Nobility Bg

Петър Петров, сп. “Европа 2001″

През ХII век, когато гербът покорил рицарския Запад, на Изток, на Балканите едва след два века започнали да се появяват първите царски, семейни или градски гербове.

Хералдиката не била разпространена във Византийската империя, но неочакван тласък получила гербоманията с появата на Латинската империя. Покореното местно население за по-дълго могло да гледа и да осъзнава тайните на хералдиката. Разделянето на полуострова между Османската и Австроунгарската империя било следващият немаловажен детайл в развитието на тази традиция. Усилията на латините били продължени във владените от австрийците южнославянски държавици, докато ония, които били поробени от турците, така и не могли да се сдобият с гербове. Ислямът забранява използването на човешки и животински образи и рисуването им, което напълно обезсмисля създаването на какъвто и да е герб. А и в самата империя не се въвеждали гербове във вида, какъвто бил установен в Европа.

Истинска революция в балканската хералдика неочаквано се разразила в Дубровник, който бил единственият балкански град, останал свободен и отървал се от турско заробване. Извършил я един авантюрист - Петър Охмучевич, и то не заради някакви научни или възвишени интереси, а заради себе си - да го признаят за благородник. Той, като испански моряк, стигнал до Индия, воювал за завладяването на Португалия от Испания (1580 г.), а през 1588 г. се включил с ескадрата си “Classis illyrica” в похода на “Голямата армада” срещу Англия. Дон Педро (както наричали Петър в Испания) направил бляскава кариера и стигнал до адмиралски чин, но бил лишен от почестите и благата, които получавали къде-къде по-незначителни хорица, които обаче се били родили като благородници.

Ето защо старият морски вълк се захванал с всички сили да измисли свое “благородническо” потекло, като “изнамерил” някакъв си свой прапраблагороден дядо Хрельо Охмучевич, който някога при сръбския княз Душан владял Костур. Дон Педро изчислил, че въпросният Хрельо живял 13 поколения преди това и за да бъде измислицата съвсем реална, построил църква “Св. Ероним”, в която направили лъжлив гроб, в който уж бил погребан въпросният Хрельо. От 1580 г. дон Педро почнал да изготвя фалшификати на всички необходими документи, с които да докаже знатния си произход и след това да се сдобие с мечтания герб.

Накрая, за да се увенчаят усилията му с неоспорим успех, той започнал да измисля и съставя гербове на своите знатни “предци”, като за по-убедително ги събрал в една книга, гербовник, наречен Илирийски, както правели на Запад. За да не се усъмнят в тази фалшификация, Петър Охмучевич сложил дата на гербовника си 1340 г., а за още по-достоверно разпространявал навсякъде лъжата, че този сборник бил открит между книгите в Света гора. Гербовникът на стария морски разбойник бил направен изкусно, още повече че за негов първообраз послужил гербовникът на немеца Виргилий Солис от 1555 г.

Със събраните документи и с гербовника той се явил в Неапол, където през 1594 г. тамошният кралски съвет му издал документ за благороден произход. Успехът в Неапол окуражил новоизпечения благородник и след две години бил признат и в Испания за потомък на знатен род, като му дали титлата “дон”. Тъй късметът прилетял и ощастливил сръчния славянин и за това сигурно помогнали двете крила, които нарисувал в собствения си герб.

Съдбата на неговия гербовник, в който освен гербове на негови роднини имало и гербове на държави и градове, днес е неизвестна. Предполага се, че оригиналът е пропаднал в Неапол. Но останали много преписи, които се разпространявали от ръка на ръка и послужили на следващите съставители на гербовници, които са стигнали днес до нас. Колкото за дон Педро, последното, което може да се каже за него, е, че умрял в Лисабон през 1599 г.

Един черногорски и няколко сръбски герба от по-ново време представляват особен интерес за нас. Най-напред става въпрос за черногорския крал Никола I Петрович-Негош (1860 - 1921), дядо на българската царица Йоанна. Малък щит в зелено и червено с бягащ лъв е в неговия център. Останалите елементи също са характерни и не са някакво изключение - двуглавият орел е заимстван от византийския герб, а хермелиновата мантия и короната в случая са задължителни. За крал той се провъзгласил през 1910 г., но през 1918 г. бил детрониран, за да може Черна гора да се присъедини към Сърбия. До смъртта си бившият черногорски крал разчитал на своя зет - италианския крал Виктор-Емануил III.

Любопитни за нас са и двата сръбски герба - на владетелските династии на Обреновичите и Караджорджевичите, които също не блестят с нещо ново, неизползвано дотогава в хералдиката. Гербът на Обреновичите е и герб на злополучния сръбски крал Милан, който загуби войната с българите при Сливница, абдикира през 1889 и завършва безславно живота си 12 години след това във Виена. Син му Александър, който го наследява на сръбския престол, е убит с любовницата си Драга от група офицери, членуващи в тайната организация “Црна рука”, през нощта на 29 май 1903 г. в Белград. Драматичното събитие разплакало нашите прабаби със своевременно написания и издаден роман у нас в същата година, който се продавал по будките на брошури и конкурирал “Мъртвите сибирски полета”.

Гербът на Караджорджевичите е търпял различни промени, като тук репродуцираме последната му метаморфоза, когато е държавен герб на Югославското кралство. Първият крал на това кралство на сърби, хървати и др. - Александър I, е убит в Марсилия на 9 октомври 1934 г. от Владо Черноземски, заради терора на сърбите в Македония.

Темата за балканските гербове е любопитна за всяка една от страните, но не и за хералдиката, защото южните славяни са последните във веригата Западна Европа - Полша - Русия. Преди тях другите по-европейски държави изтеглили по-големите късмети, а за балканците останало утешението, че поне са се добрали до хералдиката.

Виолета Велиkова-Кошелева, сп. “Европа 2001″ 

Гербовете на България в западноевропейските гербовници и в славянската литература се различават по вида на хералдическите фигури, на щитовете, короните, мантиите и т. н.

Всички тези елементи изграждат пълната композиция на герба, която при липсата на държавност и съответен регламент се интерпретира свободно в зависимост от целите на автора и неговите познания. Например в ръкописа на Кориенич Неорич от 1595 г., както и в други интерпретации гербът на България е представен не с царска, а с антична корона. В друго изображение, поместено в Дубровнишкия кодекс от 1764 г., лъвът е върху френски щит, увенчан с шлем с пера и с кралска корона.
Подобно решение с шлем над щита, украсен богато с щраусови пера, съгласно хералдическите изисквания на времето, има фамилният герб на графовете Киркович. За българския им произход напомня лъвът с ятаган в ръка. Те са въведени в графско звание за големите им заслуги в борбата срещу хабсбургската монархия на страната на Ференц Ракоци. При личните и фамилните гербове спецификата се определя от ранга, занятието, местоживеенето и предпочитанията на авторите.
Изображението на лъва е най-характерната фигура в българската хералдика, но заедно с него в периода от ХV до ХIХ в. се срещат и други символи. На герба на българската благородническа фамилия Българин-Соколпланински е изписан сокол. Бикът като хералдически знак е използван в герба на благородната фамилия Соимирович. Козелът е символ в гербовете на семейство Парчевич. Освен това се срещат звезди, луна, вода, море, река, както и бягаща хрътка.
Хералдиката на южнославянските народи - българи, сърби, хървати, словени и далматинци, започва своето развитие през ХVI в. с ръкописния гербовник на Кориенич Неорич, който е препис от загубен ръкопис, предназначен за адмирал Петър Охмучевич. Основен хералдически символ на показания в книгата български герб е изправеният на задните си крана коронован лъв в ход на дясно.
Хърватският писател Павел Ритер-Витезович (1650-1713 г.) в своята книга “Стематография”, отпечатана в Дубровник, за първи път показва гербовете на областите на България - Мизия, Тракия, Македония и Дардания (Северозападна Македония и част от Албания и Косово). Написана на непознатия за славянските народи латински език, тази книга не добива широка популярност. Подобна съдба, поради ограничения кръг на католическата общност в Българско, има и едно изображение на герб от корицата на преведена богослужебна книга (1643 г.) от българския историк и политик Петър Богдан Бакшев, католически епископ на София.
Допълнена и преиздадена от българина Христофор Жефарович през 1741 г., “Стематография” на Витезович е широко разпространена в българските земи и играе много важна роля в борбата на славянските народи за национална независимост. Книгата съдържа 54 листа с гравюри и текстове, поясняващи изображенията на гербове, царе и светци, както и няколко поетични текста. Някой от преписите на “История славянобългарска” на Паисий Хилендарски са придружени с рисунки на българския герб, прерисувани от “Стематография”-та. Близо осемдесет години след написването на “Стематография” темата за принадлежащите към българското царство области се разработва в преписа, направен от рилския монах Паисий под заглавието “Болгарскаю землю на четыри части се разделюва”. Изброяват се областите и всички селища в тях, с което се показва етническата цялост на България.
В така наречения Ахтаров сборник от 1842 г. наред с цените на различни видове стоки, гръцко-български речник, съкратен препис на “История славянобългарска” са включени прерисувани гербовете на България и Турция. В Славейковия препис на Паисиевата история са прерисувани 12 герба, сред които и българския с четирите области. През 1845 г. в третия Търновски препис на историята отново са прерисувани всички гербове и образи на царе и светци.
Повече от век и половина за българските живописци книгата на Жефарович предоставя материали за изписване на образите на царе, светци и гербове. Дори и след освобождението от турско робство влиянието на книгата се запазва. Така например през 1878 г. в иконостаса на Рилския манастир Никола Ив. Образописов рисува славянските гербове.
Изображението на лъва от гербовете на България в западноевропейската и славянската хералдика се превръща през ХVIII и ХIХ в. в символ на волята на българския народ да извоюва националната си независимост.
Публикуваният в “Стематография”-та герб става първооснова за разработката на националния ни герб след освобождението от турско робство.

Иван Войников

Тази статия е част от изключителното изследване на Иван Войников, посветено на българските държавни символи.

Около 1883 г. девизът е заменен с руското “Съ нами богъ”, представляващ буквален превод на латинския израз. Няма  данни  да  са  разработвани други форми на този герб.
На 2 август 1887 г. овакантеният, година по-рано български престол е зает от княз Фердинанд I. Това  налага и промени в дворцовата хералдика.  През същата година  е разработен династичен герб за новия владетел. Всъщност това е гербът на княз Александър I , но централното малко щитче със символите на принцовете Батенберг е заменено с герба на Саксония. Тази промяна си има свое логично обяснение.
Княз Фердинанд произхожда от стария аристократичен род Веттин, чийто първи представители, известни от началото на Х в., са  били дребни графове в Северна Германия. През 1423 г. техният наследник Фридрих I Сприхавия получава от имп. Сигизмунд земите на Саксен-Витенбергското херцогство, както и титлата курфюрст на Саксония. Оттогава Веттините стават саксонска династия и за свой родов символ приемат саксонския герб.
На 20 декември 1888 г. Фериданд I поставя личния си герб дори върху фасадата на двореца, където остава до 1944 г. Не правещи разлика между дворцова и държавна символика, българските граждани решават, че князът самоволно е нарушил чл.21 от Конституцията. Това води до грандиозен скандал. Критични статии се появяват и във вестниците “Търновска  конституция” и френския “Temps”. Скандалът е предотвратен след намесата на министър-председателя Ст. Стамболов.
През 1891 г. са извършени  нови промени във владетелския герб. Сребърният кръст, както и православните кръстове са премахнати. Горното ляво поле е пресечено в горната 1/3. Главата на полето е оцветена в синьо и в нея са поставени хоризонтално две златни корони. Останалата му част е четирикратно разсечена, с редуващи се три червени и два сребърни стълба. Долното дясно поле е червено, като от лявата и дясната му страни се подава по една ръка държащи златна корона. Девизът върху лентата също е нов - “Съединението прави силата”. Останалите елементи са същите.
Двете нови полета са взети от герба на Романия[i][v] поместен в Жефаровичата “Стематография”. Техният смисъл в двороцовия герб е да символизират Източна Румелия, тъй като според официалния си  статут, българския владетел е едновремено  и неин генерал-губернатор. На фона на това девизът е прекрасно допълнение към тази смиволика.
            Около 1900 г. в големия владетелски герб на Фердинанд I са извършени нови промени. Щитодръжците са в профил и короновани, а короната върху щита е царска. След обявяването на независимостта на страната ни на 22 септември 1908 г. и промяната на титулатурата на българския владетел - “по божията милост и народна воля цар на българите”, гербовия щит отново е изменен Причината за това е, че източнорумелийските символи стават излишни. Затова върху щитът е изобразен изправен и обърнат на хералдично дясно златен коронован лъв. Върху лъва е наложен саксонският щит. Разбира се всички корони са царски. Премахнат е и девиза.
В 1891 г. наред с голямата форма са разработени още и средна и малка форми на династичния герб. Първата представлява, червен германски щит с изобразен върху него изправен златен коронован лъв с наложен върху него саксонски щит. Над големият щит е поставена царска корона. Щитодръжците са  короновани златни лъвове в профил, стъпили върху акантови клонки ,към които е прикрепена девизна лента с надпис “Вярност и постоянство”. Това е буквален превод на девиза от “Херцогския саксонски ернестински династичен орден “- “ Fideliter et constanter “- чието голямото огърлие е провесено под щита.
Този орден е създаден като най-више отличие за херцогствата принадлежащи към Ернестинскя клон на Веттинската династия, сред коите е и Саксен-Кобург-Гота. Смисълът вложен в ордена и девиза е да обозначи принадлежността на българския владетелски дом към ернестинците.
Върху каретата, с която влизат в София през 1893 г  княз Фердинанд I и княгиня Мария Луиза е изобразена интересна разновидност на средния герб. Щитът тук е идентичен с този от голямата форма, т.е.със символите на Румелия и България. Тъй като на други места този вариант не се среща може да се заключи, най-вероятно става въпрос за временно хрумване на българския владетел.
Малката форма на дворцов герб от 1891 г. включва щитът, короната и орденското огърлие от средния герб. Чрез комбинацията лъв със саксонски щит, Фердинад I се опитва да създаде символ на основаното от самия него българско разклоние на Ветините.
От едно критично подмятане на Александър Теодоров-Балан става ясно, че главен архитект на дворцовата хералдика от 90-те години на ХIХ в. е френският граф Амеде де Форас- хофмаршал на двореца и главен интендант на цивилната листа на княза. За него Анна Станчова  пише: “един привлекателен  мъж , високо културен и вещ по всички въпроси от историческо и археологическо значение”. Вероятно любовта му към историята са му помагнали да създаде оригиналните си гербове.
През 1912 година във връзка с честванията на 25 годишнината от възцаряването на Фердинанд I е създаден изцяло нов династичен герб…
Гербът представлява червено оцветен, бароково украсен, немски щит, върху който е изобразен изправен и обърнат на хералдично дясно, златен коронован лъв. Върху лъвът е поставен, френски щит, с наложен в средата  испански щит върху, който е представен герба на Саксония. Френският щит е четири частично разделен. Горното дясно поле е червено и в него е изобразен изправен и обърнат на хералдично дясно коронован лъв, с монтиран върху него саксонски щит. Това е символ на българската царска династия. Горното ляво поле е синьо и в него са разположени три златни френски лилии с поставена над тях сребърна турнирна порта. Това е гербът на Бурбон-Орлеаните, към които принадлежи майката на Фердинанд - принцеса Клементина.
Долното дясно поле е също синьо, но е оградено от червен външен бордюр. В центъра на полето са изобразени три златни френски лилии. Христо Дерменджиев определя това поле като символ на херцозите на Парма-Пияченца, от където произхожда княгина Мария-Луиза, първата съпруга на Фердинанд и майка на четирите му деца. При по-внимателен поглед обаче се забелязва, че в пармския герб бордюрът е обсипан със сребърни миди, а тук те липсват. Пренебрагването на тази особеност е заблудила Христо Дерменджиев и другите след него, които  съвсем погрешно  са прилепили  това поле към пармските херцози. От друга страна и правилата на хералдиката недопускат в герб на мъж да има символи на съпругата му. Ето защо, обяснението следва да се търси в друга посока. В действителност това е символът на испанските бурбони, явяващ се родов знак и на кралете на Двете Сицилии, а както е известно бабата на Фердинанд I по майчина линия - Мария Амалия е дъщеря на  сицилийския владетел Фердинандо I (1816-1825). 
Долното ляво поле е синьо и в него е изобразен изправен и обърнат на хералдично дясно златен коронован лъв с раздвоена опашка, който е стъпил върху планина и държи в едната си лапа меч. Христо Дерменджиев прибързано обявявява, че това е символ на  династията Ройс-Кьостриц, към която принадлежи втората Фердинандова съпруга Елеонора. Вярно е, че в родовия герб на тази династия има лъв, но той е на черно поле, не е с раздвоена опашка, не е стъпил върху нищо и не държи нищо.
Инж. Николай Грънчаров неизвестно защо, определя лъвът за сребърен и го причислява към герба на Кобург-Гот, макар и там да няма  подобен лъв.
Като сима предвид, че в съседното на това поле  е изобразен родовия знак на Фердинандовата баба по майчина линия, то логично е тук да е симолът на другата му баба -  принцеса Антония Кохари. Проверката показва ,че действително става въпрос за  гербът на унгарската аристократична фамилия Кохари цу Чабраг и Сцитня.
Големият (германски) щит на българкия герб от 1915 се държи от два златни лъва изобразени в профил, стъпили върху кръстосани клонки с прикрепена към тях сребърна пергаментова лента фланкирана с червена и зелена ивица в гориния и долен край… Под щита е провесено голямото огърлие на най-висшия български орден “Св. св. равноапостоли Кирил и Методий”, а над него е поставена царска корона украсена с две трикольорни ленти завършващи със златни пюскюли.
Към този герб е разработена и малка форма включваща щитът, короната и орденското огърлие. За автор на герба, Н.Грънчаров сочи художника декоратор Стефан Баджов. Предположението има основание, тъй като самия Баджов е близък до двореца, а от неговите услуги често се е ползвал българския владетел…
В периода 1915-20 г той се използва и като държавен символ… За разлика от държавния му вариант девиза тук е познатото вече “Вярност и постоянство”, превърнал се в девиз на българската царска династия.
Този герб продължава да се използва и от  цар Борис III (1918-1943), чак  до 1927 г., когато е въведен нов династичен символ, представляващ модификация на държавния герб (от 1927 г.). Разликите с последния са в прибавянето  на голямото огърлие на ордена “Св.св. равноапостоли Кирил и Методий” и на девиза - “Вярност и постоянство”. Към този герб също има разработена малка форма съставена от щита, короната и ордена.
На 28 август 1943 г. за цар на българите е провъзгласен шестгодишния Симеон II. До обявяването на страната за република, на 15 септември 1946 г., промени в дворцовата хералдика не са правени…
В европейската практика при сватби на аристократи се изработват специални гербове,  включващи родовите символи на младоженците. В последствие тези гербове обикновено стават лични символи на съпругата. У нас липсват данни за гербовете на българските княгини и царици. Единствената податка е екслибриса на царица Йоана, в който е изобразен герб почти идентичен със сватбения й. Това  дава основание да се преположи, че споменатата по-горе традиция е съществувала и у нас.
            Първият ни следосвобожденски владетел княз Александър I, по времето на своето властване не сключва брак. Това той прави в 1889 г., когато се оженва за Йохана Лойзингер, впоследствие графиня фон Хартенау.
            В края на януари 1893 г. вторият ни владетел след 1878 г.се сгодява за Мария-Луиза-Пиа-Тереза-Ана-Фердинанда-Франсоаз-Антоанета-Маргарита-Жозефина-Каролина-Бланш-Люция-Аполония, принцеса де Бурбон и на Парма-Пияченца (1870-1899). Тя е дъщеря на последния херцог на Парма-Пияченца - Роберто I и на Мария-Пиа де Бурбон- Сицилийска. Венчавката между княз Фердинанд I и Мария-Луиза се извършва на 8/20.04.1893 във Вила дел Пианоре, близо до италианското градче Специя.
Във връзка със сватбата е сътавен и сватбен герб, представляващ поставени един до друг два германски щита. Десният е взет от герба на българския княз (с румелийските и българиски символи), а левият от големият герб на херцогството Парма и Пияченца. Над двата щита е поставена царска корона украсена със синя лента завършваща с пюскюли. Десният щит се придържа  от коронован лъв изобразен в профил и държащ в едната си лапа турнирно копие с прикачен в горната му част български дворцов щандарт. Левият щит се държи от ангел облечен с френски херолдски костюм, държащ в ръката си копие с флага на пармските херцози. Щитодръжците са стъпили върху акантов орнамент, на който е провисена пергаментова лента с надпис “Съединението прави силата” Всичко това е на фона на пурпурна, с хермелинова подплата мантия увенчана с пищно украсена шатра, с поставена върху нея царска корона.
Към този герб са разработени още средна и малка форми. Средната представлява долепени един до друг щита от средния герб на Фердинанд I (короновано лъвче със саксонския щит върху него) и герба на Пармските бурбони (окантован с червен бордюр син щит с трите лилии и мидички върху бордюра). Щитодръжците са същите както и в голямата форма, само че нямат копия. Над щитовете е поставена царска корона. Девизът тук е “Вярност и постоянство”. Малката форма се състои  само от двата щита с короната над тях.
По време на властването си Фердинанд I сключва брак и с Елеонора-Каролина-Гаспарина-Луиза (1860-1917), принцеса фон Ройс цу Шлейц-Кьостриц. Тя е дъщеря на принц Хайнрих IV фон Ройс цу Шлейц-Кьостриц и принцеса Луиза фон Ройс цу Грейц.
Тъй като Елеонора била протестантка, а Фердинанд I- католик, се извършили два венчални обряда - католически на 28.02.1908 г. в Кобург и протестантски на 01.03.1908 г. в семейния дворец Остерщайн край Гера.
За втората владетелска сватба след Освобождението също е разработен сватбен герб. Съставен е от два долепени един до друг щитове.Единият е червен с поставен в него изправен и обърнат на хер. дясно златен коронован лъв с монтиран върху него саксонски щит - символ на българските Кобурги. Вторият щит е гербът на династията Ройс. Между двата щита е поставена царска корона. Те самите се придържат от два златни короновани лъва в профил. Лъвовете са стъпили върху акантов орнамент, към който е прикрепена пергаментова лента с изписан със златни букви девиз-“Вярност и постоянство”.
На 04.10.1930 г. министър-председателя Андрей Ляпчев обявява годежа на българския цар Борис III с италианската принцеса Джована-Елисавета-Антония-Романа-Мария (1907-2000). Тя е дъщеря на италианския крал Виторио-Емануеле III и черногорската княгиня Елена.
Венчавката се извършва на 25.10.1930 г. в базиликата на Св.Франциск в градчето Асизи (Италия) . Ролята на нотариус при подписването на брачния акт изпълнява лично министър-председателя Бенито Мусолини. Младоженците пристигат в София на 31.10.1930 г, където са благословени от митрополит Неофит.
Сватбеният герб е скромен. Съставен е от щитовете на българската (коронован лъв на червен фон) и савойската (сребърен хералдичен кръст на червен фон) династии. Над тях е поставена царска корона, а под тях върху две кръстосани клонки е провисена девизната лента с познатото вече “Вярност и постоянство”.
Подобен герб, без клонките и девиза, присъства върху екслибриса на царица Йоана.
В страните от Западна Европа и Русия съществува традицията всеки представител на владетелското семейство също да има собствен герб. Има  данни,  че тази практика е съществувала и у нас.
В книгите от дворцовата библиотека е запазен герб на престолонаследника княз Борис Търновски, представляващ големият герб на Фердинад I от 1900, от който са премахнати  копията със знамената.
В екслибрис на княгините Евдокия (1898-1985) и Надежда (1899-1958) както и върху посуда принадлежала на Евдокия, е изобразен и  личния им герб. (ф.116) Състои се от дамски ромбоиден щит с френска корона на принц над него. Щитът е разсечен, като в хер.дясната му половина е изобразен герба на Саксония,  а в лявата този на испанските Бурбони. В екслибриса е допусната грешка като двете полета са с разменени места.
Смисъла на герба е ясен. Саксонския символ олицетворява Фердинанд, а този на испанските Бурбони- Мария-Луиза, майка на княгините.
Евдокия не се омъжва и запазва до края на живота си този герб. Надежда обаче сключва барк на 24.01.1924 г. с вюртемберския херцог Албрехт Ойген. Това води до промяна на личния й знак. За съжаление не успях да открия данни как е изглеждал той.
За княз Кирил Преславски (1895-1945) също не успях да намеря информация относно личния му герб. Същото се оказа и положението с княгиня Мария-Луиза (р.1933 г.), дъщеря на Борис III и Йоана. 

Иван Войников

Тази статия е част от изключителното изследване на Иван Войников, посветено на българските държавни символи.

Според учените генезисът на държавиня герб минава през няколко етапа. На първо място е появата на особено изображение  (лъв, орел, лилия, грифон и т.н.), служещо като личен знак на даден  владетел. Впоследствие той е възприет и  от наследниците му, в резултат на което се превръща в династичен символ, а оттам с течение на времето и в държавен…
В 971 и окончателно след 997 г. Крумовата династия е заменена от тази на Комитопулите, за която Николай Овчаров предполага се, че е използвала като свой родов символ папагала (еритака). Хипотезата се базира на два факта. Първият е едно съобщение от 1040 г, в кеото се споменава за изказване на въстаническия цар Петър Делян, по адрес на съперника си Тихомир: “Защото, казвал той (Петъл Делян- б.а.), един храсталак не може да храни два еритака (папагала),  нито пък една страна, която се управлява от двама началници, не ще бъде изведена на добър път.”
Другото доказателство е намереният в гроба на цар Самуил част от скъп плат с изобразени правилни редици от медальони с папагали. За съжаление липсват повече доказателства в подкрепа на тази хипотеза и затова на нея следва да се гледа резервирано.
През 1186 г. братята Асен и Петър вдигат въстание в Търново и полагат основите на Втората българска държава. По неизвестни засега причини през ХIII - ХIV в. се наблюдава своеобразен ренесанс на старите езически символи. Най-вероятно те са си останали сред провинциалната аристокрация и простолюдието и след покръстването, макар и да са изгубили религиозното си значение.
Проф. Богдан Филов в кингата си “Старобългарското изкуство” споменава за  намерен емайлиран бронзов медальон от ХIII-ХIV в, в който са представени лъвица и бозаещо от нея лъвче, на червен фон.
Открити са значителен брой пръстени от периода ХIII-ХIV в, които изобилстват от лъвски изображения. Достатъчно е да се спомене само пръстенът на цар Калоян. Върху облеклото на Десислава от Боянската църква (1259 г) се забелязват медальони с изобразени в тях лъвски фигури.
Интересни сведения за тази епоха  дава П.Абаджиев, който в 1902 г открива в постройка № VIII,  в Трапезица, две фигури на войници, облечени с ризници и щитове.”На всеки от щитовете - пише той- има изобразен по един лъв “. През 1915 г археологът В.Димов, също проучва Трапезица и споменава, че гореописаните образи са били вече изличени , но пък открива в църква № Х  други две фигури във военно облекло. Отдясно на едната има продълговат червен щит с лъвско изображение.
Поради невъзможността за точно датиране на въпросните находки  трудно е да се определи  дали става въпрос  за владетелски знакове или просто за мода взаимствана най-вероятно от кръстоносците.
Наред с лъвовете, в изкуството от това време се срещат още и птици и грифони, но те са значително по-малко на брой. Въпреки всичко до времето на Михаил Шишман (1323-1330), върху монетите и печатите на българските владетели, липсват каквито и да било животниски образи, от където можем да се заключи, че все още няма обособени владетелски знаци, а описаните по-горе  изображения вероятно са служили за украса. Едва  Михаил Шишман, пръв сече монети с изображение на двуглав орел.
 Двуглавият орел е един от най-древните символи, чийто произход се свързва със страните от Древния Изток и е познат по цилиндрични печати от Халдея ( Месопотамия) от VI в пр.Хр. и барелефи от Кападокия (Мала Азия) от IV-III в пр.Хр. През VI в. сл.Хр. вече се използва и в Сасанидски Иран, а от ХI в трайно са насажда в източната орнаментика.
Във Византия двуглавия орел прониква през ХI-ХII в. За пръв път се среща върху патриаршеското знаме от Паттмоския манастир (ХII в.) При последните Комнини (1081-1185),  двуглавият орел се превръща в отличителен знак за принадлежност към императорския двор, но владетелски или династичен знак  той не става никога. Не се среща нито върху одеждите, нито върху монетите, нито върху печатите на императорите. Наистина при последните Палеолози (1261-1453), двуглавият орел се  среща върху отделни миниатюри, но със значението за принадлежност към най-висшите слоеве на византийската аристокрация.
Въпреки че двуглавия орел се среща върху капители с монограм на Георги I Тертер (1280-92), той  става владетелски знак едва при цар Михаил Шишман (1323-1330), тъй като последният за пръв го използва върху монетите си. Според видния наш нумизмат Никола Мушмуов двуглавият орел е възприет първоначално като семеен знак, изразяващ родствените връзки между Андроник Младши (1328-1341)  и българския цар, женен за императорската сестра Теодора,  а едва по-късно е станал царски символ.
Михаил Шишмановият наследник -Иван Александър (1331-1371) макар да не сече монети с  орли, по всичко личи, че продължава традицията. Двуглавият орел присъства върху намарена край Шумен матрица-печат с неговия монограм; върху саркофага му, а също и върху обувките и подножника му от портрета от Лондонското четвероевангелие. Интересното тук е, че подобни изображения липсват при портретите на останалите представители на царското семейство, което говори, че този символ е бил привилегия единствено на владетеля.
Във втората половина на ХIV в. двуглавият орел, вероятно вече се е наложил като владетелски знак, тъй като се открива върху монети на цар Иван Страцимир (1337-1396) и на Добруджанските деспоти. Последните поставят върху гърдите на орела кръгъл византийски  щит с изобразена в профил мъжка глава.
Другият Иван Александров син- Иван Шишман (1371-1395)  възприема за свой символ - лъвът. В султанската обществена библиотека в Мароко се пази препис на ръкопис, от анонимен арабски пътешественик, посетил гр.Търново, малко преди падането му под османска власт. В него се  казва следното: “Върху щитовете на царските войници са изобразени лъвове…..Върху кръглия щит са изобразени един под друг три червени лъва върху позлатен фон.” Това много е впечатлило авторът, тъй като е оставил и рисунка. От нея се  вижда  елипсовиден златен щит с разположени един под друг три тичащи червени лъва, като средния е най-голям, а останалите два по-малки.
Единствените данни за цветни лъвски изображения от времето на Втората българска държава  (медалиона и двете фрески от Трапезица) са златен лъв на червено поле…
Трита лъва най-вероятно са символизирали Видинското и Търновско царства и Добруджанскто деспотство или както пише участникът в Никополската битка, баварския рицар Йоханес Штилберг: “Бях в три земи и всичките три се наричаха България.”
Какво е било положението на видинския и добруджански владетели, спрямо търновския цар не може със сигурност да се каже, но големия изследовател на “фамилията на Асеневци” Иван Божилов предполага, че“ по своят особен статут Видинското царство би могло да бъде съпоставено единствено с византийска Морея – деспотите на Мистра (т.е. Морея - б.а.), макар и твърде свободни в своите действия, все пак са били изцяло подчинени на константинополсикя василевс, единственият самодържец на империята.” Положението на Добруджанската държава едва ли е било по- различно. От тази констататция може да се направи извода, че Иван Шишман се е ползвал със статута на наследник на престола и върховен владетел на “всички българи“, а владетелите на останалите две Българии са му били васали. Може би точно заради това средния лъв е по-голям от останалите два.
За това, че лъвът е бил владетелски символ на цар Иван Шишман, може да се съди и от факта, че той единствен сече монети с изобразен върху тях обърнат на дясна хералдическа страна, изправен лъв. Причините, поради които търновския цар не е наследил бащината си емблема, както това прави брат му, не е известна.Много възможно е лъвът да е бил символ и на някой друг, управлявал по-рано владетел, но тази въпрос не може да се даде ясен отговор. Така или иначе именно личният знак на Иван Шишман става първооснова за изобразяването на българския герб в по-късните времена…
През средновековието хералдиката така и не успява да се наложи сред балканските владетели. Причината за това се крие както в липсата на традиции, така и в отсъствието на развита и стабилна поземлена аристокрация, подобно на западноевропейската. След като османските турци покоряват по-голямата част от полуострова, с което застрашават венецианските владения, Унгария и дори Австрия, Балканите влизат в полезрението на европейските държави. Организират се кръстоносни походи (1396; 1443-44),избухват османско-венецианските войни (1423-30,1463-79; 1499-1503; 1537-40; 1570; 1645-69) а през 1538 г. е учреден и т.нар. Свещен съюз, водещ през 1571-81 тежка  борба с турците. Всички тези събития повлияват и върху хералдиката. Съставителите на гербовници вече, наред със западноевропейските, започват да включват и гербовете на балкански области и държави. По този начин началото на балканската хералдична традиция е положено извън самите Балкани и то в периода, когато те са под чужда власт. Ето защо фактът, че първият истински български герб се появява в немско съчинение от началото на ХV в. съвсем не е случаен.
Най-старото известно изображение на български герб се среща в съчинението на Улрих  Рихентал – “Хроника на Констанцкия събор”, писано около 1420 г. В края на книгата са поместени няколко стотин гербове на участниците в самия събор, както и на останалите християнски държави, които на са участвали. Балканите са представени от символите на Константинопол (т.е.Византия), Хърватия, Далмация, Босна, Сърбия и България Гербът на “императора на България”(Der kayser von Bulgarien) представлява, разположени един над друг три тичащи черни лъва върху испански щит със стилизирана корона с обръчи отгоре.
На Вселенския събор, състоял се в немския град Констанца между 1414 и 1418 г, наред с делата на католическата църквата и отхвърляне учението на Ян Хус, се е обсъдил и въпроса за организирането на поход срещу турците. Липсват каквито и да е данни там да са присъствали някой от синовете на Иван Страцимир и Иван Шишман - Константин и Фружин, макар че и двамата по това време (след 1413) са живеели в Унгария. С титлата “император на България” в Европа е известен Константин. В едно писмо от 1404, унгарският крал, а по-късно и император на Свещената Римска Империя, Сигизмунд го нарича “Константин, прославен император на България”. Фружин се споменава  само като “господар на Загоре”.
Тъй като щитът от представения в хрониката герб е идентичен с този на търновските войни,  може да се заключи, че Улрих Рихентал  е ползвал автентични данни. Не е ясно защо титлата на сина на видинския цар стои над герба на търновския владетел. Само може да се предполага, че на-вероятно Фружин или някой близък до него е източник на информацията, послужила при съставянето на  герба.
Съществува и още една загадка около това съчинение. В съседство на българския символ, е изобразен герб, представляващ испански щит с поставен в него изправен и обърнат на хералдично дясно, коронован лъв. Над щита има кралска корона и надпис “Rex Caldeorum”, т.е. крал на Халдея. Под двата герба стои още по неясното изречение ”Императорът на България, който има за пълномощие един представител от ордена и владее също кралство Халдея”.
Всъщност от  това съобщение става ясно че т. нар. “император на България”, зад който са се криели Константин или Фружин не е присъствал лично на Констанцкия събор, а е изпратил свой пълномощник, който бил и член на някакъв орден, вероятно рицарски.Също така се е титулувал ощи и крал на Халдея. В титулатурната практика на българските владетели от средновековието липсват каквито и да е било данни за обозначаване на чужди небалкански кралства, още по-малко източни. В западната практика по това време обаче, е било често срещано използването на фантастични титли като например “господар на Барбария”(т.е. Северна Африка), крал на Африка и т.н. Въпросното “Rex Caldeorum”, също следва да се разглежда в същата насока. При пребиваването си в Западна Европа някой от претендентите за българската корона е получил и тази  титла , която обаче е само титла. Гербът на Халдея  вероятно е бил създаден от самия български “император”, поради което е с лъвско изображение.
В Баварската държавна библиотека в Мюнхен под №145, се съхранява ръкописният  “Allgemeines Wappenbuch” (Общ гербовник), съставен през 1483 г. от Конрад Грюненберг. В него наред с гербовете на немските държави са дадени и гербовете на Византия, България, Сърбия, Босна Хърватия и Турция. Българският герб е идентичен с този от “Хрониката на Констанцкия събор”, която вероятно е послужила за негов първообраз.
Една от тези две творби е станала  първоизточник при съставянето на герба на “императора на България” в “Miltenberger Wappenbuch” (Милтенбергски гербовник), съставен  около 1486-1500 г.. Различното тук е, че лъвовете са златни на черен фон, а и над щита е поставен шлем с надшлемник и лентовиден намет, закрепен за шлема с помоща на рицарски венец (брулет). Надшлемникът представлява два един срещу друг обърнати триъгълни щита, поставени с долната си част на горе. Между щитовете се показва бюст на български владетел. Всъщност това е оригинален начин да се вкара българският герб в нормите на западната хералдика.
Балкански гербове срещаме и в още две съчинения, издадени в Западна Европа през ХVI в.Това са Космографията  на Себастиан Мюнстер, отпечатана в Базел през 1544 г. и гербовникът на Виргил Солис, издаден в Нюрнберг през 1555 г., но български герб и в двете съчинения липсва.
Малко известно у нас е, че българския герб няколко века присъства в унгарската, а за кратко време и в австрийската хералдична практики. Причината за това се крие в завоевателните стремежи на унгарските крале от ХIII -тото столетие спрямо нашите земи. През 1202 г.  крал Имре (1196-1205), с помощта на сърбите окупира владените от цар Калоян Белград и Браничево. Макар и да успява да ги задържи само до следващата  година той все пак се провъзгласява  за “rex Bulgariae“ (крал на България). Тази титла  е рядко използвана и в периода 1202-1270 г. се среща само в четиринадесет документа.
 През 1263 г. видинският деспот Яков Светослав, който по това време е притиснат от нахлуващите византийски войски, иска от унгарския престолонаследник Ищван (бъдещия Ищван V) военна помощ. Цената за услугата  е признаването на върховенството на маджарския владетел.  Самият Яков Светослав макар и да се самопровъзгласява за” imperator Bulgarorum “ се признава за васал на унгарската корона.  Възползвайки се от пламналата  през 1264 г. гражданска война в унгарското кралство между крал Бела IV (1235-1270) и сина му Ищван, Яков Светослав преминава на страната на българския цар и дори отнема от маджарите Северинската област.
След приключването на размириците, победилият Ищван решава да накаже непокорния си васал и през юни 1266 г. с голяма войска нахлува в Светославовите земи. Бързо падат Видин, Оряхово и Плевен. За да избегне пълния си разгром видинския деспот отново приема сюзеренитета на маджарския крал. Владенията му са обособени като отделно символично кралство - “Bulgaria”, васално на Унгария.
Този факт обаче дава повод на станалия вече крал Ищван V (1270-1272) да се провъзгласи през 1270 г. за “rex Bulgariae“ (Stephanus dei gracia Hungarie, Dalmacie, Croacie, Rame, Seruie, Gallicie, Lodomerie, Cumanie Bulgarieque rex - т.е.Стефан (Ищван-б.а) по божията милост крал на Унгария, Далмация, Хърватия, Рама (дн. Босна-б.а), Сърбия, Галиция, Лодомерия, Кумания и България). От тогава тази титла завинаги остава в титулатурите на всички унгарски крале, включително и Хабсбургите чак до 1918 г., когато е провъзгласена републиката.
Фактът, че България става част от “земите на короната на Св. Ищван” намира отражение и в хералдиката, макар и с няколко века закъснение. В края на ХVI в. и през ХVII в.  върху някои географски карти на нашите земи се появява нов български символ, представляващ  изправен и обърнат на хер. ляво черен, коронован лъв върху златен щит. От хер. лявата страна на лъва е поставена шестлъчна звезда, а от дясната полумесец.
За пръв път този герб се среща в Хрониката на Улрих фон Рихентал (1420 г.) като знак на рицаря “Thebemur” от Влахия. Единствената разлика е в цвета на щита-червен. Повече от век по-късно (1543 г.) същият герб се появява вече като символ на Влахия в “Космография”-та на Себастиан Мюнстер. Вероятно в това си качество той присъства и в големия герб на влашкия господар Петру Водъ Черчел (1583-85). През ХVIII в. гербът сменя собственика си и става символ на България, а през ХVIII в. на символичното кралство Кумания.
Изследвайки превъплащенията на този герб, румънския хералдик Дан Черноводяну разчита странно зучащото  “Тебемур” (“Thebemur”) на Добромир и свързва неизвестния рицар с района на Малка Влахия. Тази територия, оградена мехду  Дунав, Олт и Карпатите е известна още като Северински Банат или Олтения. Интересното в случая е, че в края на ХVI в. някои западноевропейски картографи (Дж. Касталди-1584, А.Ортелиус) наричат областта с името България. А именно точно това е и времето, когато добромировия герб става български. Едва ли е случайно това съвпадение. Възможно е въпросният Добромир да е бил българин по произход, все пак името е със славянски произход, и да се е смятал за български владетел. Вероятно негови наследници, подвизаващи се из италианските картографски среди  са дали информацията за името на областта и герба.
В “Стематографията” на Витезович се казва, че  унгарските крале са използвали този герб като български символ, което подсказва, че родния ни знак  вече е започнал да присъства  и в унгарската хералдична практика.
В началото  на ХVIII в. обаче, по неизвестни причини унгарците прикачат въпросния герб към  Кумания- символично кралство, създадено от кр. Бела IV в 1239 г. Един от най-ранните документи отразяващи промяната е издадената праз 1734 г. “Унгарска география”. За български символ започва да се използва ново изображение- златен щит със син пояс по средата с поставена в него сребърна хрътка или вълк. Над пояса и под него са поставени по две червени ивици. В по-късни интерпретации от ХIХ в. поясът е червен, щита-син, а ивиците-сребърни. От досега известните у нас източници първото зафиксирано срещане на герба е “Карта на кралство България” съставена от холандеца  Ян ван дер Бруген  в 1737 г. Като се има предвид, че и цитираната по-горе “Унгарска география” също е от това време, може да се предположи, че въпросният български символ е влязъл в употреба някъде около 20-те- 30-те години на ХVIII в.
Подобно на своя предшественик той също има няколко превъплащения. В първоночолния си вид той е символ на Кумания и е представлявал изправен по диагонала и обърнат на хералдично дясно златен вълк на червен фон. За пръв път се среща в печатие на крал Матиаш Корвин (1458-1490). В “Стематографи- ята” на Витезович куманският герб е видоизменен- щитът е син с червена лява превръзка, а вълка сребърен. Превръзката  е оградена от двете страни със сребърни ивици, символизиращи вероятно реките Дунав и Тиса. Именно “Стематографията” е най-вероятния  първоизточник на българския символ.
През 1766 г. във Виена е отпечатана книгата на Франсиско Кароло Палма -“Heraldicae regni Hungarie specimen “. Като приложение в края авторът дава гербовете на всички земи числящи се към короната на Св.Ищван. Сред тях разбира се е и България, чийто герб обаче представлява зелено оцветен испански щит с поставени върху него една под друга три тичащи сребърни хрътки.
Историята на този герб е  изпълнена с много неясноти. Подобен на него, само че с три червени хрътки на сребърно поле, е старият символ на кралство Славония, появил се за пръв път в “Хрониката” на Рихентал (1420г.) и повсеместно използван в илирските хералдични сборници от ХVI-ХVIII в.
На 8 декември 1496 г. унгарският крал Ласло VI (1490-1516) издава грамота, с която утвърждава различен герб на Славония, представляващ син щит, върху който със сребърни лъкатушещи линии  са изобразени реките Сава и  Драва, а между тях на червен фон тичаща златка в естествен цвят със златна шестлъчна звезда над нея.  
Павел Ритер-Витезович прави разделение между двата герба, които реално се отнасят за една и съща област. Гербът от 1496 г. той поставя на реалната Славония (“Днешна Славония”), а този на Рихентал прикрепя към измислената от самия Витезович “Славония Дунавска”.
На свой ред Франсиско Палма преработва Витезовичия герб, като сменя фона от сребърен на зелен, а хрътките от червени стават сребърни и го прикача към България. Много възможно е върху решението на Палма, влияние да са оказали изобарженията на родния ни символ от съчиненията на Рихентал и Грюненберг
През краткото си управление предпоследният император на Свещената Римска империя- Леополд II (1790-1792)  спомага много за издигането на унгарците като един от основните народи във владенията на Хабсбургите. По негово време е съставен за пръв път герб на императора в качеството му на унгарски крал.Върху гърдите на двуглавия орел е поставен голям щит разделен  на 30 полета, в които са изобразени символите на отделните неунгарски владения на империята.Интерес за настоящото изследване представлява наложения в средата двукратно разсечен и трикратно пресечене по-малък щит.
В центъра  му  е поставен  гърбът на Унгария, на първия ред  са изобразени символите на Далмация[i][v] ,Хърватия и Славония, а на втория ред на Рама (Босна) и Сърбия. Третия ред е допълнително разсечен в средата и в така образуваните четири полета са поместени символите на Кумания, Галиция, Лодомерия[ii][vi] и България. Българския герб представлява червен фон, върху който са поставени три сребърни хрътки., т.е. наблюдава се корекция на изображението на Палма. В този си вид родния ни знак се запазва и при последващите корекции на унгарския имперски герб от 1804, 1806 и 1836 г.
През 1860 г. е съставен изцяло нов голям унгарски герб, представляващ щит (двукратно разсечен и трикратно пресецен), придържан от два ангела. Над щита е поставена короната на Св.Ищван. Балгарския символ, отново е с трите сребърни хрътки на червен фон и се намира в долното хер.ляво поле.  През 1874 император Франц Йозеф I (1848-1916) издава указ,  регламентиращ гербовете, които следва да се използват от унгарската адмиинистрация. В него не се споменава нищо за голям герб, което напрактика означава и отказ от неговото използване.
През 1806 г. австрийския император Франц I (1804-1835), прави изменение на личния си герб, във връзка с териториалните промени, настъпили след Пресбургския мирен договор (25 декември 1805 г.) Тук за пръв път се появява и символ на България. За разлика от унгарския вариант обаче, родния герб е идентичен с този на Кумания от Стематографиите. Причините за двойнстевното изобразяване на българския знак в австрийския и унгарски  модификации на имепрския герб се крият вероятно в хералдичния спор, кой е истинския символ на България.
През 1836 г. император Фердинанд I (1835-1848) извършва поредната промяна в големия имперски герб на Австрия, но българското поле остава непроменено. Следващият хабсбургски владетел Франц-Йозеф I (1848-1916)  се отказва от  по-нататъшното изпозване на големия герб, с което се слага и край на родното присъствие в австрийската хералдика.