански деец. Той взима дейно участие в църковните борби, участва и в първия църковен събор, който провъзгласява българската екзархия и след това е член на екзархийския съвет. Има принос и в създаването на българските читалища. В архива на Георги Сава Раковски има запазени писма от Христо Димов, твърди адвокат Караминков. След Освобождението Христо Димов се преселва в Пловдив, където заема важни държавни длъжности. Съпругата на Димов, Елисавета, е от рода Пулиеви. Тя е една от основателките на женското движение у нас. Още преди Освобождението от турско робство Елисавета става един от активните автори на сп. “Читалище”. Тя е първа братовчедка с братята Евлоги и Христо Георгиеви.
    В рода на майката на адвокат Караминков обаче най-голямата гордост е дядо му Димитър Греков, един от строителите на съвременна България. Освен първия министър на правосъдието Греков е бил и министър на външните работи в кабинета на Стефан Стамболов от 1890 до 1894 г. Димитър Греков е бил и министър-председател през 1899 г. Като отличен дипломат той е посредникът с Цариград веднага след Освобождението за преодоляване на някои конфликти и недоразумения с Високата порта. Баба ми Констанца е дъщеря на д-р Петър Протич, който има участие в създаването на Букурещкия медицински университет, допълва Караминков. Димитър и Констанца Грекови имат осем деца, три от които умират малки.
    Младостта ми мина с много надежди и амбиции, но всичко бе попарено като слана след 9 септември 1944 г., казва адвокат Караминков. По това време той бил в казармата, след това отишъл на фронта. Вече бях се записал за студент в СУ “Св. Климент Охридски”, така че не можаха да ми попречат, защото именно заради богатата си биография бях трън в очите на комунистите, твърди адвокатът. След като завършил право, се наложило да работи като касиер-счетоводител на адвокатските кантори. След това поел кариерата на защитник по граждански дела и продължава до днес. След 10 ноември, по време на правителството на Филип Димитров Караминков е посланик в Австрия. Веднага след като правителството паднало и държавното управление било поето от Любен Беров, юристът подал оставка. Предвидих застоя на страната ни и така се случи, казва той. Във Виена той разбрал, че страната ни е фатално изостанала в развитието си в сравнение другите посткомунистически държави.
    В живота си съм се интересувал от история и политика, казва Караминков. Той е бил зам.-председател и председател на Висшия адвокатски съвет. Продължава да следва професията си, защото е роден за нея, казва доайенът на българската адвокатура.

Мария Узунова, в-к “Марица днес”

Когато историчката Райна Каблешкова се заровила в родовите си корени, установила, че основоположник на рода е дядо Никола Каблешков.

Според един запазен документ от 1800 година в Копривщица 80-годишният старец и жена му Найда разделят имота си между своите синове Дончо, Вълко и Недко. Така възникват трите големи клона на Каблешковия род, подслонили под короната на родословното си дърво днес над 500 потомци, горда е изследователката.

За произхода на фамилията Каблешкови Райна е открила няколко предположения. Едното от тях е, че идва от старобългарската дума “кабле”, което означавало конник, вестоносец. Другата версия е, че произхожда от персийска или арабска дума “Кабле”, която се използвала като прякор за човек, който е южняк. Според Райна най-достоверна е теорията, че фамилията идва от семейния прякор “Каблица”.

Самата дума означала голямо дървено ведро за мляко, употребявано от родопските овчари. Тя твърди, че по всяка вероятност някой от старите каблешковци е донесъл пръв такова ведро в Копривцища и затова го кръстили Каблицата. С течение на годините прякорът се изменил и станал Каблешко и Каблешков. Дори в източнорумелийските вестници името се среща именно КаблИшков, което потвърждава тази теза за произхода на името, категорична е Райна.

Бащата на Тодор се казвал Лулчо, а майка му ­ Стойка Чичова. Тя родила четири деца и умряла съвсем млада от сърце, разказва родственичката им. Лулчо взема за втора жена Ана Григорова от Сопот, която освен че му ражда още пет деца, отглежда така добре всичките заедно, че някои от тях до дълбока старост не са знаели, че тя не им е родна майка, казва историчката. Всъщност именно тя възпитава и Тодор в добродетелите му. Макар да са били много богати за времето си, защото бащата търгувал с добитък, Тодор зарязал всичко и се посветил на борбата за освобождение на поробеното си отечество.Още моята прабаба разказвала един случай, при който Тодор дошъл в дома є да иска пушката на дядо си, а тя занареждала що ще с това пушкало, като всичко си има .., а той є отговорил: “Стрино, това, което аз ще извоювам, няма да го разбере пеленачето в ръцете ти, но от плодовете му ще вкусят неговите потомци!”, и като рекъл това, тръгнал с пушката и зарязал богатствата си.

За имотното им благополучие говори и запазената до днес тяхна къща, която остава една от най-хубавите възрожденски къщи в Копривщица през 1845 година.

След тези открития Райна Каблешкова написва книга за известния є родственик и се наема да събере рода си. От 1982 година насам тя организирала пет родови срещи и е основала фондация на името на Тодор. Чрез нея те за първи път през 1996 година погребали костите на Тодор Каблешков. До този момент те се съхранявали с някаква метална кутия, която се подмятала между мавзолея-костница в Копривщица и фонда на местния музей. Останките на Тодор най-сетне намерили покой в двора на копривщенската църква, наред с гроба на Димчо Дебелянов. Райна става и председател на фондацията, по чиято инициатива се честват 150 години от рождението на Каблешков в София, съвместно с Висшето транспортно училище. Днес наследниците му са се заели с изграждането на бюст-паметник на патрона си, който ще сложат в столичната Борисова градина, тъй като в алеята на възрожденците липсвал само неговият лик, разказва г-жа Каблешкова.

Днес най-прекият жив наследник на Тодор е внукът на неговия брат Стоян Каблешков. По професия компютърен инженер, който още 60-те години емигрира в Шотландия и вече е на 62 години. Каблешкови има много и във Франция, и в Америка, установила е изследователката Райна.

Пловдивските Каблешкови са приблизително трийсетина ­ един от тях е Недко Каблешков, специалист по вътрешни болести, внук на стария Недко Каблешков, голям общественик и юрист, мой дядо, за когото аз сега подготвям книга, разкрива историчката.

Каблешковият род идва под тепетата преди век и половина. Неговите основоположници са известният борец за независима българска църква и преуспяващ търговец Цоко Каблешков, който идва в Пловдив през 1856 година и става член на първата общинска управа преди Освобождението, и дипломираният в чужбина юрист Недко Каблешков. Двамата избират да живеят в Пловдив съвсем независимо един от друг и по различно време. Следващите поколения на старата фамилия вписват имената си в историята на града като видни лекари, юристи, художници, агрономи и военни, казва изследователката им. Нейният дядо Недко свързва името си с Пловдив още през 1892 година и остава тук до самата си смърт през 1964-та. Юрист, журналист, дарител и писател, Недко оставя ярки следи в градската история. По негова идея и внушение Димитър Кудоглу открива благотворителния дом за туберкулозно болни деца на 1 декември 1926 година. Недко бил човекът, който го убедил да даде спечелените от делото за тютюневите складове 30 000 000 лева за децата, по думите на адвоката Каблешков. По-късно в продължение на 18 години той е и безплатен председател на ефорията на Кудоглу. През 1926 година Недко основава Дружеството на пловдивските журналисти и е негов председател цели 10 години. Израсла съм на коленете му и като малка той ми е разказвал как е преживял Априлското въстание. Бил на 9 годинки, когато съобщават, че турците идват в родния му дом. Той се затичва да затвори портата и мандалото така силно го удря по палеца на лявата ръка, че той до края на живота си имаше само месен израстък там, разказва внучката. Тя си спомня, че той вечер, като я приспивал, на галено се обръщал към нея “Минчо, минчо”.Тя пък имала навика да го попипва по мекото на ухото му. Този навик бил явно толкова чест, че ухото на стареца било направо изтъняло на това място, по думите є. Именно от дядо си Недко Райна за първи път на седем годинки чула за Тодор Каблешков. Дядото казвал, че днес нашите възрожденци са забравени и техните юбилеи не се честват. Недко Каблешков бил първият инициатор за честването на 100-годишнината от рождението на Тодор в Копривщица, като взел разрешение за събитието лично от Вълко Червенков през 1951 година.…

Емил Спахийски, в-к “Сега”

Когато отвореше адвокатската си уста в 36-то народно събрание, залата се взривяваше. Всички го помните, нали?

Бившият министър на отбраната, а сега адвокат Александър Сталийски твърди, че вече е омекнал. Може да бъде намерен в кантората му на ул. “Веслец” в столицата. Седи зад бюрото си почти закрит от книги и закони. Телефонът звъни постоянно.
Бурният му характер не е случайност. Целият му род е такъв - сложна смес от различни политически възгледи и съдби.
Точно срещу видния антикомунист е портретът на Иванка Топенчарова, съпруга на академик Владимир Топенчаров, видна антифашистка и обичана леля на адвоката.
“Ако не беше тя, сега нямаше да разговаряте с мен”, казва Сталийски. Това изчерпва обясненията му. Общо взето, тя го е измъквала от лагерите, върнала го в университета. Сложно!
Комунисти, антикомунисти, легионери - на практика цялата политическа история на България сякаш се е пресякла в съдбата на бившия министър. Баща му е убит от комунистите, а в същото време видните комунисти Вълко Червенков и Топенчаров са в рода.
Историята започва с дядо му Цано Сталийски. Той е роден във Видин, град, прочут с комунистическото си минало. Цано обаче бил само широк социалист, оправдава го внукът му. Той бил известен и уважаван в града. По онова време е бил директор на гимназията във Видин. След това обаче се премества в София, където също става директор на училище.
Кръщава сина си Александър. Той ще бъде първият с името Александър Сталийски, защото след това той ще кръсти сина си със същото име, а внукът му ще бъде кръстен на него. Та Александър I се захваща с право и политика. Бил е изключетелно интелигентен човек. Владеел е 5 езика. Завършил е право в Софийския университет. Когато избухва Балканската война, се записва доброволец. През Първата световна война вече е офицер. Бил се е на три фронта и получава за спомен три рани.
След войната завършва докторат по конституционно право във Вюрсбург, Германия. До 1944 г. работи като адвокат в София, но в същото време се захваща с политика. На сина си казвал, че политиката е като краста, няма отърване от нея. Оказва се прав, защото се отказва от нея, когато Народният съд го осъжда на смърт именно заради политическите му пристрастия. Активната му дейност започва през 30-те години, когато организира и става водач на фашистката организация в България. Като основа на движението служи неговата книга “Фашисткото учение за държавата”, издадена през 1929 г. Като член на Демократическата партия изкарва и един мандат в XXI Народно събрание.
Влиза в правителството на Иван Багрянов на 12 юни 1944 г. След 9-ти септември е арестуван и Народният съд го праща на разстрел.
“За цялото време като министър съм го виждал два пъти. Когато го арестуваха, ме пуснаха на свиждане за 20 минути и толкоз”, разказва Александър Сталийски. Свиждането пак било издействано от леля му.
Въпреки че бащата на Сталийски се е водел за фашист, а чичо му Владимир Топенчаров за червен, двамата никога не говорели за политика. Били в прекрасни отношения, а когато Сталийски-старши бил министър, бъдещият академик се криел от властите във вилата му в Драгалевци.
Въпреки че не обича комунистите, адвокатът е имал доста приятели сред тях. Например седял на един чин с Димитър Станишев, баща на сегашния член на ИБ на БСП Сергей Станишев. Когато Димитър бягал от училище, за да се занимава с антидържавни дела Сталийски му пазел гърба. По-късно, по времето на комунизма,
Станишев му се отблагодарява, като му намира работа като адвокат в Чепеларе, след като Сталийски за пореден път е бил съкратен от работа.
“Той беше един честен и почтен човек, когото много обичам”, казва бившият Александър Сталийски.
Бъдещият министър на отбраната се захваща с активната политика на 19 години, когато веднага след 1944 г. създава младежката Демократическа партия. Естествено комунистите не са го търпели дълго. Някъде през юни 1946 г. партията имала събрание в Музикалния театър. В това време пристигнала мощна агитка, организирана от Държавна сигурност, и започнала да ги провокира. Веднага започнал бой, в който размахвал юмруци и Сталийски. Сетне той и приятелите му били арестувани, а още на следващия ден го изпратили в Богданов дол, където изкарал 3 месеца и 11 дни. Оттогава започва и одисеята му. След това преминава през Куциян и Белене.
От Богданов дол излиза благодарение на Трайчо Костов. Той е бил близък приятел на Владимир Топенчаров, пък и често идвал в дома на Сталийски преди 9-ти септември.
“Като видях, че той е шеф на комисията по пускането, си казах - излязохме. И излязохме”, спомня си той.
По лагерите се запознава с много от от сегашните политически личности, като покойния Петър Дертлиев и Милан Дренчев.
При един от поредните карцери го оставили два дни без храна.
Тогава Петър Дертлиев му подал едно парче сланина, закачено на пръчка, и промъкнато през някаква дупка. По-късно му казал “Сашко, злато ти дадох.”
Въпреки това Сталийски твърди, че приказките за зверско отношение към лагерниците са измислица.
“Бях в Белене - нямаше такива работи. След мен може и да е имало, но не допускам. Да кажа, че са ни гладили с перо, че храната е бил прекрасна - не мога. Но определено бе по-хубаво, отколкото сега в “Пирогов”", казва Сталийски.
Наскоро съпругата му си счупила крак и това, което видял в болничното заведение, го убедило, че там е по-зле от Белене.
Въпреки че Александър Сталийски е роднина на толкова видни комунисти, така и не успява да пребори системата. Както споменахме, Вълко Червенков е втори братовчед на майка му, а синът му ген. Чавдар Червенков, който сега е шеф на кабинета на министър Бойко Ноев, му е братовчед. Това обаче не помогнало. До 10 ноември постоянно е гонен, съкращаван. Работел е като адвокат в Дулово, в Своге, Чепеларе, но все се намирал някой да го гони пак. Сега твърди, че не питае желание за мъст.
“Аз не искам да получавам пари за нещастието си. Комунистите убиха баща ми. Три пъти съм бил по лагери и един път в затвора, три пъти съм съкращаван като адвокат. Не искам никакви пари, защото вие трябва да платите нещо, за което нямате вина”, декларира Сталийски.
Той се гордее, че когато го избрали за министър на отбраната в кабинета на Филип Димитров, 27 депутати от групата на БСП гласували за него. След избора попитал Георги Пирински защо е гласувал за него. Социалистът му отговорил “Г-н министър, де да бяха всички като вас. Във вас няма злоба, въпреки това, което ви се е случило.”
По време на депутатския си период той има много приятели комунисти. Първият според него от тях е Йордан Школагерски.
“Друг човек, когото много обичам, бог да го прости, беше Николай Добрев, макар да беше комунист”, спомня си министърът.
Третият, за когото твърди, че му е бил също много близък, е, колкото чудно да звучи, Андрей Луканов.
След като казва няколко ласкава думи за политическите си противници, пак се връща към възмущението. Бившият военен министър не може обаче да се начуди откъде извира носталгията за времената на СССР сред левите депутати.
“Казвам им: няма го Ленин, няма го Сталин, няма СИВ, няма Варшавски договор. Останал е само часовникът на Кремъл, но и той е руски, и той ще се развали”, пробва пиперливия си език. Неслучайно Сталийски ще остане в аналите на политическата реч с фундаменталното си изречение, че “бивша курва, бивш негър и бивш комунист няма”.
Така, както той не обича да мълчи, така третият Александър Сталийски - синът му - не обича да говори. Както казва адвокатът, “я каже нещо на два дни, я не”. Въпреки това малкият е наследил горещия характер на клана. Преди време хванал крадец да изнася черна техника от дома му. Срещата донесла на бандита дълго лечение в “Пирогов”.
Кръвта вода не става. Единственото, от което се е поучил Александър III, е да не се докосва до политика. Това е гаранция, че родът ще оцелее.

Вера Александрова, в-к “Сега”

Нито като шеф на БНБ преди, нито като кандидат-кмет на ДСБ сега Светослав Гаврийски е настроен да говори за себе си или за семейството си.

Той държи да бъде оценяван по това, което лично прави, и всякакви въпроси за известния му род удрят на камък. Въпреки това за момент ледът около известния финансист се разчупва и покрай проблемите на София може да се чуе и научи и нещичко за него и рода му.
Родът Гаврийски по всички правила влиза в графата “Знатна софийска фамилия”. Дядото - Димитър Гаврийски, слага началото на интелектуалната история на семейството. Неговият баща пък, прадядото на сегашният кандидат-кмет, е бил от българите, които виждали смисъл в доброто образование и затова отделял всичките си средства, за да изучи децата си в чужбина. “Всички братя и сестри на дядо ми са завършили в чужбина”, разказва сега Светослав Гаврийски. Дядото - Димитър, е бил философ, литератор и езиковед, член на Съюза на българските писатели преди 1944 г. Заради книгите и позициите си след 9 септември е обявен за враг на народа и културата. През ноември 1944 г. управителният съвет на Съюза на писателите изключва Гаврийски от редиците си заедно с още 27 известни творци и общественици, защото “с дейността си са унизили писателското звание, а някои са работили и против интересите на СБП”. Сред изключените, наред с Димитър Гаврийски, са и бившият премиер Богдан Филов, бившият министър на просветата Борис Йоцов, писателката Фани Попова-Мутафова, Чавдар Мутафов, Михаил Арнаудов, Змей Горянин, Димитър Талев, Йордан Стубел и др. Срещу името на Гаврийски е записано и “провинението” му - “председател на Хитлеровия комитет “Нова Европа”. Всъщност “Нова Европа” е списание на европейската академична младеж, забранено след 1944 г.
В списъка на забранените издания е и книгата на д-р Гаврийски “Философия и политика на войната”.
“Действително семейството ни е репресирано от народната власт в онези години. Но не смятам, че това е най-важното, което трябва да разискваме”, казва сега Светослав Гаврийски. И веднага допълва, че гледа да обръща внимание повече на работата си и на усилието си да прави нещо стойностно, отколкото да изтъква качествата на семейството си.
Баща си представя с едно изречение: “Професор д-р Велеслав Гаврийски е основател на застрахователното дело в България”. На името на проф. Гаврийски през 1997 г. е създадена фондация на застрахователите в България. Тя се занимава с издателска дейност в сферата на застрахователната наука и преиздава учебниците на професора - “Икономика на застраховането”, “Застрахователно право” и “Презастраховане”. “По тези учебници се учи и сега, студентите продължават да ги ползват, въпреки че баща ми почина преди почти трийсет години”, разказва Светослав Гаврийски. Той си спомня, че когато станали промените в България, застрахователите решили да направят фондацията и помолили семейството да даде името на Велеслав Гаврийски. Те определили и награда за застраховател на годината, фондацията връчва и стипендии, организира обучения и семинари по актуални проблеми на зстраховането, разработва проекти, подпомага развитието на млади хора… Учредители на фондацията са утвърдени застрахователи, юридически и физически лица, Университетът за национално и световно стопанство и Стопанската академия “Д.А.Ценов”-Свищов.
“Баща ми е завършил право в университета. Но тогава е решил, че застраховането е по-добра специалност с възможност за развитие и специализирал в Германия”, обяснява Гаврийски интереса на баща си към непознатата за онова време в България наука на застраховането.
Част от интелектуалната история на рода Гаврийски е и бабата на финансиста. “Тя е имала частно училище - търговската гимназия “Миневра” в София, на която е била собственик и директор”, разказва ексшефът на БНБ. Преди месец, на представянето на Гаврийски като кандидат-кмет на ДСБ във ВИАС, възрастна жена се хвърли към него да го поздрави и му припомни, че е била ученичка на баба му и е учила в нейното училище. “Да, тя живее до нас”, спомня си случая Гаврийски. На въпроса често ли му се случва да го спират възпитанички на баба му, отговаря с усмивка: “Трудно е да ми се случва често, защото е било отдавна и ученичките на баба ми са вече рядкост. Аз познавам само тази жена.” Той си спомня още, че баба му също е израснала в интелектуална среда и че училището “Миневра” е преминало в ръцете на комунистическата държава след 1944 г.
Самият Гаврийски вече е достоен наследник на знатната си фамилия. Показват го столичани, които го спират често по столичната улица “Оборище”, където живее. “Питат ме предимно какъв ще е курсът на долара, поне по два-три пъти на ден”, разказва Гаврийски. Той беше шеф на БНБ в едни от най-трудните години на България след падането на правителството на Жан Виденов. Когато сяда на шефския стол на банката, резервът на държавата практически го няма. “Не заварих резерв, когато започнахме. А завършихме с над 5 млрд. лв.”, спомня си сега Гаврийски. Той е категоричен, че ако управлението на парите на България не е било променено през 1997 г., е щяло да има втори мораториум за изплащане на дълга. “Не е необходимо всички българи да са наясно с тези неща, но на практика това означаваше отново да бъдем забравени от всички”, казва Гаврийски. Учудва се, че някои от критиците му сега твърдят, че не може банкер да бъде добър кмет. “Ще трябва да ги питам тези хора какъв трябва да е градоначалникът според тях - историк или може би художник”, лаконичен е ексшефът на БНБ и допълва, че столицата е като държавата. “Не смятам, че се хвърлям в нещо много различно. Като естество на проблемите - да, но като начин на решаване - не”, категоричен е Гаврийски. Равносметката му е 33-годишен път в професията на финансиста. “Работил съм единствено в Министерството на финансите - 25 г., после повече от 6 г. в банката. Само с това съм се занимавал. Мисля, че имам някакъв усет за тези неща.” Решението си да се кандидатира за кмет на София обяснява с факта, че обича града си и смята, че може да го направи по-добър. Спомня си, че когато е бил дете, кв. “Гео Милев” е бил на края на града, а ходенето до “Княжево” се наричало екскурзия. “По “Оборище” минаваха само каруци и файтони. От гарата се връщахме с файтон”, разказва Гаврийски. Спомня си, че срещу къщата му била само гората на военното училище и плувен басейн. “Сега има училище и не мога да си отворя прозореца, защото не се чува нищо”, констатира той, но допълва, че това е животът. “Не може да няма строителство, напротив, но ако се строи малко по-разумно, ще бъде добре”, допълва Гаврийски.
Иначе строгият финансист има малко слабости. Освен че обича да ходи пеша, е любител на бриджа. Практикува го отдавна. “На всички скамейки - училищни, студентски…” лаконичен е и по този въпрос Гаврийски. Въпросите за хоби отбива с едно изречение: “Не пуша определени пури, не пия марково уиски, нищо съсипващо за себе си не мога да ви кажа.” Иначе разказва, че не е от тези, които твърдят, че работят по 24 часа в денонощието, макар да е отделил доста време за работа и квалификация. Обича да слуша “така наречената естрадна музика”, непоправим фен е на Тина Търнър и Шер. Спомня си, че едно време никак не е било лесно да се слушат и това е било събитие. “По този въпрос всички бяхме един вид репресирани”, констатира той и си спомня, че са се правели записи от Би Би Си, “Топ тен” и “Топ туенти”, които са се препредавали от ръка на ръка. По купони се е ходело с огромния магнетофон. “Ролката се навиваше от време на време и започваше голямото разплитане. Сега не е толкова интересно, в mp3 няма никаква емоция”, смее се Гаврийски.

в-к “Стандарт”

Днес в Турция всичко свързано с Кемал Ататюрк, е национална светиня. Няма град без негов паметник.

Името му е Мустафа, което означава избран. Баща му, митничар в Солун, се надява синът му да стане виден политик и с цената на всякакви жертви го праща в офицерското училище. Заради отличните си оценки по математика Мустафа е назован от съучениците си Кемал - зрял, съвършен.

Хората го наричат още Ататюрк (баща на нацията), защото извежда Турция от мрака на феодализма и религиозния фанатизъм и успява да изгради модерна държава. Малцина обаче знаят, че той е живял у нас година и половина и в младата българска държава се е учил на парламентаризъм. Тук среща и любовта на живота си.
За любовта на Ататюрк към България и към Димитрина Ковачева разказва новият документален филм на екип от телевизионната къща “Интернешънъл филм сървиз - София” и турската национална телевизия ТРТ. Филмът е в две части - “Мустафа Кемал Ататюрк и България” и “Мир в страната, мир в света”. По време на снимките сценаристката Елена Димитрова и режисьорът Али Дервиш откриват племенницата на Димитрина.

От нея научават за последните дни на Ковачева. Мити умира от рак на стомаха на 80 години. Сутринта на 9 август 1966 г., миг преди да издъхне, отваря очи и казва: “Сънувах Кемал.”
Може би любимият я прибира при себе си. Обичта на Ататюрк към Димитрина е коментирана от всички днешни турски историци, твърдят от екипа. Блузата, с която българката танцува с него на паметния бал, близките й предават в музея на Ататюрк в Анкара. Първият турски президент умира на 10 ноември 1938 г. от чернодробна цироза на 57 години. Днес стаята му в истанбулския дворец Долма бахче сарай е запазена в автентичния си вид. Дори часовникът е заковал стрелките си на 9,05 часа. Близките му разказват, че сред вещите му намерили само една снимка - на неговата любима, с която на земята остават завинаги разделени.
В мъглив ноемврийски ден през 1913 г. Мустафа Кемал пристига в България като военен аташе. Той е на 32 - висок, красив и общителен. Преди това е бил във Франция и е приел европейския маниер на живот. Френски списания го определят като един от най-чаровните и елегантни мъже в световната дипломация. Синеокият майор слиза на калната централна гара в София и се запътва към хотел “България” на “Царя”, за да пренощува. След няколко дни приятели го съветват да се премести в по-новия хотел “Сплендид” - зданието зад Централна баня.
Веднъж в казиното младият турски дипломат се запознава с чудно хубава девойка - Димитрина Ковачева, втората дъщеря на генерал Стилиян Ковачев, бивш министър на войната. 21-годишната Мити, както й казват галено, току-що се е върнала от Швейцария, където учи литература и музика. Там отхвърля предложението за брак на богат аристократ, когото не обича. Мити се откроява сред останалите момичета с миловидното си лице, руси къдрави коси и тъмнокафяви очи. Чуждите кореспонденти я наричат “Българската роза”. Тя често изнася дарителски концерти пред елита и Мустафа Кемал, който боготвори класиката, ходи да я слуша. За него Мити е образец на съвременна жена, съчетаваща същевременно висок морал и уважение към традиционните ценности. Такива жени той мечтае да види след време и в Турция.
На новогодишен бал в двореца той се появява в униформата на еничарин, изписана от музей в Истанбул специално за случая. Кани я на танц и всички се отдръпват, за да се насладят на хубавата двойка. Това е началото на красива и романтична любов. Двамата много обичат да се разхождат в Борисовата градина.

Тя обожава пързалянето с кънки а той я чака след пързалката на езерото “Ариана”. Любимото им място е Боянският водопад. Все по-уверен, че Мити е любовта на живота му, Мустафа Кемал дълго време премисля пречките за евентуален брак между тях. Той е по-възрастен с 11 години и освен това има много политически противници сред младотурците в Истанбул, които биха вгорчили съвместния им живот. Приятелят Димитър Ачков урежда работата отдалеч и Мустафа Кемал се сприятелил с генерал Стилиян Ковачев, когато отива при него да пият кафе, и най-чистосърдечно го моли да му даде ръката на дъщеря си. Докато жените в кухнята приготвят сладкишите, двамата военни си говорят. Оказва се, че само преди година, по време на Балканската война, те са били противници от двете страни на фронта. Генералът изважда картата и двамата стигат до извода колко безсмислена е войната. Колко далеч от истинските човешки отношения е това хората да се бият и да решават въпросите чрез сражения. Тази мисъл на Ататюрк по-нататък минава като червена нишка през целия му живот. Генерал Ковачев има още едно момиче и момче, но както сам казва не може да се раздели с любимото си дете. Бащата смята, че Мити няма да понесе условностите на друга религия. И Мустафа Кемал си тръгва огорчен, но продължава да се вижда тайно с нея. Политическите събития обаче пречат на връзката им. На 29 октомври 1914 г. Турция се включва във войната на страната на Германия и Австро-Унгария, а през 1915 г. Ататюрк, вече подполковник, получава заповед да се върне в Истанбул.
После тайно идва и повторно иска ръката на любимата си. Генерал Ковачев пак отказва и прибързано я сгодява за инженер от Русе. Тя припада и връща пръстена. Но се подчинява на волята на баща си и се разделя с Кемал. По-късно се омъжва за заможния адвокат Деян Деянов, станал по-късно депутат. От него има три деца - Анна, Олга и Тодор. Преживява много житейски драми. След 9 септември 1944 г. съпругът й получава смъртна присъда. В последния момент името му е изтрито от списъците. Двамата са интернирани в Делиормана, а имуществото им е конфискувано. Макар че Димитрина никога не говори пред мъжа и децата си за своето минало, в душата й е останала искрата любов към Мустафа Кемал.
Тя следи събитията в Турция, изрязва съобщения за него и ги пази в тетрадка. Впоследствие Ататюрк минава оттук няколко пъти вече като ръководител на турската държава, но никога не се среща с нея. Само веднъж изпраща романа “Чучулигата” на турския класик Решат Нури в оригинал с молба да го издаде в България. Димитрина наема преводач и вестник “Зора” помества романа с продължение в изпълнение на неговото желание.
Според близки на Ататюрк той също не я забравя до края на живота си. Дори и по време на най-голямата си слава се интересува дискретно от съдбата й. Първият турски президент, който въвежда латинската азбука, забранява фесовете и шамиите, заменя старите религиозни фамилии с модерни имена и дава права на жените, много се радва, когато чува българска реч. Когато Кооперативният музикален театър гастролира в Истанбул, изпраща два вагона за декорите и артистите, за да пристигнат в Анкара. Кани ги в имението си и откупува всички представления, за да могат хората да влизат безплатно. Друг път група български писатели са на посещение в Турция. Сред тях е и Елисавета Багряна. Ататюрк я кани на вечеря. По-късно в спомените си голямата поетеса пише: “Той ме покани на танц. Погледна ме в очите толкова мило, топло и каза: “Оставих сърцето си в България. Кажете ми как сега живее Мити?” “Добре е, споделя самотата си със съпруг”, отвърнах и разбрах, че не аз съм в неговите прегръдки - той прегръщаше Мити.”