Nobility Bg

Людмила Първанова, в-к “Стандарт”

Историята на всяко семейство е сага, далеч по-интересна от телевизионните сериали, убедена е доц. Анда Палиева, зам.-министър на културата. Музиковедката със странното за българските ширини име е потомка на истински рицари и може да проследи родословието си чак до XVI век.

В изданието на бохемистите от Софийския университет “Чехите в България” прапрадядо й Милде подробно разказва историята на предците и четиримата си синове, дошли в България след Освобождението.

И до днес се пази копие от указа от 1542 г., с който Милде получили рицарското си звание заради храброто им участие в защитата на Виена срещу турците. Това обаче никога не е носело нищо особено за обеднялата чешка фамилия освен добрата репутация. Затова през 1879 г. един от братята Милде - Карел, току-що завършил техническа специалност в Пражкия университет, по съвет на професора си решава да замине за България заедно с други негови студенти - братята Шкорпил. Новоосвободените ни земи са истински Клондайк за чужденците. Шкорпил стават първите археолози у нас и дават името на днешното село Шкорпиловци край Варна, а Карел се установява в Русе и пише в писмо до останалите си трима братя в Чехия: “Идвайте насам, тук е земен рай!”
“Когато пристига, моят прадядо Франц е удивен, че българите не пият бира, дори не познават вкуса й, и решава да построи фабрика в Шумен, защото намира, че водата там е особено подходяща за производството й. Довежда жена си Алойзия и по-малкия си брат, чичо Себастиян, да му помага. Въпреки че започват с доста малък основен капитал, работата потръгва. Те се трудят наравно с работниците, грижат се за здравето и семействата им, а за самия град правят много нововъведения. За улеснение от височината, на която била фабриката, спускат теснолинейка. Наричали я с галеното име “Катеринката”, разказва Анда Палиева.
Дядо Франц бил човек с широк замах, с усет за живота, бохем. Този вкус към виталното го носят всички в рода - и децата, и внуците, и правнуците, смята потомката. Разказват, че имал красива лирична връзка с една дама, на която купил вила край езерото Балатон. Това не било тайна за семейството. Дори едно от петте му деца - Андела-Паулина (Андулка), която се родила в България, но получила образование в католически пансион в Олмоц, често й гостувала. Доц. Анда Палиева носи името на тази Андулка, която й се пада баба.
В проспериращата днес фабрика “Шуменско пиво” зам.-министърката и роднините й нямат никакво участие освен няколко останали акции за смешни стотинки. Но паметната плоча на прадядо й Франц Милде и сега си е там. От уважение и обич местните хора не я свалили дори след 9 септември 1944 г. Когато настъпва моментът на одържавяването, семействата на братята Милде, които живеели във фабриката, трябвало за два часа да напуснат. Цялото им имуществото останало там, а работниците плачели на раздяла. Слава Богу дядо Франц умрял в края на 20-те години, преди да види унищожаването й.
Фамилията на Анда неслучайно съвпада с тази на известния музикант проф. Добри Палиев. С него тя има оплетено “двойно” роднинство. Двете братовчедки - дъщери на Себастиян и на Франц, се омъжват за двамата братя Палиеви - Добри Палиев (бащата на музиканта Добри Палиев) и Петко Палиев (дядото на Анда). И двамата са адвокати, родом от Елена. Дядо Петко Палиев е бил известна фигура сред столичните интелектуалци и депутат в Народното събрание през 30-те години. Бил е в кръга около Яворов. Той умира след национализацията през 1951 г., когато заради репресиите върху семейството получава удар. С Андулка имали двама сина и една дъщеря. Големият син е бащата на Анда Палиева доц. Божидар Палиев, кардиолог, създател и ръководител на клиниката по интензивна сърдечно-съдова терапия във Военна болница. Сега е 85-годишен, но продължава да пише статии и научни студии. Двете дъщери на Анда Палиева не станали музикантки. Биляна е културолог, а Бистра - историк. Голямата радост на зам.-министърката е 5-годишната й внучка Мира, а семейна черта е страстта към пътешествията. Въпреки натоварената работа в министерството доц. Палиева не е загубила връзката си със студентите в Консерваторията и продължава да преподава на дипломанти в катедрата по история на музиката.

Доц. Анда Палиева се вглежда с голям интерес и в историята на възрожденския род на своята майка Лили Вермут. Тя е художничка, тази година ще празнува 80-годишнина с юбилейна изложба. С бащата на Анда са разведени и носи фамилията на втория си съпруг. В малка биографична книжка г-жа Вермут също проследява рода си от Сливен до XVII век. Правуйчо й е известният възрожденски художник Димитър Добрович - първият българин с академично образование. Учил е рисуване в Италия, бил е съратник на Гарибалди и близък приятел с Паганини. Той има къща музей в Сливен, а много от творбите му са в НХГ. Неговата племенница е прабабата на Анда Иванка Проданова, която се омъжила за Иван Проданов -първия българин прокурор в Пловдив след Съединението. Тяхната дъщеря и баба на Анда била литераторка. Влюбила се в актьора от македонски бежански род Тодор Йорданов, избягала и тайно от семейството си се омъжила за него в Генуа през 1922 г. Тодор Йорданов е един от първите актьори в школата на Сава Огнянов и Кръстю Сарафов. От 20-те години до 1944 г. е бил интендант на Народния театър. След 9 септември е уволнен и зачеркнат от всички списъци - Съюза на артистите, Кинематографията. Живее до 87-годишна възраст и написва огромен албум със спомени и снимки от годините в театъра, които дъщерята Лили Вермут предава в държавния архив. Двете му сестри също са актриси във Варна, сред потомците им има изявени художници и музиканти.

Галина Минчева, в-к “Сега”

Райна Каблешкова произхожда от възрожденския Каблешков род от Копривщица. Историчка по образование, тя е автор на много книги, посветени на нашето минало. Райна успя да направи родословно дърво на Каблешковци и да събере представителите му - 350 души! - на шест родови срещи.

Всички те - учители, инженери, юристи, историци, лекари и др. - присъстваха и на посмъртната голяма изложба на сестра й - талантливата художничка Елена Каблешкова, която се състоя в края на миналата година в София. Днес всички тях ги свързва личността на героя от април 1876 г. - Тодор Каблешков (1851 -1876 г.).
Каблешковият род е един от малкото щастливи български родове, за който миналото не тъне в неизвестност. Запазен е документ за него от 1800 година. Той представлява делба приживе на считания за основател на фамилията дядо Никола. Първият от синовете му - Дончо Николов Каблешков - е роден около 1750 г. в Копривщица. Той има четирима синове и три дъщери: Лулчо, Цоко, Никола, Тодор, Пена, Рада и Мария. Лулчо е бащата на Тодор Каблешков, главния апостол на IV революционен окръг по времето на Априлското въстание, автора на прочутото Кърваво писмо. И до днес в Копривщица се разказва, че чорбаджи Лулчо бил изключително предприемчив човек. Той откупува на търг от държавата събирането на беглика и се занимава с абаджийство и джелепчийство. Достига до завидно материално и обществено положение и е неоспорим авторитет за своите съграждани. Чорбаджи Лулчо обичал да казва, че децата му трябва да бъдат честни хора и родолюбиви българи. С примера си той ги възпитава да станат точно такива. Подпомага с 2000 гроша строежа на местното училище, подкрепя финансово и Априлското въстание. До края на живота си прави непрекъснати дарения на Рилския манастир. По време на въстанието всичкото му имущество е разграбено и унищожено. Той обаче успява да дочака Освобождението, доволен, че е пожертвал всичко за свободата.
Чорбаджи Лулчо се жени два пъти. Първата му жена, Стойка Чичова, умира млада и оставя четири невръстни деца: Нона, Тодор, Ана и Андон. Втората жена на чорбаджи Лулчо, Ана, е от известна сопотска фамилия и му ражда пет деца. Тя успява да ги отгледа с изключителна любов. Днес се знае малко за тази жена. Едва в напреднала възраст децата й разбират, че са от две майки. За по-големия си син Тодор тя е и вярна приятелка. Заедно с него Ана се кълне пред Евангелието, пищова и камата и сътрудничи на революционния комитет. Смелостта и самообладанието й помагат на Каблешков да се измъкне незабелязано от къщи и да обяви въстанието. Ана страда много след неговото потушаване, а скръбта й по доведения й син Тодор е неутешима. В тези страшни моменти тя проявява пак своето благородство. Явява се в конака, където не моли за задигнатата си покъщнина, а иска от пашата да върне чеиза на нейната прислужница. Бедното сираче било отгледано от Ана. Пашата се трогва, че тя не търси своето, а това на сиромашкото дете, и изпълнява молбата й.
Райна Каблешкова разказва и неизвестни до сега моменти от интимния живот на Апостола от Копривщица. Тодор посещава редовно местното училище и се влюбва в младата учителка Мария Българова. След известно време тя се прибира в родния си Сопот. При изпращането той й подарява портрета си с думите: “Давам ти лика си, за да ти напомня по-често за мене, а ножичките ще ти потрябват, ако се наложи да шиеш друго знаме и да отрежеш вените си, ако попаднеш беззащитна в турски ръце!”
Коя е първата и единствена любов на Каблешков? Мария е родена в Сопот през 1853 г. и произлиза от гайтанджийски род, свързан с рода на Минчо Вазов. Завършва с отличие сопотското девическо училище и става учителка в Копривщица. Тук се запознава с Тодор, който й говори дълго за бъдещото въстание. След като се връща в родния си град, отново е учителка и секретарка на женското дружество, председателка на което е Съба Вазова. Мария се вижда повторно с Каблешков, когато той пристига в града, за да възобнови революционния комитет. Тодор й възлага да ушие знамето, което сопотските въстаници трябва да носят в уречения ден. Девойката ушива знамето и дълго чака своя любим.
След Освобождението тя се омъжва за Богдан Бракалов, взел участие като опълченец в боевете при Стара Загора. Пред мъжа и сина си Борис Мария признава, че носи винаги в душата си образа на Каблешков. Затова дава неговото име на най-малкия си син. Според Райна Каблешкова Иван Вазов взема личността й като главен прототип за образа на Рада от романа “Под игото”.
След Освобождението Мария поддържа приятелски връзки с майката на Тодор. Веднъж при среща на двете жени тя дава на Ана подарения й от Каблешков портрет. Мария става майка на девет деца. Това не й пречи да изповяда в писмо до жената на Петко Кундурджията, че е злочеста, дето е изгубила “завинаги обекта на своята любов”. Българова умира през 1919 г.
Някои от братята и сестрите на Тодор Каблешков, а също така и техните наследници, имат интересна съдба.
Нона, по-голямата сестра на революционера, е родена през 1847 г. Тя открива в Битоля първото българско училище и посвещава живота си на образованието на българчетата в Македония. Единственият й син е убит в Балканската война, а тя умира в мизерия и грижи.
Единият от братята на Тодор - Стоян, който е роден през 1867 г., завършва педагогика и философия в Цюрих. По-късно става главен директор на всички български училища в Македония. Той е един от организаторите на Илинденското въстание. От бесилка го спасява руският консул в Скопие, но с уговорката никога повече да не стъпва в Македония. Дълги години е председател на Съюза на учителите. Увлича се от археологията и участва във всички разкопки от Омуртагово време в Шуменско. Стоян рисува портрета на брат си Тодор и сътрудничи на БАН. С неговата помощ е учредена първоначалната експозиция на музея “Тодор Каблешков” в Копривщица.
Дъщеря му Ана завършва музикална академия и завещава цялото си имущество на град Копривщица. Антон Каблешков, който е племенник на апостола, също дарява целия си имот на държавата. Друг негов племенник, Стоян Куюмджиев, прави монументалното пано на братята Кирил и Методий за гроба на Кирил в Рим. Официалното му откриване е на 21 юни 1975 г. в църквата “Сан Клементе” в италианската столица.
От голямата копривщенска фамилия са и генералите Илия и Никола Каблешкови, които участват в Първата световна война и са дългогодишни преподаватели във Военното училище в София. Техен братовчед е Лука Каблешков - първият българин, защитил дисертация по стоматология в чужбина. От известния род е и Атанас Каблешков, който пръв въвежда лагерувано съхраняване на вина у нас. Бутилките, поставени под негово ръководство през 1893 г., са налети с червено гъмзово вино от Плевенско. Те отлежават наклонени откъм запушалката, за да няма съприкосновение на течността с въздуха. Тази партида с вино, запазена и до днес, съдържа 200 бутилки, които не са променили своя вид. Това е най-старото вино в България.
Дядото на Райна Каблешкова - Недко е един от големите юристи в Южна България. Той е личен приятел на Алеко Константинов и на Иван Вазов. Часове преди да бъде застрелян, Щастливеца минава през Пловдив, за да види своя колега.
Недко Каблешков е този, който събира и записва много спомени за своя род. На преклонна възраст пред внучката си Райна той казвал, че не бива да се търси награда за стореното от обич. И че е бедна всяка любов, която може да се измери.

Елена Димитрова, в-к “Стандарт”

Почти няма страна в Европа, в която да не са чували името на българина Койчо Белчев. 84-годишният ни сънародник се прочу в цял свят с перфектните копия на световноизвестни картини.

Повече от 20 години той продава репродукции на Да Винчи, Ван Гог, Салвадор Дали, Дега, Реноар, Модилиани, Климт и много други класици. Обича да казва, че призванието му е да продава “оригинални фалшификати”. И се забавлява с най-често задавания му въпрос - дали не се притеснява от преследване. Всъщност в бизнеса на Койчо Белчев няма нищо незаконно, защото властите в Европа отдавна са признали правото му да продава фалшификати на световноизвестни шедьоври. Белчев се занимава с този бизнес от 1990 г. Съдружник е на най-известния художник в света проф. Даниеле Ермес Донде, който вече 18 години рисува копия на старите майстори. Във фирмата им “Донде енд партнер” участва и племенникът на Донде. Тримата са организирали изложби и разпродажби с копия на световноизвестните класици почти във всички страни в Европа. Продавали са в най-скъпия хотел в Сардиния “Кала ди Волпе”. В чужбина цената на един фалшификат варира от 4 до 5 хиляди евро. От любов към родината си Койчо Белчев е извоювал пред съдружниците си правото да продава в България няколко пъти по-евтино. Само преди броени дни той организира в Бургас 13-ата поред разпродажба. Цените на фалшификатите варираха от 550 до 1800 евро. Най-скъпо се продаваха “Слънчогледите” и “Жътва” на Ван Гог и ”Дамата с хермелина” на Да Винчи.
 Освен с фалшификатите Койчо Белчев е известен и с потеклото си. Той е наследник на известната фабрикантска фамилия Белчеви, която се е занимавала с тютюнопроизводство. Преди 9 септември 1944 г. фирмата на дядо му “Марко Белчев и синове” е държала собствеността на прочутата цигарена фабрика “Слънце”. Въпреки че никога не се е занимавал с производство на тютюн, страстта към този бизнес все още е жива у Койчо Белчев. В края на 40-те години той завършва икономика в Цюрих, а докторатът му е бил на тема “Тютюнът в България”. Само преди една седмица издаде на български книга със същото име, която е единственият статистически справочник по темата. Белчев е признат не само у нас, но и по света като един от най-големите познавачи в тютюневия бранш. Преди 10-ина дни е бил помолен от ръководството на “Булгартабак” да им помогне в продажбата на 15 000 т ориенталски тютюни чрез фирмата му ”Слънце - Койчо Белчев” ООД. Дълги години се е занимавал в Швейцария с бизнес и финанси. Работил е с най-известните швейцарски банки и с инвестиции на частни клиенти. В България обаче не желае да подхваща този бизнес. Твърди, че българската борса е неликвидна и не разполага с достатъчно материал.
 Койчо Белчев има три деца и петима внуци. Всички те са родени в Америка. Най-голямата му дъщеря Надя живее в Бостън и е един от най-добрите компютърни специалисти там. Синът Александър пък се е установил в Тексас и работи като финансист. Най-малката София е майка на три деца и живее в Нион, Швейцария - града, основан от Юлий Цезар.
 Белчев твърди, че след повече от 50 години брак все още е щастлив със съпругата си Татяна, която е половин швейцарка и половин рускиня. Тя живее във фамилния им апартамент в Женева. Пренесли се в скромно жилище от 150 кв. м преди 15 г., когато децата пораснали и изхвърчали от семейното гнездо. Дотогава фамилията обитавала огромно имение на Женевското езеро, разположено върху площ от 4000 кв. м. Белчев с носталгия си спомня за бившия си дом. “Имахме три отделни къщи. Едната използвах аз за офис, другата беше за гости, а в третата естествено живеехме ние. Имението беше толкова голямо, че имахме 86 м бряг на Женевското езеро. След като децата се изнесоха, решихме, че няма смисъл да поддържаме толкова голям имот. Продадохме го и си купихме малко жилище”, връща се към онова време Белчев. Когато е в родината си, Белчев отсяда в апартамент на ул. “Раковски” в столицата, който е взел под наем. Белчев е собственик и на два огромни имота в Пловдив, които са му били реституирани през 1995 г. В единия от тях се помещава ПУ ”Паисий Хилендарски”, а в другия - Нов български университет.

Григор Николов, в-к “Сега”

Днес за мнозина братя Прошек са едни от колоритните легенди на стара София.

И се сещат за тяхната бирена фабрика, чието полупорутено здание все още клечи срещу държавната национална телевизия. През 1885 г., когато започва строителството на фабриката, това е бил краят на София и столичани излизали там на разходка. За качеството на бирата и за чешмичката, от която тя течала, се разказват небивалици. Според едни тя била в двора и всеки софиянец, който минавал оттам, влизал, давали му чаша и той цоквал по една. Според други прословутата чешма била в ресторанта и оттам бирата течала на воля.
Нищо подобно не е имало, но легендата свързва братя Прошек единствено с бирата и забравя, че “братята” са трима - Иржи, Теодор и Вацлав, а когато се позамогват, привикват в София и братовчед си Йозеф. Всички те са родени в чешкото градче Бероун в семейства на шивач и обущар. И, както в американската легенда, с търпение, упоритост и постоянство достигнали до върха. В София са участвали в строителството на Централна гара и Народното събрание, построили са Орлов и Лъвов мост, Варненското пристанище, създават дружество “Славянска беседа” и Българското инженерно строително дружество. Тяхна собственост е била и първата столична печатница, печатала всички вестници, списанието на книжовното дружество (днес БАН), “Държавен вестник” още от първия му брой, бланки и формуляри за двореца, министерствата и всички държавни учреждения.
Братя Прошек се изявяват като енциклопедисти, и то не защото имат специалната подготовка за това, а поради нуждите на времето. Пръв от фамилията Прошек в България пристига Иржи, който учил в Прага два семестъра в Императорското техническо училище, а после три години машиностроене в чешкото Висше техническо училище. През 1970 г. по неведоми пътища 23-годишният младеж се озовал в България и започнал работа като инженер в Дружеството за строителство и експлоатация на железопътните линии в Европейска Турция на барон Морис Хирш.
По време на Освободителната руско-турска война Иржи станал кореспондент на чешки вестници и отразявал хода на военните действия. През 1878 г. при него пристига брат му Теодор, роден през 1858 г. Двамата се заемат със собствен бизнес и правят печатница. По това време се сприятеляват с Иречек и Иржи зарязва временно инженерството - станал стенограф в Народното събрание, тъй като бил един от малцината, които владеели този занаят. Сред техните приятели са министър Тодор Бурмов, митрополит Климент, наследил Бурмов като министър-председател от ноември 1879 г., Петко Каравелов, Константин Стоилов, министърът на просвещението Георги Атанасович и на финансите Григор Начович. Мнозина им завиждат и ги упрекват, че именно заради тези познанства техният бизнес се развива твърде бързо. Тогава Иржи сменил името си на Георги, а Теодор - на Богдан.
През 1879 г. първият кмет на София Стойко Салабашев кани чешкия архитектурен техник Лубор Байер за архитект и той прави първия план за развитието на София. Негови асистенти стават Георги Прошек и Вацлав Раубал.
За работата по този план двамата братя канят и братовчед си Йозеф Прошек. След това той започва работа в Дирекцията на обществените сгради и през 1884-86 г. е асистент на архитект Фридрих Грюнагер, роден в Румъния и син на майстор тъкач, който прави новата сграда на Народното събрание.
На 3 януари 1880 г. планът бил предоставен на одобрението на министрите и княз Батенберг. Той утвърждава сегашната кръгова система на днешните булеварди “В. Левски” , “П. Евтимий”, “Хр. Ботев”, “Сливница” и “Волгоград” (някога “Константин Стоилов”).
Останалият в историята като “Батенбергов план на София” бил типично американски - столицата е разделена на квадрати, между които се промушват малки и тихи улици, а във всеки парцел има по 5-6, максимум до 10 къщи с дворчета. Докато работят по плана, Георги Прошек се задомява за Анна Раубал, сестра на градоустройствения техник Вацлав Раубал, и остава на работа в столичната община.
Брат му Богдан през тези години основно се занимава с печатницата. Двамата си построяват аристократичен за времето си дом на улица “Московска 5″. Скоро след това основават и семейната фирма “Братя Георги и Богдан Прошек”. Нейното първо голямо дело е строителството на бирената фабрика. Те започват строежа през 1884 г. накрай София. Строителството е изцяло на принципа на предприемачеството и предварителния договор - плащат накрая за свършената работа. Така майсторите Нено Христов и Георги Николов се задължават да направят 100 000 тухли, като ще получат за всеки 1000 от тях по 16 сребърни лева. Друг договор сключват с изкопчията Арсо Митрев за изкопаване на “зимник”, в който ще отлежава бирата. Той е широк 7.7 м, дълъг 22.30 и широк 6. Със същия майстор сключват и договор за ледарница, тъй като братя Прошек сметнали, че за да правят хубава бира, трябва да произвеждат и собствен лед. Изкопните работи са оценени за 1.20 лева за кубически метър. Когато бирената фабрика е готова, братята правят и собствена бирария, непосредствено до фабриката си - това е първообразът на прочутия “Дълбок зимник”. Тая бирария имала за времето си 400 стола и 50 маси. Дават я под наем на Илия Аврамов през 1915 г. във времето, когато вече се е изплатила.
Фабриката е готова през 1885 г. и веднага става придворен доставчик на пиво. Двамата братя очевидно доста добре са преследвали своя интерес. Техният, днес модерно наричан дистрибутор, Макс Рот започнал да разрежда бирата. И тогава Прошекови пишат писмо до двореца: “От години време насам в двореца се продава пиво от фабриката ни чрез г-н Макс Рот. Понеже по този начин не е възможно да ви се доставя винаги съответното хубаво и качествено пиво, а освен това и самото ни пиво ви се продава значително по-скъпо от посредници, то ний ви молим занапред да не си правите поръчките чрез Морис Рот, а направо във фабриката ни, в който случай ние ще знаем, че пивото е за двореца и ще ви изпращаме винаги само от най-хубавото ни пиво, при по-ниска цена отколкото вий сега го имате.”
През 1901 г. братята разширяват пивоварния бизнес и към Чам Кория. Те наемат сграда, правят я локал и започват продажба на бира. След десетина години обаче той се оказва недостатъчен за родните аристократи-курортисти и те наемат втора сграда за нов локал. И влизат в скандал с търговеца и предприемача Александър Балабанов през 1912 г. Десетина години преди това той е купил една къща от Фердинанд на бул. “Цар Освободител” (днес “Руски”) не съвсем в условията на закона, но пък с княза добре са се разбрали за взаимната изгода. Парите е вложил в строителство в курорта Чам Кория. Братя Прошек искат да наемат неговото казино и да продават и там бирата си. Сключват договор, плащат 300 лева за наема. Разчитайки на покровителство на царя Александър Балабанов взема парите и… отказва да им даде ключа. Прошекови му пишат сдържано писмо: “Не можем да търпим тази игра и ако още днес не ни бъде предаден локала, ще ви дължим лично отговорни за евентуалните щети, които ни нанася вашето пренебрежение.”
През 1886 г. в София по покана на братовчедите си Георги и Богдан в София пристига Вацлав Прошек. Той е завършил архитектура в Прага. През 1888 г. участва в строителството на Централна гара, по проект на арх. Адолф Колар. После започва работа в семейната фирма.
Георги, Йозеф и Богдан строят Орлов и Лъвов мост.Строителството на Лъвов мост започва през 1888 г. Дотогава на това място е имало каменен мост, известен в стара София като “Шарения мост”. На следващата година започват и Орлов мост. Интересно е, че строителството и на двата моста завършва през 1891 г. Фирмата “Братя Прошек” поръчва на Рудолф Вагнер във Виена изработката на металните парапети и орлите. Те са поставени от братята Прошек в памет на българските заточеници по време на турското робство в Диарбекир. Самият мост се намира на мястото, на което те са били посрещнати при завръщането си от плен през 1878 г.
Скоро след това Вагнер приема най-голямото професионално предизвикателство - изработва българската църква в Истанбул “Свети Стефан”, известна като “Желязната църква”.
Семейната фирма “Братя Георги и Богдан Прошек” е създадена през 1895 г. и до национализацията през 1947 г. върви само нагоре. При регистрацията й е записано: “Тя има предмет на дейност производство и продан на бира и лед, печатарство и строителни предприятия”. С течение на времето фирмата все повече процъфтява. Ръководството й се рои благодарение на браковете на дъщерите на Георги и Богдан - всички зетьове стават членове на управителния съвет.
От брака си с Вилхелмина Богдан Прошек има 3 дъщери - Божена, Милка, Власта и син Богдан. Децата на Георги и Анна са Мария, Ружена, Анна и син Георги. Милка се жени за Георги Купов и оттам започват разправиите във фирмата. Съдружниците искат да отстранят Георги от управителното тяло и това дава началото на непрекъснати скандали и разправии, които траят 20-тина години. Дъщерята на Богдан - Божена, се омъжва за д-р Йосиф Урбан, който години наред е висш общински съветник в Прага. Съпруг на Мария Прошек пък е Иван Кадела, който е назначен за управител на печатницата и пръв от зетьовете станал член на управителното тяло на семейната фирма.
Дъщерята на Богдан Ружена се омъжва във Варна за Александър Василев. Това дава повод семейният съвет да се събере и да опита да разшири бизнеса към морето. Скоро им се отдава такава възможност - на дневен ред излиза строителството на Варненското пристанище. Търга печели Георги Прошек, който до 1901 г. е съучредител на дружеството за строеж и технически директор. Георги и Богдан правят проект за казино-ресторант във Варна. Той предвижда полукръг с арки, изложбени зали, два салона за танци и бирария, аркади. Аркадата от този проект още стои на входа на Морската градина във Варна.
Богдан Прошек умира през 1905 г. в София. Вацлав и Йозеф Прошек се връщат в Чехия. Двамата братя са подсигурили семейната фирма, която продължава да просперира. Тя вече има клонове в България и Чехия.
Днес мнозина са склонни да упрекват братя Прошек че са натрупали състоянието си от близостта с властта и министрите в първите години на следосвобожденска България и са вземали изгодно държавните поръчки. Истината е доста по-различна - предприемчиви и работливи, те са оставили следа в историята с някои градежи - символи на София.

Мария Узунова, в-к “Марица”

Пенчо Хаджилуков бил от чорбаджийския род на Хаджидеяновите.

Също като дядо си и баща си и той станал джелепин, доставчик и търговец на едър добитък за войската на Цариград, разказва д-р Ангелов. Според преданията, тримата развивали толкова активна търговия и стадата им били толкова неизчислимо множество, че докато минели покрай някое селище, се търкулвали три дни. Всеки един от тях е бил наричан “бератлия” и оставал неприкосновен за турците. Пенчо и баща му хаджи Лука обаче използвали дадените им от Султана привилегии и в годините преди Априлското въстание прекарвали със своите кервани между различната стока и оръжие за въстанието, свидетелствали панагюрците. Дядо ми Пенчо и целият му род Хаджидеянови са били изключително богати, разказва доц. Ангелов. Той твърди, че прадядо му никога не знаел с колко пари разполага, защото в къщата имало стая ­ съкровищница, в която жълтиците, които идвали от Турция, се изсипвали направо на пода от чувалите. Доцентът помни разказите на своята баба, че тя и децата в къщата много обичали да тичат върху купа от жълтици и да се крият в тях.

Пенчо Хаджилуков бил един от първите българи, които осъзнали, че за да има политическа свобода, трябва да има и духовна. Той държал да се премахне гръцкото влияние от нашата църква и в средата на 19 век със свои средства вдига големия храм “Свети Георги” в центъра на Панагюрище, защото освен джелепи в Хаджидеяновия род имало хаджии, вярващи хора, християни и училищни настоятели. Имам спомен, че навремето в тая църква на лично място имаше два трона на дарителите баща и син Хаджидеянови, за да сядат там, като дойдат на службата, разказва доцент Ангелов. По тая причина той днес твърди, че на практика Хаджидеяновият род е бил основен спонсор на Априлското въстание.

При провъзгласяването на Априлското въстание на 20 април 1876 година Пенчо Хаджилуков е в първите редици на въстаниците. Той предоставя цялата си къща за сформирането на Привременно правителство. Дворовете и стопанските сгради през цялото време на 10-дневната Панагюрска република служат за оръжеен арсенал, интендантски складове и други цели. Именно тук, в скривалището на къщата, и Райна Княгиня довършва започнатото от нея знаме с помощта на Стояна Хаджилукова ­ жената на Пенчо. След освещаването на знамето в двора на Хаджилуковия дом народът, щабът и въстаниците правят тържествено шествие в града. След обиколката знамето се поставя над пътната врата на къщата, за да се знае, че тук заседава Привременното правителство, разказва доцент Ангелов. На 22 април в двора на къщата, в присъствието на Бенковски, Бобеков и членовете на привременното правителство, заедно с ликуващия народ, е провъзгласена свободата. Седем дни по-късно резиденцията на Хаджилукови е бомбардирана от турската артилерия и изгорена. Пенчо хваща Балкана заедно с четата на своя сродник и близък приятел воеводата Никола Илчев.

В Панагюрище след оттеглянето на въстаниците нахлуват озверелите турци, започват арести и изтезания за местните хора. Старците, жените и децата били затваряни в кошарите за овцете. Там били задържани и майката, и съпругата на Пенчо Хаджилуков заедно с двете им деца ­ тригодишния Лука и кърмачето Рада. Любопитна подробност е, че днес съвременна и пряка наследничка на Рада е Алиса Софиянска, а на Лука ­ Любен Ангелов и дъщеря му Анжела.

Прадядо ми се включва във въстанието, въпреки че бил толкова богат, затова днес ние нищо нямаме, казва днес наследникът му д-р Ангелов. Къщата още тогава била срината до основи от войските на Хафуз паша, а имуществото му разграбено, имотът разорен. След неуспеха на въстанието Пенчо Хаджилуков и Никола Илчев бродят още известно време в Балкана, но понеже турците били по дирите им, те се скриват в една плевня в село Поибрене. При тях идва някакъв селски ратай, на когото казвали Цървула, защото ходел само с по един скъсан цървул на краката си. Двамата воеводи решават да му се доверят и му предават пълните си с жълтици кесии със заръката да ги пази и да ги предаде на съпругите им, ако нещо се случи с тях. Изкушен от многото пари, беднякът ги предава на турците. След неравно сражение четата е заловена и всички до един са обесени в местността Пилеково усое в землището на село Поибрене. По-късно телата им са накълцани на парчета от турските ятагани и разхвърлени в местността. Селяни ги събрали и ги погребали там. Легендата разказва, че след Освобождението предателят Цървула с кървавото злато си купил воденица, която народът с проклятие наричал Червената воденица, за да напомня, че е направена с кръвта на българските четници, загинали за свободата на България.

Галина Минчева, в-к “Сега”

Христо Априлов, който е прапраплеменник на големия български патриот Васил Априлов, твърди, че зад гърба на всеки успял мъж стои винаги по една жена.

“Това правило е желязно и аз бих добавил към него, че съжалявам мъжете, които не са срещнали голямата си любов”, казва 76-годишният софиянец. Положителната промяна в неговия живот започва през 1992 година, когато се запознава с поетесата и преводачка от чешки Мария Генова. Красивата жена е поразена от невероятната прилика на Христо с автора на “Фауст” Йохан Волфганг фон Гьоте. Първите й думи към него били: “Знаете ли колко много приличате на Гьоте?”
“Работил съм в бившата ГДР и в Полша, участвал съм 10 години в строежа на НДК, но никой не е споменавал и думичка, че имам външна прилика с великия немски поет”, споделя инженерът.
Всичко, което следва оттук нататък, Христо дължи на Мария. Двамата отиват през 1993 година на гости на брат й Ненчо Генов, който от 40 години живее в Германия. Градчето Цайц, където е домът на Ненчо, е на 70 километра от Ваймар. Тук жителите се удивлявали на българина, който бил за тях огледален образ на Йохан Волфганг. Генов запознал Априлов със своя приятел - оператора Густав Ола от Виршивиц, който пък предложил да заминат за Ваймар. Ола взема оригинален костюм на Гьоте от неговия музей, за да облекат с него Христо.
Дрехите на поета като че били шити за нашенеца. С черен костюм, с бяла копринена риза и с наметнат бял шал, Априлов се разхождал по улиците на Ваймар, а хората се спирали да го гледат, стреснати от невероятната прилика с любимия им поет.
“Само обувките на гениалния майстор на мереното слово ми стискаха леко и това ме притесняваше”, спомня си днес строителният проектант. До този момент Априлов имал 44 години трудов стаж и никога не си е представял дори, че ще работи като актьор.
“Професията ми е свързана с точните науки, но днес уважавам максимата, че на повърхността на случайността плава необходимостта”, изповядва разбиранията си Христо.
“Мисля, че в теорията за преражданията на човека има нещо рационално. А то е свързано с вярата, че не всички и не всичко от нас си отива безвъзвратно - твърди Мария Генова. - Иначе не бих могла да си обясня факта, че дори и бръчките в рисуваните портрети на Гьоте съвпадат с бръчките на Христо. Затова и външната прилика на мъжа ми с големия творец се превърна в събитие.”
Докато българинът се разхожда из улиците на Ваймар, щастливо ухилени немци се снимат него за спомен. Появата на българина с дрехите на Гьоте и 20-минутният късометражен любителски филм, който се появява малко по-късно, са сензация за всички.
След шест години, през 1999-а, в Германия се чества 250-годишнината от рождението на поета. Тогава Ненчо Генов се обажда отново. Съобщава на Априлов, че операторът Хелмут Пешел, който работи с режисьора Томас Фрикел и телевизия ZDF, има намерение да направи съвременен филм, индиректно свързан с Гьоте. И си търси главния герой…
Явно го е намерил в любителската лента, защото Априлов заминава спешно за Германия, където остава 5 месеца. Снимките започват през май и свършват в началото на август. Филмът “Леко за Гьоте” е готов за 28 август, рождения ден на гениалния немец. Чак в хода на работата Христо разбрал и съдържанието на сценария. Историята започва на границата. Петима души бягат от германските граничари, а един от тях е човекът от Балканите - Христо Априлов. Той успява да се скрие от преследвачите, но има нужда от храна, дрехи и паспорт. Така попада на немско семейство, което изчаква в колата си да премине бурята. Двамата пресметливи германци веднага забелязват, че Христо прилича на възрастния Гьоте.
Съпрузите решават светкавично да му “помогнат” и основават фирмата “Гьоте под наем”. Така семейството иска да прави пари от десетките чествания на писателя в юбилейната година.
Следват действия като в приказките. Балканският субект е посрещан навсякъде възторжено, защото има изумителна прилика с големия творец. Той е по трибуните на различни градове и винаги е в центъра на събитията, в светлината на прожекторите. Раздава автографи върху съчиненията на гения. Скоро след големите успехи обаче героят е арестуван от полицията като подозрителен чужденец.
Филмът “Леко за Гьоте” има невероятен успех. Получава награда на немския филмов фестивал в гр. Емден и е един от 15-те номинирани филма сред общо 95 представени. “Преживяването по време на премиерата и след това беше страхотно”, споделя Христо. Априлов се среща с премиера на Тюрингия Фогел и с известния немски певец Удо Линденберг, които го поздравяват.
Целият снимачен екип обикаля Германия с шаржов плакат с любимите наденички на Гьоте. Днес оригиналната 92-минутна кинопродукция все още не може да бъде гледана от нашите зрители, тъй като никой от българска страна не е и помислял за купуването на филма.
Христо казва, че благодарение на Мария се замисля в зрели години и за творците от своя род. А те не са малко. Съжалява, че не е записвал всичко, което е слушал от своя баща Димитър за големия и богат род Априлови.
Безспорно най-интересната личност в нея е Васил Априлов (1789-1847). Той е роден в Габрово в заможно търговско семейство. Учи в Москва и следва медицина във Виена. През 1811 г. се установява в Одеса и поема търговията на братята си. Априлов дава изключително много средства за образованието на редица българи в Русия. Подпомага и българските училища, а през 1835 г. участва в основаването на Габровското училище - първото светско училище у нас. Издава и много книги, посветени на историческия произход на българите и на тяхното бъдещо възраждане. Завещанието на Васил Априлов е дълго 10 метра и е посветено на бедния български народ.
Васил имал двама братя - Христофор и Никифор, но те не оставили наследници. Самият той също не бил женен. Двете му сестри Бона и Кера имат деца, които продължават Априловия род. Внук на Бона е големият патриот Цанко Дюстабанов. Фамилията Априлови е продължена по мъжка линия и от Пенчо Априлов - син на Никола, който е брат на хаджи Евстати Априлов - бащата на Васил Априлов.
В рода на Априлови има редица прочути личности: историкът д-р Христо Даскалов, разчел много старобългарски паметници; Стефан Априлов, който става известен съветски актьор и е убит при сталинските чистки; диригентът Константин Илиев; бившата примабалерина на Софийската опера Стефания Априлова, сестра на Христо Априлов, и др.
“От баща си Димитър, който имаше куп военни отличия като участник в Първата световна война, съм чувал често, че майка ми Марийка е била неговият голям късмет в живота. Двамата се запознават в Охрид по време на военните операции. Щом войната приключва, баща ми впряга един кон и я кара от Охрид до Габрово, за да я покаже на близките си и да се ожени за нея. Пътуването било дълго и уморително, но двамата не са запомнили неприятностите по пътя, а щастливия си семеен живот. Днес ми се струва, че с Мария твърде дълго сме пътували един към друг, преживели сме доста неща, но след като се срещнахме, нещата се промениха, защото животът ни се движи от магията на любовта”, споделя Христо Априлов.

Галина Минчева, в-к “Сега”

Хаджи Ненчо Дончев Палавеев (1861-1936 г.) е личността, за която всички копривщенци говорят с дълбоко уважение.

Когато в Копривщица се каже “Това е от Благодетеля”, се разбира, че става дума за големия български търговец и родолюбец хаджи Ненчо Палавеев. Той е притежавал огромни средства, участвал е с капитали при построяването на Суецкия канал, търгувал е с Англия, Египет, Индия, имал е невероятен дом в Кайро, но се е завърнал в разцвета на силите си в Копривщица, за да се посвети на нейното икономическо и духовно израстване. Неговите съвременници разказват, че е останал до края на живота си ерген, тъй като смятал брака за празна работа. Много арабки искали да се омъжат за снажния балканджия. Той флиртувал известно време с тях, след което влизал в близки търговски отношения с бащите им и така натрупал част от огромното си състояние. Някои от момичетата умирали мистериозно, мълвят многобройните легенди, които копривщенци с охота и с гордост разказват, когато се спомене името на Благодетеля.
Един от потомците на хаджи Ненчо - бившият дипломат Кирил Палавеев - твърди, че основната максима на търговеца била: “Богатството не е за всяка уста лъжица.” С него, споделя 81-годишният родственик, можеш да направиш добро, но и зло, ако душата ти не е скроена широко. “Моят дядо Кирил е братовчед на Ненчо. От него знам, че хаджията бил стиснат човек, но когато ставало дума за Копривщица и за копривщенци, отварял кесията си и не се скъпял за нищо”, разказва Кирил Палавеев. Той си спомня, че от братята Груйо, Кирил и Дончо разклоненията на Палавееви тръгват из цяла България. Днес у нас има около 15 семейства, които носят фамилното име.
Внучката на Кирил Габриела е студентка по българска филология и е решила да направи родословното дърво на Палавеевци. Девойката води самостоятелно предаване по телевизия “Скат” - “От българско по-българско”, в което много скоро ще разкаже за различните членове на своята фамилия от миналото и от днес. Кирил Палавеев споделя, че всичките му роднини са патриоти, независимо къде са и с какво се занимават. Дипломатът е следвал право, а след това е завършил висша политическа школа в Москва. В периода от 1965 до 1970 г. той е бил на дипломатическа служба в Берлин. “В живота си имам много произшествия, но не ми се говори за тях. Лежал съм по политически причини и във фашистки, и в комунистически затвор”, казва Кирил, който външно прилича много на хаджи Ненчо Палавеев. В Берлин той е работил заедно с Иван Даскалов, Величко Георгиев, Нако Дойнов и др. През 1979 г. Кирил пише писмо до Тодор Живков, в което изразява своето възмущение от корупцията в държавата.
Не след дълго Палавеев е хвърлен в Централния софийски затвор, където лежал цели две години. “Аз съм инат, не помолих никого за моето освобождение”, спомня си Кирил. Когато съпругата му Георгица, която е от виден македонски род, отишла и попитала началника на затвора защо не пускат мъжа й, получила отговора: “Защото половин София го познава и с тези разсъждения е по-добре да е вътре, отколкото на свобода.” Това обаче са минали работи и не е необходимо да се връщаме към тях, смята Кирил Палавеев.
Днес той се радва, че синът му Огнян, който е изпълнителен директор на “Унифарма”, при всеки удобен случай посещава Копривщица и дори е открил в града свой братовчед, който също се казва Огнян. По-големият син на дипломата, Чавдар Палавеев, е бил съветник на първия български президент Петър Младенов, но е починал наскоро. Философ по образование, Чавдар дори пишел интересни есета за Копривщица. Той е обичал да се усамотява творчески в тишината на градчето. “Кръвта вода не става”, замислено споделя Кирил.
Един от братовчедите на дипломата - Дончо Палавеев - се занимава успешно с търговия и в свободното си време ходи често в родния град на Благодетеля. Бащата на Дончо, също Дончо Палавеев (1884-1980 г.) учи в търговската гимназия в Свищов. После завършва института по винарство във Бордо, Франция. След това започва дейността си в спиртоварството. Става съдружник в “Т. Кършев и синове” и е генерален директор на Консорциума за тютюн. Дончо Палавеев изиграва активна роля в преодоляването на тютюневата криза през 30-те години на миналия век. На 27. VII. 1940 г. е избран за член на Ротари клуб като един от видните представители на българската търговска интелигенция. Съден е от Народния съд по стопански процеси. По-късно той емигрира във Франция.
Родствениците на хаджи Ненчо Дончев Палавеев смятат, че днес Копривщица живее само със старата си слава. Според тях хаджията полага основите на една традиция - дарителството, която все още не е продължена от копривщенци. Като пример за другите Благодетеля зарязва комфортния си живот в Кайро и през 1925 година се връща в Копривщица, заемайки се усилено със строителство. Построява паметника на Априлското въстание (Кост%D

Моят прадядо Йордан Джумалиев, построил къщата на „Славянска“ 18, е строител на железопътни линии у нас и е първият, монтирал в София парна мелница - чудо невиждано дотогава.

 Това разказва наследникът на индустриалеца и продължител на рода, Йордан Джумалиев-младши, со­чейки към огромния портрет на своя праотец. Снимките и картините по стените, старинните виенски мебели, мраморните ажурни камини красноречиво говорят за някогашното великолепие на този дом.Фасадата на представителната сграда на „Славянска“ е украсена с кокетен ажурен балкон. В същия стил е изработена високата желязна ограда. Архитектурните детайли и декоративните йонийски колони показват, че къщата, построена през 1882 г., е в модерния за времето си необарок - стилът, в който и други богаташи построяват домовете си в тузарската част на София. Такива са Руският и Военният клуб, както и писателското кафене и кметството, които вече не съществуват.Проектът и цялостното вътрешно обзавеждане са дело на виенския архитект Петер Паул Бранг, който вдига и дома на министър-председателя д-р Васил Радославов на ул. „Ив. Вазов“ 42 (разрушена от бамбардировките над София). Фактът, че проектантът е един и същ не е случаен, защото родо­словното дърво на Джумалиеви има два основни ствола - на Николай Павлович и на политика Васил Радославов.Съдбата на един от първите светски художници и прочути книжовници Николай Павлович (чието име носи известно време Художествената академия) прилича на роман.Неговият баща Христаки Павлович е бил известна личност - един от първите български книжовници. Учи в Рилския манастир, след това в Атон. Един от обновителите на българския език, той издава първите печатни учебници и е един от създателите на прочутото светско училище в Свищов, в което учи П. Р. Славейков. Николай остава сирак, след като баща му умира от тиф. Получава добро образование във Виена и Мюнхен благодарение на своя благодетел (милионерът Петър Берон), който заплаща образованието му - срещу това младият художник трябвало да илюстрира научните му трудове. Благодарение на Николай Павлович днес ние притежаваме портрет на Берон, който той прави по памет след смъртта му. Това е единственият портрет на големия учен и дарител.Другият син на Христаки - Димитър Павлович - учи медицина във Виена и е един от основателите на Българското книжовно дружество. Успява да се изучи благодарение на чичо си Цанков (бащата на големия политик Драган Цанков). Държавникът се пада първи братовчед на братята Павлович по майчина линия.Пак по линия на Павлович Джумалиеви са свързани с още една известна личност - автора на химна „Мила Родино“ Цветан Радославов. Въпреки че носи фамилията на осиновителя си Чиляк Радославов, Цветан е издънка на семейство Павлович. Йордан Джумалиев говори с възторг за Цветан Радославов, братовчед на баба му, който идвал всяка събота и неделя на гости в къщата на „Славянска“. „Цветан е бил енциклопедична личност, знаел е 6 езика, дори санскрит“ - разказва той. Когато избухва Сръбско-българската война (1885 г.), напуска Виена и се връща в България. Щом зърва от парахода кулите на Баба Вида край Видин, съчинява свидните за всеки българин стихове: „Мила Родино, ти си земен рай. Твойта хубост, твойта прелест, ах, те нямат край.“„Може да се каже, че последните часове на Цветан Радославов са свързани с нашата къща - продължава г-н Джумалиев. - Една събота, след обилен обяд, получава криза. Откарват го в Александровската болница, но не успяват да го спасят.“Другият известен представител на фамилията - адвокатът Васил Радославов - никога не е живял в къщата на „Славянска“, независимо че години се е скитал под наем от квартира на квартира, докато успее да вдигне къщата на ул. „Ив. Вазов“. „Въпреки че три пъти е бил премиер на България, няколко мандата е бил депутат и лидер на Либералната партия, дядо ми по майчина линия никога не се е облагодетел­ствувал от високия си пост“ - твърди неговият наследник. От поколение на поколение в семейството се предават думите на съпругата му, богата гъркиня, която често му натяквала: „Василе, я по-добре си вземи адвокатската чанта и иди да печелиш пари.“Въобще според Йордан Джумалиев д-р Васил Радославов е несправедливо очернен от марксистката историография. Известно е, че политикът е осъден като един от виновниците за националната катастрофа след Първата световна война. „Но съвсем тенденциозно му е лепнато петното, че е немски агент и е издържан в Германия от тайните служби. Както и че по време на бягството си от България изнася тайната каса на Външно министерство“ - възмущава се той. И дава за пример следният факт. Когато пристига в Берлин, след като напуска България, отсяда в хотел „Захер“, където го познавали още от времето, когато е бил министър-председател, и се обажда на дъщеря си, която живее в Берлин, да го прибере, защото няма пари. Години наред живее при нея, след това в пансион. В едно писмо до България от 1927 г. той пише: „Мизерията ми е много голяма, но никога няма да сваля цилиндъра си пред църквата да прося като руските емигранти.“ „Щеше ли да живее в такава бедност в последните години от живота си, ако казваното за него е вярно?“ - пита риторично г-н Джумалиев. Твърдят, че получавал пенсия и това доказвало, че е немски агент, но той никога не е получавл пенсия - категоричен е неговият наследник.„Не е вярно и това, че дядо ми е избягал в Германия с Фердинанд след националната катастрофа“ - продължава Джумалиев. Те толкова се мразели, че бившия цар на България дошъл да го види само веднъж - на смъртното ложе в болницата през 1929 г., където Радославов умира от рак.Сега се премълчава и фактът, че шефът на Либералната партия бил реабилитиран от Андрей Ляпчев още през 20-те години, продължава Джумалиев. След смъртта му българ­ското правителство плаща за балсамирането му, а общината отпуска място в Централните гробища. „Имало е седемдневно поклонение над тленните останки и тръжествено траурно шествие до гробищата, за което днес никой не пише“ - раз­крива неговият правнук.Васил Радославов е любим персонаж на Христо Смирненски, който го описва в доста от фейлетоните си. Прозвището Сопаджията, според нашият домакин, е измислено от руснаците. В размирните години в края на ХІХ в., когато руснаците извършват десант край Шабла, Радославов съ­брал верните си хора и казал: „Вземете сопите и отивайте на брега!“, като същевременно изпратил телеграми до западните държави с призив да не допуснат руснаците „да стъпчат невъоръжени хора“. Заради този случай му лепват прякора сопаджията“. Примабалерината на Народната опера Цвета Джумалиева е друг известен представител на рода. До 1979 г., когато заминава за Италия да преподава балетно изкуство, тя живее в семейната къща на „Славянска“ 18. „Въпреки че Цвети много пътуваше и бе канена да играе на най-известните сцени, положението й в операта бе станало непоносимо“ - обяснява заминаването й нейният брат Йордан Джумалиев.Неприятностите за прочутата ни балерина идват от „не­благонадеждния“ й произход. Баща й Димитър е един от двамата синове на Йордан Джумалиев-старши. Следва инженерство във Франция, през 1942 г. се завръща у нас. Четири години по-късно е хвърлен в затвора за една година. „След излежаване на присъдата баща ми никога повече не се съвзе“ - продължава синът му. Става общ работник и се пенсионира като водопроводчик в БАН.Другият син, Станчо Джумалиев, учи право във Виена, но е хвърлен в немски концлагер. Освободен е от американските войски. След това започва работа във Външно министерство, но е уволнен през 50-те години.Новото ръководство на дипломатическото ведомство се сеща за опитния юрист, знаещ няколко езика, години по-късно, когато България е замесена в международен скандал с израелски самолет. Тогава Станчо Джумалиев по спешност е издирен и докаран в министерството направо от строителната площадка. За една нощ той проучва документите по делото с Израел и диктува по телефона пледоарията на българската държава на няколко езика. България е извадена от конфузната ситуция, а за благодарност Станчо Джумалиев е назначен за библиотекар на Юридическия факултет. „Това му даде глътка въздух и възможност да живее по-нормално“ - завършва неговият племеник.След 9 септември 1944 г. Джумалиеви, за разлика от други „собственици на едра градска собственост“, са оставени да живеят в къщата на „Славянска“ 18. Но отчуждават двора, както и другата сграда на семейството на ъгъла на „Пиротска“ и бул. „Мария Луиза“, имоти, заемащи голяма част от „Подуене“, къща в центъра на Русе и още много земи.Въпреки превратностите на времето, наследниците на рода Джумалиеви достойно продължават семейните традиции. Синът на Йордан Джумалиев, по примера на Васил Радославов, следва право. Самият Йордан Джумалиев завър­шва филм за оперната ни звезда Райна Кабаиванска. Зад гърба си има 34 години работа в Българска национална телевизия. Режисьор е на много игрални филми, сред които са приключенията на Авакум Захов, много телевизионни театри и филми-портрети - на П. Владигеров, А. Вайсенберг, за балета и т. н.

Българин е включен в завещанието на руският император

Собственикът на къщата на „Славянска“ 18 Йордан Джумалиев-старши с право може да се нарече строител на съвременна България. На младини е бил близък приятел с Ангел Кънчев и влиза в тайните завери на хъшовете и революционните организации. Взема участие в Червеноводското и Априлското въстание (1876 г.).На 16 години научава, че руските освободители приближават към България и тръгва пеша по брега на р. Дунав, за да преброи войските и топовете. Стига до Свищов, където научава, че руските войски се готвят да преминат реката. Пре­плува до отсрещния бряг и поисква среща с руския император. Отначало военните не приемат насериозно младото българче, но щом чуват какво иска да им съобщи, го завеждат при руския император. Александър ІІ много харесва будния юноша, подарява му златен часовник и го прави свой адютант. Така заедно с руските войски Йордан Джумалиев-старши стига до Стара Загора и дори участва в боевете за Шипка. За проявена храброст получава орден „Св. Станислав със златни мечове“.След Руско-турската освободителна война императорът не го забравя. Нарежда да го издирят и го кани в Санкт-Петербург. Предлага му да учи и българинът постъпва в модерното за времето си пощенско училище в града на Нева. Той е един от малцината избрани студенти, които следват със стипендия на руския император. Когато наскоро Александър ІІ е убит и отварят завещанието му се оказва, че там фигурира солидна сума на името на Джумалиев.В семейството се разказва, че с тези пари патриархът на рода се връща в родината си в началото на 80-те години и успява да завърти успешна търговия. Строи първите железници и заедно със Захари Стоянов и княз Батенберг създава първата официална масонска ложа у нас. Това е времето, когато построява и къщата на „Славянска“ 18.